Етикет: евсевий кесарийски

Кога и от кого е кръстен светият равноапостолен Константин Велики?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Алексий Чаплин

Православната църква в продължение на хилядолетия дълбоко почита и тачи паметта на първия християнски император  – светия равноапостолен Константин Велики. Благодарение на неговия подвиг на вярата, светлината на Христовата истина просветлява не само всички народи във всички краища на великата Римска империя, но и се разпространява през вековете до народите, които възприемат културното и духовно наследство на Новия Рим – Византия. Затова е много жалко да наблюдаваме, когато тази памет у нашите съвременници под прикритието на „научна обективност“ се осквернява от древната лъжа на еретиците, която не само е проникнала в семинарските учебници, но и е довела до ревизия и коренна редакция на житието на светия цар. Мисля, че „ценителите“ на историята се досещат за какво говоря – това е прословутият въпрос за времето на приемането на тайнството кръщение от първия християнски император.

Както минали, така и настоящи академични историци на Православието, следвайки светските, единодушно заявяват, че св. Константин Велики е кръстен на смъртното си ложе през 337 година от епископа арианин Евсевий Никомидийски. За това пишат такива светила от историята на древната църква като Василий Васильевич Болотов[1], Антон Владимирович Карташьов[2], Александър Иванович Бриллиантов[3], Михаил Емануилович Поснов[4], а от съвременните историци, които ми идват на ум, са протоиерей Валентин Асмус[5] и Александър Дворкин[6].

В своите заключения научната общност разчита на най-древни християнски автори. И действително, как да не се вярва на човек, лично приближен до император Константин – неговия първи официален биограф Евсевий Кесарийски? В четвъртата си книга „За живота на блажения василевс Константин“ той излага обстоятелствата на кръщението на царя:

„Първо Константин започна да страда от телесна немощ, а след това в него се откри болест. Затова, оставяйки града си, той отиде на топлите води и оттам се премести в едноименния град на майка си Еленополис. Тук, прекарвайки време в храма на мъчениците, той възнасяше усърдни молитви и молби към Бога; когато усети края на живота си, той реши, че е време да се очисти от предишните грехове, защото вярваше, че всичко, в което е съгрешил като смъртен, ще бъде премахнато от душата му чрез силата на тайнствените молитви и спасителното слово на кръщението. Размишлявайки по този начин, той коленичи на земята, изля молитви пред Бога, изповяда греховете си в самия храм и тук за първи път беше удостоен с молитвено полагане на ръце. След това, като се премести оттук в покрайнините на град Никомидия и там събра епископите, им каза следното: „Дойде онова желано време, за което отдавна жадувам и за което се моля, като време на спасение в Бога. Време е и ние да приемем печата на безсмъртието, да се приобщим към спасителната благодат. Мислех да направя това във водите на река Йордан, където в нашия образ, както е речено, самият Спасител беше кръстен, но Бог, Който знае полезното, ме удостоява с това тук. И така, нека не се колебаем повече, защото ако Господ на живота и смъртта пожелае и удължи моето съществуване, ако веднъж е определено, че отсега нататък ще се присъединя към Божия народ и като член на Църквата ще участвам в молитвите заедно с всички, тогава чрез това ще се подчиня на правилата на живота, съобразени с Божията воля“. Така каза Константин и епископите, като извършиха свещен обред над него, изпълниха Божието определение, подготвяйки необходимото, го научиха на тайнството. Така Константин, първият от всички, от векове царували автократори, чрез възраждането в църквата на мъчениците, стана съвършен християнин…“[7].

Други църковни битиеписатели от IV–V век Ермий Созомен, Сократ Схоластик, св. Теодорит Кирски, накратко повтарят историята на Евсевий [8] и само блаженият Иероним Стридонски, най-древният автор след Евсевий, прави важно уточнение в своята „Хроника“, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски[9].

Мисля, че ако попитате някой семинарист и дори свещеник за кръщението на равноапостолния Константин, ще чуем в отговор горната история на Евсевий Памфил. Следователно за много православни може да се окаже цяло откритие, че Православната църква е отхвърлила тази версия на Евсевий като умишлено изкривяване на историята от еретиците ариани.

За да се разбере позицията на Църквата, трябва да се обясни на кого „бащата на църковната история“ приписва кръщението на първия православен суверен. Прави впечатление, че в работата си за „Василевса Константин“ авторът дори не смее да назове името на този човек – това било е твърде предизвикателно. Но всички древни отлично разбирали кого има предвид историкът арианин[10]. Името на този човек, както вече беше споменато, е посочено в неговата хроника само от блажения Иероним Стридонски, при това с многозначителния извод: „Константин, в последното време от живота си, бидейки кръстен от Евсевий, епископ Никомидийски, се отклонява в арианското учение“[11]. Тоест блажени Иероним посочва отклоняването на светия цар в ерес с мотива, че той бил кръстен от Никомидийския епископ, известен  на всички с арианството си. Никомидийският епископ не е само един от иерарсите, симпатизиращи на еретиците. Това е не друг, а главата на самата арианска ерес. Сега е обичайно да наричаме последователите на ересиарха Арий ариани, докато самите еретици се наричали „евсевиани“. Ето какво съобщава професор Василий Болотов за това:

„Историческите ариани не искали да бъдат наричани по името на своя водач, както обикновено се случва, но се наричали евсевиани, протестирайки срещу името ариани по този начин: „Как ние, епископите, ще следваме един презвитер (свещеник) – Арий?“ Следователно Арий бил указателят за посоката, а истинският водач на ереста бил Евсевий Никомидийски“[12].

С други думи, да се каже, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски би било същото като да се каже, че самият Арий го е кръстил. Вероятно, за да не хвърлят сянка върху царя, почитан от Църквата, именно поради тази причина нито Ермий Созомен, нито Сократ Схоластик, нито блаженият Теодорит Кирски назовават името на кръстника, а Руфин Аквилейски дори не споменава този сюжет с кръщението.

Но Православната църква не е последвала мнението на тези авторитетни църковни историци от древността, въпреки че сред тях били и свети мъже като Теодорит Кирски и Иероним Стридонски. От незапомнени времена тя се придържа към друга версия за кръщението на първия православен цар още преди Никейския събор – от св. Силвестър, епископа на Рим, около 323 година.

Същността на тази версия е следната: цар Константин се разболял от проказа, която покрила цялото му тяло. Много лекари били безсилни да помогнат на пациента. Накрая езическите жреци от идолския храм отишли при Константин, като го съветвали за изцелението му да се изгради купел в езическия храм и там да се изкъпе в кръвта на кърмачета. Царят, слушайки жреците, събрал бебетата за клане, но трогнат от плача на майките, уплашил се от намерението си и пуснал майките и децата с дарове. 

В същата нощ в съня на Константин се явили апостолите Петър и Павел, които, като го похвалили за отказа му да извърши този ужасен грях, в замяна предложили друг начин за очистване от болестта – чрез приемане на православната вяра и кръщение от епископа на Рим свети Силвестър. 

Събуждайки се, царят намерил Силвестър, който се криел от гонението, и го попитал какви богове са му се появили насън. Силвестър обяснил на Константин, че това не са богове, а апостолите на Единия Бог и нашия Господ Иисус Христос Петър и Павел и като доказателство му представил икони на светиите, в които царят разпознал апостолите, които му се явили насън. 

Свети Силвестър огласил Константин във вярата, заповядал му да се покае и да пости, да прекрати идолопоклонството и преследването на християните. След известно време, след като изпълнил всичко необходимо, Константин приел тайнството на кръщението от светия папа Силвестър и в кръщелния купел се очистил от проказата. От този момент той се преобразил от езически император в цар християнин.

Източникът на този разказ в науката се нарича „Деяния (или актове) на Силвестър“. В древността той е признат за равен на историята на Евсевий. Такова допускане е направено още в XIX-ти век от професор Болотов[13]. Някои съвременни западни изследователи (Поликамп) извеждат ранните редакции на „Деянията на Силвестър“ също към IV-ти век[14].

Фактът, че във византийския Изток още от VI-ти век историографите свързват кръщението на цар Константин със свети Силвестър, също говори за древността на приемането на това предание от Църквата. Така Иоан Малала (VI-ти век) в своята хронография пише:

„След като пости и получи наставление, той [Константин] бе кръстен от Силвестър, епископът на Рим – той самият, и майка му Елена, и всички негови роднини, и приятелите му, и цял куп други римляни. И така император Константин стана християнин[15]„.

Прочетете още „Кога и от кого е кръстен светият равноапостолен Константин Велики?*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след не­говото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Хрис­тос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповедание­то на апостол Петър не било негово соб­ствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтък­нато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез из­следването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всич­ко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апосто­ли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вя­рата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да ка­жете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послу­шала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у чо­века може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да из­повяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апос­толи. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, про­тивоположното на духовното. Апостол Пе­тър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изслед­ване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.

„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – ка­зал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употре­бената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе пред­вид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (под­крепена и усилена от Бога Отца) в Ии­сус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на два­надесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, са­мата тази Църква ще престане да съ­ществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Бо­жи и тя ще бъде подкрепяна и усил­вана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските ис­тини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апос­толе Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Ии­сус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вя­рата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в из­поведанието му в околността на Кеса­рия Филипова, станало в по-късно вре­ме, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.

Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ

И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос на­рича апостол Петър „камък“ заради него­вата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следовател­но – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповяд­ваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обя­снява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От ду­мите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се за­ключи, че както апостол Петър бил повяр­вал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съ­гради Своята Църква.

„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на на­падение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се счи­тали (в Палестина и други някои стра­ни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Госпо­д Иисус Христос църква върху вяра­та в Него като Син Божи.

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет – продължение и край*“ →

Св. апостол Петър в Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Н. Гяуров

Сведения за св. апостол Петър, за него­вия живот и дейност се черпят главно от Свещеното Писание на Новия Завет.

От думите на евангелист Иоан: „а Филип беше от Витсаида, от града Ан­дреев и Петров“ (Иоан 1:44), може да се заключи, че апостол Петър бил роден в град Витсаида. Там той се занимавал с риболовство. От град Витсаида апостол Петър, заедно с брат си апостол Андрей, се пре­селил в град Капернаум, дето двамата братя придобили своя къща („в къщата на Симона и Андрея“ – Марк 1:29). В град Капернаум апостол Петър се оженил. Тъща му живеела в неговата къща, където Иисус Христос я излекувал от огница (Марк 1:29 следва и паралели).

В Новия Завет апостол Петър се обозна­чава с две имена: 1) Симон – Σίμων (Иоан 1:41,42; Матей 10:2; Марк 3:16 и други) или Симеон – Σιμεών (Деяния на светите апостоли 15:14; 2 Петр. 1:1) и 2) Кифа – Κηφάς или Петър – Πέτρος (Иоан 1:42; Матей 10:2; Деяния на светите апостоли 1:13 и други). На някои ме­ста той се обозначава с едно от тези имена, а на други места и с двете: Симон Петър (Матей 16:16; Марк 14:37; Лука 5:8; Иоан 6:68 и други). Името Симеон – Σιμεών, е еврейско – Schim’on (чуване); то било дадено на апостол Петър при обрязването му. Името Симон – Σίμων, представлява елинизирана форма на името Симеон. Името Кифа – Κηφάς, или Петър – Πέτρος, било дадено на апостол Петър от Иисус Христос. „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък)“, – казал Спасителят на апостол Пет­ър, когато брат му апостол Андрей го завел при Него (Иоан 1:42). Името Кифа (по-точно Кейфа) е арамейско (древно-еврейската дума „кеф“ значи: камък, скала). Гръцкото име Петър – Πέτρος, значи също камък (ό πέτρος= камък; η πέτρα=скала).

Св. апостол Петър бил повикан два пъти от Иисус Христос за Негов ученик. Първо­то повикване станало във Витавара (от­въд река Йордан, дето св. Иоан Пред­теча кръщавал – Иоан 1:28), когато апостол Андрей завел брат си Петър при Хри­ста. След това повикване апостол Петър, като следвал подир Иисус Христос изве­стно време, пак отишъл в град Капернаум, дето се занимавал с риболовство. Второто повикване станало близо до град Капернаум, при брега на Генисаретското езеро, след един чудесен лов на риба (Лука 5:1 следва). Зачуден и изпла­шен от този лов на риба, апостол Петър казал на Христа: „иди си от мене, Го­споди, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Иисус Христос го успокоил, като му рекъл: „не бой се, от сега ще ловиш човеци“ (Лука 5:10).

Когато някои ученици напуснали Иисус Христос през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, Той запитал дванадесетте Си апостоли: „да не искате и вие да си отидете“ (Иоан 6:67). Апостол Петър, от името на апостолите, отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за ве­чен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). През време на чудесното ходене на Иисус Христос по водата на Генисаретското езеро апостол Петър излязъл от кораба, в който били учениците, и тръгнал към Него, но, като се уплашил, почнал да потъва и извикал: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Спасителят го упрекнал за про­явеното в този случай неверие и му казал: „маловерецо, защо се усъмни?“ (Матей 14:31). Апостол Петър и апостолите Яков и Иоан Зеведееви били близки ученици на Иисус Христос. Те присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря, извършено oт Него (Лука 8:5 следва и паралели), при преобразяването Му на планината Тавор (Матей 17:1 следва и паралели) и при молитвата Му в Гетсиманската градина (Матей 26:37 следва и паралели). На въпроса на Христа към учениците (в околността на град Кесария Филипова): „а вие за кого Ме мислите?“ (Матей 16:15 и паралели) – апостол Петър из­повядал: „Ти си Христос, Синът на Жи­вия Бог“ (Матей 16:16 и паралели). Взи­майки под внимание силната вяра на апостол Петър, Спасителят му казал: „ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съ­градя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и как­вото свържеш на земята, ще бъде свър­зано на небесата; и каквото развър­жеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:18-19). Апостол Петър не вникнал в дълбокия смисъл на пър­вото предсказание на Христа за стра­данията, смъртта и възкресението Му (направено след изповеданието му) и затова казал: „милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе“ (Матей 16:22). За тези негови думи той бил упрекнат много строго от Спаси­теля: „Махни  се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за това, що е човешко“ (Матей 16:23 и паралели).

През време на Тайната вечеря Иисус Христос предсказал, че апостол Петър ще се отрече три пъти от Него. Макар апостол Петър да възразил: „ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се от­река от Тебе“ (Матей 26:35 и паралели), той три пъти през същата нощ се от­рекъл от Учителя си; след това си от­ричане той горещо се разкайвал и пла­кал горчиво (Матей 26:75 и паралели). Когато Иисус Христос се явил след въз­кресението Си на седем Свои ученици при Тивериадското езеро, като искал да изтрие петното, появило се след три­кратното отричане на апостол Петър от Него, три пъти го запитал, дали Го обича, и три пъти му казал: „паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17).

Прочетете още „Св. апостол Петър в Новия Завет*“ →

Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия К. Цоневски

Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците, Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, някои – за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: «А вие за кого Me мислите»? Симон Петър отговорил: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог». Тогава Иисус от­говори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на зе­мята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Матей 16:13-19; срв. Марк 8:27-29; Лука 9:18-20).

На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. апостол Петър над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. апостол Петър. Така, във вероопределението на първия Ватикански събор (от 18 юли 1870 година) между другото се казва: «Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения апостол Петър непосредствено от Господ Иисус Христос… Тия особени права и предимства, дадени на апостол Петър, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. апостол Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателства и управлява Църквата чрез римските епископи…» (глава I и II)[1].

Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в глава III на това постановление между другото се казва: «Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал светата Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Иоан 20:21), и поис­кал техните приемници, тоест епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петър и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петър, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог…[2]».

Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че «това ясно учение на Свeщеното Писание (за главенството на св. апостол Петър над другите апо­столи – бележка моя) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и проти­воречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадено не само на апостол Петър, но и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на апостол Петър, а на Църквата и чрез нея на нейните служители».

Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спа­сителя, отправени към св. апостол Петър, древната Църква в лицето на своите най-видни представители – светите отци? Приемали ли са светите отци, че св. апостол Петър е мистическият крайъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. апостол Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелства, че «крайъгълният камък» е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4-7); ако св. апостол Павел също свидетелства, че Църквата има за крайъгълен камък Самия Иисус Христос (Ефесяни 2:20; срв. 1 Коринтяни 3:11), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Матей 21:41; срв. Марк 12:10; Лука 20:17), светите отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Свещеното Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Хри­стовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Свещеното Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?

Мнозинството от светите отци под «камък» разбират не св. апостол Петър като лич­ност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св. апостол Петър.

Св. Атанасий Велики (295-373) подчертава, че «когато апостол Пе­тър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: «Блажен си ти, Симоне…» Тази именно вяра нищо не ще я надделее. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: «Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, – на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали светите апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин[3]».

Св. Иларий Поатески (починал 367 година) пише: «Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата – вероизповедта на св. апостол Петър: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог[4]». И другаде: «Върху камъка на това изповедание («Ти си Христос, Синът на Живия Бог») е съградена Църквата… Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…»[5].

Св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) пояснява: «Вярата, която изповядал апостол Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петър, а за вярата е казано, че портите адови не ще ѝ надделеят; обаче изповяданото побеждава ада[6]». «Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее[7]».

И според св. Иоан Златоуст (347-407) думите на Христа: «на този камък ще съградя Църквата Си» означават вярата, изповеданието на Петър[8]. «Като казал на Петър: «Блажен си ти, Симоне, син Ионин», Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата[9]». И наистина, подчертава св. Иоан Златоуст, «Иисус Христос съградил Църквата върху изповеда­нието на Петър и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не ѝ надделеят[10]».

Св. Епифаний Кипърски (315-403) пише: «Апостол Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколе­бима вяра ще съградя Царквата Си[11]».

Св. Кирил Александрийски (починал 444 година) подчертава, че „камък“ Спасителят е нарекъл непоколебимата вяра на Петър, върху която е съградена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава непристъпна[12]». И на друго място: «Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съг­радя Църквата Си», при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоко­лебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова[13]».

Блажени Августин (354-430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: «Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си» и отговаря: «Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог[14]». И другаде: «Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петър, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда[15]».

Св. Иоан Дамаскин (около 675-749) в беседата си на Преображе­ние Господне възкликва: «Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти из­повяда по призива на Христа, тази неполебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, тоест ересите, не ще могат да надделеят Църквата»[16].

Прочетете още „Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*“ →

Протоевангелие на Яков – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Гяуров**

Имало нужда от завеса за храма. По заповедта на свещеника били повикани чистите девици от Давидовия род, за да я изработят. Тъй като Дева Мария била от Давидовия род и тя била повикана. На нея се паднало да преде пурпур. Когато веднъж отишла със съд за вода, чула глас, който казвал: “Радвай се благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените[17]“. Като не виждала, кой ѝ говори, връща се тя изпълнена от страх вкъщи. Там ѝ се явява ангел, който казва: “Не се бой, Мария, защото си намерила милост у Всемогъщия и ще заченеш от Неговото слово[18]”. Тези думи породили съмнение у Дева Мария и тя запитала: “Нима аз ще зачена от живия Бог и ще родя, както ражда всяка жена”? Казва ѝ ангелът: “Не така, Мария, защото силата на Господа ще те осени; поради това, светото, което се роди от тебе, Син на Всевишния ще се нарече[19]. И ти ще наречеш името My Иисус; защото Той ще спаси своя народ от неговите грехове[20]”. И отговори Мария: „Ето, аз съм Господнята рабиня пред Него; нека стане с мене, както той каза[21]”.

След като Дева Мария изпрела пурпура, занесла го в храма и свещеникът я благословил, като казал: “Мария, Бог Господ е направил велико твоето име, и ти ще бъдеш благословена у всички родове на земята[22]! След това тя отива при своята родственица Елисавета, която я поздравила и казала: “Откъде ми е това, че майката на моя Господ иде при мен[23]? Защото ето, детето в мене играе и те поздравява[24]”. Дева Мария не съобщила за заченатото в нея. Това било в 16-тата година на Дева Мария.

Когато Йосиф узнал за състоянието на Дева Мария, уплашил се и искал да я напусне. И ето, ангел Господен му се явява насън и казва: “Не се бой за девицата, защото това, което е в нея, е от Дух Свети и тя ще роди син, чието име ще наречеш Иисус, защото Той ще спаси своя народ от неговите грехове[25]”. Йосиф станал от сън и хвалил Бога, задето му указал такава милост и взел девицата под своето покровителство.

Книжникът Ана и свещениците узнали за случилото се с Дева Мария и я повикали заедно с Йосиф на съд. Но тя и Йосиф доказали по чудесен начин своята невинност и чистота. И двамата пили от дадената им вода за познаване и останали невредими. Виновните умирали от тази вода.

Дошла заповед от царя Август, че всички, които живеели във Витлеем, да се запишат. Йосиф узнал за заповедта и си казал: аз ще запиша моите синове, но какво ще правя с девицата? Не мога да я запиша нито като жена, нито като дъщеря. Най-подир той предоставил разрешението на този въпрос на Бога. Оседлал своето магаре, възкачил на него Дева Мария, и заедно със синовете си се отправил на път за Витлеем. По пътя, около три километра до Витлеем, той забелязал, че Дева Мария ту се радва, ту тъжи. Запитал я за това и тя му отговорила: “Два народа виждам аз със своите очи[26]: единият народ пълен с плач и жалба, а другият пълен с радост и веселие”.

Близо до Витлеем се изпълнило времето на Дева Мария и те се отбили в една пещера. Йосиф оставил Дева Мария в пещерата и отишъл в околността на Витлеем да търси жена, която да ѝ помогне. И вижда чудо Йосиф. Всичко в природата престанало да действа. Птиците не летели, а били като замръзнали във въздуха, работниците както ядели, така и останали: едни седнали, други прави, трети с ръце към устата; стадата не се движели; животните, които се били навели да пият вода, запазили неподвижно положението си. И всичко след малко пак тръгнало по своя път. И ето, Йосиф среща една жена, която слизала от планината и заедно с нея отива в пещерата. И виждат там те, че един светъл облак е осенил пещерата, а след това силна светлина я изпълнила. Когато светлината отслабнала, те видели новороденото дете. Жената излиза от пещерата, среща Саломия и ѝ разказва за видяното че една девица родила и пак си останала девица, което е нещо свръхестествено. Саломия не повярвала и искала да се увери. И тя се уверила, но зле била наказана за своето неверие.

Когато Йосиф се приготвил да напусне Юдея, настанало смущение във Витлеем. Дошли влъхви, които питали: “Къде е новороденият цар на юдеите? Защото ние видяхме неговата звезда на Изток и дойдохме да му се поклоним[27]”. Когато Ирод чул, уплашил се, изпратил служители до влъхвите, повикал първосвещениците, изследвал ги и питал: “Как е написано за Месия, къде е той роден[28]” Те му казали: “Във Витлеем, в Юдея, защото така стои написано[29]”. След като изследвал Ирод и влъхвите, казал им: “Идете и търсете детето, и ако го намерите, покажете ми го, че и аз да ида да му се поклоня” [30]. Влъхвите тръгнали, и ето, звездата, която те видели на Изток, вървяла пред тях, докато дошли до пещерата и застанала право над нея. И видели влъхвите детенцето с неговата майка и му поднесли подаръци: злато, ливан и смирна. Явил им се след това ангел и им казал да не се връщат по същия път за своята страна, а по друг.

Когато Ирод узнал, че бил излъган, заповядал да бъдат избити всички деца от две години и надолу. Св. Дева Мария чула, че избиват децата, изплашила се, повила детето в пелени и го поставила в яслите.

Елисавета, като узнала, че търсят Иоан, взела го, възкачила се на една планина и извикала: “Планина на Бога, вземи майката и детето!” И разтворила се планината и взела Елисавета. Там ангел Господен се грижел за нея и детето. Ирод изпратил служители до Захарий да го питат, къде е неговият син Иоан, защото мислел, че той иска да стане цар. Захарий отговорил, че не знае, къде е синът му. Втори път пратил служители до него Ирод, като го заплашвал с убийство. Захарий отговорил: “Аз ще бъда мъченик на Бога, ако ти пролееш моята кръв. Бог ще вземе моя дух[31], защото ти проливаш невинна кръв в преддверието на Божия храм”. На другия ден Захарий бил убит и свещениците намерили пролятата му кръв в светилището при олтара, превърната на камък. Тялото му обаче не могли да намерят. Свещениците раздрали дрехите си отгоре до долу и съобщили на народа: “Захарий е убит”. И чули това всички колена Израилеви и тъжили три дни и три нощи.

След три дни направили съвет свещениците кого да поставят на мястото на Захарий и жребият се паднал на Симеон, защото той бил, за когото Дух Свети бил открил, че няма да види смърт, докато не види Христос в плът.

Протоевангелието завършва със следните думи на автора: “Аз пък Яков, който написах този разказ, отправих се, когато в Иерусалим при смъртта на Ирод се появи смущение, в пустинята, докато смущението в Иерусалим утихна, изпълнен с хвала към Господа Повелителя, който ми даде мъдростта, този разказ да напиша”.

От изложеното съдържание на Протоевангелието на Яков може да се види, че то се състои от три главни части:

І. Рождение на Дева Мария и животът ѝ в храма (глави 1-9);

ІІ. Благовестие на Дева Мария за зачеването на Спасителя и раждането на Христос (глави 10-20);

III. Поклонение на влъхвите и убийството на Захарий (глави 21–25).

Прочетете още „Протоевангелие на Яков – продължение и край*“ →

Протоевангелие на Яков*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Гяуров**

Апокрифната християнска литература, както старозаветна, така и новозаветна, е слабо разработена у нас православните. Малко внимание се е обръщало досега върху нея. Ние нямаме не само обстойни системни трудове върху нея, но даже и достатъчно количество монографични изследвания. Нямаме също така и превод на някои важни древни християнски апокрифи. Малко внимание се обръща върху апокрифната литература, също така и у католиците. Противоположно отношение към тази литература намираме у протестантите. В последно време те са обърнали особено внимание върху нея. От средата на миналото столетие протестантските богослови са ни дали не само критични издания на текста на апокрифните произведения, но постоянно печатат все по-нови системни и монографични изследвания върху тях. Но трябва ли изобщо да се обръща по-голямо внимание на апокрифните произведения? На този въпрос ще трябва да се отговори положително. Макар по-голямата част от съдържанието на апокрифните произведения и да е запълнена с разнообразни фантастични разкази и измислици, макар в повечето от тях и да се прокарват еретични мисли и възгледи, все пак в тях могат да се намерят много исторически, догматични, канонични и от друг характер сведения, които са ценни за богословската наука. Често пъти тези сведения спомагат за разрешението на някои трудни въпроси из областта на християнската древност. Като се оставят настрана каноничните книги на Св. Писание на Новия Завет, много малко са древните исторически писмени паметници, които хвърлят светлина върху първите времена на християнството. Поради това ще трябва да се ценят историческите сведения, които ни дават древните апокрифни произведения. Ето, например, как още в древността знаменитият църковен писател Ориген се е произнасял за апокрифните произведения.“Според общото правило, казва той, ние не трябва да отхвърляме изведнъж това, от което можем да извлечем някоя полза за обяснението на нашите Писания. Признак на мъдър дух е да се постига и прилага божественото правило: изпитвайте всичко, задържайте доброто[1]”. Има и друго едно обстоятелство, което заставя нас православните да се заемем с обстойното изследване на апокрифните произведения. Често пъти протестантските богослови, за потвърждение на своите отклонения от православната вяра или на своите разнообразни рационалистични възгледи, привеждат доказателства из областта на апокрифната литература. Някои пък протестантски богослови изказват възгледа, че много от древните апокрифни произведения са послужили като източници за съставянето на някои новозаветни канонични книги. Така например протестантският богослов L. Conrady в няколко свои изследвания[2] се старае да докаже, че Протоевангелието на Яков е послужило не само като източник при съставянето на евангелията от Матей и Лука, но даже и на евангелието от апостол Йоан. За да можем ние, православните, да оборим доказателствата на протестантските богослови из областта на апокрифната литература и възгледа им за някои древни апокрифни произведения, като източници на новозаветните канонични книги, ще трябва да изследваме по-обстойно апокрифната книжнина, особено новозаветната.

Кои книги се наричат апокрифи или кои писмени произведения изобщо могат да бъдат отнесени към областта на апокрифната книжнина? За да дадем правилен отговор на този въпрос, ще трябва предварително да си изясним филологически понятието апокриф. Прилагателното apokruyov (от глагола apokrutw= скривам), значи скрит, таен. Но не може да се каже, че понятието апокриф има по съдържание гръцки произход. В гръцката книжнина то е заимствано от еврейската. Гръцката дума apokruyov отговаря на еврейската ganus, която също така значи скрит. В еврейската писменост с думата ganus се наричали книги, които не трябвало да имат всеобща известност или употреба поради следните три обстоятелства: 1) поради това, че имат високо съдържание, което не е достъпно за простия народ; 2) че могат да послужат за съблазън на народа и 3) че съдържат неприлични и неотговарящи на действителността разкази. но изобщо казано, в еврейската писменост апокрифи се наричали книгите, които не влизали в кръга на библейските книги. В древната християнска писменост думата апокриф се употребявала в следните две главни значения:

1.С тази дума се наричали книгите, които трябвало да бъдат скрити, извадени от всеобща употреба, поради различни обстоятелства. Такива едни книги не можело да се четат и употребяват през време на богослужение и на събранията. В това свое значение думата апокриф е противоположна на думите: открит, обществен – ysanerov, koinov, dedhmeumenov= ojedhmosieumenov, manifestus publicus, vulgatus. С такова значение употребяват думата апокриф Ориген[3], Дидим Александрийски[4], Евсевий Кесарийски[5] и други.

2.Названието апокриф се давало още на книги, произходът на които бил неизвестен, скрит. Апокрифи се наричали не само тези книги, които нямали автор, но също така и тези, които били написани под чуждо име. С такова значение употребявал думата апокриф блажени Августин[6], св. Атанасий Велики[7] и други. Това значение се среща също така и у Ориген. “Ние знаем, казва той, че много от тези тайни писания били съставени от нечестивци – тези именно, в които особено се проявява тяхното безчестие, и еретиците се ползват много от тези измислици – такива са учениците на Василид. Ние знаем по-нататък, че други от тези апокрифи, издадени под името на светиите, са съставени от юдеи, може би с цел да разрушат истината на нашите Писания и да затвърдят лъжливи учения[8]”. По-късно в християнската писменост апокрифи започнали да наричат произведенията, които били писани по образеца на каноничните библейски книги, като се преработвал техния предмет или по-нататък разкривал, без автор или под чуждо име, обикновено под името на библейските писатели или на видни лица в библейската история, главно с цел да им придадат по-голям авторитет и да могат да влязат в числото на каноничните книги на Стария и Новия Завет, и които съдържали разни нелепости и измислици. Тази употреба на понятието апокриф е запазена и в сегашно време. У протестантите употребата на понятието апокриф в някои отношения e неточно. Те наричат апокрифи и неканоничните книги в Библията и Стария Завет, които липсват в еврейската Библия, но се намират в гръцката и латинската. В последно време някои протестантски богослови[9] неоснователно поставят в числото на новозаветните апокрифи чисто исторически произведения, каквито са например посланието на св. Климент Римски до коринтяните, автентичните послания на св. Игнатий Богоносец и други. Апокрифните произведения се делят на старозаветни и новозаветни. Новозаветните от своя страна се делят на апокрифни евангелия, апокрифни деяния апостолски, апокрифни послания и апокрифни апокалипсиси.

Ние тук ще спрем своето внимание за кратко върху апокрифните евангелия. В сегашно време има сведения за около 50 апокрифни евангелия. Една част от тези евангелия са запазени до нас в своята цялост, от друга част до нас са стигнали само откъси, а от по-голямата част нищо не се е запазило. В началото на своето евангелие, евангелист Лука пише, че мнозина в негово време били съчинили разкази за живота и дейността на Иисус Христос, но за съжаление, от тези разкази нито един не се е запазил до нас. Има запазен само незначителен остатък в един папирусен фрагмент в град Faijum, в Среден Египет и произхождащ от III-ти век. Този остатък се състои само от 7 реда, които в началото и в края са повредени. Апокрифните евангелия са били писани с различна цел. Повечето от тях са били писани от еретици, главно гностици, които искали да прокарат в тях свои учения. Такива са например евангелията на Петър, Василид и Маркион. Други пък са били писани от православни и неправославни с цел за да допълнят четирите канонични евангелия. В каноничните евангелия много малко се говори за живота на Христос до кръщението Му и за дейността Му след възкресението. Поради това тези два периода от живота на Христос най-много се разработват в апокрифните евангелия. В едно от апокрифните евангелия, в които се говори за детството на Иисус Христос, за неговото рождение, за рождението и живота на Неговата майка, е така нареченото Протоевангелие на Яков.

Протоевангелието на Яков има различни названия. Пръв нарекъл това евангелие “Протоевангелие на Яков” френският хуманист Guillaume Postel (починал 1581), който донесъл от Изток един гръцки ръкопис на това евангелие. Според Postel така било наричано това евангелие на Изток.

Същото заглавие запазил и Michael Neander в своето издание на евангелието. Сам авторът нарича своето евангелие на края “разказ” – istoria. В ръкописите то носи различни заглавия: разказ – istoria, повест – dihghsiv, istoria kai dihghsiv повествователно слово – logov istorikov; в древния сирски превод то се нарича “рождение на нашия Господ и на Дева Мария”. Ориген го нарича “книга на Яков” – h biblov Iakbou[10]. Названието “Протоевангелие” указва не на това, че това евангелие е първо, написано най-рано от всички евангелия, а указва на обстоятелството, че в него се разказва за първото благовестие – евангелие, именно за раждането и живота на Пресвета Дева Мария и за раждането на Иисус Христос. Като се вземе под внимание последното обстоятелство, заглавието “Протоевангелие” трябва да бъде признато за сполучливо.

Прочетете още „Протоевангелие на Яков*“ →

Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1469*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия Цоневски

4. Св. Теофил Антиохийски

1.Сведенията за живота и дейността на св. Теофил Антиохийски са съвършено оскъдни. Сам той свидетелства в съчинението си „До Автолик“ в защита на християнството, че произхожда oт страна, която се намирала близо до реките Тигър и Ефрат[275]. Роден и възпитан бил в езичеството [276]. Получил много добро елинско образование, но имал познания и по еврейски език, което се вижда oт това, че в съчинението си дава на няколко места изяснения на някои еврейски думи[277]. Християнството приел в зряла възраст. Подобно на други древни християнски апологети (например св. Иустин Философ, Тациан, Атинагор и други) и той не намерил удовлетворение на духовните си потребности в езичеството. Запознал се със свещените книги на християнството, които усърдно започнал да чете и под тяхно влияние, особено на пророческите книги, повярвал в Христа. „Аз също по-рано не вярвах в това (че ще има възкресение на мъртвите, бел. моя), но сега вярвам, след като проверих тези доказателства и заедно с това прочетох свещените писания на светите пророци, които по вдъхновение oт Духа Божи са предсказали и миналото, както то е станало, и сегашното, както то става, и бъдещето, както ще се изпълни. По такъв начин, убеден чрез това, което се извършва и по-рано е било възвестено, аз вече не съм невярващ, но вярвам, като се покорявам на Бога[278]“. След като приел християнството, той посветил всичките си сили в служба на Църквата. Всред вярващите се ползвал с голямо уважение, което е засвидетелствано и с това, че след смъртта на антиохийския епископ Ерос той бил избран за негов приемник. Според свидетелството на Евсевий Кесарийски[279] св. Теофил е бил шести по ред антиохийски епископ (ektos aJpostw’n ajpostoslwn). Блажени Иероним пък го отбелязва ту като „шести епископ на антиохийската църква“ („sextus Antiochensis ecclesiae episcopus“[280]), ту като „седми след апостол Петър епископ на антиохийската църква“ („Antiochenae ecclesiae septimus post Petrum apostolum episcopus“[281]). Тази разлика у блажени Иероним се обяснява с това, че в единия случай той изключва св. апостол Петър oт редицата на антиохийските епископи, а в другия случай го поставя като пръв антиохийски епископ. Като се вземе предвид, че в третата книга до Автолик св. Теофил говори за смъртта на Марк Аврелий, може с положителност да се приеме, че той е бил епископ на антиохийската църква през време на управлението на този император[282].

За характера на епископското служене и пастирската дейност на св. Теофил може да се съди oт това, което Евсевий Кесарийски пише изобщо за дейността на църковните пастири в онези тежки за Църквата години: „Тъй като в това време еретиците, подобно на плевелите, не по-малко oт тях причинявали вреда на чистото семе на апостолското учение, то пастирите на Църквата се стараели да ги отстраняват oт стадото Христово, понякога с наставления и увещания към самите братя, понякога с открита борба против враговете, ту с устни бележки и спорове, ту със съчинения… Въставал против еретиците в числото на другите и Теофил…“[283].

2.В един ръкопис oт ХІ-ти век (в библиотеката „Св. Марк“ във Венеция) са запазени три книги на св. Теофил Антиохийски до Автолик. В текста на ръкописа тези три книги са онадсловени: „Qeofilou pros AuJovlu on“, а в съдържанието на ръкописа са означени: „Pros AuJtovlukon Ellhnaperij th’V tw’n cristiano’n pistewo lojgoi treis“. По характера на своето съдържание трите книги нямат тясна връзка помежду си и са писани една след друга, може би със значителни промеждутъци oт време. Затова те могат да се смятат по-скоро за три отделни книги, а не за три части на едно и също съчинение. Отправени са, както се вижда oт самия им надслов, до учения езичник Автолик, който в беседите си с епископ Теофил се е опитвал да опровергае и осмее християнството. Сведения за самия Автолик в отправените до него три книги не се дават. Времето на написването им може да се отнесе към царуването на императорите Марк Аврелий (169-180) и Комод (180-192), понеже в третата книга се говори за смъртта на Марк Аврелий, а първите две книги са написани по-рано. Че и трите книги „До Автолик“ принадлежат на св. Теофил, свидетелстват Евсевий Кесарийски[284], блажени Иероним[285], Лактанций[286] и други.

В трите книги до Автолик на няколко места се загатва за друго съчинение, в което вече са били изложени някои въпроси, например за змията или дявола – прелъстител на първите люде[287], за родословието на старозаветните патриарси[288], за историята на Ной и неговите синове[289] и други. Заглавието му не е посочено. То се е състояло обаче най-малко oт две книги. Първата oт тях вероятно е носела заглавие „За историята“ („perij iJs oriw’n“). Това се вижда oт думите, с които св. Теофил посочва на родословието на патриарсите: „evn th’ prwvth biblw th’ periviJstoriw’n“.

Евсевий Кесарийски посочва освен трите книги „До Автолик“, още и следните съчинения на св. Теофил: 1) едно съчинение под заглавие „Против ереста на Хермоген“,(provV thjn airesin Ermogevnous), в което той привежда свидетелства oт „Откровението на Иоан“. 2)“Някои катехизически съчинения“ (tinaj kathchthkav biblija) и 3)“Едно прекрасно съчинение против Маркион“[290].

Блажени Иероним[291] вместо „tinaj kathchthkav biblija“ пише: „breves elegan esque tractatus ad aedificationem ecclesiae pertinentes“ („кратък и хубав трактат, отнасящ се до устройството на Църквата“). Освен това блажени Иероним споменава още две съчинения на св. Теофил (един коментар на Евангелията и един коментар на Притчи Соломонови), известни през негово време под името на епископ Теофил Антиохийски, като подчертава, че между споменатия трактат и тези коментари в езиково и стилно отношение има съществена отлика. Oт всички тези съчинения, които споменават Евсевий Кесарийски и блажени Иероним, нищо не е запазено[292].

3.Възгледът на св. Теофил за отношението на християнството към философията напомня твърде много възгледa на Тациан. Философията за него е човешка мъдрост, която понякога твърде много се отдалечава oт истината, а християнството е божествена мъдрост; то разкрива пълнотата на истината. Затова у него християнството решително се противопоставя на философията. Поради това, че философските системи са твърде колебливи и философите взаимно си противоречат, а понякога и сами на себе си, св. Теофил като че ли е склонен на някои места в своята апология да отрече всякакво значение на езическата философия и да докаже безплодните ѝ усилия да разкрие на людете истината[293]. „Всички философи, като обичат пустата и суетна слава, нито сами са познали истината, нито другите са привели към нея. Защото това, което те са говорили, ги изобличава, тъй като те са говорили несъгласно един с друг и мнозина oт тях са отхвърлили своите собствени твърдения; те не само се опровергавали един друг, но дори някои oт тях са разрушавали и своите собствени учения, тъй че славата им се е обръщала в безчестие и глупост; защото разумните люде ги осъждат. Именно те са говорели за богове, а след това са учили на безбожие, говорили са за произхода на света, а след това са твърдели, че всичко е резултат на слепия случай; говорили са за промисъл, а след това са също учили, че светът съществува без промисъл…[294]“ Дори и Платон, който най-много е бил почитан заради неговата философия, който е бил най-мъдър oт гърците и тъй много е говорил за единството на Бога и на човешката душа, като е доказвал, че тя е безсмъртна, сам си противоречи като говори, че душите на някои се преселват в други люде, други пък в неразумните животни[295].“ Поетите и философите се заблуждават, като увличат и други след себе си. Те са създали митове и легендарни сказания за своите богове. Мъдростта им е плод на фантазия и измама и се е оформила под влияние на нечистите духове[296]. Затова тя е безполезна и безбожна[297]. „Наистина това, което е казано oт философите, изглежда достоверно поради блестящото изложение, но глупостта и пустотата на тяхната реч се открива oт това, че у тях има много измислици, а не се намира и най-малка частица истина, защото нещо oт това, което те са казали, изглежда истинно, винаги то е смесено със заблуда. Както смъртоносната отрова, смесена с мед и вино, прави цялата смес вредна и негодна, така и тяхното красноречие се оказва напразен труд или по скоро вредно за ония, които им вярват[298].“ Поради това е необходимо за людете Божественото откровение. В своето предзнание Бог е виждал и знаел измислиците на суетните философи[299] и oт древността е възвестил чрез пророците, които, изпълнени с Дух Свети, вдъхновени и умъдрени oт Самия Бог, са я изложили в Свещеното Писание. „Те са получили свише знание, святост и праведност. Удостоили са се с честта да бъдат органи Божии и съсъди на Божията премъдрост, според която са и говорили за създаването на света и за всичко друго“[300]. Пълнотата на истината също са разкривали и новозаветните писатели, особено евангелистите, които също са мъже Божии и духоносци[301].

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1469*“ →