(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

УводВсе повече деца, подрастващи и млади хора попадат в зависимост от наркотични вещества и деструктивни култове. Оказва се, че семейството, училището, обществото не ги подготвят адекватно да устоят на изкушението от лесното решаване на проблемите в живота. Недостатъчни са възможностите за помощ и подкрепа на държавно и неправителствено ниво на вече зависими и още по-малко такива за пострадали от ПАВ и деструктивни култове. Никоя от светските терапевтични концепции не разпознава и съответно не може да лекува, рехабилитира или решава духовните корени на проблема. Защото това е задача на Православната църква. Но какво е църква и какво е социална и пастирска работа или църковно социално дело? На тези въпроси ще се постараем да отговорим в контекста на темата на работата и в процеса на изследването ни.

Проблемът за същността на социалната работа е изключително сложен и многоаспектен. Още повече, това се отнася за проблематиката на социално-педагогическата и пастирската работа с изследваната категория деца. Трудностите при „нейното дефиниране произтичат от съдържателната промяна на тази дейност в процеса на нейното историческо развитие, от съдържателната ѝ променливост в зависимост от специфични характеристики на потребителите и на социалната проблематика, от проявата ѝ като дейност, интегрираща друга дейност“ (64, с. 9). Затова парадигмата на църковното социално дело (служение) се различава от светската социална дейност, заимствана по същество от християнството. Това е така, защото, ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Евхаристия, в което вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата, целият живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство (156, с. 44).

Затова социалната дейност може да бъде единствено съпътстваща, но никога основна, тъй като, ако сведем християнството до социален проект, то ще изгуби най-важното си съдържание – Самия Христос. Именнно с тази трансформация се свързва упадъкът на западните „християнски църкви“ – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя към „социалното християнство“ е бил загубен тайнственият път, несводим до никакви социални каузи благодатен живот в Христа (156, с. 44).

Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност, а тя е съпътстващ елемент. Ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква (157, с. 52). Социалната задача на Църквата е да се грижи за човешката душа, да я пази и направлява. Църквата обаче полага грижи и за плътта, тя е готова да се труди за изцелението на болките и за силата на човешкото тяло, защото Христос е казал, че в телата Светия Дух изгражда Своя храм (158, с. 59). Такива примери има много още от апостолско време през цялата история на Църквата, досега.

Целта на светската социална дейност е широко дискутирана. Свидетелство за това са многобройните опити за дефиниции, които по-нататък ще опишем отчасти. Най-общо казано, целта на социалната работа е да помогне на хората да живеят по-добре. Глобално тази цел може да се дефинира като промяна към по-добро съществуване, промяна в социалното функциониране на индивидите, семействата, групите и общностите. Интересно е как се разбира тази промяна? В определението на Съвета на Европа[9] тя се разбира „като по-добра взаимна адаптация между хората (индивидуално или групово) и техните социални среди, тоест става дума за промяна в двете страни на взаимодействието“ (64, с. 16). Въз основа на това и с оглед на темата на изследването най-общо може да приемем, че социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, има за цел да коригира тяхното поведение, да ги превъзпита, да ги рехабилитира и ресоциализира, опирайки се на определена психо-социална и социално-педагогическа концепция, която ще опитаме да обосновем и аргументираме относно цялостното възстановяване на личността.

Следователно социално-педагогическата дейност с изследваната категория деца ще има за цел да развие чувството на отговорност, достойнство, честност, нравственост[10] у тях, опирайки се на индивидуалните им способности, на междуличностните отношения и на ресурсите на рехабилитационната и ресоциализиращата общност. Разбира се, сблъсквайки се в емпирично отношение с детската престъпност, криминално проявени деца, които са правонарушители и престъпници – ние виждаме крайните настроения на обществото и най-вече емоционалната зависимост на пострадалите родители, които са загубили децата си. Те определено изживяват неописуеми с думи мъка и страдания. Но въз основа на феноменологията на техните страдания е и изследването ни, което ще се опита да посочи точно генезиса на тежките престъпления, извършвани от деца, жертва на наркотици, окултни практики и деструктивни култове и секти.

Ще се опитаме да посочим и методика за справянето с този род проблеми, засягащи пряко неефективната държавна политика по отношение на детската престъпност, която се разпространява в колосални размери днес. Надяваме се изследването ни да допринесе за установяването на определени социални и криминогенни условия и фактори, което ще улесни социално-правното им значение и функциониране. Въз основа на това имаме надежда в Бога за в бъдеще, че ще се предпазят други деца, родители и обществото. Защо? Защото децата са бъдещето на всяка една нация. И спецификата на социално-педагогическата работа с тях се определя от особеностите на възрастта. А именно – децата са беззащитни и не могат да отстояват своите интереси; в условията на криза[11] те страдат по-силно от възрастните; белтъчната недохраненост е с тежки последици за физическото и умственото им развитие; жертва са на експлоатация на детския труд; безнадзорните деца пък попадат в ръцете на престъпния свят (например под въздействието на наркотици и деструктивни култове) и други. Всичко това налага голямо внимание към проблемите на децата.

На потребността от специални грижи към детето се обръща внимание още в Женевската декларация по правата на детето от 1924 година и Декларацията за правата на детето, приета от ООН през 1969 година. След излизането на редица други международни документи се достига до приемане на Конвенция на ООН за правата на детето, приета на 20.01.1989 година (ратифицирана от Великото Народно събрание на РБ, 1991 година). В нея се съдържат най-важните социални и правни принципи, отнасящи се до защитата и благоденствието на децата. В Република България с ПМС № 226/30.10.2000 година се приема Закон за закрила на детето (ЗЗДет.), който започва да се прилага от 01.01.2001 година. Чрез това изследване обръщаме внимание на факта, че сравнително голяма част от населението до 18-годишна възраст се категоризира като рисково (за съприкосновение с наркотици и окултни практики) и за съжаление тази тенденция се увеличава, подсилена от социално-икономическата действителност, безконтролното наркоразпространение и девалвацията на нравствено-духовните ценности[12].

Това поражда острата нужда от увеличаването и създаването на резидентните рехабилитационно-терапевтични общности, дневни центрове, домове, защитени жилища, приюти, превантивно консултативно-информационни центрове[13] и хосписи, в които да се решават социалните и здравните проблеми. Също така се очертава необходимостта от създаването (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви[14] на наркотици и деструктивни (гибелни) култове[15]. Става въпрос за ситуиране на резидентни рехабилитационни (терапевтични) институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики, включително употреба и злоупотреба на наркотични вещества (дроги).

Разнообразието на проблемите в този дискурс налага диференциране на разглежданата категория криминално проявени деца в риск (като адепти[16]) в зависимост от възрастта им и от вида на риска. Първоначалното диференциране е относно наличието на здравен (медицински) или социален, а в най-тежките случаи – за комплексен риск.

Децата от всяка група трябва да се диференцират по възраст и по степен (критерий) на социален, духовен, психологически и/или здравен риск. Водещият подход в социално-педагогическата работа с криминално проявени деца (адепти на наркотици и деструктивни култове) е възможно най-пълното и навременно обхващане на децата в социален и/или здравен риск от социалните, медицинските институции или по психологичен риск. Този риск има духовно измерение и е в компетентността на Православната църква[17] (на която държавата е призвана да сътрудничи) съгласно националните ни религиозни традиции и идентичност, обективирани изконно в историята ни и юридически в нормата на чл. 13 (3) от КРБ.

Въз основа на последното ще подчертаем, че хората и в частност децата, които са жертви на наркомания, алкохолизъм, окултни практики, деструктивни култове или тоталитарни секти, са духовно болни на първо място. Тоест зависимостта от психоактивни вещества и състоянието на окултната болест на човешката психика са духовен проблем[18]. И като такъв той може да бъде ефективно, целесъобразно и обективно решаван по духовен път (в синергия с медицински, социално психологични методи и грижи) чрез църковните тайнства, светоотеческите традиции, практики и учение на Православната църква. Веднага пред някои ще възникне въпросът, защо досега в България или другаде Православната църква не се е занимавала със социална и клинична дейност (психо-социална рехабилитация) на душевно и духовно болни хора съвместно с медицината и други науки? Отговорът е следният: Православната църква от две хилядолетия е имала за приоритет душеспасението на хората, което включва социалната и духовно-просветна дейност на народа. Тоест социалната дейност произлиза от лоното на Църквата, но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от любов.

Във връзка с това, ако в ретроспекция погледнем назад – преди 09.09.1944 година, ще видим, че Екзархията на Българската православна църква е осъществявала освен фискалната политика спрямо българския народ в Османската империя до Освобождението (1878), но е и ръководила редица клиники за душевноболни от манастирски тип в юрисдикцията на държавата ни; грижила се е за религиозното и нравствено-моралното образование в началните и основните общообразователни училища; осъществявала е есграонната политика на държавата при раждане, смърт, сключване, разтрогване на брак и други. Тези традиции са прекъснати от комунистическия режим постепенно и окончателно след националния рефенрендум от 1946/1947 година и дерогирането (отмяната) на Търновската конституция[19], с което отпада и чл. 9 („За Вярата“). Тези обстоятелства са оказали нормативна рефлексия в различни сфери на обществено-икономическия, социалния, моралния и духовния живот на народа.

Затова всеки пропуск и подценяване на духовния аспект на изследваните проблеми, отлагане и недоглеждане на социално-педагогическата (рехабилитационно-превъзпитателна) работа за духовно обгрижване на деца – жертви на наркотици, деструктивни култове и тоталитарни секти[20], може да има много сериозни последствия при неправилно структуриране и ситуиране на институциите, борещи се със зависимостите.

В изследването дори ще подчертаем, че фактическата обстановка в Република България с криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни (гибелни) култове, има вече сериозни, тежки и глобални отрицателни последици (размери) за обществените отношения в страната ни. Тъй като при досега на децата с наркотиците и деструктивните култове се осъществяват криминални деяния, и голяма част от семействата се разпадат. А според чл. 16 от Европейската социалната харта, ратифицирана от 38 НС през 2000 година, семейството е основна клетка[21] на обществото и когато тази толкова важна „клетка“ се разрушава, отделните детски личности започват да страдат. Затова главният източник на престъпленията при децата и възрастните, които са жертви на дрогите и окултните практики, е помраченото състояние (опустошение) на човешката душа[22]: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства и хули“ (срв. Матей 15:19).

Във връзка с това трябва да признаем, че „за престъпността съдействат понякога икономически, геополитически и социални обстоятелства, безсилието на държавната власт и отсъствието на законов ред, при което криминалните структури[23] могат да проникват (да се инфилтрират) в държавните учреждения, за да ги използват за свои цели. И накрая, извършвайки противозаконни действия, самата власт (в лицето на длъжностните лица) може да се превърне в нарушител на закона. Особено „опасна е престъпността, прикривана с политически и псевдорелигиозни мотиви“ (62, с. 75-76).

Въз основа на това за удържане на проявите на беззаконие всяка държава създава правоохранителни органи, чиято цел са предупреждението, предотвратяването и разследването на престъпления, а също така наказанието (санкцията) и превъзпитаването на извършилите ги лица. А профилактиката на престъпността (при криминално проявените деца) е възможна най-вече чрез възпитаване, превъзпитаване и просвещаване в утвърдените в обществото истински духовни и нравствени ценности[24].

Грижата за младото поколение, включително и за тази част от него, която е с отклоняващо се поведение, е задължение на обществото, държавата и Църквата. Спецификата на тази дейност изисква наличието на специализирани институции, специално подготвени кадри и научнообоснована методика за нейното прилагане. Освен тези изисквания, не по-маловажна е необходимостта от наличието на специализирана нормативна уредба, върху чиято основа всяка държава гради отношенията си с децата – жертви и правонарушители. „Като страна по ратифицирана от ВНС през 1991 година Конвенция за правата на децата, Република България се е задължила[25] да приема и прилага международното законодателство, отнасящо се до всички страни от процеса на превенция на девиантното поведение сред децата, и по-точно на детската престъпност“ (65, с. 95-96).

Тук трябва да се отбележи, че държавата, обществото и специализираните институции не са в състояние да изградят добра педагогическа стратегия за предприемане на конкретни мерки за тяхното превъзпитание в случаите, когато децата вече са нарушили законовите норми, ако „не са наясно с факторите, които са допринесли за зараждането и утвърждаването на девиантното им поведение с противоправна насоченост“ (65, с. 137). Затова в изследването ще наблегнем на тези релевантни фактори, които влияят отрицателно и формират криминални личности от децата правонарушители. Защото „подборът на педагогическия инструментариум и подход (спрямо изследваната категория деца) за неговото практическо приложение е в пряка зависимост от характера и въздействието на отделните криминогенни фактори“ (65, с. 137).

Въз основа на изложеното ще подчертаем, че е целесъобразно държавните институции и администрации да отделят специално внимание на малолетните и непълнолетните лица, намиращи се в така наречените рискови групи или извършили вече своите първи правонарушения. Това е наложително, тъй като светът се намира в условията глобализация[26]. Народите и държавите встъпват в икономически, политически и други отношения помежду си. В резултат на това държавите възникват или изчезват, променят границите си, обединяват се или се разделят; освен това те изграждат или развалят различни съюзи и взаимовръзки в обществото. Може да се приеме, че глобализацията на света и икономиката от мит се превръща в реалност. Но как точно трябва да се развиват отношенията между хората в съвременния глобализиращ се свят с оглед запазването на националното самосъзнание и идентичност в нравстве- но-морален аспект? Отговорът е много елементарен – чрез духовно-религиозни просвета и възпитание могат да се развият в обществото, семейството и в мирогледа на децата – истинска нравствено-духовна ценностна система, основана на учението на св. Православие. Изобщо познанието в областта на традиционната религия светото Православие, историята и психологията на религиите, християнската етика и философия са своего рода духовна и религиозна „имунизация“ на нацията срещу съпътстващите глобализацията социално-психологически феномени като наркоманията, алкохолизма, неокултоманията, проявяваща се в деструктивните култове.

Затова взаимоотношенията между народите и държавите трябва да бъдат насочени към запазване на мира, към сътрудничество и взаимопомощ във всички сфери на живота. Неслучайно св. апостол Павел заповядва на древните християни: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римляни 12:18); (62, с. 136-138). С други думи, „изясняването на новата парадигма на социологическото познание на обществото и неговата структура е най-приложимият подход при изясняването на предмета и съдържанието на социологията на престъпността при децата и младите хора“ (50, с. 18). А те са обективирани като криминогенен контингент в условията на глобализацията на света, което не се анализира и отчита достатъчно на законодателно и административно ниво от държавния апарат. Това е така, защото с развитието на човешката цивилизация обобществяването на различни нации със съответните системи на управление и прилежащите им институции, отношението на проблемите на подрастващите деца би трябвало да придобива по-организиран и целенасочен характер в държавната политика.

Но в нашата държава, уви, това не се получава в правната сфера под въздействието на юриспруденцията[27]. Затова наред с проблемите, с теорията за възпитанието и обучението на децата трябва да започне сериозно да се обръща внимание и на проблема, отнасящ се до работата с трудно възпитаваните деца и тези с противообществените прояви – тъй като, ако това не се стори – нацията върви към гибел! „Изясняването и обосноваването на принципите, методите и средствата за възпитанието и превъзпитанието на посочената и изследвана категория подрастващи деца трябва да стане дело не само педагогическата наука, но и на психологията, криминологията, дефектологията, медицината, правото, социологията и биологията“ (65, с. 15). Не на последно място последното е задача и на теологията и еклисиологията (която е извор на мъдрост, святост, нравственост, морал, етика и истина).

„Борбата с противообществените прояви и престъпността сред малолетни и непълнолетни се очертава като съставна част от цялата дейност по ограничаването на престъпността в нашата страна“ (65, с. 15), която съществува вече повече от 1300 години благодарение на Православната църква и вяра. Борбата с „детската престъпност с цел превенция е една от съществените предпоставки за нравствено и духовно възпитание[28] на подрастващите деца“ (65, с. 16). А това е неделим елемент от темата за превенция на престъпността като цяло в духовен и психологичен аспект. „Ефективното и успешното ѝ провеждане нанася сериозно поражение върху „потенциала“ на пълнолетната престъпност, а нейното подценяване неминуемо води до криминализиране на значителна част от младото поколение и до скок на рецидивната престъпност след навършване на пълнолетие от тази възрастова група правонарушители (65, с. 16). „Резултатността при обективното решаване на тези сложни и многопластови задачи в значителна степен зависи от теоретическата разработка на общокриминологичните, психо-педагогическите и социално-педагогическите проблеми, правилната организация и управлението на превантивната работа, от целенасочената, системна и последователна дейност в държавните, обществените и частни органи и организации в борбата с престъпността“ (65, с. 16-17). Това се отнася най-вече за децата – надеждата на всеки народ.

Изхождайки от казаното дотук, ще повторим, че в настоящото изследване ще се постараем да докажем, че: децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, са криминално проявени личности в голям процент; че имат девиантно (отклонено) и общественоопасно поведение (понякога с висока степен на обществена опасност); че парадигмата на лечение на наркозависими и окултно пострадали хора е почти на 100 % идентична в социален, медицински, психологичен и духовен аспект. Ще положим усилия също да обосновем тезата, че: актуалността на тази теза е в това, че подобно изследване (с интердисциплинарен характер) не е правено в нашата страна.

Затова в изследването ще ползваме сравнително: исторически, социологически, правен, психологичен, медицински, богословски (еклисиологичен, антропологичен[29], библейски и патристичен) анализ. Монографията ще приключи с емпирично изследване. То също ще бъде надлежно анализирано чрез изводи и заключение с препоръки в конкретни насоки.

Те ще бъдат съобразени с някои от принципите в ситуираните терапевтични общности за зависими и окултно пострадали в Руската православна църква, Руската федерация и асоциацията от 110 общности – „Кетея“[30], за терапия на зависими в Гърция. Веднага ще направим едно уточнение: в Света Гора в манастира „Григориат“ и в други манастири в Гърция и в Руската федерация съществуват десетки резидентни и дневни рехабилитационни центрове за духовно обгрижване на наркозависими, пострадали от тоталитарни секти, окултни практики и деструктивни култове. Те осъществяват доста организирано дейността си под омофора на всяка една поместна Православна църква.

В рехабилитационните центрове работят в синергия[31] – заедно (в междуведомствени екипи), православни психолози, медици (психиатри, нарколози, кардиолози, невролози, онколози, имунолози и други), педагози, клинични социални работници, юристи[32] и духовници (някои от тях са медици). Целта на тези резидентни и дневни центрове е рехабилитация и ресоциализация на пострадалите от психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове.

В тази насока има издадени много съчинения, които описват в голяма степен проблематиката и методите на църковната социално-милосърдна дейност. Това са източници, даващи обективна информация за православното мисионерство, апологетиката, психотерапията, социалната дейност, правната психология, криминологията, защитата на правата на човека, детската престъпност, противообществената нагласа, опасността от нехристиянските учения и сатанизма и други в различните епохи, написани от съвременни автори като: проф. д-р Ил. Дюлгеров, проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, прот. проф. д-р Радован Бигович, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), проф. д-р Тотьо Коев, проф. д-р Мирча Елиаде, проф. дюн Боян Станков, проф. дюн Орлин Борисов, доц. д-р Димитър Митев, д-р Иван Григоров, проф. д-р Калин Гайдаров, доц. д-р Георги Петров, д-р Федон Калотеракис, проф. д-р Жан-Клод Ларше, проф. д.м.н. Георги Попов и други.

Предметът на техните изследвания, студии, дисертации, монографии и научни трудове няма едновременно и неразделно (интердисплинарно) социално-педагогически, психологически, юридически, медицински, богословски, исторически и социологически характер.

В България няма задълбочени емпирични изследвания с предмет проучване на криминогенните фактори, формиращи криминалната личност в синергия с изучаване на парадигмата на рехабилитацията и ресоциализацията на наркозависимите и окултно пострадалите деца-правонарушители, от гледна точка на теологията (пастрологията, църковното социално дело, апологетиката и други).

Защото тези деца – жертви и правонарушители, в крайна сметка трябва да бъдат рехабилитирани, ресоциализирани[33], превъзпитавани (чрез корекция на криминалното им поведение) и обгрижвани духовно чрез специални социално-педагогически и пастирски стратегии и структури в синергия с духовната дейност на Православната църква.

В този смисъл повечето съчинения, трудове, учебници, помагала, монографии и прочее имат педагогически, медицински, социално-клиничен и психологичен характер. Тези трудове са академични – базирани на хуманитарните науки и библейската история.

Малко от тези съчинения са базирани на светоотеческата традиция на Православната църква като Богочовешки организъм и на емпирични изследвания. Това са съчиненията на проф. д-р Димитрий Авдеев, академик, проф. д-р Владета Йеротич, йером. проф. д.м.н. Анатолий Берестов, протодякон, проф. д-р Андрей Кураев, митр. Йеротей Влахос, арх. Рафаил Карелин, Игумен Ефрем (Виноградов), Жан Клод Ларше.

Веднага възникват няколко риторични въпроса (които не са и изследвани): Жертвите на наркотици и деструктивни култове, криминални личности ли са и в какъв процент?; Изледваната категория деца и съзависимите им близки имат ли криминално мислене и поведение?; Какво е общото между криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове?; Какво се прави в нашата страна с жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове?

Първо ще се постараем да отговорим в изследването си на третия въпрос, а именно, че жертвите на наркотици (всякакъв род психоактивни вещества) са жертви и на деструктивни култове и обратното – окултно пострадалите деца, са жертва и на наркотиците. Тоест в изследването ще се опитаме да докажем, че наркозависимите в състояние на интоксикация след приемане на психоактивна субстанция стават жертви на окултни практики и обратно – адептите на деструктивните култове, ползващи окултни практики, употребяват психоактивни вещества. В резултат при такива хора и най-вече при изследваната категория, главно подрастващи, се наблюдават психози, паметови разстройства и други личностни изменения и девиации. Те настъпват по време на интоксикацията или абстиненцията[34].

Темата за окултните практики и наркоманията по същество е много широка, тя има педагогически, психологичен, духовен, юридически, социален и медицински[35] аспект. И тук в увода няма да застъпваме в детайли предмета на изследването, като обосноваваме подробно парадигмата на окултните практики в корелация с наркоманията (от гледна точка на историята на психиатрията, Църквата и религиите). Но накратко ще маркираме отговора на въпроса: Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики? Според психологията на религиите, историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[36] е „древна езическа религиозно-окултна мистична практика“, част от окултната и езическа антихристиянска култура.

Наркоманията по своя окултен характер облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни квазирелигиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява антитеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. А „причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата и употребата[37] с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на християнския мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза“[38].

Първата фаза в тази криза е разрушаването на семейните среда, християнските морални ценности[39], принципи и устои. Относно първия и втория по-горе поставени въпроси: Жертвите на наркотици и деструктивни култове криминални личности ли са и в какъв процент?; Последните имат ли криминално мислене и поведение?

Отговор на тези въпроси ще дадем чрез изследването, но накратко ще споменем тук в увода, че: „детерминацията[40] на престъплението става чрез личността“. Тоест „детерминацията на престъплението е произволът на индивида върху другия индивид, който виктимологично е „неопределен“ до момента на извършването на самото престъпление, както и престъпникът е криминално „неопределен“ до момента на явяването на жертвата“ (25, с. 24). „Това не означава, че престъплението трябва да бъде разбирано единствено само като случайност – то е едновременно и закономерност. Престъплението е обективната и негативната истина за конкретния индивид и за човека.

Престъплението е всъщност валидизираната илюзия на индивида, чийто валидизатор е другият като жертва на престъплението“ (25, с. 24-25). Илюстрация на последното виждаме при появата и разпостранението на наркотиците през XIX-XX век, а именно в „обществото“ огнище на разпостранение на окултната практика с използване на наркотици в Европа и САЩ, основано през 1875 година в Ню-Йорк – така нареченото Теософско общество[41]. Негови основатели са известната авантюристка Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и полковник Хенри Олкот. Обществото имало свои клонове в Париж и Адияр (до град Мадрас, Индия). В книгите и лекциите на Е. Блаватска и в списанията, издавани от обществото, се пропангандирала „древната мъдрост на Изтока „, преоблечена в съвременни наукоподобни одежди, както и окултната, медиумната практика, включително и използването на наркотици. В книгата си „Разобличената Изида“ Блаватска пише: „Растенията обладават мистически свойства в огромна степен… тайните на предизвикващите видения растителни екстракти са изгубени за европейската наука, с изключение единствено на хашиша и опиума „. Самата Блаватска, а после и приемниците ѝ – Ани Безант[42] и Чарлз Лидбитер[43] , били посветени в тези тайни (окултни) знания. В основаната от тях школа по окултно възпитание в Адияр (Индия) на младите възпитаници и възпитанички давали различни наркотични напитки и втривали летливи мазила за развитие на свръхчувствителност и способност към медиумни контакти[44].

Заниманията с екстрасензорика, медитация и други видове окултизъм (практики, присъщи на деструктивните култове) за хората (практикуващи и адепти) са изключително опасни, тъй като нормалното, „особено състояние[45]“ постепенно води до пълно изтощаване на всички мозъчни ресурси, а следователно и на психичната дейност.

Това от своя страна става причина, тоест криминогенен фактор, за тежки нарушения на психиката (обективирани в общественоопасно криминално поведение), дори и за много от самоубийства[46]. А защитата на човешкия живот, включително и чрез превантивно въздействие срещу неговото увреждане, спада към предмета на наказателното право.

Но тези обществени отношения в България за жалост не са регулирани нормативно[47] от наказателното право, което „има задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред“.

Това гласи разпоредбата на чл. 1 (1) от НК на Република България, „нормата на коя – то набляга на защитата на личността и правата на гражданите, но по същество става въпрос за защита на цялостния установен в страната правов ред“ (89, с. 91). Тук стигаме по аргумент от противното, тоест до диренето на юридическата наказателна отговорност. На този етап тя не може да бъде търсена за субектите, практикуващи общественоопасни форми на окултни практики, тъй като същите не са законово криминализирани като състав на престъпление. Следователно, независимо че практикуването на окултизъм води до отрицателни обществени (криминални) последици, юридическа отговорност[48] за това в случая с нанесените вреди от окултни практики не може да бъде търсена. Последното отговаря и в някаква степен на четвъртия въпрос (поставен риторично по-назад): Какво се прави в нашата страна по отношение на жертвите на наркотици и деструктивни (гибелни за душата) култове? Макар че смисълът на този въпрос има трояко значение – веднъж юридически с цел превенция, втори път социален с цел дидактика – превъзпитание (корекция на криминалното поведение), рехабилитация с цел ресоциализация в обществото и на трето място медицински и духовен с цел лечение на личността и спасение на душата.

Подобна дейност в интегрален подход трябва да бъде извършвана в специализирани за това рехабилитационни центрове (според нас – държавни институции).

За да обосновем същността на управлението и методите на социално-педагогическата работа с криминално проявени деца, жертви на наркотици и деструктивни култове, е необходимо да изясним понятията, същността и факторите на специализираната социално-педагогическа работа.

Това ще направим в първа глава на изследването. Във втората глава ще засегнем обосновано и аргументирано социално-психологичните особености през различните стадии на наркотизация и окултната болест при изследваната категория деца, принципите, методите и грижите в клиничната социална работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни. В трета глава ще очертаем организацията на емпиричното изследване при социално-педагогическата и пастирска работа с криминално проявени наркозависими, окултно пострадали деца и съзависимите възрастни; ще направим анализ на резултатите от това емпирично изследване.

В заключение ще направим обосновани и аргументирани изводи и препоръки за нуждата от обществен и законодателен дебат относно създаването, тоест ситуирането (чрез специален закон) на държавни рехабилитационни институции за наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и възрастни съзависими хора. Последното е правнорелевантно[49], защото социално-педагогическата работа (и всяка социална работа) като организирана и управлявана дейност, за да постига целите си и да бъде ефективна (като всяка човешка дейност), следва да бъде организирана и управлявана (когато се осъществява от група хора) чрез нормативни актове, разпоредби и правила.

По тази „аналогия социалната работа като помагаща, професионална и обществена дейност също трябва да бъде насочвана (ръководена), колективните усилия – координирани, а отделните дейности – структурирани чрез функционални звена, нива и управленски връзки. Организирането (разпределението на задачите между членовете на екипа), структурирането на организацията и координирането на различните специалисти са основни управленски функции, които осъществяват ръководителите на всяка организация или институция“ (77, с. 11). За да реализират мисията и целите на социално-педагогическата и пастирска работа отделните хора, юридическите лица, местните власти, държавата и Църквата трябва да създадат нормативна организация, която да регулира всички отношения в дейността по резидентната рехабилитация и ресоциализация на криминално проявените деца (и пълнолетни), жертви на наркотици[50], ПАВ и деструктивни (гибелни за душата) култове. Защото престъпността оставя белези върху живота на цели общности, тя подкопава нашето чувство за сигурност и единство на обществото.

Изхождайки от казаното дотук, можем да обобщим, че целите на изследването са:

1.Да докажем належащата нужда от приемане на специален закон за „противодействие и закрила от менталното обсебване или психическо насилие над индивида или отделната личност“, след като проучим необходимата проблематика;

2.Да направим изводи за нуждата от ситуирането по нормативен път на държавни рехабилитационни институции под омофора на Българската православна църква за психо-социална рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.

3.Да докажем предвид горното, че е нужно да се изработят национална стратегия, методика и програма за психо-социална и духовна рехабилитация на окултно пострадали и зависими индивиди в различни целеви групи. Въз основа на това да изтъкнем доводи, че тази програма, методика и стратегия трябва да се реализират ефективно под методическото духовно ръководство на Православната църква (имаща духовни ресурси да се справи с подобни проблеми), освен че може да се реализира в синергия със социални услуги, предоставени в терапевтични общности и сътрудничество на определени лечебни заведения.

4.Да приведем доводи и релевантни изводи за нуждата от криминализиране на най-тежките общественоопасни форми на окултни практики, деструктивни култове и изпълнителни деяния, свързани с наркотичните вещества, обществените отношения, интересите, отрицателните последици и вредите спрямо детската личност. Това ще направим чрез изследване на генезиса на противообществената нагласа в изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.

5.Да апробираме благодатния духовен живот на Православната църква при духовното обгрижване, психо-социалната рехабилитация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества.

За реализиране на целите ще бъдат решени няколко задачи:

– Ще бъде направен теоретичен анализ на изследваната проблематика.

– Ще бъде направен анализ на изследваната проблематика в светлината на клиничната социална и пастирска работа.

– Ще бъдат засегнати социално-психологичните особености на изследваната категория деца през различните стадии на наркоманиите и окултната болест.

– Ще бъде направено емпирично изледване по разглежданата проблематика.

– В заключителната част ще обобщим релевантни изводи и препоръки.

Обект на изследването се явяват – криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, проблематиката и методиката на социално-педагогическата и пастирска работа с изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни.

Предмет на изследването са:

– понятия, генезис, същност, фактори, степен на обществена опасност, противоправност и противообществена нагласа по отношение на изследваната методика и проблематика;

– нуждата от нормативна регулация; законодателен дебат по изследваната проблематика в синхрон с препоръките, резюлюциите и решенията на Органите на ЕС;

– семантиката на социално-психологичните особености в клиничната социална и пастирска работа с изследваната категория деца;

– осъществяване на емпирично изследване чрез поредица от интервюта и анкетни проучвания на изследваната категория деца, подрастващи, съзависими възрастни и работещите с тях специалисти с оглед внасяне на обективност в изследването;

За решаване на поставените задачи и реализиране целите на изследването ще използваме следните методи:

– анализ на литературни и електронни източници;

– сравнителен исторически анализ;

– сравнителен библейски, каноничен и светоотечески анализ;

– сравнителен и критичен правен анализ;

– сравнителен клинично-социален, психологичен и медицински анализ;

– богословско-апологетичен, пастрологичен и еклисиологичен анализ.

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[9]. Съветът на Европа не е институция на Европейския съюз (ЕС). Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три различни организации. Съветът на Европа (СЕ) е политическа международна организация на страните от Европа (така наречената „Голяма Европа“ – 47 страни членки, за разлика от 28-те страни – членки на Европейския съюз), която работи за целите на европейската интеграция. Организацията насърчава сътрудничеството между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. В организацията членуват 47 държави с 800 млн. души население и тя е напълно самостоятелен орган, съществуващ отделно от ЕС. За разлика от ЕС, Съветът на Европа няма правомощия да създава закони. Двете организации споделят общ флаг и химн. Два от най-известните органа на Съвета на Европа са Европейският съд по правата на човека, който прилага Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и Съветът на европейската фармакопея, който залага стандартите за фармацевтичните продукти в Европа. Съветът на Европа е създал множество стандарти, харти и конвенции, които улесняват сътрудничеството между европейските държави. Най-важните органи на Съвета на Европа са Комитетът на министрите, съставен от министрите на външните работи на всички държави членки, Парламентарната асамблея, съставена от представители на парламентите на държавите членки и Генералният секретар, който оглавява секретариата на Съвета на Европа. Комисарят по човешките права в рамките на съвета има задача да спомага за спазването на човешките права. Седалището на Съвета на Европа е позиционирано и разположено в Страсбург, Франция. Срв. www. europa.eu.

[10]. „Макар в нашия стремеж към съвършенство да е толкова необходимо, както казахме, да отхвърлим своята самонадеяност, често се случва така, че ако отхвърлим всякакво упование на себе си и се отчаем от себе си, без да сме потърсили опора, или веднага ще изоставим своя стремеж нагоре стремеж нагоре, или напълно ще бъдем победени и взети в плен от нашите страсти. Ето защо заедно с освобождаване от чувството на самонадеяност ни е необходимо да внедрим в сърцето си пълна надежда на Бога и пълна увереност в Него“. – В: Св. Никодим Светогорец, Стремеж към съвършенство,. Атон, 2003, с. 7.

[11]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (кризис) е съд, присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. „Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност.“ – В: Академик, проф. Владета Еротич. Седмица на православната книга, 26.09.2013 г. Срв. www. pravoslavie.bg.

[12]. Виж „Пирамидата на потребностите на Маслоу, която е йерархична система на потребностите на човека. Тя е съставена от американския психолог Ейбрахам Маслоу. Тази система е представена за първи път в книгата му от 1943 г. „Теория на човешката мотивация“. Е. Маслоу разделя самите потребности на: физиологични: храна, вода, сън, здраве, секс; екзистенциални: подслон, безопасност, обезпеченост; социални: социални връзки, общуване, привързаност, загриженост за другите и внимание към себе си; престижни: самоуважение, уважение от страна на другите, признание, постигане на успех и висока оценка, развитие в работата; духовни (метапотребности): познание, себеосъществяване. Ако потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени, човек не може да премине на потребностите от по-високо ниво. Например, ако елементарните му нужди от храна и вода не са удовлетворени, човек не може да премине към втората потребност, тази от сигурност“. Свр. http://www.psychology-bg.ucoz.com.

[13]. Тук нямаме предвид само Превантивно-информационите центрове (ПИЦ), които осъществяват превантивни дейности и програми, събират, съхраняват и анализират информация на общинско ниво, необходима за изготвянето, осъществяването и координирането на програмите за борба срещу злоупотребата с наркотични вещества. Срв. http://www.ndc.government.bg.

[14]. „Възрастта на такива деца е важен момент за адаптиране на методите за социална работа към тях. Децата от различните възрастови групи имат различна психическа нагласа за възприемане на социалните грижи. Неразделна част от методите на социалната работа е възпитателният елемент. Педагогическата работа също е адаптирана към възрастовите особености“. Срв. http://www.prevencii.com.

[15]. Култ (рус. культ) – 1) в общ смисъл – признаване обект на възвеличаване и поклонение (почитане) заради някого или заради нещо, и служение на този обект; 2) в общ смисъл – съвкупност от учение, служение, обреди и ритуали по отношение на обекта на култовото възвеличаване и поклонение; 3) в общ смисъл – движение или обединение, поддържащо култово учение, служение, обреди и ритуали: 4) в православен смисъл – безоснователно възвеличаване заради някого или заради нещо (личност, дух, сили, процес, явление, предмет, орган, свойства, потребности, идеи), водещо до поклонение, превръщане в идол и обожествяване, изменяне на образа и мирогледа. – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на Руската Православна църква. Новите религиозни движения (рус. объединения) в Русия с деструктивен и окултен характер, Белгород, 2002, с. 15.

[16]. Адепт (на латински: adeptus, достигнал) е посветен последовател на някое учение.

[17]. Какво означава понятието „църква“ от гледна точка на еклисиологията? „Под църква в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа (живи, починали, просияли в Христа – светците, св. Богородица, чиноначалията), които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни таинства.“ – В: Шивачев, А., йером., Истините на Православната църква, С., 1998, с. 2-3.

[18]. Духовните проблеми се изразяват почти винаги в мирогледна криза, в грях и състояние на греховност.

[19]. Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е основен закон на Княжество България и първата българска конституция, приета на 16 април 1879 година от Учредителното събрание във Велико Търново след Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878).

[20]. Тоталитарна секта (рус. тоталитарная секта) – „това е ползваща се от манипулативни прийоми група, която експлоатира своите членове (адепти). Тя може да им нанесе психологически, финансови и физически вреди. Такъв тоталитарен род – група, в значителна степен контролира поведението, мислите и емоциите на своите членове (адепти). Тоталитарната секта или деструктивният култ ползва различни методи за превръщане на новозавербувания човек (адепт) в лоялен, послушен, работолепен и подобострастен член (адепт). Сектите считат, че те сами или техните лидери обладават особен статус, който ги обуславя за рамка на общество и/ или семейство, като ги противопоставят един на друг. Сектите скриват истинната си природа и цели от потенциални или новообърнати адепти. Те се ползват от измамни методи за вербовка и привличане на нови членове (адепти).“ – В: Дворкин, А., Сектоведение, НН, 2003, с. 63.

[21]. Член 16 от Европейската социална харта гласи: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. – В: Борисов, О., Правата на българските граждани, С., 2000, с. 123.

[22]. „Думата душа (psihi) e от най-трудните за разбиране и в Библията, и в християнската литература. Както отбелязва проф. д-р Христос Янарас, „седемдесетте преводачи на Стария Завет превели на гръцки език с думата душа от еврейското nephesch – един термин с много значения. Душа е наричано всяко живо същество, всяко животно, най-често в Писанието душа е название за човека и означава начина на проявяване на живота в него. Тази дума се отнася не само за една част от човешкото съществуване духовната, в противоположност на материалната – а означава целия човек като уникална и единна жива ипостас.“ – В: Влахос, Еротей, митр., Православна психотерапия, ВТ., 2009, с. 97-98.

[23]. Обгрижващи наркотрафика, разпостранението на наркотици, склоняването към проституция, регистрацията, лицензирането на сектанските формации и криминалната дейност на деструктивните култове.

[24]. Влахос, Еротей, митр., цит. съч., с. 76.

[25]. ЗЗДет. започва да действа едва през 2001 година, десет години след рат. ВНС на КонвПрава Дет. през 1991 година.

[26]. „Движението „Нова епоха“ и целите му са само езотеричен аспект от много по-обширното движение през последните десетилетия. Това е многостранно движение към глобализация или „глобално съзнание“, което се споделя от все повече хора. Без да се идентифицира с „Нова епоха“, глобализмът е особено атрактивен за онези, чиито цели може изобщо да не са духовни“. – В: Серафим (Роуз), йером., Православието и религията на бъдещето, С., 1996, с. 286-287.

[27]. Юриспруденция е теория и философия на правото. В тази област работят изследователи на юриспруденцията, правните теоретици – правните философи, социални теоретици на правото, които анализират „природата на правото“, правното мислене, правните системи и правните институции. Модерната юриспруденция започва през XVIII век и се фокусира върху основните принципи на естественото право, гражданското право и правото на народите. Юриспруденцията може да се разглежда в няколко основни категории според типа въпроси, на които учените се опитват да отговорят, или типа юриспруденция или школи на мисълта, които търсят най-добрите отговори на тези въпроси. Съвременната философия на правото, която се занимава с общата юриспруденция, разглежда тези проблеми най-общо в две групи: 1) Вътрешни проблеми на правото и правните системи като такива. 2) Проблеми на правото като специфична социална институция и нейните връзки с по-мащабната политическа и социална ситуация, в която то се развива. Отговори на тези въпроси дават четирите основни школи на мисълта в общата юриспруденция: а. Естествено право; б. Правен позитивизъм; в. Правен реализъм; г. Критически правни изследвания. Срв. www. rechnik.info.

[28]. Доказано е от историята в ретроспекция, че когато един православен народ е духовно и религиозно образован и възпитан, то тогава моралните и духовните ценности стоят като пример за подражание. Илюстрация на това виждаме в духовно-образователния подем на народа ни при Възраждането, XIX век.

[29]. Православната антропология (наука за устройството на човека от Сътворението) е неразделна част от православната догматика (наука за веровите истини – вероопределенията на Православната църква). Християнската антропология като цяло и по-специално православната представлява обширен раздел на догматичното богословие, изискващ много време за представянето му по систематичен начин. Православната антропология разглежда три аспекта и те са следните: 1) Човекът, сътворен по образ Божи; 2) Възстановяването на човека в Христос; 3) Църквата като място за лично спасение. Срв. http://www.pravoslavie.bg.

[30]. През 1983 година е създадена организацията „КЕТЕА“ в град Солун. Терапевтичната общност се нарича ITAKA, със зам. директор, д-р Федон Калотеракис.

[31]. Синергия (гр.) – съдействие, взаимопомощ, съработничество и други.

[32]. Трябва да се има предвид, че жертвите на наркотици и деструктивни култове са „генератори“ на юридически проблеми от най-различен характер и най-вече в наказателноправен аспект.

[33]. В Реп. България има данни, че конкретни НПО (ЮЛНЦ), рехабилитиращи и ресоциализиращи зависими хора, като организация имат белезите на секта в психологичен и правен аспект, но това следва да бъде анализирано от компетентните органи (които пък имат слаба подготовка в превенцията със сектите и деструктивните култове съгласно Препоръките на ПАСЕ, ЕК, ЕП и Съвета на Европа).

[34]. Тези състояния се изразяват „в халюцинации, налудности (най-често преследване), страхове или екстаз, загуба на ориентация, двигателна възбуда или ступор (пълно обездвижване), загуба на памет и или далечни събития, измислени спомени и други. Понякога по време на абстиненцията се появяват и епилиптични припадъци“. – В: Попов, Г., Дроги и превенция, Варна, 2002, с. 9.

[35]. „Ще подчертаем още веднъж, че състоянието на мозъка, заниманията с екстрасензорика, хипноза, медитация и други окултни практики се пропагандират от самите окултисти, екстрасенси, гурута и други, които скруполно са „извършили“ множество „щателни изследвания“ и са ги публикували в авторитетни научни списания по целия свят, както и в своите специални окултни книги и брошури. Заедно с акад. С. В. Крапивин, сътрудник на Руския православен университет „Св. Иоан Богослов“, анализирахме електрофизичните и клинични данни, които събрахме от тези списания, книги и брошури, и ги съпоставихме с наши наблюдения. Така споменахме доколко ненормално и нефизиологично е „особеното състояние на съзнанието“, регистрирано на електроенцефалографско ниво“. – В: Берестов, А., йером., Числото на звяра, С., 2004, с. 92-93.

[36]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[37]. Между злоупотреба и употреба на психоактивни вещества има разлика, която ще направим по-нататък.

[38]. „Нашето време е време на криза, но едно от значенията на гръцката дума за криза (гр. кризис е съд), присъда, решение. Кризата е възможност, шанс за промяна, не трябва да се плашим от нея. В християнството не е възможно напредване без криза и без изпитания. Една стара еврейска поговорка гласи: ,Дко не станем по-добри, ще станем по-лоши“. Всеки уважаващ себе си психолог ще ви каже същото. Няма напредване там, където има статичност. Понякога си мислим – ето, щом сме станали християни, процесът на нашето развитие завършва, но никой не е достатъчно християнин. Бог ни е дал да се усъвършенстваме, опитваме се доколкото ни е възможно да станем колкото се може по-здрави духовно, защото само тогава ще бъдем защитени от духовните болести. Бачкият епископ Ириней казва: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, но обратното е възможно – душевно здравият човек може да бъде духовно болен“. – В: Академик, проф. д-р Владета Йеротич, Седмица на православната книга, Варна, 26.09.2013 година. Срв. http://www.pravoslavie.bg.

[39]. Християнските морални ценности са универсални и неотменими, тоест те са валидни за иноверни и инославни хора във всяко една епоха и в целия свят. Тези нравствени ценности са с есхатологичен характер.

[40]. Детерминизъм – „Идеята за детерминизма във философията (а не в математиката) съдържа в себе си елемент на необходимост: определяне на нещата, че трябва да са просто такива, каквито са, защото пораждат предхождащи ги причини“. – В: Корсини, Р., Дж., Енциклопедия по психология, С., 1998, с. 217.

[41]. Теософско общество (на англ.: Theosophical Society от на английски: theosophy – теософия) е международна окултна организация. Девиз на обществото: Satyat Nasti Paro Dharmah (санскрит); приет (но не точен) превод на английски: There is no religion higher than truth[1] („Няма религия, по-висша от Истината“). Обществото е основано на 17 ноември 1875 година в Ню-Йорк от Елена Блаватска, полковник Олкот и Уилям К. Джъдж (William Quan Judge). Президент е Олкот, а Блаватска е секретар. През 1882 година седалището е пренесено в Адяр, Индия. След смъртта на Блаватска през 1891 година дейността на обществото продължават Олкот, Джъдж и английската писателка Ани Безант (Annie Wood Besant), която става президент на обществото след Олкот. През 1895 година настъпва разцепление и У. Джъдж след конфликт с другите двама се отделя и основава американска секция на обществото. Организацията, оглавявана от Олкот и Безант, продължава да се намира в Индия и днес и е известна като The Theosophical Society – Adyar. Срв. http://www.nationalgeographic.bg.

[42]. Ани Безант (1847-1933) е една от основните продължителки на Елена Блаватска в разпространението на теософските идеи и втори след Хенри Олкот президент на Теософското общество (ТО).

[43]. Чарлз Ледбитър е роден през 1847 година. В Австралия основава „Либерална католическа църква“ и е неин епископ. Умира през 1934 година. Чарлз Ледбитър става член на Теософското общество (ТО) през 1883 година. След смъртта на Елена Блаватска е дясна ръка на Ани Безант и ръководител на „вътрешния кръг“ на ТО. Заедно с Ани Безант открива Кришнамутри, пише съвместно с нея книги по ясновидство.

[44]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91-92.

[45]. Епилептогенното огнище – „Интересно е да се отбележи, че твърде често като допълнително средство за въвеждане на мозъка в „особенно състояние“ (транс, медитация и други подобни) се използват различни треви (най-често източни). Те съществено улесняват „въвеждането“, което ден след ден способства за разклащане на физиологичната дейност на мозъка и психиката“. – В: Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.

[46]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 91.

[47]. Според тезата на нашето изследване е нужно законодателят да приеме lex specialis (derogat generali): „Специален закон за превенция от менталното обсебване на индивида“, с административно-наказателни и други наказателни санкции с цел ефективна охрана на личността и здравето от „психическо насилие“.

[48]. Юридическа отговорност – правоотношение, което възниква между две страни и по силата на което всяка от тях е длъжна да отговаря пред другата за своите постъпки или при настъпване на други юридически факти, засегнали интересите на противната страна. – В: Стойнов, А., цит. съч., с. 45.

[49]. Правнорелевантност (лат.) – „Юридическите факти се делят на релевантни (имащи значение) и ирелевантни (нямащи значение). Фактът от действителността става правнорелевантен, когато правната норма го опише и свърже с възникването, изменението, прекратяването и съхраняването на правоотношението. Правоотношението е връзката между субектите на правото, която възниква при появата на конкретен юридически факт и съдържа субективни права и задължения. Правоотношенията са регулирани от правото обществени отношения.“ Срв. http://www.pravoto.net.

[50]. Наркоманията е еманация на „обладаност“, в тежките форми на психопатология е поведенческият модел, който се изразява в психичния автоматизъм, където болният (наркоман) няма собствена воля и изпълнява „волята на гласовете и образите“, които чува и вижда (халюцинира слухово и зрително). Такова поведение е общественоопасно и се проявява в криминални деяния според наказателното право.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4HK

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

ПредговорПо време на лекциите през учебната 2012/2013 година в магистърската програма „Клинична социална работа“ в катедрата „Социални дейности“ на Факултета по педагогика при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ у мен се породи желанието за разработване на настоящата тема: за криминално проявените деца – жертва на наркотици и деструктивни култове. Предметът на това изследване се състои в анализ на факторите, генезиса и проблемите на противообществената нагласа у подрастващите и криминално проявените деца; на тяхното превъзпитание, психо-социалната рехабилитация[1] и ресоциализацията им, когато те вече са станали жертви на наркотици и деструктивни култове. Целта е да докажем, че тази психо-социална рехабилитация и ресоциализация чрез социални и медицински грижи трябва и е желателно да бъде съчетана с православно духовно обгрижване и да бъде насочена освен към разглежданата категория деца също и в много случаи към съзависимите им родители и близки.

Последното е предпоставка за изследване и сравнителен анализ на различните парадигми (църковната и светската) на лечение и рехабилитация на разглежданата категория деца и съзависимите им близки. Въз основа на това и в синхрон с емпиричното изследване в работата се надяваме да направим задълбочени полезни изводи за ефективността при рехабилитация на деца, обикновено жертви и правонарушители. Това се надяваме да направим, като посочим аргументирано препоръки към легислатора относно приемането на специален закон (с цел превенция от „психическото насилие“ на личността и „менталното обсебване на индивида“). В този смисъл ще се постараем да дадем препоръки и за създаването (чрез нормативен акт) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Тези резидентни и дневни рехабилитационни центрове-институции, е препоръчително да бъдат ситуирани под омофора на Православната църква[2], имаща духовно-нравствени ресурси за тези цели и задачи. Това е наложително, защото: днес, през XXI век, сме свидетели на активното, безконтролното и безпрепятственото разпостранение в съвременния свят на наркотици, деструктивни и всякакви други окултни практики, методи, които са вредни за психиката на хората и главно за децата – бъдещето на всяка нация. Това се дължи на духовната безпросветност, религиозно-окултен синкретичен и секуларен мироглед у хората, напълно невежи в духовно отношение. С това съждение не искаме да обидим никого, а имаме предвид отстъплението от св. Православие и благодатния му църковен живот.

За да критикуваме и анализираме обективно в този дискурс генезиса и семантиката на наркоманията, деструктивните култове и окултните практики в древния и съвременния свят, трябва да изходим от позицията и учението на Православната църква в едно с тази на медицината, педагогиката, психологията, криминологията, историята, социологията, социалните дейности и прочее. Според нас същността на феномените[3] наркомания и окултизъм[4] и нетрадиционната религиозност трябва да се търсят в общото явление – възраждане на „мистицизма“. Модерният „ню-ейдж“ мистицизъм (без покаяние, без очистване от страстите и смирение) обещава мигновени духовни и материални чудеса (като търговска услуга и стока) веднага. Този лъжемистицизъм е измамен и вреден за психическото здраве и е породен от засилването на неговата поредна вълна, започнала през средата на XX век. Това за деструктивните култове се явява „нова епоха“ („ню-ейдж“). Тази псевдомистична и квазирелигиозна епоха е обхванала днес различни сфери на обществените живот и съзнание – идеология, образование, медицина, наука, изкуство, история, психология, философия и религия. Неокултоманията (ню- ейдж[5]-манията) и наркоманията е кризисно духовно-социално явление за нашето съвременно общество. В настоящия анализ ще се позовем на духовната криза на обществото и други релевантни за изследването фактори. В това отношение е важно да се изследват: нормативната уредба и факторите, детерминиращи появата, разпространението, употребата и злоупотребата с психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове сред децата.

Обстоятелства, които генерират криминогенност и противообществена нагласа у малолетните и непълнолетните деца

Тази противообществена нагласа след еманацията на противообществените прояви на деца е наречена от правото, криминологията и педагогическата наука детска престъпност. Това е явление, с което много малко страни в света се справят ефективно чрез държавна политика по превенция, ресоциализация и рехабилитация на децата правонарушители. Ако някой човек си направи труда да извърши внимателна статистика за престъпленията, правонарушенията и суицидите през последните 2-3 години, осъществени с изключителна жестокост, безразсъдство или методичност и системност от деца (малолетни и непълнолетни), и най-вече да се концентрира върху осъществените жестоки убийства на роднини, членове на семейства и на цели семейства, ще си зададе въпроса – как е възможно това, какви са причините и генезисът на тази жестокост? Това е така, защото проблемите, които злоупотребата с наркотични вещества предизвиква както при зависимите, така и в семейната среда, нямат еднозначен превантивно нормативен отговор и не се преодоляват лесно и ефективно. Затова повечето родители не са си и помисляли, че това може да се случи с тях, в тяхното семейство. Когато обаче това е факт, членовете на семейството най-често изпадат в колапс. Работата със семействата, които след първоначалния шок осъзнаят, че само ако се обединят, имат потенциала да се борят за оцеляване на децата си, показва, че рехабилитацията е значително по-продуктивна и ефективна при тях. Във връзка с това е видно, че необходимостта от изучаването на психологическите механизми на съзависимостта също е безспорна. Затова въз основа на нашето изследване ще направим изводи, чрез които ще докажем обосновано, че при резултатните престъпления, извършени с изключителна жестокост, когато децата са субекти или обекти на възпитателни мерки и съставомерна деятелност, почти винаги са налице предпоставки за въздействие от деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. Злоупотребата с наркотици и свързаната с тях престъпност застрашително разклащат устоите на семейно-битовите отношения. Това явление безмилостно разрушава нравствената, ценностната система в семейството, дестабилизира съвместимостта и връзките между поколенията. В домовете, където са влезли наркотици, цари атмосфера на агресия, хаос и безсилие, на насилие и издевателства спрямо родителите и близките.

В България се наблюдава антипод на световните практики за превенция и борба с наркоманията, независимо от стратегиите на Министерския съвет в това отношение. Тоест у нас се наблюдават прояви на крайно негативно и неглижирано отношение на обществото към наркоманите. Статистиката от резултатите на превенцията и лечението на наркоманиите доказва и свидетелства за това твърдение. Въз основа на това най-важният въпрос, който ще възникне у заинтересованите, е какво трябва да се направи, за да спасим от физическа гибел[6] и нравствена деградация децата, съзависимите възрастни, близките и семействата в нашата държава от влиянието на наркотиците, деструктивните култове и окултните практики?

В този смисъл ще се постараем да отговорим в изследването на тези и други въпроси, вълнуващи много хора. Въпросите и отговорите им по презумпция са относими за хората в целия съвременен свят. Затова ще положим усилия според възможностите ни да отговорим на тях с помощта на инструментите и понятията на социално-педагогическата дейност, педагогиката на девиантното поведение, клиничната социална работа, теорията на възпитанието, социалната медицина, наркологията, криминологията, наказателното европейско и международно право, клиничната, криминалната и православната: пастирска психология, еклисиология, есхатология, апологетика, антропология и литургика.

Преодоляването на проблемите, свързани с наркоманията и деструктивните култове, ангажира не само пряко засегнатите и техните близки, но и цялата общественост и Православната църква. Защото съгласно учението на св. Православие наркоманията и гибелните за душата култове са грях на отделната личност и грях на цялото общество на всяка държава. Следователно това преди всичко са нравствено-духовни проблеми.

Затова психо-социалната рехабилитация и ресоциализация, формулирана накратко като терапия на наркоманиите и окултната болест, следва да бъде духовноориентирана. Това означава, че терапията, която се изразява в рехабилитация и ресоциализация на личността на наркозависимите и окултно пострадалите хора – има освен социален, медицински и пастирски аспект. А практическото богословие или пастирската психология изискват сериозна академична и духовна подготовка. Но нека кажем няколко думи за „пастирското служение“, „пастирската работа“ или какво е „пастир“.

Пастирят е приемник на Господ Иисус Христос и на светите апостоли. Той е носител и проводник на онази благодат, която е дадена на апостолите със слизането на Светия Дух на Петдесетница. Той е извършител на онези тайни, в които биха искали да надникнат и самите ангели (срв. 1 Петр. 1: 12). В Свещеното Писание пастирското служение се нарича на „духа“ (срв. 2 Коринтяни 3:8). Не по-малко значително е другото негово название – служение на „оправданието“ и „примирението“ (срв. 2 Коринтяни 3:9).

Първото показва разликата на новозаветното свещенство и превъзходстото му над ветхозаветното, характеризира го като дело, което се извършва с благодатта на Светия Дух и се съпровожда с преподаване на благодатните дарове на Светия Дух. А другите две названия посочват неговата най-висока цел – да довежда до оправдание и примирение с Бога на грешниците пред Него (престъпилите против Божия закон), потънали в грехове хора[7].

И тъй като впоследствие ще говорим за църковните тайнства като духовно-нравствен ресурс за преодоляване греха на наркоманията и зависимостта от деструктивни култове, пояснихме най-общо тайнството на свещенството, в което се изразява и пастирската работа на свещенослужителите на Православната църква.

В съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всички религии са еднакви и всяка религия води към Бога, стига човек ис¬крено да я следва и упражнява. Но нека си припомним думите на Спасителя: „Аз съм Пътят, и Истината и Животът; Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен“ (срв. Иоан 14:6). Тези думи на Господ Иисус Христос от евангелието на св. апостол и евангелист Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към Небесния Отец, а водят към „княза, който господства сега във въздуха – духа, който действа сега в синовете на непослушанието“ (срв. Ефесяни 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, зависими от наркотични вещества, занимаващи се с окултизъм или подвластните на окултни практики (жертви[8] на наркотици и деструктивни култове) и други. А трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (срв. Псалом 138: 22), като искрено се постараем да помогнем на изпадналите в духовно греховно падение под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Това може, а и се надяваме да стане едновременно чрез нормативна превенция на законодателя (с приемане на специален закон за противодействие спрямо „менталното обесебване на индивида“), и чрез запрет – забрана в НК на общественоопасните форми на окултни практики. Последното е нужно да бъде последвано от създаване на държавни институции за психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (и деца) с поведенчески проблеми, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, тоталитарни секти и употребата на наркотични вещества под омофора на Православната църква. Защото тя има неизчерпаеми нравствено-духовни ресурси да лекува окултните жертви и зависимите от ПАВ чрез даровете на Светия Дух в синергия с полагане на социални и медицински грижи.

С надежда и упование в Бога се надяваме изследваната проблематика да стане предмет на задълбочен диалог между държавата и Православната църква в областта на социалната дейност и пастирската работа съгласно изконните православни и светоотечески традиции. Някои скептици в секуларен дискурс биха задали въпроса, какво общо имат Църквата и социалната дейност. Милосърдието във всички форми като социална дейност е произлязло от лоното на древната и апостолска Църква и от учението за любов в Христос към ближните. Темата за социалните дейности на БПЦ е много актуална, което обикновено често е повод за критики към Църквата, към православието. Но според скромното ми мнение не трябва да забравяме, че неин основател, Глава, Първосвещеник, Цар и Първоучител е Сам Господ Иисус Христос и в тази връзка призванието на Църквата Христова и членовете ѝ е във всичко да следват Своя Първоучител по примера на Неговия изключителен живот – на върховно Синовно послушание към Отца и съвършена любов към Бога и ближния. Богочовекът Христос, Царят на царете е пример на велико смирение и саможертвена любов и вярност. Той е този, който лекуваше болни, изцеряваше слепи и сакати, който вечеряше с грешници и се молеше дори за тези, които Го биха. Но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от Христова любов. А надеждата, вярата, любовта и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Следователно освен на държавата като православни християни се надяваме на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.

Изказвам искрена благодарност на научния си ръководител, на всички преподаватели от: Факултета по педагогика, Богословския и Юридическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и от ВСУ „Черноризец Храбър“, на много специалисти в различни области, на колеги, близки и духовници, оказали ми експертна (редакторска) и всякаква друга неоценима помощ за написването и издаването на книгата. Предполагам също така, че изследването в настоящата книга има много недостатъци, но въпреки това се чувствам задължен да я издам с вярата и надеждата в Божията помощ, тъй като се надявам, че резултатът от изследваната проблематика е възможно да се окаже полезен за много голяма част от обществото и най-вече за децата.

Бисер Божков

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Рехабилитация (латински възстановяване) – В медицински и психологичен аспект рехаби¬литация означава психосоматично възстановяване на физическото и психологичното здраве на личността. В наказателното правораздаване (в пентациарното право) рехабилитацията (пенологията) представлява една от целите на наказателните мерки срещу престъпленията – възстановяване на престъпника (в случая с детската престъпност – на правонарушителя) към предишното състояние, функциониране и капацитет на добре интегриран в обществото и спазващ законите гражданин и личност. Докато перспективата към контрол гледа на наказателното правораздаване като на средство за защита на обществеността чрез контрол на опасните елементи в нея, перспективата към рехабилитация гледа на престъпното деяние като израз на фрустрация и гняв, породени от социалното неравенство. Концепцията зад рехабилитацията е, че хората не са постоянно престъпни и че е възможно престъпник (правонарушител) да бъде възстановен към полезен живот, чрез който да допринася на себе си и на обществото. Цел на този подход е и да се предотврати свойственото закононарушаване, известно още като рецидивизъм. Вместо налагането на наказание рехабилитацията цели въвеждане на правонаушителя в по-нормално състояние на ума или нагласа, която ще е полезна за обществото вместо вредна. Средства за това са образованието и терапията. Такива са например програмите за индивидуална или групова терапия, консултирането във връзка с наркотични и други зависимости, програми за контрол на гнева и/или образователни и културни активности.

[2]. Православната църква е втората най-голяма християнска общност, наброяваща приблизително 225 милиона членове. Нейните последователи я считат за Свята, Вселенска, Съборна и Апостолска църква, основана от Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Църквата се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични догми (вероопределения), канони, предание и традиции. Исторически Православната църква произлиза от четири от първите пет патриаршии на първоначално единната християнска църква (Александрийска, Иерусалимска, Антиохийска, Константинополска и Римска). През 1054 година след Христа се стига до разделение на Църквата (Велика схизма) между папата в Рим и патриарха на Константинопол. Формалният повод е добавката „и сина“ (латински филиокве, filioque) към Символа на вярата. През Средновековието отношенията между Поместните църкви, които се стремят за независимост и най-често я постигат, са сложни. Особено противоречива е тяхната църковна догматична дейност и политика с Константинопол и Рим. Изразеното пояснение има исторически аспект, а не толкова еклисиологичен.

[3]. Понятието феномен произлиза от латински език и означава „явление“ и „преживяване“. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се, значително.

[4]. Окултизъм (латински occultus – таен) – изучаване и „практикуване“ на обвити в тайнственост явления; учение за съществуването на задгробни, неподдаващи се на научно проучване сили и явления. Алхимията и астрологията се квалифицират като представители на окултните науки, съществува хипотеза, че те са в основата на възникването на точните науки (или по-точно точните науки се използват при oкултните практики). В този смисъл редица явления – магьосничество, кабала, метафизика, телепатия, телекенеза, левитация, медиум, спиритизма, астрология, парапсихология не се подчиняват на законите на позитивната наука. Десев, Л., Речник по психология, С., 1999, с. 332.

[5]. „Ню-ейдж“ (английски „New Age“) – в превод означава „Ново време“, „Нова ера“ или „Нов век“. Това е наименованието на известна съвременна религия от 50-60 години на XX век, известна на Запад (сега вече и на Изток), която е много рекламирана. Трябва да се отбележи, че не съществува конкретна секта „Нова ера“, а „Ню ейдж“ е движение, тоест аморфно явление – феномен, характерезиращо се със стройна организация, съдържаща в себе си много секти, култове, сектантски доктрини и организации с деструктивен характер. „Ню ейдж“ култовете са характерни с това, че се базират върху практикуването на спиритизъм, астрология, теософия, наркокултура и прочее. Дворкин, Ал., Сектоведение, НН, 2007, с. 701-707.

[6]. Чрез психическо и сексуално насилие, убийства, суициди, трафик на хора, болести и други.

[7]. Кратко напътствие в помощ на свещенослужителя, Атон, 2013, с. 5.

[8]. Според учението на Православната църква наркоманията е „древна езическа религиозна мистична практика“, облекчаваща по псевдодуховен път общуването с падналите духове, и като такава наркоманията се явява частно проявление на окултизъм, тоест антипод на християнското учение на св. Православие.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Hv

Иеромонах Серафим (Роуз)

Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).4.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва…

Грета Стоянова

Ръкопис № 403 от сбирката на Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ[1]) – София представлява служебен миней за месеците януари и февруари. Началото и краят на ръкописа липсват (липсват листите със службите от 1 до 10 януари, а от месец февруари са се запазили като откъси само листите, които съдържат службите от 1 до 3 февруари). На места листите са силно повредени, поради което текстът е трудно четим и невъзстановим.

Ръкописът не е включен в описа[2] на Е. Спространов, което най-вероятно означава, че е получен в библиотеката на ЦИАИ след 1900.

В инвентарния опис на Иван Гошев ръкописът е определен като паметник от ХІІІ век, сръбска редакция, изписан с “вертикално дребно уставно писмо[3]”. Гошев уточнява, че в ръкописа няма украса, а пергаментът е “дебел и груб”.

Частично ръкописът е бил изследван от Д. Богданович[4], Радослава Трифонова[5] по отношение главно на култа към св. Сава Сръбски и неговата най-стара служба, но цялостно ръкописът не е коментиран подробно. Спорадично се посочват различни особености на службите в разглеждания миней от Мария Йовчева[6], Р. Станкова[7] и Т. Суботин-Голубович[8]. Дмитрие Богданович в цитираното вече изследване предлага кратка палеографска характеристика на ръкописа, съпътствана с отбелязването на някои езикови особености (сръбска редакция, рашки правопис в “стариjе фазе”), въз основа на които датира ръкописа през последната четвърт на ХІІІ век. Той предлага и кратко описание на съдържанието на минея като отбелязва на коя дата какви служби са включени[9].

Службата за Евтимий Велики († 473 година) на 20 януари в ръкопис № 403 от ЦИАИ е поместена на лист 29с до лист 32b – след службата за преподобния Макарий Египетски (около 301–около 331) и Макарий Римски (Александрийски – около 295–около 395 година) и преди службата за Максим Изповедник (около 580–след 655 година) и мъченик Неофит († 303-305 година).

След синаксарната част в службата за Евтимий Велики са споменати паметите на мъченик Авлериан, Кандид, Акила, Евгений (началото на ІV век); на мъчениците Вас, Евсевий, Евтихий, Василид и дружината им († 303 година); на мъчениците Инна, Рима, Пинна (ІІ век). Структурата на канона е следната: 1, 3, 5, 7, 8 и 9 песни имат по 3 тропара, а 4 и 6 песни – по 2 тропара.

Особеното в службата за Евтимий Велики по ръкопис № 403 е, че в нея се открива структурно разместване в сравнение с по-ранния Типографски препис на службата от ХІ-ХІІ век (Миней за януари № 99 от Типографската сбирка, ЦГАДА, Москва). Въпреки, че двете служби съвпадат, налице е следната особеност: хвалитните стихири и стихирите за утринната, глас втори, които следват в № 403 (ЦИАИ) след девета песен, се откриват в началото на службата по Типографския препис[10].

Лесно забележим е акростихът, обхващащ 9-та песен и богородичния тропар, който представя познатия подпис на Климент Охридски[11] – КЛИМ и свидетелства за авторитета и словесното изкуство на първите старобългарски химнографи. Всъщност поместеният в ръкопис № 403 канон за Евтимий Велики съвпада и с останалата част от запазения акростих в службата на Типографския препис (СВЯТ ПОУСТИНН … КЛИМ), описан от Красимир Станчев и Георги Попов[12]. Службата от ЦИАИ съдържа и допълнението към четенето на името КЛИМ с ОС чрез ирмосите на 8 и 9 песни, за което пише Веселин Панайотов[13], коментирайки подписа на Климент в службата от Празничен миней НБКМ № 113. Особеностите на подписа в канона за Евтимий Велики според автора на статията представя първия, най-ранен период от химонграфската дейност на Климент Охридски[14].

Тук се представя пълния текст на службата за Евтимий Велики по ръкопис № 403 от сбирката на ЦИАИ като се печата във възможно най-близък вид до този в ръкописа. Номерацията на колоните отразява поредния номер на листа според съвременната пагинация на ръкописа, а с буквеното означение се указват колоните на текста от лицевата страна на листа – а, b, и колоните от обратната страна на листа – c, d. Повредите и трудночетимите места в ръкописа се отбелязват с многоточие; личните имена и топонимите започват с главни букви, за разлика от ръкописа; киноварът се предава със сив цвят. Лигатурите са развързани; титлите са предадени според наличието им в ръкописа, където могат да се различат два вида знаци за титли – с по-дълга титла и с по-къса титла. В някои случаи означението на богородичните тропари в ръкописа, както и инициалите на отделните тропари, е изнесено с една позиция пред основния текст, това е отразено и в печатния вариант на текста.

___________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 234-248. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Изказвам благодарността си на директора на ЦИАИ – ст. н. с. д-р Христо Темелски и на проф. д-р Ангел Кръстев за предоставената ми възможност да работя с ръкописа.

[2]. Спространов Е., Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на Българската църква в София. София, 1900.

[3]. Виж: Втора Инвентарна книга, изписана на ръка от Иван Гошев, която се съхранява в ръкописния отдел на ЦИАИ – София.

[4]. Богдановић Д., Кратко житиjе светог Саве. – ЗМСКJ, 24/1, 1976, 5-32; Богдановић Д. Наjстариjа служба светом Саве. – ЗИJК, Одељ. І, 30, 1980, с.1-113, и по-специално с. 14-17.

[5]. Трифонова Р., Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България ХІІІ в. Електронно списание LiterNet, 29.07.2002, № 7 (32). http://liternet.bg/publish4/rtrifonova/index.html.

[6]. Йовчева М., Южнославянската литургическа книжнина през ХІІІ век. – В: Зборник радова Византолошког института ХLVІ, 2009, с. 351-364, с. 355.

[7]. Станкова Р., Сръбски и български празнични минеи от ХІІІ век (съпоставка на състава и структурата). – В: Зборник радова Византолошког института ХLVІ, 2009, с. 395-407.

[8]. Суботин-Голубовић Т., О рукописима коjи садрже службе светоме Сави, Свети Сава у српскот историjи и традициjи. Београд, 1998, с. 342. Авторската отбелязва наличието на втора песен във втори канон в службата за Григорий Богослов (на 25 януари), поместена в Служебен миней № 403, ЦИАИ-София. (Цитирано по статията на Станкова Р., Сръбски и български празнични минеи от ХІІІ век (съпоставка на състава и структурата)…, с. 395-407).

[9].  Богдановић Д., Наjстариjа служба светом Саве…, с. 14-17.

[10]. Сравни с издадения текст на Канона за Евтимий Велики във: Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски, София, 1988, с. 170-174.

[11]. Виж за този химнографски подпис на Климент Охридски: Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски…, с. 121; Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски. – Црквене студиjе, 2, Ниш, 2005, с. 313-327.

[12]. Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски, София, 1988, с. 120-121.

[13]. Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски…, с. 314-315.

[14]. Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски…, с. 325.

Изображение: авторът на статията, Грета Стоянова. Източник – http://pksh.eu/