Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

Прочетете още „Гробът на Васил Левски“ →

Мариян Стоядинов

В богословието на Източната църква различието на енер­гията, тоест благодатта, от същността и ипостасите в Света Троица, е една от основните богос­ловски постановки. Тя е утвърдена в църковната догматика през XIV-ти век на съборите в Константинопол 1341 и 1351 година, на които Църквата защитава учени­ето на св. Григорий Паламà за нетварните енергии. Православното богосло­вие различава същността от личността и отделя енергията както от същност­та, така и от личността.

Тук няма да се спираме на различи­ето между същност и ипостас, тъй като това е тема на друго изследване.

По-важно в случая е да изясним ос­новните различия между СЪЩНОСТ И ЕНЕРГИЯ и между ИПОСТАС и ЕНЕР­ГИЯ в богословието на Православната църква. Тези различия можем да назо­вем и различия между източника и су­бекта на действието, и самото дейст­вие. Изяснявайки това, ние ще си отго­ворим на следните въпроси: Познаваем ли е Бог и ако не, то какъв е характе­рът на причинните връзки между Тво­реца и стремящото се към познание тво­рение? Има ли разлика между Бога и Неговите проявления в света и ако да, в каква степен на битийност се изразява тази разлика? Какво е мястото, отно­шението и ролята на проявленията на Божията същност – Таворската светли­на, благодатта и изобщо енергиите:

1) в божествената икономѝя, и

2) във вът­решни различия в сферата на божестве­ното – същността Божия и ипостасите, тоест как се съвместява учението за нетварните енергии с теологията в собст­вен смисъл като богословие за Света Троица и с учението на Църквата за Бо­жествената икономѝя?

Паламити и варлаамити

Четиринадесети век е белязан с осо­бен трагизъм в историята на народите от Югоизточна Европа. Една след друга губят своята независимост държави­те от православния свят. И това е ло­гично – Византия вече не е многонаци­оналната империя от времето на св. цар Константин и Юстиниан; България па­зи само спомени за славното време на Симеон и Иван Асен II; Сърбия е твър­де слаба, за да спре нашествениците от Азия, а Русия от близо век е под татар­ско иго. Европа сякаш окончателно е разделена на „Източна“ и „Западна“ и неуспехите на безбройните опити за пре­одоляване на Великата схизма от 1054 година свидетелстват за непреодолимостта на натрупаните различия. Богословски­те и мирогледни постановки на правос­лавния Изток и латинския Запад все по­вече се отдалечават едни от други в предпоставките и изводите. На Запад ла­тинската схоластика вече губи позици­ите си. Като алтернатива започва Въз­раждането – периодът на хуманизма и неизбежно свързаната с него секуларизация на културата. На Изток – полити­ческата криза, довела до падането на Ви­зантия, България и Сърбия, е съпоста­вима по мащаб единствено с духовното възраждане, което свързваме с поняти­ето „исихазъм“ и така наречения Паламитски синтез в богословието. И докато в за­падното богословие Бог е „изолиран“на небесата, а обществото се захваща с човешките проблеми – без Него, то на Изток в същото време светоотеческата мисъл преживява своето възраждане, ос­нована на синтеза между божественото и човешкото. Източният хуманизъм ос­тава тео-хуманизъм, поставяйки Богочовека като център на богословието.

В един такъв период се заражда спо­рът между св. Григорий Паламà и дош­лия от Калабрия монах Варлаам. Започ­вайки първоначално по въпросите за богопознанието, той след време се разп­рострял и към самата основа на учени­ето за Бога и човешката съдба. Варла­ам донесъл от Запада не (както поняко­га предполагат) влияние на католициз­ма като такъв, а основните принципи на секуларизираната култура, свързана с италианското Възраждане.

Всъщност Варлаам защитавал раз­бирането, че човек може да има само символична представа за Бога, но не и реално общение с Него. Разсъжденията му били близки до номинализма на Вилхелм Окам – реално богопознание ня­ма; има само рационални изводи от се­тивния опит или недоказауми и несъобщими мистически „озарения“.

Но за св. Григорий знанието на Бо­га „в Христа“ не е нито „сетивен опит“, нито субективно „озарение“, а цялост­но възприятие[1], тоест реално общение и съединение на човека с Бога (при което Бог и човек са причастни на общия жи­вот) обективно е възможно, тъй като основа на това съединение е ипостасното единство на човешката и божестве­ната природа в Христос. Бого-вѝдението и съответно бого-ведението са въз­можни чрез божествената енергия. Тя се дава на човека в тайнствата и от чо­века зависи дали ще я усвои. В това се състои същността на спасението. То е колкото морално, толкова и онтологично преображение.

За Варлаам Бог бил повече от свет­лината. Светлината, която учениците на Спасителя видели на Тавор, според не­го била само сътворен символ на Бо­жественото присъствие, от което Хрис­тос се възползвал, за да „направи впе­чатление“ на апостолите. За Паламà обаче светлината, с която Христос сия­ел на Тавор, била несътворената енер­гия, действие на Божията същност. По­добен символизъм, за който говорел Варлаам, би бил естествен във времето преди Христа. В Стария Завет има са­мо сенки, символи, предвещаващи реа­лността. Но Христос влязъл в история­та действително, а не символично и Таворската светлина била реална божест­вена, тоест несътворена светлина, с коя­то действително сияело тялото на Спа­сителя.

„Бога никой никога не е видял“, но „Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Бог остава непознаваем по същност, но не и по благодат, която като действие на Бога не е сътворена и въпреки това е различна от същността и ипостасите. За св. Григорий Паламà Божествената светлина и Божията благодат, и всяко божествено проявление, непосредстве­но откриващо се на човека, допускащо съприкосновение със себе си, е не същ­ност и не е ипостас Божия, а Божестве­на енергия. „Ние считаме, пише той, че Преображенската светлина не е същ­ност, но е енергия на същността… Бог бива съзерцаван не в Своята свръхсъщна същност, а… в Своите енергии“ (Три­ади, III, 1, 24, 29)[2].

Енергия

Използваните от светите отци и в час­тност от св. Григорий Паламà термини „същност“, „енергия“, „природа“ са из­ползвани и от Аристотел, според кого­то всяка природа се проявява чрез енер­гиите. Затова не съществуват предме­ти, непритежаващи енергия и, обратно, при отсъствието на енергия предметът престава да съществува[3]. Но въпреки че по своя произход понятието „енергия“ принадлежи на Аристотелевата филосо­фия, употребата му от светите отци изобщо не е свидетелство за аристотелизъм. Св. Григорий Паламà приема само миниму­ма общи положения за енергиите, дос­татъчен за обосноваване на неговата бо­гословска позиция. В случая под тер­мина „енергия“ трябва да разбираме способността на природата или същ­ността да изявява своята ипостас, сво­ето съществуване, да го прави достъп­но за познаване и причастност [4].

В гръцки език думата energia всъщ­ност означава действие, работа. В ра­ботата присъства самият субект, който я извършва. Защото не съществува ра­бота без работник. Работникът се про­явява чрез действията си и чрез тях той „се отпечатва“ върху обекта на своята работа. Фактически той присъства и се проявява извън-себе-си чрез своята енергия, чрез своята работа, която дава представа за него, без да го изчерпва като субект на действието. В благодат­та като в действие присъства самият Бо­жествен субект, Който го извършва. В работата се явява енергията на този, който работи. В този смисъл и употре­бяваме термина „енергия“. От своя страна, енергията се отпечатва в тези, в които се работи[5].

Теологѝя – икономѝя

Още в IV-ти век св. Атанасий Велики и св. Василий Велики въвеждат като не­обходима потребност ясното и недвусмислено богословско разграничаване (не разделяне, нито отделяне, но раздале­чаване) на това, което се отнася до те­ологията и това, което се нарича икономѝя – между вътрешнотроичния живот на Ипостасите и икономийното разкри­ване на Лицата на Света Троица.

По този начин отците са искали, не без основание, да отделят богословието за Света Троица в икономийния порядък на творение, изкупление и освещаване от теологийното богословие, вниква­що във вътрешнотроичния живот. „Тео­логията“ за св. Атанасий и особено за великите отци Кападокийци означава бо­гословие за Отца, Сина и Светия Дух в Тех­ните вътрешнотроични вечни отноше­ния, в Тяхната вечна Божествена общ­ност на битието, живота, любовта, Бо­жеството, без никакви причинни (кау­зални) връзки с творението и битието на света, и с откриването и явяването в света. „Икономѝя“ пък означава и се от­нася към свободното Божие отношение към света: в творението, промисъла и спасението на света чрез Божието явя­ване и въплъщението на Сина Божи.

Троичният Бог се явява и ни се от­крива в икономѝята на творението и спа­сението на света, но икономѝята не е каузално обяснение или изложение на Бога като Троица. Бог не е Троица, за­щото така се е открил на света, сътво­рявайки го и промисляйки за него чрез Сина, както е мислил Арий, казвайки, че Бог, само защото е искал да сътвори света, е имал нужда от Сина и Духа и затова Ги и „ражда“ или по-точно сът­ворява, за да може чрез Тях като по-ниски посредници да сътвори света и да го ръководи чрез Тях. За св. Атанасий и Кападокийските отци Бог не е „станал Троица, за да сътвори по този начин све­та, но по-скоро Бог на Откровението от вечност е Троица на Лицата (Ипостаси): Бог Отец от вечност ражда от Себе Си Сина, тоест предвечно и независимо от самата идея за света Той има със Себе Си Своя Единороден Син и Своя Свети Дух. Св. Атанасий Велики и Кападокийците ясно са показвали на арианите, че творението и битието на све­та са могли и да не бъдат, а Бог и то­гава, отвека и довека, е бил и е Троица: Отец, Син и Дух Свети.

Затова и св. Атанасий въвежда раз­личието между Теологѝя, тоест Света Трои­ца „вътре“ в Себе Си и по Себе Си, и Икономѝята като Божи „външен“ акт на творение и спасение на света[6]. Това е познатото Атанасиево различаване меж­ду раждането на Сина по природа от Отца и сътворението на света по воля­та Божия, тоест по свободен и с нищо непринуден акт на волята Божия (който Той е могъл и да не извърши, тъй като Божията свобода е да иска, а не да на­лага това, което желае) и не поради на­личието на нужда или необходимост за Неговата природа[7].

Същност – енергия

Този момент в триадологичното пра­вославно богословие развиват по-нататък и отците Кападокийци. Това е всъщ­ност богословското различаване на Бо­жия същност от Божии енергии.

Св. Григорий Нисийски например отхвърлял обвиненията в тритеизъм на основата на това, че трите Лица на Бо­жествената Троица притежават една енергия и затова във всяко Божествено действие всичките три Лица участват за­едно. Следователно, има само един Бог и едно спасение. В своя трактат „За то­ва, че не са три Бога“ той развива иде­ята за едната и неразделна Енергия, тоест действие на Света Троица, единствено чрез която действено се проявява Божестве­ното единство[8]. От св. Григорий и въо­бще от Кападокийците ясно се вижда, че принципът на Божествено единство в Троицата е както ипостаста на Бога Отца и едната Божествена същност (единосъщието на Лицата), така и една­та Божествена енергия.

На ниво Христология – Богочовеш­ката Ипостас на Христа, в две природи и две воли и енергии, съгласно богос­ловието на Четвъртия и Шестия вселен­ски събори, също е ключ към светоотеческото различаване на същност и енер­гия в Бога.

Св. Максим Изповедник ползвал термина „енергия“ и нему дължим изк­лючително детайлното изследване на проблема за волята и енергията като ат­рибут на природата, а не на личността. В спора с монотелитите св. Максим из­вежда единството на енергията съответ­но от единството на природата. Преподобни Максим учил, че в Христос присъстват две естества и две енергии. В Него чо­вешката и божествената природа се съ­единили ипостасно, но всяка съхранила своите свойства (енергия или воля). За­това, съединявайки се с Христос (тоест с Неговата единосъщна на нас човешка природа), ние се приобщаваме към Не­говата Божествена енергия (а не към Божествената Му природа), пронизва­ща Неговата човешка природа[9]. Бог да­рява различни хора с различни дарове. Според израза на св. Григорий Бог „ум­ножава“ Себе Си, ставайки „всичко за всички“ (1 Коринтяни 9:22). Умножавайки се по този начин, Той умножава разнооб­разието от творения. По-нататък в сво­ето учение Паламà подчертава, че Бо­жествената същност е причина на енер­гиите. Това означава, че Бог в Своята същност е над Своите енергии. На фи­лософските възражения на западните бо­гослови, упрекващи Паламà в проповяд­ване на „висше“ и „нисше“ Божество и в отрицание простотата на Божествено­то съществуване, Паламà отговарял, че никакво умножаване на Божествените явления или енергии не може да измени единството на Бога, защото Той е из­вън категориите на цялото и частното и оставайки непостижим в Своята същ­ност, Той явява Себе Си във всяка енер­гия като Жив Бог[10].

Прочетете още „За различието на енергията от същността и ипостасите на Света Троица*“ →

Иеромонах Павел Стефанов

Според официалната статистика Рус­ката православна църква навлиза в револю­ционната епоха като външно силна органи­зация. През 1907 година тя разполага с 66 епар­хии, 51,413 църкви, 20,113 параклиса, 19,659 църковни библиотеки, 622 мъжки манасти­ри с 17,583 монаси и послушници и 218 жен­ски манастири с 52,927 монахини и послушнички. Към 1914 година в Руската държава живе­ят 117 милиона православни християни в 67 епархии, управлявани от 130 епископи и над 50,000 свещеници и дякони, които служат в 48,000 храма. Църквата притежава 35,000 начални училища, 58 семинарии, над 1000 действащи манастири с почти 95,000 монаси и монахини. През дореволюционното столетие в страната са открити повече манастири, отколкото през което и да е друго столетие в историята на Русия. Макар че на всички предсъборни съвещания и събора през 1917-1918 година много се обсъжда западналата нравственост в манастири­те и необходимостта от реформи в тях, през XIX-ти век се възражда монашеското старчество въз основа на неоисихазма на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Най-забележителна и влиятелна е Оптинската пус­тиня.

Утвърждават се постиженията на руското мисионерство, особено на тери­ториите на Аляска, Япония, Сибир и Далеч­ния Изток. Нивото на богословските науки никога не e достигало такава висота. Въп­реки че в основата си интелигенцията остава чужда и даже враждебна на Църквата, завръщането на цвета на руската фило­софска мисъл към нейното лоно дава силен стимул за зараждането на така наречения руски „сребърен век“ – своеобразен религиозно-философски ренесанс в края на XIX-ти век. Време­то ражда такива блестящи представите­ли на боготърсителството като отец Па­вел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Вла­димир Соловьов, Пьотър Струве, Семьон Франк, Николай Бердяев, Лев Карсавин, Ни­колай Лоски и други.

Всички намерения за промени се оказват съвсем недостатъчни. Понеже липсва каноничен предстоятел (патриарх) и тра­диционна съборна структура, която би обезпечила двустранната връзка на центъ­ра с периферията, Църквата навлиза в епо­хата на революцията разединена, а с абди­кацията на царя, формалния неин земен глава – и обезглавена. В условията на общия разпад на държавността Църквата остава без инфраструктура. Под напора на рево­люционната пропаганда стремглаво ерози­ра вярата на населението. Когато причес­тяваното на православните войници от задължително през 1916 година става добровол­но през 1917 година, процентът на причастниците пада от почти 100 на 10.

Антимонархическите настроения в Църквата се изразяват в присъединяване­то на духовниците-депутати към Прогре­сивния блок през 1915 година и отказа на еписко­пите да изпълнят молбата на оберпрокурора и да се обърнат към народа, за да подк­репи монархическата causa perduta. Вместо това Синодът взема решение на 17 март 1917 година да подкрепи абдикацията на великия княз Михаил и да предостави на бъдещото Учредително събрание решаването на въп­роса за властта. На 26 юли Синодът при­ветства настъпилия час на всеобщото ос­вобождение на Русия, когато цялата стра­на ликува no noвoд на демократизирането на обществото. Един дълбоко вярващ рус­ки свещеник, свидетел на тези катаклизми, изповядва: „Началото на Революцията – 1917-1919 година – беше време на удивите­лен духовен подем, на духовна лекота… Не­що в историята на Църквата се връщаше към първичната чистота и простота, ка­то се освобождаваше от вековните пранги, от тежките обковки на светското, външното и лицемерието…“

Настроенията на духовенството при идването на власт на Временното прави­телство са съвсем радикални. Чак през март духовниците-членове на Думата съв­местно с някои светски депутати и об­ществени дейци образуват Съвет по въп­росите на Православната църква. Макар че съществува кратко време, Съветът успя­ва да проведе редица заседания с участие­то на епархийското духовенство, като приема либерални резолюции в подкрепа на Временното правителство и сменя някои непопулярни епископи. Напрежение в отно­шенията между Руската църква и Времен­ното правителство възниква по два пово­да – уволнението от оберпрокурора Лвов на целия Свети Синод (април 1917 година) и нацио­нализацията на църковно-енорийските и епархийските училища. Трябва обаче да се признае, че ползата от тези училища е съм­нителна, защото учителите в тях са слабо платени и повлияни от болшевишката атеистична пропаганда. В ръцете на Църквата остават само духовните академии и семинарии.

По същото време правителството разрешава свикването на Всеруски помес­тен църковен събор. Дейността по подго­товката му е възложена на Предсъборен съвет на духовенството и миряните, който започва работа през юни 1917 година. Тогава за първи път се обособяват две противопо­ложни гледни точки за бъдещата форма на църковно управление. Първата, отстоява­на от професор Покровски, изисква пълно отделяне на Църквата от държавата и приемане на синодално-съборна структура на църковно управление. Привържениците на втората, възглавявани от княз Евгений Трубецкой и Сергий Булгаков, не оспорват самия принцип на отделяне, но смятат, че за на­ционалната Църква е необходим специален статут primus inter pares. Църквата според тях дотолкова се е сраснала с народа, кул­турата и държавността му, че е невъзмож­но да бъде откъсната от обществения ор­ганизъм.

Под натиска на Синода на 25 юли (7 август) 1917 година за оберпрокурор е определен известният млад църковен историк Антон Владимирович Карташьов. Във връзка с предстоящия Съ­бор, тоест с излизането на Православната църква от подчинение на правителството, на 5 (18) август се отменя постът оберпрокурор и Карташьов е назначен за първи министър на изповеданията в ново­създаденото Министерство със същото наименование.С това постановление Вре­менното правителство признава положе­нието на Православната църква в страна­та като „първа сред равни“. Това разбира­не е отразено в определението за задължи­телната принадлежност на министъра и двамата му заместници към Православна­та църква. Според този документ, права­та и функциите на новото министерство трябва да бъдат уточнени с оглед решени­ята на предстоящия Събор.

На 15 (28) август 1917 година в Москва е открит първият църковен поместен събор през последните 217 години. Избрани са 564 делегати: 73 архиереи, 192 клирици, 299 ми­ряни, достатъчно ясно разделени на фрак­ции. Лявото крило, в което преобладава добре образованото амбициозно, най-вече женено градско духовенство, се стреми да отслаби позициите на монашеството и епископата. То си поставя за цел да уста­нови синодална, максимално демократична система на църковно управление, при кое­то обикновеният свещеник би имал също­то право на глас като архиерея.

Документите не потвърждават по-късните твърдения на „обновленците“, че от самото начало в Събора преобладават настроения против възстановяването на патриаршеството и че само болшевишката революция заставя центъра на Събора (тоест умерените) да се съгласи с това. На самия Събор седем дни преди революцията се вижда, че поддръжниците за възстано­вяване на патриаршеството са по-многобройни от противниците му. Сред аргумен­тите в полза на патриаршеството е и ши­роко разпространеното мнение, че Времен­ното правителство поради своя плуралис­тичен характер може да се дистанцира от Църквата. Затова в тези смутни времена тя се нуждае от силно личностно начало – патриаршеска власт, подпомогната от съ­борни институти с достатъчно широки прерогативи, които биха провеждали цър­ковната линия като едно цяло. Сред най-активните поддръжници на идеята за пат­риаршия са архимандрит Иларион и профе­сорът-мирянин Сергий Булгаков. Понеже идеологически те стоят вляво от центъ­ра, защитата им на патриаршията звучи особено убедително.

Процедурата за избор на патриарх преминава в два стадия. Съборът в пълен състав (архиереи, духовенство и миряни) избира трима кандидати. След това по обичая, приложен от апостолите, се тегли жребий, който решава избора за патриарх. Макар че при отсъствието на делегатите от лявото крило най-много гласове събира митрополит Антоний Храповицки – водач на крайно дясното крило и твърд привър­женик на запазването на епископските привилегии, жребият се пада на Московс­кия митрополит Тихон Белавин (1865-1925). Умерен и търпелив човек, Тихон до 1907 година служи като руски епископ в Северна Америка, където полага големи усилия за ук­репването на благоустройството на мес­тната църква.

Съборът провежда три сесии. Първа­та продължава от 15 (28) август до 9 (22) декември 1917 година, втората – от 20 януари (2 февруари) до 6 (20) април 1918 година, а тре­тата – от 19 юни (2 юли) до 7 (20) сеп­тември 1918 година, когато се налага да се пре­установят заседанията по две причини. Болшевиките завземат зданието на Мос­ковската духовна семинария, където квартируват част от делегатите на Събора. Още преди това с постановление от 23 януари 1918 година са конфискувани църковните банкови фондове и сметки, както и цялото недвижимо имущество на Църквата. А са­мите делегати на заседанието от 30 ав­густ (12 септември) 1918 година решават да се съберат отново през пролетта на 1919 година. Естествено, последвалата разруха и засил­ването на гоненията срещу Църквата пра­вят невъзможно свикването на следващи сесии.

Поради това цялата програма на Съ­бора не е изпълнена. Гласувани са оконча­телно уставите на новата съборна струк­тура на цялата Църква – от патриарха и учрежденията на патриаршията до манас­тирите, като на всички нива е предоста­вена широка инициатива и изборно начало. Съгласно съборното определение, Поместният събор на епископите, клириците и миряните, които имат законодателни, адми­нистративни, съдебни и контролиращи функции, следва да се свиква периодично. По устав патриархът е пръв сред равни във висшата църковна иерархия. Той пред­седателства събора, сесиите на Светия Синод и заседанията на Висшия църковен съвет. Светия Синод се състои от 13 члена – председателстващия патриарх и Киевс­кия митрополит като постоянни членове, шестима архиереи, избирани от Събора за тригодишен срок, и петима архиереи, по­канвани за една година. Административно Църквата се разделя на пет митрополитс­ки окръзи, а те на епархии. Петимата епис­копи, поканвани от Синода за една година, трябва да са от тези окръзи. В разпореж­дане на Синода са предадени и въпросите на вероучението, църковната дисциплина и управлението на църковните дела. Въпро­сите от социален характер, свързани със светското право, благотворителността и други, са в компетенцията на Висшия цър­ковен съвет. И двата органа трябва да ра­ботят в паузите между съборите, с което ограничават в известна степен прерога­тивите на патриарха. Предвижда се даже дисциплинарно сваляне на патриарха от престола.

Прочетете още „Руската православна църква през 1917-1918 година*“ →

Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Прочетете още „Какво представляват дните на творението? – продължение и край“ →

Протоиерей Стефан Ляшевски

Книга Битие. Особености на нейното написване

Когато се сравнява библейското повествование със съвременните научни представи за сътворението на света, обикновено се обръща внимание само на противоречията между тях, като съвършено се игнорират времето и мястото на написването на книга Битие.

Ако боговидецът Моисей живееше в наши дни, той би записал откритото му от Бога със съвсем други понятия. Книга Битие е написана на езика на своето време – език на пастирски народ, чиито понятия и реч са били доста ограничени. Семитският език от началото на второто хилядолетие преди Рождество Христово Е бил толкова беден, че често една дума е изразявала няколко понятия. Например, думата „йом“ е означавала и „ден“, и „период от време“. Освен това, религиозният език на Изтока, дори до евангелско време, е бил език на символи и образи, което нагледно е отразено в евангелските притчи – едва ли можем да бъдем толкова наивни, че под евангелските „таланти“ да подразбираме златни монети, под пшеницата, която сее сеячът – житни класове, и така нататък. Нима езикът на Апокалипсиса не е изключително език на символи? Езикът на египетските иероглифи е също език на символи. Няма нищо чудно в това, че и Моисей пише на езика на своето време, още повече, че израилският народ току-що е напуснал Египет, където животът е бил препълнен със символи.

А и самият боговидец Моисей не е считал упоменатите „дни“ за астрономическите 24 часа, тъй като въпросът за деня и нощта в съвременния им смисъл възниква едва в четвъртия ден на творението. „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ … по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“ (Битие 1:14,16). Тук ясно се говори за появата на ден и нощ. Следователно употребата на дума „ден“ при описването на първите три дни, а също и думите „вечер“ и „утро“ са само символични изрази, за което ясно свидетелства св. Иоан Златоуст в тълкуванието си на книга Битие: „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край на този период“. И св. Василий Велики в своя „Шестоднев“ пише: „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“.

Никой от светите отци на Църквата, писали тълкувание на книга Битие за дните на творението, не е разбирал думата „ден“ в буквален смисъл. Обяснение на този символ се е срещало в богословските трудове и в учебниците по Закон Божий, но някои въпроси, като например, появата на слънцето в четвъртия „ден“ на творението и всичко, свързано с това, са били пропускани от нашата богословска мисъл и запълването на тази празнина днес се явява съществена необходимост.

Изобщо, въпросът за космогонията е твърде сложен, защото ако Моисей бе писал на езика на съвременната космогония, например, в духа на Кант-Лапласовата система, то, в продължение на три хилядолетия, никой не би бил в състояние да го разбере. Но, пророкът е считал за необходимо да покаже, че съвременните астрономически закони са се появили в средата на живота на Земята, много след нейното сътворяване и създаване най най-богатото растително царство – ето защо това разделение на годишни „времена, дни и години“, той описва в четвъртия „ден“ на творението. И подчертава: „за да осветляват земята“ (Битие 1:14), тоест по отношение на Земята. Когато пророкът говори за появата на слънцето, луната и звездите, се има предвид, че небето се очистило от мощните водни пари и лъчите на слънцето проникнали на земята за първи път едва през Карбонския (каменовъгления) период и овъглили тревистата гигантска растителност, непривикнала към тях.

Следователно, думите „И създаде Бог двете големи светила“, трябва да бъдат разбирани относително, а не абсолютно, тоест да се нагодят към тези представи на хората за земята и слънцето, които са съществували в продължение на три хиляди години.

За голямо съжаление, у мнозинството съвременни образовани хора, познанията в тази област остават такива, каквито са били в детството, тоест в такава примитивна форма, която, разбира се, никак не може да удовлетвори потребностите на възрастния човек. Това разногласие, този прелом, става точно тогава, когато се формира човешката душа и, прекършена, вярата съвсем се изгубва. Само в някои избрани души тя остава, въпреки привидното противоречие, усилено пропагандирано от атеизма. Така се осакатяват младите души поради недоразуменията, които остават „камък за препъване“ за дълги години, а понякога и за цял живот.

Многочислените ми беседи с младежи и възрастни хора показват, че с отстраняването на това недоразумение, безверието пада като окови и душата леко се понася на крилете на вярата, увлича човека в богатата съкровищница от духовна литература, която преобразява атеиста в богословски образован член на Църквата.

Възгледът за миналото на земята, към който се придържа съвременната наука

Геологията е сравнително млада наука. Преди две столетия образованото човечество не е имало понятие за произхода на земята и историята за възникването на живота на нея.

В средата на XIX-ти век, когато палеонтологията, науката за древните организми, тепърва започнала да набира сили, Дарвин издигнал своята еволюционна теория, която сложила началото на спор, дори вражда, между науката и религията, между знанието и вярата. Оттогава изминали повече от сто години и възгледите на науката за произхода на живите организми много се променили. Сега вече можем да обобщим всички знания на човека за миналото на Земята, от които произтичат удивителни, твърди и неоспорими положения:

1. С пълна достоверност можем да кажем, че почти всички видове живи същества, населявали Земята през различните геоложки периоди, вече са изучени. Ако бъдат открити още разновидности, те няма да внесат абсолютно никакви изменения в общата структура на видовете.

2. Цялата последователност в произхода на живите организми от низши към висши се намира в поразителна хармония с последователността на геоложките периоди, в чиито отлагания се срещат техни отпечатъци или вкаменелости.

3. Вън от всяко съмнение е, че развитието на видовете растения и живи същества е в пълна приемственост от един вид в друг, при което новите видове запазват родовите признаци на тези, от които произхождат. Така например, първата птица – археоптерикс, запазва главата на звяр, гръбначната система и остатъците от нокти на крилете от своя предшественик – птеродактила. При следващите видове птици всички тези признаци изчезват. А копитните запазват четири пръста от петпръстната лапа на своя предшественик и така нататък.

4. Последователността в появата на различните видове организми е напълно установена и по-нататък не може да бъде подложена на никакви съществени изменения.

5. Тази последователност е представена в следния ред: растения, дребни обитатели на морето, панцерни риби, амфибии, рептили или влечуги, птици и животни.

6. На лице е статичност на видовете в днешно време, тоест невъзможност да се появят нови видове във всичките четири царства: растения, риби, птици и животни.

7. Пълното отсъствие на междинни звена между отделните видове е в такава степен на противовес на еволюционната теория, че довежда до издигането на друга теория – не за постепенната еволюция, а за мутация, тоест скокове в произхода на видовете.

8. Тропическият климат по цялото земно кълбо до Пермския период свидетелства за съвършено други астрономически закони на Земята в онова далечно време, когато не са съществували студени полюси и изобщо климатични пояси, не е имало дори сезони, тоест лято и зима.

9. Продължителността на геоложките периоди безспорно се измерва в милиони години.

Това са основните общоприети положения. От тях се правят различни изводи и се издигат различни теории за обяснението на едни или други явления. Съществуват такива хипотези, които се опитват да опровергаят или да оспорят тези положения, тъй като последните никак не се съгласуват с нечии теории. Трябва да отбележим, че изобщо не съществува нито една теория, която би обяснила всички тези, понякога противоречиви факти и би дала стройна представа за произхода на света, без да бъде оспорвана от противоположна хипотеза.

Прочетете още „Какво представляват дните на творението?*“ →