Терминът „богословие“ произхожда от древногръцката философия, от Сократовия ученик Платон и изразява в тогавашното критично, религиозно-философско мислене пътя от мита към Логоса – пътя към разкриване истината за Божественото[1]. Аристотел я определя като theologike philosophia респективно като εριςτεμε със значение на философско, метафизическо разглеждане и умозрително изследване на съществуващото като битие и е основната тема на така наречената от него „първа философия“ като „учение за Божественото“. „Умозрителните науки са за предпочитане пред всички останали, а учението за Божественото (theologia) е с най-голямо предимство пред всички останали умозрителни науки“[2].
При Сократ основен постулат – връх на неговата философия – е разбирането му за Бога. Вярата в разума, в безусловната висша разумна норма има своето дефинитивно оправдание и израз в признаването на висшия Разум – Бога. В етиката и логиката на Сократ обаче се открояват изискванията на рационалното познание и поведение. Нерядко цялото значение на Сократ се свежда до установяване на нормативни начала, но най-висшият от неговите принципи, този идеал, от който той се е вдъхновявал и на който е служил, е идеалът на съвършения Разум[3].
По този повод се изказва още Ксенофонт. Сократ не е бързал да съобщи на своите последователи формалната способност на словото, на действието или на каквото и да било изкуство. Преди всичко той счита за необходимо да внедри в тях „мъдрост“. Той бил убеден, че тези, които обладават тези способности, нямайки мъдрост, са най-несправедливи и са склонни да вършат зло. Ето защо преди всичко той се стреми да направи последователите си мъдри „относно боговете“. Наистина, Ксенофонт дава само два образеца за богословските разсъждения на Сократ. При това той се позовава на лица, записали от някои други свидетели неговите мисли. Сам Ксенофонт, защищавайки Сократ, желае само в общи черти да отбележи положителния религиозен характер на неговия морал, като не оставя настрана и богословските измерения на проблематиката[4]. Сократ пита: Антифонте, ти изглежда мислиш, че щастието се състои в лукса и развлеченията; аз, напротив, считам, че колкото по-малко човек прекарва в празни забавления, толкова повече той се доближава до Бога. И тъй като Бог е съвършенство, този, който се е доближил най-много до Бога, той се е приближил до най-високия нравствен идеал“[5].
Философията, така както я разбира Сократ, не е само умозрително изследване на природата, а учение за това, как трябва да се живее. Но тъй като животът е изкуство и за усъвършенстване в изкуството е необходимо, знание за него, то и основният практически въпрос на философията трябва да предшества проблема за същността на знанието[6]. Така Сократ полага началото на традицията, характеризираща, класическата философия в цялост. Нейните най-добри образци са драгоценен опит в непрестанното търсене на истината, при което са наложителни и полемиката, и диалогът [7]. Истината не възниква и не се намира в напълно готов вид в главата на отделния човек. Според Сократ тя се ражда в беседата между хората, съвместно търсещи истината[8]. И ако съвременният човек разбира, че Сократ, Платон, Сенека, Лайбниц или Кант са му необходими, не само „като източници на информация“, но намира в трудовете на класиците импулс и за собствен творчески размисъл, то това означава, че тази традиция е жива и днес, и продължава да върши доброто си дело.
Сократ показва, че религията не е нещо чисто ирационално; примерът на неговата изключителна личност е също така доказателство, че нито вярата, нито нравствеността могат да се изграждат единствено върху логиката. Дори неговите неприятели не са могли да отричат голямата му вътрешна притегателна сила. И ако той би бил само философ, обсъждащ в повечето случаи отвлечени понятия с желаещите да беседват и спорят с него, той никога не би имал такава власт над човешките души. Тайнственото му обаяние произтича от тоя Сократ, който е могъл с часове да стои потопен в съзерцание, да предчувства едно съвършено ново учение за човечеството в бъдещето, да слуша своя „вътрешен глас“ и с цялото си същество да вярва в действителността на Божественото Добро. За разлика от мистиците, той не намира слова, за да разкаже за виденията си и глъбинните си прозрения на духа. Но именно такъв, загадъчен, вслушан в „Божествения глас в себе си“, който следва винаги неизменно и докрай принципно, той пленява своите ученици, като им внушава вяра във висшето Благо[9]. И неслучайно някои отци на светата Църква са причислили Сократ към един от „християните преди Христа“[10].
За Сократ философията не е някакво занимателно забавление, а своего рода свещенодействие. „Атинският мъдрец е целият проникнат от вяра в благия смисъл на човешкото съществуване. Той само говори, че този смисъл не се намира на повърхността на нещата, а е поставен като задача“ [11]. Истината не е статична даденост. Тя е процес, непосредствено свързан с живота, с неговия смисъл и съзидателен устрем. Тя не може да бъде дадена като рецепта, като предписание за изпълнение на буквални правила за поведение, като казуистика. Всяка житейска ситуация – исторически неповторима, тъй както и човешката индивидуалност – поставя съдбоносни въпроси, за които човек трябва сам и свободно да намери творческо разрешение като задача в осмисляне на действителността. „Познай, себе си!“ Тази прочута максима, приписвана на спартанеца Хилон, един от седемте мъдреци на древна Елада, и след това поставена като надпис на Делфийския храм, в сократовата философия е въведена до основен метод на познание. Изследвай всичко в себе си, което имаш като знание, като възглед за действителността и човека. Опознай твоята човечност! В това се състои отговорността на човека пред Бога, пред обществото, пред собствената му съвест. Това е прозрение за смисъла, това е самосъзнание, в което няма кабинетна методичност, но непосредствен верен усет, че в определен момент ти или си човек или си против човечността. Или си обикновен егоистичен консуматор на блага, или си съпричастен в овековечаването – още тук на тази земя – на частица истина, правда и красота в живота. Възхождането на истинската човечност означава утвърждаването на божественото начало у човека[12]. Така сократовият метод на самопознание води до религиозно-философски и богословски изводи. Вникването в човека като „микрокосмос“ дава решение на много въпроси и за „макрокосмоса“. Истините, постигани по пътя на самопознанието, свързани с осмисляне предназначението на човека, се основават на висшето Благо (tо agathon), което има безусловен и всеобщ характер.
Богословието произтича от цялата философия на Сократ. Както сам той е указал в своята „Апология“, човек, съзнаващ нищожеството на знанието си, с това признава безкрайността и безусловността на съвършеното, Божествено знание[13]. Човек, признаващ, че той нищо не знае, има разбиране за това, какво е истинското и съвършено знание. Ако има каквото и да било условно знание, ако има знание въобще, то ние необходимо идваме до идеята за безусловното, абсолютното познание. Цялата мъдрост на Сократ не е нищо друго, освен признаване на Божествената Мъдрост[14].
По такъв начин доказателства за Божието битие собствено няма. Сократ съзнава и намира свръхсетивния универсален Разум в своето собствено съзнание и го отличава от себе си, както всеобщото от частното. Познанието, разумността, разумът не могат да се изчерпват от единичния ум.
Древногръцкият мислител Сократ (469-399 година преди Христа)
„Мислиш ли ти, че в тебе има нещо разумно, а извън тебе нищо разумно няма? Ти знаеш, впрочем, че твоето тяло съдържа в себе си неголеми частици земя и вода, които сами по себе си толкова велики обширни; ти знаеш също така, че то е устроено от малки частици от останалите велики стихии. Как ти мислиш, че ти по щастлива случайност сам си побрал в себе си целият разум, който го няма никъде другаде и че всичко съществуващо в своята безпределна величина и безчислено множество е благоустроено от сляпата, неразумна сила[15]?“ По такъв начин Разумът е универсален и толкова повече отделен от своите частни прояви.
Разумът има съществено нравствен, практически характер. Световният разум, всеобщият Разум е нравственото съзнание на човека като всеблаго Божество, действащо в природата. Неговите действия трябва да бъдат несъмнено благи, разумни, целесъобразни. Самото присъствие на идеалното, общата цел в нравственото съзнание за всеобщите неписани закони на нравствения порядък свидетелстват за свръхличния и благ Разум.
Като намира божествения Разум в своята душа при философското самопознание, Сократ навсякъде го търси, указвайки на следите му в цялата природа. Нейното всеобщо единообразие в безкрайното и живо различие, стройният порядък на Вселената, целесъобразността в устройството на организмите – всичко това сочи още на предшествениците на Сократ единството и разумността на първопричината. Оттук възниква и телеологическото доказателство за Божието битие, почерпено от вникването в целесъобразното устройство на природата.
Проникновеният философ проучва внимателно съчиненията на Анаксагор, натурфилософските хипотези на предидущите елински мъдреци, както и възгледите на софистите, но не остава удовлетворен.
„Един ден чух едного, който бил чел книга на Анаксагор, в която се казвало, че Умът е уреждащият и Причинителят на всички неща. Та зарадвах се на тази причина и реших, че положението „умът е причина за всичко“ (става дума за съчинението на Анаксагор, бел. на прев.) в определена степен е правилно. И сметнах, че ако това е така, Умът който урежда всичко, ще уреди и разположи всяко нещо тъй, както е най-добре за него. И ако някой реши да открие причината, защо се поражда, погива или съществува всяко отделно нещо, тогава трябва да открие как е по-добре за него да съществува, било да претърпи или да направи каквото и да е друго. Изхождайки от тази причина – продължава Сократ, – човек на нищо друго не бива да обръща внимание – що се отнася и до него самия, и до останалите неща, освен на най-съвършеното и най-доброто. Необходимо е да познава и лошото, защото то е предмет на същото знание. Та разсъждавайки така, изпълнен с радост, аз мислех, че съм си намерил в Анаксагор, учител, който ще ми разкрие причините на всичко съществуващо, като се съобрази със собствения ми ум“[16]. Явно Сократ търси в учението за разумната основа на битието логически последователно разработен телеологическия принцип, като от него извежда и идеята за Бога. По-нататък той размишлява, но вече с явно разочарование: „И не можех да предположа, че покрай твърдението, че тия неща са уредени от Ума, Анаксагор ще има да прибави и някоя друга причина освен тази, че е най-добре да бъдат такива каквито са. Отреждайки причина на всяко нещо поотделно и общо за всички неща, аз очаквах, че той ще обясни подробно за всяко отделно нещо и общото за всички благо. И не се оставих дълго на надеждите си, ами изпълнен със старание, заех се с книгите и незабавно се отдадох на четене, за да разбера колкото се може по-скоро какво представлява най-доброто и какво по-лошото.
Да, ама бързо се понесох далече от чудесната си надежда, след като напредвайки в четивото, се уверих, че той съвсем не си служи с Ума и че не в него търси причините за уреждането на нещата, а във въздуха, ефира, водата и в другите неща – и много, и странни“[17].
За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.
Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.
Буда и Христос
Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.
Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.
Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.
Статуя на Буда в Индия
След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.
Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.
Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.
Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.
Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.
В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.
Съществената разлика на християнството от всяка друга религия се състои в това, че то се основава на Божественото откровение и на историческата дейност на Иисус Христос, а не на митологията. Достатъчно е човек да вникне в основния дух на християнството, за да разбере колко много той е чужд на митологията; на нейното многобожие, от една страна, и на нисшите, чисто човешки представи за божествата, от друга страна. Когато човек прочете и проучи първоизворите на християнската религия – Евангелията и апостолските послания, той долавя в тях любов към истината, сериозност в разглеждането на човешките теми, безгранична възвишеност в представите за Бога, нравствена чистота и най-вече верен усет за историческа правда. Очевидно е, че между първоизворите на християнската религия и митологията съществува разлика. От светите отци и учители на Църквата св. Атанасий Велики прекрасно е разкрил мерзостта на езичеството в сравнение с безмерно превъзхождащата го нравствена чистота и възвишеност на християнството в “Слово против езичниците” и “Слово за въплъщението на Бог Слово и за идването Му при нас в плът”.
Когато се осветлява критично темата за произхода на християнската религия от езическата митология, веднага се откроява коренната разлика на християнството от езическите религии. Известно е от историята, че когато Иисус Христос дошъл на света и започнал да проповядва Своето Евангелие, всички езически религии тогава се намирали във вътрешно разложение и в голям упадък, тъй като изчерпвали жизнените си сили. Митологията загубила всякакъв кредит в съзнанието на хората както поради своето многобожие, така и поради своите наивни неморални и недостойни представи за божествата. След философската и етическата критика, на която била подложена митологията от древните гръцки писатели Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан, почти никой не се отнасял сериозно към нейните разкази и не вярвал в нейните божества. Митологията била изучавана и ценена само като богата съкровищница на народни умотворения, от която могат да бъдат почерпени интересни хрумвания и прозрения, поетични образи и поучителни разкази. В този контекст най-малко допустимо е замиращото езичество и дискредитираната митология да родят в себе си християнската религия, която бързо започнала да се разпространява, завладяла почти всички народи в обширната Римска империя и се утвърдила като религия на културното човечество.
При задълбочен исторически и критичен анализ не може да се установи между християнството и езическите религии на древния свят вътрешна връзка, приемственост и генетична зависимост. Произходът и идейното съдържание на християнството не могат да бъдат обяснени задоволително чрез еволюционния метод, нито от предхождащите и съвременните му езически религии, нито от митологията, нито от философските учения и етическите системи на древния свят като стоицизъм и неоплатонизъм. Евангелската проповед огласила света като ново учение, изпълнено с божествен дух и с благодатен живот. Така то завладяло човешките сърца и се изповядва до днес от най-просветени и културни народи по света. Още съвременните и непосредствените слушатели на Иисус Христос, от една страна, и на апостолската проповед за Него, от друга страна, оценили Христовото учение като ново в сравнение със старите религиозни вярвания, митологични представи и философски убеждения, които им били много по-близки и по-добре познати, отколкото на модерните – отдалечени по време и по дух – съставители на митологичната теория. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним за впечатлението, което произвела евангелската проповед в два най-важни центрове на древното езичество и на древната философска ученост: Капернаум и Атина.
Капернаум, разположен на брега на Генисаретското езеро и на големия път, който свързвал Египет и Финикия, бил най-многолюдният град в Галилея. Римляните го превърнали в свой митнически център и седалище на своите войски под командването на центурии. Тук се срещали чужденци от най-различни народности. В религиозно отношение също се забелязвала голяма пъстрота; наред със синагогата се издигали различии езически капища и олтари на езически култове.
В този културен център на езичеството още в самото начало на Своята месианска дейност дошъл и благовестил божественото Си учение Иисус Христос. Всички, който Го чули, били удивени от възвишеното учение и от дивните Му дела. Те познавали много добре Стария Завет, знаели почти наизуст Моисеевия закон, владеели неговите поучителни и пророчески книги; освен това на тях били добре известни всички езически култове с най-разнообразните им митологични представи и образи; жителите на Капернаум били лично запознати с видните учители на иудейската религия – книжници, фарисеи и садукеи; били запознати с есеите, с бележити езически жреци и със знатните учени и философи на това време. Но Христовата проповед съдържала в себе си нови и възвишени истини и ценности; тя им разкривала ново учение в сравнение с езическата митология и ученост. Напълно в съответствие с това и Христовите дела коренно се отличавали от постъпките на книжниците, фарисеите, садукеите и есеите, на езическите жреци и на тогавашните учени и философи. Иисус Христос не събирал пари за учителската Си дейност, не се стремил да заема висши служби, никого не поробвал, не потискал. Напротив, Той изцелявал безплатно болни, нуждаещите се подпомагал, на всички служил. Ето как е описано непосредственото впечатление, което произвели Христовите проповеди и дела на капернаумските жители: “И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците … И всички … едни други се питаха и казваха: що е това? Какво е това ново учение, та и на нечисти духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?” (Марк 1:22, 27; срв. Матей 7:28-29; Лука 4:32, 36).
Господ Иисус Христос
В неуморната си мисионерска дейност св. апостол Павел обхождал много културни центрове на Римската империя, за да благовести Христос и Неговото божествено учение. Така той стигнал до Атина. Известно е, че този град бил център на езическата митология, наука и философия. Творбите на Омир и Хезиод – бащите на древногръцката митология, тук се знаели наизуст и дори се пеели като народни песни. Навсякъде в Атина се долавял духът на Сократ и Платон, на Зенон и Аристотел, на Демокрит и Епикур. Тук не се философствало само в школите, но и по улиците, по площадите и в домовете. Идеите на платонизма и стоицизма, на еклектизма и скептицизма напоявали цялата духовна атмосфера на Атина. Именно в този център на древната митология и философия дошъл св. апостол Павел, всеки ден проповядвал за Иисус Христос и излагал Неговото учение в синагогата и на тържището. Някои стоически и епикурейски философи също чули проповедта му. От чутото те се убедили в две неща: първо, че проповядваният от св. апостол Павел Иисус Христос няма нищо общо с образа на някой бог както от много добре познатата им гръцка митология, така и от известните им езически божества на съвременните им религии и култове; за тях Той бил “чуждо божество”; второ, възвестяваното от св. апостол Павел Христово учение било не само ново, но и странно за тях; то нямало нищо общо нито с платонизма, нито със стоицизма, нито с която и да е философска школа на онова време. Само поради тази новост на разкривания образ на Иисус Христос и на проповядваното Христово учение философите сами отвели св. апостол Павел в ареопага, за да го изелушат още по-внимателно и да преценят критично възвестяваното от него. В “Деяния на светите апостоли”, безспорен исторически литературен паметник от I-ви век след Рождество Христово, четем: “И взеха та го отведоха в ареопага, казвайки: можем ли да знаем, какво е това ново учение, което проповядва. Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем, какво е. А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят и слушат нещо ново” (Деяния на светите апостоли 17:19-21).
Изводът е напълно естествен: просветените жители на Капернаум, както и стоическите, епикурейските и други философи от Атина, оценили Христовото учение като ново, понеже Иисус Христос като действителен Богочовек го известил, без да го заимствал от Стария Завет, от иудейската, фарисейската, садукейската и есейската ученост, нито от Хилел Стари и Филон Александрийски, а още по-малко от платонизма и стоицизма. Предвид това всеки обективен историк, който не се ръководи в научните си изследвания от предубеждения и не подхожда към историческите факти и явления с готови клишета, трябва чистосърдечно да признае подобно на видния германски историк Леополд Ранке: “Християнството е божествено явление; то не е подготвено от никакви предшестващи го идеи и настроения; то е необяснимо за историка от естествената връзка на причините и в този смисъл е внезапно явление.”
Твърдението, че произходът на християнството не може да бъде обяснен задоволително по пътя на еволюционния метод и че то не се е развило от митологичните представи и образи на древните религии и култове съвсем не означава, че християнството не е било предчувствано, не е било очаквано и не се е явило като изпълнение на общочовешките религиозни потребности и копнежи. Религиозната потребност на хората в древността цяла била насочена към християнството и копнеела за него, защото само то можело да я удовлетвори в пълнота. Религията не представлява нищо друго освен търсене на пътища, начини и средства за примиряване с Бога, за влизане в общение с Него и за осъществяване на божественото предназначение на човека във времето и във вечността. Тази същност на религията никъде не е получила по-пълно разкритие, отколкото в християнството, защото Иисус Христос чрез богочовешката Си жертва примирил грешния човек с Бога, в богочовешката Си личност съединил за вечни времена човека с Бога, чрез божественото Си учение посочил вечното предназначение на човека и чрез благодатните дарове на Светия Дух му давал сили да го осъществява.
Това, което човекът на древния свят търсил, за да удовлетвори религиозната си потребност и да постигне спасение, той не можал да намери нито в езическите религии, нито в тайните култове и мистерии, нито в религиозно-философските учения. Така още повече се изострила духовната жажда на древния свят за божествен Изкупител и Спасител. Само в този смисъл, тоест по отрицателен път, човечеството било подготвено за посрещането и приемането на Иисус Христос от страна на езическите религии, на тайните култове и мистерии и на религиозно-философските учения на древността. Но без действителното явяване на Иисус Христос и без Неговата дейност като божествен Учител, Изкупител и Спасител никога не би могло да се появи и да съществува християнството.
При по-задълбочено вникване в езическите религии безспорно могат да бъдат открити далечни аналогии между тях и християнството – не само в учението и култа, но и в образа на Иисус Христос. Неразбирайки дълбоките причини, на които се дължат тези аналогии и преувеличавайки някои техни черти, крайните привърженици на еволюционния метод злоупотребяват с аналогиите, като ги свеждат до тъждество. По такъв начин е лесно да се намерят първоизворите на християнската религия в езически култове или митологични представи. Самото обстоятелство, че поддръжниците на крайния еволюционен метод в областта на историята на религиите не са дошли и едва ли някога ще дойдат до единство във възгледите си за чисто естествения произход на християнството, вече свидетелства убедително, че техните твърдения не почиват на факти, а се изграждат на случайни хрумвания, вероятни предположения и недоказани основания. Например само въз основа на факта, че в най-различни езически митове се споменава за въплъщаване на богове, вече едни намират първоизвора на учението за Иисус Христос като въплътен Единороден Божи Син в египетската религия, други – във фригийската, трети – в персийската, четвърти – в древногръцката
Някои действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени, както и много други аналогии в останалите сфери на културния живот, чрез единството на човешкия дух. Чрез него е напълно естествено и закономерно еднакви духовни потребности и заложби в развитието у различии народи да доведат по напълно самостоятелни пътища до сходни духовни продукти, дори до удивителни съвпадения. Историята на религиите е установила много поразителни случаи, когато народи, живеещи в голяма пространствена отдалеченост, принадлежащи към различии култури и цивилизации и невлизащи в никакви взаимни контакти, са дошли до напълно сходни суеверия и обреди в развиването и изявяването на религиозните си чувства. Като пример в това отношение могат да бъдат споменати такива сходства между ескимоси и хотентоти, между негри от Централна Африка и древни мексиканци. Руската “Всемирна история” причислява към тези аналогии “идеята за месианизма”, която “възникнала независимо в Египет, Мала Азия и Сирия”.
Други действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени чрез първоначалните общочовешки Божии откровения, смътни остатъци от които се запазили в преданията почти на всички народи. Именно въз основа на тези остатъци се развили у най-различни народи митовете за въплъщаванията на богове и получили широко разпространение очакванията за обещания Месия или божествен Спасител от греха и смъртта.
Господ Иисус Христос
По-специално, широкото разпространение на вярата за идващ Месия и жадното Му очакване в древния свят в значителна степен се дължат на влиянието на Библията, която чрез превода ѝ на старогръцки език от 70-те тълкуватели през III-ти век преди Рождество Христово станала достъпна на народите от древния свят, както и на енергичната устна и литературна пропаганда на старозаветните месиански идеи от страна на иудеите на разсеянието. Последните, разпръснати по цялата Римска империя, развивали усилена прозелитска дейност.
Тук трябва да вземем под внимание ролята на естественото откровение. Вследствие на неговите въздействия човешката душа, която поради богоподобието си по природа е християнка, чрез светлината на разума, чрез свидетелствата на съвестта и чрез проблясъците на религиозното чувство и интуиция се издигнала в античната епоха, предимно в лицето на някои видни представители на старогръцката философия, до познанието на много религиозни и етически истини, които впоследствие получили божествено потвърждение и всестранно развитие чрез откровенията на Христос Богочовека. Би било странно, ако древното човечество никак не било подготвено да приеме Христос, ако не жадувало за божествения Спасител и ако не предчувствало някои от основните принципи на евангелското учение. Наистина, ако Иисус Христос би се явил в света напълно неочаквано и би известил учение, което да е ново и да не може да бъде логически свързано с най-висшите религиозно-философски и етически постижения преди Него, тогава нито Той би бил приет, нито Евангелието би било разбрано. Иисус Христос много ясно е казал, че не е дошъл да наруши закона или пророците, а да ги изпълни (Матей 5:17). При по-широк общокултурен поглед това означава, че Той е дошъл чрез Своя божествен авторитет да утвърди всички положителни религиозни, философски и етически постижения преди Него, да им даде нова сила, а не да ги унищожи. Съответно на това християнството не е религия на отрицанието и разрушението; то не е враждебно на естествения разум и на общочовешката съвест, не отрича техните постижения и не иска да ги унищожи. Вярно на Иисус Христос и на Неговите завети, християнското съзнание винаги е осъждало крайния супранатурализъм, който отрича естественото в християнството и се старае да отчужди Църквата от света и културата. Но няколкото общи и аналогични идеи на християнството с езически религии, тайни култове и мистерии, философски учения, етически системи и културни постижения не дават основание да се отрича оригиналността и ценността на цялото Христово учение и още по-малко то да се обявява за анонимно синкретично или еклектично образувание, а неговият Основател, Иисус Христос – за мит.
По-близкото или по-далечното сходство на християнството с едни или други езически религии, тайни култове и мистерии, религиозно-философски и етически учения се обяснява чрез частичното присъствие в света на божественото Слово още преди въплъщаването Му и чрез излъчваната от Него вечна духовна светлина. Поради предвечното Си съществуване и поради присъствието Си навсякъде божественото Слово било в света и преди въплъщаването Си; със Своя пълноценен живот, със Своето съвършенство и със Своя всепроникващ разум То винаги било “светлина на човеците”, която поради греховната тъма и езическите заблуди се резсейвала и слабо била долавяна. Все пак тя е светила в мрака на езичеството и този мрак не можел да я обземе, да я погълне и загаси (Иоан 1:4-5). Въз основа на това светите отци и учители на Църквата още от най-древно време развили и обосновали учението за Логос Сперматикос, Който винаги обитавал в света и най-много озарявал със Своята благодатна светлина високонадарените и добредетелните хора. Всичко истинско, възвишено и добро, което открили и извършили езическите философи и законодатели, според учението на св. Юстин Философ и Мъченик, се намира в зависимост от мярката, в която те се доближавали до Словото чрез изследване и съзерцаване. Учението на Платон – пише св. Юстин Философ и Мъченик – “не е съвършено различно от това на Христа”, но не е и “във всичко сходно с него, както и ученията на стоиците, поетите и историците. Защото всеки от тях е изказал прекрасни слова, доколкото е имал дял в разпръснатото като семена божествено Слово. Всички тези писатели посредством вроденото семе на Словото могли да видят истината, но неясно”.
Ако се спрем по-специално и проучим по-внимателно сходството на евангелския образ на Иисус Христос с посочените от митологичната теория негови първоизвори в езическите култове и религии, ще установим, че между тях съществува историческа и идейна пропаст, над която не може да бъде прехвърлен мост от каквато и да било генетична връзка и зависимост. По различни пътища в митологията на езическите религии и култове е проникнала истината за очаквания и обещан Месия, Който трябвало да се въплъти, да страда и да умре за избавянето на човешкия род от робството на греха и от злото в света, но също и да възкръсне и да основе Своето царство, чиито членове ще се радват на вечен живот и на вечно блаженство. Обаче в езическата митология тази идея била толкова извратена и така преплетена с неморални и суеверии представи, че нейният божествен първоизвор станал почти неузнаваем, от една страна, и представлявал от себе си не майчинска утроба за действителния Месия в историческото лице на Иисус Христос, а само Негова сатанинска пародия, от друга страна. Това отношение на месианската идея в езическите религии и култове към Иисус Христос било много добре известно на образованите езичници от първите два-три века след Рождество Христово. Поради това тези от тях, които останали в езическото си вероизповедание, писали трактати против християнството, например Целс, Фронтон, Порфирий, Ямвлих, Юлиан Отстъпник, но не оспорвали историческото съществуване на Иисус и не изтъквали зависимост на евангелския образ на Христос от която и да било езическа митология. Други образовани езичници, който съзнавали лъжливостта и порочността ня езичеството и се убедили в истинността на християнството, написали пък апологии в защита на християнската религия, в които от непосредствено наблюдение и от личен опит посочвали величието на Иисус Христос пред нелепите езически сказания за въплъщаващи се, умиращи и възкръсващи божества.
Господ Иисус Христос
Още през II-ри век към християнската религия преминал езическият философ Юстин. В своята “Апология на християнството” той основателно изтъква, че митологичните разкази за въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на богове са само сатанинска пародия на действителното въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на Единородния Божи Син в лицето на Иисус от Назарет. Тази своя теза той конкретизира, като се позовава на мита за Зевс, Семела и Лионис. Според този мит Зевс пламнал в страстно увлечение по прекрасната Семела, дъщеря на тиванския цар Кадам. Зевс се явявал пред любимата си в образа на смъртен човек, тъй като тя не би могла да издържи огъня на светкавиците и трясъка на гръмотевиците, каквито постоянно имало около него в божествения му вид. Веднъж той ѝ обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състояла тя, и ѝ се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Чрез сношенията си със Зевс Семела забременяла. Обаче ревнивата божествена съпруга на Зевс – Хера, намразила Семела и решила да я погуби. Преобразена в бавачката на Семела, тя подтикнала съперницата си да поиска от любимия си да ѝ се яви в цялото си величие на бог гръмовержец и цар на Олимп. Семела се поддала на убеждението и помолила Зевс да ѝ се покаже в блясъка на своята мощ и слава. Поради дадената клетва Зевс изпълнил молбата на Семела. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс. Всичко наоколо пламнало от светкавицата на Гръмовержеца. Кадамовият дворец бил обхванат от огън. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванал и нея. Умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Гръмовержецът успял да спаси новороденото. За да запази и развие малкото си дете, Зевс го зашил в бедрото си. В тялото на своя баща Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно, се родил за втори път от бедрото на Зевс. Името Дионис означава “божи син” или “Зевсов син”. Този млад бог пръв посадил и отгледал лозата. Опиянен от сока на нейния плод и увенчан с лаври и бръшлян, той тръгнал между хората, за да ги освободи от неволите им и да премахне скръбта им, като ги подбуди да се отдават на плътска любов, на бурни песни и на забавни игри. Оттук водят началото си бесните и развратни вакханалии в чест на бог Дионис. Заедно с природата той потъва в дълбок мъртвешки сън под влияние на суровата зима, за да възкръсне за нов живот с възраждащата се природа през пролетта.
Очевидно е, че разликата между чистия и възвишен образ на Иисус Христос, между Неговото непорочно зачеване и раждане, Неговата саможертвена служба на човечеството и Неговата мъченическа смърт и светло възкресение, от една страна, и тези митологични сказания, от друга страна, е огромна. Тук всяко сравняване е не само неуместно, но и светотатствено.
Между “първообразите” на Иисус Христос в ново време се посочва митичният образ на египетския бог Озирис, без, разбира се, да се привеждат каквито и да било доказателства. За да се установи дали може да се намери близост между евангелския разказ за Иисус Христос и митологичните сказания за Озирис, потребно е да обрисуваме накратко най-главните черти от митологичния образ на Озирис. В древноегипетската религия той бил почитан като бог на слънцето и на водата и като владетел на задгробния свят. Според древноегипетската митология Озирис в незапомнени времена бил мъдър и милостив цар на Египет. Неговият завистлив брат Сет чрез измама го поставил в ковчег и го хвърлил във водите на Нил, които го отнесли в морето. След смъртта на Озирис сестра му и същевременно и негова съпруга Изида родила сина му Хор и се отправила на път да търси своя съпруг. Най-после тя намерила ковчега с мъртвото тяло на Озирис и го скрила. То било обаче разпознато от Сет, който го разкъсал на части и ги разпръснал на различии страни в Нил. Чрез големи усилия и чрез магически средства Изида събрала частите от мъртвото тяло на Озирис и то оживяло. Възкръсналият Озирис се явил на сина си Хор и поискал от него да отмъсти за смъртта му. Хор победил Сет, оковал го във вериги и го предал на майка си. Последната обаче го освободила, с което толкова разсърдила Хор, че той смъкнал диадемата от главата ѝ. Накрая Сет отново бил победен и прогонен към Средна Азия, а възкръсналият Озирис станал цар на задгробния свят и съдия на душите на умрелите.
Само тази бегла скица е достатъчна, за да се увери всеки непредубеден човек, че митологичният образ на Озирис няма нищо общо с евангелския Иисус Христос. Образът на Озирис носи характеристиките на древноегипетската многобожна религия и в него няма никакъв елемент на историчност. В противоположност на това Евангелията рисуват Иисус Христос като историческа личност, като посочват вярно цялата историческа обстановка на земния Му живот. Въобще между древноегипетския мит за Озирис и евангелските разкази за Иисус Христос не може да се намери не само генетична зависимост, но дори и най-далечна аналогия. В тях имаме работа с разновидности, които съвсем производно могат да бъдат сближавани и отъждествявани.
На второ място се посочва, че евангелският разказ за Иисус Христос има за свой първоизвор мита за фригийския бог Атис, възлюбен на богинята Реа-Кибела – “майка на боговете”. Култът на Атис се появил във Фригия и Лидия и оттук преминал в Гърция. Според легенда, предавана от Павзаний, Атис произхожда от Хермафродита, когото Зевс и Майката Земя лишили от мъжка сила; от него израсло миндалното дърво. Нана, дъщерята на речния бог Сангария, като вкусила от неговите плодове, родила Атис. Той израснал прекрасен момък и пленил сърцето на Кибела, но него залюбила също и дъщерята на песинския цар. В деня на тяхната сватба ревнивата богиня се явила на брачния пир и поразила с ужас събралите се гости. Сам Атис обезумял и избягал в една гора, където се самокастрирал и умрял. Според други митове, той, бидейки вече любовник на Кибела, бил скопен и убит от негови съперници. Според Арнобий и Сервия, това станало под бор, в който, според Овидий, преминал духът му. А според Арнобий, от кръвта му израснали и цъфнали теменужки. Отчаяна, богинята напразно молила Зевс да върне живота на Атис. По волята на бога тялото му станало недостъпно за тление, а косите му продължавали да растат. Жреците на Кибела в чест на Атис се подхвърляли на кастриране. Според друга легенда Атис бил лишен от мъжка сила, защото изменил на Кибела.
Когато се запознае със съдържанието на приведения мит за фригийския бог Атис, човек се изненадва как и още повече въз основа на какво се търси и намира сходство между него и евангелския разказ за Иисус Христос. Целият мит за Атис откачало до край е проникнат от политеизъм, натурализъм и чувственост, от които не може да се намери никаква следа във възвишения богочовешки образ на Иисус Христос. Основният мотив в мита за Атис е половата любов, откъдето идват и страданията, и смъртта на това фригийско божество, докато Иисус Христос се въплътил, живял на земята и умрял на кръста само от чиста обич към цялото човечество за неговото изкупление и спасение.
Господ Иисус Христос
На трето място се търси генетична връзка между евангелския разказ за Иисус като Месия и мита за вавилонския бог Тамуз – “син на водните дълбочини”. В шумерската и вавилонската митология Тамуз е бог на растителността и плодородието на стадата. Той олицетворява растежа и живота на природата през пролетта, а по-късно и нейното увяхване и замиране през знойното лято. През пролетта той възкръсва заедно с природата, за да умре под палещите лъчи на лятното слънце и да потъне в подземния свят, откъдето отново ще излезе през следващата пролет и така нататък. През четвъртия месец (Тамуз) той бива оплакван като умиращ, а през пролетта се празнува възкресението му. Тамуз същевременно е бог на живота и спасението, тъй като подземното царство не може да го задържи. Смъртта на Тамуз се причинява от разяждащия любовен жар на богинята Иштар или от някакво враждебно животно. Иштар е годеница на Тамуз, която през пролетта се омъжва за него, а сред лятото бива отделяна от любимия си. Тогава тя плаче за него и отива да го търси. С тази цел слиза в подземния свят, в ада, за да достигне водата на живота, с която ще може да съживи намиращият се там Тамуз. Със заплашвания Иштар иска да бъде допусната в ада. Тя преминава седем порти, като пред всяка порта бива събличано част от облеклото ѝ, докато най-после влиза при царицата на подземния свят и се явява пред нея напълно гола. Според прастар закон Иштар е обречена да не се връща вече на земята. Богинята на подземния свят е обзета от ужас поради идването на Иштар. Тя не понася страстта, а също е смаяна от бедата, която трябва да настъпи, защото Иштар е богиня на плодородието. Царицата на подземния свят изисква от бога на чумата да пусне върху Иштар всички поразии. На земята се прекратява раждане и растеж, откакто Иштар пребивава в ада. Настъпва смущение и бъркотия сред боговете. Те се събират на съвещание и създават един музикант, когото изпращат при богинята на подземния свят, за да я склони към от- стъпчивост. След това той отвлича Тамуз и го връща на земята. Тамуз обаче потъва в безутешна скръб по изчезналата Иштар. Само чрез вълшебната музика на своята флейта музикантът побеждава упорството на богинята на подземния свят. Тя напръсква Иштар с водата на живота и я освобождава.
Празникът на Тамуз бил всенародно честван, а в него вземали участие и свещените робини на Иштар като оплаквачки. Около времето на Седекия и разрушаването на храма (586 година преди Рождество Христово) култът на Тамуз намерил прием и сред иудеите. Пророк Иезекиил видял в шестата година, в шестия месец, на третия ден от месеца при северните врати на иерусалимския храм много гнусотии, между които и жени, които оплакват Тамуз.
Митът за Тамуз е плод на вавилонската натуралистична мисъл, която чрез средствата на фантазията създала прекрасни образи и разкази на олицетворяваните от нея природни сили и явления. В този мит няма обаче и следа от такава историчност и духовност, с каквито са пропити всички евангелски разкази за Иисус Христос. Няма нужда от по-подробно сравняване на митическия образ на Тамуз с историческата личност на Иисус Христос, тъй като тяхното най-бегло познаване показва, че между тях не може да се установи никаква близост и зависимост, дори никаква най-далечна аналогия.
От тези конкретни справки в областта на езическата митология с цел да се установи дали тя може да бъде призната за първоизвор на християнската религия и на историческата личност на Христос Богочовека, в частност, правим следните изводи:
1. В езическата митология могат да се намерят далечни загатвания за някои идеи на християнската религия, а именно: за въплъщаването, изкупителните страдания, смъртта и възкресението на божествения Спасител на човечеството. Както вече се спомена, тези загатвания не са рожба на езичеството, а на общочовешката религиозна потребност, която в това отношение се опира на богоподобието на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение, на естественото Божие откровение и на духовната светлина, която се излъчва в света от Предвечното Слово още преди въплъщаването Му, както и от разпространяването на библейските пророчества, главно чрез превода на 70-те тълкуватели и чрез пропагандата на иудеите от разсеянието. Обаче докато в езичеството тези идеи са само смътно загатнати, а понякога и изопачени до пълна неузнаваемост, в християнството те са получили пълно историческо разкритие и сияят с непотъмняваща идейна и нравствена чистота.
2.В посочените митологични предобрази на Иисус Христос в лицето на древногръцките богове Зевс и Дионис, на древноегипетския бог Озирис, на фригийския бог Атис и на Вавилонския бог Тамуз не се намери нищо близко и сходно, което да напомня както историческия характер на Христовата личност, така и величието на Иисус от Назарет като възвишен Учител, чист Първосвещеник и нравствен Вдъхновител.
Както поради замъгляването на основните религиозни истини, така и поради липсата на действителен Месия в езичеството, последното се разпръснало като мъгла пред ярките лъчи на утринното слънце, пред историческата богочовешка личност, пред нравственото съвършенство и божествената сила на Иисус Христос. Когато търсим положително значение на езичеството за християнството, то може да се намери единствено в обстоятелството, че езичеството, от една страна, е поддържало будно религиозното съзнание, а от друга страна, чрез своята неспособност да го удовлетвори го е насочвало към религията на Христос Спасителя. Ето защо, когато Иисус Христос се явил на света и започнал Своята божествена учителска, първосвещеническа и царска мисия, езичеството било вече изпълнило ролята си в света. На него не оставало нищо друго, освен да изживее в агония последните дни от съществуването си, да слезе от сцената на историята и да отстъпи своето място на християнството, пред което се разкривали необятни простори за религиозна просвета, морална обнова и културно издигане на човечеството.
В заключение по темата за отношението между християнството и езическата митология, респективно дали Основателят на християнството Иисус Христос е историческа личност или Неговият образ е изваян от съкровищницата на езическата митология и със средствата на творческата фантазия, уместно е да бъдат припомнени резултатите от дискусията относно състоятелността на митологичната теория за произхода на християнството, проведена на широка научна основа в Москва през 1966 година. Те са сумирани в редакционна статия под наслов “Жил ли Иисус Христос” на списание “Наука и религия” (№ 5, май 1966, Москва). Там теорията за митологичния характер на Иисусовата личност се обявява за невярна и ретроградна и се заявява, че “застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременните учени считат за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се подхвърляли на съмнение”.
*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 38-51. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
Обсъждането на етическия проблем за принципното отношение между любовта и справедливостта логически довежда до религиозно-философския проблем, за отношението между Божията любов и Божията справедливост, между любовта и справедливостта като Божии свойства. Още в древно време този проблем, е бил разискван най-оживено в християнския свят, главно във връзка с учението на Маркион и гностиците за несъвместимостта между Божията милваща любов и Божията наказваща справедливост. За Маркион антиномията между Божията любов и Божията справедливост придобила такова значение и му изглеждала толкова неразрешима, че го довела до утвърждаване на дуализъм, до приемане на два бога: един зъл представян в Стария Завет като страшен и наказващ съдия, и друг добър, представян в Новия Завет като любящ и милващ Отец[72].
Въз основа на изложеното по проблема за отношението между любовта и справедливостта и още повече въз основа на светоотеческото опровежение на Маркионовата еретическа заблуда може да се намери лесно разрешение на антиномията: Божия любов – Божия справедливост. Светата любов като най-висше битийно, нравствено-ценностно свойство на Божия личен Дух включва в себе си цялата пълнота на съвършенството, следователно и ценността на справедливостта. Всички нравствени ценности извират из върховната нравствена ценност на Божието битие – из светата любов – и представляват от себе си нейни по-близки или по-далечни отражения съответно на сферата, през която те се пречупват и в която се осъществяват. Така че справедливостта като нравствена ценност не може да бъде нищо друго освен по-нисша и частична проява на Божията любов. Своята битийно-ценностна основа справедливостта има в Божията любов и от нея черпи своето съдържание и своите мотиви.
Според християнското съзнание, ако Бог не би бил любов и не би обсипвал всички твари с лъчите на Своята обич, справедливост не би имало, правда не би съществувала, а заедно с това не би бил възможен и животът. “Само у Господа… има правда и сила[73].” Божията свята любов е битийната пълнота на живота и на съвършенството и извън нея и независимо от нея човек губи жизнените си сили и се отклонява от пътя на правдата и съвършенството. Заради това вярващият човек, подобно на старозаветния псалмопевец, се моли: “Научи ме, Господи, на Твоя път и насочи ме в пътеката на правдата[74].” Бог обновява правия дух вътре в човека[75]. И така, да заключим с думите на св. апостол Иоан Богослов: ако знаем, че Бог е праведник, нека знаем също, че “всеки, който върши правда, е роден от Него[76]”. Когато любовта на християните все повече и повече изобилства чрез познание и разбиране на всичко, за да различават що е по-добро, тогава те се изпълват “с плодове на правда, дарени чрез Иисус Христос[77]”.
Ако Божията любов би била лишена от справедливост, тя не би била свята и съвършена, не би била “свръзка на съвършенство[78]”, защото на нея би липсвала важна нравствена ценност. Любов без справедливост е сантименталност, мекушавост, следователно е слабост, а не положителна нравствена ценност и проява, не градивна и творческа добродетел. Ако любовта би била лишена от справедливост, тя не би създала пълен хаос и анархия, би лишила доброто от гаранция и би дала пълен простор на злото. Божията любов като върховна битийна ценност, в противоположност на чисто идеалните нравствени ценности на съвременната ценностна етика на философа Николай Хартман, има в себе си и най-голяма мощ да победи злото и да утвърди доброто във вечността. Заради това Божията любов като най-висша нравствена ценност, необходимо включва в съдържанието си справедливостта и по този начин се явява твърда и непоклатима гаранция за окончателното възтържествуване на доброто. Където любовта не може да постигне своите висши цели по своя собствен път, там тя си служи със средствата на справедливостта. В този смисъл св. апостол Павел казва, че “любовта е изпълнение на закона[79]”. Това разбира се, не значи, че любовта остава да се движи само в тясната, ограничена и нисша сфера на законническата правда, защото този апостол, в същото си послание пише, че “сега без закона се яви Божията правда[80]”. Където законническата правда не е достатъчна, на първо място в религиозната област, а след това и в нравствения живот, за да се постигнат целите на висшето добро – спасението на човека, там Божията правда действа без закон, защото “чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът[81]”. Тогава Божията правда се ръководи не от закона и не осъществява нисшата законническа справедливост, а се ръководи от любовта и се осъществява висшата правда “чрез вяра в Иисус Христос[82]“. Тази висша правда се състои в това: Бог, като знаел, че човек поради своето пленничество на греха и поради своята немощ не е в състояние сам да изпълни изискванията на закона да принесе справедлив откуп за греховете си, изпратил Единородния Си Син, Който от обич към падналия човешки род приел човешка плът и чрез кръстните Си страдания изпълнил закона за справедливостта и принесъл достатъчен откуп за греховете на немощните Си братя. Това е Божията правда, която е продиктувана и осъществена от любовта; тя оправдава човека даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христос Иисус[83].
Тук вече се навлиза в сферата на Божията справедливост, понятието за която е предизвикало толкова много спорове в историята на християнската мисъл[84]. Поради ограничените цели на това обсъждане се налага да се остави настрана цялата сложност на този проблем. За нашите цели тук е достатъчно да се изтъкне, че Божията справедливост напълно естествено се различава от човешката справедливост. Свещеното Писание съвсем определено говори, че съществува разлика между Божията и човешката справедливост[85]. Блажени Августин изисква да се различава справедливостта на Бога от справедливостта на човека[86]. Ясно е, че Бог като абсолютен и всесвят дух притежава и проявява не човешка, земна, светска справедливост, която е обусловена от несъвършени позитивни закони и от ограничените сили на човешката личност и общност. Божията справедливост е божествена по същност, тоест тя е пълна, непогрешима, съвършена, вечна, абсолютна. Псалмопевецът казва: „Праведен е Господ във всичките Си пътища[87].” В „Православния християнски катехизис“ се дава следното определение: „Бог е Дух… всеправеден[88].” Поради Своята вечна и абсолютна справедливост единствено Бог безпогрешно дава всекиму неговото и въздава всекиму заслуженото[89]. Разбира се, Божията справедливост не е законническа, юридическа, а във висша степен нравствена, етична. При даване всекиму неговото и при въздаване всекиму заслуженото Бог като всезнаещ и премъдър личен дух в проявите на справедливостта Си подхожда напълно индивидуално, тоест като взема под внимание съкровените помисли и намерения на всекиго[90]. В проявите на Своята вечна и абсолютна справедливост Бог не постъпва като безсърдечен и безчовечен, като суров и жесток съдия.
Псалмопевецът, като казва: „Праведен е Господ във всичките Си пътища“, веднага прибавя: „и благ във всичките Си дела[91]”. Тук вече се установиха твърди опорни точки за хармонично съчетание на Божията любов с Божията справедливост и за опровергаване на твърдението за антиномичност и непримиримост на Божията любов с Божията справедливост. Божията любов не е лишена от правда, а още по-малко е несправедлива; тя осъществява положителното съдържание на закона за справедливостта и гради чрез него своето по-висше дело. Отците и учителите на Църквата в своите творби не са преставали да посочват и да обосновават истината, че Божията любов е справедлива и че Бог остава правосъден, дори когато прощава грехове и помилва грешници. Но и Божията справедливост не е лишена от любов и още по-малко е безогледна, сурова, бездушна. Божията справедливост вътрешно е проникната от любов, мотивирана и ръководена от любов, осъществява със своите средства целите на любовта и намира своето пълно разкритие в любовта.
Отците и учителите на Църквата неуморно са изтъквали и обосновавали, че Божията справедливост е блага, любеща и че Бог остава благ, любещ, и когато наказва съгрешилия човек, защото Той го наказва като истински баща не за задоволяване на някакъв неудържим гняв, нито за отмъщение или просто за въздаяние, а за поправяне, усъвършенстване и спасение. Следователно самите Божии наказания са проява колкото на Божията справедливост, толкова и на Божията доброта и обич. От това може да се направи изводът, че любовта и справедливостта като свойства на Бога се намират във вътрешна хармония и са неотделими една от друга, ако Божията любов би била лишена от справедливост и би била несправедлива, тя не би била истинска, пълна и съвършена; също така и Божията справедливост, ако би била лишена от любов и не би отивала по-далеч от обикновено въздаяние, не би била истинска, пълна и съвършена. Обаче на Божието абсолютно битие подобава да бъде украсено с всяка пълнота и с всяко съвършенство; поради това в него любовта и справедливостта взаимно се допълват, за да нямат в себе си никакъв недостиг.
Истината за неотделимостта на Божията справедливост от Божията любов и на Божията любов от Божията Справедливост е разкрита с голяма проникновеност от отците и учителите на Църквата.
Св. Ириней Лионски се спира подробно на тази истина, като разобличава гностическото лъжеучение на Маркион за двата бога: един справедлив и наказващ и друг любещ и милващ. Този църковен отец между другото пише: „Ако съдещият Бог не е същевременно и добър (bоnus) и не награждава и не наказва според заслугите, Той не ще бъде нито справедлив, нито мъдър съдия. От друга страна добрият Бог, ако е само добър и не изследва кому трябва да оказва Своята доброта, ще бъде без истинска справедливост и доброта и Неговата доброта ще се окаже слабост… И тъй, когато Маркион разделя Бога на две части и единия нарича добър, а другия – справедлив, той унищожава божеството и у единия, и у другия. Съдещият Бог, ако същевременно не е добър, не е Бог, понеже не е Бог този, у когото няма доброта (bоnitas); също така добрият Бог, ако не е същевременно справедлив, не е Бог.“ Въз основа на това Божията доброта или любов не е лишена от справедливост, като и Божието правосъдие не е немилостиво, понеже добротата върви пред него и го предшества[92]. Според този свети отец, Божията справедливост без Божията любов не би била справедлива, както и Божията любов без Божията справедливост не би била любеща. Оттук трябва да се заключи, че Бог наказва не заради самото наказание и не от гняв: които отстъпват от Бога, сами се лишават от благата на общението с Него[93]. Бог наказва като мъдър Промислител на света. Следователно Божията справедливост в края на краищата се свежда към любовта; Божията справедливост е изискване на Божията любов и принадлежи към нейната пълнота. Истината за неразделността на любовта и справедливостта у Бога се разкрива подробно от Тертулиан, главно в съчинението му против Маркион. Според Тертулиан, както от една страна правдата не само е сама в себе си нравствено добро, но и служи за негова гаранция, така от друга страна и добротата не изключва правдата, защото без нея ще бъде немощно добродушие, което дава безнаказан простор на злото – нещо съвсем противно на Божията природа, която обича само доброто[94].
Според Климент Александрийски, Божията наказваща справедливост, не противоречи на Божията милваща обич, защото главната цел на Божиите наказания – независимо от вразумителния им пример за другите – е да подтикват самия грешник занапред да не греши и напълно да се поправи [95].
1.Oт епохата на древните християнски апологети е запазено (в шестнадесет ръкописа oт Х-ти и следващите векове) под името на Ермий едно малко съчинение (в десет глави) под заглавие: „Осмиване на външните (не християнски) философи oт философа Ермий“: („Ermivou filosovfou diasurmojV tw’n exw filosofwn. Irrisio gentilium philosophorum“). Няма обаче никакви сведения нито в самото съчинение, нито в древната християнска литература кой е бил този християнски „философ“ Ермий, oт каква народност е бил, oткъде произхожда и кога точно е живял. В надслова на съчинението, както то е запазено в ръкописите, той е назован „философ“. Но философ по призвание той едва ли ще да е бил. Неговата дълбока вяра в Бога го е направила философ, истински боготърсител, който е намерил Бога и иска предано да Му служи. Oт самото съчинение се вижда, че той живее с ясното съзнание, че „притежава истинската философия в противоположност на езическата философия, която съвършено малко е осветена oт светлината на Откровението и никога не е могла да открие истината. В този смисъл Ермий е философ“[331].
Острата полемика на Ермий с езическата философия и възгледът му за нейния произход напомнят повече епохата на ранното християнство – време на защита на християнството в борбата с езичеството, отколкото по-късната епоха на борба с ересите. Затова повечето учени основателно отнасят Ермий към християнските апологети oт ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[332].
2.По своето рязко отрицателно отношение към езическата философия Ермий напомня твърде много възгледите на Тациан. Съдържанието на съчинението му напълно съответства на заглавието. В него има повече остроумие, горчива ирония и безпощаден сарказъм по отношение на осмиваната езическа философия, отколкото апологетически доводи в подкрепа на християнското учение[333]. С основните истини на християнството той почти не се занимава. В замяна на това той се занимава почти изключително с различните философски учения, като разкрива противоречията и несъстоятелността им. Като изхожда подобно на Тациан oт мисълта, че езическата философия дължи своя произход на падналите духове, и като изтъква противоречивите възгледи на езическите философи за душата, за Бога и за света, той се старае да докаже, че усилията на различните философски системи да разрешат най-важните проблеми на човешкия дух са напълно безплодни. „Едни oт философите признават човешката душа за огън или въздух; други казват, че тя е ум, движение, изпарение или сила, произтичаща oт звездите, или число, надарено с двигателна сила… Колко мнения върху този въпрос! Колко разсъждения на софистите, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината“[334].“… По-нататък едни казват, че природата на душата е безсмъртна, други – че тя е смъртна, трети – че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя преминава в ново тяло, други смятат, че тя странства три хиляди години… Как да наречем тези мнения? Не чудноватост ли, както ми се струва, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ако те са открили някаква истина, нека и еднакво да мислят или да говорят в съгласие помежду си: тогава и аз на драго сърце ще се съглася с тях. Но когато те разкъсват душата, превръщат я, един – в едно естество, друг – в друго и я подхвърлят на различни веществени преобразувания – признавам: такива превръщания пораждат в мене отвращение. Ту аз съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм нито въздух, нито огън, но ме правят звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Като се гледам, аз дохождам в ужас oт своето тяло и не зная как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или птица, или змия, или дракон, или химера. Тези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни: в земни, водни, летящи, променящи вида си, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз плавам, летя, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и oт мене прави растение“[335].
Още по-малко са единни езическите философи според Ермий в своите учения за боговете и основните начала на природата. „Ако бих се срещнал с Анаксагор, ето как би започнал да ме учи той: началото на всички неща е умът; той е виновник и господар на всичко; той привежда безредното в порядък, на неподвижното дава движение, смесеното разделя, неустроеното устройва. Това учение на Анаксагор ми се нрави и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но против него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетически стихове възвестява, че съществуващото е едно вечно, безпределно, неподвижно и съвършено равно на себе си. Аз отново, не зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества oт душата ми Анаксагор.
Когато си въобразявам, че съм се утвърдил в мислите си, взема думата на свой ред Анаксимен и се провиква: „Аз ти казвам, че всичко е въздух…“ Аз отново преминавам на страната на това мнение и обиквам Анаксимен“[336]. „Но въстава срещу това с грозен вид Емпедокъл и oт глъбините на Етна се провиква: „Началото на всичко е омразата и любовта; последната съединява, а първата разделя и oт борбата им произлиза всичко…“ Прекрасно, Емпедокъл, аз ще дойда с тебе до самия кратер на Етна. Но на другата страна стои Протагор и ме привлича с твърдението: „Пределът и мярката на нещата е човекът; това, което подлежи на чувствата, то действително съществува, а което не подлежи, то в действителност не съществува“. Примамен oт такава реч на Протагор, аз съм възхитен, че всичко или по-голяма част той предоставя на човека. Но, oт друга страна, Талес ми предлага истината, като пояснява: „Началото на всичко е водата; всичко се образува oт влагата и всичко преминава във влага…“ Защо да не повярвам на Талес, най-древният oт йонийските философи? Но съотечественикът му Анаксимандър говори, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно възниква, а друго се разрушава“[337]. Противоречиви са според Ермий възгледите и на другите философи върху въпросите, които занимават човешкия дух. Архелай смята за начало на всичко съществуващо топлината и студа, Платон – Бога, материята и идеята, Аристотел – дейността (дейното начало) и страданието (страдащото начало): дейното начало не е способно за никакво развитие, а страдащото има четири свойства – сухост, влага, топлина и студ[338], Ферекид – въздуха, земята и времето, Демокрит – съществуващото и несъществуващото, Левкип – безпределните, вечно движещите се, извънредно малки атоми, Хераклит – огъня[339], Питагор – единицата[340] и така нататък. „Oт всички страни – завършва Ермий своето съчинение – ме обгражда мрак и невежество, тъмни измами, нескончаеми заблуди, пълно неразбиране и непроницаемо незнание; остава още да изброя атомите, oт които са образувани тъй многото светове[341]. Всичко това аз изтъкнах, за да се види как философите си противоречат взаимно в мненията, как изследванията им се загубват в безкрайността, като не се спират на нищо, и как непостижима и безполезна е целта на техните усилия, която не се оправдава нито oт действителността, нито oт здравия разум“[342].
Заключение
Oт направения преглед на възгледите на древните християнски апологети върху езическата философия се вижда, че се очертават в това отношение две насоки: едни oт апологетите имат положително отношение към философията, като смятат, че и в нея, поради причастния на всички люде Логос и преди боговъплъщението или поради заимстване oт свещените старозаветни книги, не всичко е лъжа и заблуда, а има и нещо добро и истинно; други пък апологети (главно Тациан и Ермий) имат към нея отрицателно отношение, като виждат в нея само лъжа, измама и заблуда, плод на демонско влияние, и отхвърлят дори самата възможност за езическите философи да постигнат макар и отчасти истината.
Безспорно този преглед, който са направили древните християнски апологети на постиженията на езическата философия и острата критика, на която те (дори и крайно отрицателно настроените към нея апологети) са я подлагали, са имали решаващо значение изобщо за оформянето и изясняването на отношението на християнството към философията и науката и за изграждането и по-нататъшното развитие на богословието като наука. Защото тъкмо в тази остра и безпощадна понякога критика на езическата философия oт страна на апологетите е било изяснено и изтъкнато превъзходството на християнското учение над всички философски системи и учения както в теоретическо, така и в практическо отношение. Но oт друга страна, пак в тази критика и борба също било изяснено, че не всичко в езическата философия е лъжа, измама и заблуда и че не бива да се отхвърля полезното и истинното в нея, което е съгласно с божественото Откровение, нито пък да се пренебрегват доводите на разума за по-ясното, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на вярата. По този начин се е стигнало до положително изясняване на въпроса за отношението на вярата към знанието, на Откровението към разума, на християнството към философията и науката. И затова отците и учителите на Църквата след апологетите не са смятали за нещо недостойно, оскърбително или унизително както за себе си, така и за самото християнство да изучават и добре да се запознават с езическата философия и наука, да използват положителните им достижения или пък да заимстват философски термини и понятия за разкриване на някои oт основните истини на вярата, в които термини и понятия, разбира се, те влагали чисто християнско съдържание[343].
По този път на примирително и положително отношение към истинното и полезното в езическата философия, наука и литература са вървели почти всички отци и учители на Църквата.
Освен вътрешното засвидетелстване на съдържащата се във философията истина чрез причастния на всички люде божествен Логос, св. Иустин, за да обясни по какъв път езическите философи са дохождали макар и до частична истина, приема още, че те са познавали старозаветните свещени книги и са се възползвали oт тях, особено oт Моисеевото петокнижие, тъй като Моисей е по-древен oт всички гръцки писатели. Учението за нравствената свобода Платон (De Republ., 10) е заимствал oт Моисей. „Всичко, което философите и поетите са говорили за безсмъртието на душата, за наказанията след смъртта, за съзерцаването на небесното и за други подобни въпроси, са могли да разберат и изложат само въз основа на заимстваните oт пророците основни положения[104].
Мнението на св. Иустин, което се поддържа и oт други църковни отци и писатели[105], че езическите философи са заимствали много oт своите идеи и възгледи oт старозаветните свещени книги, буди някои недоумения и затова някои учени го отхвърлят. Привеждат се обикновено следните съображения: преди превода на 70-те старозаветните свещени книги не са били преведени на гръцки език, а еврейският е бил съвършено непознат на езическите философи; последните не дават никакви сведения за еврейския народ, което правят другите народи, а това би било необяснимо, ако те са се ползвали oт старозаветните свещени книги; евреите са водили съвършено изолиран живот, считали дори за грях да влизат в близко общение с чужденците и затова едва ли биха се решили да ги запознаят със своите свещени книги[106]. Но дори и да се отхвърли това мнение на св. Иустин, с това ни най малко не се отрича самият факт, който той обяснява, а именно, че има сходни мисли и идеи в християнството и езическата философия. А това сходство не може да не говори за един първоизвор, за съществуването на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Затова и св. апостол Павел говори за езичниците: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още oт създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Римляни 1:19-20). А тъкмо това е искал да каже и св. Иустин, когато изтъква, че Логосът, който е причастен на всички люде, ги води по пътя на истината.
Положителното отношение на св. Иустин към езическата философия е дало отражение и върху отношението му към самите философи. Просвещаващата светлина на Логоса, според св. Иустин, не само ги е подпомагала в делото на познанието, но тя ги е насочвала и към по-съвършен нравствен живот. Колкото повече възприемали и се ръководели в живота си oт божествената светлина, толкова повече те се приближавали към Логоса – Иисус Христос[107]. Затова „тези, които са живели съгласно със Словото, са християни, макар и да били считани (oт страна на езичниците) за безбожници: такива между елините са Сократ и Хераклит и тям подобните, а между варварите (не елините, бел. моя): Авраам, Ананий, Азарий и Мисаил, Илия и много други …“; а „тези, които са живели противно на Словото, са били безчестни, враждебни на Христа, и убийци на людете, които живеели съгласно със Словото[108].“ Като изхожда oт този свой възглед, св. Иустин изтъква и нравствените достойнства на ония философи, които „са живели съгласно със Словото.“ За него Сократ е „най-твърдият oт всички, които според човешките си сили, ръководени oт Словото, са се опитвали да съзерцават и изследват нещата[109].“Той се отнасял съчувствено към съдбата на ония философи, като Сократ и Хераклит, които се издигали в нравствено отношение над окръжаващите ги езичници и затова били ненавиждани, гонени, затваряни и убивани oт тях[110]. Но той не пропуска да изтъкне и нравствените недъзи на някои oт философите, като посочва и някои конкретни факти, за да подчертае, че колкото по-далеч са oт просвещаващата светлина на Словото, толкова повече те не вършат това, което съответства на тяхното призвание като философи[111].
Запазените съчинения на св. Иустин (двете апологии и „Разговор с Трифон юдеина“) свидетелстват, че той е познавал добре езическата философия и умело я е използвал за своите апологетични цели. Много добре е бил запознат особено със съчиненията на Платон, oт които на места прави буквални цитати (по първоизворите), например oт Тимей[112], Държава [113], Критон[114], и Федон[115]. Той привежда възгледите на Платон за Богопознанието[116], за второто начало[117], за създаването на света oт Бога[118], за безсмъртието на душата[119], за бъдещия съд и наказанията на грешниците[120]; възгледа на Питагор за безсмъртието на душата[121]; мнението на Сократ, че истината за людете трябва да стои над всичко[122], учението му за безсмъртието на душата[123], че в съчиненията на Омир и другите поети, които са описали похожденията на езическите богове, има безнравствени мисли, затова не трябва да се дават на юношите да ги четат, учението му за безсмъртието на душата[124]; учението на стоиците за Бога[125], за нематериалните неща като начало на всичко[126], възгледа им, че промисълът се отнася само до отделни твари, а не до цялото битие[127], че постъпките на людете са обусловени oт неумолимата съдба[128], че сегашният свят ще изгори, а след това ще се появи нов, който след време също ще изгори и така нататък[129]; възгледа на Емпедокъл, че душата и след смъртта на тялото не престава да чувства[130] и други. Всичко това, като свидетелства, че св. Иустин е бил добре запознат с различните философски учения, поставя въпроса: намирал ли се е той под влиянието на една или друга философска система.
Когато св.Иустин е изучавал и съпоставял различните философски системи, за да открие в тях зрънца oт истината, той е вършил това не като любител на истината в нейната теоретическа отвлеченост. Неговата любов към истината се е обуславяла oт практическото ѝ значение и приложение в живота на ония люде, които са я възприели[131]. За тази истина, открита на людете oт просвещаващата светлина на Словото, той е бил готов да понесе и най-тежки страдания, да претърпи дори мъченическа смърт. „Единствената ми грижа е насочена към това, да говоря истината и oт никого не ще се боя, дори ако сега бихте ме разкъсали тук на части[132]“. Във философските системи той е дирел сходни нравствено-практически идеи, а не теоретическите отлики между тях. Затова той не е могъл да се намира под влиянието на която и да било философска система. Ако философията трябва да привежда людете към Бога и да ги прави угодни Нему, то не всяка философска система е „най-великата и най-скъпоценна придобивка в Божиите очи[133]“, а само онази, която отговаря на това предназначение. В диренето на жадуваната истина различните философски учения не задоволявали св. Иустин. Задоволило го повече учението на следовника на Платон. Св. Иустин се надявал, че чрез пълното усвояване на това учение ще може да съзерцава Самия Бог, „защото такава е целта на Платоновата философия[134]“. Но след срещата си със стареца-християнин и след като се запознал с християнското учение, той оставил и Платоновата философия, защото се убедил, че и тя е само „филология“, като разглежда всички въпроси предимно теоретично, а се откъсва oт действителността. Наистина има нещо похвално в нея, понеже тя иска „да докаже, че разумът господства над всичко и че човек, който го е направил своя опора и се подкрепя oт него, може да гледа на лутанията и стремежите на другите и да види, че те не вършат нищо здраво, нищо угодно Богу[135]“; тя дава правилно понятие за Бога, като Го определя като самобитно и неизменяемо Същество, Което е причина на битието на другите същества. Но все пак тя не може да даде истинско познаване за Бога и оттук да приближи людете към Него, да ги води към блаженство[136]. Според учението на Платон Бог може да бъде постигнат с ума, с окото на ума може да бъде съзерцавано истински съществуващото. Това би било възможно обаче само в такъв случай, ако нашата душа е божествена, ако тя е част oт този върховен Ум. По пътя на философските размишления може да се дойде само до отвлечено понятие за Бога, но не и до истинско богопознание. А Бог не е отвлечено понятие, а действително Същество. Затова човешкият ум не може да познае Бога, ако не бъде наставен oт Дух Свети[137]. Само пророците, чрез които е говорѝл Дух Свети, могат да дадат истинско познание за Бога. Живели са някога люде, много по-древни oт когото и да било oт така наречените философи, люде блажени, праведни и угодни Богу. Те проповядвали, ръководени oт Духа Свети и предсказвали бъдещето, което и сега се сбъдва: именуват се пророци. Те само са знаели и са възвестили на людете истината, без да се боят oт тях, без да гледат на когото и да било, без да дирят слава, но са говорили само това, което са слушали и видели, когато са били изпълнени с Дух Свети. Писанията им съществуват и сега и който ги чете с вяра, ще получи много знания относно началото и края на нещата, както и това, което трябва да знае философът. В своите речи те не са се впускали в доказателства, защото те са по-високо oт всяко доказателство, бидейки достоверни свидетели на истината; самите събития, които вече са се извършили и сега още се извършват, ни принуждават да приемем тяхното свидетелство. Също заради чудесата, които са извършили, те заслужават доверие, понеже са прославяли с това Бога, Творец на всичко и Отец, и са възвестявали за изпратения oт Него Христос – Неговия Син[138].“ Тази вяра, която води към богопознание, не е отвлечено философско размишление, не е само философско знание, а съзерцаване Бога, пълно доверие и упование на Бога[139]. Тя е чужда на привързаността към света, прави човека по-съвършен и го води по пътя на спасението. „Авраам получил oт Бога свидетелство на своята праведност не чрез обрязване, но чрез вяра; защото преди още да се обреже е казано за него така: „Авраам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“ (Битие 15:6)… И всички нас Той е призвал със същия глас… И заедно с Авраам ще наследим светата земя и ще получим наследството за безкрайната вечност, тъй като ние сме деца на Авраам по еднаквата с него вяра. Защото както той повярвал на гласа Божи и това му се вменило в оправдание, така и ние, като сме повярвали на гласа Божи, който ни се възвести отново oт апостолите и беше проповядван oт пророците, сме се отрекли до смърт oт всичко в света[140].“ А тъкмо това не е могла да даде на св. Иустин никаква философска система, дори и най-съвършената, за каквато той смятал Платоновата преди да приеме християнството.
Въпросът за македонианството като ерес и за названието му стои в тясна връзка с редица събития в Църквата, които станали в интервала между Първия и Втория вселенски събор, респективно между 325 и 381 година. Тук ще бъде отбелязано накратко само най-важното от тези събития с оглед интересуващата ни тема.
Противно на очакванията на мнозина, изработеният в Никея символ не бил приет от православно мислещите християни на Изток. Главната причина за това не е толкова в арианството, колкото в консервативно настроените източни епископи. Болшинството от тях били с дълбока и чиста вяра, но с по-слаби богословски познания. Те били против употребата на небиблейски термини. На събора в Никея те отстъпили: приели термините „единосъщен“ и „от същността на Отца“, защото разбрали, че само чрез тези термини била възможна победата над арианството и че учените богослови поддържали тези термини. Приели ги със смирена тревога, съмнение и смут завладели душите им. Измъчвала ги мисълта дали с приемането на термина „единосъщен“ (омоусиос) не са допуснали нова ерес.
От друга страна, през IV-ти век все още била налице морална и религиозна неустойчивост. Тогавашното общество било полуезическо-полухристиянско. Християнският идеал бил за мнозинството тежко бреме. Нему повече се нравело арианството, което с учението си за Бога и Логоса се сближавало със съвременната езическа философия и религиозни представи, задоволявало стремежа на елините към философски разисквания. Никейското определение, че Син е единосъщен с Отца, било за мнозина чуждо, непонятно. Явили се хора, които публично осмивали учението за единосъщието на Сина с Отца. Още нещо, аскетическите идеи били чужди на голяма част от именуващите се християни. Те се увличали от последователите на Арий, чийто морал бил на незавидна висота.
От трета страна, религиозната политика на императорския двор улеснявала и подкрепяла антиникейското движение. В двореца настъпили съществени промени:
1.император Константин, който в Никея поддържал православните епископи, твърде скоро променил своята политика – взел страната на арианите. Дори в края на живота си приел кръщение от арианския епископ Евсевий Никомидийски;
2.не много време след събора епископ Осий Кордубски изгубил влиянието, което имал пред императора, и бил изпратен обратно в Испания. Неговото място заел Евсевий Кесарийски – отявлен противник на Никейския символ. Сега императорът бил изцяло под влиянието на Изтока, гдето се ширело арианството. Същото отношение към Никейското вероопределение запазили и приемниците на Константин – Констанций и Валент. Те поддържали арианството не само по вътрешно убеждение, но и по политически съображения – ръководели се от настроението на болшинството, което било под влияние на арианството.
Такива били условията на църковния живот през първите пет десетилетия след Никейския събор. През този период догматическите борби достигнали кулминационната си точка. Свиквали се събори на различни места и с различни цели. Понякога дори преди един събор да е привършил, се откривал друг и то в същия град. Възниквали нови партии, стари изчезвали или се сливали с други. Хора от различни партии се съединявали, а довчерашни съюзници ставали непримирими врагове. Арианите давали рационална обосновка на своята вяра, защитниците на православието отричали арианския рационализъм.
На фона на тези борби и с оглед поставената тук тема не може да се отмине едно движение или партия, влязло в историята с названието омиусианство (от гръцки омиусиос=подобосъщен). Началото на омиусианството трябва да дирим още на Първия вселенски събор – в партията на епископ Евсевий Кесарийски. По-късно омиусианството се оформило като отделна партия под ръководството на видните антиникейци Георги Лаодикийски и Василий Анкирски. Догматическото учение на омиусианската партия, развито и прието на Анкирския събор (358 година), е твърде близко по същина с Никейското вероопределение. Според това учение Син не е единосъщен (омоусиос) на Отца, а е подобосъщен (омиусиос) Нему. Той е истински Бог, несътворен, а роден от Отца преди всички векове, подобен Нему по същност и равен по достойнство; роден е не по волята на Отца, а от Неговата същност, следователно обладава еднакво с Отца съвършенство. Син е подобен по същност на Отца. Същността на Сина е такава, каквато е същността на Отца. В този пункт от своето учение омиусианите се приближават твърде много до Никейското определение.
В началото на 360 година в Константинопол бил свикан събор, на който присъствали седемдесет и двама епископи. Съборът се занимал с догматически въпроси. Приета била анатема на всички предишни и бъдещи ереси, противоречащи на Константинополската вяра. Изработената в Константипопол формула била подписана и от болшинството омиусиани, тъй че тържествуващата партия не могла да ги обвини в неправославие. Поради това срещу тях били повдигнати редица обвинения от канонически характер и на тази основа водачът на омиусианската партия Василий Анкирски бил свален от епископска власт заедно с още десет изтъкнати омиусиани. Между тях бил и Константинополският архиепископ Македоний.
По това време на църковната сцена се появили така наречените духоборци или пневматомахи (от гръцки пневма=дух и махи=борба, спор), които всъщност били крайни ариани. Като отричали равенството на Сина с Отца, те далеч не могли да приемат, че и Дух Свети е равен с Отца. На свой ред омиусианите се съгласили с православните само в учението за Сина Божи, но по въпроса за отношението на Свeтия Дух към Отца и Сина те се оказали неподготвени. Поради това повторили тезата на духоборците за подчинението на Светия Дух на Сина. За съжаление не са запазени сведения как духоборците се свързали с Македоний и как по-нататък влезли в историята като македониани. В богослужението на Неделя Православна името на Македоний е вписано като водач на тази ерес. Но точни исторически основания за това не са запазени.
Македоний търпял гонения заради своите омиусиански убеждения. Константинополската катедра той заел около 342/343 година. Заедно с Василий Анкирски, и Георги Лаодикийски бил привърженик на омиусианството. На събора в Константинопол в 360 година, както вече се спомена, бил свален от катедрата и изпратен на заточение. Там в обкръжението на предани епископи-омиусиани наскоро починал. За последен път негов подпис фигурира заедно с подписите на други 64 епископи в писмо до папа Либерий. Споровете относно Светия Дух започнали след неговата смърт. Но до 380 година определението „македониани“ по отношение на духоборците не се среща. Този епитет е пуснат в обръщение от църковните историци Сократ (починал около 440 година) и Созомен (починал около 450 година). Няма запазени сведения, от които да се разбере какво е било мнението на Македоний по спорния въпрос за Светия Дух.
Логично е да се очаква, че духоборците са възникнали на основата на аномеите, защото във верово отношение те са по-близки с тях. Истината е, както вече частично се загатна, че те са се оформили на основата на омиусианите, тоест на основа твърде близка до православната. По мнението на изтъкнати православни водачи като св. Атанасий Велики и св. Епифаний Кипърски, като мислят правилно и православно относно Сина, пневматомахите хулят Светия Дух, защото не Го причисляват по божественост към Отца и Сина.
Съвсем в резюмирана форма учението на македонианите (духоборците) се свежда до следното: Син Божи е подобен на Отца, но Дух Свети е творение, твар. С други думи, в същността си македонианството е продължено арианство. Методите и аргументите му са сходни с тези на арианството. Разликата е, че арианите отричат божествеността на второто лице на Света Троица – Син Божи, а македонианите – тази на третото лице – Дух Свети. И още една разлика: арианите са нанесли много по-тежки поражения на Църквата, отколкото македонианите; техните привърженици са били по-многобройни. Независимо от това, едните и другите са отричали догмата за троичността на Бога, който е основополагащ в областта на вярата и без който християнството е немислимо. Затова Църквата съответно е реагирала и на двете ереси и ги е осъдила съборно, за да предпази вярващите от увлечения след тях.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.