Дякон Георги Ибришимов
Грубата проза на живота, колкото и неумолимо да ни свързва със земята, колкото и обезличително да ни поробва на материалното в нея, както и да засилва съблазънта за отричане на духовното в човека, колкото и да затвърждава господството на плътското в живота – все пак не е в състояние всецяло да отрече, потисне или унищожи духа на човека, макар и този дух много често да представлява само слаботлееща искра в гъсти пластове пепел: пепел на чувствено увлечение от зли пороци и пепел на духовна пустота от лоши размисли! Не всичко обаче в живота е проза и пепел – и не всички в света са плът и искра: духовният интерес в човешката душа може да се различава в степени – обаче в никое човешко същество не липсва и на това се дължи искрата на всеки дух в пепелището на плътското някога и днес в битието на човешкия род.
При скромни възможности и ограничено време нам предстои бегло да проследим стъпките на човека през вековете – всички мисли около нашата сложна тема се изчерпват с три думи: път, истина и живот – три загадки на вековете, три проблеми за умовете и три основи на всебитието! Духовно разкрити, тези думи значат: за всяко човешко битие предстои известен път, всяко човешко съществуване трябва да открие някаква истина и всеки човешки живот следва да се въплъти в смислени и творчески дни. Гласът на вековете, с поучителното слово на историята и с печалните останки на археологията, ни говори, че човечеството в своето историческо развитие е търсело верен път, мечтаело за пълна истина и жадувало за разумен живот – това се потвърждава и от пъстрото духовно наследство, и от богатите материални следи на древността. В много пътища се е лутало човечеството, на много истини са се кланяли хората, различни животи е зарегистрирала земята – само така можем да си обясним: фетишизма на индиеца – да боготвориш трескàта, която е убола пръста ти, защото крие духовна сила в себе си, огнепоклонството на персиеца – да боготвориш стихията на огъня, защото той е началото на всебитието, собеизъма на египтяните – да боготвориш небесните светила, защото от тях зависи щастието в дните ти, зоолатрията на африканеца – да боготвориш различни животни, защото те са оръдията на съдбата и антропологията на гърците – да боготвориш фантазни богове на Олимп, защото те са творците на всичко видимо! Мрак и суеверие, лъжа и плът са съпътствали живота на езичника: древният свят не откри истината – за това Сократ се провикна, че знае само това, че нищо не знае; древният свят не оформи и човека – за това и Диоген, посред бял ден, с фенер в ръка, търси по улиците на Атина човек между хората; древният свят не позна и Бога – за това и отчаяният елин издигна в античната си столица паметник в чест на „Незнайния Бог“.
Когато грях вилнееше в човешките души, когато пороците се надпреварваха на земята, когато страшно отчаяние сковаваше живота – тогава промислително изгря бляскава звезда над Витлеем и безплътна сила от висините възвести, чрез прости овчари, велика радост за всички човеци: роди се в града на Давид очакваният от юдеите Месия и бленуваният от езичниците небесен Младенец – роди се светлината на света, солта на земята, разумът на вековете, ръководството на живота, причината на всемира! Човечеството е съществувало преди Христовото раждане много хилядолетия – не е ли създало вековни култури?, не е ли родило гении на разума?, не се е ли вдъхновявало от колоси на духа?, не е ли притежавало светлина за разума?, не е ли имало духовно ръководство за живота? Всичко е имало – и слънцето пак е светело, и луната е греела, и земята е правила своя кръг, и човекът е живял: но… в мрак, плът и лъжа – духът, истината и правдата били в робство! Обективният разум и чистата съвест не могат да отрекат, че едничко християнството донесе на света пълна светлина за духа и творческа обнова за живота – исторически факт, който може да е неугоден за едни и изобличителен за други, но е жива истина, която кани човека към просвета и дава на земята живот.
Не искаме да принасяме глупава дан на словоохотливостта, нито пък желаем да бъдем голословни въ редовете си – ще призовем в защита: не пророците от Палестина – те изобличаваха старите юдеи, но осъждат и нашите неверници; нито пък апостолите на Христа – те просветиха езичниците по вселената, но съвременните безбожници ги отричат; за това ще си послужим с историята: тя да ни разкаже – какво е било духовното състояние на човечеството и нравствения лик на земята до раждането на Христа и чакал ли е старият свят Иисус като всеобщ учител за живота и спасител на земята? Рождението на Христа Иисуса завари земята и човека в крайно критично духовно и материално положение – християнството исторически се яви в дни: когато древният свят смъртно се разяждаше от повсеместен религиозен упадък, когато човешкият разум се терзаеше от многостранен философски скептицизъм, когато животът се разлагаше от систематическо нравствено безразличие, когато народите се деляха на елини и варвари, а човеците на свободни и роби, когато лъжата беше добродетел, материята – идеал, плътта – култ! Всички завидни успехи на античните столетни цивилизации, като започнем от Халдея и свършим с Елада – не задоволиха човешкия дух, не облагородиха човешкото сърце, не посочиха същината на живота, не откриха пьрвопричината на битието: оръжието на Рим завладя света – но не усвършенства човека, философията на Атина заля земята – но от мъртвите богове на Олимп не се отказа, Египет се красеше с мъдрост и богатство – но потъна в пирамиди и умря в суеверие, Вавилон живя в блясък, охолство и слава – и той загина в мрак, сласт и забрава! Духът на човека бе гладен и пуст – могъществото на плътта и блясъкът на материята на удовлетворяваха мистичните копнежи на сърцето: то чакаше храна от висините – не затова ли магите следяха звездите и се ровеха в книгите, а пророците броеха годините и Юдея чакаше изгрева на звездата от Яков?!
До колко човек е бил отчаян, нравите понизени и животът разстроен в Рим – това се вижда много ясно от думите на философа Сенека, който характеризира времето и съвремениците си така: „Навсякъде вилнеят пороци и злодеяния; хората се надпреварват в нечестие; всичко проявява неутолима жажда за грях; кипи някаква страшна и неизвестна борба; никаква надежда за изправление; на челото на всеки човек е написано плът и похот“. За идейния образ и морално съзнание на древния грък можем да съдим от свидетелството на историка Поливий – той казва: „Аз не бих дал никому един златен талант, ако той би ми дал 20 разписки с подпис, печат и заверка на съда, дори и при поръчителство на 40 души гаранти“. В тясна връзка с тези исторически данни, стоят и нравствените вопли на езичника за нов духовен живот и за спасение от ада на земята: Виргилий в поезията си мечтателно е възпявал девствената чистота на първите хора, и пророчески вещаел на римлянина нов златен век за човечеството, който ще настъпи от небесен младенец, роден от девица в изтока – той ще въдвори правда на земята и мир между хората. Атина не остана назад в гаданията си за бъдещето на човека и света – Платон, със своята идеалистична философия, още по-убедително е успокоявал разочорования елин: „На земята ще настъпи ред; между хората ще зацари доверие, не обаче от земята и не от самите хора. Само Бог, в скрит човешки образ, може и трябва да ни изясни, какви трябва да бъдем помежду си и какво дължим на небето – така мъдърствувал за Христа този мистичен син на езичеството. Силен отзвук на тази всеобща надежда в учени и прости, в богати и бедни, в свободни и роби, в големи и малки, за духовното възраждане на стария свят намираме и в сьчиненията на древните историци Тацит и Светоний – и те ни говорят, че мнозинството от людете в техни дни отправят поглед духовен към Изток и чакали избавлението от Юдея.
И богоизбраният народ се бе отклонил от пътя на живота – Иехова бе почти забравен, пророческият институт бе заглъхнал, царският трон бе сринат, народът бе в плен разсеян, Палестина бе в траур и отчаяние! Юдеинът, като личност и нация, беше нещастен роб на убийствената буква, която го увличаше традиционно и механически към духовно и материално загиване – той се лелееше от груба надежда за мнимо богато наследство, в което всичко земно имаше, но любовта към човека и Бога липсваше: благовонният дим пълнеше само храма, но благоуханието му не стигаше по-високо от стрехите; молитвените стонове понякога може би бяха силни и трогателни, но не можеха да пробият дори и мъглите над земята, защото патроните на тяхното благочестие бяха ялови и падаха около самите тях, като скръбно свидетелство и поучителен знак за фалшивия му живот, в който нямаше истина и правда, липсваше милост и благочестие, отсъстваше любов и жертва!
Езичник, в мисъл и култура, в живот и творчество, се движеше диагонално противоположно на юдейския мир: за него нямаше обетование; лишен бе от надежда; оплътен бе до кости – гниеше в отчаяние! Езичникът, преди да съществува апостол Павел, инстинктивно в бита си беше олицетворение на неговия мъдър девиз: всичко да се изпитва, доброто да се държи – той обаче истината не откри и доброто не задържà, защото, откъснат от Бога, езичникът помисли да живее и се слее само с природата, като начало и край на всичко. Природата обаче мъдро му проговори, че тя не е причина, а следствие – че тя не е майка на живота, а дъщеря: тогава той се поклони на звездите – но те не приеха тази чест; помоли се на слънцето – но и то посочи своя Създател; обърна се и към водата – но в нея видя само лика си; най-после запита всички твари по вселената: кой, откъде и що е той – и кой е виновникът на всичко? Те мълчаливо му отговориха, че той е езикът на техния Творец и ключът на всемирния живот – но… в този език и ключ нямаше духовен живот: той беше само кости, кръв и месо – духът му беше убит, любовта погребана, надеждата мъглява.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.