Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*

Публикувано на 24.07.202427.07.2024 от Dragan Bachev

Илия К. Цоневски

Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците, Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, някои – за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: «А вие за кого Me мислите»? Симон Петър отговорил: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог». Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Матей 16:13-19; срв. Марк 8:27-29; Лука 9:18-20).

На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. апостол Петър над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. апостол Петър. Така, във вероопределението на първия Ватикански събор (от 18 юли 1870 година) между другото се казва: «Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения апостол Петър непосредствено от Господ Иисус Христос… Тия особени права и предимства, дадени на апостол Петър, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. апостол Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателства и управлява Църквата чрез римските епископи…» (глава I и II)[1].

Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в глава III на това постановление между другото се казва: «Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал светата Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Иоан 20:21), и поискал техните приемници, тоест епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петър и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петър, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог…[2]».

Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че «това ясно учение на Свeщеното Писание (за главенството на св. апостол Петър над другите апостоли – бележка моя) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и противоречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадено не само на апостол Петър, но и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на апостол Петър, а на Църквата и чрез нея на нейните служители».

Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спасителя, отправени към св. апостол Петър, древната Църква в лицето на своите най-видни представители – светите отци? Приемали ли са светите отци, че св. апостол Петър е мистическият крайъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. апостол Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелства, че «крайъгълният камък» е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4-7); ако св. апостол Павел също свидетелства, че Църквата има за крайъгълен камък Самия Иисус Христос (Ефесяни 2:20; срв. 1 Коринтяни 3:11), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Матей 21:41; срв. Марк 12:10; Лука 20:17), светите отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Свещеното Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Христовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Свещеното Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?

Мнозинството от светите отци под «камък» разбират не св. апостол Петър като личност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св. апостол Петър.

Св. Атанасий Велики (295-373) подчертава, че «когато апостол Петър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: «Блажен си ти, Симоне…» Тази именно вяра нищо не ще я надделее. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: «Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, – на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали светите апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин[3]».

Св. Иларий Поатески (починал 367 година) пише: «Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата – вероизповедта на св. апостол Петър: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог[4]». И другаде: «Върху камъка на това изповедание («Ти си Христос, Синът на Живия Бог») е съградена Църквата… Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…»[5].

Св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) пояснява: «Вярата, която изповядал апостол Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петър, а за вярата е казано, че портите адови не ще ѝ надделеят; обаче изповяданото побеждава ада[6]». «Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее[7]».

И според св. Иоан Златоуст (347-407) думите на Христа: «на този камък ще съградя Църквата Си» означават вярата, изповеданието на Петър[8]. «Като казал на Петър: «Блажен си ти, Симоне, син Ионин», Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата[9]». И наистина, подчертава св. Иоан Златоуст, «Иисус Христос съградил Църквата върху изповеданието на Петър и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не ѝ надделеят[10]».

Св. Епифаний Кипърски (315-403) пише: «Апостол Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколебима вяра ще съградя Царквата Си[11]».

Св. Кирил Александрийски (починал 444 година) подчертава, че „камък“ Спасителят е нарекъл непоколебимата вяра на Петър, върху която е съградена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава непристъпна[12]». И на друго място: «Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си», при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоколебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова[13]».

Блажени Августин (354-430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: «Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си» и отговаря: «Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог[14]». И другаде: «Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петър, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда[15]».

Св. Иоан Дамаскин (около 675-749) в беседата си на Преображение Господне възкликва: «Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти изповяда по призива на Христа, тази неполебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, тоест ересите, не ще могат да надделеят Църквата»[16].

Прочетете още „Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*“ →

Редакция на Литургията на св. апостол Петър*

Публикувано на 27.06.202429.06.2024 от Dragan Bachev

Галя Тодорова Господинова

В православната традиция са познати голям брой празници свързани с Христовите ученици. Някои от тях са посветени на всички апостоли, други на един или двама от тях. Паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел се чества на 29 юни. На следващия ден – 30 юни е празникът посветен на Събора на дванадесетте апостоли и прослава на св. апостол Павел. На 16 януари се извършва поклонение на честнѝте вериги на св. апостол Петър. На Запад съществуват и други празници, свързани с апостол Петър като датите 29 и 30 юни съвпадат, 18 януари е честване катедрата на светеца в Рим, 22 февруари – честване катедрата на св. апостол Петър в Антиохия, 1 август честване веригите на апостола. На Изток за честването на веригите се установява датата 16 януари; така е отбелязана в старите типици, като например този на Великата Константинополска църква (IX-X век) по ръкопис на Патмоската библиотека, в типика на Константинополския Евергетски манастир от XI-XII век ръкопис №788[1] и други. Култът към св. апостол Петър е бил голям, както приживе така и след мъченическата му смърт. Свещеното Писание ясно говори за това (Деяния на светите апостоли 5:13-5; Деяния на светите апостоли 5:26; Галатяни 2:1-9 и други). Св. Петър е от град Витсаида Галилейска. Според книгата Деяния на светите апостоли около 42-ра година е предприето гонение от император Ирод Агрипа, при което той е хванат и хвърлен в тъмница. Бил е окован с вериги (Деяния на светите апостоли12:6), но през нощта се явил ангел и освободил апостола. През 67-ма година светецът отново е окован във вериги от Нерон, който го осъдил на смърт.

Константинополският патриарх Фотий (820-891), доминираща фигура във византийския религиозен, обществен и политически живот, бил ”винаги готов да признае изтъкнатото положение на св. Петър сред апостолите[2]”. Често при кореспонденция, обръщения между него и други висши източни и западни свещенослужители и общественици се използват изрази подчертаващи особеното място и авторитет на св. Петър: „Все пак било, че искате да ви бъде ръкоположен патриарх, било архиепископ, било епископ, не можете да искате по-уместно от никого другиго такъв да ви бъде ръкоположен, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър, от когото си е получило началото и епископството, и апостолството”[3] ”и блаженият Петър, който обитава своя престол и председателствува, дава на допитващите се истината на вярата[4]“. В писмото на българския цар Калоян до папа Инокентий III също се употребява подобен род словосъчетания и се подчертава апостолската приемственост на църквата. Настойчивото поддържане е с цел – представяне на една империя като Царство Небесно. Идеята, че една определена земна църква може да има „в пълния богословски смисъл по-голяма способност да запази вярата на Петър, е чужда на византийците[5]“. Престижът на Рим не се е оспорвал, но интерпретацията и настояването за авторитета на Вселенските събори е присъщо на Изтока. Предлагам един цитат на Йоан Майендорф, особено показателен за този случай. Това е едно обръщение на Николай Месарит към латинците от XIII век,”Вие се опитвате да представите Петър като учител единствено на Рим, докато божествените Отци говорят за обещанието, дадено му от Спасителя като за имащо католическо (съборно) значение и като отнасящо се до всички, които са вярвали и вярват, вие силом навлизате в тясна и лъжлива интерпретация, приписвайки го само на Рим…[6]”.

Част от литургичните чинове в Западната и Източна група носят имената на някои от апостолите или общо на апостолите, каквито са древната антиохийска литургия на светите апостоли превърнала се в основа на византийската литургия на св. Иоан Златоуст и етиопската литургия на светите апостоли.

По въпроса за така наречените апостолски литургии, трябва да споменем, че те са написани в духа на апостолското учение, което от своя страна е гаранция за тяхната приемственост. Тези литургии са минали през различни редакции, но въпреки това те носят белега на древността[7]. Истинските автори на тези литургии са неизвестни, тъй като ако те бяха излезли изпод перото на някои от апостолите, то щяха да намерят място в новозаветния канон.

Св. апостол Петър (1-67)

В “Беседа против богомилите” презвитер Козма дава следното много интересно свидетелство, за произхода на различните литургични чинове: ”Казвате, че не апостолите са установили литургиите и причастяването, а св. Иоан Златоуст; че от рождество Христово до Иоан са се изминали повече от триста години. Нима толкова години Божиите църкви са били без литургия и без причастяване? Та апостол Петър не създаде ли литургия, която и досега държат римляните[8]?” Очевидно презвитер Козма има предвид класическата римска литургия, а не латино-византийската, която е със същото име, защото е споменал само римляните. От това свидетелство се вижда, че представителите на Българската църква са познавали Литургията на св. Петър. По същото време тя вече е „официалната“ литургия в Римската църква. Заслужава внимание предположението на професор Смядовски: ”Козма има предвид в случая нещо, което е било прилагано някъде и някога по българските земи, а не само богослужението на славяните католици, хървати или чехи[9].”

До нас са достигнали три редакции на Литургията на св. апостол Петър.

Първата Литургия на св. апостол Петър е маронитска по произход. Известна е под наименованието „Sarar”[10]. По съдържание и структура тя е близка до източно-сирийските литургични чинове. Другата редакция на тази литургия е тази на Римската църква. В някои древни итало-гръцки молитвослови Римската литургия е написана като „литургия на св. Петър[11].” През VI-ти век св. Григорий (590) ревизира частите на литургията. Литургията на св. Петър е била използвана в Латинската църква до II-рия Вселенски събор (1969 година).

Радикалното отличие съдържащо се в основата на Римския канон е именно тази, че епиклезиса[12] предшества анамнезиса. Тази радикалност в литургическата наука се обяснява с две хипотези. Първата е на немския учен A. Baumstark изказана в 1904 година като в нея се предполага, че елемента на римската формула: епиклеза-анамнеза принадлежи на египетския вариант на традициите на св. Петър.

Прочетете още „Редакция на Литургията на св. апостол Петър*“ →

Свойства на християнската надежда*

Публикувано на 11.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Религиозно-психологическият и ценностно-етически анализ установява в християнската надежда изобилие от свойства, които всъщност принадлежат не на нея като отвлечена и взета сама в себе си духовна величина, а на нейния жив носител – надяващия се християнин. С оглед на това кратко и конспективно изложение естествено тук ще бъдат посочени и очертани само някои най-характерни свойства на християнската надежда, които при това не са само дадености, но и отправят определени изисквания към християнина за изпълнение в религиозно-нравствения му живот и в църковно-общественото му служение.

В основата си християнската надежда се опира, изгражда и крепи върху здрава, правилна и твърда вяра в Бога и върху истинско познание за Божиите свойства и обещания. Изискваната от св. апостол Павел здравина във вярата, в търпението и в любовта (Тит 1:13; 2:2) е свойство също и на надеждата понеже тя се намира върху същата ценностна основа със споменатите духовни прояви и по психична и морална структура е близка и сродна с тях. На християнската надежда е чужда сляпата и необоснована вяра, тъй като чрез нея не можем да получим достъп до Божията благодат, „в която стоим и се хвалим с надежда за слава Божия“ (Римляни 5:2), и не можем „да се надяваме и очакваме оправдание от вярата чрез Духа“ (Галатяни 5:5). Само здравата и обоснована надежда отговаря на изискванията, отправени от св. апостол Петър към вярващите: да бъдат винаги готови с кротост и боязън да дадат отговор на всеки, който иска от тях сметка за надеждата им (1 Петра 3:15).

По съдържание християнската надежда е истинска, тоест предметът ѝ обгръща в себе си действителни жизнени, нравствени и спасителни блага, които са засвидетелствани в Свещеното Писание и са удостоверени в преживяванията на вярата. Сам триличният Бог, Който е ипостасна истина и изявител на вечната истина, е гарант за истинността и неизмамността на християнската надежда. Подобно на Авраам християнинът не изпада в съмнение, а остава твърд във вярата, като е напълно уверен, че Бог е силен да изпълни това, което е обещал (Римляни 4:20-21).

По психична и морална структура християнската надежда е твърда, постоянна, непоклатна, непоколебима. Свещеното Писание изисква от всеки християнин да не бъде ленив в надеждата си, а да проявява ревност и усърдие в нея, като подражава на онези, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията (Евреи 6:12). Св. апостол Павел говори специално за твърдостта на надеждата и своята надежда за коринтяни нарича твърда (2 Коринтяни 1:7). Той приканва християните не само да пребъдват във вярата твърди и непоколебими, но и да бъдат непоклатни в надеждата на проповядваното на всяко поднебесно създание благовестие (Колосяни 1:23). По-нататък апостолът изисква от християнина да показва усърдие за пълна увереност докрай, да има твърда утеха и да се държи здраво за „предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва“ (Евреи 6:11, 18-19). Християнинът е призован да държи „непоклатно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал“ (Евреи 10:23). Никакви трудности и препятствия, никакви изкушения и бедствия, нито дори временни грехове и морални падения, а също и самата смърт, не трябва да разколебават и разклащат надеждата на християнина, защото Бог е казал: „Няма да те оставя, нито ще те напусна“ (Евреи 13:5; срв. Битие 28:15; Иисус Навин 1:5; Римляни 8:31-39; 1 Коринтяни 10:13).

Християнската надежда е пълна с упование, което я доближава до увереност и сигурност. Подобно на св. апостол Тимотей християнинът знае в Кого е повярвал и е уверен, че Бог е могъщ да запази залога му в „оня ден“ (2 Тимотей 1:12). Увереността на вярата усилва упованието на надеждата и я прави непоклатна и необуреваема крепост. Както поради истинността си, така и поради съдържащата се в нея пълнота на упование „надеждата не посрамя“ (Римляни 5:5). Израз на съдържащото се в надеждата непоклатно упование, което преминава в дълбока увереност, е дал Псалмопевецът, като в това отношение се е осланял както на Божие озарение, така и на непосредно религиозноопитно преживяване. Според собствената му изповед той винаги виждал пред себе си Господа, Който бил от дясната му страна, и от Него черпил сила да остане непоклатен в надеждата си за тукашния и отвъдния живот. По-нататък той изповяда на Бога: „Затова се възрадва сърцето ми, и се възвесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление. Ти ще ми посочиш пътя на живота: пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята десница навеки“ (Псалом 15:8-11; срв. 31:2; 36:3; 453: и сл.; 90; 124:1). От това упование в Бога извира увереността на вярващия, че Бог никога не ще го остави в изкушения и изпитания, които надхвърлят силите му. Нещо повече, Бог ще му посочи изход от тях и ще му даде сили да ги превъзмогне и да се утвърди още повече в пътя на доброто, правдата и истината. Св. апостол Павел укрепва във вярата и надеждата коринтските християни, а също и всички християни, като казва: „Верен… е Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Коринтяни 10:13).

На християнската надежда вътрешно е присъщ свещен страх, понеже вярващият поради ограничеността си, слабостта на волята си и недостатъчните ѝ сили, от една страна, и поради евентуални грешки и пропуски в поведението и дейността си в отговор на Божия призив и на съдействието на Божията благодат, от друга страна, никога не е абсолютно сигурен в индивидуалното си спасение. Изкушенията слагат много препятствия и примки по пътя на вярващия, подхвърлят го на съблазни и изпитания, които могат да бъдат превъзмогвани и побеждавани с голяма мъдрост, постоянство и издръжливост, но никога без смирение и без подкрепа на Божията благодат. Св. апостол Петър наставлява християните да бъдат трезвени и бодри, защото техният противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петра 5:8). Самоувереността и самонадеяността за издигане до съвършенство и за постигане спасение водят към падение и гибел. Свещеният страх предпазва от тези грехове и винаги държи буден духа на вярващия срещу обкръжаващите го отвсякъде изкушения и срещу неспирните пристъпи на съблазните. Така той образува необходимо допълнение към упованието и увереността на християнската надежда, като предпазва вярващия от самоувереност и самонадеяност, от една страна, и от лекомислие и отпуснатост, от друга страна. Така разбираният свещен страх е ползотворен и спасителен. Нему са чужди отрицателните страни и прояви на безпросветния страх, който се изразява в безпокойство, в угнетено или паническо състояние, в мъчителни преживявания, а не рядко и в стихийни, необмислени и неразумни действия и постъпки. Понякога този обикновен психологически страх довежда човека до загубване контрола над себе си, до нерешителност за изпълняване моралните изисквания и до малодушие и загуба на смисъл в живота. Страхът, проявен като безпредметен и безкраен ужас пред нищото, както го разглежда екзистенциализмът (Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Освалд Шпенглер, Мартин Xайдегер, Николай Бердяев), поражда постоянна загриженост, усамотеност и безсмисленост на съществуването. Свещеният страх няма нищо общо и със страха, проявяван като безпределен ужас пред нищото, както го разбира екзистенциализмът, начело с Мартин Хайдегер[1]. В свещения страх въобще не са налични посочените отрицателни страни и прояви. Той изцяло е проникнат от положително съдържание, което стимулира живота и импулсира морала. Той не подтиска и не обезсърчава вярващия, а го прави бдителен и внимателен, предпазва го от възгордяване и самонадеяност, подтиква го към вярност на дълга, поставя го в служба на доброто, устремява го към съвършенство.

В религиозния страх или по-точно казано в страха Божи, който се изисква от Свещеното Писание и придружава християнската надежда, могат да се разграничат главно две степени: една нисша и друга висша. Нисшата степен е така наречения робски страх (timor servilis), а висшата степен – така наречения съвършен или синовен страх (timor filialis). Първият се състои в страх от Бога, Който наказва за извършено зло и награждава за сторено добро. Като мотив на нравственото постъпване този страх подтиква вярващия да извършва добро и да отбягва зло, без той да е осъзнал високата ценност на доброто и нравствената грозота на злото и именно от това да се ръководи в поведението и дейността си. Затова мотивираната от страх Божи нравственост не притежава висока морална качественост. Все пак по негов подтик се извършва добро и се избягва зло. Поради нисшата ценност и морална структура на робския страх той е обозначен в Свещеното Писание само като „начало на мъдростта“ (Псалом 110:10; Притчи Соломонови 1:7). Според преподобни Авва Доротей този страх е присъщ на ония, които, тъй да се каже, начеват да бъдат благочестиви; оня, който изпълнява волята Божия поради страх от мъки, той е още новоначален, понеже върши доброто не заради самото него, но поради страх от наказание[2]. Психологичният анализ, удостоверен и от патристиката, специално от св. Василий Велики[3] и преподобни Авва Доротей[4], установява, че не е възможно да се постигне съвършен страх, ако първо не придобием първоначалния. Последният опазва душата от зло и създава в нея опитност за доброто, за да може сетне да се извършва доброто заради самото него: „Чрез страх Господен всеки се отклонява от зло“ (Притчи Соломонови 15:27)[5]. Когато човек се въздържа от зло като роб, поради страх да не го накаже господарят му – пише преподобни Авва Доротей, – той постепенно идва и до това да върши доброто доброволно. Така като избягва постоянно злото от страх и върши добро, той придобива вкус към доброто и започва да разбира къде е истинското добро и вече не иска да се раздели от него[6].

Прочетете още „Свойства на християнската надежда*“ →

Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*

Публикувано на 06.09.2023 от Dragan Bachev

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Преглед и значение на историята на новозаветния канон за апостолския период[1]*

Публикувано на 09.08.2023 от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Новозаветен канон (в технически смисъл на думата) се нарича сборникът от свещените новозаветни книги със строго определен състав и авторитетна задължителност. В този смисъл той, както се вижда, напълно изключва всякакви по-нататъшни (дори исторически) изследвания, или във всеки случай принизява подобни инициативи до степента на проста любознателност, лишена от обективна стойност и понякога наистина опасна. Фактите обаче говорят друго.

Преди всичко трябва да се признае, че болшинството новозаветни книги имали частно предназначение и затова не притежавали общоцърковен авторитет на каноничност, така че и самата дума κανών за пръв път се приспособява към тях (в смисъл на официален църковен каталог) едва към средата на IV-ти век[2]. Ясно е, че отговор относно причините и основанията за подобно разширение авторитета на новозаветните книги трябва да се търси в историята на тяхното каноническо утвърждаване. Това още повече е необходимо, защото подлиннитe апостолски произведения били изложени на естествена опасност от изгубване и повреждане и могли да бъдат изместени или подменени с фалшиви, които се появили в много ранно време. В този пункт историческото изследване се оказва необходима задача за науката и вярата, които в еднаква степен се стремят да проникнат с цялата си специфичност в критическата дейност на Църквата, за обезпечаване на истинското слово на живота. Каноническото утвърждаване е процес, достигнал завършек не по-рано от VI-ти век[3], и ние не бихме могли да се доберем до крайния резултат, ако не проследим всички междинни звена. Сред тях апостолският век бил първото и, в известна степен, основоположно звено.Какви сведения ни дава той по разглеждания въпрос ?

Обръщайки се към новозаветните книги, откриваме кратка бележка, в която апостол Павел поръчва на своя ученик Тимотей да вземе оставените в Троада (във верните ръце на Карп) книги, особено, кожените (2 Тимотей 4:13). Какви произведения били това, разбира се, не знаем, но във всеки случай от съобщението става ясно доколко тогава (в началото на християнската ера) се ценели подобни неща. Следователно християните били длъжни усърдно да съблюдават и щателно да пазят писмените апостолски възпоминания (τά απομνημονεύματα τών αποστολών – св. Юстин философ) за делата и учението на Спасителя Христос и наставленията на Неговите ученици. Те били основоположни за тяхната вяра, определяли цялото им битие. И в действителност забелязваме, че при самото възникване на свещената писменост всички подобни опити намирали бързо разпространение и значителна известност, макар и да не се отличавали с нужните качества на литературна обработка и историческа точност. Св. Лука вече имал под ръка повествователните опити на мнозина върху евангелската история (1:1-4), които очевидно се радвали на популярност въпреки някои техни недостатъци. Това, междувпрочем, подбудило спътника на апостол Павел да се заеме за работа. Едва ли е нужно да се доказва голямата степен, с която се обезпечавал подобен успех (ако може така да се изразим) на апостолските книги, тяхното внимателно съхранение и усърдното им събиране в едно тяло – както за частно назидание, така и за обществено-църковна употреба. Освен на теоретически съображения, в подкрепа на подобно предположение можем да се позовем и на някои преки исторически сведения.

В края на своите наставления към християните в Колоса апостол Павел поръчва: „След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да прочетете и вие“ (4:16). Ясно е, че и според заповедите на апостолите, и според естествената потребност да имат у себе си писмения образец на живодайното слово, разпространението и събирането на свещените произведения в Христовата Църква трябвало да започне много рано, още непосредствено след тяхното появяване. Това естествено заключение се подкрепя и от точното свидетелство на апостол Петър, който, предпазвайки читателите от лъжеучители, злоупотребяващи с факта „за бавене“ на откриването на царството на славата, продължава: „И дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания“ (2 Петра 3:15-16).

По такъв начин още през 60-70-те години на първия век съществувал немалък сборник от апостол-Павлови послания и при това у такива лица, за които те въобще никога не били предназначавани. Поради тази причина следва да се спомене, че изопачаващите апостол-Павловите послания постъпвали в дадения случай по свойствения им обичай, като преиначавали за своя погибел „и другите писания“ (ώς και τας λοιπάς γραφάς). От тази бележка могат да се направят два извода:

1)На апостол Петър, освен несъмнено разбиращите се от разглежданото свидетелство послания на апостол Павел (Ефесяни, Колосяни, Галатяни, Солуняни, 1 Тимотей), били известни и други негови произведения, които се приемали наравно с тях.

2)Най-вероятно е под думите „τας λοιπάς γραφάς“ да се разбират старозаветните книги (1 Петра 2:6: „В Писанието (εν γраφη) е казано“ и по-нататък се привежда откъс от Исаия 28:16), като апостол-Павловите послания се уподобяват на тях по своето достойнство, поставят се наред с тях като имащи еднакво значение. На този факт изглежда не се обръща дължимото внимание, но той е от голяма важност, тъй като свидетелства, че още от най-ранно време паметниците на новозаветната литература не само се комплектовали, но веднага според самото безспорно съждение получавали каноническо-свещен характер наравно със старозаветните боговдъхновени слова; ако последните са плод на Духа, то и новозаветните книги са плод на дадената свише премъдрост, а не просто опит на слабото човешко перо.

Изводът от тези съпоставки е съвсем ясен: събирането на апостолските произведения се отнася към най-първите времена на християнството и се увеличавало според тяхното умножение, когато били живи „писателите“ и други авторитети, които могли да удостоверят подлинността на известните писания или неопровержимо да засвидетелстват тяхната фалшификация. При тези обстоятелства било абсолютно немислимо да бъдат приети от Църквата с името на апостолите литературни фалшификати или апостолски произведения, останали в забвение.

С други думи казано, признатите тогава книги били несъмнено „автентични“. В това ни убеждават много други наблюдения и на първо място фактът, че това събиране се провеждало неслучайно, а под строг критичен контрол, при което всичко подправено самò по себе си се отстранявало и в резултат оставало само достоверното. Поводът на тази предпазливост бил даден от ранното появяване на лъжеучения и лъжеучители и техният стремеж да пропагандират в християнските общини свои еретически възгледи под прикритието, че били написани от апостолите. Освен това разбираемо е, че колкото по-енергична била дейността на тези лъжеучители, толкова по-бдителни трябвало да бъдат християните, както наставлява апостолът: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). На свой ред и апостолите, разбира се, не могли да оставят вярващите без достатъчно наставления как да отличават истината от лъжата, ако желаели християните да не преминат към друго благовестие (Галатяни 1:6) – а последното е неопровержим факт в цялата апостолска история. Ето защо, когато възникнели някакви недоумения относно произведенията на един ученик, другият веднага бързал да ги разсее. Когато апостол Петър разбрал, че някои невежи и неукрепнали за своя погибел започнали да изопачават апостол-Павловите послания, тъй като в тях имало някои места мъчни за разбиране (2 Петра 3:16), той незабавно защитил тяхното достойнство със своите одобрителни и решителни думи, посочвайки, че тези послания са плод на дадената на неговия велик събрат мъдрост (стих 15). Също така и на самия апостол Павел били известни злоупотребите с неговото име под вида „послание, като че ли от нас изпратено“, и той категорично предупреждава солунските християни: „Никой да не ви прелъсти по никой начин“ (2 Солуняни 2:2-3). Освен това апостолът веднъж завинаги посочва верния критерий за определяне „автентичността“ на неговите послания: „Саморъчен поздрав от мене“, пише той в края, „това е белег във всяко послание; аз пиша тъй: благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин“ (3:17-18). Разбира се, с това все още не се отстранявала напълно възможността от литературни фалшификации, така както нямало гаранция, че еретиците не ще се възползват злонамерено от тези указания за въздигане на своите литературни трудове – и апостолите ясно предвидили тази възможност. Така апостол Иоан, който посветил толкова много трудове на борбата с малоазийските лъжеучители, настойчиво заповядва: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“. Но как да се постигне това? „По това познавайте“, казва апостолът, „Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не e от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (1 Иоан 4:1-3). Така било дадено твърдото основание за отличаване на истинното от лъжливото не само за настоящето, но и за бъдещето и за всички по-нататъшни времена. А ако това е така, то и по-късно ние сме длъжни по необходимост да проявяваме такава внимателност и бдителност при събирането, съхраняването и оценката на апостолските произведения, както се вижда от примерите, които приведохме.

Прочетете още „Преглед и значение на историята на новозаветния канон за апостолския период[1]*“ →

Значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Иисус Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание*

Публикувано на 06.01.202304.01.2024 от Dragan Bachev

Ева Ковачева

(Болгария)

Анотация

Статията е посветена на изследването смисъла и значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание (2 Петр. 1:2-3, 5-8; 2:20-21;3:18).

***

За Второто съборно Послание на св. апостол Петър се констатира, че в рамките на едно и също Послание, което има обем само от три глави, призивът към вярващите за «познаването на Иисус Христос» се повтаря от апостола общо седем пъти. Честата му употреба в Посланието поставя въпроса за смисъла и значението, които св. апостол Петър влага в него, и какво този призив означава за тях. Целта на настоящето кратко изследване е да се отговори, в какво се състои «познаването на Иисус Христос» от вярващите конкретно според разглежданите стихове във Второ съборно Послание на св. апостол Петър. За постигането на тази цел се привеждат тълкувания на някои свети отци и съвременни учени изследователи върху тях, които се анализират, след което се извеждат изводи за смисъла и значението му. Тезата, която се поставя е, че чрез изявяването и прилагането на изброените от апостола в Посланието добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 1:5-8) от вярващите в живота им на дело като плодове на духовния живот, се стига до живото истинско богопознание – до «познаването на Христос». Значението на призива за «познаването на Иисус Христос» чрез съответните добродетели се намира във връзка според автора на изследването и със следните други теми, които апостолът засяга в неговото Второ съборно Послание – тези за Второто Пришествие, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите (2 Петр. 1:19), «огнения Апокалипсис» (глава 3), появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането в «царството на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Стиховете във Второ съборно Послание на св. апостол Петър, в които призивът за «познаването на Иисус Христос» се съдържа, са: 1/, 2/ «благодат вам и мир да изобилства в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство» (2 Петр. 1:2-3)[1]; 3/ «…привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:5-8); 4/, 5/, 6/ «Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед» (2 Петр. 2:20-21); 7/ «но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа…» (2 Петр. 3:18).

Епископ Михаил (Лузин) обяснява за израза «в познаване Бога и Христа Иисуса» (2 Петр. 1:2), че думата «познание» е по-силна от думата «знание» и потвърждава, че тя се среща няколко пъти в това Послание[3]. «Познание, с което често се сравнява думата знание, означава познание в дълбочина, пропито по-силно с любов, което обхваща обекта не външно или повърхностно, а дълбоко и концентрирано»[3].

За стиха «Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:8), Иларий Арелатски излага становището, че ако изброените добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 5:7) ги има във вярващите (и се умножават), Бог става видим чрез тях, а когато те отсъстват, Той е невидим[7]. Епископ Михаил обяснява, че тези, които отглеждат много видове добри дела, които той сравнява с плодове на плодоносно дърво, ще стигнат до все по-дълбоко, твърдо и широко познание за Господа[4]. Св. Иоан Златоуст смята, че вярващите трябва не само да имат тези добродетели, но и да ги имат в изобилие, както и че този който ги има, ще има дръзновение в деня на Второто пришествие на Господа Иисус Христос[11]. Блажени Теофилакт свързва наличието на съответните добродетели в човека със способността му да посрещне Господа при Неговото Второ пришествие: «Притежаващият ги е извън опасност при Второто пришествие на Господа. Защото, който ги няма, с него ще последва слепота, когато Съдията дойде в слава и заблести като слънце; и дори зрението някак си да оцелее, той не ще може безвредно да гледа безмерния блясък, понеже извънмерният блясък на светлината обикновено потъмнява слабото око, гледащо към нея»[2, с. 362-363]. Освен във връзка с подготовката на вярващите за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще ги освети като светлина според 2 Петр. 1:19, споменатите добродетели имат отношение и към влизането им в Царството Божие (2 Петр. 1:11). Св. Кирил Александрийски смята, че тези, които са избрали пътя на живота в Христос, трябва, първо, да растат във вяра, и второ, да добавят добродетел към нея, за да се опитат след това да станат богати в познаването на Христовата тайна на тайнствата и успеят много в съвършеното разбиране за Него[12]. Според Александър Лопухин когато християнският идеал за вяра и живот бъде въплътен в целия живот на християнина чрез изява и преумножаване на добродетелите, само тогава му се открива пътя към истинското познаване на Христос, а който напротив няма нравствените основи на живота, споменати от апостола, прилича на човек със затворени очи. Той сравнява същото с казаното от св. апостол Иаков в неговото Съборно Послание: «който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лицe в огледало» (Иак. 1:23)[8]. Блажени Теофилакт обръща внимание още и на степенуването на добродетелите. В тях се започва с вярата като основа, към нея се прибавя добродетелта, тоест делата, тъй като вяра без дела е мъртва (Иак. 2:26); чрез делата се стига до знанието, но не обикновено знание, а знание за тайните Божии, което знание не е достъпно за всеки; след това следват въздържанието и търпението, за да човек да не се възгордее от величието на дара; чрез добродетелта се преуспява в благочестието, което умиротворява и усъвършенства надеждата в Бога; към него се прибавя братолюбието, докато се достигне до любовта, която е най-съвършеното благо и пълнота на всички блага (срв. 1 Коринтяни 13:13)[2, с. 362]. Според споменатия тълкувател посочените добродетели трябва да бъдат не само придобивани от християните, но и преумножавани[2, с. 362]. Христо Попов добавя и едно съществено разяснение за това, в какво се състои разликата между братолюбие и любов. Братолюбието според него е обич към хората, които са ни близки по кръв, начин на живот и вяра, докато любовта е висша степен на обич към ближните. Любовта е вече към цялото човечество, към всички хора без разлика на произход и вяра, като към деца на един Отец. Тя включва и любов към враговете[10, с. 46].

По отношение на стиха (2 Петр. 2:20) епископ Михаил (Лузин) обяснява, че под «познаване на Господа» се разбира живо знание, придобито чрез вяра с чисто разбиране[5]. На това място не става въпрос за вяра и теоретическо знание, а за знание придобито чрез опита от прилагането на добродетелите.

Следователно призивът към вярващите за «познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа» се разбира в контекста на темата за придобиването, изявяването и преумножаването от тях на изброените от апостола добродетели на дело, чрез които те могат да станат участници в «Божественото естество» (срв. 2 Петр. 1:4).

Посланието завършва със същия призив на апостола към християните «да растат в познаване на Господа Иисуса Христа»: «растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин» (2 Петр. 3:18). Александър Лопухин заключава от това, че «познаването» на Христос е следователно основен предмет на речта на апостола от самото начало на Посланието, тъй като другомислещи хора, за които се споменава няколко пъти в него, заблуждавали християните включително тези, които са запознати с всички тайни[9]. Същият тълкувател обобщава: «Следователно може да се каже, че учението за богопознанието е основното съдържание на Посланието, така че всички други теми на речта на Посланието се свеждат до този основен предмет»[9]. Епископ Михаил (Лузин) обръща внимание още и на значението на думата «ден вечний» в цитирания последен стих на Посланието (2 Петр. 3:18), и какво тази дума означава според него: «ден за разлика от нощта, ден, който никога не свършва…Това е един ден, траен завинаги; той няма вечер и няма утро; в него също няма слънце, защото в него е Христос, Слънцето на правдата (срв. Откр. 21:23 ; 2 Петр. 3:13)»[6].

Авторът на изследването излага твърдението, че призивът на апостола за «познаването на Иисус Христос» от вярващите като резултат от придобитите и изявени на дело в живота добродетели (2 Петр. 1:5-8) се намира още в съдържателна връзка със следните други теми, които св. апостол Петър разгръща също в неговото Второ съборно Послание – за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19, «огнения Апокалипсис», изложен в цялата глава 3 на същото Послание, появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането във «вечното царство на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Заключението от изследването е, че в неговото Второ съборно Послание св. апостол Петър обръща конкретно внимание на вярващите върху това, че чрез изпълняването на Христовото учение на дело – чрез придобиването, преумножаването и изявата на добродетелите, които той изброява в Посланието (2 Петр. 1:5-8), като плодове на вярата и духовния живот, се стига именно до живото истинско богопознание – до познаването на Иисус Христос и участие в Божественото естество.

Список использованных источников

1. Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. – София: «Синодално издателство», 1991. – 1523.

2. Блаж. Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. – Св. Гора, Атон: Славянобългарски манастир «Св. вмчк Георги Зограф», 2008. – 462.

3. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:2. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:02 (дата обращения: 21.09.2022).

4. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

5. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 2:20. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:02:20 (дата обращения: 21.09.2022).

6. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:18. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:03:18 (дата обращения: 21.09.2022).

7. Иларий Арелатски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

8. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

9. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:17. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:03:17#lopuxin_ap (дата обращения: 21.09.2022).

10. Попов, Хр. (състав.). Изяснителен преглед на апостолските Послания и Апокалипсиса. – София: Синодално издателство, 1990. – 596 с.

11. Св. Йоан Златоуст. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

12. Св. Кирил Александрийски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

Eva Kovacheva

(Bulgaria)

THE SIGNIFICANCE OF THE APPEAL OF ST. AP. PETER ON THE «KNOWLEDGE» OF JESUS CHRIST BY BELIEVERS IN HIS SECOND EPISTLE

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the appeal of st. ap. Peter on the «knowledge» of Christ by the believers in his Second Epistle in the verses (2 Peter 1:2-3, 5-8; 2:20-22; 3:18)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора, а оригинала е публикуван в Сборник с доклади от ХIХ Международный форум «Задонские Свято-Тихоновские образовательные чтения «Поминайте наставников ваших» (Евреи 13:7), посвященный году педагога и наставника, г. Липецк, 14-15 декабря 2023 года, Липецк, 2023, с. 57-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b5P