(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.2. Окултните практики днес като криминогенен факторГоворейки за окултни практики или деструктивни култове (имащи претенция за разрешаване на всякакви проблеми в съвременния свят) и криминогенност, ще споменем главните групи криминогенни фактори:

а) социални – плод на обществото; демографска структура; степен на класово разслоение; социално положение и неговата важност в обществото;

б) икономически – най-влиятелните фактори: бедност; кризи; периоди на преход към различна форма на икономическа организация на обществото;

в) административно-държавни – лоша законова уредба: неефективни съдилища; недобра работа на полицията; достъп до власт и държавни ресурси – най-съществения фактор от тази група;

г) етнически – противопоставяне на различни народности;

д) религиозни – има се предвид някои от криминогенни секти;

е)културни – когато под влиянието на определен вид култура лицето не осъзнава престъпния характер на действията. Това разделение е твърде условно, разбира се. Ясно е, че много от факторите могат да се отнесат към повече от една група. В крайна сметка тези фактори съществуват като дадености, но не всички индивиди се повлияват от тях. Всички тези обстоятелства се възприемат от психиката на всеки човек относително различно, точно затова през последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научните проблеми относно организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение.

Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на престъпления. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано, въпреки че съществува такава теория – така наречената алтавистична теория. В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложилата се жизнена ситуация. Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното поведение, психолозите не изключват възможността различни наследствено обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане. Според тези изследвания две основни подструктури играят решаваща роля за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейният мотивационен профил. Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, тоест при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деонтологично отношение към действителността и други.

В самата социализация на личността се очертават три основни етапа: ранна социализация на детето; маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите, която е преходна и неустойчива; трайна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта. Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формални и неформални общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизация на поведението. Разстройствата в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.

Същото се отнася и за влиянието на темперамента и характера. Няма престъпно насочени характери и темпераменти. Влиянието и в този случай е индиректно, тоест чрез общуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.

Анализът на социално-психологичните особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми при нейното ориентиране към извършване на престъпления, показва, че са напълно възможни и реални два типа престъпни действия:

а) престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в ценностната система на личността;

б) престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение и други мотиви и мотивация на престъпното поведение.

Основна отличителна особеност на човешките действия е техният съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат. Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тази чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.

В реалната криминална практика не винаги и не при всички случаи ясно се откроява стимулът, който актуализира потребността за действия.

Понякога този стимул може да бъде някакъв ценен предмет, нежелателно движение или действие, а понякога и дълбока вкоренена амбиция да се демонстрират сила и превъзходство. При престъпленията против личността (особено чрез окултни практики) стимулираща роля може да играе и „комплексът за малоценност“, базиран на различните форми на личностни разстройства под въздействието на деструктивните култове.

„Успехите в превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352). Въз основа на това може да се приеме, че след девети септември 1944 година в България е настъпила секуларизацията (осветскостяване[172]) на образованието и възпитанието на подрастващите. А след 1990 година в България, съответно в целия бивш социалистически блок, е настъпила деидеологизация на възпитанието и превъзпитанието на децата в общото образование. Тогава, за да има законосъобразност, целенасоченост, оптимизъм, колективизъм, персонификация, опора в положителното, единство на груповите и превантивно-педагогическите въздействия, единство на взискателност и уважение към личността на детето, системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивно-възпитателното въздействие, комплексност на използваните методи и други, е нужна обективна информация за парадигмата на окултните практики. И ако разсъждаваме в тази насока, възниква въпросът, как да се извършват превенция, рехабилитация и превъзпитаване на деца – правонарушители, жертви на наркотици и деструктивни култове? В следващите редове ще се опитаме да дадем информация и отговори в тази посока.

Въпреки че XXI век е времето на „ню-ейдж“-движенията, или „Нова епоха“, ще започнем с малка ретроспекция. Ще обобщим: окултизмът е мистично нехристиянско учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора чрез специална инициация. Окултизмът не изповядва само една определена религия, както споменахме, тъй като се базира на много култове, но той събира в себе си всяка форма на болна религиозна мистика, която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, ясновидството, гаданието, вълшебството, чародейството, врачуването, спиритизмът, сатанизмът, астрологията, космизъмът, масонството, шаманството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други.

Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно лечителство“ (наречено баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, различните видове йога, трансценденталната медитация, източни бойни изкуства и други. Нетрадиционните религиозни окултни учения (деструктивни култове) до известна степен почиват на базата на антропоцентричността[173] и антропологизма[174]. С други думи те обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени. Или, обуславят своите идеологически доктрини (с криминален характер) на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му.

Защото окултните практики, учения и методи (нехристиянски учения) и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материалната и духовната същност на човека, но не стигат до материалистично схващане на личността като съвкупност от обществени отношения.

Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики (деструктивни култове) без това да се осъзнава от децата, родителите и служителите от органите по ЗЗДет., ЗМВР, ЗКНВ, ЗСВ и ЗБППМН. А именно в обществото не се осъзнава, че асоциалното поведение на отделния човек, отделната група или отделната детска личност влияе отрицателно върху обществените отношения в правната действителност. Защото предметът на общата, съответно криминалната психология е психичният, духовният елемент у човека, тоест човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида.

Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори. Субективността като предмет на правната психология има квалификации. Това са: емоции; когниции; мотивации; съзнавано; несъзнавано; вербалност; невербалност. Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и така нататък. Как се изследва, след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, тоест поведението).

Ще обобщим условно, че елементите на психичното са:

– съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното; В пространството на психичното няма обективна истина, а има само субективна; Обективността в субективното е в инструментариума (тоест в речта);

– съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим):

а) предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;

б) несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, тоест то не борави с думата, няма семантика.

Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалната история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално. Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателното субектът отчита вътре в себе си. Следователно по презумпция, ако приемем, че съвременното общество не е осъзнато за генезиса на окултните практики, то е загубило интерес към духовните ценности поради обективна религиозна неграмотност. Вследствие на това при наличие на духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугите на окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – съвсем законно или незаконно – продукта „окултна услуга“, която обещава бързо или светкавично разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (наречени метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши своите житейски проблеми по противоправни, но некриминализирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова човешкият индивид в съвременното общество и свят намира в окултизма и окултните учения и практики благоприятен начин за себедоказване и утвърждаване лично на егото си.

Така в съвременната епоха абстрактно-рационалистическите представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязка антиномия[175] с действителната обществена практика и естествения нравствен закон. Изхождайки от последиците от самоволното отваряне на чувствата и опасностите на съвременния живот при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните религиозно-мистически системи (черпещи от източника на невидимия духовен свят[176]), техните психотехнически похвати са изключително деструктивни[177] за психиката и соматиката и са удивително сходни. Целта в окултизма и деструктивните култове е да се установи контакт с невидимия свят, като се заобиколят онези забрани, които е установил за нас Господ за времето на нашето земно съществуване. Но тук нека се спрем на един виден преподобен православен будител, живял в Гърция в периода XVIIІ-XIX век, който е изследвал обстойно парадигмата на окултните практики.

Преподобни Никодим Светогорец (роден през 1749 година в областта Наксос и се преставил в Христа в нощта на 13-14 юли 1809 година, подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон) споменава, че: „Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много“ (68, с. 9). Въз основа на последното, темата и предвид генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху целта на нашето съществуване на земята. Св. епископ Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на нашия земен живот. Той пише: „При размножаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение, много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно, без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придобият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото“ (Евреи 5:14). Тогава ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог, сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са и полезни. При разделя¬нето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това преобразуване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот“.

От гореказаното става ясно, че:

а) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза;

б) целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта;

в) контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за нашата душа (психика).

Тези изводи ние трябва добре да запомним. От всичко казано дотук става ясно също, че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни (общественоопасни) последици (в криминогенен аспект). Защото в сегашното ни паднало състояние пълнотата на знанието за всичко съществуващо не е полезна и ни заплашва с погибел. Въз основа на това църковните правила – канони[178], са поставили духовна ограда за заниманията с окултизъм (магьосничество). Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Тук се има предвид, че според правната психология: „Субектът – това е съзнаващият се индивид.“ Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добиват индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят, се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно, и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението“. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за проумяване и осъзнаване от него. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява криминалните постъпки в много случаи с несъзнанието (135). Затова според теологията ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. „Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне“ – пише св. апостол Павел (1 Коринтяни 13:9-10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, му се дава духовно виждане на духовете и (ако това съответства на замисъла Божи) като изключение на сетивното виждане (117). Изхождайки от казаното, пак ще отбележим, че окултните практики са вероломно деструктивно навлизане в духовния-невидим свят, който е източник на зли сили и деяния. Дори през XXI век, трябва да се знае, че според св. отци на Православната църква „…хората – практикуващи и ползващи окултни практики за навлизане в невидимия духовен свят без нужната духовна подготовка чрез очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в много дълъг период на подвизаване в Христа[179] – рискуват да попаднат на демоните (падналите духове на злобата).“

В резултат религиозните авантюристи почти на сто процента стават криминално мислещи и действащи личности. Следователно всички форми на окултни практики са акт, чрез който се предизвиква определено негативно ментално въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник на това умствено негативно въздействие са съвременните магьосници, наречени в съвременния свят окултисти – канали, екстрасенси, гурута, „ходжи“, рейки, баячи, астролози, нюейджъри, ясновидци, гледачи, нестинари и така нататък. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти и прочее, – носители на ДНК[180] (на субекта на окултното нападение), билки, химикали, магически формули – заклинания (мантри) и други окултни действия. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини под формата на ню-ейдж култове. При тях се практикуват окултни мантри[181], заклинания и други ритуали с цел деструктивна медитация – сношение със злите сили (демоните) с цел измама, неоснователно забогатяване, убийство, склоняване към самоубийство, проституция и блудни (развратни) действия, например с деца (малолетни и непълнолетни), манипулация, псевдолечение, хипноза на съзнанието на определени личности или големи групи от хора. Тези съвременни окултни учения просперират и се разпостраняват поради духовно невежество на работещите в медиите чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства. Но последните имат хипнотичен и сугестивно-психосоматичен деструктивен (фактически) ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Следователно както е реално съществуването на зли сили (падналите ангели) в бита ни през XXI век, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас – ако имаме чиста, православна вяра, те няма да имат власт над нас, православните християни.

В тази връзка ще отбележим въпреки, че магията е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог (и навеки да ни свърже с дявола).

От древността до наши дни магията (като казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията и деструктивните култове удволетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде.

Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест[182] (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. После те имат за цел да вземат в отплата душите им и да ги доведат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[183] да се унаследи, да разболее медицински други хора, да причини другиму смърт[184] (предумишлено или по непредпазливост). Но има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с него (който съюз наследствено се унаследява-предава чрез инициация на потомците от потомствения окултист).

Такива окултисти, въпреки да са просветени и да съзнават за душепагубните последствия, действат съзнателно. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост според Свещеното Предание на светите отци на Православната църква може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на падението, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат от него чрез тайнството покаяние-изповед, последвано от причастие.

Нека се спрем и на мотивацията за криминалото поведение, за причинността на индивидуалното поведение (например субективните, вътрешни причини). В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание). Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща: в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план; в правото – води се само от идеята за рационалност.

Водейки се само от причините за виновното криминално поведение, ще заключим, че те могат да бъдат вербализирани. Подобен род типове причини за виновно поведение според криминалната психология са: разбраната и рационализирана причина (приемаме я и от гледна точка на правото).

Изхождайки от казаното по-горе, ще обобщим, че за разлика от днес в древността, апостолските времена и Средновековието окултизмът (магьосничеството) е изобличаван, забраняван, укоряван и преследван наказателно, дисциплинарно и морално чрез законови и правоохранителни рестрикции на държавата и Църквата (56, с. 103).

Това е така, тъй като в миналото двата субекта са съществували в симфония [185].
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на  основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[172]. „Светският характер на българското образование и обективните закони на обществено развитие предопределят прилагането на такива методи, средства и прийоми за корекционно-възпитателно въздействие, които да не бъдат в противоречие с научните познания в областта на педагогиката.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 353.

[173]. Антропоцентризъм (гръцки: άνθρωπος, anthropos, „човешко същество“; и κέντρον, kentron, „център“), е форма на човешко превъзходство и егоизъм. Превъзходството на човека е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Чувството за „център на света“ е еманация на егоцентризъм, гордост и тщестлавие.

[174]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (от гръцки антропос – човек, и логос – слово, наука) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[175]. Антиномия (от старогръцки – αντι и νομος – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие „, „противопоставяне на два закона“) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие било на фундаментално, било на конкретно ниво.

[176]. Светителят епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавйки за падналите духове, казва: „че хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източника на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“ – В: Сочиненiя, т. 3., С. П., 1905, с. 5.

[177]. Джес Стърн в „Приключенията на психиката“ казва: „почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не и позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите“. – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000, с. 11-14.

[178]. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите Вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[179]. Чрез обожаване (гръцки теосис, богоуподобяване) по благодат.

[180]. ДНК кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотида, „строителни елементи“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Срв. http://www.bg.wikipedia.org/wiki/ДНК.

[181]. Понятието „мантра“ произлиза от две други думи: „май“ – мисля, и „тра“ – защита или свобода от „робството на феноменалния живот-самсара“. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите, свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват „конкретни“ (тоест съдържащи имената на „конкретни божества“, Кришна, Шива, Сарасвати и други) и „абстрактни“, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта.“

[182]. Прелест (църковнославянски) – духовна форма на заблуда. В прелест (заблуда), в широкия смисъл на тази дума, се намира цялото човечество в състоянието на грехопадение, защото цялото човешко естество е повредено от лъжата. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Дзобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит). Срв. За прелестта, Елеон, Москва, 1994, с. 3-4.

[183]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. В: Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[184]. Причиняването на смърт другиму или отнемането на живот е тежко престъпление срещу личността.

[185]. За симфония между Църква и държава: „Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21; Марк 12:17). Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и Църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международноправните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социокултурен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма. – В: Нушев, К., Срв. http://www.svobodazavseki.com

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Oz

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Окултните практики като криминогенен факторНе може да има национална сигурност и обществен ред в държава, в която са блокирани процесите на социалната защита, в която хората не виждат лична перспектива за себе си. Понякога и част от законите се превръщат в криминогенен фактор – тъй като у нас лобизмът се смята за безогледна защита на частни интереси. Защото светът поставя нови предизвикателства пред демокрацията – бързината, скоростта на достигане на информацията до гражданите води до нови параметри на отношенията между държавната власт и хората. Нека преминем нататък и проследим общественоопасната проблематика, свързана с окултните практики от древността до днес.

2.3.1. Окултните практики в древността като криминогенен фактор

Окултизъмът[147] (от латински occulus – таен, скрит) – мистическо учение за съществуването на тайнствени, скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора. Окултизмът не се изповядва само в една определена религия, тъй като се базира на много сатанински култове, той събира в себе си всяка форма на болна мистика[148], която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на духовете на мъртви), сатанизмът, полтъргайст, астрологията, космизъмът, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно“ лечителство (народно – баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, йога и други източни култове, медитация, източни бойни изкуства, НЛО и други.

Свещеното Писание не отрича съществуването на такива явления (извънземни, полтъргайст, контактуване с тях или с „висшия разум“), но ги обяснява с осъществяване на контакт със сатанинските „поднебесни духове на злобата“ (с бесове – наречени още демони, паднали ангели, зли и неми духове, войнство на лукавия и прочее). Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата категорично забраняват и осъждат заниманието и съприкосновението с окултните практики и всяко гибелно за човешката душа общуване с падналите духове, наричайки окултизма безбожие, богоборство, бесовщина или форма на бесообщение. Въз основа на казаното е удачно да споменем в началото още с оглед на интердисциплинарната насоченост на изследването, че деструктивният мистицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини, базирани върху езичеството като цяло, претендира за разгадаване загадките на психиката като някаква самостоятелна[149] духовна ценност, освободена привидно от прагматизъм.

В този ред на думи ще отбележим пак, че в Большая Советская Енциклопедия думата „окултизъм“ се определя по следния начин (97, с. 348): понятието окултизъм (от латинската дума: occultus – таен, съкровен) е общо название на ученията, признаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновенния човешки опит, но достъпни за „посветените“, преминали през особена инициация[150] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизма е достигане на висша степен на съзнанието, откриващо достъп до така наречените „тайни знания“. Тези квази „тайни знания“ лежат в основата на древното магьосничество[151] (древна езическа форма на окултизъм), от което са произлезли в съвременния свят екстрасензориката, биоенергетиката[152], модерните форми на ясновидството, уфологията[153], хипнозата[154], учението за кармата[155], учението за агни-йога[156], кабала[157] и други нехристиянски учения. Още през древността Старият Завет на Свещеното Писание се отнася изключително рестриктивно и строго по отношение на представителите на древните форми на окултизъм (чародейство, магьосничество, гледачество, прорицателство, некромантия, астрология, жречество, шаманство и други различни форми на езичество), наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13) св. пророк Моисей е казал: „Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твой Бог.“ В книга Левит св. пророк Моисей казва в същия смисъл: „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници, не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш“ (Левит 19:13); „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш“ (Левит 20:6-7). В книга Изход битиеписателят и автор на Тора казва: „Врачка да се не оставя жива“ (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит битиеписателят – св. пророк Моисей регламентира особено сурово наказание за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм[158]: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (визиращи забрани), които описват дейността на сатаната и падналите духове (окултните проявления на нечистите духове) или пък се описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и светите апостоли.

Тук ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма и магьосничеството), като припомним думите на св. апостол Павел: „и сатаната сам се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14), за да прелъсти човека. Това е еднозначно предупреждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементарно и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора, а и съвременното общество мислят, че демоните не са реалност, а илюзия или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални твари – създания (вж. Символа на вярата – първи член „за невидимия свят“), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква.

В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). Или „какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (2 Коринтяни 6:14-16). Затова в Добротолюбие (петте тома) и Лествицата (преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикасни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апостол Павел в Посланието си до Ефесяни – глава шеста, което послание е писано в окови вероятно в Рим по време на първото затворничество около 63 година след Христа. А веднъж св. апостол Павел изгонил един зъл дух на предричане от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината[159]: „тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път на спасение“ (Деяния апостолски 16:16-18).

Следователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или миналото, но това е само с една-единствена цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора, та даже и цели народи. Затова в новозаветни времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[160] и поместните[161] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на светата Православна църква от примките на служителите (злите духове) на лукавия. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир (духовник) като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове.

Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, като духът им главно е легнал и в основата на държавните закони на всички християнски страни. Тези правила (канони) строго забраняват магьосничеството (във всичките му форми) като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (седмо, шестдесет и пето и седемдесет и второ правило на св. Василий Велики[162]). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това не се покаят, светата Църква налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[163] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие.

В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[164], които са и част от критичния апарат на тезата: „ Ония, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквито желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и ония, които предлагат, и ония, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, постановчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват“ (шестдесет и първо правило на Шести Вселенски събор, двадесет и четвърто правило на Анкирийския събор и осемдесет и трето правило на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуването си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици с окултна насоченост): „Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църквата, защото като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола“ (срв. тридесет и шесто правило на Лаодикийския поместен събор).

В този ред на думи ще споменем и за Правило трето от св. Григорий Нисийски: „А ония, които отиват при чародеи или гадатели, или такива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки си вярата в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно презирайки изповядването на вярата, което сме им поверили.“ Това правило заклеймява последните като реални вероотстъпници от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голяма неволя или тежко нещастие, канона призовава да се покаже човеколюбие от Църквата (23, с. 54).

Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосничеството) в Еклогата, титул XVII, За наказание за престъпни въпроси, параграф четиридесет и трети: „Баячите и магесниците, които във вреда на людете се сношават със злите духове, да се накажат със смърт чрез меч.“ Тук е необходимо да се направи един важен за изследването извод, който е и аргумент, че всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество) се сношават със злите духове. Следователно окултистите се съвукопляват със злите духове (бесовете), след като ги акумулират и генерират (в себе си) и ги адресират и внедряват във вреда в душите на други „люде“ – човешки индивиди. Това обаче не може да се случи, когато човек е обграден с благодатта на Светия Дух, тоест при благочестивите и смирени хора, водещи евхаристиен – църковен живот, чрез изповед, причастие, молитва, пост и други.

В допълнение трябва да отбележим, че Сборникът Еклога[165] като правен източник, създаден през VII век след Христа (по времето на император Лъв III), е нормативен акт с цивилен характер освен и каноничен, защото след управлението на императора на Византия: св. цар Юстиниан Велики, известен с Юстиниановото Законодателство (Кодекси, Новели и Дигести), окултните практики са репресирани законодателно.

По времето на св. благоверни цар Юстиниан Управда[166] държавният апарат на Византия е проявил юридическа (освен духовна) загриженост и репресия по отношение на окултните практики, нанасящи съществени общесвеноопасни вреди на хората. Бихме искали да подчертаем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие дълги години. По този рестриктивен правен освен духовен начин още в Стария Завет е отбелязано чрез Божието слово отношението към хора, които се занимават с вълшебства, гадания, чародейство, астрология[167] (звездобройство и сабаизма). Тоест в древността и средновековието в наказателното право отношението към окултистите е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Защото дори и в древността навлизането в духовния свят (във вреда на другите хора) без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствено психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род е водило до развиване на гордост, която става причина за тежки психически и ментални заболявания у такива лица.

Това е така, защото окултните упражнения, влияния, занимания и практики потискат Божиите образ и подобие у хората, в резултат на което те губят тотално свободната си воля и заболяват, страдат, умират или придобиват криминално поведение.

Затова спазването на Закона Божи е положителното, правилно отношение (разбиране и приложение) към нравствения закон, заложен у човека при сътворението в синхрон и с цивилните закони през древната епоха на теокрацията и монархията. Това отношение се заключава в разбирането и изпълнението на закона (дори и в светските му форми) по дух, не само по буква и логика, чрез живо участие на всички духовни сили на човека: ум, чувство и воля.

Всяко изискване на нравствения закон не трябва да се изпълнява сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а трябва да се поставя в хармония с духа на целия Божи Закон (въплътен в Свещеното Писание). Той трябва да се изпълнява с радост, като „изискване на Божията воля и с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили, немощи и възможности“ (19, с. 42). Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към изпълнението на заповедите Божии. „Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Божия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята. Състояние на реална свобода – отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, прехвърлили вината на друг, но признали Бога за Съдия“ (19, с. 32). С оглед на последното ще се спрем на учението на Свещеното Писание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории, които ще опишем по-нататък. Най-общо в древността и днес окултистите се делят на осъзнати в злото, което вършат, и такива, които са в духовна прелест (заблуда) – неосъзнати, и си въобразяват, че вършат добро – тоест, че условно „помагат на другите“ хора.

Окултистите са хора обладани или обесебени от зли духове (при инициацията) – но в различна степен. В този ход на думи можем да отебележим, че в състояние на реално зло също се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: „Той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:7), но Каин, вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[168] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а после и върху цялото човечество, склонно повече към злото. В тази връзка ще отбележим, че практикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги чакат адските и вечни мъки[169] в ада (който е в отвъдния свят), обстоятелства, които засягат в някое отношение и потомството им. Владеенето на злото обаче не е унищожило свободата на човека и тя може да се осъществява и в посоката на доброто. Показателен пример с оглед на темата е житието на свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина (чиято памет честваме на 2-ри октомври). Свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски от най-големия магьосник (приятел на дявола) се обръща и превръща в Божи угодник, който помага на пострадлите от окултизъм (магьосничество) чрез специалния чин на заклинателните си молитви във връзка с познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). Като в края на живота си свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина заедно засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – която е реален духовен венец и е класическа илюстрация на преминаване на нравственото зло към нравственото добро.

В заключението на тази глава ще споменем, че не можем[170] да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически окултни практики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Въз основа на изложеното можем да направим обоснован извод, че чрез окултните практики от древността до днес, през XXI век, се моделират психосоматични деградации на личността (в частност на потомството – децата). Те се проявяват в криминогенен, духовен, медицински, юридически и социалнообществен аспект. Така въз основа на окултизма[171] във всичките му древни форми са се генерирали криминогенни събития, личности и общественоопасно поведение, имащи противоправен и общественоопасен характер по отношение на обществените отношения в древността и днес.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[147]. Езотеризъм (от гръцки εσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) е „синоним на окултизъм, понятия, които в най-общ смисъл се назовават спрямо всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова учение изучава тайно и предавано по поколенията знание от всякакво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, на теория може да бъде разнородно. Езотеричните или окултните учения не се концентрират в някакво географско място, а по своята идейна същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие. Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индивидуално, според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (окултизма) всеки сам е отговорен за собствената си съдба. Езотеризмът в различните му прояви: окултизъм, херметизъм, тайни общества, неоплатонизъм, спиритизъм, медиуизъм, гностицизъм, алхимия, кабала, парапсихология, теософия, екстрасензорика, астрология, биоенерготерапия, гледачество, от много векове е заклеймяван от ортодоксалната християнска Църква. Въпреки мерките, предприемани от Църквата срещу езотеризма (окултизма), той продължава да се развива и процъфтява успоредно с християнството и се е проявявал в течение на изминалите двадесет века във философията и най-видимо в литературата и в изкуството. Модерна форма на езотеризъм е движението на „ню-ейдж“ култовете.“ Срв. www. pravoslavie. bg.

[148]. Болната мистика е „напълно противоположна на здравата, понеже е противоположен нейният източник. Докато здравата мистика иде от Бога, болната иде от дявола. Обаче въпреки тая противоположност съвсем не е лесно да се различи коя мистика е божествена и коя – демонична. Защото сатаната е много хитър – за да заблуди и вкара в измама, той се явява не в грозния си вид, а в привлекателна форма: като светъл ангел, като подбудител на душата към добро, като доброжелател, като Божи пратеник. Свети апостол Павел, великият познавач на духовния живот, ясно свидетелства, че „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14). Когато някой има видения, трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и съвършена чистота на сърцето, за да може да познае какви са неговите свръхестествени мистични преживявания – божествени или сатанински“. – В: Алексиев, Серафим, архимандрит, Болна и здрава мистика. Срв. http://www.pravoslavie.com.

[149]. Обстоятелства, визиращи антропоцентризъм в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[150]. Инициация (латински ination) означава посвещение (латински тайнство) в християнски аспект. Думата „инициация“ според окултистите произлиза от латинска дума, която означава „започвам“. Окултната инициация „представлява едно ново начало, навлизане в нов начин на живот“, означава „посвещение“ на дявола.

[151]. Според член 199, точка 5 от Устава на Българската православна църква (Приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св. обител, публикуван в „Църковен вестник“, извънреден брой от 9.01.2009) магьосничеството и врачуването са тежки църковни провинения предвид каноните (правилата) на Вселенските събори.

[152]. Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване на биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията „тяло-душа“ чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с „вегетативната терапия“ на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[153]. Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[154]. Хипноза (от гръцки „хипнос“ – сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) термин, с който се означава гранично звено между естествен сън и различни форми на патологичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[155]. Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: „В това се състои големият замисъл, „играта на Господ“. Като присъства във всеки от вас, „Господ отначало създава илюзия“, а след това я „разрушава“. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И „всеки път“ неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте „подобни на Бога“ и по същия начин имате възможност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпочитат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. „Бог ви позволява да експериментирате“. Вие сами ще можете рано или късно да се убедите кое от създаденото е красиво и хармонично, кое се вписва в представите за съвършенство, а кое е грозно и уродливо и трябва да бъде преобразувано. Затова, ако предпочитате да се ръководите в живота си от ниски стандарти и небожествени ориентири, позволява ви се да правите това“. Срв. http://www.terrafim.wordpress.com

[156]. Агни-йога (йога на огъня): деструктивна окултна практика, която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея „вътрешната чистота“. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тая вътрешна чистота ? Ето какво пише по тоя повод „майката на агни-йога“ Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: „Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ (с. 46). За ефективността на такова „очистване на духа“ можем да съдим по примера на нашите бивши държавни ръководители, на които „широките съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ ни най-малко не пречеха да проливат кръвта на невинни хора през време на революцията, гражданската война и масовите репресии. Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек, достигнал със свои собствени сили свръхчовешки статус, а собствено Бог е Абсолют, който по силата на своята абсолютност изобщо не се намесва в земните дела и е напълно безразличен към съдбата на отделния човек на тая грешна земя. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние на формирането на окултните възгледи на Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих. Срв. http://www./star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[157]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно учение, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно-мистично учение, пълно със суеверие, чиито преставители се занимават с тайнствено тъкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава: буквално – задължение; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[158]. Този библейски старозаветен текст от една от книгите на Петокнижие (Тора) на св. пророк Моисей се отнася за всички видове на врачуване, обайване, чародейство, вълшебство и други видове магьосничество. Тоест, ако има някой, който се „възхищава“ и „почита“ дейността на покойните: Евангелия Гущерова (Ванга), Вера Кочовска и други, трябва да знае, че последните попадат под санкцията на Второзаконие (18:9-13) и сл.

[159]. Такъв е примерът с Евангелия Гущерова, Нострадамус, Вера Кочовска, Кашпировски, Джуна и много други съвременни и древни магьосници – предсказвачи, ясновидци, гадатели, екстрасенси, шамани и прочее.

[160]. Правило 61 на VI Вселенски събор: „Ония, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват, защото: „Какво общо има между светлина и тъмнина“, казва апостолът? Или: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? или: „Каква прилика между Божия храм и идолите “ (2 Коринтяни 6:14, 15, 16). – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[161]. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: „Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из Църквата.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[162]. Както съборите били тълкуватели на основните принципи, изразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание, така на съборните постановления тълкуватели били отделните отци на църквата. Съборните правила представлявали изобщо определения, които предстоятелите на една или друга поместна църква прилагали в особени случаи и при известни обстоятелства под лична отговорност. Такова прилагане на съборните определения било обнародвано с окръжни послания до паствата с канонически послания на един епископ до друг епископ и с канонически отговори на поставени въпроси и така нататък. Дълбокото каноническо познание на някои епископи им заслужило всеобщо уважение в църквата. Затова от техните послания, както и от други техни произведения, били извлечени съответни места, които представлявали възвишени правила по пастирското управление и като такива били приети, одобрени и признати за задължителни за цялата Христова Църква и заедно с каноните на съборите са влезли в общите църковни канонически сборници. Срв. Правилата на св. Църква, част 2, Атон, Света Гора, 2004, с. 1-2.

[163]. Епитимията е църковно дисциплинарно „наказание“, налага се от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духовен наставник. Епитимията (от гръцки έπιτιμία – порицание) е също извънредно задължение, което се налага от духовник във връзка с извършени грехове от вярващите, изповядани пред него. В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и други. Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

[164]. Срв. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. Побеждавай сатаната. С., 2003, с. 22.

[165]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, имащ и цивилистичен характер, известен като Еклогата, е разпространен сред южните славяни и в Русия.

[166]. Св. благоверен Цар Юстиниан Управда – честваме го в Православната църква на 14 ноември.

[167]. Астрология (гръцки астрон – светило; логос – наука) = лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (астро – гръцки manteia „предсказване“), която се занимава с гадаене по звездите. Астрологията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемането на други лъжливи божества, в случая небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение говори за всемогъществото и вседобротата на Бога и за което свидетелства и псалмопевецът: „Небесата проповядва славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:1). – В: Николов, Ив., За астрологията, К., 2003, с. 5.

[168]. Умисъл – „престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен.“ – В: Ненов, Ив., цит. съч., с. 96.

[169]. Срв. „Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаяните грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята, където – според св. Кирил Александрийски – живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На ония, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архимандрит Серафим Алексиев за преподобни Серафим Саровски и особено главата под наслов „Действително ли има бесове и адски мъки“. Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича достоверността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: „И тия ще отидат във вечна мъка“ (Матей 25:46). – В: Серафим (Алексиев), архим., Преподобни Серафим Саровски, С., 1983.

[170]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от дóсега с тези нехристиянски учения, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им в резултат от това, какви са вредните последици Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. Защото, както показва опитът, чете¬нето на окултна литература, дори без особен интерес, е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[171]. Чрез окултизъм и окултни практики никога не може да се осъществи нещо добро, тъй като източникът на окултните практики са падналите ангели (духове на злобата), наречени демони, чийто княз е лукавият.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4O8

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.1.Политико-икономически и духовно-нравствени фактори, свързани с девалвацията на ценностите и употребата на психоактивни вещества при младите хораВсъщност налице е пагубна двойственост, която прави борбата с наркоманията и употребата на психоактивни вещества като цяло безуспешна. Работата е в това, че де юре наркотиците са забранени в цял свят (с изключение на Холандия, където употребата на „слаби наркотици“ е легализирана, и някои държави, където към марихуаната има снизходително отношение), а де факто те вече станаха толкова съществен компонент на икономиката, политиката и културата, че каквито и да било сериозни действия в това направление, ако те по принцип са възможни, биха предизвикали сътресения с мащабите на световна война (14, с. 70). Доходите от наркобизнеса по приблизителни оценки съставляват около четиристотин милиарда долара годишно. Но работата не е толкова в апетитите на наркобароните. Съществуването на наркобизнеса представлява национален интерес на цели държави. Това са, разбира се, на първо място страните, производителки на суровината. Най-крупният доставчик на хашиш и други канабиноиди (производител на канабиса) е Мароко, където съществуват цели конопени плантации с обща площ петдесет до седемдесет хиляди хектара, произвеждащи до хиляда тона хашиш годишно. Експортът на местния сорт марихуана е основният доход на Ямайка (1.1 милиарда долара годишно), който няколко пъти превишава доходите от износ на полезни изкопаеми (боксити) и от туризъм. Афганистан е на първо място в света по производство на опиум (три хиляди тона годишно). Това е единственият източник на доходи за населението от планинските райони. Подобна е ситуацията в страните от Златния триъгълник (Бирма, Лаос, Тайланд). Ако тайландският селянин не отглежда опиумен мак, цялото му семейство ще умре от глад. Същите са проблемите в страните от Латинска Америка, специализирани в производството на кокаин, където на търговията с него, в която участват самите членове на правителствата, се крепи икономиката.

Да се решат икономическите проблеми на тези страни от „третия свят“, означава да се откажат от основните принципи на икономиката си богатите държави. А те съществуват за сметка на експлоатацията на „слаборазвитото“ болшинство от държави с неразвита икономика, базираща се на производство на наркотици или суровини за наркотични вещества. Затова при тези дъжави е валидна максимата „злото ражда зло“. Експлоатирайки страните от Азия, Африка и Южна Америка, Западът всъщност умножава собствените си социални проблеми, увеличавайки числото на наркоманите (21, с. 71). Не по-малко заинтерисовани от съществуването на наркобизнеса са страните, където се изпират „мръсните“ пари – такива са Сърбия (в миналото), Албания, Кипър, Русия, държавите от Карибския басейн, предоставящи удобни възможности за банкови машинации.

Стандартното заплащане за изпиране на пари се колебае между 3 и 7 за 1 $, но дори тези загуби да са повече, те малко се отразяват на свръхпечалбите на наркотърговците. Та нали купеният в Азия и продаденият в Лос Анджелис или Париж килограм наркотик струват 100 и дори 1000 пъти повече от цената на мястото на закупуване.

Да вземем факта, че тези финансови средства съвсем не са статична стока, а се влагат постоянно. В това число, разбира се, и в напълно легални отрасли на икономиката. А икономическите аспекти са тясно свързани с политическите. С процентите от изпраните наркопари са финансирани военни действия от страна на Сърбия (16, с. 192). Така както и действията на Обединената армия на Косово (ОАК) са финансирани основно със средства от търговия на наркотици в страните, откъдето функционира „албанската“ наркомафия (85, с. 15-17). От доходите от опиумния мак съществуват разнообразните афганистански формирования.

Освен това наркотиците имат още и важно стратегическо значение, което е много разностранно. Чрез наркотиците става възможно да се извадят от обществения живот големи маси хора и най-вече младежите – най-активната и переспективна част от населението. Както казвал Хитлер, „който притежава младежта, притежава бъдещето“ (14, с. 72).

Наркотиците са и едно много мощно оръжие за социален геноцид[128], което дава възможност за създаването на крупно перо разходи за борба с наркоманията в страните, по отношение на които се извършва този геноцид. Също така употребата на психоактивни вещества предоставя възможности и за по-удобна манипулация на съзнанието и повишена внушаемост на населението. Употребата на психоактивни вещества (от всякакъв вид) е средство за окултно въздействие и демонизация на обществото[129].

Въз основа на казаното по-горе може да се направи извод, че много от очертаните обстоятелства са валидни за фактическата обстановка в България от гледна точка на политико-икономическите фактори, независимо, че нашата държава е член на Европейския съюз. Политическите и икономическите предпоставки в една страна влияят пряко на духовно-нравствените фактори, които са свързани с девалвацията на нравствени ценности. А това поражда неминуемо предпоставки за употребата на психоактивни вещества при младите хора и децата, което пък генерира криминогенност в различните сфери на обществения живот. По-надолу ще се опитаме да разгледаме въпросите, свързани с демографската криза и война у нас и в частност при славянските народи. Какви са методите на тази необявена война, как се води тя и каква е тази криза?

Политико-икономическата, демографската и нравствената криза са производни на духовната криза или ситуация, водещи до девалвация на нравствеността у народа и в частност у младите хора. Защо? Защото духовността на един народ се определя от няколко фактора и преди всичко от неговата религиозност. Духовността на българския народ е традиционно свързана (съгласно член тринадесети (3) от Конституцията на Република България) със светото православие. То определя от векове нравствено-моралните устои на обществото, неговите начин на живот, култура, изкуство, отношение към децата и брака, към възрастните хора и към устоите на семейството като цяло. Както културата и изкуството, така и брачните, и семейните отношения, начинът на живот на православните народи през миналите векове са се отличавали с високо ниво на развитие, тъй като са се надграждали над нравствеността на православното християнство. Но какво всъщност е православната духовност[130]? И как ние, православните християни, можем да определим духовността на човека? Духовността всъщност не е някаква отвлечена абстракция, а напълно реално състояние на даден човек и на хората като цяло. Това е взаимодействие на духовни същности. И тъй като Бог е Дух, то Той е първоизточник на всичко съществуващо, включително и на материята. В Евагелието е казано: „Бог е Дух: и тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух и Истина“ (Иоан 4:24). Човекът е Божие творение и носи в себе си Божия образ и подобие. В Библията е казано: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст, и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие 2:7). „Бог е Дух“ (Иоан 4:24), противоположен на инертната и тварна материя, а човекът притежава дух – Божие дихание. Подобното се стреми към подобно, ето защо и човекът като носител на дух и като Божие дихание се стреми към своя Първообраз и стъпва в определени взаимоотношения с Него чрез църковните тайнства. Точно тези взаимоотношения на тези две духовни същности – Бог и човек – съставляват духовността като явление. И така духовността на човека това са неговите отношения с Бога. Но човекът е в определени взаимоотношения не само с Бога, но и с хората, със създадения от Бога за човека свят.

Взаимоотношенията между хората като носители на духа са също духовни отношения. Друг е въпросът, че невинаги това са отношения, представляващи въплъщение на Любовта, въпреки че би трябвало да са такива, тъй като „Бог е Любов“ (1 Иоан 4:16). Синът Божи – Господ Иисус Христос, е дал на хората нов завет[131]: „Обичайте се един другиго“. Затова дълбоката духовност на един православен народ е предпоставка за психическо и физическо здраве както на отделния човек, така и на обществото като цяло, а също така и за социално-икономическото му развитие, защото по думите[132] на св. апостол Павел: „плодът на Духът се състои във всяка доброта, правда и истина“ (Ефесяни 5:9); (13, с. 8-9). В днешно време духовността на българския народ се намира в криза, тоест в критично състояние, което е вследствие на откъсването и отстъплението му от този източник на нравственост и любов (към ближния) – cветото православие.

Тази духовна криза се наблюдава във всички области и сфери на нашето общество: в социално-икономическата, в политическата, в нравствено-моралната, в демографската, както и в семейно-брачните отношения, а оттам и във възпитанието на децата, подрастващите и младите хора. Следователно политико-икономическите промени не трябва да се считат за основна причина за демографската криза. Тя е породена от духовната криза и от девалвацията на нравствено-моралните ценности базирани изцяло през поледните 1300 години върху учението и живота на Православната църква. Тоест девалвацията на духовно-нравствени ценности, изразяваща се в наркомании, неокултмания и други, се дължи на отстъплението (гръцки апостасия[133]) на българския народ от светото православие и от благодатта на Светия Дух, чрез даровете на Който хората имат възможност да се обожават, сиреч да се стремят към възстановяване[134] на единството между „образ“ и „подобие“ с цел благодатно духовно-нравствено обновление на човешката природа.

2.2. Наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор

Исторически сведения посочват, че употребата на дроги и алкохол датира от хилядолетия. Едва от края на XIX и началото на XX век обаче това явление прерасна в проблем за човечеството. Този проблем непрекъснато се задълбочаваше и през последните петдесет години застана в центъра на вниманието на развитите държави и общества. Основната причина е, че мащабите на явлението достигнаха колосални размери, а свързаните с него проблеми – здравни, социални, икономически, правни, психологически, застрашават устоите на държавите и развитието на обществата. Решаването на тези проблеми беше издигнато в ранг на държавна политика и първостепенна задача на гражданските общества. Къде е България в тази ситуация? „След няколко десетилетия „тихо“ натрупване на проблемите през последните двадесет години те се „взривиха“. Традиционно съществуващата злоупотреба с алкохол и никотин рязко нарасна преди всичко за сметка на младите хора и децата. Значимо се е увеличила немедицинската злоупотреба за справяне със стреса, безсънието и болката до степен на злоупотреба и зависимост спрямо тези медикаменти. Но общественото внимание беше привлечено преди всичко от впечатляващо бързото разпространение на нелегални дроги като хероин, марихуана, кокаин, екстази и свързаните със злоупотребата им проблеми сред младите хора и подрастващите. Мащабът на злоупотребата с хероин в България ни изведе на едно от първите места в Европа. В същото време се оказа, че държавата и обществото ни не са подготвени за това, което се случва. Като цяло липсва необходимият ресурс за противопоставяне на явлението наркомания. В продължение на двадесет години България постоянно е в състояние на преход. Инвестира се преди всичко в стратегия на ограничаване на наркотрафика и предлагане на наркотици“ (66, с. 5).

Не се инвестира достатъчно в стратегия за намаляване търсенето на дроги и алкохол чрез резидентно-рахабилитационни и духовно-просветни програми с помощта на Православната църква.

В увода споменахме, че наркоманията не е медицинска болест, а е духовен проблем – грях на отделната личност и грях на обществото като цяло. Тоест наркоманията и неокултманията са духовна болест (с медицински измерения), която може да бъде „лекувана[135]“ ефикасно по духовен път (чрез психо-социална рехабилитация и духовно обгрижване за възстановяването на личността от поведенческите и психичните ѝ разстройства). А това е Пътят, Истината и Животът в Бога, който е само в светото православие и в църковните тайнства на св. Православна църква. Там, в църковните тайнства – кръщение, миропомазване, изповед, причастие, маслосвет, водосвет, венчание, свещенство, монашество, – човешката душа (поробенна от страстта на наркоманията, алкохолизма и други) получава даровете на Светия Дух, които я освещават, умиват, очистват, разхубавяват. Даровете на Светия Дух чрез божествената енергия обновяват душата, буквално дори я умиват при дълбоко покаяние (гръцки метаноя) от греховността и състоянието на грехопадение. Разбира се, Православната църква не отрича медицината и науката, а напротив, в успешната и ефективна рехабилитация на зависими е препоръчително да се съчетаят медицинските и социалните грижи с духовното обгрижване.

Отделно от горното, връщайки се към икономиката, светската социология, психология и педагогика, ще споменем, че опитът на развитите държави показва, че отношенията „пазар-клиент“ са двупосочни и взаимно детерминирани. Не може да се очаква, че нелегалният пазар на дроги може да бъде унищожен, докато има клиенти за този пазар, както е невъзможно да се ограничат клиентите за легални наркотици (алкохол, цигари, психоактивни медикаменти) при „сегашното състояние на техния пазар в условията на псевдопазарна икономика“ (66, с. 6).

От гледна точка на социално-педагогическата наука: алкохолизмът и наркоманията, и употребата на всички психоактивни вешества са непосредствен фактор, генериращ и стимулиращ противоправно и общественоопасно поведение сред част от подрастващото поколение на всяка една страна, в частност и в нашата. Употребата на спиртни напитки и наркотични вещества е сложен феномен, обусловен от редица социални, духовни, психопедагогически и биологични предпоставки. Подценяването на този фактор води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на детето отрицателни последици. „Като такива последици, вследствие на алкохолизма и наркоманията, могат да се посочат в най-общ план засилилата се детска и младежка престъпност; дезорганизацията на вътресемейните взаимоотношения; малолетната и непълнолетната проституция и хомосексуализмът; автодеструктивното поведение, често преминаващо в суицидни тенденции и прочее“ (65, с. 233).

Затова учението на Православната църква гледа на наркоманията не като на биологическо заболяване, а като на духовна болест[136], защото именно грехът и греховният начин на живот пораждат страстта, която води до психични и соматични нарушения. Върху тези нарушения слага отпечатък преморбидният фон (съвкупността от наследствени и придобити психофизични особености, както и чертите от характера на човека, които той е притежавал, преди да започне употребата на наркотични вещества), който съществува у пациента до появата на греховната страст и способства за нейното развитие. Убедени сме, че преморбидните личностни особености на наркоманите се определят не от биологически причини, а от бездуховността на семейството, неправилното възпитание, например хиперопека[137] и тирания, непълни семейства, създаващи много възпитателни проблеми: от дефекти на възпитанието в училище до влиянието на уличното възпитание и други. Тези фактори могат да развият егоцентрични (антропоцентрични[138]) или, напротив, потискащи личностната активност общественоопасни тенденции, които се отразяват на психическото развитие на подрастващите. А оттам те формират девиантно, тоест противоправно и общественоопасно поведение.

„Бездуховността, безрелигиозността на семейството, отсъствието у децата на елементарни понятия за религия, духовност и грях определят непълноценните съдби на нашите младежи и девойки“ (13, с. 44-45).

Защо споменаваме познанието за религия с оглед на въпроса за наркотиците като криминогенен фактор? Защото наркоманията в някаква степен е квазирелигиозна и мистична практика, основаваща се на болна мистика, базирана върху гордостта[139]. Макар че споменахме в началото на изследването какво е религия, ще повторим пак, че значението на думата религия има смисъл и на съединяване (сношаване) със свръхестественото. Православният възглед за наркоманията е, че жертвите ѝ се съединяват (сношават и общуват) с духовете на злобата. Така формират криминално поведение.

Защото съгласно православната антропология хората са дихотомни (двусъставни) същества, призвани да общуват със Светия Дух (третата ипостас[140] на Бога), а не с падналите духове на злобата[141]. От това демонично общение (непознато за хуманитарините науки) внедреният зъл дух в душата става негова втора природа, която е реална еманация на безнравственост и противообществени прояви. В този ред на думи пак ще повторим, че „Православната църква счита наркоманията за окултна мистична практика още в древността“ (14, с. 17-19). Затова ще се опитаме пак накратко да очертаем тази съществена връзка между окултизма и наркотиците.

Наркоманията, както споменахме по-горе, е грях преди всичко (освен че зависимостта има и медицински измерения) на отделната личност и е грях на общество.

Старецът Паисий Светогорец в четвърти том, книгата „За семейния живот“, казва:… Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка. Тя има духовен, психологичен, юридически, социален и медицински аспект. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[142] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това ще повторим, че според християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява ан¬титеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм. Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. Привеждаме някои факти (валидни за България) в подкрепа на твърдяното, които споменава професор д.м.н. Димитрий Авдеев (психиатър, психотерапевт, медицински психолог, доктор по теология): „Наркоманията – тази страшна беда, стремително се разпространява в Русия“ (3, с.119).

„Ето само някои данни, свидетелстващи за мащабите и дълбочината на поразеността на нашето общество от наркотиците: два процента от населението на страната имат устойчива зависимост от наркотиците; през последните десет години наркоманията сред децата и подрастващите се е увеличила десет пъти и днес има повече от половин милион деца наркомани. Към това се добавя, че един наркоман „заразява“ (привлича към наркотиците) до шестдесет души още. Това е свързано (в криминогенен аспект) с пласирането на наркотиците. Наркоманът е принуден да стане пласьор, за да може преди всичко той самият да има пари за ежедневна доза дрога. Ще маркираме също, че наркоманията е практически нелечима по цял свят (излечимостта ѝ е 2-3 %). И това е така, защото тази болест не е телесна, а преди всичко духовна“ (3, с. 119). А процесът на лечение е свързан не толкова с приемането на медикаменти, колкото с превъзпитание, самоопределяне, продължително и търпеливо възстановяване. Според определението на Световната здравна организация (СЗО) „наркоманията е състояние на периодична или хронична интоксикация, вредна за човека и обществото, предизвикана от употребата на наркотик (естествен или от синтетичен произход)“.

Условията, при които един човек следва да се смята за наркозависим, са следните:

а) непреодолимо влечение към наркотика;
б) нарастваща толерантност (увеличаване на дозата);
в) психофизична зависимост от наркотиците.

Затова наркоманията е многоаспектен проблем. Той е и нравствен, и медицински, и социален, и юридически, и духовен. Пристрастието към наркотиците е факт още след втория, третия месец употреба. Нерядко човек става роб на наркотиците още след първата инжекция на коварно опиянение. Ще посочим това, че от началото на употребата на наркотични средства, такива като хероин например, наркоманът живее средно 7-8 години, понякога или 10-12, след което умира, но това не е живот, а по-скоро безкрайна мъка. Към наркотиците се развива физическа и психична зависимост. Първата (физическата зависимост) се определя от това, че наркоотровата се включва в механизмите на обмяна на веществата и биохимичните процеси, протичащи в организма, които изискват редовен прием на наркотик. На всеки 10-12 часа наркоманът изпитва непреодолимо желание да приеме своята доза, която постепенно се повишава. Ако наркотикът по някакви причини не се приеме, то наркоманът изпитва силно страдание и мъки. Избива го студена пот, появява се гадене и повръщане, схващане на ставите, слабост, болки в корема, треперене на цялото тяло.

Депресията и вътрешното напрежение са обичайни спътници на абстиненцията. В такова състояние именно наркозависимите проявяват криминално мислене и поведение за набавяне на средства за осигуряване на следващата доза. Това като цяло обуславя обществена опасност и общественоопасни последици в различни степени. Психичната зависимост е още по-тежка проява на наркоманията. Моделът на поведение на наркомана, както образно описват това състояние нарколозите, изпитва чувство на „любов“ към наркотиците: личността на наркомана, както и влюбеният, през цялото време мисли за предмета на своите желания, постоянно очаква среща с него, радва се, ако тази среща се състои, тъгува и нервничи, ако тази среща се отлага; готов е на всичко само и само винаги да бъде до наркотиците (3, с. 120-121). Личността на наркозависимия тотално се променя чрез психосоматична деградация[143] от медицинска гледна точка, а в юридически аспект настъпват криминогенни, финансови, облигационни (договорни[144]) и вещноправи проблеми. Накратко ще отбележим още, че употребата на наркотици нанася огромна, в много случаи непоправима вреда на психо-соматичното здраве. Поражения има върху главния мозък и нервната система, имунитетът спада, увреждат се черният дроб и сърцето. Всички органи, системи в организма на наркомана са засегнати от употребата на наркотици. Около осемдесет процента от наркоманите са заразени с вируса на хепатит В. Сред наркозависимите със същата честота се срещат ХИВ-инфекцията и вирусът на хепатит С.

Изхождайки от горните обстоятелства, ще допълним, че повечето от симптомите на наркозависимите са идентични с психосоматичния здравословен статус на жертвите на деструктивни култове, при които депресията, вътрешното напрежение, патологичната тревожност, натрапливите мисли и страхове са обичайни спътници както при абстиненцията на наркозависимите и алкохолозависимите. Затова окултно пострадалите са предразположени изначално към злоупотреба с алкохол, наркотици и други ПАВ и обратното. Зависимите към ПАВ са склонни към участие в деструктивни култове.

Относно алкохолизма като криминогенен фактор ще споменем следното: психолозите са определили някои характерологични черти, свойствени за хора (в частност деца), предразположени към алкохолизъм. Установено е, че някои от тях са лесно раними, не добре приспособени към практическия живот, слабоволеви, а други – излишно самоуверени, тщеславни, болезнено преживяват и най-малките житейски неуспехи, настойчиво търсят при¬знание. Ако върху тези черти се насложи и психо-травма, то вероятността за нервен срив и пропиване с алкохол е много голяма. Както показват наблюденията, пътят към пиянството започва от ранна възраст. Усвояването на алкохолните ритуали става много преди първото запознаване с алкохола. Малките деца, седейки на празнична маса, „играят на възрастни“, разливайки плодов сок по чашите, а след това с гримасата на лицето пият „детско вино“ пред одобрителните възгласи на родителите и гостите. Няма съмнение, че още по това време в съзнанието на детето започва да се формира представата за алкохола като за универсален спътник в живота на възрастните. Руският психиатър, професор доктор Д. Авдеев, твърди, че към 11-12-годишна възраст у подрастващите се формират напълно устойчиви стереотипи на отношение към пиянството (3, с. 120-121). Нерядко разглезеното с „усилията“ на родители, баби и дядовци дете с времето се превръща в претенциозна личност, изискваща непременното задоволяване на всички свои прищевки. Ако това не става, тогава се появяват разочарование, гняв, чувство за досада и желание „да се забравиш във виното“.

Така атмосферата на бездуховност и грях, която подрастващият вижда в обществото на възрастите и на първо място в своето семейство, също го тласка по пътя на пиянството (и криминалните деяния, за да си набави средства за алкохол и друго). Пиянството на родителите осакатява душата на децата, което е фактор за бъдещо правонарушение, тоест така се раждат децата правонарушители. Затова от гледна точка на теорията на възпитанието на малките и подрастващите деца алкохолизмът и наркоманията са сериозен криминогенен фактор при противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. А от морална гледна точка сърцето на всеки човек се къса, когато виждаме изтерзани деца, лишени от вниманието и ласките на родителите (алкохолици). За да се спаси дадено дете от страстта (болестта) на алкохолизма, е нужна подкрепа (духовна, социална, юридическа, предагогическа и други) и най-вече любов.

Това е така, защото алкохолизмът е психофизична болест, при която човек (детето) се намира в състояние на физическа и психическа зависимост от алкохола, което води до промени в психиката на болните, нарушено функциониране на обмяната на веществата и увреждания на много органи в организма.

Алкохолната зависимост възниква бавно, обикновено при повече от 10-15-годишна злоупотреба при мъжете и доста по-бързо при жените и младите хора. Характеризира се със социална дезадаптация[145], често насилие в семейството и впоследствие разтрогването му. Болните запускат външния си вид, отпадат от работа. Алкохолът е достъпен и разрешен за употреба от пълнолетни лица, както и лесен за изготвяне в домашни условия, така че рискът от привикване и пристрастяване към всекидневната му употреба е един от тежките проблеми на съвременното общество. Освен моралните негативи алкохолиците често са обект и на нормативни ограничения. Така например член пети от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи гласи: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: например законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници.“

Синдромът на алкохолна зависимост е съчетание с телесни, поведенчески и мисловни разстройства, при които употребата на спиртни напитки придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност. Няколко са основните характеристики (които вече описахме) на заболяването: влечение (нарича се още психическа зависимост) да се приема алкохол, за да се промени съзнанието, психическото или физическо състояние на човека; толеранс – промяна в поносимостта на организма, която се изразява в необходимост от приемане на все по-големи количества до определен етап (повишаване на толеранса), след което ефектът на опиянение се постига от приемането на по-малко количество алкохол; абстинентен синдром – физически и психичен дискомфорт при липса на алкохол в организма; телесни увреждания – предизвикани от дългогодишната злоупотреба; нарушение в социалното функциониране – проблеми в семейството, загуба на приятелска среда, работно място[146] и други (127). В този ред на мисли е удачно да споменем следното: съгласно Наказателния кодекс, член 193 (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой осемдесет и девети от 1986 година) (1) (изменен – Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година) „който опие с алкохолни напитки лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст, или невменяем, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до петстотин лева.“ (2) (изменен Държавен вестник, брой двадесет и осми от 1982 година, в сила от 01.07.1982 година, изменен Държавен вестник, брой десети от 1993 година, изменен Държавен вестник, брой деветдесет и втори от 2002 година, изменен Държавен вестник, брой сто и трети от 2004 година, в сила от 01.01.2005 година, изменен Държавен вестник, брой двадесет и седми от 2009 година) „който продаде алкохолна напитка на лице, ненавършило осемнадесетго- дишна възраст, или невменяем за лична употреба, се наказва с глоба до хиляда лева и пробация, а ако върши това системно с лишаване от свобода до три години и глоба до три хиляди лева“.

Престъпността, разглеждана в контекста на алкохолизма при децата, е постоянен проблем за всяко общество. Защото, когато алкохолизмът се свързва със зависими деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живот в ценностен безпорядък и липса на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко от богословска и духовна гледна точка за алкохолизма като криминогенен фактор, тоест абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния духовен живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона, семейството, училищната среда и обществото се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновремено обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни (128). Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискови фактори от различен вид, които в случая с алкохолизма при изследваната категория деца имат криминогенен аспект.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[128]. Геноцидът (от гръцки γενο – род, племе, и латински: caedo – убивам) е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством: убийство на членовете на тази група; тежко физическо или психическо увреждане на членовете на групата; насилствено възпрепятстване на тяхното въз¬произвеждане; причиняване на каквито и да е тежки условия за живот с цел унищожаването, изцяло или частично, на тази група; насилствено отнемане на деца от една група и прехвърлянето им в друга група. Самият термин „геноцид“ за първи път е въведен в употреба в началото на тридесетте години на ХХ век от полския юрист Рафаел Лемкин, а международен правен статус получава едва след края на Втората световна война, на 9 декември 1948 година, с Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид, определяща го като тежко престъпление срещу човечеството. Геноцидът е признат за международно престъпление. Според някои тълкувания отговорността за извършен геноцид се приписва не на държавата, а на властта. Самото признание за извършен геноцид на международно равнище често е проблематично. В много случаи властта, която инкриминира акта на геноцид, не желае да го признае; обратното се наблюдава в редки случаи, и то когато извършването на геноцида се признава от вече новите приемници на властта. В нередки случаи геноцидът се признава само от някои трети държави.

[129]. „Съвсем не е случайно, че зад проекта „МК-ултра“ е стоял Алън Дълес, бившият директор на ЦРУ. Ще си позволим да цитираме откровеното му изказване, имащо непосредствено отношение към Русия: „Всявайки в Русия хаос, ние незабелязано ще подменим техните ценности с фалшиви и ще ги заставим в тези ценности. Как? Ще намерим съмишленици, свои помощници и съюзници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозна по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на земята народ, окончателното, необратимото угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството например постепенно ще изкореним тяхната социална същност. Ще отучим художниците, ще убием у тях охотата да изобразяват и да изследват тези процеси, които произлизат от дълбините на народните маси. Литература, театър, кино – всичко ще изобразява и ще прославя най-низките човешки чувства. Ние всячески ще поддържаме и издигаме тъй наречените творци, които ще насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, предателството – с една дума, към всякаква безнравственост… Честността и порядъчността ще бъдат осмивани и никому ненужни, ще се превърнат в отживелица от миналото. Простащина и наглост, лъжа и измама, пиянство и наркомания, животински страх един към друг и безсрамие, предателство, национализъм, вражда между народите, преди всичко вражда и ненавист към руския народ – всичко това ние ще култивираме ловко и незабелязано… И само малко, съвсем малко хора ще се досещат или ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще превърнем в посмешище. Ще намерим начин да бъдат оклеветени и отхвърлени от обществото“. Берестов, А., йером., Духовните основи наркоманията, Варна, 2002, с. 73. Цит. по: Митрополит Иоан (Снычев), Руская Симфония. Очерки русской историософии. СПб., Царское дело, 1998, с. 329. „Отбелязваме, че цитираната по-горе реч била произнесена още през 1945 година, което е още едно потвърждение, че психеделическата революция от шестдесетте години и последвалата я вълна от увлечение по наркотиците и износа на това увлечение в Русия определено са инспирирани от ЦРУ и стоящите зад него сили“. Берестов, А., йером., Духовните основи…, с. 73.

[130]. „Много интелектуалци биха твърдяли в този контекст, че „духовността“ е: театърът, киното, операта, изкуството (във всичките му форми), музиката и прочее. Но това не е така съгласно учението на Православната църква. Защото изкуствата, музиката и киното са само средства за духовно общуване, а духът (душата) на човека общува истински с даровете на Светия Дух в църковните тайнства. И тук ще цитираме св. Ириней Лионски, който казва:… „човекът е сътворен от Бога с призвание и предзначение да общува със своя Творец и да възраства нравствено в богоподобието“. – В: Нушев, Костадин, Антропологията на св. Максим Изповедник и развитието на православното нравствено богословие, С., 2013, с. 107.

[131]. Завет (Berit, в Септуагинте – διαθήκη) – еврейский термин „берит“ употребляется в Библии в двояком смысле: в значении союза отдельных лиц, кланов и целых народов между собою и в значении торжественного объявления одного или многих законов как знамения союза между Богом и народом (Бытие, 14, 13; 21, 27-32; 26, 28; 31, 44; Исход, 23, 32; 34, 12; Иошуа, 9, 6; Второзаконие, 9, 9; Исход, 24, 7). У древних семитических народов „берит“ имел целью покровительство и защиту отдельных лиц чужого клана, и на этой ранней ступени развития он сопровождался характерннм обычаем делать надрезы на руках союзников, (Бытие, 14, 13), и кровь эту смешивать, что символизировало собою вступление союзников в родственную (кровную) связь. В Библии „берит“ носит или характер политического (ср. Бытие, 14, 13), или религиозного союза (срв. Исход, 23, 32; Второзаконие, 29, 11). Срв. Православная энциколопедия, М., 1901.

[132]. Берестов, А., йером., цит. съч., с. 8-9.

[133]. Апостасия (от гръцки Αποστασία отстъпничество) – вероотстъпничество, богоотстъпничество, апостасия са термини, използвани със значение на религиозно, верско изоставяне. Етимологията на понятието има гръцки произход и означава нещо средно между изневяра и бунт. В повечето случаи употребата на термина носи пейоративния смисъл на безчестие, дори предателство.

[134]. Щом говорим за възстановяване на единство между „образ“ и „подобие“ в човешката природа, нека поясним релевантно битието на това разединение. Тоест ще опишем битието на злото при падналите ангели – ненавиждащи човешкия род, защото този невидим свят на паднали духове е основният източник на злини, съответстващи на окултните практики в света. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която демоните се стремят да ни погубят? И тук ще направим отново следния релевантен извод в тезата: „Като нямат възможност да нападнат Бога, те го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват огромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва необяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите престъпления, които също така ще споделят с него и наказанието. И дали сатаната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил? Дали може да остане равнодушен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога? (Ефесяни 2:12). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните последователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и най-опасен става тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум.“ Срв. Божков, Б., цит. съч., с. 177.

[135]. Важно е да се спомене, че психиатрията има претенция да лекува психиката (душата) на хората; психологията има претенция да психоанализира и диагностицира човешката психика, а християнството чрез църковните тайнства има за цел да спасява душата на човека като „образ“ и „подобие“ на Бога.

[136]. Има се предвид парадигмата на „окултната болест“, тъй като наркоманията е форма на окултизъм.

[137]. Хиперопеката е форма на деструктивно обгрижване; обсебване на личността чрез психическо и физическо насилие. Хиперопеката води до личностни разстройства, едипов комплекс, наркомания и други.

[138].Антропоцентризъм (гръцки άνθρωπος, anthropos – човешко същество; и κέντρον, kentron- център), понякога и като човешко превъзходство, превъзходство на човека, е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Например във философията на Фойербах (1841) е налице амбицията човекът да бъде издигнат до нивото на Бога с цел да покаже своята истинска същност на съществуването си и също да се разтвори Богът в човешката същност в по-голяма степен и по-ясно, отколкото при Хегел.

[139]. Гордостта е смъртен грях, защото е коренът на всяко зло, всеки грях и всяка страст, които разболяват човешката душа. В състояние на гордост умът, волята, чувствата и съвестта на човека се помрачават. При употреба на наркотични вещества или окултни практики се развива високо самомнение в душата.

[140]. Ипостас (гръцки) – означава лице, природа и други.

[141]. „Съгласно Божието Домостроителство въобще не считай Бог виновен за съществуването на злото и не си представяй, като че злото съществува самостоятелно. Злото е липса на добро. Сътворено е око, а слепотата е произлязла от загубата на окото. Така, ако окото по своята природа не подлежи на повреждане, нямаше да има и слепота. Тъй злото не съществува самò по себе си, но се появява при повреждане на душата. То не е неродено, както говорят нечестивите, които правят лукавото естество равночестно на благото естество, признавайки и едното, и другото безначални и висши по произход; то не е и родено, защото, ако всичко е от Бога, то как от благия ще произлезе зло? Безобразното не произлиза от прекрасното, порокът не е от добродетелта. Прочети историята на мирозданието и ще намериш, че там „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Битие 1:31). Затова злото не е сътворено заедно с това, което е добро. Но и разумните твари, произлезли от Създателя, не са приведени в битие с примес на лукавство. Защото, ако телесните твари са нямали в себе си зло при създаването си, то още повече разумните твари, толкова различни със своята чистота и святост. И тъй, дяволът станал наш противник вследствие на падението, до което сме били доведени от неговата злоба. И според Божието домостроителство с него сме в борба, за да го победим с послушание и да възтържествуваме над противника. Друго нещо, ако не беше станал дявол, но пребиваваше в чина, в който го поставил отначало Чиноначалникът! Но доколкото станал отстъпник, враг на Бога и враг на човеците, сътворени по образ Божи (той е човеконенавистник по същата причина, по която е и богоборец: той ни ненавижда като творения на Господа, ненавижда ни и като Божие подобие), то мъдрият и благопромислителен Домостроител на човешките дела се възползвал от лукавството му за обучение на нашите души, както и лекарят употребява отровата от ехидна в състава на спасително лекарство“. – В: Творения Василия Великого, архиепископа Кесарии Кападокийской. Изд. 4, ч. 4. Свято Троицкая Сергиева Лавра, 1901, с. 111-114.

[142]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[143]. Психосоматичната деградация на личността се изразява в състоянието на „окултна болест“. Тя се проявява в психоза, придружена от коморбидни заболявания. Психозата е дълбоко нарушение на психиката, психично заболяване в тесен смисъл на думата; качествена промяна на психичната дейност, изразяваща се в изопачено отразяване на действителността и неадекватно поведение. Това влияе в конкретния случай и на соматиката (тялото) на човека и социалното му функциониране. „Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха. Психическото умопомрачение, причинено от употребата на алкохол или дрога, е доказателство за такъв произход при някои форми на делириум или халюцинация“. Срв. Ларше, Ж., Кл., Терапия на менталните болести, С., 2013, с. 48.

[144]. Например наркозависимият може безрасъдно да прехвърли неизгодно собствеността си, или да сключи договор с неравноправни клаузи за заем или кредит, без да преценява обективно своята кредитоспособност.

[145]. Дезаптация (от фр. des и лат. adapto – приспособявам) – липса на адаптация; нарушена способност или пълна неспособност за приспособяване към условията на околната среда (природна и социална), към определена форма на трудова дейност; наблюдава се при психичноболните с деградация на личността (психози, тежки неврози, психоаптии и други).

[146]. Срв. http://www.puls.bg.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ND

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§2.Фактори за противообществената нагласа в изследваната категория малолетни и непълнолетни децаВ началото на този параграф ще поставим риторичния въпрос, каква е същността на факторите за противоправно поведение на изследваната категория деца? Същността и базисният фактор за противообществената нагласа, а оттам и на противоправно поведение в изследваната категория малолетни и непълнолетни деца се състоят в разрушението на семейството като основна клетка на обществото и на изконните национални (патриархални) семейни ценности и традиции на института на брака не като доброволен съюз между мъжа и жената, а като семейна общност, изпълнена с любов. Така липсата на семейна любов, разбирателство, себеотрицание, взаимопомощ води до другите маргинални фактори, където децата намират в иерархията на подменените ценности в света на злото и на противообществените прояви, където престъпният свят или групата от наркозависими или членовете на деструктивен култ образуват своего рода тяхно „семейство“ в условията на алиенация[118] (осъзната или неосъзнавана).

В такава общност на отчуждение от реалния свят (в липса на семейна среда) се обуславя еманацията на употребата на наркотици и окултни практики, които се явяват и криминогенни фактори на противообществената нагласа при децата – правонарушители и жертви. Накратко, най-общо това са:

а) фактори, способстващи за употребата и злоупотребата с психоактивни вещества при младите хора (попаднали в криминална среда);

б) наркомания и алкохолизъм при децата като криминогенен фактор;

в) окултните практики при децата като криминогенен фактор;

г) кримоногенни, комерсиални, „ню-ейдж“ и други секти при децата като фактор в условията на глобализация.

Затова сложната социална и психологическа обусловеност на противоправното поведение на малолетните и непълнолетните и устойчивият харктер на извършваните от тях протвообществени прояви и престъпления привличат вниманието на учени от различни специалности – юристи, психолози, педагози, социолози, лекари, теолози и други. „Все по-голямо внимание се отделя на комплексни изследвания при изучаването на причинната обусловеност на аморалната и противоправната насоченост на поведението на подрастващите“ (29, с. 6). Защото „противоречивите тенденции в психическото развитие на децата и юношите винаги са били достатъчно основание и за провеждане на самостоятелни психологически изследвания“ (29, с. 6-7).

Противообщественото поведение на децата правонарушители е синтезиран продукт от взаимнообусловеното влияние на различните звена от социалната среда и близкото социално обкръжение (семейство, близки, приятели и колеги). Аморалните прояви, водещи впоследствие до правонарушения и престъпления, се усвояват в процеса на социалното общуване. Те са „резултат от конкретен начин на взаимодействие между личността и средата“ (25, с. 213). Например това се отнася за личността на наркозависимите и адептите на деструктивни култове. И така деформациите на индивидуалното и груповото поведение и усвояването на престъпния[119] опит зависят изцяло от поетите и реализирани законодателни, социални и нравствено-морални ангажименти. Това е така, защото „когато даден индивид се индентифицира с дадена група, той променя своя личностен манталитет, променя цялостния си индивидуално-психичен облик и именно тази промяна представлява социално-психичното битие[120] на неговата индивидност“ (25, с. 213). При една такава група (например от наркозависими или жертви на секти), както впрочем при всяка друга група със спонтанен генезис, индивидите се обединяват на базата на някаква взаимност, „понеже общността има смисъл като място за търсене и намиране на другия като еднакъв или сходен“ (25, с. 214). Затова е важно да се отбележи, че… социалната микросреда непрекъснато възпроизвежда такава социална психика, чиято „същност произтича от формиралите се вътрешнонационални социално-икономически отношения и унаследеното и придобивано общонационално, етническо и повседневно психическо съдържание“ (12, с. 23).

Въз основа на горните обстоятелства ще споменем, че според скромното ни изследване в нашата държава не се прави достатъчно за криминално проявените деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Например за тях няма създадени резидентски и рехабилитационни терапевтични институции за духовна, психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (деца) с психични и поведенчески разстройства, дължащи се на деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. В този смисъл в България не съществуват стратегия, методика и програма за подобен род дейност, което е сериозен проблем за обществото. Това се дължи на несъвършенството на националното ни законодателство, охраняващо и защитаващо законните права и интереси на изследваната категория деца съгласно Конституцията на Република България. В този ред на думи ще отбележим, че в Република България няма[121] резидентски или пентациарни рехабилитационни държавни интитуции, които се занимават адекватно с деца – правонарушители и жертви на наркотици и деструктивни култове. Това е така, защото парадигмата на наркоманията и окултната болест (аналогична и за двете състояния на човешката психика) е непозната от духовна и професионална гледна точка на държавните служители, медиците, социалните и педагогическите работници, клиничните психолози, магистратите, разследващите органи, правоохранителните органи и други. В резултат на това възниква въпросът, колко са децата, жертви на наркотици и деструктивни култове (окултни практики) и секти, които са загинали, без да им се окаже адекватна социална, педагогическа, психологическа, медицинска и духовна помощ?

На този въпрос е трудно да се отговори (особено ако се изследва генезисът на суицидите), защото по отношение на този сложен отговор трябва да работи цял институт. За разлика от Франция, САЩ, Русия, Великобритания и други у нас няма държавни институти, които да изследват многоаспектно парадигмата на деструктивните култове.

Но нека преминем по-нататък, защото децата поради своята физическа и умствена незрялост имат право на специални грижи, внимание, правна защита и помощ, за да бъдат напълно подготвени за самостоятелен и целесъобразен живот в обществото. За закрила на българските деца международноправните универсални норми, освен в Международната харта за правата на човека се съдържат и в редица други актове, като най-значимата за българските деца е Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН през 1989 година (ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година). Съгласно Конвенцията „дете“ е всяко същество на възраст до 18 години, на което държавата осигурява права без каквато и да е дискриминация (независимо от раса, цвят на кожата, пол, език, религия или друг статут на детето или неговите родители). Тъй като Република България е ратифицирала Конвенцията, това означава, че на практика нейните разпоредби са задължителни за приложение в държавата ни. В член 14 от Конституцията на Република България се посочва, че децата са под закрилата на държавата и обществото. Постановено е също, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право на техните родители и се подпомага от държавата.

На пръв поглед се създава впечатление, че задълженията на държавата да закриля децата се прехвърлят едва ли не изцяло върху родителите им, а държавата само ще подпомага като страничен наблюдател. Ако погледнем в дълбочина, ще прозрем волята на законодателя, а именно децата да раснат преимуществено в семейна среда, защото там могат да получат любов, топлина и грижи.

Поради това сектантските организации и деструктивните култове са насочили усилията си да рушат семейството – основната градивна единица на обществото. Ролята на държавата е да защити правата на децата (и най-вече психичното им здраве) от сектантската и култова агресия[122].

Дейността на държавата за закрила на децата съответства на задължението, произтичащо от ратифицираните международни актове и договори. Съгласно член трети, алинея втора на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такива закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благоденствие, като вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници, попечители или други лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те приемат всички необходими законодателни и административни мерки“. Съгласно член четвърти от Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, са длъжни да предприемат[123] всички необходими законодателни мерки за осъществяване на правата, признати в тази Конвенция“.

В член първи от Закона за закрила на детето се посочва, че „този закон урежда правата, принципите и мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното взаимодействие при осъществяване дейностите по закрила на детето, както и участието на юридическите лица с нестопанска цел и физически лица в такива дейности“.

Съгласно Закона за закрила на детето: От изключително значение за всеки народ е грижата за децата. Поради липсата на емоционална, психическа зрялост и жизнен опит децата са най-уязвимата част от обществото по отношение на външно въздействие и внушаемост. В член единадесети, алинея първа се посочва, че: „Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие.“ В същия текст алинея четвърта предвижда право на закрила за всяко дете срещу въвличане в религиозни дейности. Предвидени са различни форми на закрила, включително и полицейска такава. С тези разпоредби законът дава добра възможност за предотвратяване и преустановяване на въздействието на ученията на сектите върху младежите до осемнадесетгодишна възраст.

Проблемът по прилагането на тази закрила е в това, че често младите хора се затварят в себе си, не споделят за случващото се, което понякога е и изискване на самата секта, и така препятстват собствената си защита.

От съдържанието на тези текстове е видно, че държавата полага (в някаква степен) необходимите усилия, за да гарантира правата на българското дете.

Съгласно преамбюла на Конвенцията, в който са възприети принципите от Декларацията за правата на детето, „детето ще се ползва от специална защита и за него ще му бъдат представени възможности и улеснения чрез закона и чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условията на свобода и достойнство. При приемането на закона за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“ Правата на децата неминуемо се накърняват при досега с наркотиците и деструктивните култове, ползващи окултни практики.

Законът за закрила на детето е синхронизиран (в някаква степен) както с европейското законодателство, така и с Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН. Залегналите в него принципи на закрила, мерки за закрила и останалите принципни положения съответстват на необходимостта от защита на физическото и психичното здраве на децата. Промените в закона следват спецификата и динамиката на изменящите се обществени отношения, като последната промяна е публикувана в Държавен вестник, брой 84 от 27 септември 2013 година.

Изброените в член трети от Закона за закрила на детето принципи отразяват обективно принципите, съдържащи се в преамбюла на Конвенцията за правата на детето, макар да не ги преповтарят дословно с оглед на спецификата на обществените отношения в Република България.

Предвидена е специална закрила на детето в Република България, която ще му позволи да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен начин, до навършване на осемнадесет години (пълнолетие). Мерките за закрила на българските деца, предвидени в член четвърти от ЗЗДет., следва да се изпълняват ефективно от органите за Закрила на детето. Сериозен проблем е, че служителите им не познават обективно парадигмата на наркоманията и окултната болест. Изброените мерки за закрила на децата в ЗЗДет.: съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; настаняване в семейството на роднини или близки; настаняване в приемно семейство; осиновяване; настаняване в специализирани институции; полицейска закрила; специализирана закрила на обществени места; информиране за правата и задълженията на децата и родителите; осигуряване на превантивни мерки за сигурност и защита на детето; осигуряване на правна помощ от държавата и специални грижи за децата с увреждания – трябва да се изпълняват в пълен обем, за да могат пълноценно да помогнат на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове, да бъдат ресоциализирани.

В член деветнадесети от Конвенцията се посочва, че „държавите – страни по Конвенцията, приемат всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за закрила на детето от всички форми на физическо и умствено (ментално и психическо) насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи и небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително и социални престъпления“. Съгласно член двадесети на Конвенцията държавата следва да предвиди в законодателството си алтернативни грижи за детето. В Закона за закрила на детето не са посочени някои конкретни права на детето, съдържащи се в Конвенцията, в противоречие с текста на член първи от нея, че „държавите – страни по конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация“. Главната цел на закона (ЗЗДет.) би следвало да бъде насочена към по-пълно обхващане правата на детето и способите за тяхната защита, но вместо това в глава втора „Права на детето“ са включени: право на закрила; закрила срещу насилие (физическо, психическо и умствено); право на изразяване, информиране и консултиране; защита на религиозните убеждения; участие в процедури. Така от общо четиридесет и седемте текста на закона (ЗЗДет.) само седем са посветени на правата на детето. Това не само не съответства на Конвенцията за правата на детето, в която са изброени над тридесет права на детето, но не са включени и защитени жизненоважни права на българските деца. Най-странното също е това, че ЗЗДет. не отразява и защитава живота в пълен обем на българските деца и до днес след промените му срещу такива съвременни явления като употреба на наркотици и деструктивни култове (чрез които се осъществяват умствено „психическо насилие“, убийства, отвличане, сексуална и друга експлоатация, психически тормоз и така нататък).

В тази насока трябва да се вземе предвид, че страните, ратифицирали Конвенцията, се задължават да гарантират висок стандарт на живот на децата в държавата.

Най-важното и актуално в правен аспект за Република България като страна по Конвенцията е задължително да бъде спазена разпоредбата на Конвенцията, предвиждаща, че „държавите – страни по Конвенцията“ са „длъжни да предприемат всички мерки за осъществяването на правата, признати в тази Конвенция“.

Това налага да бъде създаден специален закон за противодействие и превенция на опасните и деструктивни култове, чрез които сектите и окултистите индивидуалисти осъществяват психическо насилие над личността на хората и в частност върху съзнанието на децата. Те като жертви на това умствено насилие[124] се превръщат в криминално проявени личности. Тези факти са изключително негативни за обществото като цяло, тъй като общество от криминално проявени личности няма бъдеще. Може да се каже, че по този начин бездействието на законодателната власт и непознаването на проблема в неговата многоаспектност водят до липсата на разбиране и адекватност в действията на държавата, които застрашават бъдещето на нацията.

Затова общественото внимание следва да бъде фокусирано в усилията за създаване на Закон за противодействие на менталното обсебване на индивида (включително и на детето), в който следва да бъдат възпроизведени цялостно предвидените права в Конвенцията за правата на детето и в нормите на Правото на ЕС, защитаващи децата от наркотици, сектантска агресия и деструктивни култове. В сегашната редакция на ЗЗДет. „са пропуснати да бъдат защитени тези най-опасни посегателства срещу правата на децата“ (17, с. 49). Това обективно е така, защото подчиненият на нов икономически ред съвременен свят е под натиска на нова престъпност – глобалната престъпност, включваща конвенционалната (традиционната), квазиконвенционалната, която съчетава характеристики на обикновената, традиционната и нетрадиционната, икономическата и организираната престъпност (91, с. 8).

Новият световен икономически ред обуславя и непрекъснато възпроизвежда нов тип престъпност, преминала националните граници и обхванала всички страни – развити, развиващи се и страни в преход. Глобалната престъпност е най-новият продукт на цивилизацията в края на XX век и началото на XXI век. Като съвременно социално явление тя е била подготвяна с десeтилетия и за по-малко от двадесет години след 1990 година придобива непознати за човечеството размери. В основите на консолидацията на „видовете престъпност е мощната транснационална икономическа престъпност в сянка – „черна“ и „сива“, която генерира все по-нови видове престъпления“. Това се отнася за тези, които не съществуват в националните доктрини по наказателно право (91, с. 9).

В член тридесет и трети от Конвенцията е посочено правото на детето за закрила от незаконна употреба на наркотици и психотропни вещества, както и предотвратяване използването на деца в незаконното производство и трафик на такива вещества. Република България съгласно този текст е длъжна да предприеме всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки. На практика обаче се оказва, че българските деца не само не са защитени в ЗЗДет., а са оставени свободно да бъдат превръщани в жертви на деструктивни култове, наркотични вещества, както и да бъдат въвличани в окултни практики, употреба и разпространение на наркотици и други психотропни вещества. В Закона за закрила на детето въобще не съществува защита на това право на българските деца, а в Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите от 1999 година единствено в глава седма се предвижда превенция за злоупотреба с наркотични вещества, главно посредством разработването на програми.

Съгласно националната наказателноправна доктрина и система:

1.Наказателната отговорност за деяния, имащи за предмет наркотични вещества се носи по общия текст на член 354а от НК и не е необходима промяна.

2.При квалификацията на деянията и определянето на подбудителите и помагачите се посочва общият текст съответно член двадесети, алинея трета и алинея четвърта от НК. Този текст се прилага към всички видове престъпления от НК.

3.Престъпленията, свързани с наркотични вещества, не могат да се включват в престъпленията против младежта, тъй като имат самостоятелно значение и друго систематично място.

Право на българските деца, което в достатъчна степен е гарантирано от националното законодателство, е защитата от отвличане, продажба[125], трафик, търговия и продажба на деца (факти, свързани косвено и пряко с наркотиците и деструктивните култове).

Според статистиката през 1997 година в Република България е имало подобни престъпни посегателства срещу повече от хиляда деца, но сега те вече били намалели (17, с. 50). Съгласно член тридесет и пети на Конвенцията за правата на детето „държавите – страни по Конвенцията, предприемат всички подходящи мерки на национално, двустранно и многостранно равнище за предотвратяване на отвличането, продажбата или търговията с деца в каквато и да е форма и с каквото и да е цел“. Смисълът на тази международноправна норма се отнася за дейността за деструктивните секти и съпровождащите ги гибелни култове. В тази посока са регламентирани редица препоръки на Съвета на Европа, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), Европейския парламент, които ще приложим в края на изследването. Задължение за Република България, което тя е изпълнила съгласно член единадесети от Конвенцията, който гласи: „Държавите – страни по Конвенцията, предприемат мерки за борба за незаконното прехвърляне и невръщане на деца от чужбина.“

Българското законодателство предвижда строга наказателна отговорност за визираните по-горе престъпни посегателства в член 159а, алинея втора, точка първа и следващите от НК. Нормата на член 159а, алинея трета от НК предвижда наказателна отговорност и за бременна жена, когато трафикът на хора е с цел продажба на детето.

Българското законодателство не само не квалифицира визираните по-горе престъпни посегателства, но и не предвижда наказание за „търговията и продажбата на деца“ чрез „психическо насилие“ или „ментално обсебване“, което практикуват деструктивните сектантски формации или окултистите индивидуалисти. Тук се има предвид, че дистанционното „психическо насилие“ и „ментално обсебване“ може да влияе пагубно и се склоняват деца да осъществяват убийства; да се склонява към самоубийства, проституция, кражби и други противообществени прояви.

Съгласно член тридесет и шести от Конвенцията нашата държава е задължена да закриля българските деца от всички форми на експлоатация, засягаща тяхното благосъстояние. Освен използването на деца в незаконно производство на наркотици и психотропни вещества (член тридесет и трети на Конвенцията) в член тридесет и четвърти на същата държавата се задължава да защитава българските деца от всички форми на сексуална експлоатация и сексуално насилие, включващо: подбуждането или принуждаването на детето да се занимава с каквато и да е незаконна сексуална дейност; експлоатация на деца с цел проституция или друга незаконна сексуална политика; експлоатация на деца с цел производството на порнографски материали. В член единадесети, алинея трета от ЗЗДет. е предвидена закрила на правото на детето срещу сексуална експлоатация, но не е предвидена забрана на експлоатацията, свързана с производството и разпостраняването на наркотици и психотропни вещества[126].

В българския Наказателен кодекс като престъпление по член 188, алинея първа е предвидено принуждаването на малолетно или непълнолетно лице към извършване на престъпление или към проституция. Размерът на наказанието се завишава, ако от това са настъпили вредни последици за физическото, душевното или моралното развитие на пострадалия съгласно член 188, алинея втора от НК. Нормата на член 189, алинея първа от НК предвижда наказателна отговорност в случай на системно използване на деца за просия.

На практика обаче тези разпоредби не се прилагат ефективно, тъй като, ако си направим труда да проверим, ще се уверим, че на всяко по-голямо кръстовище в София има деца просяци.

Задълженията за Република България, произтичащи от член тридесет и втори на Конвенцията, съгласно който „държавата признава правото на детето да бъде защитено от икономическа експоатация“, са изпълнени. Предвидена е наказателна отговорност по член 192а, алинея първа от НК за всеки, който без надлежно разрешение от Инспекцията по труда приеме на работа лице, ненавършило осемнадесетгодишна възраст. Наказанието е завишено, ако лицето не е навършило шестнадесетгодишна възраст съгласно член 192а, алинея втора от НК.

В Преамбюла на Международната организация на труда (МОТ) забраната за използване на детски труд е отразена като необходимост за защита на децата и младежите от неблагоприятни условия на труд. В около десет, приети от МОТ, международни акта в промишлеността и в други отрасли минималната възраст за приемане на работа е четиринадесет години, а в други области – осемнадесет години. В голям брой конвенции, приети от МОТ, се предвижда забрана за нощен труд, задължителен медицински преглед на младежи, както и задължителни условия за полагане на труд. През последните години в Република България се наблюдава неконтролирано, диво използване и експлоатиране на детски труд, вина за което имат контролните държавни органи, които трябва да установят това. Например: несключване на трудов договор за наемане на работа; укриване или неплащане на социални и здравни осигуровки; неспазване на възрастта за наемане на работа, определена от Кодекса на труда; нерагламентиране на работното време и почивките (работният ден продължава понякога повече от 12-14 часа); заплащане под всякакви определени минимални от закона размери; нерагламентиран труд и така нататък

С оглед на изложеното дотук можем да кажем, че грижата и защитата на българските деца са не само международноправни, но и национални. Проблемно е, че разпоредбите на националното законодателство не се прилагат на практика стриктно и точно.

Горните обстоятелства очертаваме съзнателно с цел не да се отклоняваме от предмета на изследването, а за да опишем обективно някои недостатъци на националната законодателна политика, насочена към превенция и закрила на децата.

Въз основа на казаното дотук се формират редица фактори, които ще очертаем по-надолу като обуславящи противообществената[127] нагласа в изследваната категория деца – правонарушители и жертви. В тази връзка можем да допълним отново, че българските деца са все още много далеч от упражняването на правото си, предвидено в член двадесет и четвърти на Конвенцията „да се ползват от най-високия достижим стандарт на здравословно състояние“, още по-далече са от ползване на правото си на висок жизнен стандарт съгласно член двадесет и седми на Конвенцията (17, с. 51).
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[118]. Алиенация (латински) – отчуждение.

[119]. „В този смисъл престъплението е израз на субективната недостатъчност. Криминалната личност е морално дефицитен субект. Проблемът за престъплението е проблемът за човека и човечността.“ – В: Стойнов, Ал., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 211-213.

[120]. „От юридическа гледна точка, за правото представлява интерес само какво ще каже субектът за своето деяние. Но за да се достигне до обективната истина, трябва да се разбере и доколко това, което казва е истина. До този отговор се достига чрез неговата субективност. От друга страна, правото е стандарт и не се субективизира.“ – В: Стойнов, Ал., цит. съч., с. 211-213.

[121]. ЗЗДет./ППЗЗДет., ЗБППМН/ЗМВР, НК/НПК не регулират подобни права на децата и правоотношения съгласно Конвенцията за правата на детето и актовете на институциите на Европейския съюз. Това е така и съгласно Националната стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ на третото редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година.

[122]. Виж Резолюция, приета на 27.01.2011 г. CONF/PLE (2011) RES1 относно „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сектантски организации“.

[123]. Има ли закон в Република България, който да дава специална закрила на децата от наркотици и опасни култове? Този риторичен въпрос е актуален с оглед на нормите на Конвенцията за правата на детето на ООН.

[124]. Умственото насилие като термин в правото и психологията е синоним на „менталното насилие“ и „психическото насилие“, понятия – предмет на континентални и англосаксонски правни доктрини. Понятието „психическо насилие“ присъства само в Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет. (Правилник за прилагане на Закона за закрила на детето). Точка 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, както под¬ценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника, попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда. Вж. точка 4 от Допълнителните разпоредби на ППЗЗДет.: „Сексуално насилие“ е използване на дете за сексуално задоволяване.

[125]. Например търговците на деца (най-вече роми) се възползват от либералното законодателство на Република Гърция и узаконяват чрез двама свидетели припознаването на деца много след раждането.

[126]. Източник: ЗЗДет.

[127]. „Проблемът при изследванията на криминалното поведение е дали изобщо може да се говори за определен тип криминална личност дали има специфики, които един човек, предразположен към извършването на престъпления, притежава. Дали на базата на подобни характеристики, присъстващи у повече от един извършители, би могло да се създаде модел на криминалната личност? И дали тези модели могат да се категоризират. Подобна теория е била развивана още в началото на ХХ век от немски учени (наричана Verbrechetypen Theorie), като по времето на нацистка Германия (1933-1945) тя бива доведена до крайност и невинни хора биват осъждани поради техни генетични, физически или психически белези, които са рискови и биха могли да ги отнесат към някоя от категориите. Поради това теорията е спорна, но нейни варианти все още се обсъждат между специалистите по криминална психология. Това, което е основното за криминалната психология въобще, е не специфичната формация на личността от гледна точка на нейната структура и поведение, а генезисът на самото криминално поведение и детерминация на криминалния акт зараждането, предизвикването и проявлението на умисъла и самия акт на престъплението в личността. Криминалното поведение се изследва във и чрез личността. Поведението може да бъде изследвано и на база статистики, но много по-ясни резултати се получават, когато се вземе предвид самата личност, извършила престъплението.“ Срв. Гайдаров, К., цит. съч., с. 147-149.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Nu

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.4. Същност на „манията“ по окултизма. Понятие за „осъзнати“ и „неосъзнати“ окултисти

Магическото[101] изкуство, благодарение на което може с помощта на демоните да се въздейства върху природата и човека, от дълбока древност е известно сред всички народи. Причината за „съществуването на магьосници (окултисти) на всички континенти, сред всички народи и през всички векове на живота на човечеството на земята се обяснява с факта на реалното и никога непрекъсвано общение на хората със същества от духовния (според окултната терминология – от паралелния) свят“ (150, с. 49).Американският лекар и изследовател Хари Райт, който и посветил много години на изучаване на формите и методите на въздействие на знахари магьосници (окултисти) от различни страни по света върху хора, стигнал до извода за удивително единство на тези методи. Той пише в тази връзка: „От изворите на Амазонка в Южна Америка до Габон в Западна Африка по права линия са почти 7 (седем) хиляди мили. Въпреки това установих, че и на едното, и на другото място знахарите магьосници не се различават много помежду си. Само където ритуалите на африканските знахари са по-зловещи от ритуалите на американските им събратя. Но и тази разлика обикновено не е много ясна“ (144, с. 85). У православния човек не буди никакво съмнение фактът, че единството на методите на общение на знахаря, шамана, магьосника с падналите духове и тъждествеността на методите им на въздествие върху хората в различните страни и континенти се обяснява с общия източник на информация на магьосническата практика (окултните практики). Този източник извира от дълбините на преизподнята, тоест от нисшите области на духовния свят. А учителите на всички тези шамани и други магьосници, наричани при ескимосите ангакок, в Африка – нианга и нгомбо, в Перу – бруджо, в Бразилия – курандейро и фетисейро, или например маданг – на остров Борнео, друиди – в Англия и Ирландия, както и на руските ведуни, колдуни и знахари, са все едни и същи – падналите ангели, или иначе казано, демоните (150, с. 50).

Даже при древните евреи през периодите на отпадането им от Бога нееднократно се наблюдава служене на демони (срв. Иезекиил 8:1, 3, 6, 9-18; 20-39; Иеремия 5:19; 7:9-10; 19-4; 19:13; Псалом 105:37-38), въпреки че Моисееевият закон изключително строго забранявал това и даже задължавал евреите да наказват жестоко със смърт за всички видове идолослужение и магьосничество (срв. Второзаконие 18:9-14).

При все това обръщането към демоничните сили се запазило тайно и при тях, както свидетелства еврейското предание, записано от древния историк Иосиф Флавий (роден тридесет и седма година след Христа). И макар че това предание невярно свързва възникването на магическото изкуство при евреите със св. цар и пророк Соломон, самият факт, че някои от тях се обръщат за помощ към демони, е съвсем очевиден – Иосиф Флавий пише: „Господ Бог дарувал на Соломон възможността да изучи изкуството да влиза в общение с демони за полза и за добро на хората. Цар Соломон оставил след себе си заклинания за излекуване от всякакви болести и вълшебни формули, с помощта на които е възможно човек да върже демоните (тоест да ги накара да му служат)“. Това изкуство – добавя Иосиф Флавий – и досега все още процъфтява доста силно сред нас (иудеите)“ (160, с. 440). И в по-късни времена могат да се намерят свидетелства за обръщане за помощ към бесовете, за да се въздейства чрез тяхната сила на околния свят. Така например „в началото на X век след Христа караимът[102] Салмон бен Иерушам упреквал равинистите мистици, че претендират по магически начин да изцеляват болести, да успокояват бури, да усмиряват диви животни и имат тайнствени имена, посредством които могат да направят любовна магия на жени[103]„. Заради „справедливостта следва да отбележим, че всичко това процъфтявало в още по-голяма степен сред другите народи (например халдеи и индуси), тъй като никой друг от народите на древния свят нямал такова възпиращо начало от Моисеевия закон, който бил даден от Бога не по-късно от средата на второто хилядолетие, около 1494 година преди Рождество Христово“ (150, с. 50).

И в свещените книги на Новия Завет като Деяния на светите апостоли и апостолските послания се споменава за магьосничеството и чародейството (окултизма) например: „Делата на плътта са известни; те са: (…) идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания… ереси“ (Галатяни 5:19-20). В гръцкия текст тук е използван споменатият вече по-горе термин farmakeia, който означава „магьосничество, чародейство, вещерство“. В разказа за резултатите от проповедта на св. апостол Павел в посланието до Ефесяни се казва, че мнозина иудеи и гърци, които преди се занимавали с магия (окултизъм), повярвали в Христа: „А мнозина от ония, които правеха магии (църковнославянски които се занимаваха с чародейство), като събраха книгите си, горяха ги пред всички (срв. Деяния на светите апостоли 19:19). В посочения гръцки текст терминът „ta perierga“ се превежда като „магия, чародейство, вещерство“. Винаги е било известно, че с помощта на бесове човек може да предизвика различни атмосферни явления, да изцелява телесни болести, като същестевремнно при това нанася непоправима вреда на душата, както и да предизвиква различни болести.

Ето защо през периода на утвърждване на християнството светите отци били принудени по този повод да приемат специални съборни постановления, които можем да намерим в сборника „Номаканон“, както и в „Азбучна синтагма“ от Матей Властар при буква „М“ или 175-та глава на коментарите на Иоан Зонара (150, с. 52).

Така например в 13-то правило от Номоканона, поместен в края на Великия требник (143, с. 276), се говори за въздействие върху хората и природата: „Ако чародей или влъхв (…) направи чрез чародейство така, че мъж и жена да не се съвкупяват (съвременният термин е „магия за отблъскване или намразване“) или чрез чародейство предизвика буря, да не се причестява 20 години съгласно 65-то и 72-ро правило на Василий Велики“ (150, с. 53). В 14-то правило на Номоканона се говори за вредоносното въздействие, което магьосниците (окултистите) с помощта на демоните (или по-точно демоните, използващи магьосници) оказват на тялото и душата на човека: „Чародей и баяч е едно и също. Омагьосването (тоест правенето на магия) представлява заклинания с призоваване на бесове за извършване на някакво деяние във вреда на други хора, например: разхлабване членове (наблюдава се при парализа), продължително боледуване, приковаване за цял живот, или животът да му омръзне и опротивее и други подобни. (…) Чародеите и вълшебниците са идолослужителите “ (143, с. 277). На гърба на същия лист четем, че чародеите и влъхвите, а казано на съвременен език – магьосниците и екстрасенсите (окултистите), могат с помощта на бесовете да изцеляват: „Влъхви са тези, които уж с добра цел призоват „благотворни“ бесове, но са скверноубийци и лъжци.“ И по-нататък, в 16-то правило, четем: „Тези, които довеждат влъхв (магьосник или екстрасенс) в дома си при болен с цел изцеление чрез чародейство, да не се причастяват пет години съгласно 24-то правило на Анкирийския събор“ (143, с. 227). В тази категория влизат хората, прекарали много часове пред телевизора с надежда за изцеление, обещано от Анатолий Кашпировски и подобни на него магьосници и екстрасенси (150, с. 54).

Каква е причината за „манията“ по чародейството (окултизма) в наши дни?

Действително при заболяване повечето наши съвременици се обръщат за помощ към магьосници, които най-често наричат себе си нетрадиционни лечители. Посоченото по-горе 16-то правило от Номоканона говори точно за такива случаи. Но „благотворните бесове“, изцелявайки едно, неминуемо увреждат друго. Някои „лечители“, за да привлекат доверието на пациенти (и клиенти), по време на сеансите си използват православни икони, молитви и даже кръст, но при това незабележимо извършват някакви богохулни действия, както в случая, разказан от духоносния гръцки старец Паисий Светогорец (1924-1994). Ето как го описва той: „По време на сеансите си магьосницата държи в ръка кръст и пее различни църковни песнопения, да речем „Богородице Дево радвай се…“. Когато стигне до думите „Благословен е Плодът на твоята утроба“, плюе до кръста, тоест похулва Христа, и затова дангалакът (така старецът нарича дявола) ѝ помага“ (161, с. 151).

Освен това с помощта на демони магьосникът може да направи магия на домашни животни или да направи пребиваването вкъщи или на някакво място непоносимо (това обикновено се проявява във вид на полтъргайст, „гласове“ и други). В „Молебеното последование против омагьосване и обайване на човеци и добитък, домове и места, заразени с лоши мечтания“, съдържащо се в трета част на Требника на митрополит Петър Могила от 1646 година, съвсем еднозначно се говори за това. В ръководството към това „Последование“ се казва: „Демоните, имайки огромна ненавист към човеците, са свикнали да вредят не само на хора, но и на животни и други неща, дадени за употреба от Бога, както разказват богоносни отци, имащи от Бога власт да изгонват бесове… тези бесове в повечето случаи действат чрез лукави хора като чрез свои оръдия. Но не могат да пакостят повече, отколкото Бог им позволи… А Бог обикновено допуска такива наказания за изпитване на вярата и добродетелта за получаване на венци, но по-често удря с тях като наказание съгрешаващите“ (162, с. 386). Тук намираме и препоръки към хората, подложени на въздействие от страна на зли духове в една или друга форма: „Началото на изцелението е истинското покаяние за собствените ни грехове и поправянето на това, с което сме съгрешили пред Бога и ближния. А после следва да търсим помощ в църковната молитва чрез Божествена литургия, молебно пеене, милостиня, молитва и пост.“ По-нататък требникът посочва как да се постъпва с наговорени (омагьосани и подхвърлени) предмети: „Необходимо е да се потърсят скрити омагьосани вещи, а намерените да се изгорят“ (150, с. 50).

С оглед на повече обективност на състоянието на „окултна болест“, което впоследствие ще се постараем да дефинираме, ще обясним „какво е магията“, предизвикваща страдания, болестно състояние и страдания на психосоматиката под въздействие или употреба на окултни практики (всякакъв род магьосничество).

Магията или „индуцираната (внедрена) обладаност“ е резултат от „магическо действие, целящо да натрапи на незащитен от благодатта на Светия Дух човек чужди мисли, желания и усещания, както и да предизвика заболявания с помощта на демони, които или са на подчинение на осъзнат магьосник, посветен в култа на Луцифер, или действат самостоятелно чрез свои непосветени (неосъзнати) служители“ (150, с. 60). И така „под думата магия (окултизъм) най-често разбираме резултат от съзнателно магьосническо (окултно) действие“. Но трябва още веднъж да напомним „магьосничеството (окултизма) съвсем не е, както мнозина смятат, методика за управление на демони с цел използване на възможностите им за интересите на магьосника (окултиста). Всички молитви, заклинания и ритуални действия, измислени от самите демони и продиктувани от тях чрез медиуми, имат една цел – да накарат магьосника (окултиста) постоянно да потвърждава чрез посочените действия предаността си към духовете на тъмнината“ (150, с. 61). Но магьосникът (окултистът), „извършвайки даден ритуал, трябва да си мисли, че той принуждава духовете да му служат с помощта да определени изрази и ритуални действия, които уж сами по себе си имат такава да се подчиняват. И макар това да е доста смешно, повечето магьосници (окултисти) поне в началото вярват в неразбираемата за самите тях сила на словесните заклинания и ритуални действия. Защото сатаната е обикновен измамник – той сам измисля думите и обредите и кара обръщащите се към него глупаци да вярват, че се бои от тези думи и жестове и се подчинява на някаква заключена в тях (автономна) сила“ (150, с. 61).

Известно е, че „демоните и без посредници могат да вредят на хората, но за тях е по-важно хора, които съзнателно са избрали пътя на злото, пътя на гордостта, егоизма и самоугаждането, да поемат върху своята съвест и отговорност извършваното зло. Именно затова демоните, използвайки злата воля на магьосника (окултиста), вредят на тези, които той им посочи. Вредата, която те нанасят, в повечето случаи се състои в това, че хората се разболяват от душевни и физически болести, възникват кавги, разпадат се семейства или приятелски отношения (най-често в резултат на внезапно възникнала омраза и неразбиране). Освен това чрез „магьосника (окултиста) демоните пораждат у хората поява на почти на непреодолими греховни пристрастия, могат и да провокират внезапна и нелепа смърт на човек, епидемия сред добитъка или внезапно спиране на млякото на дойна крава“ (150, с. 61). Именно такива последствия от магьоснически действия, както вече бе казано, в Русия наричали с думата „порча“ (150, с. 62).

Същността на окултните действия има страшни и болезнени последици, разрушаващи живота на много хора и семейства. Всички те са „резултат от действие на демони, които най-често се вселяват в посочен от магьосника (окултиста) човек (при отсъствие у последния на нетварна Божествена енергия, тоест благодатта на Светия Дух), и оказват влияние на психиката и физиологията му отвътре в тялото му, като прилагат едновременно сугестивно-телепатичен (внушение) и сензорно-енергетичен метод (въздействие върху центрове на сетивността) на въздействие“ (150, с. 62). Точно поради вселяването на бесове може да наречем магията обладаност, ако под беснуването разбираме значително по-голяма степен на изявеност на бесовско въздействие. По-рядко подобно (окултно) бива осъществявано от демони отвън. Основните два метода за телепатично въздействие на злите духове върху човека – ментален[104] и сензорен[105] – съответстват на двете природи на човека: духовна и физическа. Но нека преминем към поясняване на понятието „осъзнати“ и „неосъзнати“ магьосници (окултисти).

„Осъзнати окултисти“ са тези, които знаейки за съществуването на Творец на Вселената, съвсем съзнателно отричат дадените от Бога нравствени закони и считат за главна задача на съществуването си непримирима борба против Христа и Църквата Му. Идеята за необходимост от борба против Създателя черпи идеологическата си обосновка от главната и свещена за всички цивилизовани магьосници и вещери книга „Кабала“ (150, с. 69). Кабалистите са заимствали от халдейските магове древното дуалистично учение за равнопоставеност на доброто и злото и в продължение на много векове тайно го предават от уста на уста, от учител на ученик. С това се обяснява и названието на книгата „Кабала“, което в превод означава „устно предание“. Според кабалистите извечната борба между добрия Бог (Яхве, Иехова, Адонай и прочее) и бога на злото (Сатанаил) ще приключи с победа на последния. Те считат и че „Богът на доброто“ в действителност не е такъв, тъй като е поставил хората в суровите рамки на нравствените заповеди. Тоест кабалистите смятат за добър бог именно Сатанаил, който уж от любов към човека му разрешава всичко онова, което Богът на доброто е забранил. Кабалистите учат, че чрез лоши (от общоприета гледна точка) дела Сатанаил ще доведе верните му хора до добра цел и обратно, добрият Бог, Който само изглежда такъв, в действителност ще доведе хората до лош край (150, с. 70). Сатаната се опитва да имитира всичко (но както бе казано по-горе с обратен знак) и по отношение на особеностите на различните видове служения на Бога.

Така например както християнинът, решил да посвети живота си на Христа, приемайки монашеско пострижение, бива вписан в чина на Божиите ангели, така и осъзнатият магьосник (окултист) при магическото (окултното) си посвещение, подписвайки договор, дава душата си на Луцифер, бива вписан в числото на падналите ангели на сатаната. Тези хора веднага получават определен чин в демоничната иерархия и им се дават за служители по-голям или по-малък (в зависимост от степента на посвещение) брой демони, които изпълняват (условно) заповедите им (150, с. 72).

Освен „осъзнати магьосници“, които отлично знаят с чия помощ или с чия сила въздействат на околния свят, извършвайки едни или други „ чудеса“, съществува доста голяма група хора, които смятат, че свръхествествените (екстрасензорните) им способности имат съвсем друг, недемоничен произход. Терминът за тази група окултисти е „неосъзнати магьосници“ (150, с. 73). Без да подозират, тези нещастни хора всъщност са проводници на демонична енергия: едни – считайки я за енергия на собственото си биополе, други – за безлична космическа енергия, разлята във вселената, която те са се научили да акумулират (и генерират), а трети – за енергия, изпращана им от Самия Бог. Всички тези смехотворни теории само забавляват живеещите в тях бесове, които, бидейки паднали (духове), но все пак ангели, притежават възможности, каквито не са дадени на никой човек.

Целият двайсетвековен опит на Църквата свидетелства: Всички „екстрасензорни способности, които мнозина наши съвременници внезапно откриват в себе си или „развиват“ с помощта на окултни методи (включително и способността за изцеляване на хора), съвсем не са техни способности, а са способности на демоните, които живеят в телата им“ (150, с. 83).

1.5. Формиране и развитие на противообществената нагласа при децата правонарушители

Нарастването на противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното отклонено (девиантно) поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от провеждането на по-задълбочени научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане и развитие на този вид поведение. Това е от изключителна важност с оглед подобряване на възможностите за противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век (12, с. 7-8). Предпоставяйки от социално-психологически аспект детерминацията на противообществените прояви на децата правонарушители (малолетни и непълнолетни), в резултатите на настоящото изследване ще очертаем същността и елементите на механизма на възникване и съществуване на противо-обществената нагласа.

Това ще осъществим главно върху базата на модела на цялостната рехабилитационно-ресоциализираща и превантивно възпитателна социално-педагогическа работа с децата правонарушители и съзависимите им родители и близки, жертви на наркотиците и деструктивните култове.

Тук е моментът да споменем, че дискурсът на цялото изследване ще бъде в посока на разглеждане на отношението „жертва“ – „правонарушител“ и обратно, при изследваната категория деца, съзависимите ми родители и близки. Затова обектът на изследването ще представлява извадка от генералната съвкупност на всички деца (малолетни и непълнолетни) – правонарушители и жертви у нас (в което се състои и актуалността на предмета на изследване). За тази извадка има данни, че съществуват реални предпоставки и прояви на противоправно или друг тип негативно отклонено поведение. В периода след 2001 година досега броят на престъпленията, свързани с наркотични вещества в Европа, се е увеличил с повече от 36 на сто. Разходите за здравеопазване при проблеми, свързани с употреба на наркотици, се изчисляват на 60 евро на европейски гражданин на година.

Често срещано в обществото схващане е, че имащите проблем с наркотиците трябва да го решават сами. Истината е, че в повечето случаи са засегнати и близките на употребяващия наркотични вещества. За преодоляване на проблема трябва да бъдат обединени усилията на близки, приятели, специализирани институции и организации и други. Данните от проучването на търсенето на лечение в специализираните звена в София, Пловдив, Варна и Плевен през 2003 година показват някои основни черти от груповия профил на една част от хората с проблемна употреба на наркотични вещества.

Ето някои от тези черти: 35,0 % търсят лечение за първи път (32,1 % през 2002 година); постепенно намаляване на този относителен дял от около 50 % през втората половина на деветдесетте години до 30-40 % през последните три години, което би могло да означава известно „затваряне“ или на наркоманното население като цяло, или на лекуващото се наркоманно население. 19,3 % са жени, 80,7 % – мъже (съответно 19,5 % и 80,5 % през 2002 година); съотношението мъже/жени приблизително 4:1 се запазва през последните десетина години. 27,4 % са на възраст до 20 години, 94,5 % – до 30 години (средна възраст 23,1 години) – съответно 24,1 %, 88,5 % и 23,3 години през 2002 година; трайно задържаща се сравнително млада възраст на търсещите лечение, което от своя страна предполага младежки облик на цялата наркоманна популация. 11,2 % живеят с друго лице, употребяващо наркотик (14,9 % през 2002 година); практически всеки девети търсещ лечение има утежняващи лечението обстоятелства. Проблемът все повече се превръща от индивидуален в групов. 15,5 % имат постоянна работа (12,4 % през 2002 година); липсата на постоянна заетост не само засилва ефекта на социално отчуждение, но и поддържа своеобразен затворен кръг на взаимно обременяващи се проблеми – лечението няма особени шансове при продължителна липса на трудови ангажименти, намирането на работа пък е твърде проблематично при проблем с наркотиците. 94,5 % са с основно проблемно вещество хероин (92,8 % през 2002 година); поради редица причини и най-вече поради сравнително „благоприятното“ съотношение ефект/достъпност хероинът си остава най-разпространеният наркотик сред употребяващите. В края на миналото и началото на настоящото десетилетие всяка година между 95 и 97% от търсещите лечение във връзка с наркоманен проблем в специализираните центрове в София са употребявали хероин[106].

Все пак постепенно, макар и слабо, се увеличава делът на търсещите лечение във връзка с употреба на канабис и на синтетични наркотици. 81,8 % употребяват основното проблемно вещество ежедневно (81,2 % през 2002 година); този показател посочва връзката между търсенето на лечение и проблемната употреба на наркотични вещества. 78,3 % са започнали употребата на основното проблемно вещество на възраст до 20 години, 32,0 % – до 16 години (обща средна възраст на първата употреба 18,4 години) – съответно 72,0 %, 30,4 % и 18,7 години през 2002 година; началната възраст на употреба на наркотични вещества остава ниска. Лекуващите лекари в София сигнализират, че по техни последни наблюдения вече се появяват пациенти с хероинови проблеми на 11-12 годишна възраст. Това е сигнал, че превантивните дейности трябва да започват във все по-ранна възраст. Като обобщение може да се каже, че средната възраст на първа употреба на наркотик остава ниска – за хероина сред търсилите лечение е между 18 и 19 години, за канабиса – между 16 и 17 години. 74,9 % предимно инжектират основното проблемно вещество (75,4 % през 2002 година); 18,7 % през последния месец са използвали употребявани игли и/или спринцовки (18,1 % през 2002 година). Тези два показателя разкриват различни аспекти от ри¬сковото поведение на младите хора, употребяващи наркотици. Положителната тенденция е, че вторият от тях бележи известен спад през последните години и най-вероятно това се дължи на добрата работа напоследък в областта на превенцията и намаляването на здравните щети. Все пак обаче тези стойности остават по-високи от голяма част от европейските страни. Наличните данни и продължителните наблюдения показват[107], че в България най-проблемното вещество е хероинът (над 90 % от търсещите лечение в София го имат като основно вещество).

Броят на проблемно употребяващите хероин продължава да се увеличава, макар и с по-умерени темпове, отколкото в средата на деветдесетте години. Сега вероятното годишно увеличение е в рамките на 2000-3000 души за страната. Леко се увеличава присъствието на канабиса като съпътстващо на основното вещество (най-вече хероин) при търсещите лечение. Прокрадват се някои нови признаци по отношение на рисковото поведение сред проблемно употребяващите. Като че ли постепенно намалява употребата на използвани игли и спринцовки, което е добра предпоставка за намаляване на здравните щети извън основната, самата употреба. Проблемите с употребата на наркотични вещества навлизат и сред различните етнически групи в България – преди всичко в ромската общност. Забелязва се увеличение на ромите, търсещи лечение. През 2003 година 7,5% от потърсилите лечение по наркоманен проблем в София са били от ромски произход – три години по-рано този дял беше 6,7%. Лошото е, че в тази общност разпространението на употребата на наркотици често се съпътства от други неблагоприятни социални феномени като проституция, престъпност (включително и свързана с наркотици), социална изключеност[108] и така нататък.

Затова противообществената нагласа като предмет на изследването е интерпретирана в качеството ѝ на социално-педагогическа, юридическа, социологическа и богословска основа по отношение на противоправните прояви[109] и действия на децата, жертви на наркотици и опасни култове. Това е нужно, защото както наркоманията, така и окултната болест при деца правонарушители имат богословско (духовно-нравствено) измерение.

В логическата структура понятието „криминогенна социална психика – криминално, противообществено или отклонено поведение“ запълва едно от липсващите звена, тъй като то отразява социално детерминираща криминогенна предразположеност на личността към предварително определено отношение спрямо хората, обществото (неговите правила), обществените явления и събития, материалните и моралните ценности и други. Като определен вид специфична предразположеност на отделни деца (малолетни и непълнолетни) към дадена позиция спрямо отделни обекти тя има противообществен характер и изхожда от социална среда с по-висока или по-ниска степен на криминогенност.

Ще се опитаме да разкрием сложната структура на противообществената нагласа в изследваната категория деца, която синтезира информацията, съдържаща се в такива несъзнателни и съзнателни елементи, каквито са чувства, страсти, настроения, влечения, преразсъдъци, мисли, идеи, намерения, практически планове и прочее. Противообществената нагласа на децата правонарушители в най-общ смисъл представлява социално-психическа програма на неправомерно поведение. Тя функционира при отделни лица и микрогрупи (например секти) като динамично състояние на психиката им. Това е готовност към възприемане и осмисляне на факти от социалната среда (12, с. 13). Този вид нагласа диалектически е свързана с последваща поведенческа реакция, която има противообществен характер във вид на правонарушение или друга отрицателна с оглед установените морални ценности в обществото постъпка.

Противообщественото поведение на децата правонарушители представлява сложна система, чиито елементи и взаимодействието им са обект на изследване от редица обществени науки. Особено ефикасна е помощта на социалнопсихологическата и педагогическата наука. Според Г. Олпорт социалната нагласа представлява „състояние на определена готовност, която оказва направляващо въздействие върху реакциите на човека спрямо обкръжаващите го обекти“ (78, с. 160).

Нагласата е готовност или предразположеност на индивида към действия по определен еднозначен начин. Обуславя се от два фактора: потребността на субекта и съответната обективна ситуация, в която става удовлетворяването ѝ (98, с. 354). Това е общопсихологическо интерпретиране на нагласата. В този вид то може да послужи само за частично анализиране на противообществената нагласа, тъй като предимно е насочено към физиологическите потребности на човека.

Що се отнася до същността на противообществената нагласа – разновидност на социалната нагласа (по дедукция от описанието на същността на социалната нагласа), тя следва да се разбира като придобита – чрез социалния опит на децата, жертви и правонарушители – готовност за реагиране, която „управлява“ криминогенното им поведение (26, с. 139).

Противообществената нагласа на децата правонарушители има четири функции. Това са: приспособителна, познавателна, експресивна и защитна (9, с. 21). Формираната в психиката противообществената нагласа насочва поведението към целесъобразна програма, чиято изходна точка е възприетата от социалната среда противообществена ценностна система. Целта на тази програма е да се удовлетворят определени противоправни потребности. Това се постига, като се възприемат и усвояват образите на такива социални обекти, които са свързани с противообществената дейност на децата правонарушители, например конкретните обекти на престъпно посегателство, средствата за задоволяване на влечението към алкохола, наркотични вещества (дроги) или хазартни игри, окултни практики[110], „неформалните микрогрупи (например секти и деструктивни култове) с неправомерно поведение и други.“ (12, с. 21). Втората ѝ функция означава тенденцията към съкращаване на пътищата на опознаване и практическо достигане на конкретни обекти на противообществената дейност. Разкриват се и се реализират разнообразните методи и прийоми на конкретното противоправно поведение. Третата функция на противообществената нагласа пряко е свързана с характеристиката на нагласата изобщо като „модус на субекта във всеки дискретен момент от неговата дейност“ (70, с. 42). Това ще рече, че децата правонарушители се реализират като личности чрез външното проявление на вътрешното съдържание на нагласата.

Чрез последната функция на противообществената нагласа се създава възможност за децата правонарушители да се предпазят от разрушителното[111] въздействие на вътрешните конфликти на личността. Те възникват в индивидуалната психика и са резултат на отражението на нарушението на правните и нравствените норми на обществото. Външното проявление на тези конфликти психически „разтоварва“ носителите на нагласата. Следователно във функционално отношение противообществената нагласа представлява групова поведенческа програма на отделни деца – правонарушители и жертви, за противообществена дейност. Последната може да бъде представена и като „адаптация и реализация на личността в социалната среда, разбира се, с отрицателен знак“ (12, с. 22). Такава отрицателна среда се поражда от дòсега с наркотиците и деструктивните култове, което според обекта на изследването е пагубно за децата. Това е така, защото е безспорно, че от характера на социалните и междуличностните взаимоотношения, които въздействат на децата – правонарушители и жертви, е „детерминирана самата структура на противообществената нагласа“ (12, с. 25).

Особено силно е отрицателното влияние на родителите в тази посока, когато те не са на необходимото нравствено и педагогическо ниво. Най-силно отрицателно въздействие върху децата правонарушители оказва неправилното изпълнение на родителските задължения. Ако децата правонарушители са били възпитавани в условията на разрушени връзки между бащата и майката, вероятно това ще ги тласне към преживяване на отрицателни чувства по отношение на социалната микросреда. Дотолкова „доколкото семейната микросреда представлява своеобразен филтър, през който се допускат до хората определени потоци преработена информация“ (12, с. 35).

Тук е моментът да споменем отново, че окултните практики и наркоманията (като древна мистична[112] – окултна практика) имат за обект на дейността си семейството (като основна социална клетка на обществото, която в Библията е наречена малка домашна църква), психиката на децата и отделната личност, човешкото здраве, обществения ред и националната сигурност. Въз основа на горните обстоятелства стигаме до извода, че деянията, свързани пряко с окултните практики, макар и да бъдат съотнесени към някои от съществуващите в момента състави на престъпления, трудно биха могли да бъдат доказани както от обективна, така и от субективна страна със средствата и способите на сега действащия НК и НПК в Република България. Необходима е законодателна[113] промяна, за да се създаде нов текст в НК, който да съдържа конкретен състав на престъпление, свързано с окултни практики, и забраняващ[114] под страх от наказание тези практики. Трябва да се предвиди промяна и в процесуалния закон (НПК), която да въведе нови специфични способи и средства за доказване на този вид престъпление.

Към днешна дата според нас също така е необходимо създаването на специален закон за превенция на менталното обсебване (чрез магьосничество [115] и други).

Менталното обсебване се изразява в оказване на дистанционно и пряко психическо насилие чрез окултни средства на индивида. Затова един такъв специален нормативен акт според нас трябва да взаимодейства с наказателния закон. Иначе без наличието на тези нормативни предпоставки всеки разследващ орган в Република България би разсъждавал и релевирал съждения, че: ако в жизнените органи и системи на пострадалия не бъдат открити вещества и следи от химическо или физическо въздействие няма да може да бъде доказана причинно-следствената връзка между деянието на окултиста (магьосник) и настъпилите увреждания на пострадалия, която е задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност. Към момента с визираните в НПК средства и способи за събиране и проверка на доказателствата, за да е налице доказателство трябва да е налице някаква материална следа или нейно отражение. Поради това окултните въздействия, които нямат материален носител, не могат да бъдат установени и впоследствие доказани.

Следователно според действащия НПК уврежданията в резултат на окултни практики не могат (в случай на въздействие с материален носител биха могли, но много трудно[116]) да докажат обективно с известните способи на криминалистиката и другите хуманитарни науки наличието на отрицателно окултно влияние и въздействие[117] (енергийно, телепатично, хипнотично или друго) върху психосоматиката на личността.

В тази връзка могат да се предприемат необходимите стъпки в законодателен аспект и за вариант за регламентиране на престъпно поведение от такъв вид не като самостоятелен състав на престъпление, а като квалифициращ признак на вече съществуващи престъпления в действащия НК. Например при осъществяване съставите на измама, принуда, телесна повреда, склоняване към самоубийство, проституция, сключване на брак, убийство в резултат на окултни практики и окултни въздействия и така нататък. Тези престъпления са насочени срещу основните и фундаментални човешки права, охранявани от Конституцията на Република България и от редица международноправни норми. Тук трябва да поставим акцент и по отношение на правата, засягащи пряко и косвено(юридически) изследваната категория деца – правонарушители и жертви на употреба на наркотични вещества и гибелни за душата на човека култове и езотерични практики.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[101]. „Магията е съвкупност от начини за свързване и взаимодействие с нисшата, демоничната област на духовния свят.“ – В: Игумен Ефрем (Виноградов), Магията в светлината на православната вяра, Атон, 2013, с. 28.

[102]. Караими – иудеи, отхвърлящи талмудисткото тълкувание от равините на Свещеното Писание и с право считащи иудеите талмудисти за еретици.

[103]. В: Karppe, S., Etude sur les origines et la nature du Zohar, Paris, 1901, р. 112.

[104]. Ментален – отнасящ се до ума, разума.

[105]. Сензорен – свързан със сетивата, сетивността.

[106]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg

[107]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg – В: Националният фокусен център (Focal Point) в областта на наркотиците и наркоманиите е създаден с решение на Националния съвет по наркотичните вещества и със заповед на министъра на здравеопазването, в изпълнение на Националната стратегия за борба срещу наркотиците 2003-2008 година. НФЦ е базиран в Националния център по наркомании и е официален партньор на Европейския център за мониторинг на наркотиците и наркоманиите (EMCDDA) от страна на Република България, както и участник в Европейската мрежа за информация в областта на наркоманиите (REITOX).

[108]. Пак там.

[109]. Противообществена проява (съгласно чл. 49а т. 1 от ЗБППМН) е деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави.

[110]. Православната църква има рязко отрицателно отношение към окултните практики и методи: съгласно правилата на св. Василий Велики хора, които се занимават с вълшебство и магьосничество, подлежат на същата църковно-наказателна санкция като тази по отношение на убийците на хора.

[111]. Разрушението на личността според християнската антропология се състои в това, че е налице дисхармония (потъмняването) на единството между „образ“ и „подобие“ в човешката душа. Тоест има се предвид, че при потъмняването на Божия образ чрез занимание с окултизъм се възпрепятства благодатното обновление на човешката природа. И тогава, когато чувствата, волята и разумът в душата на човека не са събрани в единство, личността на човека става криминалномислещ и действащ субект.

[112]. Мистицизъм – тайни култове, тайни учения, тайнства; при будизма – нирвана, при кабалистите – Енсоф, при християнството – Божествената същност. 1) естествен мистицизъм – той въоражава човека с природна способност, например привидения, целителства, ясновидство, телепатия и други; 2) окултен мистицизъм – той е свързан със съзнателния стремеж на човека да проникне в неподвластния на естествознанието тайнствен невидим и духовен свят на човека, природата и духовете с цел познания на тайни и използването на скритите им сили. Виж древното изкушение на змията към Адам и Ева: … и ще бъдете като богове (Битие 3:5); 3) християнски мистицизъм – в православието е възможен чрез аскеза (пост, молитва, нестяжание, въздържание и послушание). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истинн, М., 1999, с. 282-285.

[113]. „По българската правна система основен източник на наказателното право е законът в тесния смисъл на това понятие. Това положение следва от принципа на законността, от конституционното изискване – наказателноправните норми да се установяват само с нормативен акт от такъв ранг.“ Стойнов, Ал. – В: Наказателно право. Обща част. С., 1999, с. 75.

[114]. Понятието „запрет“ означава в наказателното право забрана (нормативно регламентирана).

[115]. Μαγεία – магия, μάγος (гр.) – магьосник; откъдето произлиза думата магьосничество.

[116]. Според нашето скромно мнение е удачно да се направи статистика на всички окултно пострадали и хоспитализирани в многопрофилните болници – в неврологичните и психиатричните диспансери, с цел да се събере по възможност повече обективна информация за лечението (ако е имало) на пострадалите.

[117]. Препоръчително е да се анализират специалните закони на Франция и Великобритания против „опасните култове“ (Abou Picard Law) и Закона за менталното обсебване на индивида с цел реципиране.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KI.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.3. Същност на деструктивните култове – генезис и съвременно състояние

На деструктивните култове[74] може да се гледа като на негативни и разрушителни (гибелни) за психиката – религиозни практики, обреди и ритуали, но според западната терминология в сектознанието[75] (наука за превенцията от секти) думата култ е синоним на секта. Понятието култове се ползва и като езотерични практики[76].Секта е понятие и използван термин в Правото на Европейския съюз (ПЕС): Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения[77] (НРД) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ); Решение на Европейския парламент от 12.02.1996 година по отношение на култовете и сектите в Европа. Според тези юридически актове[78] държавните компетентни органи в държави-членки (ДЧ) на Европейския съюз, трябва да осъществят превенция на обществото и гражданите срещу посегателства на основни права и свободи. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) препоръчва по-специално създаването на национални и регионални информационни центрове за групите от религиозно, езотерично (окултно) и друго духовно естество; образователни програми върху важните идейни течения и религии, създаването на неправителствени организации за жертви и семейства на жертви, по-конкретно в държавите в Източна и Централна Европа. Смисълът на казаното по-горе се съдържа в цитираната по-долу препоръка на Съвета на Европа, която гласи: Като се позовава на отговора на Съвета на министрите (765-ата среща от 19.09.2001 година, в който се подчертава, че основната цел на Препоръка 1412 (1999) е да защити човешкото достойство и най-уязвимите хора, и изразявайки съгласието си с представените идеи, но отчитайки факта, че поради липса на възможности не беше в състояние да приеме предложението за учредяване на Европейски център за наблюдения, без обаче да се изключва възможността Съветът на Европа да подпомогне създаването на мрежа между националните информационни центрове; съобразявайки факта, че проявите на сектантска агресия са причина за нарушаване на човешките права, и по-конкретно здравето, образованието и ненамесата в личния и семеен живот; съобразявайки факта, че организациите, които проявяват сектантска агресия, често действат под предтекста за свободата на религията и застрашават основните свободи на гражданите и следователно представляват заплаха за демокрацията.

Нека да обобщим, нещо, което е много интересно и дебатирано от различни специалисти в различни области: Секта или сектантска формация е обособена група (юридическо лице, сдружение, фондация или друга група от физически лица), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание, чиято дейност осъществява психическо насилие на личността и обществото като цяло. Сектантската общност обикновенно се стреми да откъсва хора от официалното традиционно вероизповедание (църквата), от семейството, обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Всяка секта изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение (доктрина) или изграден култ (има се предвид ритуали, обреди и други).

В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители. Затова, за да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде още по-точно и изчерпателно определение за това що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология, история, теология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност, дискриминация и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да „защитават“ интересите си чрез правозащитни организации, които обикновено „охраняват“ интересите им, като се позовават на основни човешки права в международни правни норми.

Тези „правозащитници“ могат да атакуват отделни личности, но може да целят уронване авторитета на държавата, включително на цели институции и разбира се, на първо място на Православната църква. През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата нужно е те също да бъдат изяснени. Лингвистично изяснение на думата: от латинския глагол seco (лат.) – сека, разсичам. В класическия латински език secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи и правила. Въпреки че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл за група или общност, отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата църква (особено в гръко-римския свят, където масово се говори библейския гръцки език) за общност, нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата, се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις (гр.) е избор. Ето едно извлечение от съвременното определение: противоположно учение на традиционната вероизповед, преподавана и запазвана в Църквата, отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука и вяра. В класическата литература означава някакъв научен или политически възглед. В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна група (секта). От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за понятието ерес, е валидно и за секта.

Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Понятието секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност, носителка на изкривеното учение. Изложеното по-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите, възникнали в историята на християнската Църква.

В този вид обобщеното или очертаното определение е неприложимо за някои съвременни секти (например на ведическа основа). Известният руски богослов Михаил Калнев (синодален апологет на Българската православна църква) дава следното определение за секта: „Отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Господ Иисус Христос и други.“ Това определение включва и обуславя най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа.

Определението не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях. Защото след Мартин Лутер[79] думата секта придобива ново съдържание. То напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер.

Под секта освен това се разбира общество, което няма признати от държавата права. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и други. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание.Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите, затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия.

Ето определението за понятието секта, което дава Световен речник по социология: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото. Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди, свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността невинаги е затворена изцяло и невинаги е малка и гъвкава група.

Има секти и деструктивни култове, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Невинаги учението и похватите им са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност.

Въпреки че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията. Погрешно е смесването на понятието секта и култ. В западния свят понятията секта и култ са идентинтични, тоест са синоними[80]. Друг важен момент в сектантската обстановка и пейзаж е, че при него е налице интегритет – динамика от видоизменяне според религиозно-синкретичните нагласи на хората, на законодателството на съответната държава и други психологични, нравствено-духовни или политикоикономически фактори. Деструктивната религиозна политика, изразяваща се най-вече в окултни практики с цел психическо насилие, се нарича деструктивен култ според някои области на теологията. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ, обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност. Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерният белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото по-горе определение в много точки да се разминава с това на Н. Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“. Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.XI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи.“ И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също изразява мнение по въпроса що е секта. Даденото определение на тази богословска дисциплина трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Защото освен чисто богословска наука, пастрологията кореспондира със социологията, психологията, медицината и най-вече с психиатрията и психотерапията. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта (както споменахме по-горе) е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, спортно, образователно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от семейството (семейната среда), официалното традиционно вероизповедание (Църквата), обществените, образователните, държавните, социални процеси и структури, като ги превръща в свои последователи.

Сектантската формация изразява обикновено отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, закони, догми (правила), култове и ритуали. Затова за секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители (което се прикрива от обществото).

Споменатото определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата или култа и техните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията. От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение (ерес[81]) – плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с лични болни амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности. Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер.То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт. Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

Предвид казаното дотук ще споменем, че много от сектите използват опасни култове, наречени още окултни практики, които са абсолютна и фактическа реалност въпреки някои от скептичните становища по този въпрос. Ще се опитаме да дефинираме и окултните практики. Окултизъмът е паранормален феномен, включително и духовен, но той е фактически деструктивен култ[82] по отношение на здравето на хората. Това е така, защото чрез окултните практики може да се влияе и въздейства (чрез вероломно психическо насилие) абсолютно отрицателно върху съзнанието и психиката на хората. Тази условно общо изразена дефиниция по своя характер обективира окултните практики като фактически, реален и обективен феномен с изключително висока степен на обществена опасност за съвременния свят.

В началото на нашето изследване определихме също така окултизма като знания за тайните, скритите сили на природата. Безспорно в него са скрити фини знания за множество процеси и явления в природата, намиращи се на границата на духовното и най-ефирните сфери на материалното. Тоест самото понятие за материалното в окултизма, както официалната съвременна наука, е размито и дори се унищожава. В тази връзка съвременната наука и основаващите се на нея технически разработки, въоръжени с окултни знания (чрез болна мистика и сугестия[83]), извършват в последно време нова научно-техническа, техногенно-окултна революция. Според нашето скромно мнение последната трябва да се анализира внимателно от държавата.

Но като правило всяка революция – социална, техническа, сексуална и други – води до неизчислими беди и трагедии. Посочените обстоятелства днес, кога¬то сме все още на прага на тази „ню ейдж[84]“ революция, трудно могат да бъдат „осъзнати от обществото и съвременния свят поради религиозно невежество, водещо до духовна слепота“ (15, с. 101-102). Следователно, опитвайки се да дефинираме, доколкото е възможно, окултизма, ще анализираме (накратко в тази подглава на изследването) през призмата на теологията и криминологията[85] вредите и общественоопасните последствия от окултните практики, водещи до големи трагедии за хората и съвременния свят.

Отрицателни и опасни последици от въздействието на гибелните за душата и тялото деструктивни култове:

1. Потискане на личността и управление на съзнанието на хората.

2. Превръщане на човека в биоробот.

3. Отчуждаване от Бога и нарушение на екологията на човешкия дух.

4. Нравствено разложение, тъй като без Бога нравствеността е немислима.

5. Разрушаване на семейството, бездуховен начин на живот, неограничено развитие на индустрията, обслужваща наслажденията.

6. Отчуждаване (алиенация) на хората един от друг.

7. Живот на границата между две реалности – мнима и действителна.

8. Рязко увеличаване броя на душевните болести, самоубийствата и престъпленията под въздействието на окултизма.

9. Активно изграждане на нова религия[86], основана на поклонение на лукавия и подготовка за приемане на антихриста.

10. Приемане и поклонение на антихриста“ (15, с. 101).

Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий (Берестов) не е необходимо да разшифроваме гореизброените точки. Тоест те произтичат една от друга и от самата окултна наука. Защото окултизмът е наука на нивото на греховното състояние на човечеството, при което, по думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов цял свят лежи в зло (1 Иоан 5:19).

Овладяването на окултните практики носи на човечеството неизмерими беди и катаклизми. Познаването на окултните практики дава реална възможност на хората да влизат в непосредствен контакт (общуване) със света на падналите духове (демоните). Оттук произтича следствието за духовното развитие на човека, подвластен на окултните практики – като деградивна, девиантна, общественоопасна, криминална и антисоциална личност. Това става под въздействието на окултизма, който е базиран изцяло върху човешката гордост. А „за разлика от окултизма, християнският път води към истинния Бог и към усъвършенстване духовната същност на човека, като развива в него любов и вяра в Бога до степен на саможертва, стремеж да се помага на хората, вършене на всяко добро (15, с. 102)… и всичко това – върху основата на смирението[87]„.

Пътят на окултизма води и до развиване на най-високо самомнение, заслепяваща гордост, която като антипод на християнското смирение е начало и основа на всеки грях.

Затова не е чудно, че окултното лечителство, гадаенето и астрологията в Република България и в съвременния свят развиват у човека и страст към парите, към лесната печалба, политическа кариера и други обикновено чрез криминални деяния. Така например екстрасензориката започва да служи за престъпни цели, като се свързва с престъпни структури. Но как в държавата ни правоохранителните и разследващите органи да установят (от гледна точка на криминалистиката) причинно-следствената връзка от окултни практики (в производствата по НПК), причина за престъпните деяния?

Във връзка с това „известно е, че в последните години различни престъпни групи наемат за нечистите си цели екстрасенси, ясновидци, предсказатели, прекодировачи[88] и заклинатели“ (15, с. 102). Дори в България започва да се развива особен вид екстрасензорика[89] – икономическа и политическа: „без да се гнусят, политическите партии и техните лидери също ползват услугите на ясновидци и предсказатели – особено в предизборни кампании“ (15, с. 102-103).

По този начин „окултизмът води до целенасочено развитие на свръхестествени способности у човека, без той да притежава нужното нравствено съвършенство. Окултните практики са основани на духовното насилие над личността, те потискат Божиите образ и подобие в човека, като пречат на неговото богоуподобяване по благодат“ (15, с. 101-103). Следователно чрез окултизма не може да се постигне благоденствие.

Затова окултизмът е не толкова духовна безизходица, колкото пряк път за поробване на човешката душа от лукавия, който е княз на този свят (срв. Иоан 12:31). Можем да направим заключение, че практикуващите окултизъм са престъпници спрямо Божия закон, спрямо каноните на Православната църква и в миналото са били обявявани за престъпници и от цивилните материални закони.

Макар и бегло, ще посочим в изследването, че в някои държави в Европейския съюз и света днес има законодателни норми[90] относно превенцията[91] по отношение на практикуването на окултни практики и окултни прояви на сектантските формации и агресия.

Това е така, защото по отношение на деструктивните култове и секти органите на Европейския съюз са приели и регламентирали редица юридически релевантни актове досежно сектите и езотеричната общественоопасна дейност за всички държави – членки на Европейския съюз. Защото окултизъмът, който практикуват повечето от сектите и култовете, е криминално (по резултатност), но не криминализирано[92] деяние, водещо до посегателства върху личността, здравето, живота, семейството, децата и други на много хора. Ще споменем също в този дискурс, че „социалната група на престъпниците е своеобразна група в обществената структура, която съществува закономерно, поради закономерния характер на престъпността и се характеризира с устойчивост“ (92, с. 224). За разлика от „всички останали социални групи тя е най-разнородна и основният обединяващ фактор е престъплението, ако конкретният състав е криминализиран“ (92, с. 224-225).

Особеностите на престъпните деяния, свързани с окултните практики, целящи престъпни посегателства (с паранормален и деструктивен характер), са детерминирани от закономерности, специфични за всяка обществена формация или група индивиди (ad hoc). Това са окултните формации и индивидуалните окултисти. Тези формации, групи и хора са факт и реалност, доколкото обаче е установено авторството на отделните деяния с криминален характер (извършени виновно с изключителна жестокост) под въздействие на окултизма.

Тези деяния, свързани с окултизма, не са криминализирани, а са декриминализирани. При тях не може да бъде приложен наказателният материален и процесуален закон, чрез които норми се установяват, преследват, разследват и санкционират общественоопасните деяния според степента на обществената опасност, вината, доказателствата, вредите и отрицателни последици. Според нашето изследване окултните практики имат изключително висока степен на обществена опасност. Тоест окултизмът във всички форми винаги е вреден, опасен и деструктивен за обществото, обществените отношения и особено в образователните програми на училищата.

Разбира се, би било неправилно и неетично[93] чрез нашето изследване да обвиним в съзнателно общуване с демоните всички окултисти или всички хора, занимаващи се (практикуващи и ползващи) с окултни практики. После ще поясним за „осъзнатите“ и „неосъзнатите“ окултисти. Дòсегът с окултизма по-често става несъзнателно, поради незнание и липса на религиозна грамотност у хората адепти и самите окултисти. В наши дни екстрасензориката и биоенергетиката навлизат активно под различни благовидни предлози в медицината като нелекарствени методи на лечение[94]. Разработват се „технически средства[95]“ за „екстрасензорно лечение, които се подкрепят с научни обосновки“ (15, с. 68). При тази ситуация на невидима окултна заплаха[96] малцина се замислят или осмислят обективно върху истинските източници на окултни знания и квазилечителски практики. В този ред на мисли можем да заключим риторично – могат ли окултните знания да се нарекат знания, след като всички те са свързани с дяволска сила и воля? Безусловно те са вид знание[97], което обаче има противообществена отрицателна вреда, влияеща на действителността и на обществените отношения между хората.

Въз основа на изложените обстоятелства ще споменем отново, че най-ефикасната превенция и „имунизация“ срещу окултните практики и отрицателните генетични[98] и личностни вреди от тях е повсеместната катехизация[99] и въцърковяване[100] на хората у нас, които като цяло се самоопределят като православни християни.

По-долу за повече яснота ще предложим друга класификация на опасните култове.

Според Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква новите религиозни движения (обьединения) са четири групи (48, с. 63-65):

1.В първата се оказват тези с най-съвършени вероучения, които се опират на положителен абсолютен идеал: Личност – Бог; създадени от самите тях без посредници и посланици; строго съхраняват приемството на „вероучението“ и „свещенството“; признават уникалната ценност, неповторимост и цел на всеки човек; нямат или отхвърлят деструктивността като такава;

2.Втората група се отнася за култове, несъдържащи явни деструктивни положения в своето учение, но избягващи конструктивна външна деятелност, прикриваща себе си;

3.Третата група включва всички, имащи деструктивни положения в своето учение, по каквито и да е тактически причини рядко или съвсем непроменящи ги в дадено време, едновременно при промяна на обстоятелствата (например, смяна на лидера, появяване на ново тълкувание или екстремистки течения, изменения на социално-политическата обстановка) способни да започнат и осъществят деструктивни действия.

4.Четвъртата група се състои от култове, включващи деструктивни положения в своите учения и стремящи се да ги покажат и променят.

Тази област на тъмна духовност е неизменна на нравствения, правния и социалния безпредел. Това е областта на егоизма, гордостта, самоувереността, разрушението, опустошението на бита, духовните болести, смъртта и прочее. Представителите на третата и четвъртата група се опират на лъжливи и егоистични идеали и затова неизбежно се явяват източник на аморалност и престъпления (криминални деяния). В нашата държава те не са малко, съдейки по криминалната статистика. Духовната безобразност (отказ от съществуването по образа на Бога) в модела на поведение на всяка личност се превръща често в безнравственост, криминален мироглед и еманация на общественоопасни прояви.

Деструктивните култове според класификацията на Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква са:

1. Деструктивни обединения (формации) със сатанастични ориентации;
2. Деструктивни обединения (формации) на матрици „Екология на духа и окултизма“;
3. Деструктивни обединения (формации) с източна ориентация;
4. Деструктивни псевдоислямски обединения – формации (например „ваххабизъм);
5. Комерсиални култове (например „хербалайф“).

Особеностите на тези деструктивни формации-култове се изразяват в приемане на идеали (с онтологически, духовен, нравствен и правен характер); разбиране на духовността; трактовка на произхождението и взаимоотношенията – добро и зло; построяване система на нравственост; определяне на смисъла на живота и ценностите на всеки човек; отношенията спрямо обществените институции и личности; избор на средства и методи за постигане на целите; духовни, нравствени и правни характеристики на основателя на култа; духовни, нравствени и правни характеристики на авторитетни лидери на култа.

В допълнение на последното ще допълним, че в Приложение 1а и Приложение 1б в книгата са обозначени според информация на Светия Синод на Българската православна църква най-общо регистрираните по ЗВер., регистрираните по други закони вероизповедания и тези (физически и юридически лица, религиозни лидери, общности и групи), които не са регистрирани по никой закон.

Изхождайки от казаното дотук, според нашето изследване – превенцията на менталното обсебване на индивида или различните способи за вероломното психическо насилие над личността (в частност над децата) чрез деструктивни култове е наложителна и трябва да се регулира законодателно чрез специален закон (lex speciales) от Народното събрание на Република България. Но етимологията на този сложен за законодателството и юриспруденцията въпрос ще изследваме внимателно, а съответните изводи и аргументирани препоръки в тази насока ще направим в заключението на изследването.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[74]. Деструктивен култ (рус. деструктивный култ) – разновидност на култ, разрушителен по отношение на естественото хармоническо състояние на: духовната, душевната, психическата и физическата личност (вътрешна деструктивност), а също така относно съзидателните традиции и норми, служещи на социалните структури, културата, обществените правила и ред и обществото (външна деструктивност). – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на РПЦ. Цит. съч., с. 15.

[75]. Сектоведение (рус.) е название на наукта сектознание. В богословските факултети с православна ориентация в България в миналото се е изучавала учебната дисциплина „Православно мисионерство“, а сега се изучават учебните дисциплини „Нехристиянски учения“ и „Инославни изповедания“, които частично изучават парадигмата на сектите, сектантството и деструктивната им духовна дейност спрямо хората.

[76]. Езотеризъм (от гр. έσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл се назовава всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова окултно (фр. езотерично) учение изучава тайно и предавано чрез поколенията знание от всякакво естество.

[77]. Понятието нови религиозни движения (НРД) е наложено във Великобритания през 50-60 години на XX век от сектантските формации с цел „недискриминация“ на сектантската дейност в съвременното общество.

[78]. Препоръките на институциите на ЕС като НА имат декларативен, а не императивен правен характер.

[79]. Мартин Лутер (Martin Luther) е немски духовник – монах и теолог, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от Божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се противопоставя на продавача на индулгенции – доминиканския монах Йохан Тецел със своите „95 тезиса“ от 1517 година. Отказът му да се отрече от тях по искане на папа Лъв X през 1520 година и на император Карл V по време на Вормската диета през 1521 година води до неговото отлъчване от папата и до обявяването му извън закона от императора.

[80]. Това твърдение е ключово в изследването, тъй като освен че понятията „секта“ и „култ“ са синоними според западната школа в областта на сектознанието и психологията на религиите, може да отбележим, че и според нас между понятията „десруктивен култ“ и „окултна практика“ съществува тъждественост, което означава, че „практикуването на окултизъм“ е форма на „проява на сектантство“ и „гибелен култ“.

[81]. Ерес е название, с което християнската Църква характеризира религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма. В историческото си значение думата haieresis (от старогръцки) се е употребявала, за да означи характерно философско течение като аристотелизма или платонизма и е съответствало до голяма степен на раннохристиянската представа за секта, лишена от съвременните отрицателни конотации, тежащи на тази дефиниция. В този смисъл я употребява и Иосиф Флавий (живял в I век след Христа).

[82]. Между понятията „окултна практика“ и „деструктивен култ“ съществува тъждественост.

[83]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива представи и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано (Сугестологията и сугестопедията са окултни науки за внушението). Десев, Л., цит. съч., с. 565.

Заради „успеха си, особено при преподаването на чужди езици“ проф. д-р Георги Лозанов (създателят на сугестологията) е имал многобройни яростни противници, главно в тогавашните академични среди. Обявяват сугестопедията като метод за „манипулация, промиване на мозъка, програмиране“. До едно време бил подкрепян от Людмила Живкова (1942-1981), дъщерята на Тодор Живков. Но още преди смъртта ѝ се намесили и нейните влиятелни врагове. През 1979 година, след посещението на специалистите от Юнеско, Лозанов е спрян на границата, поставен под нещо като домашен арест, който продължил до 1989 година. През 1991 година е закрит Научноизследователският институт по сугестология към БАН, а неговият създател и ръководител проф. д-р Лозанов е уволнен още през 1984 година след специален доклад на Държавна сигурност. Оттогава до днес в България методът на сугестологията и сугестопедията на проф. д-р Лозанов (починал през 2012 година в град Сливен) е осъден на забрава, тъй като е опасен за психиката с оглед на окултния си характер.

[84]. Ню-Ейдж (англ. – нова ера) – неоокултно движение от много култове, популярни в Европа, наречени в САЩ Нова окултна чума. – В: Митев, Д., Христос и духовете на земята, С., 2000, с. 200-201.

[85]. Криминологията е наука за социология на престъпността и престъпленията, тоест криминологията е динамична наука и се стреми да изменя социалната практика на борбата с престъпността чрез законодателството. Или криминологичното познание позволява да се усъвършенства или реформира изцяло при определени условия материалното и процесуалното право. Срв. Станков, Б., цит. съч., с. 34.

[86]. Религия за православните е вярата в Бога, в свръхестественото, в чудесата, в молитвите (че ще бъдат чути), в догмите (веровите истини) и Божия закон. Подобен е смисълът на интерпретацията на блажени Августин (починал 430 година след Христа), който смята, че терминът религия произлиза от лат. глагол reelegere, тоест възсъединявам се. Или понятието религия означава възсъединяване и възобновяване на загубения съюз – неразривната връзка на човека с Бога: .. Ние се стремим към Неговата любов и когато я достигнем, се успокояваме – получаваме мир в душите си… В този смисъл произходът на думата религия визира два основни момента: съединение и благоговение, за което се говори в религията като за благоговейно единение и общение (съединение или възсъединение) на човека с Бога. Литургичното измерение на този тайнствен смисъл се изразява в евхаристийното общение при църковното тайнство причастие.

[87]. „Велико благо е да се научиш на Христовото смирение; с него е леко и радостно се живее, и всичко е мило на сърцето“. – В: Софроний (Сахаров), арх., Св. Силуан Атонски, С., 2008, с. 328.

[88]. Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиране се проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[89]. Голяма част от представителите на законодателната, съдебната, изпълнителната власт, политическите партии, националните медии (четвъртата власт) си имат щатни окултисти (екстрасенси, шамани и други).

[90]. Препоръчително е да се анализират от законодателния орган (легислатора) на нашата държава специалните нормативни актове в Република Франция и Великобритания: Закона против опасните култове (Abou Picard Law) и Закона против менталното обсебване на индивида с цел реципиране в България.

[91]. Върховната Рада (парламента) на Украйна прие на 04.10.2011 година закона: За внасяне на промени в някои законодателни актове (относно защита на населението и информационното пространство от негативно въздействие). 302 народни представители гласуваха за неговото приемане. С новите текстове се внасят промени в законите: „За рекламата, За печатните средства за масова информация, пресата, в Украйна, За телевизията и радиото. Забранява се рекламирането и разпространението на информацията за окултно-мистически услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки, спиритисти, астролози, прорицатели. Забранява се транслацията на програми и видеосюжети, в които в пряк ефир се предлагат окултно-мистични услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки и други лица, обявяващи себе си или считащи се за способни да предричат съдбата, да влияят на хората, на духовния свят, имущество, околна среда чрез използване на свръхестестествени способности или сили. Законът влиза в сила от деня на неговото обнародване по надлежния конституционен ред.“ Срв. http://www.dveri.bg.

[92]. Поставяме акцент, че след Реформацията окултните деяния в Европа са постепенно декриминализирани поради засилващата се секуларизация в държавното управление (отделяне на държава от църква).

[93]. Според учението на Православната църква трябва: „да обичаме грешниците, а да мразим греха „.

[94]. Например хипнозата и хомеопатията са остра форма на окултизъм, но са широко практикувани у нас.

[95]. Срв. Анатолий (Берестов), иером., цит. съч, с. 68 – за техногенния окултизъм.

[96]. Във връзка с клиничната социална работа ще споменем, че окултната болест се лекува много трудно.

[97]. „Свещеното Писание и светите отци споменават само за два източника на нашето знание относно невидимия духовен свят: божествен и демоничен. За трети източник не се споменава“. – Във: Висарион (Зографски), иером., Петър Дънов и Ванга, втора част, Атон, 2011, с. 40.

[98]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за предпазване от опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[99]. Повсеместна катехизация (въведение във вярата съгласно богословието и учението на Църквата) е възможна и чрез концепция-програма на Св. Синод на БПЦ за създаването на неделни училища във всички епархии и църковни общини, както това е станало след 09.09.1944 година. На 06.10.1944 година МНП издава Окръжно N 396, което изважда вероучението от учебната програма на общообразователните училища. През месец януари 1945 година излиза второ Окръжно, с което вероучението се отменя като задължителен предмет в програмата на основните общообразователни училища и се започва факултативно изучаване; по същия начин се премахва предметът Религия и история на БПЦ в Учителските институти за първоначални учители (ДВ, бр. 7 от 10.01.1945 година). Така се преминава към факултативно изучаване на предмета Вероучение. В отговор на това Българската православна църква в лицето на Св. Синод успява чрез синодално решение да организира около 870 църковни „Неделни училища“ по Вероучение за всички възрасти. Срв. Международен религиозно-педагогически симпозиум в България. („Религиозно обучение в контекста на общоевропейския дом“), С., 2004, с. 18.

[100]. Според нашето изследване наличието в съвременния свят на религиозни общности, които са се отделили от Православието, е още един фактор, който налага провеждането на дидактичен грамотен диалог с тях и достигането до разбирането на християнството и неговата роля и място в съвременните общества. А как може да се води дидактичен диалог с инославни и иноверни хора и държави, когато ние не познаваме традиционната от векове православна вяра и религия? Диалогът в областта на религията не е процес на насилствено налагане или оказване на влияния (както при римокатолицизма или протестанството), най-малко е и прозелитизъм, а е споделяне на религиозен опит, при което православните имат възможност да покажат дълбоката духовна основа на св. православие и действената му църковна благодатна практика, която може ефективно да лекува чрез клинична социално педагогическа и духовна дейност в психосоматичен, нравствен и духовен аспект окултната болест на личността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KA.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

Първа глава

Теоретичен анализ на изследваната проблематика§1. Социално-педагогически и богословски аспекти на възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у децата

Състоянието на детската престъпност в България и действията на държавните и обществените институции за нейното ограничаване от началото на XX век до днес не може да даде пълна и точна представа за изследваната категория деца. По-скоро вниманието на заинтересованите към дадената проблематика би следвало да се концентрира по посока на необходимостта от своевременно прилагане на системен и диференциран подход от страна на държавата и обществото към решаването на жизненоважния въпрос за бъдещето на всяка нация – децата. „Този въпрос се отнася до превенцията на детската престъпност независимо от обществено-политическото и социално-икономическото положение през отделните периоди в историята на страната“ (65, с. 43). „Борбата с наркоманията и разпространението на деструктивни култове е трудна и противоречива. Само комплексен, а не опростен подход при установяване на причините и условията може да обоснове профилактичните мерки, чието приложение значително би ограничило възможността хиляди български деца да станат жертва на тези дегенериращи младото поколение криминални фактори“ (65, с. 249).

Това е така, защото употребата на наркотични вещества и психоактивни субстанции заедно с влиянието на деструктивните култове и окултни практики са сложно явление, обусловено от редица социално-педагогически, духовни, психологически, правни и биологически предпоставки. „Подценяването на тези фактори води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на децата последици при възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у тях“ (65, с. 233). „Нарастването на криминалната активност и противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното девиантно поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане, развитие и респективно на противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век“ (12, с. 7-8).

Но парадигмата на тази проблематика ще разгледаме систематично в следващите глави и параграфи на изследването.

1.1. Понятиен апарат на изследването

„Всяка област от научното познание съдържа в себе си специализирана материя, която освен със своята насоченост се характеризира и със своя специфичен терминологичен апарат“ (65, с. 73). Затова правилното и „задълбоченото възприемане на общотеоретичните[51] положения (във възпитанието на децата) и научно-методическите послания на отделните творци (специалисти в дадена сфера) не би било възможно без запознаването със семантичното значение на най-характерните и често използвани понятия“ (65, с. 73). „Превенцията на детската престъпност също разполага със специфичен педагогически, юридически и социологически терминологичен апарат, чрез който се третират проблемите в тази материя“ (65, с. 73-74). И така ще започнем с понятията, идентифициращи субекта на противоправното деяние и характера на противоправната дейност.

Според член 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето: „Дете означава всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано[52].“ Тази дефиниция автоматично заема място във вътрешното законодателство на страната по КонвПрава Дет.[53] по силата на разпоредбите на член 49 от същата във връзка с чл. 5 (4) от Конституцията на Република България. Затова и според член 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.): „Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години“ (виж ЗЗДет.). Малолетни деца са физическите лица, които не са навършили 14-годишна възраст (виж член 3 ЗЛС). За своите противоправни деяния тези физически лица не носят наказателна отговорност, а могат да им бъдат налагани съответните възпитателни мерки (виж член 32 НК). Тези мерки се съдържат в член 13 на ЗБППМН и се отнасят за: малолетни деца от 8- до 14-годишна възраст, които са извършили общественоопасни деяния (виж член 12 на ЗБППМН).

„Допълнителното указване на долната възрастова граница – 8 години – определя пълната неотговорност за извършените постъпки на децата, недостигнали до тази възраст“ (65, с. 74). Предвид казаното: Малолетен право¬нарушител е всяко малолетно лице от 8 до 14 ненавършени години, което е извършило общественоопасни деяния, заради които следва да му бъдат наложени възпитателни мерки за въздействие по ЗБППМН. Непълнолетни деца са: „Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст (виж член 4 от ЗЛС). По отношение на непълнолетните, които са извършили противоправни действия, в наказателното законодателство са предвидени особени правила. Тоест наказателноотговорни са непълнолетните, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години, само когато са могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръдководят постъпките си (виж член 31 (1) от НК). „В зависимост от степента на вината и обществената опасност на деянието, както и от това, доколко сами са ръководили постъпките си, на не¬пълнолетните се налагат наказателни мерки по член 62 от НК или мерки за въз¬питателно въздействие“ (65, с. 74) по член 13 от ЗБППМН. В този смисъл и непълнолетен правонарушител е всяко лице на възраст от 14 до 18 ненавършени години, което е извършило престъпление или други правонарушения[54].

Противообществени прояви в буквален смисъл са деянията, които се извършват в нарушение на правилата на обществото. Или противообществените прояви са: „различните форми на престъпност, нарушенията на правовия ред и отклоненията от правилното развитие и възпитание на малолетните и непълнолетните“ (виж член 1 на ЗБППМН). Наказателният кодекс третира престъплението като: … общественоопасно деяние (действие или бездействие), извършено виновно и обявено от закона за наказуемо“ (виж член 9 от НК). Девиантно поведение[55] е това, което „противоречи на обществените норми и подлежи на морални и правни санкции“ (65, с. 82).

Понятийния апарат на „българското законодателство не съдържа точно определение за „детската престъпност“ (което е сериозен нормативен и законодателен пропуск). Но тя може да се отъждестви със събирателно понятие, което включва в себе си съвкупността от всички прстъпления и правонарушения, извършени от малолетни и непълнолетни лица, за които компетентните органи предприемат предвидените от закона мерки от възпитателен или наказателен характер“ (65, с. 82). Понятието „групова детска престъпност“ дава представа за един от „способите за извършване на противообществени прояви, престъпления и други правонарушения от малолетни и непълнолетни в съизвършителство между две и повече лица“ (65, с. 82). В този смисъл превенцията на детската престъпност (от латински – praeventio) в буквален превод означава „предотвратяване“. Тоест недопускане на престъпността, на болестта, на негативните чувства, на негативизма в междудържавните отношения при децата и така нататък. Тази дейност, „свързана с предотвратяването на престъпността (в частност детската), е един от основните обекти на изследване от страна на криминологическата и педагогическата наука“ (65, с. 82-83).

Въз основа на казаното дотук, ще обобщим казаното от гледна точка на други хуманитарни науки, например че: Дете според медицината, биологията и психологията е човек, който не е достигнал зрелост, в биологичен смисъл това е човек във възрастта между раждането и пубертета.

Според антропологията, етиката (морала) и педагогиката деца на своите родители са и възрастните хора, независимо на колко години са. Някои дефиниции за детето включват и фетуса[56] – нероденото дете. За синоним на дете могат да се ползват невръстен[57], подрастващ[58], малолетен или непълнолетен (в зависимост от навършените години). Периодът, в който хората са деца, се нарича детство, като децата от мъжки пол са момчета, а от женски пол – момичета.

В най-ранната биологична[59] фаза на живота си, обикновенно на възраст до една-две години, децата се наричат бебета или невръстни деца, след това са подрастващи, а във възрастта на пубертета са наричани тийнейджъри или младежи, също и с традиционните български названия юноши (за момчета) и девойки (за момичета). Току-що родените деца се наричат новородени. Докато са все още бебета, децата играят сами и обикновено не обичат да дават или делят играчките си с други деца, като поотраснат малко, започват да допускат и други деца. Това става обикновено около тригодишна възраст. Когато достигнат училищна възраст, повечето деца са изградили някакви основни качества и могат да участват в групови игри.

Много важно значение за психическото, физическото и умственото развитие на децата имат както играчките, така и контактът с възрастните хора (семейната среда), особено родители и други роднини. Децата се опитват да подражават на близките си нравствено в семейните и личните отношения, визиращи любов, себеотрицание, всеотдаденост на семейството или неуважение, егоизъм и агресия. Затова и децата имат права[60], гарантирани от Конституцията (основния закон) на всяка държава по света. Както споменахме в увода, грижата за децата в България изисква непрестанно преосмисляне на съществуващата законова уредба с цел преодоляване на противоречията с международните стандарти и осигуряване на максимална защита на правата на подрастващите.

В този ред на думи ще обобщим, че от гледна точка на наказателното право (релевантно за изследването) ни е известно, че в българския Наказателен кодекс има легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в член 31, алинея 1. Тази разпоредба обявява за наказателноотговорно пълнолетното лице, навършило 18-годишна възраст, което е в състояние на вменяемост и е извършило престъпление. Това определение съдържа три основни качества: 1) човек, 2) определена възраст и 3) вменяемост. А в алинея 2 е предвидено, че непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

Според съдебната практика лицата могат да носят наказателна отговорност от 00.00 часа в деня, когато навършват 14 години. Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст, което притежава нормална психика. В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които са дадени кумулативно. Принципното правило е, че основание за наказателна отговорност е извършване на престъпление. Без такова деяние няма и наказателна отговорност.

Престъпният деец обаче може да бъде само лице, което притежава определени качества. Тези качества не обосновават наказателната отговорност, но са необходими, за да може лицето въобще да бъде субект на престъпление и ако извърши такова, да носи наказателна отговорност. Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице – човек. Всякакви други живи или мъртви същества не могат да бъдат субект на престъпление. На първо място, когато определя кой може да бъде наказателноотговорно лице, НК посочва само пълнолетно или непълнолетно лице. С тези понятия в българското право винаги се отразяват определени възрастови граници на хората и само те притежават качеството „възраст“ в посочения смисъл.

Но с оглед предмета на изследване ще споменем, че „българското право, медицина или психология не дават определение на окултната болест[61]„. И така, не става ясно какъв е генезисът на девиантното и криминалното поведение на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове (ползващи окултни практики).

Принципът в българското наказателното право[62] е, че наказателноотговорни са пълнолетните лица. Но никъде не е дефинирано в българското наказателно право, че върху личността на даден индивид може да е упражнено „психическо насилие“ под формата на „ментално обсебване“ чрез окултизъм. По този начин пълнолетни или непълнолетни лица в това състояние стават невменяеми или полувменяеми субекти на правото. Но нека продължим по-нататък. С оглед на особеностите в наказателноправните системи на отделните страни е възможно пълнолетието да настъпва по-рано от 18-годишна възраст или по-късно. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъплението, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст като период от време, който е изминал от раждането на лицето. Като поставя изискването за достигната определена възраст, Наказателният кодекс отчита, че човек започва да се развива от момента на неговото раждане, но измененията, в които се проявява това развитие, продължават и след раждането. Развитието на човешкия индивид е продължителен процес и се отнася до три основни изменения на личността: физически, психични и обществени. Развитието на човека има свои степени.

Само при определена степен на физическо, духовно и обществено развитие може да се очаква, че даден индивид е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно: малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на член 32 (1) от НК те не са наказателно отговорни. Това положение е императивно. Иначе казано, малолетните лица въобще не носят наказателна отговорност. На тях се налагат само възпителни мерки по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Следователно лицата под 14 години, независимо от своето индивидуално развитие, са негодни за субекти на наказателна отговорност. Те не отговарят за извършеното, въпреки че по своето обективно съдържание то може да носи признаците на един или друг престъпен фактически състав. Непълнолетни вече споменахме са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години. Само че сега ще ги диферинцираме. Те се разделят на следните групи: непълнолетни наказателно отговорни и непълнолетни наказателно неотговорни. Разпоредбата на член 31 (2) от НК приема, че непълнолетните поначало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.

Въпросът за тяхната психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Не бъде ли тя изрично установена, непълнолетното лице не може да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателно отговорно (51, с. 201-203). Предвид на нуждата от изрично установяване на тази зрелост може да се каже, че по отношение на непълнолетните е налице индивидуално оборима презумпция за липса на такава зрелост. Оборима презумпция за незрелост – оборването на тази презумпция става съгласно член 31 (2) от НК: „Непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.“ Ако лицето има относително по-бавно индивидуално развитие, което за тази възраст е в рамките на нормалното, непълнолетният не е в състояние да разбира свойството или значението на своето деяние или да ръководи постъпките си, смята се, че той, макар нормален и здрав, не е навършил онази минимална възраст, която би го правила достатъчно зрял и би позволила подлагането му на наказателна репресия. В такъв случай въпросът за неговата вменяемост не се поставя на разискване. Според разпоредбата на член 31 (1) от НК пълнолетни са лицата, навършили 18 години. По отношение на тях е налице необорима презумпция за зрелост и остава да се разисква само въпросът за вменяемостта им, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право. Пълнолетните отговарят на общо основание. За да може едно лице да бъде субект на престъпление, то трябва да притежава нормална психика (която може да бъде под въздействието на фрустрация[63]). В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост. В нашия НК няма легално определение за вменяемост, но има за невменяемост – член 33 (1) от НК: „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост[64], когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си“. Такова лице не е наказателноотговорно, спрямо него могат да бъдат приложени само принудителни медицински мерки.

Изхождайки от горното, възниква въпросът, възможно ли е децата, жертви на наркотици и деструктивни култове да са невменяеми в конкретни ситуации?

„Невменяемостта[65] се определя чрез психиатричен критерий, свързан с причините, които засягат психиката на субекта на деянието по начин, който го прави невменяем (умствена недоразвитост – вродено слабоумие или олигофрения – дебилна форма, имбецилност и идиотия), като последната степен винаги изключва вменяемостта“ (90, с. 44). Тоест „вменяемостта визира постоянно разстройство[66] на съзнанието вследствие на психични болести[67] – шизофрения, параноя, маниакално-депресивна психоза и други; временно разстройство на съзнанието вследствие на физически или психически травми, нарушаващи нормалната мозъчна дейност. Като вменяемостта трябва да съществува в момента на извършване на деянието“ (27, с. 73-74).

Настъпилата след момента на деянието невменяемост няма материално-правно значение. В този случай се прилагат предвидените в закона медицински мерки. Отношението на българското наказателно право към подрастващите е изразено в принципното разбиране за наказателната неотговорност на известна категория лица – малолетните във всички случаи и безусловно (член 32 (1) от НК), а относно непълнолетните, доколкото не са могли да разбират свойството и значението на деянието или да ръководят постъпките си – член 32 (2) от НК. Делението на възрастовите групи – малолетни, непълнолетни, пълнолетни, е с оглед на това, дали включените в тях субекти могат да носят наказателна отговорност. Следователно възрастта и по-точно ниската възраст имат много голямо значение в наказателното право. Тя служи най-напред и преди всичко за определяне наличието на субект на престъпление и наказателноотговорно лице. По нея се решава дали е изпълнено второто им основно качество, след чието установяване подлежи на изследване само вменяемостта. Ниската възраст също така може да обоснове предвиждане в самия закон на по-леки наказания, както и други предвидени в закона облекчения. Тоест тя може да служи за диферинциация както на наказателна отговорност, така и на наказанието, което има за цел превъзпитание на криминално проявените субекти. „Превъзпитанието като понятие от социално-педагогическата работа и теорията на възпитанието е целенасочена възпитателна и самовъзпитателна дейност, потискаща негативните качества и стимулираща възстановяването и усъвършенстването на притежаваните и появяващите се позитивни качества на детската личност“ (65, с. 90). Изхождайки от последното, по целесъобразност няма да навлизаме повече в понятийния апарат на този етап, тъй като това ще става постепенно в следващите глави и параграфи на изследването.

1.2. Същност на наркоманиите и злоупотребата с психоактивни вещества

Наркоманията, най-общо казано, е състояние на психическа или комбинация от психическа и физическа зависимост към даден вид психоактивно вещество (ПАВ) с въздействие върху централната нервна система, при което се изработва зависимост от приемането ѝ. От медицинска гледна точка наркоманията е хронично рецидивиращо заболяване[68], при което са налице неврохимични и молекулярни промени в мозъка. Под термина „пристрастяване“, който понякога се използва като синоним на наркомания, би следвало да се разбира по-скоро привикване към някакво поведение или състояние. Когато говорим за наркомания или зависимост, ще поясним, че става въпрос за различни видове пристрастявания към дадено наркотично и психоактивно вещество или хазарт, компютърни игри, секс, сърфиране в интернет и прочее.

Пристрастяването[69] е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или греховно действие. Обикновено пристрастяването е процес, който се развива с времето. Пристрастяването може да се разглежда и като продължаване на употребата на вещество или извършването на греховната дейност въпреки негативните последствия, свързани с тях. Удоволствието и насладата, които са изпитани първоначално, обаче с продължението на употреба на веществото или греховната дейност води да необходимост от употребата им, за да се възвърне нормалното състояние (състоянието отпреди започването). Този процес се свързва с промените в мозъчната биохимия и структурните изменения на мозъка, които настъпват след употребата на „пристрастителя“, наричан още наркотик[70]. След като премине ефектът от еднократна употреба, човек рядко изпитва неконтролируема нужда. Някои наркотици могат да доведат до неприятни странични ефекти (гадене, главоболие, обърканост) още при първата употреба, но в повечето случаи водят до приятни усещания. Точно те обикновено са причината човек да реши да употреби отново и да продължи да употребява по-често, което впоследствие може да доведе до пристрастяване. Тоест човек се пристрастява към нещо, което му харесва. Думата „пристрастяване“ произлиза от думата „страст“ – силно желание, отдаване и обезумяване[71].

Какво представлява зависимостта към психоактивните вещества?

Съществуват доста зависимости към някои определни групи вещества – опиати (хероин, морфин и други), кокаин, бензодиазепини (лексотан, диазепам/реланиум), транксен, ксанакс и други), психостимуланти (екстази, амфетамин и други), алкохол (ракия, водка, уиски, джин, вино, бира и други), барбитурати[72], както и влечение към халюциногенни средства: канабисови производни (марихуана, хашиш), LSD, халюциногенни гъби и други (145, с. 19-25).

Причини за възникване на наркоманията:

Използването на наркотиците води до болестна зависимост на организма (145, с. 7). След честата употреба на упойващите вещества психиката на наркомана става много лабилна, което го подтиква да търси начин да задоволи наркотичната жажда с още една доза. В този етап се проявява и толерантността към приспособяване на организма с определената наркотична доза. Тъкмо затова наркозависимият преминава към непрестанно увеличаване на първоначалните си дози или към употреба на по-силни наркотични вещества.

Симптоми и причини за наркоманията

Причините на един човек за злоупотреба с наркотици са многобройни (145, с, 17-20). Влечението към наркотика (халюцигена) се поражда от слабата воля и психичната нагласа, че наркотикът ти помага да премахнеш или избегнеш проблемите си. Наркоманът поддържа съзнанието си в заблуда и чувство на задоволеност, добро настроение, успокоение или възбуждане.

В симптоматиката на наркоманите има общи явления.

Извън употребата на наркотични вещества болните са потиснати или раздразнителни, неработоспособни, понякога тревожни, напрегнати и обсесивно-компулсивни[73]; особено опасно е настъпването на депресивно-реактивно състояние, водещо до самоубийство (145, с. 17-20).

В основата на всяка наркомания се явява даден грях или греховна потребност, която става неудържима за промяна на настроението, за успокояване и приятна релаксация, за разведряване и облекчаване, „за повишаване на работоспособността и жизнената сила“, за премахване на болката, за опияняване или леко упойване. Това е всъщност бягство от една непоносима действителност в един изкуствен „рай“ на упойката, на безболезнеността и в света на „мечтите“. Наркоманията прави хората, които употребяват системно опиати, да бъдат:

– безволеви

– нетрудоспособни

– антисоциални

След като действието на наркотика премине, наркозависимият се чувства:

– неспокоен

– къса дрехите си

– изпотява се

– не може да работи

За да премахне тези неприятни усещания, наркозависимият е принуден да приеме наркотик, но вече в увеличена доза. Едни от признаците, по които можем да разберем, че даден човек е пристрастен към наркотиците, са:

– необичайни и непредсказуеми промени в настроението и навиците;

– еуфорично, сънливо или депресивно поведение; необяснима загуба на интерес към приятели, близки, училище, работа, любими занимания;

– неадекватно и безпричинно агресивно поведение;

– наркозависимият започва да лъже и да краде, за да си осигури поредната доза

Наркоманите не трябва да бъдат изолирани от обществото (145, с. 20-25). Напротив, те трябва да са сред близките хора и обществото, зависимият трябва да се стреми да избягва местата, на които се разпространява наркотикът. Стремежът у тези болни да държат в тайна употребата на опиати се обяснява със страха им, че могат да бъдат обвинени или наказани с презрението на обществото. Ако не им се помогне навреме, може да се създаде порочен кръг – засилване на стремежа към наркотиците, което довежда до още по-тежки увреждания и до фатален изход. Учените не очакват чудеса в борбата срещу пристрастяването към кокаина. За разлика от хероина, кокаинът действа не на една, а на три различни болкопотискащи системи в човешкия организъм. Наркозависимите, които правят опити да се откажат от кокаина, преминават през критичен период, период на безжизнена апатия, който ги принуждава пак да тръгнат по пътя на наркотика. В най-добрия случай последователите могат да се надяват за комбинация от лекарства за отслабване на усещанията през различните фази на лечението, усещания като желание за още наркотици или за състояние на депресия.

Темата за наркоманията е сравнително важна за нашето общество, а представите за диапазона и пораженията на това зло поляризират отношението на хората към него. Разбира се, набавянето на дрога, което може да стане без особени затдруднения и употребата ѝ, както и прекомерната консумация на алкохолни напитки или злоупотребата със специални лекарства изискват навременна намеса на държавните институции, на Православната църква, както и на цялото общество. За пристрастяването на младия човек към наркотиците (а при пристрастяването особено важна е възбудата), специалистите определят следните по-важни детермиращи фактори: психологични, социални и невробиологични. Семейството е един от основните фактори, който може да предразположи децата към порока на злоупотребата с наркотични вещества. Употребата на наркотици от самите родители, особено алкохолизмът на бащата или недостатъчната бдителност на майката, са съществени предразполгащи фактори. Въпреки тези твърдения не може да се говори за пълна наследственост на пристрастеността към наркотици. Тя се изключва и поради още едно съображение – наркоманиите обхващат широк спектър от индивидуални особености, които се повлияват от социалната и културна среда.

За пристрастяването към наркотици помага средата, в която живее и се учи младият човек. Тези, които търсят „радости“ от опиатите, се сприятеляват с наркомани и създават много устойчиви връзки, нещо, което рядко се случва с младежи ненаркомани. Липсващият родителски надзор и влиянието на училището косвено съдействат децата да се включват в групи, които използват дрога и ги превръщат в свои членове със силна психична зависимост (147, с. 74-75). От богословска гледна точка наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони (148, с. 144).

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот (148, с. 145).
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[51]. Теория на възпитанието – разглежда същността на възпитателния процес, принципите и методите на възпитание, различните страни и задачи на възпитанието, както и условията и специфичните средства за тяхното решаване.

[52]. Тук става въпрос, че в националното законодателство за децата в някои страни се признава за настъпването на пълнолетие възрастта с една или две години под или над посочените 18 години.

[53]. КонвПрава Дет. – Конвенцията за правата на детето на ООН от 1989 година, ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година.

[54]. „За извършени маловажни административни нарушения от непълнолетни“… наказващите органи изпращат съставените актове на местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за налагане на мерки от възпитателен характер“ (виж член 29 от ЗАНН).

[55]. Трябва да се прави разлика между девиантно и дезадаптивно поведение, въпреки че при тях е налице идентитет. Дезаптивно поведение – Теория на Р. Драйкурс – Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивно поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства в хората, които ги обкръжават. Срв. http://www.psyoffice.ru

[56]. Фетус (на латински: fetus), или плод, се нарича зародишът при животните и човека. Развива се в матката на майчиния организъм, като получава необходимите за развитието му кислород и хранителни вещества от кръвта на майката посредством плацентата. Матката служи като среда за пренасяне на необходимите на плода метаболити и като филтър, който може да предпази фетуса от някои неблагоприятни фактори в кръвта на майката. Кръвообращението на плода (фетуса) е напълно самостоятелно и неговата кръв никога не се смесва с тази на майката.

[57]. Невръстен – в детска възраст, младенчески, непълнолетен, малък, недорасъл, детски и прочее.

[58]. Подрастващ – понятие за юношеската възраст на децата, което обуславя техния разстеж и развитие.

[59]. Биологичното развитие на детето представлява изучаването на процесите и механизмите, съпътстващи физическото и психическото му развитие, от момента на раждане до достигане на полова зрялост.

[60]. Правата на детето са човешки права на децата с подчертано внимание към правата на специална закрила и грижа, осигурявани на младите, включително правото на общуване с двамата биологични родители, на човешка идентичност, както и правото на основните нужди като храна, платено от държавата образование, здравеопазване и наказателното право, подходящо за възрастта и развитието на детето. Интерпретациите на правата на децата варират от позволяване за децата на способността за автономни действия до прилагане на законова и държавна грижа за освобождаване на децата от физически, умствени и емоционални злоупотреби. Терминът „дете“ според социологията (за разлика от правото) не се отнася непременно до непълнолетен и може да включва също и пълнолетни независими деца. В международното право няма дефиниции за други термини, използвани за деца, като юноши, младежи, тийнейджъри. Срв. http://www.sacp.government.bg

[61]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се в симптоми на шизофрения или психичен автоматизъм в медицински аспект, а според пастирската психология окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. Срв. Божков, Б., Опасността за обществото от окултните практики в обществото, С., 2012, с. 84. Окултната болест е феномен, който трудно може да се опише с оглед на психичните, религиозните и соматичните преживявания, усещания, страдания и чувства, които изпитват жертвите на окултни практики, но най-общо може да се поясни, че видимите белези на окултно страдащите се изразяват в сериозно нарушение на социалното функциониране в семейството, обществото, работата, образованието и други. Затова окултната болест е свързана с много соматични и психични заболявания и нарушение на социалното функциониране на личността. В такова състояние много хора не осъзнават истинската причина за депресията си или загубата на контрол в живота и независимо че лекуват депресивното си състояние с медицински средства, не могат да излязат от това състояние, като дори се влошават в много от случаите. Това се отнася до много от хората в състояние на алкохолна болест или феномена на наркоманията. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително. Понятието феномен (оттам и феноменология) означава също и вътрешната страна на нещата, най-вече на преживяванията на хората.

[62]. Вж. Национална стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и непълнолетни, приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13.01.2003 година.

[63]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

[64]. „Невменяемостта и вменяемостта са качества на психиката, които са от значение за наказателното право. С понятието невменяемост се отразява отсъствието на възможност дадено физическо лице да избира и владее своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо. Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият елемент на вменяемостта, било само волевият елемент в постъпките и действията. Невменяемостта е легално определена в член 33 (1) от НК, според която разпоредба разглежданото състояние на психиката се дължи на умствена недоразвитост или на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и се изразява в това, че невменяемото лице не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Докато вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява във възможност за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките“. Срв. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 119.

[65]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост. 1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо. 2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение. 3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.

[66]. „Клиничните описания на разстройствата на личността следват феменологичната традиция в психопатологията и са представени по отделни категории (диагнози). В специализираната литература съществуват много описания на едни и същи диагнози, които акцентират обаче на сходни черти. Повечето клинични психолози и психиатри се придържат основно към описанията на Fish – новата психопатология и нейните модификации.“ – В: Попов, Г., Психопатология, феноменология и методика, Варна, 2013, с. 223.

[67]. „Ръководството за диагностика и статистика на психичните разстройства (на английски: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM)) e предложено от Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association). Досега има разработени 4 версии, като в момента действа последната, 4-та версия, известна като DSM-IV. Тя е само за психичните разстройства, които се разпределят в 17 основни категории. Класификацията на психичните разстройства по DSM-IV е следната: Разстройства на психиката; Нарушения в развитието; Нарушения във физическото развитие; Влияние на стресови фактори; Оценка на социалното функциониране“. Срв. http://www.dnes.bg.

[68]. Срв. http://www.ncn-bg.org.

[69]. Пак там.

[70]. Пак там.

[71]. Пак там.

[72]. Барбитуратите са група вещества, производни на барбитуровата киселина, които действат като депресант на централната нервна система и по силата на това имат широк спектър от реакции – от леко успокоително до анестезия. Те са ефективни също като анксиолитици, хипнотици и антиконвулсанти. Имат потенциал да създадат пристрастеност както физическа, така и психологическа. Барбитуратите са вече до голяма степен заменени с бензодиазепини в рутинната медицинска практика, например при лечение на тревожност и безсъние, най-вече защото бензодиазепините са значително по-малко опасни при предозиране. Барбитурати все още се използват обаче като цяло за анестезия и за лечение на епилепсия. Те потискат дихателния център, затова не се препоръчват при бронхиална астма, белодробен емфизем и мозъчна травма.

[73]. Обсесивно-компулсивното разстройство, също ананкастно разстройство, е разстройство, свързано с тревожността, характеризирано от недоброволни натрапливи мисли. Когато страдащият започне да приема тези натрапливи мисли, тогава започва да развива тревожност, основана на страха, че нещо лошо ще се случи. Страдащият чувства, че принудително трябва да извършва ирационални, отнемащи време действия, за да отстрани тревожността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JE