Етикет: мария

Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се разглежда обозначението „новата Ева“, дадено на св. Богородица от отците на Църквата на Третия вселенски събор. Значението на това определение се анализира по-подробно на фона на Новия Завет и се търсят връзки със съвремието – как чрез св. Богородица реабилитирането на Ева рефлектира върху женската половина на човечеството от този момент нататък, в какво точно се изразяват последиците от него и какво се е променило за жените оттогава? Във връзка с последното се поставя още въпросът: каква е мисията и ролята на жената от „новата Ева“ насам, след като тя стана „скиния на Бог-Слово“, „небесна стълба“ и спомогна за отварянето на Рая?

THE HOLY MOTHER OF GOD – THE „NEW EVE“ AND THE MISSION OF THE WOMEN IN THE NEW TESTAMENT ERA

Eva Kovacheva

Abstract

The present study examines the designation „the new Eve“ given to the Holy Mother of God by the Church Fathers of the Third Ecumenical Council. The meaning of this definition is analyzed in more detail against the background of the New Testament, and connections with modern times are sought – how, through the Holy Mother of God, the rehabilitation of Eve reflects on the female half of humanity from that moment on, what exactly are the consequences of it and what has it changed for women since then? In connection with the latter, the question is also raised: what is the mission and role of the woman since the „new Eve“ since she became the „tabernacle of God-Word“, „heavenly ladder“ and helped to open the Paradise?

***

Обозначението на св. Богородица като „новата Ева“ е установено в богословското учение както на Източната, така и на Западната църква. Т. Malaty – в своето обемно изследване St. Mary in the Orthodox Concept[1] – твърди, че то произхожда от св. Папий Йераполски, епис­коп в Мала Азия към края на първото – началото на второто столетие. Оттогава определението се използва от редица свети отци и учители на Църквата, на които той се позовава в своя труд, като св. Юстин Философ, Ориген, св. Ириней Лионски, св. Ефрем Сириец, св. Амвросий Медиолански, блажени Августин и св. Григорий Велики. В монографията си Мария, новата Ева[2] М. Hofmann също привежда доказателства, че свидетелствата за типологичното съпоставяне между Ева и Мария, а с това и реабилитирането на целия женски пол чрез Мария, датират от второто столетие[3].

Определението за св. Богородица като „новата Ева“ е възприето от ця­лата Църква на Третия вселенски събор[4]. В днешно време то се употребява рядко и се констатира, че за мнозина е неизвестно. От това възниква след­ният въпрос: доколко неговото съдържание се познава и се вниква в него? Самото понятие „новата Ева“ поражда след себе си и други въпроси: 1) Има ли реабилитирането на Ева чрез св. Богородица последици върху женската половина на човечеството от този момент нататък и в какво се изразяват те? 2) След реабилитирането на Ева от „новата Ева“ продължават ли да са валидни наказанията, наложени над нея заради грехопадението, описани в Бит. 3:16 или те са премахнати? 3) Каква е ролята и мисията на жената в новозаветната епоха, след като се изпълни даденото ѝ пророчество за идването на Спасителя чрез нейното семе (Бит. 3:15**), което се осъществи в лицето на св. Богородица, и която възвърна достойно мястото на жената в Божия план и домостроителство?

Без да се претендира за изчерпателност по темата, целта на настоя­щето изследване е да се представят някои важни събития, изложени в Новия Завет, които дават основание на Църквата да провъзгласи св. Богородица за „новата Ева“ и тези места да се анализират по-задълбочено в съпоставка с други новозаветни събития, с оглед да се открои по-ясно значението на жената.

В Стария Завет се загатва, че Спасителят на човечеството ще се роди от семето на жена (Бит. 3:15). Това пророчество се изпълва с раждането в плът на Иисус Христос от св. Богородица, което е описано в Новия Завет от четиримата Евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан. Но може ли да се твърди, че само с Раждането на Спасителя се изчерпва значението на св. Богородица в земния ѝ живот като жена? – Не. Нейната роля се разпростира много по-широко, а от­там и последиците от нейното дело. Голямото значение, което св. Богородица изиграва за цялото човечество още преди Раждането на Спасителя е, че тя, един човек само, дава съгласието си пред Бога, по силата на нейната човешка свободна воля, тоест доброволно, да се случи най-голямото събитие в историята – въплъщаването на Второто лице на Светата Троица, Логоса, слизането на Божия Син сред хората на земята: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

В този един стих се съдържат три важни момента, които стоят в пълна противоположност на събитията, случили се в Рая: 1) Св. Богородица проявява пълна и безпрекословна вяра в Бога, за разлика от Ева, която проявява неверие и опитва от забранения плод; 2) Св. Богородица сама нари­ча себе си „рабиня Господня“, което означава, че нейната воля и като човек, и като жена е напълно подчинена на Божията воля, за разлика от Ева, която, когато нарушава Божията заповед в Рая, се ръководи от своята, а не от Божията воля; 3) Това, което най-силно показва, че св. Богородица е антипод на Ева и изглажда нейната вина е, че както действието на Ева се отразява върху цялото човечество, така и последиците от действието на св. Богородица също засягат цялото човечество. Чрез даденото доброволно съгласие на Пресветата Дева да се въплъти на земята Спасителят на света, Избавителят от греха, тя дава съгласие за събитие, което не засяга само лично нея, а всички хора. Казано по друг начин, тя – жената – се явява един-единствен човек, предста­вител на целия човешкия род, който се съгласява да се въплъти Спасителят, Този, Който ще победи смъртта и ще избави човека от греха. Следователно от нейното съгласие, от съгласието на една жена, е зависела по-нататъшната съдба на света. Тъй като Бог винаги върши всичко след свободния избор и решение на човека, вследствие от нейния отговор следва реализирането на събитието, довело до въздигането на цялото човечество.

Защо Бог поисква за това най-значимо събитие в историята съгласието на една жена, а не на Йосиф, който по юдейските обичаи е неин съпруг, глава на семейство и наставник? При разглеждането на новозаветния текст се ус­тановява, че Бог съобщава на Йосиф новината като постфактум. Бог не пита Йосиф за неговото съгласие, а само му съобщава предстоящото събитие: че тази, която му е поверена, е заченала (Мат. 1:20). С тази констатация се съ­гласява и архиепископ Константин (Горянов), който обяснява: „Редом с Мария стои чисто пасивната и безмълвна фигура на Йосиф“[5].

Безучастността на Йосиф и активността на св. Богородица не са слу­чайни. Чрез Ева в света е влязъл грехът и затова именно от „новата Ева“ се е очаквало да даде съгласието си за избавлението на нейното потомство. И тя го прави.

Някой би могъл да си помисли: „че кой не би повярвал и не би приел думите на явил му се ангел, Божи пратеник? Каква е нейната лична заслуга в това?“. Ето защо тук ще разгледаме отговора на девицата Мариам на фона на едно друго новозаветно събитие – предизвестеното от архангел Гавриил.на свещеник Захарий раждане на св. Йоан Кръстител. При съпоставяне на тези две изложени в Новия Завет подобни събития, висотата на св. Богородица изпъква още по-силно. Същият ангел, който ѝ съобщава вестта, че ще зачене от Светия Дух и ще роди Син (Лука 1:26-35), се явява и на Захарий, за да му съобщи, че неговата молитва е чута и жена му Елисавета ще роди син, а той трябва да го нарече с името Йоан (Лука 1:13). Във втория случай архангел Гавриил съобщава новината на мъж, свещеник, който има жена, при това след техните усърдни молитви да имат дете[6]. Каква е реакцията на Захарий в сравнение с тази на девицата Мариам? Захарий се усъмнява в думите на Божия пратеник, като му отвръща: „по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст“ (Лука 1:18). Заради проявеното неверие според библейския текст Гавриил го наказва: „и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си“ (Лука 1:20).

На фона на направеното сравнение между неговата реакция, който е мъж, свещеник и има жена, с която се надявали да имат дете, и, от друга стра­на, Мария, която е жена, без духовен сан, при това девица, непознала мъж, което прави събитието да изглежда още по-чудно и невъзможно, изпъкват в пълна степен нейните несравними по достойнство качества като човек: сила на вярата, послушание, смирение и безпрекословно подчинение на човешката ѝ воля на божествената. За разлика от Захарий, тя не проявява никакво съм­нение в думите на архангела и веднага се подчинява на Божията воля: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

Към това може да се добави и още един аспект в разбирането на самото посещение на Мария от архангел Гавриил: фактът, че при нея идва ангел, при това с поздрав, отправен към нея (Лука 1:28), говори сам по себе си колко чист, свят и възвишен живот е водила тя като човек.

Благовещението се свързва и с още нещо – с началото на християн­ството, защото то е там, където за първи път се чува Благата вест. Затова на празника Благовещение Църквата възпява: „Днес е началото на нашето спасение[7]“ Следователно началото на християнството не е нито при излизането на проповед на св. Йоан Кръстител, както смя­тат някои западни теолози[8], нито при започването на обществената дейност на Иисус Христос, нито на Петдесетница, а при разкриването на Благата вест на жената.

От всичко изложено по-горе става ясно, че Мария в Новия, се явява антипод на Ева в Стария Завет – пълна нейна противоположност, както и въобще пълна противоположност на постъпките на прародителите в Райската градина. При нея се изпълва още обещанието, дадено на Ева според книга Битие, че нейното семе ще поразява змията (Бит. 3:15). Затова с пълно право св. Богородица е наречена от Църквата „новата Ева“. Като представител на Римокатолическата църква, същото твърдение защитава A. Schwibach, който казва: „За разлика от Адам и Ева, Мария остава покорна на Божията воля; тя казва нейното „да“ с тяло и душа и се поставя напълно на разположение на божествения план. Тя е новата Ева, истинската „майка на всички живи“; това означава на тези, които чрез вярата в Христос са получили вечен живот[9]“.

Прочетете още „Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*“ →

В кой ден Христос влиза в Йерусалим?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

В кой ден (на седмицата, а и в еврейския календар на онова време) Господ Иисус Христос влиза в Светия град Йерусалим, посрещнат тържествено и въодушевено от мало и голямо? Това е един труден въпрос в изясняването на новозаветната хронология и особено в уточняването на хронологията на последните събития от живота на Спасителя на земята.

В евангелското литургийно четиво за празника Вход Господен в Йерусалим, наричан още Вайя или Цветница, или Връбница, четем:

„(1) Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. (2) Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. (3) Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. (4) Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: (5) защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? (6) Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.) (7) А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. (8) Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. (9) Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. (10) А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, (11) защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. (12) На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, (13) взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. (14) А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: (15) „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле“. (16) Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили. (17) Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. (18) Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо“ (Иоан 12:1-18).

Иван Ж. Димитров

За да си отговорим на поставените в началото въпроси, трябва преди всичко да се опитаме да уточним: коя дата според еврейския календар е бил този „шести ден преди Пасха“ и кой седмичен ден? Оттам ще може да се види и в кой ден („на другия ден“, 12-ти стих) Иисус Христос е влязъл в Йерусалим.

Можем да се опрем на едно сигурно свидетелство, което се съдържа по-нататък в Евангелието според Йоан, където е посочено, че първият „велик ден“ на празник Пасха (това е 15-ият ден на месец нисан) в годината на Христовите страдания, смърт и възкресение се е паднал в събота: „И понеже тогава беше петък, юдеите, за да не останат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищелите и да ги снемат“ (Иоан 19:31). Тогава основателно може да се предположи, че шестият ден преди Пасха, когато Иисус с учениците Си е пристигнал в село Витания, преди да влезе в Йерусалим, е 9 нисан на онази година, съответно е бил първият ден на седмицата. Но това е само едно от възможните обяснения. Защото възникват и следните въпроси: Как трябва да се разбират тези шест дена? Включват ли те деня на пристигането на Спасителя във Витания и до кой ден на Пасхата се броят – до 15 нисан или до 14 нисан, когато след залез слънце е започвал 15 нисан (не от полунощ, както е съвременната традиция), тоест започвал е празникът Пасха с пасхалната вечеря (яденето на пасхалното агне), която по съвременните ни разбирания се пада на 14 нисан?

Има различни мнения по тези въпроси от древност и до днес. Древните тълкуватели са изказвали мнения без да спорят с останалите тълкуватели, изразили друго мнение. Докато днешната „мода“ е всеки да отрича мненията на останалите и да настоява за своята правота. Но това е духът на времето, който е навлязъл и в науката.

От Евангелието според Лука виждаме, че Иисус отишъл в град Йерихон („След това Иисус влезе в Йерихон и минаваше през него…“, Лука 19:1 сл.), гостувал в дома на Закхей и по всяка вероятност прекарал в този град съботния ден. Защото според еврейския закон, основавайки се на четвъртата Божия заповед („Помни съботния ден, за да го светиш…“, Изход 20:8-11), в събота евреите не само не е трябвало да работят нищо, но също така според равински тълкувания не е трябвало да изминат разстояние по-дълго от 2000 лакти или 6 стадия (според някои това е равно на почти 1400 метра). А в първия ден на седмицата, когато вече е било разрешено да се пътува, Спасителят тръгва от Йерихон да „възлиза“ за Йерусалим („Като каза това, Той тръгна по-нататък, възлизайки за Йерусалим“, Лука 19:28). Старинният глагол „възлизам“ предава съответния гръцки глагол „αναβαίνω“ (анавено) в оригинала и означава изкачване към по-високо място или към столицата. Трябва да имаме предвид, че разликата в равнището на Йерихон и Йерусалим все пак е около 1000 метра, така че употребата на глагола е оправдана, макар и днес той почти да не се използва в нашия език.

По пътя за Йерусалим Иисус Христос спира във Витания – това е описаното събитие в Йоан 12 глава. Пристигането във Витания трябва да се постави в първия ден на седмицата. Вероятно Спасителят е останал поне една вечер в дома на Марта, Мария и Лазар, защото се говори, че са Му приготвили вечеря (2-ри стих). Също така е било нужно известно време (имаме предвид часове), за да дойдат любопитни евреи да видят Този, Който преди това е възкресил Лазар. Нека отбележим, че възкресяването на Лазар не е станало при това посещение на Иисус Христос във Витания, макар ние сега да честваме събитието в деня преди самия вход Господен в Йерусалим, но това е поради необходимостта в една богослужебна година да се вместят толкова много събития от поне тригодишното служение на Спасителя.

Джото ди Бондоне (1267-1337), Вход Господен в Иерусалим, Капела дел Арена, Падуа, Италия

„Любопитните евреи“ може да са били хора от самото село Витания, макар че те са видели Иисус Христос още в деня на чудото на Лазаровото възкресяване. Може да са били и евреи от Йерусалим, което е по-малко вероятно, защото в тези дни преди празника йерусалимските жители са били твърде улисани в подготовката за посрещането на поклонниците за Пасха. Много по-вероятно е те да са били евреи от кервана пътуващи за празник Пасха от северната част на Палестина през долината на река Йордан на юг през град Йерихон и накрая през село Витания за Йерусалим. Това са били подчертано религиозни хора, за които е било интересно всичко, свързано с Божиите знамения и чудеса.

Разстоянието от Йерихон до Витания се е изминавало за пет-шест часа, а от Витания до Йерусалим пътят е бил по-малко от 3 километра. Щом пристигнели във Витания, поклонниците вече били почти в Йерусалим. Затова имали време да отпочинат, да се нахранят, дори да пренощуват там, преди да влязат в Светия град, още повече че имало все пак достатъчно дни до празника.

Иисус Христос и учениците Му не се задържали много в дома на техните приятели, защото Самият Той не бил обикновен поклонник за празника, а имал още доста неща да свърши в града. Затова веднага на втория ден от седмицата (по нашия сегашен календар на Велики понеделник, а по еврейския календар 10 нисан) Спасителят е пожелал да продължи пътя Си. Още с наближаването на Йерусалим е бил посрещнат много възторжено от народа, който Му оказал почести като на цар, приветствайки Го с думите: „Осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев!“.

По-нататък събитията са известни. Само да отбележим накратко, че след това посрещане не е имало нито други церемонии, нито царски угощения, а Христос се е отправил веднага към храма. Това е било обичайното за Него: храмът Божи е бил средоточие на религиозния живот на еврейския народ и всичко, което Иисус Христос е имал да каже на този народ, е било най-подходящо да се каже именно в храма – всъщност в двора на храма, където са стояли хората по време на молитвите и жертвоприношенията си.

Ел Греко (1541-1614), Иисус изгонва търговците от храма, Национална галерия, Лондон, Англия

Така е започнала последната седмица от живота на Спасителя, която заради претърпените от Него страдания ние наричаме Страстна.

А ако някой попита: защо все пак празнуваме Господния вход в Йерусалим в неделя, тоест в първия ден на седмицата по еврейския календар? На този въпрос не е лесно да се отговори. Един възможен отговор е, че в църковния календар много от честваните събития не са поставени на точните им дати или седмични дни, а са сложени в дни и периоди, които имат преди всичко образователен и назидателен смисъл, а нямат за цел да предадат точна хронология според съвременното историческо разбиране.

Покланяме се на Твоите страдания, Христе, покажи ни и славното Си възкресение!

_________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров, Вход Господен в Иерусалим и Иисус изгонва търговците от храма. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bRn

Празникът Успение Богородично*

Публикувано на от Dragan Bachev

Венцислав Каравълчев

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог” заради своята праведност, била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на много съвременни изследователи празникът Успение Богородично (на гръцки език Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият Богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Иерусалимската църква в началото на ІV век и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартирологий от VІІ век (на псевдо-Иероним) св. Дева Мария починала на 18 януари, а била взета на небето на 14 август. Това предание се пазило първоначално в църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църква, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали христологичните спорове, които достигат своя апогей през ІV-V век и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

Това се потвърждава от факта, че всички богородични догмати са и христологични. Сериозен е бил приносът и на полемизиращите с другите еретични учения като арианството, несторианството и т.н., които принизявали достойнството на Богородица. Така например ереста на колиридианите отричала човешката природа на Богородица, а оттам – и нейната телесна смърт, както и съществуването на човешка природа у Христос.  Няма да бъде пресилено, ако кажем, че обособяването и установяването на първите богородични празници в Църквата са резултат и пряко следствие от дълбокия христологичен кризис във Византия през периода ІV-VІ век.

Въпреки че много от събитията и детайлите, свързани с възникването и развитието на култа към св. Богородица, са изгубени още в древността, можем да се опитаме да направим една кратка, частична реконструкция.

Православното почитание на св. Богородица има своето начало още във византийския култ към нея, средоточие на който се явява Константинопол. На 11 май 330 година Константин Велики официално пренася столицата на империята в Новия Рим, който той посвещава на Пресвета Богородица. В тропара на празника, известен с името „обновлението на Цариград”, се пее: „Градът се предава на Богородица и посвещава своето начало на Божията Майка, от която черпи своята сила и дълговечност, от която се пази и охранява; затова вика към нея: Радвай се, надеждо на всички краища на земята”. Това посвещение на града е отразено в мозайка на южния вход на храма „Св. София“ в Константинопол, където е изобразена св. Богородица на престол, а от двете ѝ страни предстоят император Константин Велики и Юстиниан. Първият посвещава на Христос и Богородица града Константинопол, а вторият – главната църква на империята, храма „Св. София“. Историческите и археологически сведения говорят за около 200 храма в Константинопол, посветени на светата Божия Майка.

Приблизително по същото време св. Елена, майката на император Константин Велики, която също играе съществена роля в обособяването и утвърждаването на почитта към Богородица, се ангажира с пренасянето на пояса на св. Богородица във Влахерна (Константинопол). Може би също под влиянието на св. Елена се появява емблематичната икона на св. Богородица на светата вода (агиасма), която се превръща в любима икона на императорското семейство. През V век Елия Пулхерия (399-453), сестра на малолетния император Теодосий ІІ и негова настойница, се слави не само с пламенната си вяра, но и с дълбоката почит, която храни към св. Богородица. Според друго предание  инициативата за пренасянето на св. пояс на св. Богородица от Иерусалим в Константинопол е нейна. Пулхерия нарежда поставянето му в специален златен кивот – агиа сорос. Тези и други подобни действия и събития като например чудото на император Лъв с Богородица при извора, който се превръща в Живоносен източник, допълнително спомагат за още по-бързото развитие и разпространение на култа към Божията майка. Това почитание добива и своята съборна санкция на ІІІ Вселенски събор в Ефес през 431 година. Празнуването на Успението се упоменава в произведенията на блаж. Иероним, блаж. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Константинополски и др. Въпреки това обаче Успение ще се превърне в официален празник на църквата на Изток едва в края на VІ век, а на цялата Църква чак в края на VІІ век.

На 15 август 595 година император Маврикий, във връзка с победата си над персите, разпорежда празникът Успение на Пресвета Богородица да бъде честван официално. В тази връзка императорът издигнал храм на мястото на гроба на св. Богородица в Гетсиманската градина в Иерусалим.

Западната църква приела официално празника около век  по-късно – през VІІ век. При това Рим първоначално празнувал две дати. На 18 януари се отбелязвала „Кончината на Дева Мария”, а на 14 август „Взимане на небето”. Общото за Изтока и Запада празнуване на празника на Успение на 15 август се наложило чак през ІХ век.

Още от самото начало честването на Успение Богородично се предшествало от пост. В една своя беседа, произнесена около 450 година, папа Лъв Велики казва, че: „църковните пости са така разположени в годината, че за всяко годишно време има предписано собствено правило за въздържанието. Така за пролетта е пролетният пост на св. Четиридесетница…, за есента – есенният в седмия месец…”. Тук под есенен трябва да се подразбира постът преди Успение. По-късно Св. Симеон Солунски ще напише: „Постът в август (Успенския) е учреден в чест на Майката на Словото Божие, която, като узнала за своя край, както винаги се подвизавала и постила за нас, въпреки че, бидейки свята и непорочна, не е имала нужда от пост…”.

От третото правило на патриарх Николай ІІІ Граматик (1084-1111) се вижда, че Успенският пост е бил преместен от друг месец в месец август, без да се дават подробности за това. Посочва се също, че продължителността на поста не е била точно постановена. Валсамон в своя 55-и отговор до Александрийския патриарх Марк казва по този повод, че има синодално постановление от времето на патриарх Николай  за продължителността на Богородичния пост. Според това постановление през всички годишни пости, включително и Богородичния, е редно да се пости само седем дни, тъй като само един пост продължава четиридесет дни, а именно постът преди св. Велика Пасха. В постановлението също се казва, че ако някой иска да пости по-дълго време пред който и да е от празниците или има за това някакво предписание от ктиторски устав, то свободно може да го направи.

Явно правилото на патриарх Николай не е могло да сложи край на разискванията и споровете относно Богородичния пост, защото няколко десетилетия по-късно той ще бъде обект на ново разискване.

По време на Константинополския събор през 1166 година под председателството на патриарх Лука Хрисоверг (1157-1170) се обсъжда отново това постановление-правило на патриарх Николай, като се потвърждава древността на поста преди празника Успение Богородично. Интересна подробност е позоваването на този събор на Томоса на обединението  (τόμος τής ενώσεως) от 921 година, в който се казва, че третобрачни могат да пристъпват към светите тайни три пъти в годината: на Пасха, на Успение Богородично и на Рождество Христово. Причината за това е, както се посочва в томоса и допълва от събора в Константинопол, че преди тези три празника обикновено се пазел пост! Тези свидетелства от Х-ХІ век имат голяма литургична стойност, защото показват сложното, поетапно и многовековно развитие на богослужебния календар на Църквата и се явяват много силно изобличение срещу безбройните спекулации на онези християни, които постоянно говорят за съществуването на някакъв неизменим, осветен и т. н. светоотечески календар.

На Константинополския събор също така се преразгледало времетраенето на Успенския пост и след позоваването на някои по-стари практики и  устави се решило, че постът трябва да се спазва от 1 до 15 август. По този повод Валсамон пише: „Тогава някои се съмнявали относно това, колко дни трябва да се пости през Успенския и Рожденственския пост. Затова сам светейшият патриарх потвърдил, че макар броят на постните дни през тези два поста никъде да не е писмено обозначен, ще трябва да се съобразим с неписаното църковно предание и да постим от първия ден на август и от четиринадесетия ден на ноември”. Както вече отбелязахме в статията си за Преображение Господне, Успенския пост в един късен период от историческото развитие  на православното богослужение (нещо, което намира своето потвърждение в решенията на Константинополския събор) обединява в себе си едноседмичния пост преди празника Успение Богородично и едноседмичния пост на празника Преображение Господне. На събора в Константинопол били дадени и други практически предписания за извършването на Богородичния пост. Така, от ХІІ век Успенският пост става вторият по строгост след св. Четиридесетница, като риба се разрешава само веднъж – на Преображение Господне.

                     * * *

Каноничните текстове на Свещеаното Писание не ни съобщават нищо за времето и обстоятелствата на кончината и погребението на св. Богородица. Там почти липсват каквито и да е сведения за живота ѝ след Христовото разпятие. Както казва Иерусалимският патриарх Ювеналий през V век: „Въпреки че в Свещеното Писание няма повествование за обстоятелствата по кончината на Богородица, ние знаем за тях от най-древното и най-вярното предание”. Трябва да отбележим, че през ХІV век църковният историк Никифор Калист събира и обобщава наличните различни сведения за Пресветата Дева. От Иоан 19:25-27 разбираме, че Сам Христос поверява майка Си на Своя любим и най-близък ученик – св. апостол Иоан Богослов. Апостол Иоан я взима при себе си и се грижи за нея. Тя пребивава заедно с апостолите в молитва (Деяния на светите апостоли 1:14) и в деня на Петдесетница, както и те, получила дара на Светия Дух (Деяния на светите апостоли 2:1-14).

Съществуват различни предположения относно възрастта на св. Богородица в деня на нейното успение. Според някои тя живяла още около 15 години след Възнесението на своя Син – толкова, колкото живяла и до деня на Неговото Раждане. Според това предание успението на св. Богородица е станало в 48 година от Рождество Христово. Най-популярната версия е, че св. Богородица доживяла до 72-годишна възраст и е починала блажено в 57 година от Рождество Христово Хр. За тази възраст и година говорят църковните историци Епифаний и Георги Кедрин. Тяхното твърдение се подкрепя  и от думите на св. Андрей Критски и св. Симеон Метафраст, че Божията Майка доживяла до дълбока, „последна старост”, както тогава се разбирала възраст над 70 години.

Преданието се разминава и по въпроса за мястото на успението на Божията майка. Според една версия, която е по-близо до православната традиция, това е станало в Иерусалим, според друго предание, към което се придържа повече католическата традиция, това е станало в Ефес. Преданието ни съобщава също, че Бог чрез архангел Гавриил открил на св. Богородица предварително деня на нейната кончина, за която тя внимателно се подготвяла. В този ден по чудесен начин били събрани апостолите, които вече много време били пръснати по света на проповед. Погребението на св. Богородица апостолите извършили в гробницата, където по-рано били положени родителите ѝ Иоаким и Анна и годеникът ѝ Йосиф Обручник. До гробницата пречистото тяло на св. Дева Мария било носено в тържествена процесия от апостолите върху специален одър. За това противниците на християнството веднага доложили на първосвещеника, но изпратената от него стража не могла въобще да стигне до участниците в процесията, защото облачен кръг се спуснал на земята и като стена ограждал християните. Минаващият покрай процесията свещеник Атония се опитал да преобърне одъра с тялото на св. Богородица, но невидима сила отсякла ръцете му (един от най-разпространените иконографски  типове). Атония обаче се разкаял и  веднага получил изцеление, след което открито изповядал себе си като християнин. След погребението апостолите закрили входа на гробницата с голям камък. Единствено апостол Тома не успял да дойде навреме, той закъснял с три дни и когато дошъл отишъл при гробницата, където било положено тялото на Пресветата Дева, то не било вече там. За да го утеши, св. Богородица му хвърлила от небето своя пояс, разказва едно църковно предание.

Особен интерес предизвиква и иконографията на празника. Както вече споменахме, в Св. Писание не се споменава почти нищо за св. Богородица след Възнесението на Спасителя. Ето защо като основен източник за иконографията се явява църковното предание, което в случая включва освен словата и сведенията на много от светите отци на Църквата като св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, св. Козма Маюмски, св. Теодор Студит и др., така също и сведения от апокрифите „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично”, „Слово на Иоан архиепископ Солунски” и др. Прави впечатление, че получилият широко разпространение от ІХ век насам иконографски вариант на Успението, наречен „облачен тип”, на който се изобразяват апостолите, летящи на облаци към смъртното ложе на св. Богородица, има изцяло апокрифен сюжет. Съгласно апокрифа „Слово на Иоан Богослов на Успение Богородично” Пресветата Дева пожелала да види апостолите преди своята кончина. Така апостолите били взети от ангели от различните места на своята проповед, а апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей били вдигнати от гробовете им и пренесени в Иерусалим.

Успението на Божията майка заедно с празника на  Благовещението са от  ключово значение за разбиране на призванието и делото на св. Богородица, както и за изясняване на някои страни от христологията. Успението  ни разкрива финалния етап в есхатолотичния план на Божието домостроителство за човечеството. В литургичните молитви на утринното богослужение за всички Богородични празници св. Богородица непрекъснато се представя  като тази, която е приела волята Божия и в нейната личност се раждат даровете на Христовото ново творение. Мистично Богородичният живот и Успение в Господа практически демонстрират пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Дева Мария, майката на Христос и наша майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез живота, смъртта, и Възкресението на Божия Син, Когото тя ражда. Чрез нея новият живот, който е Самият Бог, става достъпен за всички, родени в Христос чрез вярата и кръщението.

„В рождеството си съхранила девството и в успението не си оставила света, Богородице, преселила си се при Живота, бидейки Майка на истинския Живот, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”

Тропар, гл. 1

_______________________________________________________________

*Публикувано в http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Sk