От кога датира твърдението, че Иисус Христос не бил историческа личност?*

Публикувано на 19.03.201224.08.2025 от Dragan Bachev

Борис Маринов, Александър Величков

1. Какво уверяват атеистите от наше време?

Мисълта, че Иисус Христос никога не бил съществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана в края на осемнадесети век от французкия математик и астроном Дюпюи[1].Той обяснява „митологическите и религиозни представи… като астрономически алегории „[2]. Неговите възгледи са изложени в съчинението му „Записка за произхода на съзвездията и за обяснение на баснята чрез астрономията“[3] и по-обстойно – в неговия главен труд „Произходът на всички култове или Всемирната религия“[4]. Животът на Иисус Христос е сведен „до един астрален мит“[5]; Иисус Христос бил Слънцето, дванадесетте апостоли били дванадесетте знаци на Зодиака. Значи: Иисус Христос – според Дюпюи – не е историческа личност, Той не е съществувал.

В новата атеистична литература[6] обаче се застъпва възгледът, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност[7]. Изказвали били съмнение в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството, както това „се виждало „от Юстиновия „Диалог с Трифона“, но и правоверни християни“[8], – за доказателство на това атеистите се позовават на място от VIII-ма глава от Посланието на св. Игнатий до филаделфийците[9], – а дори – и езичници (например Целс[10]).

Трифон Юдеят бил казал: „Вие (християните – в скоби наши) вярвате в безсмислена басня и сами cи измисляте своя Христос. Дори и да се е родил някъде, и да е живял някъде, той във всеки случай е съвсем неизвестен на когото и да било“[11].

В Посланието си до филаделфийците (глава VIII-ма) св. Игнатий Богоносец бил пишел: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието”[12].

Езичникът Целс бил от отправил към християните следния укор: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар че мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия против вас“[13].

Един автор направо заявява, че противниците на християните (от първите векове) им били казвали „открито, че „основателят“ на християнската религия не „бил „историческа личност“. Като примери той привежда: Трифон юдея и философа Целс[14]. И малко по-нататък на същата страница този автор пише: „С други думи, хората, които са живели наскоро след времето, когато според легендата е живял Христос, не знаят нищо за него и считат, че той е измислена личност“[15].

Друг пък атеистически писател даже твърди, че „Ориген, Августин и Тертулиан (курсива наш)… отричали съществуването на Христа“[16].

2. Съмнява ли се Трифон юдеят в историчността на Иисус Христос и отрича ли я?

Атеистите, за да докажат, че още в древност били изказвани съмнения в историчността на Иисус и дори я отричали, привеждат цитат от съчинението „Разговор с Трифон Юдея“. „Разговор с Трифон Юдея“ е творение на св. Юстин Философ и Мъченик, „най-бележитият апологет от второто столетие. Св. Юстин произхождал от едно езическо гръцко семейство от град Flavia Neapolis (днес Nablus), стария Сихем в Палестина”[17]. Обръщането му в християнство пада между 133 и 140 година след Христа[18]. Вече християнин, той посветил целия си по-нататъшен живот „изключително на защитата на вярата – „единствената надеждна и годна философия“(Dial. 8). В палиум, гръцка философска мантия, обикалял като учител и основал в Рим школа. Тук той имал за ученик Тациан[19], бъдещ апологет. За края на Юстиновин живот „имаме старо вярно повествование в Martyrium s. Justini et sociorum[20]… Според това повествование, той бил обезглавен заедно с шестима други, като християни, в 165 година в Рим, при градския префект Junius Rusticus[21].

Диалогът „Разговор с Трифона Юдея“ „ни повествува за двудневната беседа на Юстина с един учен евреин, под който вероятно трябва да се разбира известният Rabbi Tarphon, негов съвременник… Това съчинение е написано след първата (Юстинова – в скоби наши) Апология, понеже тя се цитира в него 120 пъти[22]. Изглежда св. Юстин предава действителен свой диспут, станал „в Ефес още през време на въстанието на Bar Kochba (132-135)“[23].

Цитатът от „Разговор с Трифона Юдея“, както той е изразен в самото съчинение на св. Юстин, гласи така:„…Χριστός δέ, εί καί γεγένηται, καί εστι που, αγνωστός έστι, καί ουδέ αυτός πω εαυτόν επίσταται, ουδε εχει δύναμίν τινα μέχρις αν ελθών Ηλίας χρίση αυτόν καίφανερόν πασι ποιήση.Υμείς σέ, ματαίαν ακοήν παραδεξάμενοιΧριστόν εαυτοις τινά αναπλάσσετε, καίαυτου χαριν τά νυν ασκόπωϛ απόλλυσθε”[24]. Или на български: ”… A Христос, дори и да се е родил и да се намира някъде, е непознат (неизвестен), нито Сам още разбира (знае) Себе Си, нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички. А вие, като сте приели един празен слух, си измисляте сами на себе си някакъв Христос и заради Него безразсъдно загивате (погубвате себе си)“.

Който прочете цитата от „Разговор с Трифона Юдея“, тъй както го привеждат атеистите, и го сравни с току-що дадения текст от оригинала, и – освен това – се запознае въобще със съдържанието на „Разговор с Трифона Юдея“, ще види:

1.Че Трифон юдеят не говори за „басня“, той не е употребил термина „басня“, а думата „ακοή“, която значи: слух, мълва. Затова и руският преводач на „Разговор с Трифона Юдея“ е превел израза „καταίαν ακοήν“ с: „ложный слухъ” (курсива наш)[25].

2.Че цитатът, тъй както го привеждат атеистите, представлява преработка на оригиналния текст, като последното изречение е станало първо, а първата част от първото изречение е станала второ и последно изречение; втората пък част от първото изречение („нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички“), която в случая е най-важната, е изпусната, без да е означено това по приетия начин – с многоточие. Изпуснатите думи дават да се подразбере, че спорът между св. Юстин и Трифон е за съвсем друго, а не за историчността на Иисус. Вероятно затова са и изпуснати! Известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, който в книгата си The origins of Christianity (Произходът на християнството) пристъпва „към проблема за произхода на християнството от марксистки позиции“[26], казва – тъкмо във връзка с разглеждания от нас текст от „Разговор с Трифона Юдея“, – че някои „правят такива фокуси с текста, за да докажат своята правота“[27]: че още Трифон Юдеят бил привърженик на теорията за митичността на Иисус Христос.

3.Че евреинът Трифон съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Темата на беседата е съвършено друга: дали Иисус, Когото християните приемат за Месия – Христос, е наистина очакваният от Израиля Месия. Трифон отрича, че Иисус е очакваният Месия – Христос, а не отрича, че Иисус е историческа личност.

Месия (Христос) – според Трифон – ще бъде „славно и велико Лице, което, като Син човешки, ще получи от Древния по дни[28] вечно царство“[29]. Трябва да дойде Илия[30], да Го помаже и да Го обяви на всички[31].

Пророк Илия не е идвал. Иисус на християните не е „славно и велико Лице“, а е бил – както се изразява сам Трифон, – „безславен и неудостоен с чест (ατιμος[32]=непочитан, охулен – в скоби наши)“: подложил се „на най-голямото проклятие, което се полага в Божия Закон – бил разпнат на кръст“[33]. Затова и Трифон не Го приема за Месия – Христос.

Той заявява: „…тъй като Илия още не е идвал, аз и не Го (Иисус – в скоби наши) признавам за Христос“[34].

И още: „…ние се съмняваме, подобавало ли е на Христа да бъде безславно разпнат, понеже в Закона е казано „Проклет всеки разпнат“[35], така че аз твърде се затруднявам да повярвам на това“[36].

И иска от св. Юстин да му докаже, че Този именно разпнат Иисус е Месия – Христос[37]. Тъкмо това предимно се старае да обоснове и св. Юстин. Че главната негова цел е именно тази, това се вижда и от неговата молитва, с която завършва „Разговор с Трифона Юдея“. На раздяла, Трифон и спътниците му се молили за спасението на св. Юстин „от опасностите на пътуването и от всяко бедствие“[38]. „И аз се молех за тях – казва св. Юстин – и говорех: не мога да ви пожелая по-голямо благо, отколкото това, щото, като познаете, че по този път (чрез приемане Христа Всемогъщия Бог за свой учител – в скоби наши) се дава мъдрост на всеки човек, и вие бихте могли несъмнено да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос (курсива наш)”[39].

Последните думи: „да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос“ много ясно разкриват какво е отричал Трифон Юдеят и какво е доказвал св. Юстин. Трифон е отричал, че Иисус на християните е Божият Христос, тоест обещаният Месия, очакван от Израил; св. Юстин пък е доказвал, че именно Иисус на християните е Божият Христос, обещаният от Бога Месия.

Следователно от думите на Трифона Юдея, на които се позовават атеистите, не може да се вади заключение за „съмнения в историчността на Иисус“, за отричане „историчността на Иисус Христос“.

Смисълът на думите на Трифон е този: Може и да се е родил Месия – Христос и да се намира някъде, но е неизвестен: нито сам той знае, че е Месия, нито другите го знаят. Той ще разбере, че е Месия и другите ще узнаят това, само, когато дойде пророк Илия, помаже го и тържествено го обяви на всички. А Този Иисус, Когото вие смятате за Христос, не е никакъв Христос, защото пророк Илия не е идвал и не Го е помазвал и провъзгласявал. Така че вие сте повярвали на празен слух и сте си измислили някакъв Христос, тоест Месия, и за Него дори умирате.

Трифон Юдеят обаче не се съмнява в историчността на Иисус, съвсем не отрича, че Този Иисус, Когото християните считат за Христос, е историческа Личност!

3.Съмняват ли се християните, които има предвид св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, глава VIII, че Иисус Христос е историческа личност?

Иисус Христос и светите апостоли в морето

Св. Игнатий Богоносец спада към „апостолските мъже“, тоест към „ония църковни писатели, които са били непосредствени ученици на светите апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите творби предаденото чрез апостолите Христово учение“[40]. Той бил ученик на апостол Иоан Богослов[41] и „трети антиохийски епископ“[42]. При едно частично гонение срещу християните в Антиохия е бил осъден и „закаран от Сирия в Рим и в арената разкъсан от диви зверове” (Еus., Hist. 3, 22; Hieron., Vir. ill. 16)“[43]. По пътя за Рим минал през Филаделфия и други градове, в които местните жители-християни го приветствали и се погрижили да облекчат положението му. „Във Филаделфия той влизал в спор с юдействащи и вземал участие в събрания на тамошните християни“[44]. Останал поразен от склонността у християните към разцепление[45]. В Смирна престоял няколко дни. Тук го поздравили „пратеници от църквите на тези градове, които били на страна от неговия път“[46]: Ефес, Магнезия и Тралл. До тези църкви св. Игнатий написал послания. От Смирна той написал и Послание до римляните. „Вторият продължителен престой станал в Троада“. Оттук св. Игнатий „написал нови три послания: до филаделфийци, до смирненци и до Поликарп Смирненски епископ”[47]. Като дата на неговата мъченическа смърт традицията счита 107 година[48], десетата от царуването на Траян(98-117).

За да разберем правилно смисъла на привеждания в атеистичната литература текст от VIII-та глава на Посланието на св. Игнатий до филаделфийците: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието“[49], трябва да вземем предвид:

1.Някои данни от биографията на св. Игнатий.

2.Главната тема на Посланието му до филаделфийците.

3.Привеждания от атеистите текст във връзка с думите, които го предшестват, и с оглед на приетото от издателите четене.

В кратката биография на св. Игнатий Богоносец, която ние дадохме, се каза, че св. Игнатий във Филаделфия влизал в спор с юдействащи. Това са християни от юдеите, които смятали, че макар да са християни, длъжни са да спазват и Закона Моисеев; които искали „да задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението“[50]; които за всичко относно Христа търсели основание в Стария Завет: дали там е писано за това.

Каза се още, че св. Игнатий вземал участие в събрания на филаделфийските християни, и че го поразила склонността у тези християни към разцепление.

Ел Греко (1541-1614), Господ Иисус Христос

Срещу тези два недъга – юдействането и цепенето – св. Игнатий се бори, – и не само, когато е бил във Филаделфия, но се опълчва срещу тях и в своите послания, особено в Посланието до магнезийците и в Посланието до филаделфийците. На магнезийците пише: „Нелепо е да призоваваме Христа, а да живеем по юдейски“ (Магн. X, 3)[51]. И още: „…ако ние досега живеем по юдейския закон, то с това открито сe признаваме, че не сме получили благодатта“ (Магн. VIII, 2)[52]. Главната тема на Посланието до Филаделфийците е: пазенето на единството и недопускането на юдействане. В глава втора на Посланието св. Игнатий казва: „И така, чеда на светлината и истината, бягайте oт разделението и гибелните учения“[53]. За „единството“ той говори и в глави: III, IV, VI, VII, VIII[54]. В глава VI-та се спира по-специално на „юдействането“ и съветва: „…ако някой ще ви проповядва юдейство, не го слушайте[55]„. Привежданият от атеистите цитат – както казахме, – е от глава VIII-ма на Посланието. Взет с думите, които го предшестват, гласи[56]: „Παρακαλω δέ υμάς, μηδέν κατ΄ερίθειαν πράσσειν αλλά κατά χριστομαθίαν. Επεί ήκουσά τινων λεγόντων, οτι, Εάν μή΄εν τοίς αρχαίοις εΰρω, εν τώ Ευαγγελίώ ου πιστεύω· καί λέγοντός μου αυτοις, οτι, Γέγραπται, απεκρίθησάν μοι, οτι, Пρόκειται“ (Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово. Тъй като чух някои да казват: „Ако не намеря в древните (Писания – в скоби наши), не ще повярвам (на това – в скоби наши) в Евангелието“; и, когато им казах: Писано е, те ми отговориха: „Предстои!“ (тоест, предстои да се докаже – в скоби наши)[57].

Изразът „Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово“ показва, че тук св. Игнатий има предвид тъкмо такава проява у филаделфийските християни: спорове, но спорове, продиктувани просто от страст към спор.

Следващите пък изрази ни разкриват: 1) характера на тези спорове: дали е писано или не за това и онова в Стария Завет, дали е предсказано или не от пророците; ясно е, че това са спорове на юдействащи християни, които за всичко относно Христа търсели доказателство от Писанията; 2) че сам св. Игнатий е спорел с тези юдействащи християни.

В случая обаче съвсем не се спори по това: съществувал ли е, историческа личност ли е Иисус Христос. Мисълта на юдействащите християни е следната: Няма да вярвам онова, което се разказва в Евангелието за рождението и страданията на Иисус Христос, ако не намеря писано за него в Писанията (Стария Завет, Пророците)! – Не се отрича, че Иисус Христос е бил, че е съществувал, а се търси за тези неща, които се разказват във връзка с Неговото рождение и страданията Му, потвърждение у Пророците.

В подкрепа на разясненията, които дадохме, е и направената към израза „εν τοίς αρχαίοις“ бележка в Migne[58] и в руския превод[59]. Ще цитираме бележката, тъй както тя е дадена в руския превод: „Издателите дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“[60], отнасяйки това към старозаветните писания. Игнатий тук говори против юдействащите, които търсели потвърждение на истината за рождението и страданията на Христа у древните пророчества“.

Следва…(виж тук).

________________________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Charles Francois Dupuis, (1742-1809). – Гл. у: проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, стр. 118; Fr. Loofs, Wer war Jesus Christus? Deutsche Neubearbeitung des Buches: What is the truth about Jesus Christus?, 2. Aufl., Halle a.d. S., 1922, S. 4.

[2]. Энциклопедическiй словарь, Томъ XI, Изд. Брокгаузъ и Ефронъ, Спб., 1893, стр. 390.

[3]. Memoire sur l’Origine des Constellations et sur l’explication de la Fable par l’Astronomie (1781).

[4]. L’Origine de tous ies Cultes ou la Religion universelle, излязъл в 1794 r. в 3 тома in-40 c атлас, и в 12 тома in-80; в 1798 г. излязъл в съкратен вид (Abrégé). – Гл. в: Notice sur la vie et les ouvrages de Depuis към Abrégé de L’Origine de tous les cultes, T. I, Paris, 1908, p. 5 et 6.

[5]. Prof. H. Fechner, Le problème du Christ. – Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu, Paris, 1936, p. 274.

[6]. Името Иисус се пише с две „и“. В атеистичната книжнина обаче често го пишат с едно „и”. Също и местоименията, отнасящи се до Иисуса Христа, пишат с малка буква. Така ще ги даваме и ние, при буквално цитиране из атеистическо произведение.

[7]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. – Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, Москва, 1950, стр. 259; К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? Преведе от руски Катя Койчева, Профиздат, 1958, стр. 22.

[8]. А. Б. Ранович, Цит. стат. и сборн., стр. 259.

[9]. А. Б. Ранович,Там.

[10]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; Б. Босев, Митът за Исуса Христа, „Соф. правда“ от 14 януари 1958 г., бр. 6, стр. 4, кол. 2.

[11]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; гл. и: Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль. Москва, 1955, стр. 8; Б. Босев, Цит. стат., вестн., бр., стр., кол.

[12]. А. Б. Ранович,Там; гл. и у:К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 22-23. Вместо „в архивите”, Воропаева превежда: „в писмените паметници” (Там, стр. 23).

[13]. К. Л. Воропаева,Цит. съч., стр. 23.

[14]. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, Спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, стр. 51 и 52.

[15]. Там, с. 52.

[16]. Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, „Вечерни новини”, год. V, бр. 262, София, 4 ноември 1955, стр. 2, кол. 5. Не е безинтересно да се отбележи, че основоположниците на марксизма, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както изтъква доцентът Йоно Митев в своята статия „Историческа личност ли е Христос?” (в списание „Народна просвета“, год. XIV, кн. 10, октомври, 1958, стр. 46), – не са могли да „вземат категорично (к.н.) становище” по въпроса: Историческа личност ли е Христос? Той обяснява това с туй, че „пълното разобличаване на хипотезата за съществуването на Христос като историческа личност” било станало по-късно, след смъртта на Маркс и Енгелс. Дали „станалото разобличаване” е действително и убедително, това ще се установи, при разглеждане на разните атеистически „аргументи” (така наречените „научни доказателства” на атеистите) против историчността на Иисус Христос.

[17]. Berthold Altaner, Patrologie, Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, Fünfte, völlig neu bearbeitete Auflage, 1958, Verl. Herder – Freiburg, S. 96.

[18]. Л. Писарев, Iустин, Правослаявная Богословская Энциклопе- дiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 584.

[19]. Berthold Altaner, Patroiogie, S. 96.

[20]. § 45, №4; Lazzati, Aev 1953, 473/97: z. krit. Text des Martyr, s. Just.

[21]. Berthold Altaner, Ibid.

[22]. Ibid.

[23]. Ibid.

[24]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 8, – Migne, P. gr., t. 6, col. 493.

[25]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя святаго Iустина Философа и Мученика. Изданы въ русскомъ переводе, со введенiями и примечанiями кь нимъ, свящ. П. Преображенскимъ. Отделъ I, Москва, 1864, стр. 157.

[26]. А. Робертсон, Происхождение христианства. Перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, стр. 4 и 5.

[27]. Там, стр. 128.

[28]. „Beтхiй дéнми“ (Дан. 7:9).

[29]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 32. – Сочиненiя святаго Iустина…, Отделъ I, стр. 193.

[30]. Според вярванията на евреите, трябва да се яви на земята пророк Илия, за да помаже Месия и да възвести за Него (тържествено да Го обяви) – Гл. у: А. Робертсон, Происхождение христианства, стр. 12-128.

[31]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя святаго Iустина…, Отделъ I, стр. 157.

[32]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 32, – Migne, P. gr., t. 6, col. 544.

[33]. Разговор…, 32. Там, стр. 193.

[34]. Разговор…, 49. Соч. Св. Iустина…, Отд. I, стр. 221.

[35]. „Проклет е пред Бога (всеки) обесен (на дърво)“ (Второз. 21:23; Гал. 3:13).

[36]. Разговор …, 89. Там, стр. 298.

[37]. Разговор…, 36, 39, 89. Там, стр. 201, 207, 298.

[38]. Разговор…, 142. Там, стр. 380.

[39]. Там.

[40]. Проф. д-р Ил. К. Цоневски, Посланието на апостол Варнава, София, 1945, стр. 3 (Год. на Бог. фак. за 1944/1945).

[41]. П. И. Малицки,История на Християнската църква, Част I, Прев. М. Попов, София, стр. 125; С. Т., Игнатiй Богоносецъ. — Правосл. Богосл. Знциклопедiя, т. V, Петроградъ, 1904, кол. 782

[42]. Проф. М. Ем. Поснов, История на Християнската Църква, ч. I и II, Университетска библиотека № 120, София, 1933, стр. 158.

[43]. B. Altaner, Patrologie, S. 85.

[44]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.

[45]. Л. Дюшенъ, Исторiя древней Церкви. Т. I, перев. съ пятаго фр. изд. подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, стр. 52.

[46]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.

[47]. Проф. М. Ем. Поснов, цит. съч., стр. 158.

[48].Писанiя мужей апостольскихъ. В русскомъ переводЪ, съ введенiями и примЪчанiями къ нимъ, прот. П. Преображенскаго, Спб., 1895, стр. 259; B. Altaner приема 110 год. (Patrologie, S. 87).

[49]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. Цит. сборн., стр. 259.

[50]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 28, бел. 3.

[51]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 283.

[52]. Там, cтp. 282.

[53]. Там, стр, 297.

[54]. Посланието има: увод и 11 глави.

[55]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 298.

[56]. St. Ignatius, Epistola ad Philadelfenses, cap. 8, Migne, P. gr., t. 4, col. 704.

[57]. Migne, P. gr„ t. 5, col. 704.

[58]. P. gr., t. 5, col. 704, n. 34.

[59]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 299, бел. 2.

[60]. Има разночетения (варианти). Едно от тях е това: „εν τοίς αρχαίοις“, което А. Б. Ранович приема и превежда със: „в архивите” (Раннее христианство. — Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, стр. 259); Воропаева, – както се изтъкна но-рано, – вместо „в архивите” превежда: „в писмените паметници“ (Съществувал ли е Христос?, стр. 23). Ала „издателите”, – както се казва в самата бележка в руския превод, дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“ – Бележка наша.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Източник на изображенията с Господ Иисус Христос, Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Au

Задачи, методи и принципи на новозаветната екзегетика*

Публикувано на 01.03.201223.08.2025 от Dragan Bachev

Георги Петков Царев

Екзегетиката е наука за тълкуване на текстове и литературни произведения с оглед да бъде разкрит и изяснен смисълът, който даден автор е вложил в написаната от него книга. Тя се оформила още в древност като клон от филологическата наука[1]. Гръцката дума εξήγησις, εως, η – обяснение, изложение, тълкуване в древност е придобила значение на общоприет технически термин (terminus technicus), с който означавали тълкуването на мислите и идеите, вложени в съчиненията на класическите автори. Със същия термин означавали и тълкуването на древните закони, а така също и дейността на оракулите, които съобщавали на народа предсказанията на боговете. Платон нарича делфийския оракул в храма на бог Аполон εξήγητής ου, ο – тълкувател[2]. Новозаветната екзегетика, като самостоятелна богословска дисциплина, съществено се различава от древната екзегетика в посочения общ смисъл. Разликата е преди всичко в това, че тя има за предмет на своето изследване свещените книги на Новия Завет, които са строго определени както по брой, така и по съдържание. Тези книги имат една особеност, която ги отличава от всички останали писмени произведения. Тази особеност е тяхната боговдъхновеност (θεόθνευστος inspiratio). Църквата Христова приема, изповядва и учи, че книгите както на Стария, така и на Новия Завет, са боговдъхновени. Това учение на Църквата се основава на самото Свещено Писание. Писателят на втора книга Царства съобщава: „Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми“ (2 Царства 23:2). Св. апостол Павел пише във второто си послание до Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено“ (2 Тимотей 3:16), а св. апостол Петър категорично твърди, че „никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петра 1:21). Учението на Църквата за боговдъхновеността на Свещеното Писание е изразено в Никео-Цариградския символ на вярата: „И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“.

Следователно свещените книги на Новия Завет съдържат Божествено откровение. В тях са предадени истини, които Бог е открил на техните писатели, а те са ги изложили в написаните от тях книги, като са използвали езиковите средства на своето време. По този начин свещените книги се явяват резултат от действието на два фактора: свръхестествен – вдъхновението от Светия Дух и естествен – дейността на свещените писатели. Но когато писали своите книги, макар и да се намирали под вдъхновението на Светия Дух, свещените писатели запазили будно своето съзнание, запазили свободата си и особените духовни качества на своята личност. На тази свобода се дължат характерните особености, които откриваме както в езика и стила, така и в начина на изложението в отделните свещени книги[3].

Но щом свещените книги са боговдъхновени има ли нужда да бъдат тълкувани? Не са ли те съвършени и по форма, и по съдържание и не е ли предадено в тях всичко достатъчно ясно, за да става нужда да бъдат изяснявани?

За съвременния човек, отдалечен близо две хилядолетия от времето на свещените писатели, нуждата от тълкуване и изясняване на свещените книги е безспорна. Но не само ние, а и първите християни, съвременниците на светите апостоли, са чувствали тази нужда. Още св. апостол Петър съобщава, че в посланията на св. апостол Павел „има някои места мъчни за разбиране“ (2 Петра 3:16). Ако боговдъхновеният апостол Петър срещал затруднение при разбирането макар само на някои места от апостол-Павловите послания, то обикновените християни несъмнено срещали затруднение при разбиране на много повече места и то не само от посланията на св. апостол Павел, но и в другите новозаветни книги. А това обстоятелство наложило да бъдат изяснявани не само мъчните за разбиране места, но цялото съдържание на свещените новозаветни книги.

По този начин още твърде рано се стигнало до оформянето на новозаветната екзегетика като самостоятелна богословска наука, която има свой самостоятелен предмет на изследване, разрешава специални задачи, прилага научни методи и се ръководи от строго установени принципи.

Свещените писатели не винаги изразяват своите мисли направо. Често пъти в написаните от тях книги те влагат различни видове смисъл. Изобщо човек изразява своите мисли и чувства по два начина: чрез думи (писмено или говоримо) и чрез предмети или действия. В зависимост от това различаваме два вида смисъл: 1. Вербален или буквален (sensus verbalis или sensus kitterabis), който се нарича още и граматически, защото е предаден чрез думи, свързани в изречения по правилата на граматиката и 2. Реален или предметен (sensus realis).

Често пъти в свещените книги отделни думи и изрази, а също така цели разкази, части от някоя книга и даже цели книги имат две значения: пряко или собствено и преносно. Поради това различаваме два вида буквален смисъл: а) собствено буквален смисъл и б) преносен буквален смисъл.

Това деление не се отнася до реалния или предметния смисъл, защото той поначало има само преносно значение[4].

В зависимост от това какви истини са изказани чрез преносния смисъл, той бива: а) алегоричен, когато на едно място в Свещеното Писание се говори за едно, а се разбира друго, тоест когато свещеният писател чрез конкретни образи, картини и събития изразява духовни истини и възвишени идеи; б) мистичен или тайнствен (от μυστικός (3) – мистичен, тайнствен), когато чрез него се предават догматически истини, които не могат да бъдат постигнати чрез разума; в) предобразен или типологичен (от τύθος – първообраз, образ), когато има пророчески характер и съдържа образи, с които се указва бъдещи лица, предмети и събития; г) духовен, когато в него се говори за истини и събития из областта на невидимия, духовния свят; д) тропологичен, когато чрез него се разкриват нравствени истини (от τρόθος, ο – начин на живеене, поведение); е) аналогочен (от ανάγω – водя нагоре, вдигам), когато се рисува бъдещото тържество на Църквата.

Направо или прикрито в свещените книги на Новия Завет е дадено всичко, което е необходимо на вярващите „за живот и благочестие“ (2 Петра 1:3). Спасителят в беседата Си за небесния хляб казва: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). А св. апостол Петър изповядва от името на всички апостоли: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:66). Очевидно тук са дадени всички норми за религиозния живот и за нравственото поведение на християнина. Изпълнението на тези норми е задължително условие за осъществяване на християнския идеал. Но достигането на този идеал както по отношение на вероизповеданието, така и в областта на нравствения живот, ще бъде гарантирано само при условие, че ние правилно и точно разбираме смисъла, който свещените писатели са вложили в написаните от тях книги. Тази задача има да разреши новозаветната екзегетика, като използва всички методи и средства, които ѝ предоставя науката.

В зависимост от характерните особености на своя предмет, за да разреши успешно своята задача и да постигне своята цел, новозаветната екзегетика си служи с два метода: 1) историко-граматически и 2) алегорически или мистически. Правилно разбрани и умело приложени, тези методи гарантират пълен успех при разрешаване на поставената задача.

Като прилага историко-граматическия метод, екзегетът трябва да извърши последователно следната работа: а)критика на текста, б)езиково-граматически анализ и в)историко-сравнително осветление.

а)Мислите и идеите на свещените писатели са предадени в текста чрез изразните средства и външната форма на езика. Следователно текстът е материално (графично) фиксираният езиков израз на мислите и идеите на автора. Поради това екзегетът, за да разбере тези мисли и идеи, трябва да обърне погледа си преди всичко към текста. Но към кой текст? — Новозаветните свещени книги са написани на гръцки език. Автографите им обаче не са запазени до нас. Ние не притежаваме автограф на нито една от тях. До нас те са достигнали в преписи и преводи на други езици. Най-старите преписи са от IV-ти и V-ти век, а най-древните преводи датират от втората половина на II-ри век. При това положение ние трябва да се постараем да издирим измежду съществуващите преписи и преводи онзи текст, който смятаме, че е най-близък до оригинала или пък въз основа на няколко текстове да се постараем да възстановим първоначалния текст. В това отношение ценна помощ оказва на екзегета текстологията – спомагателна филологическа наука, която чрез историческо и критическо изследване на литературни паметници и исторически документи има за цел да установи точния им текст[5]. За да постигне тази цел, текстологията проследява историята на текста, задълбочено проучва и анализира всички промени, станали в него, остранява допуснатите при преписването грешки и възстановява първоначалния текст. Текстологичното изследване се изгражда преди всичко върху сравнителното изучаване на различните преписи и печатни издания на изследвания текст. При критичното изследване на новозаветния текст трябва да бъдат взети под внимание и древните преводи, защото някои от тях – древносирийският (Пешито) и латинският (Вулгата, в основата на който са запазени древнолатинските преводи, известни в науката под името Итала) – са по-древни от запазените до нас гръцки преписи.

Голямо значение за възстановяване на първоначалния текст имат цитатите от Новия Завет, приведени в съчиненията на най-древните църковни писатели: Учение на 12-те апостоли, Посланието на св. апостол Варнава, Пастир на Ерм, Посланията на св. Игнатий Богоносец и други. Тези цитати са приведени, за да потвърдят определена мисъл или мнение на писателя. От начина, по който са употребени, ние узнаваме как непосредствените приемници на светите апостоли са разбирали смисъла на новозаветните книги, а няма съмнение, че те са предали автентичната мисъл на свещените писатели.

б)Езиково-граматически анализ. Критическото изследване на текста и установяването на най-близкия до оригинала текст е първият етап от работата на екзегета. След това му предстои да надникне зад материалния, графично предаден езиков израз, и там да открие мислите на автора. Тук екзегетът трябва да прояви особено старание и да вземе под внимание редица изисквания. Всеки писател е син на своя народ и рожба на своето време. Той възприема околната среда посвоему и я отразява по свой, присъщ само на него начин. Дали чрез изразните средства на езика той е успял да предаде точно и пълно своите мисли и идеи, това никой не може да установи. Предмет на научно изследване може да бъде само това, което е предадено в текста. То е цялото завещание, което ни е оставил авторът, и ние трябва да се задоволим само с него.

Когато добросъвестно и без предубеждение екзегетът чете текста, той разговаря с писателя. И за да го разбере, трябва да приема думите му така, както той ги казва. Може би в тях ще открие неверни и неприемливи по негова преценка неща. Той няма защо да го вини за това, а още по-малко има право да го поправя. Следователно екзегетът трябва да употреби всички усилия да се откъсне от своята среда, да забрави своите мисли и да се постарае да се добере непосредствено до мисълта на автора, да я схване във възможната ѝ първоначална чистота, и, ако е възможно, да я изживее по същия начин, по който тя се е родила в него[6]. На някои места в свещените книги са описани явления, които от гледище на съвременната наука са неточни или даже невероятни. Това не дава право на екзегета да променя текста и да приписва на свещения писател мисли, които той не е изказал и не е могъл да изкаже.

Това екзегетът може да постигне чрез един задълбочен езиково-граматически анализ на текста, като определи точно значението на думите и изразите, употребени от автора, и разкритие начина на неговото изложение чрез правилно разбиране на граматическите форми и синтактическите конструкции на речта му.

в)Историко-сравнително осветление. Установил най-близкия до оригинала текст, прочел го правилно и разбрал вярно и точно мисълта на автора, екзегетът трябва да даде на този текст едно историческо осветление и обосновка. Той трябва да го сравни с други литературни паметници от същата епоха, които отразяват същите събития и същите условия на живот.

Новозаветните свещени книги са написани през I-ви век след Рождество Христово и в своето съдържание отразяват живота в Палестина и в областите на Мала Азия по това време. Разбира се, апостолите-писатели не са имали за цел да пишат история. Но те съвсем непринудено и естествено ни разказват за едно време, отдалечено от нас с близо две хилядолетия и засягат събития и отношения, които не се срещат в съвременния живот. Това обстоятелство налага на екзегета да сравни и провери всички сведения, които намира в текста – не само исторически, но и етнографски, географски, астрономически, медицински и други. В своите книги новозаветните писатели само загатват за някои събития и споменават имената на някои лица, за които гражданската история е запазила достатъчно сведения. За Ирод, Архелай, Понтий Пилат, Павел Сергий Галион, Феликс, Фест и други говорят не само евангелията и книга Деяния на светите апостоли, а и извънбиблейски извори, които потвърждават казаното, от апостолите за тези лица.

Критиката на текста, езиково-граматическият анализ и историко-сравнителното му осветление, правилно приложени, несъмнено ще доведат до откриване на буквалния смисъл, в който можем да открием мисълта на автора от страна на читателя и екзегета.

С разкриването на буквалния смисъл екзегетът не е разрешил своята задача. Споменахме вече, че не всичко в свещените книги може и трябва да се разбира буквално така, както е предадено чрез прякото значение на думите. „Затова, казва блажени Теодорит, ние не бива да спираме вниманието си само на буквата. Необходимо е да преминем по-далеч от нея, да се доберем до смисъла, да се потопим в глъбината и да намерим скрития бисер на разбирането“[7]. Следователно след установяване на текста и надлежното му езиково-граматическо и историко-сравнително осветление екзегетът е длъжен да разкрие образите и тропите, тоест думите и изразите, употребени с преносно значение и да изясни това, което е съобщил свещеният писател.

За изпълнение на първото изискване е достатъчно той да предаде образната и преносната реч с прости и достъпни думи. Много по-важно е второто изискване. Екзегетът е длъжен да изясни всички думи и изрази с преносно значение, защото без такова изясняване много места в свещените книги ще останат непонятни за нас. А такова изясняване изисква той да приложи в своята работа и алегорическия метод.

Известно е, че още през първите векове на християнството в големите градове на Изток и Запад, където имало многочислени и добре организирани християнски общини, възникнали специални училища – богословски школи. Най-известните от тях били в Александрия, Кесария, Иерусалим, Едеса, Низибия, Лаодикия, Рим, Антиохия, Константинопол, Картаген и други. Най-древна от тези школи била Александрийската. Според Евсевий Кесарийски тя съществувала от най-древно време. Макар че в нея се преподавали всички тогавашни науки, които се преподавали и в светските училища, тя, по свидетелството на блажени Иероним през всичкото време на нейното съществуване си останала църковно учреждение (scholia ecclesiastical[8]) Най-виден представител на Александрийската школа бил Ориген (починал 254 година). Той се счита за баща на научния библейски екзегезис. За него Свещеното Писание било най-важният източник на откровената истина. Той благовеел пред него, изучавал го неуморно и с всичките си сили се стремел да проникне в истинския му смисъл. Тълкуването на Свещеното Писание за Ориген било начало и край на неговото богословие. Той държал особено много за това тълкуването да се извършва по критически проверен текст, затова отделил много време и положил много труд да възстанови текста на старозаветните свещени книги. При тълкуването се ръководел от алегорическия метод. Приемал, че всяко място в Свещеното Писание има три вида смисъл: буквален (σωματινόν), морален (τροθικόν) и мистичен или духовен (αλληγορικόν, αναγωγικόν), като придавал най-голямо значение на мистическия, духовния смисъл. Широкото приложение на алегорическия метод довело Ориген до крайности, които го довели до отстъпление от православното учение на Църквата. Неговите съчинения се считали за причина на всички нови ереси[9].

През III-ти век в Антиохия била основана богословска школа, която по своя метод на тълкуване била противоположна на Александрийската. Привържениците на тази школа отхвърляли алегорическия метод, понеже считали, че той не принася полза, а вреда и се придържали към историко-граматическия метод. Те приемали, че само в някои места на свещения текст има преносен смисъл. Някои от привържениците на тази школа отивали до крайност при прилагане на историко-граматическия метод и изпаднали в догматически заблуди, поради което били осъденн от Църквата и подхвърлени на анатема (Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски). Други пък, като избягвали крайностите, а умерено се ползвали и от двата метода, чрез своите екзегетически трудове оказали голямо влияние за развитието на богословската наука. Достатъчно е да споменем само имената на св. Иоан Златоуст и на блажени Теодорит Кирски. Последният има голяма заслуга за отстраняване на крайностите и умереното ползване на двата метода. Като говори за екзегетическата дейност на блажени Теодорит, професор Николай Никанорович Глубоковски казва, че той, като се ползвал от всички средства, за да разбере истинския и точен смисъл на Библията, никога не бил роб на мъртвата буква. Като е отхвърлял крайностите на буквализма, той също така е отхвърлял и крайностите на алегоризма и не е отстъпвал нито крачка от своите принципи, като всякога е смогвал да намери вярно и устойчиво равновесие[10].

Очевидно е, че екзегетът не може да постигне своята цел, ако в работата си прилага само единия метод. За да изясни правилно смисъла на свещения текст, той трябва умело да използва и в съответна мярка да прилага и историко-граматическия, и алегорическия метод, като избягва както крайния буквализъм, така и крайния алегоризъм.

При тълкуване на Свещеното Писание наред с прилагането на споменатите методи екзегетът трябва да се ръководи и от следните принципи: а) да изяснява текста въз основа на самото Свещено Писание; б) да съгласува тълкуванието на Църквата и в) да съгласува тълкуванието с учението на древните отци и учители на Църквата.

а)В отделните свещени книги има много места с еднакво или близко съдържание. Тези места се наричат паралелни. Особено много такива места има в синоптическите евангелия, които съдържат подробни разкази за живота и дейността на Иисус Христос. Паралелните места имат голямо значение за тълкуването на Свещеното Писание.

Затова първата задача на екзегета, когато ще тълкува едно място, е да провери има ли в другите книги на Библията места със същото или пък със сходно съдържание. Ако се окаже, че такива места има, той трябва да ги вземе предвид и да ги сравни с разглеждания текст. В Библията има цели книги, които са изяснение на други книги. Например Посланието на св. апостол Павел до Евреите е прекрасен коментар на старозаветната книга Левит. В това послание са изяснени не само много месиански места от старозаветните книги (най-вече от книга Псалтир), но и много предобрази на лица, събития и старозаветни църковни учреждения.

Паралелните места, които намираме в отделните свещени книги, убедително доказват, че Свещеното Писание трябва да бъде тълкувател самò на себе си – scriptura scripturae interpres.

б)Тълкуването трябва да бъде съгласувано с учението на Църквата. Свещените книги съдържат Божествено откровение. В него са предадени истините на християнската вяра и на християнската нравственост. За да разбере правилно и да изложи ясно тези истини, екзегетът трябва да притежава особени духовни сили. „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух“ (1 Коринтяни 2:14). Ние не можем заедно с апостол Павел да кажем: „… а мисля, че и аз имам Дух Божий“ (1 Коринтяни 7:40); „А ние имаме ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16). Ако и да нямаме Дух Божий, ние все пак имаме възможност да се доближим до този Дух, защото Той живее в Църквата и я освещава. „Където е Църквата, казва св. Ириней Лионски, там е и Духът Божий; където пък е Духът Божий там е и Църквата и пълната благодат”[11].

Църквата Христова има правото и задължението да пази в чистота предаденото ѝ спасително учение, да го изяснява и да го проповядва. Затова тя е върховен ръководител на християните в техния религиозен и нравствен живот. Всички вярващи са длъжни да слушат гласа на Църквата и да изпълняват нейните установления. „Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде езичник и митар“ (Матей 18:17). С тези думи Спасителят е санкционирал правото на Църквата да бъде висш авторитет и безпристрастен съдия. В този смисъл и св. апостол Павел нарича Църквата „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15).

Като пазителка на истината Църквата трябва да бъде висш авторитет и при изясняване на Свещеното Писание. Затова екзегетът, като срещне затруднение при тълкуване на библейския текст, трябва да търси ръководство и помощ в нейното учение. Той трябва да се ръководи от църковното разбиране, ако иска да не изпадне в мъдруване, несъгласно с духа на Словото Божие.

Наистина Църквата не се е занимавала специално с тълкуване на Свещеното Писание и не е дала специални образци, от които да се ползва екзегетът, но той, за да спази църковния дух, трябва да изяснява текста в духа на общото църковно учение, да се ръководи от определенията на вселенските и поместните събори и от символическите книги на Църквата и да не формулира нови истини, каквито няма в църковното учение.

в)Третият принцип изисква от екзегета при тълкуването да се ръководи от учението на светите отци и учители на Църквата. Такива са древните църковни писатели (духовници и миряни), които са се придържали строго към православното учение и се отличавали с висок нравствен живот. Те са били свети мъже, действали са по озарение свише и не са могли да се заблуждават. Живели през епохата на вселенските събори, когато е формулирано църковното учение по най-важните въпроси на вярата, те са отразили това учение в своите екзегетически трудове. Тълкуванията им са особено ценни за нас, защото в тях е отразено учението на древната Църква. Затова напълно основателно отците на Шестия вселенски събор съветват ония, които „правят тълкувания върху съдържанието на Писанието, да го изясняват не инак, освен както са го изложили светилата и учителите църковни в своите творения, задоволявайки се в случая с тези последните, отколкото да съставят собствени слова, за да не би при недостиг на умение в това, да се отклонят от смисъла и съдържанието“(19-то правило)[12].

В първосвещеническата Си молитва, произнесена преди кръстните Му страдания, Спасителят се моли на Своя Небесен Отец за учениците Си и за всички, които ще повярват в Него: „Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“(Иоан 17:17). Тази истина е предадена в Свещеното Писание. Екзегетът има за задача да я разкрие и да я изясни, като спазва посочените методи и принципи. Усвояването на истината води към единство и изключва разделението. Неправилното разбиране на Божествената истина е единствената причина за вероизповедните различия на Христовите люде и за разделението им. А тези различия не съзиждат тялото Христово, а го рушат. Затова дълг на всички съвременни богослови е да се освободят от всички предубеждения и да усвоят истината в нейната първоначална чистота и святост. Този е единствения път, по който всички ще можем да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“(Ефесяни 4:3).

______________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1980, кн. 2, с. 1-8. Авторът, професор Георги Петков Царев (1915-1986) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Свещено Писание на Новия Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословският факултет при Софийския университет в периода 1950-91 година. От 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при Софийския университет.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Любомир Георгиев и други, Речник на литературните термини, II изд., С., 1969, с. 330.

[2]. Вж. Theologische Wörterbuch zum Neuem Testament, B. II, Stuttgart, 1935, S. 910.

[3]. Православная богословская энциклопедия, т. II, кол. 729-478.

[4]. Проф. Христо Гяуров, Новозаветна херменевтика, ГБФ, т. ХХ, 1942-43, с. 6-7.

[5]. Любомир Георгиев и други, Речник на литературните термини, II изд., С., 1969, с. 868. Александър Милев и други, Речник на чуждите думи в българския език, С., 1970, с. 711.

[6]. Боян Пиперов, Мисли за метода и извора на тълкуване Петокнижието с оглед на новите постижения на езикознанието, Духовна култура, 1939, кн. 7-8, с. 209.

[7]. Николай Никанорович Глубоковский, Блаженный Θеодорит епископ Киррскый, т. II, Москва, 1890, с. 36.

[8]. Православная богословская энциклопедия, т. I, кол. 517.

[9]. Пак там, кол. 518.

[10]. Николай Никанорович Глубоковский, цит. съч., с. 33 и 35.

[11]. Св. Ириней Лионски, Против ересите, III, 24, 1.

[12]. Правила на св. Православна църква, събрал и превел прот. Иван Стефанов, София, 1936, с. 183.

Изображение: авторът Георги Петков Царев (1915-1986) и Ориген (починал 254 година). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2×6

Иисус Христос*

Публикувано на 10.01.201218.08.2025 от Dragan Bachev

Борис Маринов, Александър Величков

1. Живял ли е Иисус Христос?

Колкото и да е странно, има хора, които и сега в двадесетия век на трезвомислие се залавят сериозно да отричат историческото съществуване на Христа. Разбира се единственият път, по който те биха могли да се радват на мним успех в това направление, е да отхвърлят безогледно всички исторически свидетелства за живота на Спасителя. Точно тъй и постъпват. Според тях „евангелските разкази били мит за божествен спасител. По-късно тоя мит бил приет за история.“ Относно пък външните – нехристиянски данни за Христа, които намираме в Талмуда[1], в съчинението „Иудейска археология“ на Иосиф Флавий[2], в Летописите (Аналите) на Тацит[3], във „Vita Claudii“ (Животът на Клавдия) на Светоний[4], в 96-тото писмо на Плиний Младши до император Траян и Траяновия отговор (писмо 97-мо), в „Истинско слово”[5] на Целз, – обикновено изказват съмнение в тяхната автентичност.

Тъй че каквото и доказателство да им приведе човек, било от християнските, било от нехристиянските писмени паметници в потвърждение на истината, че Христос е историческа личност, те нагло се провикват: „Това не е вярно, това е измислица, това е фалшификация!“

Любопитно е да отбележим тук, че тия противници на християнството, които така безцеремонно се отнасят към историята и не вярват на нейните показания за Христа, искат в същото време ние да вярваме в онова, което те говорят против Христа и да го считаме за чиста монета! Но щом те си позволяват да отхвърлят толкова свидетели за историческото съществуване на Спасителя, тогава, следвайки техния метод на отрицание, преспокойно можем да им заявим, че ние пък не вярваме на техните твърдения и ги отхвърляме като несъстоятелни. Защото, ако е възможно според тях да се поддържа дори за онези историци, които са живели най-близо до времето на Христа, че те били ни съобщавали неверни неща и не знаели дали Христос е съществувал, тогава ние с още по-голямо право можем да кажем на тия днешни отрицатели, че те пък абсолютно нищо не могат да знаят по тоя въпрос, тъй като живеят 20 столетия по-късно от оная епоха. А безспорно е, че съвременниците знаят по-добре събитията, отколкото онези хора, които живеят десетки векове след тях. А много важно е обстоятелството, че нито от юдейска, нито от езическа страна, въпреки всичката острота на борбата между тях и първохристиянството, никога и никъде не е оспорван фактът за живота и дейността на Иисуса Христа.Тук ние няма да доказваме автентичността на свидетелствата на християнските и нехристиянските писмени документи за историчността на Иисуса Христа. А ще се обърнем към здравия човешки разум и ще се опитаме с негова помощ да преценим хипотезата за превръщането на един мит в история.

И тъй: противниците на християнството твърдят, че „евангелските разкази били мит за божествен спасител, който мит по-късно бил приет за история“.

Нека допуснем за момент, че това наистина е било така.

Несъмнено е, че тези евангелски разкази са били съставени от известни лица. Тия лица са ги съчинили не за себе си, а за своите съвременници. Съвременниците са ги прочели. Ако тия разкази са им повествували за съвременно на тях лице, на име Иисус Христос, те са могли много лесно да преценят за какво се касае в тях: за история или фантазия, тъй както и ние сега лесно можем да преценим съдържанието на една книга, която засяга събития из съвременния ни живот. Те са могли критично да проверят дали това лице Христос е историческо или легендарно. Защото, ако в онова време е било възможно да има автори като евангелистите, които са написали книга като Евангелието, то непременно ще да е имало и много други умни хора, които са живели при същите условия, при които евангелистите са живели, и които умни хора ще са били критични люде. И, ако е вярно, че Иисус Христос е митическо лице — както твърдят сегашните отрицатели, — тогава това нещо са могли да установят и да знаят най-добре първите читатели на Евангелието. И съобразно с установеното те са определили и своето отношение към Евангелските разкази. Щом Христос е бил мит, Евангелието е имало за тях значението само на една интересна повест, която е могла да им достави по-голяма или по-малка естетическа наслада и нищо повече. С други думи, тая книга е могла да заеме съответно място в редицата на обикновените човешки литературни произведения. И това схващане за нея е било всеобщо и се е предавало от поколение на поколение.

Дотук работата върви нормално и логично.

Но според противниците на християнството, по-късно бил настъпил един момент в живота на хората, когато се случило нещо неестествено, а именно: митът за Христа бил приет за история,тоест лъжата станала истина.

Обаче тази предполагаема метаморфоза поражда у нас множество въпроси и недоумения, които я правят невъзможна.

В оня момент, когато митът е бил приет за история, дали хората са знаели, че разказите за Христа са мит, или не са знаели? Ако са знаели, че са мит, те нямаше да ги приемат за история, защото никой човек няма да иска, нито пък може съзнателно и преднамерено да се самозаблуждава. Ако ли пък не са знаели, пита се: как са забравили, че е мит? Как се е случило това масово забравяне на истината за Христа? Да не би човечеството да е преживяло някакво поголовно обезпаметяване? Но, ако е имало подобно нещо, тогава туй човечество е щяло да забрави и цялата предхристиянска култура, а след това посвоему ще я разбира и тълкува, т. е. ще я изопачи. Обаче, доколкото ни е известно, противниците на християнството не упрекват човечеството, че е изопачило или неправилно изтълкувало диалозите на Платон, трагедиите на Еврипид, Софокъл и Есхил, комедиите на Аристофан и пр. Напротив, днешното културно човечество се гордее със своето дълбоко познаване и правилно разбиране на древната гръцко-римска духовна култура във всичките ѝ разклонения. Тогава пита се: как човечеството се е заблудило само по отношение на Христа? Как е заболяло от частична амнезия? Какви особени причини са породили това патологично явление? Интересно е да се знае, какво е заставило човеците да обявят една обикновена повест (нали нашите противници считат Евангелието легендарна книга!) за свещена книга и несъществуващото лице, за което тя говори, — не само за съществуващо, но — и за Бог? Това е просто необяснимо! Нашето недоумение относно тая метаморфоза нараства още повече, като вземе предвид, че тя е станала не някога в праисторически времена, в далечни тъмни векове, когато, да речем, хората са били невежи, наивни и глупави, та все още би могло да се допусне 1 % вероятност. Туй чудо става през първите векове от нашата ера, т. е. в историческо време, през господството на гръко-римската империя, пред лицето на велики поети, мислители, историци и философи… Това обстоятелство вече напълно разрушава хипотезата за преминаването на мита в история.След туй: как е станало това приемане на мита за история: всички ли човеци изведнъж са го приели или отделни лица са го представили за история? Но как е възможно хората да приемат, че несъществуващият съществува, особено като се знае, че тия, които са изповядвали името на Христа през първите три века, не са били похвалявани или награждавани за тая изповед, а най-жестоко са били гонени, мъчени и убивани за нея?

Да допуснем, че първите разпространители на тази, да я наречем в духа на нашите противници, легенда, са успели да заблудят хората, че Христос съществува, че Той е Бог, че помага на онези, които Му се молят. Те са ги послушали и са започнали да Го призовават на помощ. Ще им помогне ли Той? – Няма да им помогне, понеже – според нашите противници – Той не съществува! В такъв случай какво ще правят хората? – Те ще се разочароват, ще изгубят вяра в Него и ще престанат да Го призовават, тъй както един гладен пътник, който хлопа на една празна къща, за която предполага, че е обитаема, ще похлопа, ще похлопа, ще почака известно време, па ще отмине, понеже никой не ще отговори на неговия зов. Следователно, абсолютно невъзможно е митът да бъде приет за история и лъжата за истина, т. е. никой няма да вярва, че Христос е историческа личност и че е Бог.

Обаче безспорно е, а това признават открито и противниците на християнството, че милиони християни вярват и твърдо изповядват, че Иисус Христос е историческа личност, че е живял на земята като Богочовек и Спасител на света. Но понеже ние видяхме, че психологически и фактически е невъзможно да се приеме един мит за Христа за история, тогава трябва да признаем, че Христос действително е живял на тази земя и поради това именно християните вярват в Неговото историческо съществуване. Но християните Го считат не само за историческо лице, живяло в дадена епоха, подобно на други исторически лица: народни герои, поети, царе и вождове, и след това като тях умряло, но изповядват, че Той е и Бог и че и сега живее и се откликва на техните молитви, а на мнозина праведници и лично се е явявал и явява. Ако Христос не съществува и следователно не отговаря на нашия вик, който отправяме към Него, тогава не би бил възможен този постоянен жив стремеж у християните към Него. Хората не отиват за вода при сух кладенец, а само там, гдето струи постоянно чиста и приятна за пиене вода. Ако Христос не праща Своята благодатна помощ на ония, които искрено Го търсят, ако те не чувстват живо Неговата реалност, ние с нищо друго не можем да си обясним тая постоянна жажда за Христа, това неизразимо ликуване, което изпълва чистите християнски души при споменаване на Неговото пресвето Име, и тази готовност у истинските християни да страдат заради Него.

Следователно Христос е историческа личност, Която е живяла преди 2000 години, живее и сега, ще живее и во веки!

Ако човек вземе предвид победния марш на християнството през вековете, въпреки най-ожесточените преследвания, на които светът е подлагал неговите последователи, ще разбере колко наивно е да се мисли, че тази християнска стихия, която все по-нашироко се разлива по земното кълбо, може да има в основата си нулата, т. е. несъществуващия Христос, и ще си обясни защо именитият немски философ Шелинг си е позволил да каже: „Да се отрича действителността на Христа, това е историческо безумие“!

2. Син на Иосиф ли е Иисус Христос?

Някои си позволяват да подхвърлят във връзка с личността на Иисус Христос кощунствената мисъл: че Иисус Христос бил син на Иосиф. Дълг на апологета е, въз основа на Евангелския текст, да разобличи тази неокачествима лъжа.

За живота на Иисуса Христа черпим сведения от Евангелията. В тях има текстове, които недвусмислено отстраняват за плътско бащинство на Иосиф по отношение на Иисус Христос.

Когато ангел Гавриил – според разказа на св. евангелист Лука – известява на св. Дева Мария, че ето тя ще зачене и ще роди син и ще Го нарече Иисус, тя, изпадайки в голямо недоумение, пита: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ — Този въпрос на чистата Девица, която била дала обет за девственост, красноречиво свидетелства, че в зачеването на Христа мъж не участва. Затова именно Ангелът, който намира туй нейно питане за напълно уместно, ѝ пояснява: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (Лука 1:31, 34, 35). В този разговор ние имаме ясно указание от страна на Майката и на ангел Гавриила по въпроса, който ни занимава.

Св. Евангелист Матей ни съобщава друг факт. Когато праведният Иосиф узнал, че светата Дева е непразна, поискал тайно да я напусне. Защо ли? — Защото, като не знаел още загадката на тази непразност, той, разсъждавайки по човешки, е допуснал, че в случая се касае за нещо грешно в поведението на Дева Мария, тъй като сам той бил непричастен в това дело. Ако беше вярно онова, което безбожници лекомислено подмятат за бащинството на Йосиф, той нямаше да иска да напусне св. Дева Мария. — Понеже и неговото смущение е било основателно, Ангел Господен му се явява и му открива „великата тайна на благочестието“, че „заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Мат. 1:18, 19, 20). В този текст имаме пък свидетелството на Йосиф, че Иисус Христос не е негов син, и свидетелството на Ангел Господен.Щом това е тъй, пита се: Какво е тогава отношението на Иосиф към св. Дева Мария и Иисуса Христа? – Знае се, че юдеите, според Моисеевия закон (Второз. 22:21), жестоко наказвали девица, уличена в блудство, – убивали я с камъни. Ето защо, за да не сполети такава участ и св. Дева Мария, чиято непразност нямало да остане скрита от погледа на юдеите, и която те нямало да проумеят, т. е. не щели да повярват, че е от Духа Светаго, Божият промисъл наредил тя да бъде сгодена (обручена) за праведния Иосиф и да минава пред народа за негова жена, а той — за неин мъж и баща на Иисуса. И действително, изобщо са мислели Иисуса за син на Иосифа. Св. евангелист Лука направо казва: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше — както мислеха (р. н.) — син Иосифов…“ (Лука 3:23). „Както мислеха!“ — Не че е бил наистина син на Иосифа, а за такъв са Го мислели! Народът в Назаретската синагога, чудейки се на учението Му, се пита: „Откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син (р. н.)? Майка Му не се ли казва Мария? И братята му – Йаков и Иосия, Симон и Иуда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това?“ (Мат. 13:54-56). „Не е ли Този Йосифовият син (р. н. ), чийто баща и Майка познаваме? Как тогава Той казва: Слязох от небето?“ (Иоан. 6:42). „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов (р. н.), от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1:45). И св. Дева Мария вън е говорела в духа на онова, което народът е мислел. Когато тя и праведният Йосиф намерили 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“, казва Му: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето баща Ти (р. н.) и аз твърде много се измъчихме да Те търсим“ (Лука 2:42 и 48).

Св. Отци намират и други причини, поради които е бил скрит от света за известно време особеният начин на Христовото рождение (от Дева). Една от тях е и тази: да не се даде на враговете Му материал за осмиване. Ако те са се надсмивали над Неговия произход от Галилея (Иоан. 7:52), ако произхождението Му от Назарет е смущавало даже невраждебно настроени лица (Иоан. 1:46), то какво ли биха говорили срещу Иисуса Христа враждебно настроените към Него книжници и фарисеи, ако знаеха за рождението Му от Назаретска Девица?[6]Иисус Христос не е син на Иосифа. Иосиф е бил само пазител и покровител на Св. Дева Мария и Богомладенеца Христа.

3. За въплъщението и личността на Иисус Христос

Светата Христова Църква изповядва, че Иисус Христос се е въплътил „от Духа Свята и Марии Деви,“ от Светия Дух и Дева Мария. Така се повествува в Светото Евангелие. Някои отнасят този евангелски разказ направо към царството на измислиците и приказките, понеже науката била доказала, че такова събитие било невъзможно; да вярваш в него, значело да се обявиш против разума и науката.

Ще разгледаме въпроса по-обстойно, като използваме мислите, изказани по него, от Цюрихския доктор на медицината Ханс Хоппелер.

И така, твърди се, че зачеването без мъж противоречало на здравия човешки разум. Защо? — Защото разумът такова нещо не познавал и не можел да го разбере. Добре! — Ами той действително ли познава и разбира другото зачеване — при участието на мъж, т. н. естествено (нормално) оплодяване? — Съвсем не! И то е една голяма тайна.

Никой не е в състояние да разбере тези безкрайно финни и нежни процеси. Ако е имало и има в природата нещо, върху което да е сложено булото на тайната, това е произходът на нов живот. Каква безгранична повърхностност е необходима, за да вярва и твърди някой, че е разбрал това чудо! Защото чудо, безподобно чудо е, щом от едвам видима прашинка може да се развие човек. Да си представим една такава прашинка — оплодена женска яйцеклетка. Наглед тя е най-простото нещо: дребничко топченце слуз, обвито в нежна кожица, и в средата едно малко ядро. Всъщност обаче ние имаме пред себе си най-величественото художествено творение, което някога човешко око е съгледало и пред което бледнее всяко инженерно изкуство, всяка наука и техника. Може би си виждал, читателю, в някоя витрина красиво изработен модел на голям океански параход. Навярно ти си бил смаян от това извънредно финно и точно творение, в което е представена палубата с всички нейни подробности: прозорци, стълби, мачти, спасителни лодки; нищо не липсва и всичко е дадено педантично точно в миниатюр! Но ако разсечем този модел на две, вътре ще видим празно пространство, защото да се копира подробно и във вътрешността всяка стая, всяко легло, всяко машинно колело, това би било колосална и много скъпа работа. Но представи си, че един художник-майстор е изработил модел на този параход, който модел напълно съответства на парахода не само външно, но и вътрешно до най-малките подробности! И го е изработил в размери, които позволяват този модел да се скрие между две орехови черупки. Всичко е копирано с абсолютна точност: разпределението на стаите, стенните картини, бански инсталации с вани, тръби и кранове, всички машини до най-малкия вентилатор, кухни, чинии и канчета, хранителни запаси, складирани въглища, параходна библиотека с всички нейни томове, всеки от които действително може да се отвори и със силно увеличително стъкло да се чете и т. н. Нали това ще ни изуми? Но да си представим нещо друго: същият художник ни дава оферта, че той може да направи този модел в големината на една главичка на топлийка, или сто пъти по-малък. Ние непременно ще му се изсмеем в лицето и ще кажем, че това е абсолютно невъзможно! И все пак има Един Майстор, Който наистина е направил такъв модел, не по-голям от една стотна от главичката на карфица. Разбира се, този модел не е на параход, а на човек! Женските и мъжките зародишни клетки са такива модели. Не по-големи от прашинка, но те съдържат целия човешки организъм с множеството негови органи и милиони клетки. Всяка нищожна прашинка. Може да ни се възрази, че това не е така, че едвам след дълго и сложно развитие се появяват и разграничават различните органи. Да, вярно е че зародишната клетка не представлява стотици хиляди пъти умалено човече, подобно на споменатия параходен модел, и че не се съдържат в нея нито кости и мускули, нито кожа и коса. И все пак те са там в зародишна форма. Ако дъщерята има същите очи, каквито притежава бащата, това трябва да е било заложено в съответната зародишна клетка. Ако бащата има дълги мършави крака и синът има такива, туй е станало, не защото синът по-късно е гледал баща си, но тази форма на долните му крайници е била сложена по някакъв начин в съответната зародишна клетка. Една майка има палци, твърде странно извити назад. Синът още не е на две години, и откриват, че и у неговите палци има такава особеност. Как е възможно това? — Из женската яйцеклетка, от която се е развило детето, между другото е преминало и това качество на майката, което после се наблюдава в порасналото момче. Един баща има чудно мека, гъста коса и поетичен дар; синът също ги има; кой друг е предал наследството, ако не онази семенна клетка, чрез която е бил произведен синът? Как е могло другояче да стане това, ако не посредством същата зародишна клетка? Но ако един такъв зародиш съдържа предразположението за цвета на очите, за дължината на краката, за формата на ставите на палците, за вида на косата, за духовната дарба, тогава ние можем да извадим сигурното заключение, че всеки орган, всяка клетка и всяко качество са приготвени в зародишната клетка. И това е именно чудното и непонятното. Това е, което поражда у нас безбройни въпроси без отговор. Как влизат тези качества и предразположения в зародишната клетка? Как стигна — да речем — точното копие на носа в зародишната жлеза и как оттук премина в зародишната клетка, като се знае, че между носа и зародишната жлеза не съществува пряка нервна връзка? Откъде знае зародишната жлеза, че имаме кестеняви очи и дава на всички зародишни клетки предразположението за такива очи? — Госпожа Петрова обича цветята: нейната Лиляна е наследила тази обич. Как е дошла тая особеност в зародишната клетка? Как ли ще трябва да си представим любовта към цветята в едно яйчице? Как ли ще да изглежда музикалната дарба в един сперматозоид? Четириъгълна или кръгла, жълта или виолетова? Как трябва да бъде построена една мъжка зародишна жлеза, щото характерното на нейния притежател, което обикновено не се представлява като нещо уловимо, да се моделира в произведената от нея семенна нишка? Една госпожа има прекрасен глас — сопрано. Обаче нейният яйчник изглежда е „забравил“ да предаде това качество на яйцеклетката, щом синът на тази певица притежава чувствително дрезгав глас и няма следа от музикален слух. Но ето у дъщерята на този син изведнъж се проявява гласа на бабата. Следователно в зародишната клетка на певицата не е имало предразположение, но се е съдържало предразположение към предразположение! А обяснението? — Няма обяснение! Всичко това можем да установим, обаче не можем да го проумеем! Онова дете е наследило устата на майката, гласа на бащата. Кой е решавал този въпрос, когато двете зародишни клетки са се съединявали и следователно налице са били две форми на уста и два гласа: коя уста и кой глас да се предаде и кои да пропаднат? Защо единият път зародишната клетка е почти точен отпечатък на бащата, а друг път на майката, а трети път е смес от по петдесет процента? Кой решава въпроса за разпределението на качествата? Ние бихме могли да поставим още много въпроси, но ще се задоволим само с един: Преувеличихме ли, когато заявихме, че оплодяването и размножаването е голяма загадка за нас и поради това е съвсем недостъпно за нашия разум, за нашето разбиране? Вярно ли е, че върху тези процеси лежи булото на тайната, на неизследимото?И ето Св. Писание ни разказва, че зачатието на Иисуса е станало не по обикновения начин, като онова действие, което обикновено принадлежи на мъжката зародишна клетка, се приписва на една тайнствена сила. Как реагират срещу това нашите модерни „просветители“? — Те се смеят на този разказ като на нещо невъзможно, немислимо. Но както видяхме, тези господа не разбират нищо от процеса на оплодяването и от законите, които действат при него, и въпреки туй искат да решат смело, кое е възможно и кое невъзможно. Такова поведение е високомерно и ненаучно. Но какво ще кажете, вие „непогрешими“ авторитети, за опитите на учените да доведат до развитие яйцеклетки от известни животински видове чрез химическо или физическо дразнене от различно естество при пълно изолиране на мъжкото семе? Какво ще кажете за тези опити, когато се знае, че те дадоха вече известни, дори неочаквани, резултати? Не би ли трябвало такива опити да ни направят скромни и да ни поучат, че все още не познаваме всички възможности, които Творецът е вложил в този свят? Не искам да кажа, че трябва да се отречем от всяка критика на разкази и предания. Но когато една книга от ранга на Библията ни повествува нещо необикновено, нашата критика би трябвало да бъде поне предпазлива. И разказът за зачеването чрез Духа Светаго устоява срещу всяка безпристрастна критика.

Сега ще илюстрираме нашите размишления със следния разговор между атеист и доктор:

Атеистът: Аз не разбирам, как Вие като лекар можете да вярвате в девственото раждане! Как можете да вярвате, че Христос се е родил само от майката, без участие на мъж!

Докторът: Действително ли не разбирате? Аз пък Ви казвам, че тъкмо моята професия и моите медицински познания улесняват и подкрепят много тази моя вяра!

Атеистът: Това е твърде любопитно! Мога ли да Ви помоля за по-конкретно пояснение?

Докторът: Разбира се! На драго сърце ще Ви разясня моята мисъл. От години вече размишлявам върху проблема за човешкото размножаване, и колкото се старая да проникна по-дълбоко в него, толкова по-тайнствено и по-чуждо ми изглежда всичко. Разбира се, Библията говори за един твърде чуден начин на Иисусовия произход, но аз си казвам: колкото и своеобразен да ми се вижда, той в края на краищата не е много по-чуден от така наречения нормален начин на размножението. По-рано последният ми изглеждаше – както на мнозина неспециалисти — съвсем прост и самопонятен, а девственото раждане напротив — твърде чудновато. Но от изучаване на медицината вече зная, че и при обикновеното зачатие не може да става дума за самопонятност, че напротив тук се касае за един процес, който стои далеч над нашето обикновено мислене и е недостъпен за нашето разбиране. И по този начин за мене пропастта между обикновеното зачатие и зачатието на Иисуса стана много по-малка.

Атеистът: Разбира се, аз никога не съм разглеждал въпроса от това становище.

Докторът: Тъкмо поради тази причина спирам Вашето внимание върху туй. Но ще изтъкна пред Вас и друга една мисъл. Може би Вие сте смятали, както мнозина, че развитието на едно яйце, т. е. на една женска зародишна клетка, никога не би могло да се извърши, без да бъде оплодена чрез мъжка зародишна клетка. И все пак на всеки естественик са познати у известни растения и животни онези особени случаи, когато едно яйце стига до пълно развитие без оплодяване, поради което при тези явления се говори за партеногенезис, т. е. за девствено зачатие. И при някои от тези живи твари половото и безполовото зачатие се сменяват едно с друго. Туй наблюдаваме у красивите чехълчета и преди всичко у пчелите. Затова, ако някой ни разказваше например че Младенецът Иисус е дошъл на облак от небето или че е изскочил из пламъка на един свещен жертвен огън, тогава несъмнено такива разкази щяха да бъдат взети повече като приказки и сметнати за по-чудесни, отколкото разказът на Писанието за партеногенезиса, т. е. за един процес, който все пак е познат в царството на природата и се извършва макар и не на стъпалото на човека. Разбира се, далеч съм от мисълта да поставям рождението на Иисуса на една линия с онези процеси в животински свят; ние знаем, че „Силата на Всевишния“ е осенила Мария и е произвела това чудо. Обаче трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че въплътяването на Бога не е станало чрез едно произволно, от въздуха взето чудо, но че то се опира на законите на творението чрез един процес, който финно е приготвен в природата. — Позволете ми сега пък аз да Ви задам един въпрос! Вие приемате ли хипотезата за самозараждането на живота?Атеистът: Как да не я приемам? Че нали науката я е доказала!

Докторът: Макар че науката не я е доказала, но да приемем, че е така, както Вие твърдите! Значи, според Вас, първата жива клетка се е зародила из мъртвата материя? — Добре! Вие заявихте, че не можете да разберете как мога да вярвам, че Христос се е родил само от майката без участието на мъж. Кажете ми тогава, как Вашият претенциозен разум разбира появата на първия живот без участието на само на бащата, но и на майката? Нали преди първия живот не е имало никакъв живот? Следователно, ако е вярно, че Вие разбирате по-голямото чудо (появата на живот без участие на всякакви родители), Вие трябва непременно да разбирате, и то много по-добре, и по-малкото чудо (произход на живот без участието само на мъжката половина). При това положение не съществува абсолютно никакво разумно оправдание за Вашето неверие в безсеменното рождение на Христа от Дева Мария.

Атеистът: Вие, г-н докторе, сте безпощаден към мене с Вашите доводи. Признавам, че сега възможността за рождението на Иисуса из неопетненото лоно на една девица не ми изглежда вече напълно изключена, както в началото на нашия разговор. Но все пак остава фактът, че в цялата човешка история не е познато такова събитие. Следователно, все още изглежда твърде невероятно, че изведнъж при един единствен човек е направено такова голямо изключение, и аз искам да чуя, какво Ви дава повод да вярвате в него?

Докторът: Това е много просто! Иисус Христос се прояви през времето на Своя земен живот и насетне като една извънредна личност, тъй че съвсем не ме изненадва известието, че и Неговият начин на произход е бил извънреден.

Атеистът: Че Иисус принадлежи към великите хора, това едва ли някой ще оспори. Обаче имало е и други бележити личности, но никой не е роден от девица. Би било интересно да зная какво в Христа е било изключителното?

Докторът: Как можете да поставяте сериозно този въпрос? — Представете си следното: В една малка провинция на Римската империя живял близо преди 2000 години един мъж на име Иисус, Който се проявил по крайно особен начин. Израсъл като помощник на дърводелец, на тридесет години Той започнал да говори тук и там на публични места към народа, лекувал болни, които донасяли при Него, събирал около Себе Си привърженици, на които преподавал Своето учение, и след тригодишна дейност бил умъртвен като бунтовник. След това Неговите, в начало твърде смутени, приятели съобщават, че Той възкръснал и се възнесъл на небето, и навсякъде благовествуват Неговото учение и чудната история на възкресението, за да привличат вярващи, макар държавната власт с всички сили да пречела на тяхната проповед, да ги хвърляла в тъмници и не малцина от тях да погубила. А днес? — Цивилизованите народи на Европа и Америка се именуват по името на Този Особен Мъж, броят годините на своята ера от Неговото рождение, всяка зима празнуват с най-голямо въодушевление Неговия рожден ден, изграждат Му безброй скъпи храмове с високи кубета, за да слушат там за Неговия живот и Неговото учение, съчиняват и Му пеят възторжени песни, печатат и разпространяват книгата за Неговия живот и дела в милиони екземпляри, всяка година жертват грамадни суми и живота на стотици мисионери, за да разпространяват Неговото учение в далечни страни и пишат за Него и Неговото дело годишно хиляди томове книги. Най-прекрасното и най-възвишеното, което от 2000 години насам изкуството създава, служи за Негова прослава. Но нещо повече: милиони човеци направляват и днес своя живот според Неговите предписания, почитат Го като свой Господ, молят Му се като на Свой Бог, дават пари, здраве и живот заради Него, и гледат спокойно смъртта в очите, вярвайки в Него. Поколение след поколение отминава, велики мъже идват и залязват, обаче Той, Най-великият, остава, и Нему се кланят най-великите. Почти две хилядолетия изминаха, откак Той живя, обаче още не се е явил никой, който би могъл да се доближи до Него, да не говорим, че би могъл да Го превъзхожда. Неговите най-големи врагове трябва да признаят: Той няма равен на Себе Си! Неговият живот, както и безпримерното влияние на Неговото учение са единствени. Напразно хората ще търсят паралел.И сега аз питам: не е ли логично и разумно да вярвам, че Този, Чийто живот е получил такъв единствен завършек, е имал и изключително начало? Не е ли разумно да вярвам, че Той, Чието гигантско, и днес още живо, дело е просто непонятно за човешкия разум, е и по Своето рождение загадка за естественото мислене? Ако Неговият живот и Неговото влияние върху историята на народите и на отделния човек трябва да се нарече чудно, защо не би трябвало да бъде чуден и начинът на Неговото влизане в света? Ако едното чудо е възможно, което ние всеки ден имаме пред очите си, защо да не е възможно и другото, което ни се разказва от достоверна страна? Един неучен занаятчия става за хилядолетия двигателна сила на историята. Това е факт. Ако нашият естествен разум, ще не ще, трябва да капитулира пред този факт, какво друго може да бъде, ако не високомерие от негова страна, когато той на всяка цена се противи да капитулира и пред факта на Неговото извънредно рождение? Щом в единия случай той трябва да признае своето безсилие защо да не признае и в другия? Наистина разумът е велик дар Божи и ни е даден, за да го употребяваме. Обаче има неща, които надхвърлят неговата сила и за чието възприемане е необходим друг орган. Можем ли ние например да възприемем богато населената с живот водна капка под микроскопа, когато поставим на него не окото, а ухото? Не, защото само окото може да ни предаде светлинните лъчи. Така и в духовния свят има неща, за които разумът не е подходящият, „адекватният“ орган. Той не е подходящ и за девственото рождение на Иисуса. Наистина той може да схване, че едно тайнствено рождение се намира напълно в съгласие с всичко останало, което ние знаем за живота и делата на Иисуса, но той не може да го разбере. Плътският човек не възприема онова, що е от Божия Дух. Обаче на детски смирената вяра е дадено да проникне в чудната тайна: „Бог се яви във плът.“

Атеистът: Значи, Вие считате Христа за Син Божи, дошъл от небето?

Докторът: Да, „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“, — така гласи благовестието на ангела към Дева Мария. И ако от една страна — както казах — естественият разум трябва да стои назад там, гдето се касае да схване тази неизследима тайна, то от друга страна той пак идва по особен начин в помощ на маловереца. С други думи: нашият разум не може никога да ни разкрие как е станало зачатието на Христа в утробата на Девицата. Но че Христос е Божи Син, това разумът може да схване. Колко често на улицата ние веднага познаваме едно дете, че то принадлежи към това или онова семейство, понеже чертите на лицето му и неговото държание ни напомнят за неговите родители. Ние влизаме в едно семейство, в което едни деца са от първия починал вече баща, други от втория, жив мъж. Колко лесно е тогава да установим въз основа на сходството, кои деца са на първия, кои на втория баща. И ние питаме сега: Не дава ли и характерът на Иисуса ясно свидетелство за това, от какъв произход е Той? Не показват ли Неговите прояви и Неговият живот навсякъде белези и следи, които ясно сочат, че Той е излязъл и дошъл от Бога? (Иоан. 8:42) Неговата велика неизследимо дълбока и топла любов към всички човеци без разлика на чин; Неговата кротост спрямо каещите се грешници; Неговата строгост спрямо самоправедните; Неговата власт над сърцата на човеците; Неговите могъщи слова, пълни със сила и величие; Неговата неподкупна праведност; Неговото геройство при понасяне на страданието, и преди всичко Неговият свят, безгрешен живот – не са ли това качества, които сочат божествен произход? Влиянието на Неговия живот върху далечните векове не е ли свидетелство за туй, че Иисус трябва да стои над времето и произхожда от вечността? И когато Той прощава на грешници и възкресява мъртви, тогава ние узнаваме с непогрешима сигурност чертите на Неговия небесен Отец, Който има властта да прощава грехове и Който е Господарят над живота и смъртта! Наистина както и да разглеждаме този чуден Иисус от Назарет, ние всякога имаме впечатлението на римския стотник, който е стоял под кръста и е засвидетелствал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божи!“ (Марк. 15:39)Разговорът завърши… Ясно е, че науката съвсем не ни пречи да вярваме в онова, което Божието Слово ни повествува за зачатието на Христа и за Неговата личност.

Чрез нашите „духовни очи“, ако те са отворени, ще можем все повече да надникваме в дълбините на онази велика спасителна тайна, на онова чудо на чудесата, изразено накъсо от Апостола така: „Бог се яви в плът!“ (1 Тим. 3:16).

4. Не е ли недостойно за великия Бог да се въплъти на малката, нищожна земя?[7]

Някои разсъждават така: „Звездите, които нощем наблюдаваме по небесния свод, поради голямата си далечина от нас, изглеждат като малки искри. Всъщност те – по свидетелството на астрономите – са слънца, десетки пъти по-големи от нашето Слънце, и имат планети, които стотици пъти са по-големи от нашата Земя, която е нищожна прашинка от Вселената. Нима на тази прашинка ще дойде да обитава в човешка плът великият, всемогъщият, неизмеримият Бог? Не е ли недостойно това за Бога?“ – И се съблазняват по отношение на проповядваната от Христовата Църква истина.

Действително Светата Църква изповядва, че Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16) тук – на нашата Земя (Иоан. 1:14).

Интересно би било да ни кажат тези, които считат, че било недостойно за Бога да обитава в човешка плът на малката, нищожна Земя, колко голяма — според тях — трябваше да бъде Земята, колко квадратни километра повърхност трябваше да има тя, за да бъде подходяща за Бога да се въплъти Той на нея?…

Пред безкрайния Бог и най-големите небесни тела са нищожни. Пред Него всичко е малко! И, ако Той дойде при нас, дойде не затова, че Земята е някакво си грамадно тяло, не затова, че земната красота Го е пленила, или че за Него е било особено удоволствие да стане човек, но само поради нашата греховност и безпомощност, следователно: Той дойде „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Когато една високопоставена личност посещава някой болен бедняк в сламената му колиба, тя върши туй не защото мръсното жилище ѝ харесва, но защото иска да помогне на нещастника: тя го посещава от състрадание и милост към него. Богомъдрите учители на Църквата изповядват, че тъкмо чрез въплъщението Си Бог се е прославил много повече отколкото чрез творението на света. Въплъщението е по-величаво, още по-достойно за Бога, пò за учудване дело от творението.

Щом за Бога — както казва Писанието — „хиляда години са като един ден, и един ден — като хиляда години“ (2 Петр. 3:8), т. е.: щом за Бога няма значение времето, то няма значение за Него и пространството, пространствената величина. Мировите системи пред Бога са като песъчинки, и песъчинката — като мирова система. Бог е при всяко нещо тъй, като че всяко нещо — и най-дребното — е единственото, което Той е сътворил, което пази и за което се грижи, както беднякът пази и пасе своята единствена овца.

Бог се разкрива велик и мъдър не само в големите небесни тела и звездни системи, но и в най-малките неща, както виждаме това тук на нашата Земя. Някои водни капки съдържат, както ни показва микроскопът, хиляди малки животинки. Една единствена инфузория, която не можем да видим с просто око, при известни условия може да даде за четири дена едно потомство от 340 билиона. Като се има предвид, че числото един билион е толкова голямо, че един човек би трябвало да го брои около 20,000 години, можем да си представим, какво значи 340 билиона!…

Великият астроном Сечи казва: „Ние се намираме между две неизмеримости — неизмеримостта на великото, която телескопът ни разкрива, и една друга неизмеримост на малкото, която микроскопът ни разбулва, и както не можем да преброим звездите на една мъглявина, така също не можем да изчислим и атомите на една клетка“…

Неизмеримото богатство на най-различните форми на материята, доколкото те са изследвани, ще да са образувани от съединението на прости елементи, които на брой са вече над деветдесет. Чрез спектралния анализ са установили, че всички небесни тела се състоят главно от същите елементи, от които е съставена нашата Земя, и от малкото кремъче на нашия поток чак до последните звездни системи всичко е построено и подредено по един премъдър план от един всемъдър и всемогъщ Дух.Следователно, цялото творение, както звездният мир, така и най-малко червейче и бръмбарче на Земята произхождат от един и същ Бог и са достойни за Него, и Той всичко удостоява с любов.

Велик е материалният свят. Но още по-велик е органическият свят. Една тревица стои несравнено по-горе от едно гигантско по маса небесно тяло.

А що да кажем за човешката душа? — Тя — по оценката на Спасителя — струва повече от целия свят. „Каква полза за човека — казва Господ Иисус Христос, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Именитият френски математик, физик и философ Блез Паскал пише, че човекът е най-слабата тръстика („un roseau lе pius faible“) на природата, „но това е мислеща тръстика“ (“un roseau pensant“). Не е нужно да се въоръжи цялата Вселена, за да го унищожи. Достатъчно е едно подухване, една капка вода. Ала и в този случай, когато Вселената го убива, човек ще бъде по-велик от нея, понеже той знае, че умира, а Вселената не знае, че го унищожава“.

Тогава недостойно ли е за Великия Бог от любов да се въплъти на Земята, да извърши чудото на Изкуплението? И самото това чудо не е ли дело, спрямо което всички видими светове са нищо?!…

5. Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст?

В светото Евангелие пряко не се говори за този период от живота на Спасителя. Затова и естествено се налага въпросът: къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? — Обаче най-често поставят този въпрос не толкова от интерес непременно да се узнае, къде е бил Иисус Христос през тези години от Своя земен живот, колкото — от желанието на всяка цена Той да бъде представен като обикновен човек, в когото нямало нищо свръхестествено и божествено. Затуй и обикновено отговарят: „През това време Христос е бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Необикновеното в Неговия тригодишен обществен живот може да се обясни естествено като резултат на продължителна школовка под ръководство на будистки монаси“.

И така: Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? Бил ли е Той в Индия?

Както вече споменахме, в светото Евангелие не се говори пряко за тоя период от живота на Иисуса Христа. Но това е напълно естествено и е в хармония с великото смирение, в което Божият Син се яви на земята. Един писател по този повод казва: „Забележете, че най-добрите младежи са тези, за които не се говори много сред обществото. Скромността е украшение на юношата. Не е добре, когато млади хора се навират в очите на другите и ги предизвикват да говорят за тях много. Младежът запазва своята добродетел само в тихата долина на смирението.“

Все пак в св. Евангелие, което е меродавното за живота на Спасителя, има места, които излъчват достатъчно светлина по интересуващия ни въпрос и опровергават напълно хипотезата за пребиваването на Христа в Индия.

Св. евангелист Лука, разказвайки за отиването на дванадесетгодишния Иисус в Иерусалим по случай празника Пасха, за туй: как Иосиф и св. Дева Мария на връщане Го изгубили, как след тридневно тревожно търсене Го намерили в храма между иудейските учители, отбелязва: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (2:51).Като имаме предвид, какво безпокойство и какви вълнения са изживели св. Богородица и праведният Иосиф, докато намерят Иисуса в храма, макар да са знаели, че Той не е в чужда страна, а е в Своето отечество, в свещения град Иерусалим, изключено е да се допусне, че те биха се съгласили да Му разрешат да отиде в далечна, непозната страна, при чужди хора, та дори и да предположим, че Той би пожелал да предприеме такова пътешествие.

Значи, те за нищо на света нямало да Му позволят подобно странствуване. И Той действително не е ходил никъде извън Палестина, защото това би било против волята на Майка Му и Йосифа. А светият евангелист изрично казва за отношението Му към тях: „И им се покоряваше“.

Следователно Иисус Христос е останал да живее в Назарет. Там Той е преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лук. 2:52).

Същият евангелист Лука, като говори по-късно за учителската дейност на Спасителя в Галилея, съобщава следното: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете“ (4:16).

Значи Иисус Христос е живял в Назарет, там е бил възпитан; там редовно е посещавал синагогата и това посещение е станало Негов навик, Негов обичай, който като червена нишка е пронизвал целия Му живот от юношеството до зрялата възраст. Затова именно и светият евангелист изрично отбелязва: „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата.“

Но с какво ли се е занимавал Богочовекът в Назарет до началото на Своята обществена дейност?

Отговор на този въпрос намираме в Евангелието на св. Марк, гл. 6, ст. 3. Там четем: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният Син?“

Значи Спасителят на човечеството в Своя частен живот от 12 до 30-годишната Си възраст е бил обикновен занаятчия, дърводелец. Така Го знаят Неговите съграждани, тъй се е наложил Той на тяхното съзнание.

Но да изучиш добре един занаят и да се утвърдиш в него като майстор (народът пита за Иисуса Христа: „Не е ли Той дърводелецът?“, което показва, че е дърводелец с име), за това е необходима практика, потребни са години. И като вземем под внимание естеството на занаята дърводелство, в никой случай не може да се допусне, че Иисус Христос още преди Своята дванадесетгодишна възраст е бил вече дърводелец с име. Напротив, с пълно право може да се предположи, че тъкмо тогава Той е започнал да се учи на това изкуство при Йосиф, който бил именно дърводелец, и е продължил да упражнява тая професия до 30-годишната Си възраст.Ако беше вярно твърдението, че Спасителят през въпросния период от Своя живот е прекарал в Индия, тогава Той нямаше да бъде никакъв дърводелец — не би имал възможност да изучи тоя занаят. Но щом е дърводелец, и то дърводелецът, тогава Той е бил в Назарет — в работилницата на Иосиф, а не в Индия. — Да се предполага, че Иисус е изучил дърводелството в Индия, това ще рече да се компрометира самата хипотеза относно пребиваването на Иисус в Индия, защото тя Го праща там да учи тайнствените будистки науки, а не дърводелство. Но да допуснем, че Иисус е изучил дърводелския занаят до 12-годишната Си възраст и след това е заминал в далечна Индия. Ала в такъв случай психологически е неправдоподобно, че Той и след 20-годишно прекратяване на занаята все още може да минава в очите на Своите съграждани като дърводелец. Съвременниците Му обаче Го наричат „дърводелецът“, защото знаят, че Той идва на проповед от Назаретската работилница на Иосиф, а не из будистките манастири.

Каквито отстъпки и да правим на тази хипотеза, както и да се нагаждаме към нея, ние, изхождайки от евангелския текст, се натъкваме само на абсурди и несъобразности, които ясно говорят за нейната несъстоятелност.

В евангелието на св. Иоан Богослов намираме следното място: „И чудеха се юдеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил?“ (7:15).

Този евангелски текст е особено важен за нашия случай.

Няма съмнение, че по въпроса дали един човек се е учил или не, компетентни са неговите съвременници и съграждани, които лично го познават, които знаят целия му живот, а не поколенията, които живеят деветнадесет века след него. Така е и в случая с Иисус Христос. Юдеите, Неговите съграждани, знаят дали Той е получил някакво образование или не, а не днешните противници на християнството. И тези Христови съвременници се чудят и питат: „Как Тоя знае книга, когато не се е учил?“. Ясно е, че Спасителят, според свидетелството на съвременниците Си, не се е учил, както са се учили юдейските равини и учители.

Ако беше вярно твърдението, че Христос е бил в Индия и там е получил голямо образование, тогава юдеите нямаше в недоумение да се питат: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?“ (Марк 6:2), а направо щяха да си кажат: „Да, вярно е, че Той върши чудни дела и говори мъдри слова, но ние знаем откъде е у Него това. Нали цели 20 години се учи в Индия! Оттам са у Него тези неща.“

Нищо подобно не говорят юдеите. Напротив, казват, че Той не се е учил и не могат да разберат, как един човек може да знае книга, без да се е учил. Обаче ученият фарисеин, началник юдейски, Никодим разбира тази тайна и открито я казва пред Самаго Иисуса Христа: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога“ (Иоан. 3:2). Значи: не от Индия и будистките манастири, а – от Бога!

Освен това и голямото принципно различие, което съществува между християнството и будизма, е едно доказателство против хипотезата за пребиваването на Христа в Индия[8].

Будизмът в своята първоначална форма не проповядва никакъв Бог. Едва по-късно учениците на Буда, под напора на естествения копнеж на човешката природа по свръхестественото, създадоха от самия Буда свой Бог.

А християнството е преди всичко проповед за живия – личен Бог и учение за Него.

Будизмът признава много Буди, а християнството – само един Христос.

За будизма не съществува човешката душа като субстанция, а за християнството тя не само съществува, но е по-ценна от богатствата на целия свят.

Будизмът в своето историческо развитие е до известна степен аристократичен -ориентирал се е към висшите класи, преситени и отегчени от живота, а християнството е предимно демократично – насочило се е към работниците, към отрудените и обременените в живота.

Според Буда, самият живот на човека, копнежът и стремежът му към живота е извор на злото и страданието в света.

Според християнството, злото е резултат от стълкновението на свободната човешка воля и Божествената заповед.

Лечебното средство на будизма срещу злото е безпределното равнодушие към всичко в света – нирвана.

Християнството се бори против злото, като се стреми да прероди злата човешка воля чрез възпитание и Божествената благодат, да изкорени егоизма и да възпламени в човешкото сърце любов към Бога и човека.

Християнското изкупление от злото е достъпно за всички, защото за всички се отнасят думите на Христа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

Но, за да се удостои човек с будисткото изкупление от злото, трябва да напусне своето семейство, своята работа, да тръгне по света като просяк и да умъртвява всички свои желания.

Будизмът само забранява омразата към човека, а християнството заповядва любов към ближния, дори към враговете.

Будизмът е религия на пасивността и леността, а християнството е религия на активното, динамично и културно развитие на човечеството.

Идеалът на християнството е вечният живот на човека, а идеалът на будизма – прекратяването на всякакъв живот.

При тези основни различия между християнската религиозна система и будистката, не може и дума да става, че Христос е живял в Индия и оттам е донесъл Своето учение.

Но ето най-после и личното показание на Спасителя за Неговото учение. В отговор на юдеите, които недоумявали относно Неговото знание, Той казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан. 7:16). С други думи: Той не е придобил това знание по пътя на обикновените учители, които се учат в разни школи при опитни наставници. Неговото учение е от Бога Отца, Който Го е пратил на земята, за да научи човеците на истината. Това е смисълът на приведените Христови думи.

Нека не се забравя и обстоятелството, че Иисус Христос още 12-годишен, когато св. Дева Мария и праведния Йосиф Го намериха „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“ (Лука 2:6), е бил изпълнен с мъдрост и знание. Казва се: „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му“ (Лука 2:47 – р. н.).

И така: разгледаните евангелски места, които говорят, че Иисус Христос дошъл в Назарет, че там бил възпитан, там се занимавал с дърводелство, че не се е учил на човешка книжна мъдрост, че учението Му е от Бога Отца, както и подчертаната коренна разлика между будизма и християнството, разбиват без остатък легендата за пребиваването на Христа в Индия.

____________________________________________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sanhedr. 107 в; 43 а.

[2]. 18, 3, 3; 20, 9, 1; 18, 5, 2.

[3]. Кн. XV, 44.

[4]. 25.

[5]. Sermo verus Λογοζ αληνηζ Вж. Origenes, Contra Celsum.

[6]. Дiак. С. Борзецовскiй, Объясненiие догматиков восьми гласов. Изд. 2-ое Москва 1879, стр. 98.

[7]. Използвани са материали из книгата „Waffen gegen Feinde der Wahrheit”, Klagenfurt 1907.

[8]. В съпоставките между „будизма“ и „християнството” използваме мисли и от: N. Soderblom, Die Religionen de Erde 2. Aufl., Tubingen 1919, S. 50 u. ff.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Всички останали изображения са свързани с Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2jj

Професор Николай Никанорович Глубоковски – основоположник на новозаветната библеистика в България*

Публикувано на 15.06.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Професор Николай Никанорович Глубоковски е един от именитите руски учени-богослови, който след революцията и закриването на духовните академии в Русия, от 1923 до 1937 година е поканен за професор в Богословския факултет на Софийския университет – титуляр на катедрата по Свещено Писание на Новия Завет. Рядък богослов-енциклопедист професор Глубоковски разработва редица от най-важните и трудни проблеми в областта на Свещеното Писание на Новия Завет. С голяма дълбочина и перспективност, с огромна ерудиция, всестранна начетеност и книжовна ориентация, професор Глубоковскии привлича в изследванията си цялата съществуваща литература по различни въпроси[1].

В академическото богословско образование Николай Никанорович поставя изучаването на Свещеното Писание начело на цялото богословие, считайки го за обединяващ център за всички богословски дисциплини. Без този център всички клонове на богословието остават разединени и не възприемат съзиждащия библейски дух. Според него трябва да се промени целият порядък на научно-академичната система, за да бъде Свещеното Писание в нея творчески източник и обединяващо звено за всички богословски науки. Едва тогава богословието ще съгради и развие достойно своето свещено име, утвърждавайки се на непоклатимата основа на откровените паметници на боговедението[2].

Централно място в научната дейност на Глубоковски заема обширното библейско-богословско изследване „Благовестие св. апостола Павла по его произхождению и существу”. Това съчинение, по общото признание на специалистите, е истинска енциклопедия на знанието, отличаваща се преди всичко с тънкостта на критико-екзегетическия анализ и широтата на богословската мисъл. В този труд ученият доказва, въпреки мнението на редица протестантски богослови, че св. апостол Павел е верен ученик на Иисус Христос, а неговото благовестие „не е човешко”, а е получено „чрез откровение Иисус Христово” (Галатяни 1:11-12).Идеите, кумулирани в този величествен труд, откриват нови изследователски хоризонти за следващите генерации библеисти у нас. В съчинението „Господь Иисус Христос – Единственный Глава Церкви” (С., 1965) доцент архимандрит Сергий (Язаджиев) с изключителна проникновеност разгръща мислите на Глубоковски в своя анализ на посланията на св. апостол Павел до Ефесяни и Колосяни, които, пише Глубоковски, са „взаимно сходни в най-главните идейни елементи, но комбинацията им далеч не е еднаква. Пред Ефесяни се разкрива разбиране за Църквата в нейното отношение към Христос, в качеството на именно Христова, в Колосяни същото се показва в друг ред, където най-напред се рисува Христос от гледището на Неговото влияние върху живота и устройството на Църквата. Христологическата еклезиология се сменя с еклезиологическата христология, което е и напълно естествено – отначало да се опише обсъжданата институция, а след това да се характеризира нейният най-главен фактор”[3].

През 2003 година беше публикувано изследването на професор Иван Желев, озаглавено „Разпространението на Христовото благовестие”. Там авторът извайва пред читателя образа на св. апостол Павел в неговата историческа среда, впечатлен от вярата и самоотвержеността му, апостолските проповеднически умения и мисионерски плам, заразяващ със своята всеотдайност на Божието дело[4]. Това съчинение звучи в тоналността на „най-добрия и най-плодовития новозаветен български учен на ХХ век в лицето на професор Христо Н. Гяуров, който дори е декан по време на смъртта на своя велик учител[5], проф. Глубоковски, и допълва красивата симфония, създадена от този майстор на словото.

Глубоковски е привлечен за сътрудник на излизащата от 1900 година, по инициатива на проф. А. Лопухин, многотомна „Православной Богословской энциклопедии”, а в 1904 година, след смъртта на Лопухин, става неин редактор. В този труд повече от сто страници принадлежат на професор Николай Глубоковски. Сред значимите статии, написани от него, можем да споменем: „Библейското богословие”, „Възкресението на Иисус Христос”, „Апокрифните книги на Новия Завет”, „Квириний” и редица други богословски, исторически и биографични разработки.През 1923 година професор Глубоковски приема предложението на Софийския университет да заеме катедрата по Свещено Писание на Новия Завет в открития Богословски факултет. На 19 ноември същата година на тържеството в деня на започването на първата учебна година, деканът на факултета професор д-р Стефан Цанков, обръщайки се към професор Глубоковски с приветствено слово, го нарича светило на православната наука. Той го моли да бъде наставник не само на студентите, но и на младшите колеги професори, към които причислил и себе си.

Глубоковски посвещава всички свои сили и опит за изграждането на образцова висша духовна школа в България. Той участва в подбора и подготовката на преподавателския състав и организацията на учебната работа. Затова справедливо може да бъде наречен основоположник на Богословския факултет. Заложените от Глубоковски принципи трайно влизат в традицията на Факултета. Можем да кажем, че всички бивши негови ученици с особено благоговение и топлина пазят паметта за своя духовен наставник и си спомнят за него с чувство на сърдечна благодарност. По поръка на факултетния съвет на Богословския факултет Глубоковски пише доклади във връзка с хабилитирането и процедурите на професорите Иван Марковски, Христо Гяуров и много други[6].

Въобще от първите дни на пребиваването си в България професор Глубоковски бил обграден с общо внимание и се ползвал с голямо уважение и авторитет в академичните и обществени кръгове, което намерило ярък израз в неговото честване по случай 35-годишна научна дейност през 1925 година и провъзгласяването му за член-кореспондент на БАН през 1929 година.

През 1932 година професор Глубоковски публикува трактата „Евангелия и их благовестие о Христе – Спасителе и его искупительном деле”. Страници 32-82 от този труд са посветени на един изключително дискусионен и труден въпрос в сферата на новозаветната библеистика, а именно „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”. Верен на своя историко-генетичен и религиозно-философски метод, професор Глубоковски засяга редица важни и централни пунктове в тази обширна проблематика. Посредством съпоставянето на текстовете и езиковия им разбор той установява взаимната зависимост между първите три канонически евангелия, но заедно с това и тяхната пълна генетична самостоятелност във възпроизвеждането на цялостния образ на живота и учението на Иисус Христос. Професор Глубоковски посочва, че разкриването на този образ не могло да стане по обичайния биографичен начин, защото Христос е Богочовек, Спасител на света. Затова и в повествованието за Неговото пребиваване и служение сред хората било важно и нужно да се отрази само това, което Го отличавало като Спасител и Изкупител на света. Преследвайки тази цел, всеки от четиримата евангелисти възвестява благовестието на Господ според нуждите на вярващите, но винаги в пълно съгласие с дълбокия смисъл на спасителните събития на Христовото домостроителство. Това обяснява общият за тях материал и вариативността в редакциите на Матей, Марк и Лука.

След трактата „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”, следващите поколения новозаветни библеисти само спорадично засягат проблема, без опит за неговото актуализиране[7]. От друга страна, днес синоптическият въпрос се е превърнал в краеъгълен камък на историко-критическите научни изследвания на евангелията[8]. Изследванията са преминали вече няколко фази на развитие, натрупала се е огромна литература. В тази връзка, публикуваната през 2001 година у нас монография „Нов прочит на студията на професор Николай Никанорович Глубоковски „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”, не само отговаря на нуждата от подобни изследвания, но и преследва няколко основни цели.За пръв път трактатът на професор Глубоковски се предостави на вниманието на любознателния читател и в частност – на студентите-богослови, в превод на български език. По-нататък желанието е да се прехвърли мост от богословско-философската интерпретация на “православния Adolf von Harnak”, който, като голям защитник и научен стълб на Православието, търси с цялата научна обективност преди всичко истината, до проблемите, касаещи синоптическия въпрос в наши дни. Това е, защото анализът на професор Глубоковски е пропит както със силата на вярата, така и с полета на свободното изследване.

Актуално звучи констатацията му, че каноничните евангелия изчерпват всички възможни средства за християнско просвещение и не остават без спасително удовлетворение нито един въпрос в човешката душа. Възникнали в апостолските времена и приспособени към тогавашните условия, те, предавайки в четири разказа едното Христово евангелие, разкриват в стройна последователност божествения образ на Спасителя не само за периода, когато пишат, но и за всички времена.

В края на своя живот професор Глубоковски подготвя да публикува отдавна замислената християнска трилогия „Благовестие християнской свободи (Послание к Галатам)”, „Благовестие християнской святости (Послание к Евреям)” и „Благовестие християнской славы (Апокалипсис)”.

Първата част на трилогията в съкратен вид била издадена през 1935 година. Този труд представлява в известна степен преработка на едноименно съчинение, публикувано през 1902 година, „Благовестие християнской свободы в послании св. апостола Павла к Галатам”.

За широката проблематика, предвидена във втората част на трилогията, свидетелстват редица статии, поместени в Годишника на Софийския университет, Богословски факултет (от 1926 до 1937 година): „Ходатай Нового Завета”, „Христос и ангелы”, „Искупление и Искупитель”, „Христос и християне”, „Християнское братство”, „Християнское субботство”, „Первосвещенство Христа”, „Християнское совершенство”, „Христос – Первосвященник по чину Мелхиседека”. Всичките тези статии са екзегетичен анализ на първите седем глави на Посланието на св. апостол Павел до евреите. Те засягат основни въпроси в отношението между двата Завета. В Стария Завет откровението се извършило посредством ангелите и носило подготвителен характер. В Новия Завет то ни е дадено непосредствено чрез Самия Иисус Христос и е окончателно. Спасението се достига в тайнствено общение с Бога в Христос и в благодатното обновление от Светия Дух, в цялото събрание на вярващите, когато всички те чрез единението на вярата в Божия Син стават Божи чеда. В Христовата Църква се изпълнило старозаветното пророчество за нея. Тя превъзхожда Моисеевия закон, който поставя за първосвещеници верни служители от хората, докато Църквата се възглавява от Иисус Христос, Който навеки е поставен от Отца за Първосвещеник по чина на Мелхиседек. Неговото свещенство е непреходно и Той няма нужда като старозаветните свещеници да принася жертви първо за своите грехове, а след това за греховете на народа, защото извършил това веднъж завинаги, принасяйки в жертва Самия Себе Си. Към тази серия от статии спада и изследването „Послание к Евреям и историческое предание о нем”.

Що се касае до третата част от трилогията – за Апокалипсиса, тя била публикувана през 1966 година в Джордънвил[9].

Несъмнено професор Николай Никанорович Глубоковски би обогатил науката с още много богословски съчинения, ако неочакваната смърт не поставила край на неговия висок и чист живот. В заключение бих желал да подчертая, че трудовете на професор Глубоковски имат основоположен характер за новозаветната библеистика в България. Тематично разнообразие в неговия изследователски поглед дава основата и представлява невпресъхващ извор на вдъхновение и творчество. Тази палитра от неизчерпаеми по своя размах и хоризонт идеи и днес има катализиращ характер и продължава да оказва съществено влияние върху развитието и очертаването на нови перспективи в новозаветното богословие у нас.

__________________________

* Публикувано в „В памет на професор Николай Никанорович Глубоковски”, издателство на Съюза на учените в България, С., 2008, с. 105-109. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Стефан Цанков, Николай Никанорович Глубоковски, С., 1940.

[2]. Срв. Николай Никанорович Глубоковский, Священное Писание в духовных академиях на рубеже двух столетий, Церковний вестник, 50-51, 1909.

[3]. Николай Никанорович Глубоковский, Благовестие св. апостола Павла по его произхождению и содержанию (Экзегетико-догматические очерки), ГСУ БФ, т. ХІ, 1933-34, с. 20-21.

[4]. Вж. Иван Желев Димитров, Разпространение на Христовото благовестие, С., 2003, с. 248.

[5]. Иван Желев Димитров, Професор Николай Никанорович Глубоковски и новозаветното богословие в България, Духовна култура, 4, 2000, с. 7.

[6]. Ст. Цанков, Богословският факултет у нас (1923-1933), ГСУ БФ, т. ХІ, 1, с. 38.

[7]. Ср. Христо Гяуров, Евангелие от Лука, С., 1941, с. 50-52.

[8]. Преглед на историята на синоптическата критика може да се намери в Guthrie, D. New Testasment Introduction. Downers Grove, 1970, pp. 37-42; Marxsen, W. Introduction to the New Testament, Philadelphia, 1968, pp. 101-121.

[9]. Мень, А. Библиологический словарь, Статья „Глубоковский Н. Н.”, с. 213 (http://members.xoom.com/krotov/spravki/).

Първо изображение – авторът Емил Трайчев, второ, трето и четвърто изображение – професор Глубоковски; пето изображение – гробът на професор Глубоковски на Софийски централни гробища

Източници на изображенията: Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1m

Началникът

Публикувано на 21.06.200731.05.2025 от Dragan Bachev

„И ето, некой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса“. (Лука 19:2-3)

Една заран, месец след поредната проверка, в главната митница пристигнаха неочаквано пратеници от Иерусалим. Съобщиха, че Орив и Хезир от Иерихон дължат още по хиляда статири и по десет ефи жито, а Девора – бедната вдовица от Галгал – двеста лепти. Когато Закхей разтреперано ги попита да не би да е някаква грешка, римлянинът отсече:

– Няма грешка! Някой от подчинените ти митари, който отговаря за тях, ги е укрил. А ти си ни дал неверни данни. Това е първото ти провинение, откакто си вече десет години началник на митарите в този район на Юдея. До два дни всичко да е наред, ясно ли е?

Той говореше латински, без да държи сметка, че Закхей владееше езика слабо и не можеше да му отговори. Обаче тонът и изразът на лицето му даваха добре да се разбере, че той просто нахока най-известния жител на Иерихон и околността.

От това открито и безцеремонно нахокване бледото лице на Закхей порозовя.

– Вижте какво – започна той на латински и веднага обърна на арамейски, – моля да имате предвид, че ние ще направим всичко възможно. Декларирам…

В помощ му дойде митарят Аврам, който говореше латински сравнително добре и преведе думите на Закхей.

– Това не е декларацията, която може да задоволи римските власти! – кресна на латински пратеникът. – Искаме не декларации, а да ни предадете необходимите количества до два дни. Освен това трябва да накажете провинения митар. Аз искам поверената ви област, която облагате с данъци в името на император Тиберий, да бъде в добро състояние!

Началникът на митарите и митниците в Иерихон, Галгал и Ветегла зае мирна стойка и кимна с глава:

– Искам да ви уверя, че това ще бъде направено. Занапред няма да позволим подобно нещо.

Вторият римски чиновник, който през цялото време мълчеше, заговори с по-спокоен тон:

– Ние държим в най-скоро време да се поправите. Ако се наложи, ще действате брутално! Дори и кожите ще смъквате от гърбовете на хората. Но данъците трябва да пристигат навреме. И ако това не стане, ще бъда принуден да донеса на прокуратора Понтий Пилат, че вие не работите решително. А това може да има сериозни последици лично за теб, Закхее!

Двамата римляни обърнаха гърбове и ядосано се метнаха върху конете си. Бързо се понесоха на юг.

Закхей се чувстваше унизен и засрамен. Но съзнаваше, че не може да направи нищо, за да защити достойнството и честта на един съзнателен патриот и предан на римляните чиновник, за какъвто сам се смяташе. Римляните бяха тук, в Юдея, близо от сто години и на него, първото величие на Иерихон, за какъвто се мислеше, можеше да заповядва със същата леснина дори един обикновен преторианец.

Стиснал тънки устни и присвил очи, в които се бяха разгорели зли пламъчета, началникът се обърна с рязък тон към първия си заместник Ахим:

– Ахиме, да знаеш, че ти ще понесеш цялата отговорност! Митарят Матан, който е укрил от мен неиздължилите се, е от твоя сектор!

– Който е виновен, той ще си носи отговорността, Закхее – отговори Ахим със студена учтивост. – И ако намираш, че аз съм този виновен…

– Не говоря лично за теб, а за целия персонал. Авраме! – извика Закхей. – До един час всички митари да са при мен, включително от Галгал и Ветагла.

– Но…

– Няма никакво „но“! Действай!

– Позволи ми да ти припомня.

– Какво?

– Ти ги освободи за днес, никой не е на работа. Къде да ги търся? Та сега там, на главната улица е пълно с народ.

Закхей изведнъж се досети. Отдавна бе слушал да се говори за Иисуса, сина на Йосиф, Онзи, Който обикаля Юдея, Самария и Галилея. Възвестявал ново учение, смело изобличавал неправдите, със свръхчовешка сила лекувал хроми, глухи, сакатии – дори възкресявал мъртви! Онзи ден разбра, че Вартимей слепецът бил излекуван от Този необикновен Човек. И още – днес ще мине през Иерихон на път за Иерусалим. Дори сутринта още по тъмно хората бяха започнали да заемат места по улицата, по която щял да мине. Началникът ги видя, отивайки от дома си до главната митница. Кой е Този, се питаше неведнъж Закхей през тези две-три години, когато ставаше дума за Него. А какво ли не бе чул да се говори. Ето защо реши да отиде и види Този чуден Човек. Затова и обяви днешния ден за почивен. Но римските чиновници развалиха всичко.

– Добре – каза той след като помисли малко. – Бях забравил за момент, че ще ходим и ние да видим Онзи Проповедник. Но на всички ще съобщиш, че вечерта ги искам тук събрани. А митарят Матан ще получи тежко наказание. Да вървим!

Ратаят доведе оседланите коне. Закхей и Ахим ги яхнаха. Животните преминаха бързо през парадния вход и не след дълго достигнаха главната улица. А там вече бе претъпкано с хора.

– Ахиме, очаквах много народ, но такова нещо…

– Да – съгласи се първият му заместник, – дори от конете нищо няма да видим.

– Виждаш ли тази смокиня? – посочи Закхей вдясно от себе си. – Когато разбера, че Този Човек приближава, ще се покача върху нея, за да го видя.

– Това е разумно, което ще сториш. Наистина – възбуди любопитството на всички ни Учителят.

– И Учител ли е?

– Така чух.

Внезапно се появи Аврам. Водеше със себе си Матан. Закхей пламна от гняв, скочи на земята, тропна с крак и изкрещя. След това приближи двамата митари. Зашлеви набързо четири плесника на Матан и го шибна няколко пъти с бича.

– Позор, срам за името ми на заслужил митар, което с такъв труд си създадох! Та аз съм известен оттук до Тир, чак до Киликия. Дори в Египет ме знаят! Ще те убия…

Матан вдигна разкъсаната си симла и изплю встрани слюнка примесена с кръв, докато Закхей го обсипваше с цветисти ругатни.

– Чакай бе, Закхей! – спря ръката му възрастен висок мъж с побелели дълги коси. – Ти съвсем го разкървави.

– Не се бъркай, Йосифе! Гледай си глупавата търговия!

– Не те е срам! – с възмущение викна търговецът. – Целият град те познава: ти си грешен човек, изедник! Колко хора обра, малко ли майки разплака, продаде се на онези римляни. И това ми било Закхей (чист – евр., б. а.).

– Тихо! – извика някой. – Учителят се задава.

– Ти си срам и позор, не той! – продължаваше Йосиф. – Колкото си дребен, толкова си лош!

– Авраме, ето ти бича. Вържи му ръцете. Няма да го изпускаш от очи! – заповяда началникът. – Довечера ще му видя сметката. А ти, Йосифе, ще си платиш за тези думи. Ахиме, ела да ми помогнеш да се кача върху смокинята!

Когато зае място, почти веднага видя Човека. Той идваше откъм север; бе навлязъл вече в града. След Него вървяха около десетина мъже. Хората Го приветстваха. Някои хвърляха цветя. От време навреме се спираше, разговяраше с някого. После пак продължаваше напред. Да, щеше да мине под него – на не повече от петдесетина стъпки.

Вече наближаваха. Закхей виждаше добре лицето Му, усмивката. За момент спряха, защото една възрастна жена, славейки Бога, поднесе на Този Човек клонче от лавър. Тръгнаха отново. Вече бяха почти под дървото.

Изведнъж Човекът погледна към него. Не! Това не бе поглед на човешки очи, а два лъча, които пронизваха снагата му и го пареха по сърцето. И Закхей – началникът на митарите, от когото трепереха всички негови сънародници – сега се стъписа. А Учителят – както Го нарече Ахим – му се усмихна кротко и каза:

– Не бой се, Закхее, а слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.

Какъв глас! Митарят, грабителят, безсърдечният Закхей си спомни, че само веднъж бе чувал толкова сладък и любящ глас: беше гласът на майка му преди много, много години… И остана поразен, с отворена уста! Той никога не беше си спомнял миналото, когато още не бе станал митар, а впоследствие и началник. А сега тук, в загрубялата му душа заблестя нещо чудно, чисто, много хубаво. Сигурно вътре в него бе останало парченце от погледа на Човека.

Закхей скочи от дървото, разбута изумените хора, които, сочейки го, говореха „грешен човек, грешен човек“, и се озова до Този Учител. А Той повтори:

– Не бой се, Закхее.

– Откъде знаеш името ми, чудни Човече? Познаваш ли ме?

Човекът кимна.

– Но… да не би… някога… да съм Ти сторил зло?… Да съм Те ограбил? – попита объркано Закхей.

За пръв път той се смути и се засрами от престъпленията си. И това му се видя толкова чудно, че нозете му се подкосиха, кръвта в слепите му очи заблъска лудо, пред очите му заиграха червени кръгчета. Ала Другият заговори и галещият Му глас преля в душата на Закхей някаква необикновена сила:

– Не си Ми сторил зло, а добро току-що Ми направи!

– Аз ли съм Ти направил добро? Та аз не съм се и докосвал до Тебе?!

– Ти си спомни за своята майка! Ти се засрами от престъпленията си! Ето добрината, която Ми направи: даде ми своите грехове!

Закхей падна на колене:

– Ти си пророк, Учителю! – прошепна той. – Щом надникна в мислите ми и позна, Ти си истински Божи пророк. Някога, когато бях още дете, майка ми ми говореше за Божиите пророци и за Спасителя, Който ще дойде… Но по-сетне… аз забравих… и станах… О, Рави! Срам ме е да си вдигна очите… Може би Ти си Самият Спасител? Горко ми!

– Право каза, Закхее. И не горко ти, а хвала ти, че видя светлината, за да бъдеш и ти в Царството Божие.

Изведнъж Закхей скочи на крака и се затича към вързания Матан. Освободи го и като прегърна коленете му, заплака. После стана, приближи се до търговеца Йосиф и му поиска прошка. След това се изкачи на високо място и като застана така, че да го виждат всички, извика:

– Чуйте! Ето, половината от имота си давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно!

Тогава Човекът рече:

– Днес стана спасение и за този митар, защото и той е син на Авраама, понеже Син Човешки дойде да потърси и спаси погиналото.

След малко тръгнаха към дома на Закхея. Всички, които вървяха редом с Учителя, слушаха тихото Му напевно слово за светлината на Новия Завет.

___________________________

Източник на изображението Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n

Аз съм пътят, Истината и Животът

Публикувано на 19.06.200731.05.2025 от Dragan Bachev

Предговор

Предлаганите разкази, свързани с Господ Иисус Христос, написах през 1993-94 година. За наставник ми служеше книгата Бен-Хур (Лью Уоллис, Бен-Гур, изд. Крон-Пресс, Москва, 1993). Известно е, че по същата книга е направен филм, който е спечелил 11 Оскара на Американската академия за филмово изкуство, през 1959 година.

Този сборник няма претенцията да поднася нещо ново, непознато досега у нас; все пак, някои евангелски повествования и такива от Деяния на светите апостоли, показани не от гледна точка на Новия Завет, както са известни, а поднесени като художествени разкази, спомагат на читателя да се потопи в онази атмосфера на тогавашния живот и да съпреживее с нашия Спасител и Господ въздействието на Неговата изключителна Личност и възвишено учение.

19 юни 2007 г.

Драган Бачев