(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

III.

Най-главното средство за излизане на душепастира от това положение, за по-нататъшното му умствено развитие и обогатяване с необходимите за високото му служение познания е методично и системно четене на отбрани книги. В грижата си за душите на другите – като вероучител-катехет, проповедник-мисионер и духовник-изповедник – душепастирът още с излизането си от духовната школа не трябва да забравя и своето собствено самообразование, а трябва да го продължава в съответен на бъдещото му звание дух. “Негово любимо четиво – казва професор Василий Фьодорович  Певницки, – не трябва да са светските списания и повести, както това често бива, а книгите, които съобщават сериозно знание и които имат най-близко отношение към специалността му[20,б]”. Естествено това четиво трябва да бъде на първо място от областта на богословската наука и духовната книжнина и след това от светските науки и художествената литература. Бидейки преди всичко страж на вярата в своята енория, душепастирът най-вече не трябва да забравя съвета на св. апостол Петър: “Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Заедно с нови упражнения в благочестивия и добродетелен живот той трябва да прави постоянно усилия да обновява и увеличава придобития в духовната школа запас от богословско-научни знания за разясняване недоуменията и съмненията, за отклоняване иноверието на сектите и за защита от нападките на неверието. Иначе без такова постоянно опресняване и допълване богословските познания дори при най-добро и високо образование в духовната школа могат постепенно да избледнеят и изгубят половина и повече от силата и убедителността си, могат да заглъхнат и се забравят. Ето защо душепастирът трябва да следи развитието на богословската наука и да се запознава поне с най-големите и важни за служението му творби от миналото и в най-ново време. За него могат да бъдат полезни, както цялостни изложения, курсове и системи върху главните богословски дисциплини, така и специални проучвания или монографии, които хвърлят нова светлина върху някои библейски и исторически образи, теоретически и жизнени (живи) въпроси на съвременността. Така той, особено ако и духовната школа не го е познавала, няма да стои ням и неориентиран пред тези въпроси, които занимават и вълнуват съвременните умове и ги увличат в цели големи движения.

Всичко обаче християнският душепастир трябва да умее да разглежда и преценява в светлината на Словото Божие sub specie aeternitatis. Затова между богословските науки в центъра и на самообразованието му трябва да стои Свещеното Писание – постоянното изучаване свещените книги на Стария и Новия Завет. В тях и чрез тях той трябва да усвоява Божията мъдрост и поука, като редовно, всеки ден, беседва с божествения Учител – със Самия Иисус Христос – в светите Евангелия, с Неговите апостоли – в техните послания и със светите Божи пророци – в свещените книги на Стария Завет. Изобщо в Свещеното Писание, като в огледало, душепастирът трябва винаги да проверява себе си, своята съвест и душа, своята наука и дейност, своя живот, характер и мироглед. Така Божият дух и думите на Словото Божие не трябва никога да отстъпват и от неговите уста (Исаия 59:21). Защото, както казва св. апостол Павел, “всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16 и 17). В него се съдържат най-дълбоки мисли и най-правилни указания за греха и добродетелта, за живота и смъртта, за съда и небесното царство, както и най-разнообразни лозунги, текстове, разкази и нагледни примери за бедни и богати, за учени и прости, за здрави и болни, за светци и грешници, които – заради тяхното вътрешно съкрушение, сърдечно разкаяние, искрена изповед на греховете и твърдо намерение за поправяне – били помилвани и спасени[21]. В Свещеното Писание душепастирът ще намира всички най-подходящи материали за своите поучения и увещания, строги упреци и утешения за всички и винаги.

Само той трябва да изучава Библията основно, като чете редовно, всеки ден – най-добре след молитвата сутрин и вечер, когато шумът и грижите на деня още не са настъпили или те вече са отминали заедно с него – при вътрешно спокойствие и душевна съсредоточеност. Четенето на самия текст е по-добре да става едновременно на места от няколко по-големи отдели, теми и точки, когато особено те са дадени в интересни и изпъкващи заглавия, за да може душепастирът да открива и черпи оттам истински упътвания за своя и на другите духовен живот. За да бъде това четене на светата Библия по-полезно и по-поучително вековният духовен опит на християнското човечество препоръчва то да става бавно и внимателно, гласно или поне полугласно, което облекчава запомнянето, развива говора и обогатява езика и може най-много да допринесе дори за формалното умствено развитие[22] и самообразование на душепастира. Тъй, както това потвърждава от своя частен опит и големият английски критик и философ Джон Ръскин с думите: “Моята майка всеки ден ме караше да уча наизуст дълги глави от Свещеното Писание, а също веднъж в годината на висок глас да прочитам цялото Писание, без да изпускам от него нито една дума, нито едно мъчно име, като се почне от книгата ”Битие” и се свърши с Апокалипса. Благодарение на нейното  търпение, точност и решителност аз не само изучих Свещеното Писание, което понякога е твърде полезно, според моето мнение, но и придобих навика да се трудя; същата тази дисциплина в голяма степен оформи и моите литературни вкусове[23].”

У нас при този избор на материал от Стария и Новия Завет изобщо за такова лично самообразование душепастирът трябва да се ползва главно от пълното синодално издание на Библията (през 1925 година) и после от Кратка илюстрована Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия и да не размишлява отначало сам дълго и безплодно върху тях, а – да потърси и прочете най-добрите, преведени и съставени на български, обяснения и тълкувания на Словото Божие, например, на св. Иоан Златоуст, епископ Михаил, професор Борис Илич Гладков, Христо Попов[24] и други. Редом с това за същата самообразователна цел душепастирът може и трябва да използва още твърде ценните материали (идеи, настроения, художествени образи и примери),които всеки ден ни предлагат църковните времена, малки и големи празници, неделните и празнични евангелски и апостолски четения, църковно-богослужебните книги (молитвослов, часослов, миней, октоих, триод, пентикостар и други),творенията на светите отци(особено на мистиците и аскетите) и животописите на светите люде (пролог Лавсаик и други)

В тясна и вътрешна връзка с тях (дори някои са съществена част от тях), като служат за същата самообразователна цел на душепастира, са различните проповеднически списания, книги и сборници от беседи, слова, речи, поучения, размишления и примери. Без тях по-нататъшното правилно развитие и самообразование на душепастира, като проповедник, са немислими. Те представят извънредно ценно и полезно запасно съкровище от идеи и мисли, чувства и настроения, образи и изрази. С тях трябва да се запасява и от тях трябва много и сериозно да се учи всеки душепастир-проповедник, особено който иска или да му се налага да говори без предварителна подготовка. – “Ако аз съм воденичар – казва по този повод на студентите си богослови известният английски проповедник Чарлз Спърджън, – и ми донесат чувал да го напълня за пет минути с брашно, аз само тогава ще бъда в състояние да направя това, ако винаги имам достатъчно брашно в хранилището на воденицата. Тогава на мене остава само да отворя чувала и да изсипя в него брашното. Аз не го меля тъкмо в този момент, и затова то става някак импровизирано. Аз съм го смлял по-рано и затова мога сега да задоволя моите купувачи. – И вие никога изведнъж не ще изкажете хубави мисли импровизирано, ако не сте свикнали всеки момент да бъдете готови за проповед и не храните постоянно вашия дух с изобилна и здрава храна. Ето защо ви моля: всеки момент напрягайте силите си! Приготвяйте си запаси за бъдещето, за да посрещнете с пълни ръце купувачите си, за да бъдете готови да ги посрещате всякога! Аз не мисля, че някой може да стане способен за постоянно свободно говорене, ако той не се труди сериозно да го придобие, дори още по-сериозно, отколкото това прави оня, който пише и учи наизуст проповедите си. Помнете, че само препълнен съд може да прелива… Запасно съкровище от мисли и изрази за тях е в най-голяма степен полезно… Основно знание на Словото Божие, как то се прилага във вашия вътрешен духовен живот и към големите събития на времето и вечността, е безусловно необходимо… Ако вие искате да говорите плавно, убедително, то бъдете пълни с всевъзможни знания, но особено – с опитно познаване учението на Иисус Христос, вашия Господ… Тук всичкото е още да се умее да се подберат и запазят в паметта хубави изрази, обрати на речта, пълни с убедителност фрази, и след това да се умее да им се подражава. Това не значи, че вие трябва винаги да носите хубав бележник, в който да записвате всичко, което ви се хвърля в очи при четене, за да го употребите в най-близката си проповед. Не, вие трябва да знаете вътрешния смисъл на тези записани от вас думи, да умеете да цените силата на синонимите, да различавате ритъма на отделните фрази, да претегляте значението на вмъкнатите изречения… Те трябва да бъдат ваши вдъхновители, ваши гърмящи стрели, а също така медени капки за вашите слушатели… За човека, който притежава сериозни познания и дълбоки мисли, словото е сребърен съд, в който той предава на своите слушатели златни истини. Затова гледайте да придобиете хубаво впрегало на думите, за да води добре екипажа на вашите мисли[25]„.

Ето този запас и това съкровище от златни истини, мисли и идеи душепастирът трябва да се стреми да увеличава постоянно чрез системно самообразование още в областта на другите богословски науки: догматическото, нравствено и основно богословие (апологетиката), църковната история и патрологията. А “хубавото впрегало” или “златния съд” за най-природосъобразно и целесъобразно преподаване, изказване и оформяване на тези истини, мисли и идеи той трябва да се старае все повече да открива, придобива и усвоява чрез непрекъсната самообразователна работа, както с останалите практически богословски науки – църковното право, мисионерство, пастирското богословие или науката за специално душепастирство, литургиката с църковна археология, музика и устав, катехетиката с християнска ходегетика, дидактика и методика, така и от друга страна, с някои чисто светски науки, а именно чрез четене на отбрана философска (по психология, логика и история на различните философски школи), историческа, природнонаучна и художествена литература (наша и чужда).

Християнският душепастир може и трябва да се занимава с тези светски науки и с литературата, за да може да стои на висотата на съвременното човешко знание и художественото творчество. И тях той трябва добре да познава главно в последните им изводи и сигурни резултати или постижения. Тъй, както светите отци и учители на Църквата не са пренебрегвали езическите школи и науки, а умело са ги използвали и извличали от тях всичко необходимо и полезно в подкрепа на тяхната вяра в Иисус Христос и на душепастирската си дейност. Дори, ако има възможност и свободно време, според наклонностите си и нуждите на времето, душепастирът може да се посвещава на специално изучаване отделни области, било от богословските, било от светските науки (например на езикознание, история, естествени и социални науки[26]).В това отношение могат да му бъдат от голяма полза и интерес по-подробни съобщения за някои важни новоизлезли книги и добре застъпваните библиографско-осведомителни отдели и обективни критики в църковните списания и вестници.

Особено ценно съкровище от солидни и положителни знания за душепастира са подвижната (околийска и епархийска) [26а], църковната (храмовата), братствена и най-вече лична библиотека. Само че тя трябва много добре да се пази, допълва и увеличава, но не с излишен баласт от всякакви, било общорелигиозни, филисофски или дори специални (проповеднически, катехизически) и други, без всяко значение, белетристични съчинения, а само с препоръчани и избрани най-ценни трудове в отделните области на светоотеческото, съвременно богословско и светско знание. В нея всяка богословска дисциплина трябва да бъде представена поне с едно значително съчинение, а след това други книги могат да се доставят според нуждата, вкуса или средствата, обаче никога неправославната или светска литература не бива да бъде по-многобройна и по-добре застъпена от църковно-богословската и специално душепастирската[27]. 

От друга страна, самообразованието на душепастира се извършва и непряко или посредством – с помощта на други лица чрез редовно посещение на периодически (всеки два или три месеца) пастирски конференции или събрания. Тук, обаче, могат и трябва да се подготвят и изнасят от него самия и от други душепастири, да се изслушват и разискват критично и задълбочено по-обстойни и ценни доклади във връзка с богослужебната, изповедническа, проповедническа, катехизаторска, специално душепастирска и църковно-социална дейност на християнския душепастир в днешно време.

Също така значителен и сериозен подтик към самообразованието на душепастира са някъде периодическите (например, всеки пет години в някои германски протестантски църкви, като в Бавария, Хановерската, Ландскирхе и други) писмени, а после и печатни трудове с проучвания по отделни, от общо или местно значение, въпроси. Темите се формулират и задават от върховната или диоцезна църковна власт, която въз основа на така представяния писмен научен труд и на дотогавашната практическа дейност на душепастира определя за следващия петгодишен период неговата служебна квалификация[28].

Прочетете още „Самообразованието на душепастира – продължение и край*“ →

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

Един от актуалните въпроси в последно време за Църквата и нашето свещенство е – как това последното може да разшири, задълбочи и пригоди своята по-голяма или по-малка редовна подготовка, за да отговори по-добре на високото си призвание и сложни задачи в живота. Така въпросът за самообразованието на душепастира (след тоя за неговото училищно образование) заема голяма част от грижите и усилията на Църквата[1а]) и поражда различни планове, системи и опити. По тоя повод някои от тях се налагат на вниманието на пастролога и поставят задачата за специално теоретическо проучване и практическо упътване, каквото е и настоящето, с оглед на необходимостта, пречките, средствата и различните системи за проверка или изпити при самообразованието на душепастира.

И това е напълно естествено. I. Защото, ако всеки човек се учи, докато е жив, според народната поговорка, също така е безспорно и исторически установено, че християнският душепастир е преди всичко и всякога ученик. И действително това е първоначалното наименование на всички последователи на Иисус Христос. Тъй като, преди да бяха наречени за пръв път християни в Антиохия, те се зовяха Негови ученици[1] още по бреговете на Йордан, в Капернаум и в Иерусалим. А също така най-разпространено име на Самия Основател на християнството е Учител. “Аз за това се родих и за това дойдох на света – отговори Той на Пилат, – за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Когато пък Господ казва за нас, че “няма ученик по-горен от учителя си”[2], това означава, че ученикът по съдба трябва да бъде като учителя си. Той трябва така или иначе сам да стане за другите учител[3]. С други думи, той трябва по-нататък да се развива умствено или самообразова постоянно, че трябва да става все по-добър и по-квалифициран учител във вярата и в християнския живот.

За необходимостта и голямото значение на тая именно идея на Иисус Христос в полза на Църквата убедително ни говорят и примерите дори на образованите и най-велики християнски душепастири и учители. Така, въпреки своето високо елинистическо-римско образование в Тарс и дълбоките познания, получени в Beth-hammidrash-a на Гамалиил по еврейския оригинал на Стария Завет и насоките и идеите на съвременната му юдейска мисъл за Бога и човека, за греха и оправданието, св. апостол Павел е можал да разбере истинския смисъл на християнското душепастирство едва след обръщането си към християнството. Тогава апостолът отново прочел книгите на старозаветните пророци и те му открили за пръв път своето душепастирство и душепастирството на Иисус Христос в съвършено нова и истинска светлина[4].

Под влияние на силните пророчески изобличения на недостойните пастири той видял, от една страна, всичкото безсилие и нравствената поквареност на тогавашните пастири и, от друга, тежкото положение на народа от това. “Те се хранят от греховете на моя народ, и към неговото беззаконие се стреми душата им” (Осия 4:8). “И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове” (Иезекиил 34:5). После от пророците апостолът живо почувствал всичката отговорност на пастирите за това печално състояние на народа поради техните отклонения от длъжностите им[5], като свещенослужители, духовни лекари и човеци в частния им живот.

В същото време, обаче, в противоположност на това апостол Павел разбрал, че истинският образ и идеал на добрия пастир напълно се осъществил във въплътилия се Син Божи. И, макар да не бил виждал Иисус Христос през време на земния Му живот[6], той Го е знаел, защото писал: “Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг” (1 Коринтяни 15:8). Редом с това, за да познае Иисус Христос и неговото изкупително дело, апостолът продължавал да се стреми с цялото си същество (Филипяни 3:7-8). Оттук се вижда, колко много той трябва да е ценил тази своя допълнителна подготовка и опитност, която е получил, като душепастир, вече в светлината на това познаване на Иисус Христос. Най-ценното тук и което е имало най-голямо значение за неговото душепастирство е било неговото вътрешно чувство за присъствие на Иисус Христос . “Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

И, изпълнен с Христос, апостолът всеки ден растял в Христос. Той се чувствал в Христос оправдан, примирен и спасен. Тази именно сигурност за спасени в Христос била неговото общение с Христос и култ към Христос. А в душата му израсло разбиране на тайните, скрити в Личността на Иисус Христос. Оттук става ясно, защо апостолът станал сам “огън, запален от Христос, и буря, в която Христос бил силата[7]” “Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).

От друга страна, св. апостол Павел, носейки така Иисус Христос в сърцето си, Когото той обичал повече от всички, усвоил от него и другия секрет[8] за успех в душепастирската дейност: научил се да познава и да обича човека до самопожертване. При това той много добре знаел и силата на греха (Римляни 7-ма глава). Той знаел, че по механически и магически начин човек не може да се освободи от греха[9]. Затова той постоянно давал съвети за борба с греха, бил снизходителен подобно на Христос към грешниците (освен когато те си оставали в греховете) и внушавал останалото да се предоставя на Бога и на Неговата благодат. По такъв начин, благодарение безспорно на своите богати и разнообразни природни дарове[10] и под влияние не само на елинистическо-юдаистическото си образование, а и на по-нататъшното си системно самообразование и лично опитно проникване в душепастирството на старозаветните пророци и особено в Иисус Христовото душепастирство – чрез Божията благодат и свръхестествени дарове[11] св. апостол Павел е можал достойно да се отзове на великото си душепастирско призвание, да си изработи най-правилни възгледи за душепастирското си служение и така да развие своята извънредно широка и със световно значение душепастирска дейност[12].

По този път на дългогодишно и системно самообразование, посочвайки с това неговата необходимост за душепастира, са вървели и са се подготвили за своето велико душепастирско служение на Христовата Църква и такива забележителни учители и отци на православната християнска вяра, като св. Атанасий Велики, Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, блажени Августин и много други. Така, например, св. Атанасий Велики, след като получил отлично всестранно образование, придобил още дълбоки богословски познания и особено изучил всички книги на Свещеното Писание, тъй както никой друг негов съвременник не е знаел и една от тях.

Също така Василий Велики, след като завършил образованието си в Кесария, Цариград и Атина и като се върнал от пътуването си по Сирия, Палестина и Египет, се уединил в едно живописно място на река Ирис и тук в тишината се заел да изучава специално книгите на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели (особено на Ориген).

И св. Иоан Златоуст, въпреки редовното си, прекрасно и всестранно образование в Антиохия, смятал идеала за душепастирското служение много висок, а себе си – недостоен за него, затова също се отдалечил в пустиня и цели шест години (374-380) прекарал там, според църковните историци, в пълно усамотение и в най-строги подвизи, в молитви и самообразование. В действителност той прекарал цялото си ранно детство в извънредни занятия със Свещеното Писание под ръководството на добродетелната си и свята майка Антуса. Но после (от 369 година) покръстен на 25-годишна възраст и поставен за четец на Антиохийската църква от нейния епископ св. Мелетий, изпълнявайки задълженията си като четец и отдавайки се тук, в пустинята, на непосилни подвизи, той в същото време пак продължавал най-усърдно да се занимава с книгите на Свещеното Писание, докато не го изучил цялото наизуст като никой друг преди и след него. По този начин, обогатен с опитите на отшелническия духовен живот, с по-добро познаване на човешкото сърце и здраво утвърден във високия идеал на християнското душепастирство и нравствено съвършенство, св. Иоан Златоуст и след приемане на дяконския (в 381 година) и свещеническия (в 386 година) чин, като изпълнявал разни поръчения, ръководел църковната благотворителност и започнал неуморно вече да проповядва Словото Божие веднъж и два пъти в неделята, а понякога и всеки ден, в храма и на тържището, се поставил в най-близко отношение към действителния живот. Посещаването на богатите, за да ги моли да помагат на бедните, и на бедните, за да им помага, още повече разгоряло любовта му към човеците и страданието към нещастните и бедните и го обогатили с всестранно познаване на живота и хората[13].

А от западните отци и учители известно е, че св. Амвросий Медиолански, след като станал епископ, тогава започнал основно да изучава Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. Също блажени Августин, след дълги перипетии и душевни борби, когато взел вече да се замисля за своето положение, се заловил да чете и изучава книгите на Свещеното Писание и други богословски съчинения.

*

В днешно време този начин за допълване богословското училищно образование и за придобиване духовната опитност в религиозно-нравствения и църковния живот чрез упорито и системно самообразование от страна на душепастира намира широко признание. Защото редовната подготовка и системното богословско (средно и висше) училищно образование, колкото и да са добре поставени, задълбочени и обширни, още не правят душепастира или кандидата за такъв вече напълно годен и достоен за неговото високо и отговорно служение. Той е длъжен и по-нататък, през време на душепастирската си дейност и на целия си живот, да разширява и задълбочава още повече своите познания с оглед към особените условия и нужди на живота в ново време. Първо, защото самите богословски науки са станали извънредно широко област, която в няколко учебни години душепастирът е могъл да мине само в основни и главни линии. Самото пък училище (начално, средно и висше) постепенно е разкривало пред него тези основни въпроси на общото богословско знание. То е развивало ума му и е създавало у него навик и изкуство да работи по-нататък над себе си.

Обаче душепастирът не може да се ограничава само с придобитите в училището познания, а навикът и изкуството за работа върху себе си трябва да станат негова задача и постоянна, вътрешна и сърдечна потребност за по-нататъшно образование и самообразование. Тъй като самият живот около него постоянно върви напред и всеки ден се обогатява с нови постижения и победи на човешкия дух в различни области (техника, медицина, селско стопанство и други). Всичко това подвежда горделивия човешки ум да мисли, че той е в състояние сам, без Бога и без всяка религия, да облагодетелства цялото човечество. В това време скромният, съзнаващ границите на своето битие и развитие, религиозно-вярващ човек не се задоволява само със сърцето си да възприема религиозно-нравствените истини, а очаква от душепастира да ги доближи до неговия разум и до неговата воля. Той явно иска да си обясни и примири материалния свят и живот и законите на тяхното развитие с целия свой религиозен и идеалистичен мироглед. Ето защо душепастирът трябва да върви постоянно напред в своите познания чрез широко и задълбочено самообразование.

Разбира се, душепастир, който е поне истински благочестив, би могъл да обедини около себе си повечето енориаши. Но такива душепастири се срещат рядко. Духовните школи, които имат за цел да подготвят такива свещеници, са като че безсилни по много причини да постигнат тази своя цел. Както другаде, според признанията на някои автори, така и у нас, възпитаниците им, според техните религиозно-нравствени качества, биха могли да се разделят на четири групи: ревностни, добри, равнодушни и лоши. За съжаление, ако наистина станат свещеници, те не само не се издигат и не отиват напред, но не остават и на същото духовно стъпало. Напротив, нерядко се случва, че, като станат свещеници, лошите стават по-лоши, равнодушните – лоши, добрите – равнодушни и дори ревностните се отпущат до обикновени, добри свещеници, а понякога и още по-ниско[14].”

Прочетете още „Самообразованието на душепастира*“ →

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Св. Игнатий Богоносец

Игнатий Богоносец,до Магнезийската Църква при Меандър, благословена по благодатта на Бога Отца в Иисуса Хрис­та, нашия Спасител, в името на Когото я поздравявам – от сърце ѝ желая най-големи радости в Бога Отца и Иисуса Христа.

Глава I

Повод за написване на посланието.

Като научих за благоустроеността на Вашата благочестива любов, с най-голяма радост реших с вяра в Иисуса Христа да беседвам с вас. Защото като се удос­тоих с благолепно име, аз в оковите, кои­то нося, прославям Църквата и се моля в нея да има единство по плът и дух в Иису­са Христа, вечния наш живот, единство във вярата и любовта, от които няма ни­що друго по-драгоценно, особено с Иисуса (Христа в скоби мои) и Отца – чрез това ние ще издържим всяко насилие на княза на то­зи век, и, като го избегнем, да се прибли­жим до Бога.

Глава II

Задоволство за пратеничеството от Магнезия.

Аз имах възможност да ви видя в ли­цето на благодостойния ваш епископ Дамас и достойните презвитери Васс и Аполоний, както и моя сътрудник дякон Сотион, който бих желал да имам до себе си, затова защото той се покорява на епископа като на благодатта Божия, и на свещенството (презвитерството) като закон на Иисуса Христа.

ГЛАВА III

Зачитайте Вашия млад епископ!

Вие не пренебрегвате младостта на вашия епископ, а по силата на Бога Отца оказвате му всяко уважение, както аз забе­лязах това у вашите свети презвитери (свещеници), че те не обръщат внимание на видимата му младост, а, като богомъдри, му се покоряват – впрочем не на него, а на Отца, на Иисуса Христа, епископът на всички. И така, в чест на Този, Който го възлюби, ние трябва да се покоряваме без всякакво лицемерие, затова защото такова едно лицемерие мами не видимия (земния) епископ, а невидимия (небесния, Бога). Та­кова едно поведение се отнася не към плът­та, а към Бога, Който знае всички тайни.

ГЛАВА IV

Някои работят лошо (недобре) без епископа.

И така, трябва не само да се наричаме, но да бъдем християни, тъй като някои на думи признават епископа, а вършат всичко без него. Такива, струва ми се, не са добро­съвестни, тъй като не по разпореждане правят (богослужебни – в скоби мои) събрания.

ГЛАВА V

Такива люде нямат белега на християнина – любовта, и не умъртвяват своите страсти.

И така, както всеки ще има своя край, то едно от двете ни предстои – смърт или живот, всеки ще отиде на своето място: все едно имаме две монети, една Божия и друга мирска (светска), и всяка една от тях има свой собствен образ, невярващите – образа на този свят, а вярващите в любовта – образа на Бога Отца чрез Иисуса Христа. Ако ли ние чрез Него (Иисуса Хрис­та) не сме готови да умрем доброволно по пътя на Неговите страдания, то Неговият живот не е в нас.

Глава VI

Пазете съгласието!

И така, поотделно в по-горе спомена­тите лица, аз видях вашето общество във вяра и любов, то моля ви, старайте се да вършите всичко в единомислие Божие, така както епископът председателства вместо Бога, презвитерите заемат в управлението на Църквата (Събора) мястото на апосто­лите, а дяконите, най-сладките, според ме­не, е поверено служението на Иисуса Хрис­та, Който бе преди векове у Отца и накрая се яви видим (в плът). Затова всички, кои­то са встъпили в съжителство с Бога, ува­жавайте се един друг и никога не се взирай­те в плътта на своя ближен, но всякога се обичайте един друг в Иисуса Христа. Да ня­ма нещо между вас, което може да ви разде­ли. Но бъдете в единство с епископа и всич­ки преди това седящи в образа и учението на нетлението.

Глава VII

Нищо не правете без епископа и свещениците, бъдете единен Божий храм!

Както Господ (Иисус Христос – в скоби мои) без Отца, поради Своето единство с Него, нищо не прави от Себе Си, нито чрез епископите, така и вие нищо не правете без епископа и свещениците (презвитери­те). Не мислете, че ако нещо похвално е из­лязло у вас, ако ли решите да го вършите сами! Но в общото събрание у вас да има една молитва, едно прошение, един ум, една надежда в радост и любов непорочна. Един е Иисус Христос и по-добър от Него няма. Затова представете себе си като един Бо­жий храм, като един жертвеник, като еди­ния Иисус Христос, Който е роден от Еди­ния Отец и пребивава в единство и при Не­го Единия възлезе.

ГЛАВА VIII

Отдалечавайте се от лъжливите учения на юдействащите.

Не се прелъстявайте от чужди учения, като от стари безполезни басни. Защото ако ли досега още живеем за юдейския закон, то чрез това открито ние признаваме, че не сме получили благодатта. И божестве­ните пророци живяли (с вяра – в скоби мои) в Иисуса Христа, поради което търпяха и го­нения. Вдъхновявани от благодатта Му, те доказали на вярващите, че Бог е един, кой­то яви Себе Си чрез Иисуса Христа, Своя Син, Който е Негово вечно Слово, родило се не от мълчание, и Който във всичко благоугоди на Изпратилия Го.

Глава IX

Да живеем с Христа!

И ако тези, които живеели по дребния порядък (закон) се приближиха към новото упование и не суботстваха, но живяха с живота на Възкресението, с който и на­шият живот възсия чрез Него и чрез смъртта Му, макар някои да я отричат, но чрез нейната тайна получихме начало на нашата вяра и заради нея търпим (страда­ния – в скоби мои), за да бъдем ученици на Иису­са Христа, единствения наш Учител. И как бихме могли да живеем без Него, след като и пророците, бъдещите по дух Негови уче­ници, Го очакваха като свой Учител? За­щото Той, Когото праведно те очакваха, когато дойде на земята, ни възкреси от мъртвите.

Глава X

Не юдействайте!

Да не бъдем нечувствителни към Него­вите благости! Защото ако Той би подра­жавал на нашите дела, то ние щяхме да по­гинем. Затова нека да станем Негови учени­ци, да се научим да живеем по християнски, защото този, който се назовава другояче, а не с това име, той не е Божий. И така, изх­върлете лошата закваска, която вече е ос­таряла и развалена, и я променете с нов квас, който е Иисус Христос. Осолете се с Него, за да не би някой да се развали, и тогава зловонието да ви изобличи. Нелепо е да призоваваме Иисуса Христа, а да живеем по юдейски. Защото не в юдейството повяр­ва християнството. Напротив – юдейст­вото в християнството, в което се съеди­ниха всички народи, като повярваха в Бога.

Глава XI

За да ви предпазя пиша това.

Това ви пиша, мои възлюбени, не пора­ди това, че признавам някои от вас такива (юдействащи – в скоби мои), но най-малкия от вас искам да предпазя, за да не паднете в мрежата на това суетно учение, а да бъде­те напълно уверени в раждането, страда­нията и възкресението, които станаха по времето на управлението на Понтий Пилат, че те несъмнено и истинно извършени от Иисуса Христа – вашата надежда, от която недай Боже да не отпадне никой от Вас.

Глава XII

Вие сте по-добри от мене.

Желал бих в пълнота да се насладя заед­но с вас, ако бих бил достоен. Защото, ма­кар и в окови, но не съм като нито един от вас, свободните. Зная, че вие не се гордее­те, защото имате Иисуса Христа в себе си. Още повече зная, че когато ви хваля, вие се изчервявате, както е писано: Праведникът е обвинител сам на себе си.

Глава XIII

Утвърждавайте се във вяра и единство!

И така, старайте се да се утвърдите в учението на Господа и апостолите, за да благоуспявате във всичко, физически и ду­ховно, с вяра и любов, в Отца, Сина и Светия Дух, отначало докрай с предостойния ваш епископ и с прекрасно сплетения венец в Бога от вашето презвитерство и дякони. Покорявайте се на епископа и един на друг, както Иисус Христос се покоряваше по плът на Отца, а апостолите на Отца и Светия Дух, за да бъде единството общо, телесно и духовно.

Глава ХIV

Молете се за мене и Сирийската Църква.

Зная, че вие сте изпълнени с Бога, и кратко беседвах с вас. Поменавайте ме в молитвите си, за да достигна до Бога. И Сирийската Църква, по името на която аз недостойно се назовавам, защото имам нужда от общата ваша молитва и любов в Бога – Сирийската Църква да се удостои да се опресни от вашата Църква.

Глава XV

Приветстват ви ефеските християни и другите Църкви.

Приветстват (поздравяват – в скоби мои) ви ефесяни от Смирна, откъдето ви пиша. Те се намират тук за слава Божия, подобно на вас, и ме успокоиха за всичко със Смирненския епископ Поликарп. И другите Църкви в чест на Иисуса Христа ви поздравя­ват. Укрепвайте се с единомислие в Бога, като имате неделим дух, който е Иисус Христос.

Превод от руски: проф. д-р Иван Денев (1937-2014)

_______________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 1, с. 5-7. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът св. Игнатий Богоносец (35-108). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-amj

Протоиерей Василий Яков

Задачата на тази статия е да обрисува конспективно образа на примерния свещеник. Такъв трябва да бъде всеки енорийски свещеник. Това задължение произтича от Пастироначалника Господ Иисус Христос, Който ни съветва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:14). Това ще рече, че примерният свещеник ще трябва да се издигне духовно твърде много, та да може да каже, подобно на св. апостол Павел: „Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Коринтяни 4:16). А за да постигне тази морална висота, той следва да изпълни поръченията на същия апостол: „Бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота”(1 Тимотей 4:12).Тук няма да изясняваме догматически и канонически службата на енорийския свещеник. Нашата задача е да покажем какъв трябва да бъде енорийският свещеник в своето ежедневие, за да отговаря на високия пост, на който е поставен с отговорната задача да води към съвършенство поверените му души, «докле всинца достигнем до единството на вярата… до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13).

Ясно е, че ако не отговаря на горните условия, енорийският свещеник не само няма да бъде светлина на света, не само няма да бъде добър ръководител на поверените му пасоми, но с живота си ще подронва авторитета на Църквата и ще пречи за изпълнение на спасителната ѝ мисия в света.

За по-голяма прегледност проблемът ще бъде разгледан в три точки: Отношението на примерния свещеник към Бога, към себе си и към другите.

Οтнοшение на примерния свещеник към Бога.

Примерният свещеник преди всичко трябва да има дълбоко утвърдена и непоколебима вяра в Бога, която да съгрява и топли цялото му същество (вж. Евреи 11:6). Той трябва да живее с дълбоко убеждение, че без Бога той самият не може да направи нито стъпка по пътя за своето спасение и за спасението на поверените му души. Думите на Христа „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5) трябва винаги да се помнят. Практическо приложение на това съзнание виждаме у св. апостол Павел, който казва: «С благодатта на Бога съм това, което съм» (1 Коринтяни 15:10).

За да може примерният свещеник непрестанно да разгаря тази вяра в душата си, той трябва да бъде в постоянна връзка с Бога чрез молитвата, защото само тя поставя вярващия в искрен и непосредствен разговор с Бога.

За необходимостта от молитва прекрасен пример е дал Господ Иисус Христос. Целият Негов живот, от Витлеем до Голгота, е непрестанна молитва. Спасителят се е молил с вдигнати нагоре очи и е падал по лице на земята. Понякога, при усилена молитва, кървави капки са оросявали светото Му лице. «Душа, която се моли с пламенно усърдие, гори, но не изгаря. Нищо така не укрепва в Бога, както молитвата и сълзите» – казва св. Иоан Златоуст… А отец Иоан Кронщадски поучава: «Молитвата е най-голям дар от Твореца за човека. Той чрез нея може да беседва със своя Творец като с баща си, да излива пред Него своите чувства на умиление, славословие и благодарност». «Всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Светия Дух – говори св. Серафим Саровски, – но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни, като някое оръжие за придобиване благодатта на Светия Дух. За нея всеки и всякога има възможност – и богатият, и бедният, знатният и простият, силният и слабият, здравият и болният, праведният и грешният”. Един стар проповедник писал на новоназначен такъв, следното: «Първия съвет, който мога да ти дам, за да можеш с успех да проповядваш е: усърдие да се молиш. Вторият ми съвет е: усърдие да се молиш. Третият, четвъртият, десетият ми съвет е: усърдие да се молиш». Това е наистина много правдиво, защото молитвата призовава на помощ Христа, а св. апостол Павел казва за себе си: «Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява» (Филипяни 4:13).Как практически примерният свещеник би следвало да извършва своята молитва, в изпълнение на заповедта на Спасителя: «Бъдете будни във всяко време и се молете» (Лука 21:36) и съвета на св. апостол Павел: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17)?

1.Всяка заран примерният свещеник трябва да прекарва поне 15 минути в сърдечна домашна утринна молитва. Може би не винаги той ще има настроение за молитва, но той трябва да изпълнява това неотложно и необходимо послушание. В разменените писма между Александър Cтрудза и неговия мастит духовник, последният пише на своя възпитаник: «За да свикнеш с молитвата, не чакай разположение към нея, а се принуждавай, защото Царството небесно със сила се взема и които се позасилят, те го грабват (Матей 11:12). Мнозина при чакане вътрешно влечение за молитва, малко по малко съвършено престават да се молят.» Големият индийски почитател на Христа, Саду Сундар Сингх, съветва: «Поне няколко минути на ден да бъдем с Бога, с живия Христа».

2.Непосредствено след утринната молитва, като неотложно правило, примерният свещеник трябва да прочете поне една глава от Свещеното Писание, най-вече Новия Завет. Четенето да става подред, без прескачане. Това четене не бива да се смесва с онова четене, което свещеникът извършва за изучаване Словото Божие и за подготовка на проповедите си. В молитвата ние говорим на Бога, а когато четем Словото Божие, Бог говори на нас. Следователно, всяка сутрин, преди да почнем нашето ежедневие, ние ще имаме мил синовен разговор с Бога; в молитвата си ще Му кажем това, което искаме да Му кажем, а като прочетем от Словото Божие, Бог ще каже на нас Своето поръчение.

3.След утренната молитва, придружена с четене на Словото Божие, примерният свещеник има неотложното задължение да отиде в енорийския храм, за да извърши утренното църковно правило. Тук пред светия Престол Божи той ще се помоли за своите енориаши… за тези, които страдат, боледуват, пътуват… за благоразстворението на въздуха и за мирни времена. Колко мило е наистина, когато енориашите отиват на работа по поля, фабрики и учреждения, енорийският им свещеник ги изпраща с камбанен звън и небесен благослов! Тук примерният свещеник има да изпълни друго едно задължение – да се помоли за скоропочиналите свои енориаши. На много места е запазена тази хубава традиция всяка сутрин да се извършва трисаисване на покойните в продължение на 40 дни. Така практически се свързва земната Църква с небесната.При службата в храма свещеникът призовава молитвеното съдействие на ангелите и светиите. Без църковното правило свещеникът лишава себе си и енориашите си от съдействието на светиите. Когато енорийският свещеник не служи правило в храма, той лишава земната Църква Христова от своите молитви, от своето ходатайство за помощ от Небето в борбата ѝ с поднебесните духове, които като рикащи лъвове търсят кого да глътнат (1 Петр. 5:8). И точно затова в «Ръководството за свещениците» (с. 3) е казано: «Свещеникът, който не служи редовно вечерно и сутринно правило, се счита като мъртъв». И Уставът на нашата Църква (член 155) задължава редовното отслужване на ежедневното църковно правило. Много уместно е тук да се припомни класическият пример на св. Софроний Врачански. Той като енорийски свещеник в Котел е обикалял много улици и е минавал през много дворове, поради опасността от намиращите се в града войски, за да отиде в енорийския храм и да извърши съответното църковно правило.

4.За да поддържа постоянно у себе си молитвеното настроение, примерният свещеник трябва целия ден да прекарва под знака на молитвата «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!» Св. Серафим Саровски особено много държи за тази молитва. «Във време на занятията си вкъщи, или на път, закъдето и да било, четете тихичко и непрестанно: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния» – съветвал той всички свои посетители. Напълно същото е препоръчал св. Ефрем Сирин, който е живял около 1400 години преди св. Серафим. В своя 37-ми псалом той поучава: «Не преставай да се молиш постоянно! Когато ти е невъзможно да се молиш явно, моли се наум… гдето и да си: ореш ли на нивата, вървиш ли по пътя, пасеш ли овце, седиш ли дома – никога не оставай без молитва». И преподобни Иоан Рилски препоръчва същата молитва. В своя завет той поучава: «Молитвата Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай нас, да бъде постоянно в устата ви». С произнасянето на тази молитва примерният свещеник постоянно ще гори и не ще изгаря, както казва св. Иоан Златоуст. И при такова настроение свещеникът трудно би изпаднал в голямо изкушение, защото молитвената атмосфера, в която той ще прекарва ежедневието си, ще отблъсква стрелите на сатаната (вж. 1 Петр. 5:8, 9).5.Петото задължение на примерния свещеник е надвечер, в определеното време, да удари камбаната (ако няма прислуга) и да извърши вечерното църковно правило. Когато извършва службата в храма, да не се чувства самичък, а да се чувства, че е всред енорнашите си – само че на разстояние. Когато благославя, да вдигне ръката си високо и мислено да благослови всички свои енориаши, пръснати из обширните полета, из фабрики и учреждения. От Евангелието и от житията на светиите знаем много добре, че молитвата действа и на разстояние.

6.Шестото задължение на примерния свещеник е неговата вечерна домашна молитва. Тук той ще направи равносметка за изминалия ден – къде какво е направил и какво не би трябвало да направи. Ще изплаче душата му пред Бога горчивините, които е имал през деня и ще благодари за добрите неща, които са се случили. Сега той може да прочете и акатиста или параклиса на празнувания светия.

7.Седмото задължение на примерния свещеник е след вечерната молитва да прочете житието на дневния светия. При това четене примерният свещеник всяка година ще препрочита всички жития на светиите. Няма съмнение, че това четене ще освежава и още повече ободрява душата на свещеника и ще го прави по-подготвен за борба с изкушенията. Като прочете вечерта срещу празника житието на светията, енорийският свещеник от името на енориашите си ще извърши един вид преклонение пред героите на нашата вяра. И след това с чувство на изпълнен дълг, доколкото му е било възможно, ще легне с мир в душата си и ще се отдаде на спокоен сън.

Отношение на примерния свещеник към себе си

Примерният свещеник никога не бива да забравя, че няма момент, когато той не е свещеник. И в Божия храм, и в своя дом, и на улицата, и навсякъде с живота си той поучава. «По примера на призовалия Вас светия – съветва св. апостол Петър – и вие сами бъдете свети във всички по-стъпки» (1 Петр. 1:15). В същия дух съветва и св. Иоан Златоуст: «Не могат свещените да скрият недостатъците си, и малките от тях стават известни… Затова душата на свещеника трябва да блести от всички страни, та да може да радва и да просвещава душите на тези, които го гледат». Нека припомним мнението и на блажени Августин: «И все пак, колкото и да бъде възвишена нашата проповед, за истинската победа пред слушателите по-голяма тежест и сила винаги ще има повече животът на проповедника, отколкото неговото слово».

Да добавим, че изискваната нравственост и святост се постига по пътя на покаянието и изповедта. Отец Иоан Кронщадски казва: «Който не се кае, той става враг на Църквата… неразкаяните грешници отпадат от Църквата и от нейния глава Христос».Примерният свещеник има също задължението да се носи телесно чисто и по облекло благообразно. Плътската чистота говори за общата култура на човека, а нечистоплътността отблъсква.

Отношение на примерния свещеник към другите

1.То трябва да се провежда изключително под знака на християнската любов. Това е категорична заповед на Христа. Той учи да обичаме всички, да обичаме и враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат, да се молим за ония, които ни гонят. Историята свидетелства, че точно така са постъпвали християнските мъченици.

Отношението на примерния свещеник към неговия архиерей трябва да бъде отношение като на син към баща. Трябва искрено да го обича и да се моли за него. Тези синовни чувства той трябва да има и тогава, когато владиката му, по една или друга причина, угнети душата му. Ако това угнетяване е неоснователно, след време ще се узнае истината и тогава любовта на владиката ще се удвои към неоснователно угнетения. Ако ли пък угнетяването е основателно, свещеникът трябва да приеме наказанието си с примирение и старание за изправление.

Примерният свещеник трябва да живее винаги със съзнанието, че той е пратеник на своя архиерей. Всичко, което той върши в енорията, върши го от името на своя архиерей. Основен принцип на службата в Христовата църква е пратеничеството. Спасителят често повтарял, че учението Му не е Негово, а на Оногова, Който Го е пратил (Иоан 7:16). Той казал на апостолите Си: «Както Ме Отец прати, така и Аз ви пращам» (Йоан 20:21). Същото отбелязва и св. апостол Павел: «Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас» (2 Кор. 5:20). По силата на тази служба на посланичество свещеникът е посланик на своя владика, а оттук… той е посланик на Бога. Същевременно примерният свещеник трябва винаги да живее с чувство на дълбока благодарност към своя владика, задето го е поставил в благодатната верига на посланичеството – пастир на част от Христовото словесно стадо.

2.Отношението на примерния свещеник към светската власт трябва да се определя от думите на Свещеното Писание: «Кесаревото кесарю, а Божието Богу» (Матей 22:21). Св. Синод на Българската Църква с окръжно № 6724 от 24 октомври 1944 година прикани целия български вярващ народ да подкрепи народната власт на Отечествения фронт. Бригадирското движение всред енорийското свещенство е прекрасна проява на лоялно сработване с народната власт. Ежедневно във всички български храмове се отправят молитви за правителствения синклит и за българското войнство.

3.Отношението на примерния свещеник към събратята му трябва да протича в искренна обич и сътрудничество. «Имайте едни мисли – съветва св. апостол Павел, – като имате една и съща любов и бъдете единодушни и единомисленни: нищо не вършете от обич към препирни или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си» (Филипяни 2:2). Като вярваме, че нашата борба е против поднебесните духове на злобата (Ефесяни 6:12), не бива да забравяме, че свещениците са може би най-прицелната точка на сатаната. Затова наложително е свещеникът да се огражда с висока молитвеност, за да отбива стрелите на сатаната, които разстройват личния му живот и сработването му със събратята.

4.Отношението на примерния свещеник към енориашите му трябва да бъде любвеобилно, като баща към своите синове и дъщери. Свещеник, който обича енориашите си, предпочита тяхното спасение пред своето. Прекрасен пример е дал Иисус Христос: «Добрият пастир полага душата си за овците» (Иоан 10:10). Св. апостол Павел тъгувал за своя народ, че е вън от Христовата Църква. „Голяма скръб и непрестанна мъка на сърцето ми е; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът» (Римляни 9:2). Същото чувство на саможертва за своя народ е изпитвал и св. пророк Моисей, когато неговите люде съгрешили при Синай. Той се помолил на Бога: «Прости им техния грях, ако ли не изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал» (Изход 32:32).

Тук е мястото да споменем и за таксите, които свещеникът събира при из-вършване разни треби. Писателят Потаменко дава два типа пастири. Отец Радион и отец Макарий са типични требничари, които нищо друго не мислят освен за требите. Другият образ на пастир е отец Кирил Обновенски, който пък съвсем отказа от таксите. Това е друга крайност – неоправдана, защото за прехраната си той трябвало да се унижава. Примерният свещеник спазва златната среда: ще взема законната такса и то с оглед на възможностите на енориаша в дадения случай. Свещеник, който злоупотребява с так-сите, губи всяко уважение всред енориашите си и всички негови проповеди остават без значение.

Във връзка с любовта на примерния свещеник към неговите енориаши, налага се пак да се върнем към задълженията му като молитвеник. Знаем от Свещеното Писание, че праведният Иов всеки ден принасял жертва на Бога за евентуални грехове, които биха направили неговите синове и дъщери при всекидневните гощавки, които те взаимно си уреждали. Праведният Иов е правил това от обич към децата си. Обичта на примерния свещеник към енориашите не го ли задължава сутрин и вечер да вдига ръце към Бога пред светия Божи престол и да се моли за евентуални грехове, извършени през деня в енорията му? Когато свещеникът извършва ежедневно правило, той всяка вечер ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Господи, Боже наш, погледни милостиво на Твоите раби. Запази ги във всяко време и подир тази нощ от всеки враг и всяко вражеско дяволско действие». А на утренното правило той пак ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Свети Господи, протегни от светото Си жилище невидимата Си ръка и благослови всички ни. Ако нещо съгрешихме, волно и неволно, като благ и човеколюбив Бог, прости и ни подари Твоите земни и небесни блага» (гледай служебника). Без ежедневно правило енориашите ни са лишени от тези молитви, изоставени са беззащитни сред изкушенията и примките на лукавия. Ако св. апостол Павел има нужда от молитвите на християните, то колко повече нашите енориаши имат нужда от молитвите на своите свещеници. Няма съмнение, че свещеникът е преди всичко молител за енориашите си.

5.В отношенията си към невярващите примерният свещеник винаги е вежлив и коректен. Никога да не влиза в препирня! Такъв е и съветът на св. апостол Павел (Тит 3:9). Ако обаче бъде запитан за своята надежда, той с кротост и боязън ще изложи мислите си за нея (1 Петр. 3:15).

6.Отношението на примерния свещеник към труда е положително. Прекрасен пример на трудолюбие е дал Иисус Христос. Има една чудно хубава и поучителна картина, която представя трудолюбието на светото семейство. Майката Божия преде, праведният Иосиф реже дърво, а Юношата Иисус Христос пробива дърво с чук и длето. Всички църковни учители и преподобни отци са били хора на труда. Св. апостол Павел с личния си пример поучавал да се обича трудът и като Божия заповед нарежда всеки да яде своя си хляб. В писанията му с особено ярка светлина сияят през вековете думите му: «Който не иска да се труди, не бива и да яде!» (2 Сол. 3:10).

Физическата работа обаче не бива да пречи на свещеника да изпълнява служебните си задължения. Свещеникът преди всичко е молитвеник и тайноизвършител. Той може да бъде добър лозар, добър овощар, добър пчелар, но след като той е добър и образцов свещеник.

Изложеното тук не е утопия или легенда относно служението на енорийския свещеник, а самата му същност, обрисувана от Свещеното Писание и от живота и писанията на авторитетни Божи човеци. За неговото изпълнение се иска добра воля и лично самосъзнание. Не бива да се забравя и това, че ние носим отговорност за неизпълнен дълг пред духовните власти и най-вече пред Бога. «Когато дойде Син Човечески в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще въздаде всекиму според делата му» (Матей 16:27; 25:31) – предупреждава Пастироначалникът. Същото предупреждение отправя и св. апостол Павел: «Когато се открие праведният съд от Бога, всекиму ще се въздаде според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство и добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват» (Римляни 2:7).

Ако свещеникът провежда живота си тук на земята във вярно изпълнение на пастирския си дълг, той може да се надява, че като мине в отвъдния живот, ще се намери в обятията на своя Пастироначалник – за вечен живот и непомръкваща радост.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 12, с. 24-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът протоиерей Василий Яков (1901-1994). Източник Гугъл БГ.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.