Николинка Климукова

Abstract

Nessebar is a town with centuries-old cultural traditions and synchronic building on the historical layers. In the last 30 years, attempts have been made to reconcile the urbanization of the environment and the expectations of the present with the emblematic buildings of the millennial heritage. The image of the great Revival figure of St. Paisii Hilendarski is on the facade of the Revival Nessebar church “St. Assumption of the Holy Virgin” and corresponds directly to people. Next to it on the walls of the only functioning temple in the town there are also located bas-reliefs of St. Ivan Rilski, Knyaz Boris I, Exarch Antim I, Vasil Levski, Hristo Botev and Stefan Stambolov. In Nessebar the tribute to St. Paisiy Hilendarski is especially distinct and therefore the main commercial and pedestrian street in the new quarter of the town bears his name.

***

В градът на ЮНЕСКО Несебър, чиито вековни исторически и културни традиции са впечатляващи особено с многобройните църкви, датиращи от V-ти до XIX-ти век, заслужено мястото е получил и св. Паисий Хилендарски. Къде се намира изображението на този светъл възрожденски образ е въпроса, с който ще се занимае настоящата статия. Св. Паисий не е сред древните стенописи, нито дори в съвременната зография във византийски стил, изпълваща стените на единствения действащ храм „Св. Успение Богородично“ построен през XIX-ти век и изписан в зората на XXI-ви век. Това знаково изображение на великата възрожденска личност е още по-близо до хората – тя е на фасадата на храма и кореспондира пряко с тях.

Старата Месемврия, заселена още от тракийски времена, е ситуирана на западния бряг на Черно море върху малкият китен полуостров сега с размери само 850 метра дължина и 350 метра широчина (Димова 2012:3). Била е стратегическа крепост и епископски център с укрепителна система още от V-ти век (Димитров 1976:72). След разделянето на Римската империя на Източна и Западна през 395 година от император Теодосий I, Месемврия остава в земите на Източната римска империя – Византия. През V-ти до IX-ти век е пряко свързана със столицата Константинопол и е включена в строителната политика на византийските управници и при управлението на император Юстиниан I Велики (527-565) нараства ролята на Месемврия като укрепен градски център (Димова 2012:13). Построяват се монументални масивни сгради, сред които и просторните базилики: „Св. Софѝя“, известна като Старата митрополия на агората, „Богородица Елеуса“ на северния бряг, базиликата над храма на Зевс над североизточното пристанище и базиликата срещу входа на града и под останките на джамията (Димитров 1976:72).

Заради голямата си духовна и художествена стойност Несебър е обявен за паметник на ЮНЕСКО през 1983 година и поради този факт градът постоянно се наблюдава и се следи за опазването на неговите старини. Ще посочим един документ, който много точно представя ценностите на Месемврия и показва настоящото им състояние.

В доклад за „Мониторинг върху състоянието на обектите със статут на недвижими културни ценности в Старинен град Несебър“, проведен през 2018 година, се казва: „Старинният град Несебър е изключително свидетелство за многопластово културно-историческо наследство и място, където многобройни цивилизации са оставили своите осезаеми следи: археологически структури от ІІ-рото хилядолетие преди Христа; черноморска гръцка колония със съхранени останки от крепостни стени, елинистична вила и религиозни сгради от Античността; запазени седем църкви от Средновековието. Несебър неведнъж е изявявал важната си историческа позиция на граничен град и в продължение на хиляда години е бил забележително духовно огнище на християнската култура, а и днес е развиващ се жив градски организъм“. Той „…е уникален пример на архитектурен ансамбъл със запазена възрожденска структура, обвързана в хармонично хомогенно цяло с изключителната природна конфигурация на скалния полуостров, свързан с континента с дълъг тесен провлак. Съществуването му е резултат от синтез на вековни културни човешки дейности, илюстриращи значими исторически етапи: урбанистична структура, с елементи от ІІ-рото хилядолетие преди Христа, от Античността и Средните векове; развитието на средновековната религиозна архитектура с богата пластична и полихромна фасадна декорация, свидетелстваща за изкуството на характерната за епохата орнаментална керамика; различни фази на развитие на дървените къщи, отразяващи етапите в развитието на архитектурния стил на Балканите и в целия Източно-средиземноморски регион, свидетелстващи за високо строително майсторство. Народната архитектура, заедно с изявяващите се в урбанистичното пространство средновековни църкви и археологически структури и с уникалния крайбрежен релеф, създава единна урбанистична тъкан от високо качество“ (Доклад 2018*). Направено е заключение, че: „След проведените наблюдения и анализи се констатира, че актуалното състояние на параметрите на извънредната универсална стойност на „Старинен град Несебър“ отговарят на изискванията за вписването му като ценност в списъка на световното културно наследство“ (Доклад 2018).

Обаче в същият този доклад пише, че „като пример за нехармонични намеси в средата през изминалия период може да се посочи: църквата „Успение Богородично“ с нерегламентирани намеси в интериора и екстериора“ (Доклад 2018). Има се предвид именно разглежданото изображение на св. Паисий Хилендарски в балереф на фасадата на храма, заедно с още няколко такива на други видни личности от българската история. Преди да ги разгледаме е уместно да се запознаем накратко със самата църква, нейната история и особености.

Храмът „Св. Успение Богородично“ (1856-1894 година) (Димова 2012:91) е на особена почит в наши дни и не се подминава почти от никой посетител на красивия полуостровен град. Неговият величествен силует и блестящият му, наскоро позлатен, покрив на високата камбанария се откроява отдалече в очертанията на град Несебър. Храмът се намира в североизточната част на полуострова, северно от базиликата „Св. Софѝя“ в непосредствена близост до нея. Следвайки строителните традиции е въздигнат на основите на по-старата църква, посветена на Божията майка (Теоклиева 2015:203). Изграждането му започва през 1855-56-та година (Гюзелев 2004:34) и според архитектурния си план е псевдобазилика с една полукръгла абсида и с нартекс, по средата на който има красива правоъгълна камбанария с позлатен покрив. Корабите са покрити с полуцилиндрични сводове, трите заедно поместени в общ двускатен покрив. Аркирани издължени прозорци по южната, западната и северната стени осветяват храма. Старият иконостас, амвонът и владишкият трон в църквата са от края на XIX-ти век и са изработени специално за тук от орехово дърво. Храмът е осветен на 21.05.1894 година, когато чудотворната икона на „Св. Богородица Пътеводителка“ (Климукова 2021), пазена до онзи момент в църквата „Св. Георги Победоносец“, е пренесена тук (Теоклиева 2015:203-205). Изписването на църквата става в началото на XXI-ви век като съвременните стенописи са в стилистиката на традиционното православно изкуство и запазват византийския дух, по думите на отец Петър (Интервю 2020), предстоятелят на църквата „Св. Успение Богородично“, при когото тя е зографисана. Тогава и възрожденският иконостас е заменен с нов като от него са запазени само венчилката с Божието око, заемало централно място, а сега стои в северозападния край на храма върху дървения диск от легендарния стар чинар, върху който хората сядат и спят с молитви за изцеление. Интересна подробност е, че на владишкия трон освен растителни орнаменти и лъвове, има и риби.

Прочетете още „Образът на св. Паисий Хилендарски от Несебър*“ →

Николинка Василева Климукова

Abstract:

The monastery Saints Kosmas and Damian the Silverless is an interesting example of a small cultural centre, which is as unique for its own spiritual values as it is for the development of the Bulgarian shrines over the centuries: for its construction, the upheavals in its historical destiny and for its rise and revival nowadays. At present it has been transformed into a heavenly spot on earth with its tidy courtyard, the beautiful architectures of the residential buildings, its healing holy spring, the miraculous icon, the small church that combines Revival-period and modern instructive frescoes, and the re-creation of the former defensive tower – the bell tower. Today the monastery attracts thousands of pilgrims with its miracles and the hope of physical healing and spiritual deliverance from the hustle and bustle of our hectic daily lives.

***

Увод

Манастирът Св. св. Безсребреници Козма и Дамян е интересен пример за едно неголямо  културно средище, което е колкото уникално със собствените си духовни стойности, толкова и е събирателно понятие за развитието на българските светини през вековете: съграждането му, катаклизмите в неговата историческа съдба – възхода и възраждането му в настоящия момент. Сега е превърнат в едно райско кътче на земята което ни посреща с подредения си двор,  красивата архиректура на жилищните постройки,  с лечебното си аязмо, чудотворната икона, малката църквица, събрала в себе си възрожденски и съвременни поучителни стенописи, манастирската трапезария, както и възстановката на някогашната отбранителна кула-звънарница. Целта на настоящата статия е да покаже манастира като  феномен, който привлича хиляди поклонници с чудесата си, даващи надежда за телесно изцеление и духовно избавление от суетата на забързаното ни ежедневие. Съществуването му днес е едно малко чудо, защото той многократно през вековете е унищожаван и пак се възражда като птицата Феникс от пепелта на забравата и разрушението.

За обителта има издадено през 2018 година малко, но доста изчерпателно издание Църногорски манастир св. св. Безсребреници Козма и Дамян. Кратка история – минало и настояще със съставител Румяна Борисова (Борисова, 2018), особено по отношение на съвременните събития в летописа на времето на манастира. Неговата авторка понастоящем е монахинята Павла*, познава го извътре и живее с неговите духовни и злободневни проблеми. Изданието е с научно-популярен характер, написано емоционално, увлекателно и убедително, дадени са редица цитати с упоменаване източниците на информация  без  точното им посочване в научен апарат с цел да не се затруднява широкият кръг читатели, към който е насочена. Представени са краеведските и етнографски изследвания за района на Църногорския манстир и разкази за съвременното му възобновяване, за днешните ктитори и донасянето на копието на чудотворната икона на Св. Богордица Всецарица. Важна част от текста са посочените свидетелства на вярващи за изцелените от водата на аязмото и с молитви пред иконата.

Друг основен източник е Житие и страдание на Бегуновското Софроние предадено от Петко Асенов на д-р Христо Темелски, тогавашен директор  на Църковния историко-археологически музей в София и заведeно там като Летопис 27 (Асенов, 1999). То е още по-кратко по съдържание от горепосочения източник, но е с голяма научна и документална стойност. Посочените в него факти са обосновани от научните си източници. В настоящата публикация са включени и личните ми наблюдения и изследвания на обекта. В литературата са цитирани повечето онлайн източници, тъй като манастира е особено популярен и в интернет пространството, както подобава в съвременното информационно общество.

1. История на манастира

Основите на монашеската обител се поставят вероятно в края на XI-ти – началото на XII-ти век като тя е съградена върху по-стари антични зидове (История, 2017; Борисова, 2018: 8; Иванова, 2018; Иванова, 2019). Традицията да се строят християнски обекти в първите векове след Христа върху предишни езически паметници е древна и от една страна показва тенденцията за приемственост и надграждане на културните пластове, а от друга демонстрира заместването на политеистичните вярвания с новото за онези времена православно християнство. Археологическите изследвания посочват запазени останки от първоначалното манастирско крило и отбранителна кула в близост до връх Китка (История, 2017; Борисова, 2018: 8), вторият по височина в планината Църна гора, която е част от  Руйско-Верилската планинска редица, намираща се в Западна България, Пернишка област. През Средновековието съществува макар не толкова разпространена практика за изграждане на отбранителни кули в манастирите, каквато е Хрельовата кула в Рилския манастир (XIV-ти век), в Манастира Ставроникита и в Зографския манастир  Св. Великомъченик Георги Победоносец (XIII-ти век) на Света Гора-Атон, Кулата на Ангел войвода в Араповския манастир Св. Неделя (XIX-ти век) и други. Обикновено на горния етаж на тези кули е имало параклис, защото духовната опора в трудни моменти е не по-маловажна от физическата защита. Интересни са местните предания, свързани с наименованието на планината Църна (черна), може би заради гъстите труднопрестъпни гори и оскъдната слънчева светлина в тях или поради големият брой черно монашеско духовенство, наблюдавано там по онова време (История, 2017; Борисова, 2018:20). Предполага се, че  манастирът не е бил разрушен веднага с идването на турските нашественици и е просъществувал след това известно време като духовен и просветен център. Вероятно е унищожен заедно с Батановския манастир и всички останали църкви, манастири и параклиси от околността към 1737 година (Асенов, 1999). Разказва се, че монашеската твърдина е опожарена през 1737-1739 година поради търговското съперничество на провежданото успешно пазарище пред стените на манастира с новоорганизирания Пиротски пазар. Османлиите гледали с лошо око на Светата обител и се възползвали от предизвиканото сбиване на храмовия празник. Убиването на един мюсюлманин било повод да се изгори манастира с неговия храм, светини, книги и жилищни сгради. Биват избити и монасите, а софийският митрополит според преданието е ранен и издъхва в близост до село Ярджиловци и в негова памет месността се нарича Владишка падина. Румяна Борисова го свързва със св. Симеон Самоковски (Софийски), чиито мощи се намират в Църногорския манастир (История, 2017; Борисова, 2018: 8-9). Неговата памет се чества на 21 август, когато е заловен, измъчван и загива мъченически през 1737 година след въстанието в Пиротско и Нишко (Игнатова, 2010). Така, че можем да заключим, че не е сигурно кой точно владика е загинал при трагичните събития, свързани с изгарянето на манастира в онези далечни времена.

През националното ни Възраждане и особено в следосвобожденския период, освен средства за възстановяване на храма, жилищните и стопански постройки, манастира получава големи дарения в земеделски и жилищни имоти. Началото на възобновяването поставят двама братя по духа светаго свещениците Здравко и Игнат (Асенов, 1999:4) и той е значим духовен и просветен център. В него има библиотека, преписват се книги, постоянно е поддържано килийно училище. Значението му се разраства отново до идването на власт на комунистическия режим през 1944 година. Тогава за сетен път е обхванат от материално и духовно запустение. И не само това: освен, че са прогонени духовните лица, тук идват партизани от Радомирския отряд и охраняват заточените приближени служители на Царския дворец, местните първенци и арестуваните офицери. В 1946 година напълно са иззети манастирските имоти, а през 1960 година духовните лица са окончателно прокудени и обителта е превърната в пионерски лагер. През 1956 година той е обявен за архитектурен, а от 1976 година  става художествен паметник на културата – факти на пръв поглед добри, ала способстващи за разпиляването на ценностите и светините на Църногорския манастир. Сградите не само са оставени да се саморазрушават, а и в тях се отглежда добитък (История, 2017; Борисова, 2018:9-18). Днес подобни практики ни звучат кощунствено, но сходна е съдбата на повечето български манастири и старинните ценности, съхранявани в тях през вековете и загубени в периода на 50-те до 80-те години на XX-ти век. С настъпването на новото XXI-во столетие идват и по-добри дни за разглежданата обител. Игуменът архимандрит Евгений с неколцина монаси от 1998 година започват стъпка по стъпка да възстановяват светото място заедно с аязмото, подвизавайки се в началото в порутените постройки без ток и вода. Миряните преоткриват чудодейната сила на лечебните води и започват да се стичат към манастира. Потичат и значителни дарения и множество чудеса съпътстват възобновяването му. Имаме предвид, че в точния труден момент уж случайно според невярващите, но всъщност по Божия воля се намират точните хора, за да помогнат в точния момент. Светлото дело на предците продължава тогава иеромонах Никанор, а сега архимандрит, станал през 2016 година новият и настоящ игумен. Неговата лична съдба го отвежда от финансов брокер на  Уолстрийт до монах в манастира, чийто игумен става впоследствие и влага знанията и уменията, придобити в светския живот в ползу Богу.

2.Житие и страдание на Бегуновското Софроние

Така е наречена книжката на Петко Асенов, която внася повече яснота в историята на Църногорския манастир св. св. Безсребреници Козма и Дамян  за предадения през 1999 година от него в Църковния историко-археологически музей в София един екземпляр от издаденото в 1000 бройки така наречено Софроние, закупено от Недялко и Михалко Здравкови и подаренo на храм Св. Никола в Бегуновци. Това е книгата Поучително евангелие за всички недели през годината, за Господските и Богородичните празници и за празниците на големите светии. Подзаглавието авторът ѝ сам е написал: събрал от  славянски и гръцки Софроний, епископ Врачански. Неделник … съчинил на български език, 1806 година (Софроние, 2009). Тя е първата българска новопечатна книга, излязла е през 1806 година (Енциклопедия, 1982: 411; Кенанов, 2018:313) и по своя характер е била в постоянна литургична употреба, тоест било е предвидено да се ползва всяка неделя и на големите църковни празници да се четат от нея поучителни Слова. По-точно ни интересува един ръкописно написан документ, записан като Летопис 27 в регистъра на горецитирания музеен обект. Надписът е поставен от вътрешната страна на задната корица на въпросното Софроние и свидетелства, че Църногорският манастир е възобновен от двамата братя по духа светаго бегуновчанските отци Захарий и Иларион със светски имена Здравко и Игнат (Асенов, 1999: 3-4) през 1817-1822 година. Те собственоръчно записват, че са ктитори на манастира  и през трудно и турско време на властващия тогава безбожен Кара Веизя (Фейзи) просят милост за свети безсребреници Козма и Дамян Църногорски, подаряват му два угоени вола и съграждат манастира за вечна памет и душевно спасение свое и на сина на поп Здравко поп Мътр.

Петко Асенов е събрал сведения за родовете на поп Здравко и поп Игнат, от като само родът Дърмандини (на първия посочен отец) дал 16 свещеници-учители (Асенов, 1999: 4-9), както и многобройни борци за националната свобода и духовни дейци, което е доказателство за силата на Възрожденските процеси.

Прочетете още „Чудесата на Църногорския манастир „Св. св. безсребреници Козма и Дамян““ →

Николинка Климукова

Abstract

Traditionally, for the major Orthodox holidays of Resurrection and Nativity of Christ and others, various national and regional drawing competitions are announced in order to help children make sense of the religious basis of the holiday through images in colours. Orthodox themes are created in the Sunday schools at the churches and in the schools of icon painting, as well as by adolescents from families in which Orthodoxy is only a national tradition and ethnographic customs. In schools, in art and religion classes, the cross-curricular connection bridges the different disciplines and provides complementary learning.

***

По случай големите православни празници Възкресение и Рождество Христово, а и други такива, стана традиция да се обявя­ват различни национални и регионални конкурси за рисунка – с цел децата чрез образи в багри да осмислят религиозната същност на празника. Настоящата статия има за цел да разгледа начина, по който чрез конкурси на православна тематика в творчеството не са­мо на възпитаниците на неделните училища към храмовете и в шко­лите по иконопис, но и повече подрастващи да се включват, като ня­кои от тях са възпитани в семейства, в които православието е све­дено единствено в национална традиция и етнографски обичаи. На училището остава задачата – най-вече в часовете по изобразително изкуство и религия, където се изучава този предмет, да се разглеж­да религиозната тематика, поставена като мото на обявените кон­курси. Междупредметната връзка се превръща в мост между различните учебни дисциплини и допълващо се обучение, даващо на ученика всеобхватно знание на стабилна основа.

Изкуството и източноправославната вяра

Изкуството има особено важна роля за източното православие. В християнския храм, чието съсредоточие е Светата Литургия, изображе­нието е в синхрон с песнопенията, богослужебните текстове и самата архитектура на храма. Православното изкуство е част от литургичния живот на Църквата. Всички образи на иконата допълват и обясняват основните християнски истини. Когато се говори за икона, се има предвид всяко изображение на Иисус Христос, св. Богородица, светиите, църковната история и църковните празници, независимо от материaла на изпълнение: с багри на дъска или стена, мозайка и така нататък. Бора­ви се със символизъм, зареден с дълбоко догматическо значение, познато на вярващите. Източникът на това познание са Свещеното Писание – Библията и Свещеното Предание, оставено от най-близките последователи на Иисус Христос, както и богослужебните текстове. Неслучайно за иконата като въплъщение на църковното изкуство се говори като за богословие в багри (Успенски, 2006: 5).  

Днес в голяма степен това знание чрез образа за Бога е загу­бено. Закърняла е чувствителността ни към прочита на изображени­ята като посредници между образа и първообраза, дори сме склон­ни да ги възприемаме като блестяща украса, на която се прехласваме. Затова децата, рисувайки по зададена религиозна тематика, ако решат да копират изображение – икона, е добре предварително да прочетат описанието за съответния празник или светец и то от източника: Библията, литургичната книжнина или житията на светиите, а не научно-популярна литература или непроверени из­точници от Интернет. Така, когато рисуваме илюстрация към дадено произведение, ние четем самото произведение, а не преразказ на него. Не трябва да забравяме, че иконата не е илюстрация или обикновена украса, а е част от Литургията и носи духовно послание с висок догматичен заряд. За да бъде правилно прочетено това пос­лание, образите задължително са надписвани и са зографисвани според приети от църковните авторитети правила и норми, гаран­тиращи запазването на източноправославните традиции.

Обществено-исторически обстоятелства в България, оказващи влияние на характера на изкуството с религиозна тематика

В годините след демократичните промени през 1989 година се съз­даде възможност децата да рисуват и на религиозна тематика, защото преди това беше невъзможно, поради идеологически причини.

Често традиционното за страната източноправославно вероиз­поведание, заявено в чл. 13, ал. 3. в Конституцията на Република България (Конституция РБ), на практика потъва в разнообразни кул­турни дейности и се смесва с другите вероизповедания. Корените на православието в България бяха много грижливо подрязани по време на комунистическия режим с целенасочени мерки, което доведе до пагубни последствия. Пълно възстановяване от тях не беше въз­можно. В резултат по-голяма част от населението се смята за вяр­ващо и православно, но спазва преди всичко народно-фолклорните обичаи и посещава храма на Великден, едва ли не само за да мине под масата за здраве, да пали свещи и да се моли за изпълнение на желания с материален характер, и евентуално да спазва поста вед­нъж в годината, на Бъдни вечер. В изповедта и причастието не се вниква и се смятат за отживели практики за повечето хора. Други изповядват войнстващ атеизъм. Открито и с гордост заявяват, че не вярват в нищо извън своята личност и се уповават само на себе си. Отричат съществуването на Бог, въпреки че и те спазват християнс­ките обичаи, наследени през вековете.

Източноправославното съдържание се оказва неразбрано в из­конната си същност и затова се избягват теми за творчеството на децата, идващо като нагласи от общите насоки на развитие на из­куството в България преди 1990 година. Тогава образният арсенал на православието се вижда единствено като линия за обновяване на изобразителния език в изкуството чрез религиозните символи. Из­вършва се ресакрализация на изкуството с повишен интерес към иконографските типове Снемане от кръста, Разпятие. Подведени към обобщени сюжети, отначало несъзнателно, след това целена­сочено се използват символи и категории с търсене на общовалид­ни и смислови параметри. Готовият семантичен код им дава сигурност и устойчивост на образа, чийто смислов пласт се адаптира към друг контекст и различна идея. В повторяемостта на образите се търси затвърждаване на новата комунистическа идея и нейното въздействие върху зрителите, въпреки подменената схема (Данева, 2014 :22). Изключително експлоатираната тема Разпятие, наричана още Пиета, в годините от 1944-1990 година, че дори и до днес, се по­казва в изкуството като разпъване на кръст символично на някакви проблеми и житейски тегоби или дори на борци, загинали за борба­та на комунизма срещу света. В съвременното изкуство можем да видим дори разпъната на кръст женска фигура, като вероятно авто­рите са искали метафорично да покажат разкъсваната от наложени­те ѝ несвойствени задължения жена, едновременно с изконните ѝ грижи като майка и равноправна половинка на мъжа. Разпятието на Иисус Христос като изказ на пренесената жертва за човечеството и път за спасението в онези години е загубило реалната си стой­ност, поради липса на религиозно знание и закърняване на вярата. Но тя – вярата в Бога, не може да умре, тя тлее и иска да излезе на преден план като реален водител на духовната посока в живота на човека. Затова споменът за Разпятието изниква като една стабилна философска категория, необходима основа за хората.

Друг пример за заета от християнството тема, но с подменено съдържание, са разнообразните изображения на ангели. Те се представят като символ на доброто у хората, а се забравя тяхното основно предназначение като духове, служещи на Бога – посредни­ци в общуването Му със светиите и хората, и наши ангели – пазите­ли. В изобразителното изкуство доскоро ангелски крила се приши­ваха на различни образи или се рисуваха самостоятелно. Черните ангели се показваха като непослушни същества, бунтари, а се заб­равя, че падналите ангели са дяволите.

Следващ пример за пагубните последствия от наследеното от­ношение на комунизма към религията е, че в официалната книжнина – дори в учебниците по история и по литература, Иисус Христос се пише с едно и, което не само, че не е характерно за източното пра­вославие, но е и противопоказно.

В рисунките на децата за конкурсите с религиозна тематика, по подобен начин понякога се забелязва неправилната интерпретация на някои православни символи и образи, или използването им в не­подходящ контекст. Ако не се дадат указания как трябва да се след­ва източноправославната специфика на празника, се предпочитат всевъзможни изображения, доста далечни от същността на матери­ята.

Прочетете още „Конкурсите за рисунка на религиозна тематика – пресечна точка на обучението по изобразително изкуство и религия*“ →

Дилян Николчев

Abstract

The subject of the study is the destiny (fate) of the Exarchia’s Statute after its adoption by the Second Church-People’s Assembly in 1922 until its legal sanctioning by the State in 1937. On the basis of archival documents and official Church press releases, all major events – supporting the 15-year-old attempts the Statute to acquire the power of a law for the Church and the State – are followed-up. After all, this took place, but at the expense of its initial canonical completeness.

***

За промените на Екзархийския устав (ЕУ) след неговото приемане през 1871 година до проекта за нов ЕУ, гласуван от II-рия Църковно-народен събор през 1922 година, се знае немалко. По-непозната е съдбата на Устава след това – до края на функционирането му през 1950 година. Ако има някакъв принос настоящото кратко изследване, то е в доосветляването на същата тема, тъй като свидетелят на тези събития и най-добър познавач на поместното ни Църковно право професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков прави обстоен преглед въобще на историята около ЕУ след Освобождението в студията си „Българската православна църква от освобождението до настояще време“, публикувана през 1939 година. Към написаното от него добавям и сведения от някои архивни документи, съхранявани в Централния държавен архив. И така, след остра конфронтация между Светия Синод и първото и второто правителство на Александър Стамболийски синодалните архиереи са принудени да приемат свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор на 6 февруари 1921 година в София. Основната задача на Събора е да приеме нов ЕУ по предварително изготвен проект за изменение и допълнение на ЕУ [1, с. 141]. По силата на Търновската конституция самото свикване на Събора е на основание издаден на 20 октомври 1920 година царски Указ № 355 на българския монарх Борис. С указа всъщност се утвърждава „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“, приет от Обикновеното народно събрание в първата извънредна сесия в 67-то му заседание на 6 октомври същата година. Със същия закон чл. 180 от Екзархийския Устав, „приспособен за Царството от 1895 година, се отменява“ и „вместо него се възстановява съответният нему стария Екзархийски Устав /от 1871 година/ чл. 134 или чл. 100 от приспособения в княжеството Екзархийски Устав (от 1883 година) в следната редакция: Светия Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разгледват и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни Екзархийския Устав, като вземе и решение въобще по духовния живот на църквата“. Пак според същия закон Министерският съвет свиква чрез царски указ Църковно-народния събор в едномесечен срок [2, л. 3 гр.].

Откритият на 6 февруари 1921 година ІІ-ри Църковно-народен събор заседава (с малки прекъсвания) в сградата на Народното събрание повече от година – до 16 февруари 1922 година. Работата му приключва с изработен проект за нов ЕУ, който, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, „представлява едно подробно, системно разработване, една кодификация на българското църковно право“ [1, с. 143]. Самият устав има 568 члена и е канонически и юридически „композиран“ в 4 части: І. Устройство (органи на църковната власт, 1-134); ІІ. Ведомство на църковните власти (135-233); ІІІ. Църковен съд (съдоустройство, 233-429); ІV. Приходи и отчетност на църковните власти (430-568) [1, с. 143].

Но макар и приет от Събора и одобрен през същата 1922 година от Архиерейския събор, ЕУ никога не влиза в приложение в автентичния му вид. На 24 януари 1923 година той е внесен в Народното събрание от министър-председателя и министър на изповеданията Александър Стамболийски, за да бъде приет и придобивайки силата на закон, да влезе в сила, но на 9 юни същата година е извършен преврат срещу земеделското правителство и съдбата на ЕУ остава нерешена[1, с. 144]. Започва един дълъг 15-годишен спор между Светия Синод и правителствата през този период за узаконяването му.

Поради напрегнатата вътрешнополитическа обстановка след преврата до края на 1923 година Светия Синод не предприема официални постъпки пред държавните власти по отношение на приетия от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ.

На 26 март 1924 година Светият Синод изпраща до министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се казва: „Още преди две години Светият Синод представи на подведомственото Ви Министерство изработения и гласувания от Църковно-Народния Събор Екзархийски Устав за внасяне в Народното Събрание, ала и до днес, макар внесен в ХХ-то Народно Събрание, той не е санкциониран. Ето защо Светият Синод, в заседанието си на 19 тоя месец, реши отново да Ви замолим, Господин Министре, да наредите да се внесе новия Екзархийски Устав още в тая сесия на Народното Събрание за вотиране и надлежно промулгиране, съгласно чл. 564 от същия Устав“. Писмото е подписано от наместник-председателя на Светия Синод Пловдивски митрополит Максим [2, л. 4].

На 31 юли 1925 година Светият Синод отново изпраща на министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се припомня на министъра, че са изминали повече от три години от изработването на ЕУ. В писмото се казва: „… до днес той не е утвърден. Понеже животът на Българската Църква твърде много се спъва от действащия сега Екзархийски Устав, изработен преди повече от 54 години и приспособен за в България отпреди 30 години, обстоятелство, което наложи свикване на Църковно-Народния Събор и изработване на новия Устав, Светият Синод в заседанието си на 28 тоя месец реши още веднъж най-настоятелно да Ви замолим, господин Министре, в най-скоро време да бъде внесен в Народното Събрание новият Екзархийски Устав, за вотиране и надлежно промулгиране, като в случая, че се окажат некои пречки за това внасяне, имате добрината да уведомите Светия Синод“ [2, л. 5].

През лятото на същата 1925 година се появява обаче друг проблем, който има пряко отношение към приетия през 1922 година от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ. Политически, професионални и обществени кръгове започват критична кампания срещу Светия Синод по въпроси, свързани с църковното правосъдие – по съдоустройството, материалното право и процесуалното право по брачни дела. Адвокатската гилдия дори настоява да се въведе граждански брак и църковното правосъдие да бъде извадено от бракоразводния процес [1, с. 147]. Стига се дори дотам, че Светият Синод издава окръжно (№ 4669) на 21 юли 1925 година, с което се нарежда „да не се допускат адвокати в духовните ни съдилища“ [2, л. 6: Окръжно до Епархийските Началства на Светия Синод изходящ № 3194 от 12 май 1928 година]. Всичко това стопира за известно време синодалните опити за влияние на държавните власти по закон да утвърдят новия ЕУ.

Прочетете още „За съдбата на Екзархийския устав след приемането му от Втория Църковно-народен събор през 1922 година*“ →