Костадин Нушев

Личността на Петър Дънов (1864-1944) и неговото „духовно учение“ са известни и познати, в една или друга степен, на почти всеки пълнолетен българин. Те са едно типично за своето време, и характерно за съвременния свят явление, което носи както специфични и чисто български черти, така и някои всеобщи особености и глобални религиозно-философски тенденции. Около личността и учението на Петър Дънов у нас периодично възниква известно оживление или повишен интерес, които са свързани с различни поводи, исторически годишнини или спорадични вълни на популяризиране на нови религиозни движения, окултни теории, теософски учения и езотерични идеи.

Такива поводи имаше през изминалата 2024 година, когато се изпълниха 80 години от земната кончина и 160 години от рождението на основателя на Бялото братство – две кръгли годишнини дали повод за множество издания на книги с негови мисли и беседи, тематични броеве на списания, инициативи за ремонт на къщата, в която е живял Петър Дънов в столицата, и нейното превръщане в културен център и духовно средище за разпространяване на неговите идеи сред нашите съвременници.

Такива кампании, като тази преди години на БНТ за „великите българи“, водят у някои наши съвременници до повишен интерес и ентусиазъм към Петър Дънов, търсене на поводи за национална гордост или преклонение пред личността на „Учителя” на Бялото братство, разпространение на нови издания с негови беседи или засилване на интереса към духовните практики на пеневритмия на Седемте рилски езера. А след това, напълно закономерно, се засилват и противоположните критични настроения, водещи до скептицизъм или до по-краен критицизъм, а не рядко и до категорично отричане и пламенно отхвърляне на „дъновизма”.

Независимо от всички тези крайни мнения и полярни оценки все още у нас има много хора, и никак не малък брой наши съвременници и сънародници, които се интересуват живо от личността на Петър Дънов, прекланят се пред него, гордеят се с духовното му учение, което оприличават на модерна версия на богомилството, и го почитат като духовен „учител” и „велик посветен”. Други, дори да не споделят окултните принципи на дъновизма, го приемат като „един от най-великите българи”, допринесъл чрез своето теософско учение до издигане на „духовното ниво на българите“, а трети се опитват да разберат по-добре естеството и характера на неговите възгледи като ги изследват критично и проникнат по-дълбоко в същността и идейните основи на неговото „ново учение“.

Независимо дали харесваме и одобряваме учението на Петър Дънов, или го считаме за някаква „нова ерес” – за окултно учение или ново религиозно движение, които се отклоняват от християнството, ние трябва да познаваме колкото е възможно по-добре, за да можем да се ориентираме правилно и безпогрешно в неговите особености.  Във връзка с това основно изискване и днес продължават да възникват множество въпроси, свързани с учението и практиките на дъновизма или с характера на религиозната общност от негови последователи, наречена „всемирно бяло братство“. Някои от тези важни въпроси се свеждат до опитите да се даде задоволителна характеристика на дъновизма чрез използване на утвърдените дефиниции за „езотерично християнство“, окултно или теософско учение или ново религиозно движение.

Всички тези въпроси са сериозно предизвикателство и изпитание за всеки един съвременен човек, който търси съзнателно истината за Бога, стреми се към познание на света и човека като Божии творения (Битие 1:26-31) и се интересува от духовния път на израстване и усъвършенстване на своята личност.

Отговорите на тези въпроси, от своя страна, имат един по-особен характер и ключово значение за християните, които вярват в Бога, приемат боговдъхновения характер на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, изповядват истината за Личността на Иисус Христос като Син Божий, Учител и Спасител на човешкия род и търсят спасение и духовна просвета чрез вярата и благодатния живот на Църквата.

Обективният и безпристрастен поглед при анализа и оценката на такива окултни учения или нови религиозни движения е изключително важен и необходим, но той е същевременно и много труден. За да проникнем в дълбочина и да се ориентираме относително ясно в сложната плетеница от религиозни, философски, теософски и окултни принципи и практики на едно подобно учение, ние би следвало да се придържаме към определен набор от духовни критерии и принципи за безпристрастно научно и систематично проучване. Научното и критично изследване на този тип религиозни и теософски учения, окултни практики и „духовни феномени” изискват специална подготовка и умение за комбиниране на различни изследователски методи и подходи.

В този кратък очерк ще бъдат маркирани само някои основни проблемни постановки около тези въпроси и ще бъде даден кратък критичен обзор по набелязаните теми.

Езотерично християнство или нехристиянско религиозно учение

Какво представлява „духовното учение” на Петър Дънов и как можем да характеризираме общността от неговите последователи и ученици? Що за феномен е „дъновизмът” като учение и култова практика – дали това е религия, езотерична религиозно-философска система, теософска доктрина или окултна неогностическа школа? Дали в случая с дъновизма става дума за някаква „езотерична форма” на християнството или по-скоро можем да говорим за нова гностическа религия или нов окултен синкретизъм?

Богословско-систематичният обзор на поставените въпроси е изключително труден и следва да обхване едновременно критичен анализ на учението на Петър Дънов и поглед върху приложението на доктриналните му принципи и възгледи в живота и общността на последователите на „Всемирното бяло братство“. 

Как Петър Дънов достига до своето учение? Роден в семейството на свещеник той учи в духовното училище на мисионерите методисти в България.

В това богословско училище в Свищов, където продължава своето обучение, Петър Дънов се подготвя за пасторско служение и с тази цел по-късно е изпратен да придобие по-високо образование в Съединените американска щати като попада в Бостънската висша теологическа школа – едно от водещите духовни средища на тогавашните протестантски мисионери.  

Отдаден вероятно на мистични търсения, и попаднал под влиянието на духовните движения, свързани с методизма и другите протестантски деноминации в Америка в края на ХІХ-ти век, Петър Дънов постепенно се увлича от крайностите на мистицизма. Той попада все повече под влиянието на теософските възгледи на Елена Блаватска и Ани Безант и се увлича от антропософските учения на Рудолф Щайнер, които са били модерни по това време в Америка и в целия западен свят.

В Бостънския университет младият Петър Дънов завършва теология и посещава курсове по медицина като постепенно поставя идейните основи на онзи особен синтез между науките за духа и естествознанието, който ще кристализира по-късно в собственото му езотерично учение и духовно-мистична практика.

Окултна школа и разновидност на теософското общество

Какъв е характерът на „Всемирното бяло братство” – окултно общество или религиозна общност от „посветени” следовници на „новата шеста раса”? Дали адептите на дъновизма от бялото братство са „вярващи християни” или са привърженици на нова религия – „посветени” в някаква тайна доктрина и последователи на „всемирните учители на планетата”?

При завръщането си в България за известно време той е учител, но отказва да приеме назначение като пастор на методистката християнска общност и постепенно скъсва окончателно с християнството. От 1895 година започва да се вълнува от принципите на духовното образование и религиозно възпитание и търси начин да организира общност от духовни просветители и будители на българския народ с мисия за подготовка на новата епоха, която се задава на историческия хоризонт с наближаването на новия ХХ-ти век.      

Формирането и развитието на дъновизма като обособено и самостоятелно религиозно-философско учение и духовна общност от адепти преминава през няколко важни етапа, които са свързани с дейността на Петър Дънов и постепенното организиране на общността от негови ученици и последователи в рамките на „Бялото братство”.

Окултната школа на Бялото братство, която Петър Дънов създава в България, се възприема като част от световното теософско движение и носи името „Всемирно бяло братство“. По своите основни характеристики това учение е близко до теософията на Елена Блаватска и антропософията на Рудолф Щайнер и с основание се разглежда от много изследователи и специалисти като част от религиозно-философското движение на теософията. Теософското движение през този период е свързано с едно особено мистично търсене на духовно пробуждане, насочено към придобиването на свръхрационално познание и изпитващо вдъхновение от източните религиозни традиции и западния езотеризъм.

Прочетете още „Учението на Петър Дънов и Всемирното бяло братство – езотерично християнство, окултно учение или ново религиозно движение?*“ →

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Прочетете още „Езотеричното християнство – субпродукт на мултикултурализма и секуларизацията*“ →

Лука Миленкович

Проблемът с дейността на сектите повече от 100 години привлича вниманието на обществото в Сърбия. Нашата страна отдавна повежда дълга война срещу сектите. Още след освобождението от османско робство в Сърбия, която винаги е била християнска и православна държава, се наблюдава голямо влияние на различни секти и култове – най-напред западни, а от последното десетилетие на XX-ти век усилено се разпространяват и източни култове.

През XIX-ти век, след освобождението на Сърбия, се почувствала нуждата от образовани хора, които да работят в различни държавни институции, в образованието, промишлеността. Затова страната ни е привлякла мнозина образовани чужденци, главно от Германия, Австро-Унгария и Англия, които са заемали държавни постове и са упражнявали висши функции. Някои от тези чужденци донасят в Сърбия и различни нови религиозни учения. Така у нас се появяват и различни новосъздадени учения, които рязко са се различавали от традиционното православно вероизповедание на народа, от неговия дух и етос. В това време в Сърбия идват адвентисти, баптисти, назарени и мормони. Срещу тях между двете световни войни трудна, но успешна борба водиха Охридски и Жички епископ Николай (Велимирович) и неговите духовни чеда. Те са учредили така наречената „Народна християнска заедница“, която популярно е наречена „Богомолски покрет“ (Богомолско движение). Една от целите на движението е била и борбата срещу сектите, спиритизма, разни окултистки учения, врачки и магьосници.

След Втората световна война властта на новия комунистически режим гледа на религията като на нещо, което трябва да отмре и дори да се изкорени. Голяма част от сектите бяха забранени, макар и не напълно, а по-скоро беше силно ограничена дейността им. По това време системна работа срещу някои сектантски влияния и прояви сред народа води протоиерей Лазар Милин, професор по апологетика в Богословския факултет в Белград. Професор Милин е посветил шестия том на своята „Апологетика“ на проблема със сектите, техните учения и дейност.

В началото на 80-те години на XX-ти век в Сърбия дойдоха и нови религиозни движения. Това бяха преди всичко далекоизточни култове като Йога, Харе Кришна, Трансцедентална медитация, Ошо шри Раджниш, учението на Сай Баба и други. Тези нови секти в нашата страна се явиха под разни прикрития, например като разни курсове за здрав живот и изцеление от различни болести на нашето съвремие.

В начало на новото хилядолетие според публикациите на някои медии в Сърбия се появиха и най-новите секти – сатанинските. Сега в нашата страна съществуват: сатанински, псевдохристиянски, псевдохиндуистки, синкретически (смес от елементите на окултизъм и магия) и комерсиални секти и култове.

В момента се смята, че в Сърбия има няколко десетки хиляди души, които са последователи на някакво сектантско учение. Официално се знае, че съществуват около 60 секти и 150 различни окултни организации, които осъществяват влияние над около 21,000 членове. Съществуват и различни секти, които проповядват и са свързани с полигамия, педофилия, зоофилия, проституция, хомосексуализъм и наркомания. Особено лесно се поддават на влияние социално слаби хора, които се нуждаят от някаква помощ, роми с нисък жизнен стандарт на живота и млади хора – средношколци и студенти от 14 до 20 години.

Основната цел на сектантите е манипулиране на хората, за да станат те зависими и ръководителите на сектата да могат да злоупотребят с техните имоти, с контактите и връзките им с други хора, както и да се възползват от техните пари и накрая – от тях самите. Но преди всичко целта е да се унищожи душата на човека.

В нашето съвремие сектите много успешно действат чрез интернет, особено чрез социалните мрежи като „Фейсбук“, „Инстаграм“ и други, по които уж се пропагандира здравословен начин на живот, свързан с различни спортни умения за укрепване на тялото и на психиката. Във всички по-големи градове привърженици на разни секти безплатно раздават пъстри листовки и брошури, чрез които хората се канят на различни курсове по йога и медитация, масажи, на безплатни обеди и вечери в луксозни ресторанти, на които се правят всевъзможни промоции: на различни естествени медикаменти и добавки за здрав живот и хранене, продават се също и апарати за дома и стопанството, и всичко това – уж за здрав и лесен живот. Канят се хората и на безплатни курсове по различни чужди езици, обучение по рисуване и различни спортове. В крайна сметка зад всичко това се крият някои организирани групи, които искат да повлияят на духовно неукрепналите хора и да използват техните пари и имоти под различни прикрития. Обикновено зад всичко това стои някой ръководител, гуру, който проповядва някакво свое духовно учение.

Особено важно е да се спомене и дейността сред сръбския народ на различни популярни врачки и магьосници. Такива явления сред нашия народ са съществували още по времето на петвековното османско робство, когато Църквата е била в много затруднено състояние, свещениците са преследвани, мъчени и ликвидирани, а храмове и манастири са унищожавани. Отсъствието на системна просветна работа с народа е довело до разпространението на най-различни суеверия, а врачки и магьосници с магии и разни ритуали са обещавали „помощ“ на хората. Най-често това са възрастни жени сред селското население, които са се занимавали с различни магически обреди, особено с така наречена „черна“ и „бяла“ магия. И днес мнозина – за съжаление, и някои вярващи хора – ходят при тях, когато искат да си разрешат някои проблеми.

Според публикации в различни медии в Сърбия най-голяма вреда понастоящем нанасят сатанинските секти. У нас има няколко от тях:

– „Църква на сатаната“ („Сатанина црква“);

– „Вратите на ада“ („Врата ада“);

– „Черната роза“ („Црна ружа“);

– „Воините на сатаната“ („Сатанини витезови“);

– „Орден на източния храм“ („Ред источног храма“).

„Черната роза“ е сатанинската секта с най-много последователи у нас. Тях ги има във всички по-големи градове и места в Сърбия. Свързват ги с ритуали на жертвоприношения (на сатаната) и различни ритуални убийства.

„Църква на сатаната“ е първият с официално потвърдено съществуване сатанински култ, който при това ползва и името „църква“. Техните членове и последователи почитат сатаната и му се покланят. С техните ритуали са свързани убийства и блудство (в различни видове). Създател на тази секта е американецът Шандор Левей (или Лавей).

„Орден на източния храм“ – нейните последователи и членове служат така наречената „черна меса“ („черна литургия“) и се причестяват на нея, като взимат хляб, смесен с кръв от „принесено в жертва“ животно.

От 2000 година досега, а и преди това се е съобщавало за редица убийства, зад които се смята, че стоят секти и различни окултни организации. В Нишкия регион в народната памет още се помни убийството на едно момиче в град Алексинац през 2001 година. На челото на момичето след убийството полицията е намерила изрисувани с нож сатанински символи. Убиецът още не е намерен и осъден, но по свидетелството на родителите и близки приятели на убитото момиче се смята, че тя е станала жертва на някой сатанист.

През 1993 година в град Враня войникът Йожеф М. внезапно и безпричинно е убил шестима войници, след това са забелязани на краката му татуировки с датата на масовото убийство и обърнат кръст. По-късно медиите обявиха, че убиецът е признал, че е член на сектата „Черна роза“ и че от тях е получил директиви да извърши масовото убийство.

След всички тези събития полицията се е включила в борбата срещу сектите. Но тази битка още не е свършила. Борбата срещу сектите не е лека, а е нужно и всички ние да се включим в нея. Надяваме се, че и представителите на държавността по-скоро ще осъзнаят колко сериозен е проблемът и колко голяма е вредата, която сектите нанасят в душата на нашия народ, както и колко големи последици ще има, ако дейността на сектите не се следи редовно и не се води просветна работа срещу тях.

________________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 74-77. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bsm

Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

Прочетете още „Богословски поглед върху деструктивната същност на езотеричното християнство*“ →

(Обзорен поглед)

Христианна Романова

Медицината е онази съвкупност от научни познания и методи, насочени за запазване и укрепване на здравето, за предпазване от болести и тяхното лечение.

Корените на медицината откриваме още в дълбока древност от запазени литературни източници и предания. Още в първите стъпки на медицинската дейност в условията на първобитнообщинния строй се наблюдава стремеж към разбиране на същността и опознаване на причините за възникването на различните заболявания. Медицинските възгледи се зараждат като стихийно материалистични, свързани с природните бедствия (катастрофи), които са въздействали и плашели човека.

Но още от най-ранните литературни източници разбираме, че е осъзнато раздвояването на света в материален и духовен план. Досещат се, че в човешкия организъм освен материална субстанция има и душа, като битие от друга градация, която напуска тялото и живее след смъртта. Още в съзнанието на първобитния човек се оформят възгледи за произхода на болестите. Според тях някои заболявания са в причинна връзка с вселяването в тялото на болния на идващи от външната среда духове.

С общественото разделение на труда се създават различни професии, между които и лечителството (знахарството). Първоначално дейността на знахарите не е свързана с религиозност и вяра. Жреците се появяват в периода на разложение на първобитнообщинния строй, когато настъпва и сливане на задълженията на жреци и знахари. На по-високото обществено развитие (през робовладелския строй) медицинската дейност е в ръцете на жреците, влиза в обсега на техните права и се свързва с техните обреди и ритуали. Използвайки демоничните идеи и възгледи, жреците считат себе си за посредници между хората и боговете. Насаждат схващането, че боговете са алчни и безмилостни и омилостивяването им е възможно чрез жертвоприношения и дарения. Жреците вземат в свои ръце медицинската дейност и я прилагат като форма на експлоатация за осигуряване на големи богатства. В лечебната си практика използват магически действия, гадания, тълкуване на сънища и други. Често дават и някои упойващи вещества (опиум, отвари от корените на мандрагората и други). Освен методите на магическо въздействие, употребяват и слабителни, потоотделящи, кръвоспиращи и други. Утвърждава се здрава връзка между медицина и вяра, но вярата е неправилна, изкривена от намесата на демоничните сили.

Преди повече от три хиляди години преди нашата ера в древния Египет, в големите градове като Мемфис, Хелиополис и други се основават към храмовете и медицински школи, в които приемат и чужденци. Чрез тях египетската медицина се разпространява в земите на днешна Гърция и в арабския свят. Както философията и изкуството, така и древногръцката медицина получават високо развитие и разцвет към V-ти-IV-ти век преди Христа. Известни са двете забележителни медицински школи – Книдска и Коска. Коската школа в лечебната си практика наблюдава характера на протичащите заболявания и прилага лекарствени средства.

Античната митология изобилства от богове, някои от които символизират различни медицински дейности. Бог Асклепий е най-тачен от лечителите и затова школите за обучение на жреците в лечебното изкуство и лечебниците се наричат „асклепиони“. Асклепионите се строят в подходящи природни условия и местности, осигуряващи тишина и спокойствие. Там болните се лекуват с мистични въздействия, вяра и внушение, но се използват и обливания, разтриване, масаж и други. Останки от асклепиони в България са открити при изворите на Златна Панега, в непосредствена близост с Римските терми във Варна и други. От елинистическата епоха до края на римското владичество в Одесос (Варна) е тачен и култът към Трите нимфи. Известни са още и Хигия (закрилница на здравето), Панацея (богиня на лекарствената терапия) и други.

Медицинското мислене и лекарските познания търсят причините за болестите и в материалния произход, особено поради връзката им с условията на външната среда. В съответствие със своето материалистично тълкуване на причините на болестите Хипократ (460-377 година преди Христа) вижда произхода на древната медицина в тясна връзка с материалните условия на първобитното общество, с грижите за храненето и използването на продуктите. Според Хипократовото учение заболяването е проява на състоянието на цялостния организъм, но като резултат от материални процеси.

Платон (428-374 година преди Христа) е най-яркият представител и застъпник на идеализма не само във философската система, но и в медицината. Той отрича материалната действителност  като източник на познанието. За него вещите и природата не съществуват реално, те са само сянка, отражение на идеите, съществуващи вечно. За Платон причините за болестите са нещо външно, отъждествявано с чудодейно свръхестествено вещество. Затова няма смисъл от лечение на болестите и приемане на лекарства.

При теориите и възгледите на Аристотел (384-322 година преди Христа) в медицината в някои случаи е налице колебание между иеализъм и материализъм.

Прочетете още „Медицина и вяра*“ →

Милка Христова

Макар че Ваклуш Толев е завършил православен Богословски факултет и се обявява за православен, религиозната доктрина, която проповядва, не само че не е православна, а дори някои от основните идеи в нея са антихристиянски. С други думи – учението, проповядвано от Толев, представлява синкретизъм (смесица) от православно християнство, източни религии, окултизъм, езотеризъм и дори прабългарска символика. Нещо повече – въпреки че Толев критикува остро основни концепции на Дънов, в някои от разсъжденията си той е повлиян силно от идеите на Бялото братство. Неслучайно Петър Канев го окачествява в статията си „Religion in Bulgaria after 1989: historical and sociocultural aspects“ като следдъновистки окултист. Освен към дъновизма, Толев показва също така жив интерес към орфизма, питагорейството, херметизма, кришнаизма, антропософията, теософията, окултизма, розенкройцерството, кабалата, агни иога, неоплатонизма, астрологията и зодиакалните знаци и пише статии и книги за тях.

Ето сега в детайли някои от основните разлики между религиозното учение на Толев и догматическите истини на Православната църква.

За Бога

Вземайки предвид интереса на Толев към горепосочените учения, може със сигурност да се каже, че идеите му относно Бога са силно повлияни от езотеричните и теософски течения. Те са безспорно ясно изразени в няколко конкретни идеи на Толев.

Да вземем например идеята му за „планетния Логос“ и дори самия термин. Нито учението, нито терминът имат нещо общо с християнството и двете идват по права линия от езотеризма. За езотериците Логосът е Бога, проявеното божество. Що се отнася специално до планетния Логос, той е космическото същество, което е душата на една планета, той е Отец и Господар на света. В случая с Толев, планетния Логос е Господар на планетата Земя.

Толев посвещава също така някои от своите статии на „Всемирната Майка„, която „сътрудничи на Духа, за да има материя„. С тези си идеи той се доближава до гностическите концепции на Валентин, които пък от своя страна са възприети от езотериците, проповядващи мъжкия и женския принцип на Бога. Алис Бейли, „мaйкaтa“ на Ню Ейдж, също учи за Отец-Дух и Майка-материя.

В заключение, нито идеята на Толев за планетния Логос, нито тази за Всемирната Майка са приемливи от православна гледна точка. Православното християство не учи за Бог Отец-майка, а за един Бог троичен по лица – Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух Светий. Нещо повече, според православното учение Христос е Словото (Иоан 1:1), тоест Логоса (гръцки Λόγος), но не и планетния Логос на Толев, господаря на нашата планета.

Антропология

Антропологическите идеи на Толев са също така силно повлияни от езотерически, окултни, розенкройцерски и теософски концепции, а християнските са по-скоро рядкост.

Например учението на Толев относно човека като“бог в процес на развитие“ и като „божествена същност„, не е оригинално, защото и двете идеи са проповядвани от религиозни течения преди него. Теософът Бенджамин Крийм обяснява в своя Речник на езотерич-ните термини, че „чрез процеса на еволюция човек би проявил по-ясно божествената си природа„. От своя страна розенкройцерът Макс Хайндел отбелязва в книгата си Космогония на розенкройце-рите, че „целта на еволюцията е развитието на човека от статичен към динамичен Бог, тоест създател„. Разбира се, както при Крийм и при Хайндел, така и при Толев, това обожествяване на човека предполага нескончаеми прераждания.

От православна гледна точка, обожествяването на човека не се извършва благодарение на еволюционния процес, в който играят роля безкрайните прераждания. Според православната догматика, богочовечността става възможна за всеки един от нас едва при идването на Словото Божие на земята, чрез Неговото въплъщение в човешко тяло. Едва след като стане член на Христовата Църква, чрез кръще-нието, християнинът започва да се богоочовечава, и то не извън Църквата или в някаква общност. Той се богоочовечава, за да се изпълни с божествени сили, с богочовешки сили и това е процес, продължаващ през целия му живот и през вечността.

Освен тази еволюционна концепция, Толев учи също така за „небесния Адам-андрогин“ и за „създадения Адам също андрогин„. Но, нито идеите за двамата Адамовци, нито изразите сами по себе си са толерирани от православното християнство. Вероятно Толев ги е заел или директно от еврейската Кабала или е бил повлиян от франкмасонските и теософските учения, в които те съставят едни от основните концепции. Кабалата учи за Адам Кадмон или идеалния човек, тоест небесния Адам-андрогин, и го противопоставя на земния Адам, тоест създадения. Толев проповядва съвсем същата идея, подчертавайки, че „Адам и Ева са едно„, защото „преводът на Кадмон, значи на Адам, означава първочовек, андрогин„. Теософите също учат за един небесен и за един земен Адам, дори една от основателите на Теософското общество Елена Петровна Блаватска подчертава в своята Тайна доктрина, че „Адам е първият андрогин, тоест той е бил божествен хермафродит, който впоследствие е разделен на мъж и жена„.

Православието не подкрепя тези андрогинни идеи на Толев, свързани с Адам. Библията говори за „първия човек Адам, който стана жива душа„, и който е „от земя, тоест земен“ и за „последния Адам – животворен дух„, който е „Господ от небето“ (1 Коринтяни 15:45, 47), но там става въпрос за създадения от Бога Адам и за Христос, а не за някакъв земен Адам-андрогин и за идеалния човек – също андрогин.

За Толев, „Адам не живее пълноценно, а вегетира преди да получи диханието, тоест Духа„. Тази идея не се основава нито на библейски свидетелства, нито на светоотечески извори. Библията не говори за един определен период, през който Адам вегетира в очакване на диханието за живот. Тя е ясна: „Господ Бог създава човека от земна пръст“ и веднага „му вдъхна в лицето дихание за живот“ (Битие 2:7). Следователно Адам няма никакво време да вегетира!

За сметка на това, идеята на Толев е много близка до гностическото учение за създаване на човека, според което преди демиургът да вдъхне разум на Адам, този последният е само едно несъвършено и странно създание, без дух, без същност. С други думи, живее формално, между другото.

И накрая, Толев подкрепя идеята за „седемте тела на човека„, но споменава имената на само три от тях – физическо, ментално (духовно тяло) и астрално (душевно тяло). Фактически, Толев не приема стопроцентово православното учение за душа и тяло или дух, душа и тяло (1 Солуняни 5:23), а се придържа към терминологията и доктрината на езотеристите относно човешкото тяло и в същото време усвоява антропологията и терминологията на св. апостол Павел.

Христос-Изкупител

В съчиненията си Толев не отделя много място на Христос като Изкупител и на учението за спасението. Въпреки това от малкото идеи, които развива, една голяма част са в противовес на православното християнско учение. Например заедно с гностиците, розенкройцерите, теософите, последователите на Християнска наука, антропософите и Петър Дънов, и той разделя „Иисус Христос на две личности„. Христос е за него „духовната вълна, въплътеното божество„, а Иисус е „личността, синът на Дева Мария, който биде разпнат и страда„. Това не е християнско учение! Православното християнство учи, че Христос или помазаник, Месия, е име дадено именно на Иисус, за да подчертае Неговата мисия. Всеки, който разделя Иисус Христос или с други думи „всеки който отрича, че Иисус е Христос“ е лъжец (1 Иоан 2:22).

Нещо повече, с думите си, че „няма изкупление, а Голготско служение“ и, че „не съществува спасение, а победа над смъртта„, Толев явно показва, че не признава изкупителното дело на Христос така, както учи православното християнство. Що се отнася до победата над смъртта, Православието учи, че Христос побеждава смъртта чрез смъртта си, но едновременно с това учи, че Той се въплъщава, за да спаси човешкия род. Ако Толев не признава спасителното дело на Христос, то значи той е по-скоро привърженик на учението на Ню Ейдж, според което сам човекът е строител на своето спасение.

Още идеи на Толев в разрез с православното учение

Толев учи за „седемте духовни вълни на еволюцията„, от които петата е тази на мъдростта, за която именно проповядва Толев, както и за „седемте лъча на еволюцията и техните господари„. Самата идея за еволюцията е чужда на Православието, което учи за сътворение на света и човека, а не за еволюция. Еволюционната теория се поддържа от множество езотерични школи, включително и от Бялото братство на Петър Дънов. Нещо повече, още Бейли (Тайната школа) развива подробно в Трактат върху седемте лъча идеите за седемте лъча на еволюцията и за техните господари Мория, Кутхуми, Венецианеца, Серапис, Арион, Иисус и Ракоси.

Във връзка с еволюционната теория Толев поддържа също така и идеите за „коренните раси„, за „подрасите„, за „бъдещите култури“ и за „шестата коренна раса“ или с една дума – все езотерични идеи. Блаватска (Теософско общество) в Тайната доктрина и Хайндел в Космогония на розенкройцерите развиват в детайли идеите за расите, подрасите и за основната роля на шестата раса. Тези учения не са присъщи на Православието.

Толев се изразява положително и в защита на източните учения за „прераждането“ и за „кармата„, а православното християнство учи за възкресението. Всъщност Толев не поддържа оригиналното индуистко учение за прераждането и за кармата, а разработва своя синкретична теория, включвайки в нея и християнското учение за възкресението. Такъв еклектизъм от две взаимоизключващи се идеи, идващи от две различни религиозни традиции, е немислим за православния християнин.

Православието не учи като Толев, че „злото не съществува и, че то е нееволюирало добро„. От православна гледна точка, злото съществува и св. Иоан Дамаскин подчертава, че „демоните са тези, които замислят злините“ и, че „злото е лишение от доброто„. За несъществуването на злото учи още в началото на 19-ти век Мери Бейкър Еди, основателката на Християнска наука, и Бейли, за която „злото е изоставено добро„.

Толев признава само три тайнства – „Кръщение, Евхаристия и Брак„, и изразява особено мнение, което е в противовес с православното учение за тайнствата.

Толев учи също така за „третото око„, за „кундалини„, придава особен смисъл на „виолетовия цвят“ и подчертава „сакралното значение на числото 7„, свързвайки го със „7-те раси„, „7-те лъча на еволюцията„, „7-те тела на човека“ и други. С други думи, той подкрепя и защитава едни от основните езотерични и теософски идеи.

По примера на Дънов с годишните срещи на Рила и Толев организира такива, само че на Родопите. Този избор не е случаен, защото както за Дънов, така и за Толев в двете планини се намират орфически, тоест езически светилища. Дънов избира Рила, за Толев остават Родопите!

Ето, това е накратко доктрината на Ваклуш Толев, разгледана в светлината на православното християнско учение. От казаното по-горе може да се заключи, че Толев и неговото общество проповядват идеи, чужди на християнството, а според св. Игнатий Брянчанинов „всеки, който отрича и един-единствен догмат от Христовата доктрина, се отрича и от самия Христос„.Следователно Толев не само не може да бъде наречен православен християнин, а и нещо повече, той се самообявява за „учител„, нещо, което самият Христос никога не е правил. А създаденото от него общество може без коле-бание да бъде класирано в групата на съвременните Ню Ейдж движения.

___________________________

*Препечатано от специализиран портал LiterNet. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т.  5 от Закона за авторското право и сродните му права. 

Изображения: авторът Милка Христова и Ваклуш Толев (1923-2013). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6u1