Учението за Божия образ в човека според св. Григорий Нисийски и св. Григорий Палама̀*

Публикувано на 12.09.202513.09.2025 от Dragan Bachev

The doctrine of the image of God in man according to st. Gregory of Nyssa and st. Gregory Palamas

Йоана Йорданова

Abstract

In this study, the doctrine of the image of God in man will be briefly exposed, following the opinion of the Holy Fathers Gregory of Nyssa and Gregory Palamas on the topic. This is a dogmatic question that requires a lot of attention, but here the author will focus only on some basic points: 1) what is the „image of God“ in man; 2) darkened – but unaffected in essence; 3) the restoration of the image of God – as an opportunity. Efforts on the part of man and the saving grace of God.

Key words: The image of God, St. St. Gregory of Nyssa, Gregory Palamas, dogmatics

***

Въведение

В настоящото изследване ще бъде изложено накратко учението за Божият образ в човека, като бъде проследено мнението на светите отци Григорий Нисийски и Григорий Палама̀ по темата. Това е догматически въпрос, който изисква много внимание, но тук авторът ще се спре само върху някои основни точки: 1) какво представлява „Божият образ“- в човека; 2) помрачен – но незасегнат по същност; 3) възстановяването на Божия образ – като възможност. Усилия от страна на човека и спасителната Божия благодат.

Думите на Бог относно сътворяването на човека в книга Битие гласят: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26). „Думите „по подобие“, както се казва в превода на Седемдесетте, изразяват нещо динамично и все още нереализирано, докато „образът“ е вече реализиран и представлява сам по себе си първото стъпало по пътя към подобието“.

Изложение

„Като най-висше Божие творение човекът включва в природата си всички по-нисшестоящи сфери на битието: неорганичната, растителната и животинската. Със своя ум човекът обхваща цялата вселена. Именно поради това древните гърци учели, че човекът е микрокосмос, тоест малък свят. Светите отци обаче възразявали, че не в това особено единство със света се заключава истинското величие и слава на човека“. Свети Григорий Нисийски например отбелязва противоположно на схващането на античните философи, които говорили, че човекът е микрокосмос, че не се забелязва, „че едновременно с това човекът се оказва надарен с качествата на мухата или мишката“. Именно поради това истинското величие на човека не се заключава в нещата които го сближават с творението, а в нещата които го сродяват с Бога. И както е казано в Библията, истинското величие и достойнство на човека се състои в това, че той е създаден по Божи образ и подобие. „Откровението не уточнява в какво именно се заключава нашата съ-óбразност на Бога. Ако се обърнем към светите отци, можем да намерим у тях множество различни твърдения, които макар да не си противоречат едно на друго, въпреки това не могат да се установят върху някоя конкретна част в човека“.

Някои от отците на Църквата свързват Божия образ с царственото достойнство на човека, с неговото превъзходство над сетивното. Други смятат, че Божият образ се заключава в наличието на безсмъртната му душа. Има и свети отци, които търсят Божия образ в по-висшите способности на човека, които го отличават от животните: „ум или дух, разум или интелект, свободата на самоопределение“. Понякога Божият образ се отъждествява със способността на душата да познава Бога, да се приобщава към Божествения живот и да се изпълва със Светия Дух. А според светите Ириней Лионски, Григорий Нисийски и Григорий Палама̀ Божият образ се съдържа както в душата така и в тялото на човека. Случва се дори и у един свети отец Божият образ да намери различна трактовка в различните му съчинения. Например Климент Александрийски „в трактата си „Увещание към елините“ (глава 10) отнася израза „образ Божий“ към ума на човека, докато същевременно в съчинението си „Педагог“ (2, 10) той го асоциира с творческата способност“. При такова голямо разнообразие от формулировки, навярно ще бъде най-добре да последваме мнението на свети Епифаний Кипърски, който казва: „Няма никаква нужда да се определя или уточнява в коя част на нашата природа е запечатан Божият образ. Но ние трябва в простота да вярваме, че този образ е в човека… Понеже онова, което Бог говори, е истина, дори то и да се изплъзва в някои отношения от нашето разбиране.“

Св. Григорий Нисийски (335-394)

Обобщавайки същите тези различни мнения на светите отци за Божия образ в човека, свети Григорий Нисийски пише: „Бог по (Своята) природа е самата Благост… Той създава човека не поради някаква друга подбуда, а само защото е благ. … Съвършенството на благостта се проявява в Него с това, че Той призовава човека от небитие към битие и в изобилие му дарува всяко благо. А списъкът на тези блага е толкова дълъг, че е невъзможно да се изброят, и всички те се съдържат накратко в един израз: човекът е създаден по образ Божий… Образът затова и си прилича с Първообраза – защото е изпълнен с всяко благо.“

„Многостранно и динамично учение за „образа“ можем да намерим и в съчиненията на свети Григорий Палама̀“. Доста често той прокарва едно определено различие между образа Божий и онова, което е „по образ Божий“…

„Образ Божий е само Синът Божий, а човекът е сътворен по Божия образ, тоест той е различен от Бога образ, докато Синът е идентичен образ. Светия отец съзира „образа“ в ума на човека, който е най-висшата част от неговата природа. Подобно на различието, което съществува у Бога между същността и енергиите, между ума и неговите енергии също съществува различие“. Енергиите на ума са мисълта и интуицията, които не бива да се смесват с ума, от който произхождат, макар и да не могат да се разглеждат като напълно различни от ума, тъй като те са външното разкриване на ума. По-нататък Палама̀ продължава в разсъжденията си за „образа“. „Както Бог е Троица в Единица, тоест Ум, Логос и Дух (при единството на Същността), така и човекът, сътворен по образ Божий, е получил в наследство триединството на ума, словото и духа“. От ума човешки произхождат словото и духът. И по същия начин както Бог поддържа и дава живот на света чрез Своя Дух, така и човешкият ум поддържа и оживява тялото си чрез своя дух. Това за Палама̀ се явява важно условие, което служи за потвърждение, че в човека „Божият образ е по-съвършен, отколкото в Ангелите. Ангелите подобно на човека притежават ум, слово и дух, но техният дух не обладава творческа сила, тъй като не е съединен с материално тяло“. Според последователите на Платон човешката душа е пленник (затворник) в тялото, който очаква своето освобождение. В действителност обаче вярното е обратното: душата така хармонично се слива с тялото, че тя никога не би пожелала да го напусне и наистина не прави това, освен ако не бъде принудена от болест или от външна сила. „По силата на тази „привързаност“ на душата към тялото Божият образ динамично обхваща целия човек“. Тук Палама̀ подобно на свети Ириней Лионски съзира „образа“ както в душата, така и в тялото на човека. Друго нещо на което се набляга е фактът, че човекът е надарен със способността за всички видове познание: „интелектуалното, разсъдъчното и сетивното“. Творческата способност също е притежание единствено на човека.

Прочетете още „Учението за Божия образ в човека според св. Григорий Нисийски и св. Григорий Палама̀*“ →

Първоначалното състояние на човека според св. Григорий Нисийски. Значения на понятието „образ“ в богословието на св. Григорий Нисийски*

Публикувано на 26.06.202525.06.2025 от Dragan Bachev

Димитър Киров

Антропологическото понятие „образ“ в богословието на св. Григорий Нисийски има много значения. Тук ще бъдат посочени само по-важните от тях.

Най-напред понятието „образ“ означава безсъщностен отпечатък на пърообраза; образът няма истинска същност[1]. Например, нарисуваният, картинно изобразеният човек, в противовес на първообраза – действителния човек, не притежава същност.

Понятието „образ“, по-нататък, може да бъде равнозначно на понятието алегория[2], което изобразява отвлечено понятие с конкретен образ, но се различава от понятието символ – образ, предмет или действие, което служи за условен знак на отвлечено понятие или идея, тоест материализиране на духовна същност, но не в пластичен образ, а в графическа рисунка.

„Образът“ има също значение на сравнение, което човек образува в съзнанието си и облича в подходяща изразна форма, за да разкрие и онагледи нещо невидимо; с други думи, такова изразно средство на словесното изкуство, посредством което може да се изрази предмет или действие, което не може да се види непосредствено[3].

Понятието „образ“ може да изобразява още нещо невидимо: духовно, душевно или отминало; възвишеният духовно-нравствен живот на личността е образ на живота на божествената Троица; нравствено лошият живот е образ на делата на дявола; светата Литургия е образ на вечните блага, за които ухо не е чувало и око не е виждало (1 Коринтяни 2:9); животът на светите отци и Христови мъченици е образ на живота на светите апостоли. По този начин чрез видими предмети и действия духът и умът на човека се насочват към духовното или невидимото.

Св. Григорий Нисийски се удивлява как децата, които са образ на родителите си в детско-юношеската им възраст, наследяват физически и духовни белези от тях и ги предават по атавистичен път няколко поколения напред. Тук се отобразява невидим вече образ; черти от образите на дедите присъстват в образите на синовете и на внуците. Често пъти по-характерни белези на няколко предшественици по чуден път се събират в образа на един потомък. Например, синът е взел благородния характер на баща си, лъчезарното лице на майка си, всеотдайността на дядо си, стройната фигура на прадядо си и така нататък. Следователно в образа на сина невидимите и отминалите черти и качества на родители и деди отново оживяват и стават видими[4].

От направения бегъл преглед е ясно, че понятието „образ“ според св. Григорий Нисийски има противоположно значение на първоначалното – „Законът има сянката на бъдещите блага, а не самия образ…“ (Евреи 10:1). Според последното значение образът не е откъснат от действителността, той не е абстрактна, съществуваща само в съзнанието на човека величина, а е част от живата действителност. При това образът не само напомня за първообраза, но в него ние виждаме самия пърообраз[5].

Това значение на понятието „образ“ е основоположно (за антропологията на св. Григорий Нисийски). Според светия отец образът е истински, ако притежава пълнотата на първообраза[6]. С други думи в образа присъстват качества и свойства, които не могат непосредствено да се видят и почувстват в първообраза. И обратно, образът не е действителен, ако не прилича и не напомня на първообраза[7]. Така изразеното становище на свeтия отец не означава, че образът е тъждествен или единосъщен с първообраза, защото, ако образът и първообразът имат една същност, образът няма да бъде образ на първообраза, а ще бъде самият първообраз. В този аспект понятието „образ“ придобива най-висш смисъл: Синът Божи, Който е в Отца, както светлината в слънцето и красотата на първообраза в изобразения образ, макар че е единосъщен с Бог Отец, не е Бог Отец, а е Бог Син[8]. Що се отнася до човека може да се каже следното: въпреки че човекът е сътворен по образа на Живоначалната Троица и отобразява в духовната си структура вътрешнотроичния живот на Бога, той не е единосъщен с Бога. Тези уводни бележки ни доближават до темата на нашето изследване.

Образът на първия човек[9]

Едва ли някой друг стих от Свещеното Писание на Стария Завет е занимавал умовете на светите отци повече, отколкото този от Битие 1:27: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори“. Несъмнено този стих има основно значение за антропологията на св. Григорий Нисийски, тъй като в него изрично се говори за сътворяването на човека по Божи образ. В творенията си, където разглежда темата за човека и преди всичко в съчинението си „De hominis opificio[10]“, светият отец многократно се спира на него, изяснявайки смисъла му чрез задълбочено тълкуване и вглъбен размисъл.

Наистина стихът е загадка за православното християнско съзнание, защото ние приемаме безусловно авторитета и автентичността на словото Божие; изразът „Бог сътвори човека по Свой образ“ означава, че човек е подобен на Бога[11]; следователно човекът като действителен образ на Бога притежава в ограничена степен свойства близки до божествените, и обратно, той не е истински образ, ако не е подобен на първообраза си. От друга страна, опитът показва като че ли човекът не е подобен на Бога, понеже е не само духовно, а и телесно същество, а Бог е безтелесен; човек е преходен, а Бог непреходен; човек се изменя, а Бог не се изменя; човек е смъртен, а Бог – вечен; според Свещеното Писание човек е богоподобен, а според човешкото самосъзнание и човешкия опит не е богоподобен.

Ключ за разрешаване на този труден богословско-антропологически въпрос св. Григорий Нисийски търси най-напред в библейския контекст. В стих 27-ми на първа глава от книга Битие се говори за едно сътворяване на човека с два резултата. В тази връзка съдържанието на първата част на стиха може да се предаде с израза „Той го сътвори“. По-нататък обаче се повтаря: „Мъж и жена ги сътвори“. От Свещеното Писание знаем, че у Бога няма мъжки и женски пол (срв. Галатяни 3:28); затова човек, доколкото е разделен на мъжки и женски пол според св. Григорий, не е образ на Бога[12]. Следователно Свещеното Писание говори за две страни на един творчески акт: първата – сътворяване на човека по Божи образ и подобие, и втората, ако условно може така да се нарече този момент от творческия акт, – разделяне човека на две полови същества. По този начин Свещеното Писание ни разкрива многозначния образ на човека, който е средина между вечното и временното битие[13]: божествената, безтелесната природа, от една страна, и неразумния, органическо-животински свят, от друга страна. Както вече бе отбелязано, образ на Бога е преди всичко духовната същност на човека, а духът няма пол. Но за да участва човек във физическия живот, му е потребна физическа природа, оформена в образите на мъж и жена[14]. Според Свещеното Писание „Бог е дух“ (Иоан 4:24) и поради това по-голяма важност се придава на духовното, макар че няма първо и второ творение; по-нисшето естество на човека – физическото, допълва духовното и в този смисъл като че ли е сътворено след него. Тук основателно възниква въпросът – душата на човека предшества ли тялото, правдоподобно ли е учението за предсъществуване на душата? Не! Св. Григорий Нисийски не поддържа Оригеновия възглед за праекзестенцията (предсъществуването) на душите, макар че никъде не изразява напълно ясно становището си. Следователно душата и тялото имат едно начало. Тъй като идеята за човека в неговото психофизическо единство е от вечност в Божието съзнание, по висш закон е положено най-напред Божието изволение,(а по друг закон се извършило сътворяването[15]. Тази теза е основна за св. Григорий Нисийски, според когото най-дълбоката и най-съкровена воля на Твореца най-напред е била насочена към духовното естество на човека и към неговата по-голяма прилика с Бога. Това негово схващане се основава на понятието му за Бога като висше Добро.

Тъй като Бог твори от голямата Си любов и доброта, Той не сътворява нищо наполовина[16]; Бог е благ и щедър, и не е лишил човека от небесни дарове. Той излива върху нас толкова благодат, колкото ние можем да поберем в сътвореното си естество; Бог е пълнота на доброто и най-висшето Добро, а човекът като негов образ е изпълнен с добро, пленява се от доброто и е устремен към доброто[17]. В стиха „Бог сътвори човека по Свой образ…“ се дава обобщен израз на даровете и благата, които човек получава от Бога.

Тук отново ще припомним, че богоподобие не означава единосъщие, тъй като човек като образ не притежава същността на Първообраза, и ние няма да бъдем образ на Бога, ако сме единосъщни с Него. Потвърждение на тази теза намираме в думите на св. Григорий Нисийски: Нашият творец сътворил човека изменяем, понеже началото на човешкото съществуване е свързано с преход от небитие към битие[18]“. Това първо различие между човека и Бога води към други различия, но от всички тях едно е най-съществено: според св. Григорий на Бога противостои човешката телесност. Следователно не бива да се свързва понятието ни за Бога с телесността на човека[19], макар че физическата природа на човека се сътворява от Бога и от човека; човек е участник в сътворяването на собствената си телесност. Как човек участва в този процес?

Един от големите дарове, които човек е получил от Бога, е свободата на волята, чрез която той извършва добро или избира зло. Библейският текст: „Боже вечний, Който виждаш съкровеното и Който знаеш всичко преди неговото битие“ (Даниил 13:42) ни говори за Божието всезнание. В този смисъл Бог е предузнал, че свободният човек ще съгреши и ще избере пътя на злото. Затова Бог добавил към възвишения образ на човека пола, към висшето му естество – по-нисшето. На много места в творенията си св. Григорий Нисийски, като прибягва до библейския текст: „Бог ги облече в кожени дрехи“ (Битие 3:21), описва образно огрубяването на човешката телесност, която е естествена последица от грехопадението на нашите прародители.

Защо Бог добавил пола към образа на човека? Според св. Григорий съществува висша закономерност, в която той се мъчи да проникне по умозрителен път, и във връзка с която изказва оригинални и задълбочени мисли. Всяко сътворено битие има ценност, граници и място в космическата иерархия и, понеже Бог не е сътворил нищо извън божествения Си премъдър план, човечество, което има една природа, има също определен брой хора, предвиден от Бога[20]. Това означава, че целият свят, единното човешко същество, което се простира от първите човеци до последните, е единен образ на вечно Съществуващия[21]. По силата на предведението Бог като че ли в едно тяло е обгърнал цялата пълнота на човечеството. Следователно Божият образ не е бил само в първия човек, а се отразява в целия човешки род с еднаква сила, него имат еднакво всички: и първосъздаденият човек, и този, който ще се роди при свършека на света[22]. Поради това цялото е наречено Адам, тоест човек въобще, тъй като за Божието всемогъщество няма нито минало, нито бъдеще, а всичко е настояще[23].

Тук възниква логическият въпрос: как човешкото множество ще се усъвършенства според Божия премъдър план, как човечеството ще изпълни високото си назначение, към което Бог го е призовал, как хората ще достигнат пълнота на живота в предвидените от Бога граници, щом от сътворението носим в себе си образа на своя Творец? – По същия начин, както ангелите, които са неизброимо множество, но имат една същност[24]. Същият смисъл имат думите на Господ Иисус Христос: „Ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат; понеже са равни на ангели, и бидейки синове на възкресението, са синове Божи“ (Лука 20:35-36). Затова според Божия план числото на всички хора ще бъде колкото числото на ангелите. В подкрепа на горната мисъл свидетелства Свещеното Писание: „Хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него“ (Даниил 7:10) и „които се сподобиха да получат оня свят…, нито се женят, нито се мъжат“ (Лука 20:35). Според св. Григорий броят на ангелите не се увеличава във времето чрез размножаване и развитие. По същия начин Бог първоначално предвидял такъв способ за умножаване на хората[25], но Той предузнал, че те ще сгрешат и ще отпаднат от Него, че няма да живеят като ангели и следователно няма да се множат по този начин. За да не просъществува на земята само първата двойка хора – Адам и Ева, Бог дал на човека физическа способност за размножаване[26], която отговаря на духовното и физическото му състояние сред грехопадението.

Тази е според св. Григорий Нисийски основната причина, поради която Бог добавил към Божия образ в човека пола и грубата телесност.

Прочетете още „Първоначалното състояние на човека според св. Григорий Нисийски. Значения на понятието „образ“ в богословието на св. Григорий Нисийски*“ →

Учението за девството у св. Григорий Нисийски*

Публикувано на 15.05.202528.05.2025 от Dragan Bachev

Георги Чочев

Abstract:

St. Gregory of Nyssa on the Virginity. The article examines the basic ideas of virginity in the works of Gregory of Nyssa. It affirms a close connection between these ideas and his Christologi cal views, which is the key to a complete understanding of his theology.

Keywords: Gregory of Nyssa, Chastity, Christology, Byzantine Theology, Patristics, Patristic Studies

***

В исторически аспект отношението на човечеството към интимността между половете е твърде разнолико. Основната причина за това е постоянната лукава измама на демоничните сили, водеща до маловерие и сериозна деформация в ценностната система на човечеството. Горчивият плод на тази измама е поставяне на временното физическо преживяване над духовните трепети и пренебрегване на мястото на девството в естествения живот на човека. Тази историческа реалност поставя пред православния богослов задачата за един ретроспективен, но и съвременен прочит на християнското разбиране за девството, в което се разкрива неговата ценност.

Времето между II-ри и IV-ти век е един от най-трудните периоди в историята на Църквата, нo и най-благодатен в богословско отношение. Тогава се изясняват и догматизират редица християнски верови истини, но се изясняват и много нравствени въпроси. Сред последните попада и християнското отношение към брака и девството. В творчеството си редица църковни отци съумяват да избегнат противопоставянето им. „Равночестието между брак и безбрачие дава основание на църковните отци да защитят девството и да изтъкнат неговата висока нравствена стойност пред еретиците[1].‘‘ За тях както животът в брак, така и този в девство са еднаква основа за постигане на спасение. Св. Иоан Златоуст например „в цялото си творчество поставя наравно в домостроителството на спасението както брака, така и безбрачието в девство[2].‘‘

В периода II–IV век са написани едни от най-значимите съчинения за девството. Особено популярни сред тях са творенията от отци като св. Методи Олимпийски[3], св. Григорий Назиански[4], св. Григорий Нисийски [5], св. Иоан Златоуст[6].

Особено място на тази тема отделя св. Григорий Нисийски, който ѝ посвещава своето първо съчинение и я доразвива в по-късното си творчество[7]. Неизменна част от антропологическите му разсъждения е тясно свързана с неговия възглед за девството. Той не го разглежда само в нравствен аспект, а се фокусира и върху неговото същностно значение, като по този начин му придава есхатологична перспектива. В съчиненията си св. Григорий често използва като синоними на девство следните термини: чистота (καθαρότης), нетленност, безсмъртие (ἀφθαρσία), безстрастие (ἀπάθεια). Последното понятие най-често се употребява като синоним на девство в съчиненията му. Този израз в богословието е заимстван от стоическата философия, където безстрастието се разглежда във връзка със свободата (ἐλευθερία). Св. Григорий влага в него смисъл на средство, чрез което би могло да се възстанови духовното девство и се преодолява човешката телесност. Безстрастието е и Христов дар, чрез който човек се уподобява на ангелската природа. Използвайки горните термини като синоними на девство, той издига православното богословие на нивото на античната философска мисъл: „Тълкуването на християнството в гръцките понятия и категории, извършено от отците кападокийци, представлява един действителен културен синтез, бележещ нов етап в развитието на Църквата[8]‘‘.

За св. Григорий девството е нормално състояние на човешкото битие. То е вложено от Твореца при създаването на човека. Тази мисъл по-късно доразвива св. Иоан Дамаскин, който казва: ,,Уповавайки се на въплътения чрез Девата Бог Слово, ние казваме, че девството е било посадено свише и изначално в природата на човека[9]‘‘. За нисийския епископ девството не е само физическо, но и духовно състояние. Според светия отец физическият аспект е необходимо условие за духовното девство. С постигане на пълнотата на физическо и духовно девството възстановява в човека неговото изначално състояние. Според светия отец девството носи онтологични и есхатологични измерения. Християните са участници в Царството Божие, когато живеят в чистота. Свети евангелист Матей казва: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога‘‘ (Матей 5:8). Пребъдването в девство е предпоставка есхатонът да придобие реалност. Ако човек опази девството си, има възможност да обнови своето битие и по този начин се приближава към своето изначално състояние.

В тази връзка св. Григорий Нисийски задава въпроса: „Как може човекът, смъртен, подчинен на страстите и с кратък живот, да бъде образ на безсмъртната, чиста и вечна природа[10]?‘‘ Бог сътворява човека по Свой образ и по Свое подобие. Венецът на творението, сътворен по образ на своя Творец, в началото не съдържа деление на полове. Но Бог видя, че за човека „не е добре да бъде сам‘‘ (Битие 2:18). И тъй като не се намери помощник „нему подобен‘‘, даде на човека: „дълбок сън; и когато заспа той взе едно от ребрата му… И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена…‘‘ (Битие 2:21-22).

Но половите отношения и размножителният процес не са реализирани в райското им състояние. Прародителите „Адам и Ева пребъдвали в Рая, украсени с девство[11]‘‘. Това потвърждава и св. Иоан Дамаскин: „В Рая процъфтявало девството[12]‘‘. „Праотците, на които грехът бил чужд, биха имали духовно свят и физически чист брак. Със своята духовна чистота, те напълно биха покорили идеала за девство[13].‘‘ Интимност и размножение са реализирани едва след падането им в грях. Затова според светия отец девството е важна крачка към спасението.

Прочетете още „Учението за девството у св. Григорий Нисийски*“ →

Човекът и семейството в библейска, светоотеческа и съвременна светлина

Публикувано на 06.12.202407.12.2024 от Dragan Bachev

Иван Петев

Проблемите свързани с човека и семейството винаги са привличали вниманието на определени научни среди и са представлявали едни от най-актуалните теми през всички времена от историята на човешкото съществуване. Още св. Василий Велики (IV-ти век) свидетелства за твърде големия интерес на науката към проблемите на човека, станал обект на собствените си научни занимания и изследвания. „Много трудове, казва той, с преголямо усърдие са написани за нашето тяло… човешко[1]“.

Към темата за човека и семейството се насочват с голям интерес антропологията и психологията, анатомията и физиологията, медицината и педагогиката, правото и социологията и други науки. С не по-малко старание и интерес към въпросите, свързани с човека, семейството и тяхната съдба, се отнася и богословската наука.

Светските науки с цялото си усърдие и сериозност разглеждат човека повече като биологичен индивид, като жител само на този земен свят. В своите изследвания тези науки, въпреки подчертаното си старание, не обхващат цялостно човешката природа, отнасят се само до една част от нея, до телесното ѝ устройство, а пренебрегват най-важното – нейната духовна същност, която остава недостатъчно изследвана и по-малко позната.

Богословската наука обаче гледа на човека не само като на земно същество, но и като на бъдещ небесен обитател, като бъдещ жител и на Царството Небесно, защото единствено Божественото Откровение ни дава възможната, необходима, най-вярна и най-пълна информация за човека с неговата телесна и духовна природа. Оттук се вижда защо почти на всички тълкуватели и изследователи на Свещеното Писание прави впечатление различният подход на Бога в творческия процес при създаването на материалното битие, от една страна, и на духовното битие, от друга. При изясняване на библейското учение по този въпрос, за да се вникне по-дълбоко в неговата същност и да стане то по-нагледно за възприемане и по-лесно за усвояване от страна на вярващите, църковните отци правят едно съпоставяне на двете категории на творението – свят и човек – при което сравнение ясно се вижда и очертава разликата в тяхното нравствено-духовно измерение и ценност. За да се получи вярно знание по разглеждания въпрос, според св. Василий Велики трябва да се сравни произходът на човека и произходът на света[2].

Докато всяко нещо от материалното битие възниква по Божия воля, чрез Неговата заповед: „Да бъде!“, и се появява по силата на вложените в първоматерията закони, то човекът идва в битие не по силата на някаква заповед, а по силата на Божи съвет. Той не казал, както за останалите: „Да бъде човек!“, а лично го създал. Бог не е наредил и на някоя от служащите Му сили да сътвори това или онова, или земята да произведе сама, но взел лично участие при сътворяването на човека. „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“, се казва в книга Битие, втора глава, седми стих.

По óбразното изказване и картинно изразяване на св. Григорий Богослов: Бог, „вземайки част от новосъздадената земя, с безсмъртните Си ръце състави моя образ и му вдъхна от Своя живот, защото изпрати в него дух, който е струя на невидимия Бог“. „Така, по заключението на светителя, от пръст и дихание е сътворен човекът, образ на Безсмъртния, защото и у двамата господства естеството на ума[3]“.

Това лично участие на Бога в сътворяването на човека вече отделя човека от реда на другите творения и го поставя по чест и достойнство на по-високо място от тях, защото неговото величие се състои не в подобието му на тварния свят, а в това, че е създаден по образ и подобие Божие.

Светите църковни отци не гледат на човека като етап или определен момент от веригата в развитието на някакъв еволюционен процес.

Според св. Григорий Нисийски „човешкото естество… не постепенно се развивало в съвършенство, а със самото начало на битието има в себе си съвършенството, с което било създадено[4]“. Ето защо по своята психофизическа структура и устройство човешкото естество е такова и сега, каквото е било то още при първоначалното му създаване.

По общата констатация на църковните отци появата на човека не е случайно явление в творението, а резултат на предвечно замислен от Бога план. Още при създаването му Бог определил мястото, ролята и значението на човека в този свят.

След като били създадени всички необходими за живеене условия, едва тогава, според св. Григорий Нисийски, човекът бил „въведен последен в творението“, защото „заедно с началото на битието си трябвало да стане и цар на подчинените… отчасти зрител, отчасти владетел[5]“ в света. Според църковните отци човекът е съединителното звено, което привежда в единство „невидимото и видимата природа[6]“. По думите на св. Григорий Богослов той е творение „средно между смъртните и безсмъртните… мъдър тълкувател на небесното, велик владетел на земята[7]“. Според църковните отци човекът е този, който дава смисъл и на другото битие, без него всичко се обезсмисля.

Бог поставил човека в предварително създадените за него благоприятни условия за живеене, но той не бил само пасивен наблюдател и съзерцател на сътвореното от Бога, а имал задължението да го пази, да го обработва и да се грижи за него, да дава имена на животните (Битие 2:15-26) или, казано с други думи, чрез въздействието си върху предоставената му от Бога среда, да създава и да твори както материална, така и духовна култура[8]. Но тези права и тази чест за господство в живота Бог не е дал само на мъжа. Според библейския разказ за творението при появата на човека Бог не е сътворил само мъж или само жена, а ги сътворил двама.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Интересно е тук да се обърне внимание върху една малка, но съществена подробност. Създаването на жената не е станало така, както това при човека – от земна пръст и дихание Божие. Естеството на нейната природа е взето от човека. Каквото е естеството на мъжа, такова е то и на жената. Това се потвърждава от думите на самия човек, казани за жената: „… ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)“ (Битие 2:23). По самата структура на тяхната природа мъжът и жената не се различават съществено един от друг, освен в полово отношение. Затова съвсем правилно и вярно звучи казаната в Библията житейска истина, на която всички сме свидетели, че „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24).

Според думите на църковния писател Тертулиан: „Колко славна е връзката на двама вярващи, когато имат една надежда, живеят според едни правила и служат на един Господ! Те са брат и сестра, двамата са съпрузи; в тях няма разделение нито по тяло, нито по душа. Те наистина са двама в една плът, а където плътта е една, там и душата е една[9]“. Това съвместно общуване на мъжа и жената е така силно, че ги довежда до пълно единство. В този съюз между двата пола, между мъжа и жената, се поставя основата на семейството и се полага началото на общия съвместен живот.

Семейството обаче не е човешка форма на общуване, появила се в определен момент от историята на човечеството, и, според някои, ще дойде друг момент, когато тя ще изчезне така, както се е появила. Не чисто биологични влечения или социални инстинкти, нито само икономически интереси или политически съображения са поставили началото на семейството като форма на съвместен живот между двата пола. Според св. Иоан Златоуст семейството почива върху Божие установление и върху потребностите на човешката природа, като служи за задоволяване на естествените влечения и чувства, пораждани от всеотдайната искрена и чиста любов между мъжа и жената[10].

Според Библията семейството се възприема като най-малката основна клетка на обществото. Образно казано, семейството е онази тайнствена лаборатория, в която, по Божия воля, се създава нов живот и в която се раждат бъдещите членове на обществото. Ако тази клетка е здрава – и обществото ще преуспява, но ако тази основна най-малка единица на обществото бъде разрушена, ще се разложи и самото общество.

За да укрепи създадената свещена връзка между мъжа и жената и за да я направи по-здрава и по-устойчива срещу житейските бури и съблазни, срещу изкушенията и козните на тъмните сили в този свят, Бог, без да ограничава свободната воля на човека, дал редица морални норми и предписания, които следва да се спазват от всички.

Прочетете още „Човекът и семейството в библейска, светоотеческа и съвременна светлина“ →

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*

Публикувано на 06.09.2024 от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

В светлината на църковното учение за равенството и единосъщието на лицата на Света Троица намира своето правилно разрешение и въпросът за Боговъплъщението и произтичащите от него последици за човека. И обратно, чрез Боговъплъщението се изяснява, разбира и възприема троичността на Бога: «Който е видял Мене, казва Христос, видял е Отца… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Аз и Отец едно сме» (Иоан 14:9-10; 10:30). Троичността на Бога е основна предпоставка за Боговъплъщението, което в православното богословие заема централно място. «Православното християнство подчертава както въплъщението на Бога, тъй и обóжението на човека чрез това въплъщение. Най-тясното и вечно оставащо спасително-историческо съединение между Бога и човека в богочовешкото лице на Иисус Христос е космично-историческата основа на новата действителност, на обóжението на човечеството и на преображението на света. Тази основна идея минава като жизнен нерв през целия обсег на вярата и живота на Православната църква[8]». Въпросът за Боговъплъщението превишава границите на човешкия разум. Тайната на Бога и тайната на човека се съединили при Боговъплъщението и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[9]. «Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тимотей 3:16); «Словото стана плът» (Иоан 1:14). Защо? – Въз основа на Божественото Откровение и на мистичното преживяване светоотеческата богословска мисъл отговаря на този въпрос така: Син Божи стана Син Човешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии[10]. Това определение е ръководно за православното съзнание. То разкрива вътрешната връзка между христология – сотириология – антропология и определя христоцентричността на православното богословие. Във и чрез христологията се осветлява, разбира и осмисля сотириологията, която има за предмет личността на човека в единение с Бога. Тази христоцентричност в Православната църква е намерила ярък израз в догматическата дейност на седемте вселенски събори. Вероопределенията на тези събори въз основа на идеята за троичността на Бога имат по-нататък за централна тема личността и делото на въплътения Син Божи, на Богочовека Христа. След епохата на вселенските събори и до днес православната богословска мисъл като цяло е останала вярна на вселенско-църковната традиция, като е продължила да разкрива духа и съдържанието на вероопределенията на тези събори, да вниква все по-дълбоко в неизчерпаемите по съдържание и санкционирани по форма божествени истини, да разкрива божествения образ и необхватното дело на витлеемския Младенец и голготски Страдалец Иисус Христос, да вниква с вяра и богоозарен ум в тайната на Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи, които са conditio sine qua non в делото на изкуплението. Както в светоотеческата, така и в по-къснешната и най-новата православна богословска литература е подчертана мисълта, че целта на Боговъплъщението е възстановяването на човека и избавлението му от греха и неговите последици. Това определя сотириологическия характер на Боговъплъщението. В този смисъл са и думите на св. апостол Павел: «В Него (в Христа, скоби мои) благоволи Отец, да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му» (Колосяни 1:19-20). Мисълта за сотириологичния характер на Боговъплъщението е намерила всецърковно признание и догматическа формулировка в Символа на вярата, където е казано, че Син Божи «заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек». Боговъплъщението е единственото и неповторимо средство за възстановяване първоначалното общение на човека с Бога. То е плод на Божията неизменна любов в съчетание със свободната воля на човека[11].

Цялата религиозна проблематика, която вълнува християнското съзнание и е предмет на богословието, намира своето правилно разрешение във и чрез Църквата. Православното богословие не е самоцелно, нито може да съществува извън Църквата. То е нейна рожба, изява на нейния живот и съзнание. Църквата създава богословието; на свой ред богословието разкрива нейната същина. Като богочовешки организъм, като Тяло Христово, в което пребъдва Дух Свети, Църквата може да се разглежда в два аспекта: христологически и пневматологически без да се поставя граница между тях. Църквата Христова е едновременно и Тяло Христово, и пълнота на Светия Дух. Единството на Тялото се отнася към природата; пълнотата на Духа се отнася към личностите, всяка от които представлява от себе си цяло, а не част от цялото. По своята природа отделният човек е част, един от Тялото Христово; като личност обаче той е същество, съдържащо в себе си цялото. Църквата е движен от Дух Свети нов живот с Христа и в Христа. Христос е въплътен Син Божи. Той е едно от лицата на Света Троица. Затова и Църквата като живот в Христа е едновременно и живот в Света Троица. Тя е образ на Света Троица, разкриващ и единство, и множественост. Както не е възможно да се разкрие в пълнота същината на живоначалната Троица, така не е възможно да се разкрие напълно и да се вгради в словесни форми същината на Църквата. До нея се достига по пътя на преживяването и на любовта. Единството между лицата на Света Троица има в основата си любовта, защото Бог по Своята същина е любов (1 Иоан 4:8, 16). Църквата като живот в Христа е проникната от троичната божествена любов. Тук трябва да се подчертае, че «православното учение за Света Троица се явява метафизическа обосновка на нравствения дълг за любовта. То дава отговор на въпросите: как да обичаме другите и защо да ги обичаме; защо не трябва да живеем само за себе си? Ние узнаваме, че сме едно с другите; че и те са образ Божи, храм на Дух Свети и ако дори този храм е разрушен, той все пак е храм и към него можем да пристъпваме само с благоговение; че всички християни трябва да бъдат едно. Христос се моли за единство между всички християни и поставя за образец единството между лицата на Света Троица[12]» (срв. Иоан 17:21). Вън от тази метафизическа обосновка на любовта и единството Църквата Христова като ирационална величина е немислима. До тези изводи е достигнало православното богословие в своя многовековен и богат опит. Поради особения си характер и неизследимо духовно богатство Църквата е била винаги предмет на богословската мисъл. По своята същина тя принадлежи към божествения свят, тя е в Бога и същевременно съществува в този свят, в човешката история. Ако се абстрахираме от божественото в нея и я разглеждаме като една от многото земни организации и общности, ще отминем най-същественото в нейната природа – разкритие на вечното във временното. Същността на Църквата е нейният божествен живот, който се открива в тукашния живот чрез двете неповторими събития: Боговъплъщение и Петдесетница. Този духовен живот води към вечността. Вечният живот, който ни е даден от Христа и който се състои в това «да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан 17:3) започва още тук, в този живот. И тази вечност във времето е докосване до божествения живот в Църквата[13]. Въпреки невидимото, божественото в Църквата, тя съществува като даденост, като исторически факт; има свое начало на земята, своя история и развитие. По същина нейната история е богословска. Тя е непрестанен стремеж към разкриване истината за Света Троица и за въплъщението на Сина Божи, Богочовека Христа. Тя е път, който води към единение с Бога.

Животът на Църквата, разгледан в исторически аспект, съдържа в себе си и есхатологически елемент. Последният е неделима част от нейната същина. Под есхатологически елемент в историческото битие на Църквата трябва да се разбира крайната цел, към която тя води своите членове, именно към единение с Бога, към обóжение (theosis). В този смисъл православното богословие разкрива идеята за Царството Божие. Тази тема, сама по себе си изключително богата по съдържание, е била и си остава за богословската мисъл предмет на изследване и изяснение. Естествено и тук основата е Божественото Откровение. В него Царството Божие или Царството небесно е изразено трояко: 1. Като такова, което се приближава: «Покайте се, защото се приближи царството небесно» (Матей 4:17); 2. Като такова, което е в нас: «Царството Божие е вътре във вас» (Лука 17:21); 3. Като такова, което не е от този свят: «Моето царство не е от този свят» (Иоан 18:36).

Като анализира това трояко определение за Царството Божие, богословската мисъл открива в него две съществени страни: етическа и есхатологическа. Доколкото в тукашния живот се реализира етическата страна на Царството Божие, дотолкова се подготвя почвата за неговото есхатологическо осъществяване. Царството Божие е едновременно и иманентно, и трансцендентно. По свидетелството на Евангелието, проповядваното от Христа Царство Божие включва окончателното състояние на праведниците след Страшния съд – състояние на вечен живот (срв. Матей 25:46). Същевременно обаче Царството Божие има определено и ясно отношение и към пребиваването на човека на земята, към неговото временно състояние. Окончателната съдба на човека зависи изключително от това как той е насочвал своя живот тук на земята. За да достигне вечен живот, човек трябва в условията на земния живот да преобрази своите мисли, думи и дела. Християнинът може да стори това в Църквата и чрез Църквата, чрез нейните благодатни средства, които възраждат, обновяват човека и го водят до Бога. Възроденият и обновен човек, оделотворил в живота си правдата и любовта, станал христоносец и светлоносец, още тук на земята отчасти предвкусва светостта и блаженството на Царството небесно; той носи това царство в себе си.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата – продължение и край*“ →

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*

Публикувано на 05.09.202406.09.2024 от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

Християнството се откроява и извисява над всички други религиозни учения, които историята на човечеството познава. То е неповторима и несравнима величина. Тази му специфика е обусловена от личността и делото на неговия Основател Иисус Христос, Който като Бог е дал вечните и неизменни божествени истини, а като Човек е облякъл тези истини в словесна форма и ги е предложил за ръководно начало в живота на Своите последователи. Те удовлетворяват потребностите на човешката душа, за която още Тертулиан беше казал, че тя по природа е християнка. Този факт потвърждава универсалността и божествения характер на Христовото учение. Затова Спасителят казал на Своите ученици: «Идете, научете всички народи» (Матей 28:19), «Проповядвайте Евангелието на всички твари» (Марк 16:15), защото словото на истината е за всички времена и за всички хора.

Богочовекът Христос основал Църквата, която е «стълб и крепило на истината» (1 Тимотей 3:16), всегдашна пазителка и вярна тълкувателка нa словото Божие. Учението на Христа и благодатните средства за обнова и възраждане на човека са дадени на Църквата (срв. Ефесяни 3:8-10). В нея и чрез нея вярващият изгражда своето лично спасение и черпи сили за творческа дейност в съзиждане основите на Царството Божие още тук на земята, за да прерастне то в Царство на вечния живот в отвъдния свят. Следователно Църквата съдържа в себе си и есхатологически елементи или, иначе казано, до есхатологията се достига чрез еклезиологията. По думите на св. апостол Павел «Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа» (Римляни 14:17). То разкрива дверите на вечния живот, към който са призвани всички хора (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27). А вечният живот предполага познаване на Бога и пратения от Него Иисус Христос (Иоан 17:3). До Бога се достига чрез Христа, Който е «път и истина и живот» (Иоан 14:6), защото Неговите думи са «дух и живот» (Иоан 6:63). «При кого да отидем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот» (Иоан 6:68). «Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога… Той (Христос, скоби мои) е истински Бог и живот вечен» (1 Иоан 5:20). Пребъдването в Христа е условие за наследяване вечен живот (срв. Иоан 3:16; 6:40; Марк 16:16).

Познаването на Единия Истински Бог, богопознанието е възможно в Църквата и чрез Църквата. Тя дава благодатни средства и сочи верни пътища за богопознание и богообщение. Последните са плод на сгряваната от Дух Свети чиста богословска мисъл и християнски творчески живот. Затова може да се каже, че цялата почти двехилядилетна история на Църквата е по своята същина богословска, а по външната си изява – творческо-динамична. Тя е ярко свидетелство за вложения в човека стремеж към Бога. Оттук истинското богопознание включва в себе си две взаимно преплитащи се страни: теоретическа и практическа. За да се вникне в същината на божествените истини, е необходимо да се богословства и да се живее според тези истини.

Съдържащите се в Божественото Откровение истини на вярата не само се пазят в Църквата, но са и предмет на грижливо и старателно изучаване и прилагане в живота. Тази своя дейност Църквата осъществява чрез богословската мисъл в съчетание с живия религиозен опит. В този смисъл богословието е израз на живота и съзнанието на Църквата. Без богословието не е възможно да се вникне в същината на Църквата и да се разкрие богатството на нейния живот. По думите на предстоятеля на светата Еладска православна църква Негово Блаженство Архиепископ Серафим богословието е сърцето на Църквата[1]. Тази мисъл естествено не трябва да се разглежда . в догматически аспект.

Основните проблеми, които са предмет на богословската мисъл в Църквата, са: 1. Бог в Неговата същност и прояви; 2. Отношението на Бога към света и човека; 3. Ценността на човешката личност и значението на обществото, и назначението на окръжаващия ни свят[2]. Взети в исторически аспект, тези проблеми са послужили за изяснение и формулировка на истините на вярата относно идеята за троичността на Бога (триадология), за личността и делото на въплътеното Слово Божие (христология), за човека и неговото назначение (антропология), за Църквата като богочовешки организъм (еклезиология) и за края на цялото творение (есхатология).

Исторически нужди, обусловени от човешки потребности, са наложили изяснението на горните проблеми по пътя на богословско-философския анализ, съчетан с жив религиозен опит.

Богословието по своята същина не е и не може да бъде само спекулативно, отвлечено-разсъдьчно и лишено от практическа приложимост. Проблемите из областта на абстрактното се анализират с оглед на тяхната жизнено-практическа стойност за човека. Те имат в основата си идеята за образа и подобието Божие у човека (срв. Битие 1:26; 5:1; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3 и други). Човекът е част от материалния свят; същевременно той се отличава от него и се уподобява на своя Творец. Той отразява в себе си и чрез себе си силата и величието на Бога. Подобно на триипостасния Бог, човекът е личност, увенчана със слава и чест. Като личност той богословства: с мисълта и сърцето си се докосва до трансцендентния свят. Като христоносец той отразява божественото в рамките на земното.

Разглежданата тук тема изисква да се хвърли поглед върху метафизическо-практическата значимост на богословието като фактор при разкриване живота и съзнанието на Църквата в исторически и есхатологически аспект.

По своята същина Църквата Христова не е от този свят, но тя е в него и за него. На живеещите на земята тя предлага неземни, божествени истини, защото хората носят в себе си неземен, божествен елемент. Това съзнание на Църквата е изначално. С него тя живее още от деня на своето основаване – Петдесетница. Вярно е, че първите християни не са имали системно разработени богословски доктрини. Множеството повярвали имали едно сърце и една душа (срв. Деяния на светите апостоли 4:32), защото всеки се е стремял преди всичко да стане «нова твар» в Църквата чрез Христа (срв. 2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15; Ефесяни 4:22-24). По-късно поради причини от външен и вътрешен характер «се явила нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това е било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието[3]». Така се стигнало до богословско вглъбяване в истините на вярата и до разкриване на тяхното съдържание, стигнало се до богословието в неговата същина.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*“ →

Свойства на християнската надежда*

Публикувано на 11.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Религиозно-психологическият и ценностно-етически анализ установява в християнската надежда изобилие от свойства, които всъщност принадлежат не на нея като отвлечена и взета сама в себе си духовна величина, а на нейния жив носител – надяващия се християнин. С оглед на това кратко и конспективно изложение естествено тук ще бъдат посочени и очертани само някои най-характерни свойства на християнската надежда, които при това не са само дадености, но и отправят определени изисквания към християнина за изпълнение в религиозно-нравствения му живот и в църковно-общественото му служение.

В основата си християнската надежда се опира, изгражда и крепи върху здрава, правилна и твърда вяра в Бога и върху истинско познание за Божиите свойства и обещания. Изискваната от св. апостол Павел здравина във вярата, в търпението и в любовта (Тит 1:13; 2:2) е свойство също и на надеждата понеже тя се намира върху същата ценностна основа със споменатите духовни прояви и по психична и морална структура е близка и сродна с тях. На християнската надежда е чужда сляпата и необоснована вяра, тъй като чрез нея не можем да получим достъп до Божията благодат, „в която стоим и се хвалим с надежда за слава Божия“ (Римляни 5:2), и не можем „да се надяваме и очакваме оправдание от вярата чрез Духа“ (Галатяни 5:5). Само здравата и обоснована надежда отговаря на изискванията, отправени от св. апостол Петър към вярващите: да бъдат винаги готови с кротост и боязън да дадат отговор на всеки, който иска от тях сметка за надеждата им (1 Петра 3:15).

По съдържание християнската надежда е истинска, тоест предметът ѝ обгръща в себе си действителни жизнени, нравствени и спасителни блага, които са засвидетелствани в Свещеното Писание и са удостоверени в преживяванията на вярата. Сам триличният Бог, Който е ипостасна истина и изявител на вечната истина, е гарант за истинността и неизмамността на християнската надежда. Подобно на Авраам християнинът не изпада в съмнение, а остава твърд във вярата, като е напълно уверен, че Бог е силен да изпълни това, което е обещал (Римляни 4:20-21).

По психична и морална структура християнската надежда е твърда, постоянна, непоклатна, непоколебима. Свещеното Писание изисква от всеки християнин да не бъде ленив в надеждата си, а да проявява ревност и усърдие в нея, като подражава на онези, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията (Евреи 6:12). Св. апостол Павел говори специално за твърдостта на надеждата и своята надежда за коринтяни нарича твърда (2 Коринтяни 1:7). Той приканва християните не само да пребъдват във вярата твърди и непоколебими, но и да бъдат непоклатни в надеждата на проповядваното на всяко поднебесно създание благовестие (Колосяни 1:23). По-нататък апостолът изисква от християнина да показва усърдие за пълна увереност докрай, да има твърда утеха и да се държи здраво за „предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Евреи 6:11, 18-19). Християнинът е призован да държи „непоклатно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал“ (Евреи 10:23). Никакви трудности и препятствия, никакви изкушения и бедствия, нито дори временни грехове и морални падения, а също и самата смърт, не трябва да разколебават и разклащат надеждата на християнина, защото Бог е казал: „Няма да те оставя, нито ще те напусна“ (Евреи 13:5; срв. Битие 28:15; Иисус Навин 1:5; Римляни 8:31-39; 1 Коринтяни 10:13).

Християнската надежда е пълна с упование, което я доближава до увереност и сигурност. Подобно на св. апостол Тимотей християнинът знае в Кого е повярвал и е уверен, че Бог е могъщ да запази залога му в „оня ден“ (2 Тимотей 1:12). Увереността на вярата усилва упованието на надеждата и я прави непоклатна и необуреваема крепост. Както поради истинността си, така и поради съдържащата се в нея пълнота на упование „надеждата не посрамя“ (Римляни 5:5). Израз на съдържащото се в надеждата непоклатно упование, което преминава в дълбока увереност, е дал Псалмопевецът, като в това отношение се е осланял както на Божие озарение, така и на непосредно религиозноопитно преживяване. Според собствената му изповед той винаги виждал пред себе си Господа, Който бил от дясната му страна, и от Него черпил сила да остане непоклатен в надеждата си за тукашния и отвъдния живот. По-нататък той изповяда на Бога: „Затова се възрадва сърцето ми, и се възвесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление. Ти ще ми посочиш пътя на живота: пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята десница навеки“ (Псалом 15:8-11; срв. 31:2; 36:3; 453: и сл.; 90; 124:1). От това упование в Бога извира увереността на вярващия, че Бог никога не ще го остави в изкушения и изпитания, които надхвърлят силите му. Нещо повече, Бог ще му посочи изход от тях и ще му даде сили да ги превъзмогне и да се утвърди още повече в пътя на доброто, правдата и истината. Св. апостол Павел укрепва във вярата и надеждата коринтските християни, а също и всички християни, като казва: „Верен… е Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Коринтяни 10:13).

На християнската надежда вътрешно е присъщ свещен страх, понеже вярващият поради ограничеността си, слабостта на волята си и недостатъчните ѝ сили, от една страна, и поради евентуални грешки и пропуски в поведението и дейността си в отговор на Божия призив и на съдействието на Божията благодат, от друга страна, никога не е абсолютно сигурен в индивидуалното си спасение. Изкушенията слагат много препятствия и примки по пътя на вярващия, подхвърлят го на съблазни и изпитания, които могат да бъдат превъзмогвани и побеждавани с голяма мъдрост, постоянство и издръжливост, но никога без смирение и без подкрепа на Божията благодат. Св. апостол Петър наставлява християните да бъдат трезвени и бодри, защото техният противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петра 5:8). Самоувереността и самонадеяността за издигане до съвършенство и за постигане спасение водят към падение и гибел. Свещеният страх предпазва от тези грехове и винаги държи буден духа на вярващия срещу обкръжаващите го отвсякъде изкушения и срещу неспирните пристъпи на съблазните. Така той образува необходимо допълнение към упованието и увереността на християнската надежда, като предпазва вярващия от самоувереност и самонадеяност, от една страна, и от лекомислие и отпуснатост, от друга страна. Така разбираният свещен страх е ползотворен и спасителен. Нему са чужди отрицателните страни и прояви на безпросветния страх, който се изразява в безпокойство, в угнетено или паническо състояние, в мъчителни преживявания, а не рядко и в стихийни, необмислени и неразумни действия и постъпки. Понякога този обикновен психологически страх довежда човека до загубване контрола над себе си, до нерешителност за изпълняване моралните изисквания и до малодушие и загуба на смисъл в живота. Страхът, проявен като безпредметен и безкраен ужас пред нищото, както го разглежда екзистенциализмът (Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Освалд Шпенглер, Мартин Xайдегер, Николай Бердяев), поражда постоянна загриженост, усамотеност и безсмисленост на съществуването. Свещеният страх няма нищо общо и със страха, проявяван като безпределен ужас пред нищото, както го разбира екзистенциализмът, начело с Мартин Хайдегер[1]. В свещения страх въобще не са налични посочените отрицателни страни и прояви. Той изцяло е проникнат от положително съдържание, което стимулира живота и импулсира морала. Той не подтиска и не обезсърчава вярващия, а го прави бдителен и внимателен, предпазва го от възгордяване и самонадеяност, подтиква го към вярност на дълга, поставя го в служба на доброто, устремява го към съвършенство.

В религиозния страх или по-точно казано в страха Божи, който се изисква от Свещеното Писание и придружава християнската надежда, могат да се разграничат главно две степени: една нисша и друга висша. Нисшата степен е така наречения робски страх (timor servilis), а висшата степен – така наречения съвършен или синовен страх (timor filialis). Първият се състои в страх от Бога, Който наказва за извършено зло и награждава за сторено добро. Като мотив на нравственото постъпване този страх подтиква вярващия да извършва добро и да отбягва зло, без той да е осъзнал високата ценност на доброто и нравствената грозота на злото и именно от това да се ръководи в поведението и дейността си. Затова мотивираната от страх Божи нравственост не притежава висока морална качественост. Все пак по негов подтик се извършва добро и се избягва зло. Поради нисшата ценност и морална структура на робския страх той е обозначен в Свещеното Писание само като „начало на мъдростта“ (Псалом 110:10; Притчи Соломонови 1:7). Според преподобни Авва Доротей този страх е присъщ на ония, които, тъй да се каже, начеват да бъдат благочестиви; оня, който изпълнява волята Божия поради страх от мъки, той е още новоначален, понеже върши доброто не заради самото него, но поради страх от наказание[2]. Психологичният анализ, удостоверен и от патристиката, специално от св. Василий Велики[3] и преподобни Авва Доротей[4], установява, че не е възможно да се постигне съвършен страх, ако първо не придобием първоначалния. Последният опазва душата от зло и създава в нея опитност за доброто, за да може сетне да се извършва доброто заради самото него: „Чрез страх Господен всеки се отклонява от зло“ (Притчи Соломонови 15:27)[5]. Когато човек се въздържа от зло като роб, поради страх да не го накаже господарят му – пише преподобни Авва Доротей, – той постепенно идва и до това да върши доброто доброволно. Така като избягва постоянно злото от страх и върши добро, той придобива вкус към доброто и започва да разбира къде е истинското добро и вече не иска да се раздели от него[6].

Прочетете още „Свойства на християнската надежда*“ →