Етикет: византия

Константинополският събор (869/870 година) и българският църковен въпрос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Върху Константинополския съ­бор (869/870 година) има богата ли­тература както на Изток, така и на Запад. Но настоящата го­дишнина, макар и не съвсем кръгла (1130 години), дава повод да се припомнят някои неща за този събор, още повече че той е тясно свързан с нашата църковна и граж­данска история.

Римокатолическата църква приема то­зи събор за Осми вселенски. Много наши изследователи също го броят за осми[1]. Тук е необходимо малко уточняване и изяснява­не. Римокатолическата църква има за себе си основание, защото тя признава общо 21 вселенски събора. Това ще рече, че девети­ят (по нейното броене) е признал събора от 869-870 година за осми, съответно десетият е приз­нал деветия. Последните два (1869/1870 година и 1962-1965 година) не се нуждаят от такова регла­ментиране, защото папата ги санкционира като вселенски. Не така стои този въпрос в Православната църква, която признава се­дем вселенски събора (325, 381, 431, 451, 553, 681 и 787 година). Защо тя не признава разглеж­дания тук събор за осми?

В Православната църква има устано­вен принцип, според който един събор се приема за вселенски тогава, когато реше­нията му са приети от цялата Църква и са регламентирани на следващ събор, на кой­то са участвали представители на цялата Църква. Съборът от 869/870 година осъдил пат­риарх Фотий и неговите привърженици, ма­кар че причините са повече политически. По-късно Църквата канонизирала Фотий за светец. Само този случай е достатъчен да се оспори вселенският характер на раз­глеждания събор. Може би главно поради това в Православната църква той не се приема и не може да бъде приет за Осми вселенски събор. За такъв по-скоро би бил приет, след спазване на съответните прин­ципи, съборът, който се състоял също в Константинопол 10 години по-късно (879/880 година), но това е друга тема.

Съборните заседания

Константинополският събор имал об­що 10 заседания, някои от тях проведени във величествения храм „Св. Софѝя“, пър­вото – на 5 октомври 869 година, последното – на 28 февруари 870 година. Броят на участници­те в различните заседания варирал и на зак­лючителното, десетото, достигнал 103 ду­ши[2].

Причините за свикването на събора би­ли няколко: реабилитирането на Констан­тинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877 година); осъждането на предшествени­ка му Фотий (858-867, 877-886 година) и негови­те последователи и вдигането на анатема­та, наложена от Фотий на папа Николай I (858-867 година) в 867 година[3]. Както се вижда, тук се преплитали интереси и на Констан­тинопол, и на Рим. Този акт сам по себе си сближавал двата политически, религи­озни и културни центрове.

Тогавашният Римски папа Адриан II (867-872 година) не оценил правилно създалата се ситуация. Той сметнал, че му се е отдала възможност да се намеси активно в живота на Източната църква, както са правили мно­го негови предшественици. Не подозирал също, че междувременно се водят предва­рителни тайни българо-византийски прего­вори и че именно на този събор ще се пос­тави и обсъжда българският църковен въп­рос[4].

Първото заседание на 5 октомври 869 година имало протоколен и тържествен харак­тер, както е прието в такива случаи. С не­що особено не се отличават и следващите четири заседания, съответно на 7, 11, 18 и 20 октомври.

На шестото заседание на 25 октомври присъствали привържениците на сваления патриарх Фотий. Между тях и противници­те му се водили бурни и остри спорове. На следващото, седмо, заседание, на 29 октом­ври, събота, патриарх Фотий и неговите привърженици били осъдени. В края на осмото заседание, на 5 ноември, съборът еди­нодушно отхвърлил иконоборството, което било осъдено на Седмия вселенски съ­бор в 787 година.

На 12 февруари 870 година, след продължи­телна пауза, съборът подновил работата си. Проведено било деветото заседание, на ко­ето били разгледани някои неверни свиде­телства във връзка с избора на Игнатий за Константинополски патриарх[5].

Две седмици по-късно, на 28 февруари, вторник, се състояло десетото, последно за­седание. Междувременно в Константино­пол пристигнало пратеничество от Италия от император Лудвиг II. Целта на това пра­теничество била да се подготви брачен съ­юз между Константин, най-големия син на византийския император Василий I Маке­донец (867-886 година), и единствената дъщеря на Лудвиг II, както и военен съюз срещу арабите, които застрашавали средиземно­морския регион. Същата година сарацини­те завладели Малта[6].

Преди последното заседание в Конс­тантинопол пристигнала и делегация, изпратена от българския владетел княз Борис, ръководена от родственика му кавхан Пе­тър. В нея участвали десет души. Целта на българската делегация била да постави на съборно разглеждане въпроса за църков­ната юрисдикция на България, в смисъл на кого трябва да принадлежи новопок­ръстена България – на Константинопол или на Рим[7]. Разрешаването на този въпрос изисквало такт, умение и дипло­мация, каквито не липсвали на членовете на българската делегация. Това пролича­ло ясно от събитията на 28 февруари и осо­бено на 4 март.

И двете представителства участвали на заключителното заседание на 28 февруари, ръководено от император Василий I Маке­донец и от сина му Константин.

На българската делегация била оказа­на висока чест. Тя не само била допусната до заседанието на събора, което за такива случаи не е обичайно, но ѝ било отредено и почетно място. На това заключително за­седание оказаното внимание на българска­та делегация било по-голямо, отколкото на представителите на император Лудвиг II, което също е показателно[8].

Дипломатично било показано, че бъл­гарското царство е много по-близко географски и по дух на Византия, отколкото немското. И тук проличала тънката визан­тийска дипломация, добре разбрана и це­нена както от българската делегация, така и от източните участници на събора. Това не го разбрали само западните представи­тели. Макар че няма запазени писмени па­метници, не е трудно да се предположи и приеме тезата за предварително договаря­не между Плиска и Константинопол по бъл­гарския църковен въпрос в смисъл: импе­ратор Василий I Македонец и патриарх Иг­натий да подкрепят българската кауза за църковна независимост. Тази идея ще да е била лансирана и сред някои от водещите на събора фигури от източните църкви. То­ва, както ще стане дума след малко, про­личало на 4 март.

Тук естествено изниква въпросът, след като на императора и на патриарх Игнатий, а и на някои от източните представители е била ясна целта на българската делегация, защо този въпрос не е бил поставен на заключителното заседание на 28 февруари? Тук може само да се предполага, без да се борави с доказателствен, веществен мате­риал. От една страна, това заседание има­ло тържествен, заключителен характер. На него били приети изработените правила; из­разено било ясно, положително отношение към иконопочитанието; прочетен и приет бил орос на събора. От друга страна, ма­кар че император Василий I Македонец, патриарх Игнатий и някои от източните представители били психологически под­готвени да вземат положително отношение по българския църковен въпрос, все пак не се е знаело как ще реагира мнозинството на събора, защото едва ли всички източни участници са били посветени в тайните пла­нове. Да се мисли обратното е нелогично защото, все някой е могъл да издаде воде­ните тайни преговори.

Прочетете още „Константинополският събор (869/870 година) и българският църковен въпрос*“ →

Вторият Рим през очите на Третия*

Публикувано на от Dragan Bachev

(Еволюцията на образа на Византия в руското обществено съзнание[1])

Сергей Иванов

Abstract:

Sergey Ivanov, Second Rome through the Εyes of the Τhird One. The Εvolution of the Ιmage of Byzantium in the Russian Social Consciousness. T he article examines the impact of the image of Byzantium and the Byzan tine political and religious model on Russia. It explores how this model has influenced Russia and the Russian mindset, investigating the depth of its roots and how historical truth is often overshadowed by politically conve nient falsehoods. The article demythologizes the historical concept of the ‘Third Rome’ and offers strong criticism of both Russian politicians and scholars who increasingly manipulate the idea and significance of this term.

Keywords: Byzantine Political System, Russian Messianism, Second and Third Rome, Russian Imperialism

***

Предмет на настоящата статия ще бъде единствено възприемането на Византия след самата Византия. Що се отнася до многобройните форми на влияние на реалната империя върху древноруската държава, въпросът няма да бъде обсъждан. Тук ще се занимаем с образа, с „имиджа“ на Византия. По повод деветдесетгодишнината на ЧК тогавашният началник на ФСБ Николай Патрушев казва следното: „Който се занимава с история, той знае, че проблемите на безопасността са отдавнашни. Софѝя Палеолог, омъжила се за Иван III като племенница на последния византийски император, обръщала сериозно внимание и на въпросите на сигурността“. Виждате как началникът на тайната полиция еднозначно свързва Византия с КГБ – прекрасен пример за начина, по който образът на империята живее отделно от нея самата – по свои собствени закони. Затова и ще говоря тук.

Работата върху образа на Византия започва веднага след нейната гибел. Първите разминавания в това отношение са предизвикани от факта, че дълбоко в общественото съзнание е вкоренена следната представа: изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният император Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни с думите: „Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел“. Така щафетата е прехвърлена непосредствено от отпадащата ръка на императора в силните ръце на Иван III. Тук нищо не отговаря на действителността. Нека започнем с това, че Софѝя Палеолог никога не е била в Константинопол. Тя е родена на остров Корфу (Керкира), възпитана е в папския двор в традицията на Римокатолицизма и така нататък. Но най-главното: идеята, че Москва трябва да се погрижи за наследството на Константинопол, е измислена не другаде, а в Италия.

В ужаса пред стремителния възход на османците европейските държави търсят съюзници и, разбира се, обръщат поглед и към Москва. Първият документ, в който се казва, че Москва има права над византийското наследство, е решение на венецианския Сенат от 1473 година. Там така и пише: „Ще сключим съюз на всички християнски държави и ще привлечем Великия московски княз, като му обещаем законното му наследство“. Впрочем по всяка вероятност нито Иван ΙΙΙ тогава е имал какъвто и да било интерес към въпроса, нито пък някой от участниците в този династичен брак го е възприемал като форма на предаване на легитимност от Константинопол към Москва. Папата е разчитал, че Софѝя може би ще успее да склони Иван да приеме римокатолицизма. Формалните обаче права върху престола са принадлежали, разбира се, на по-големия брат на Зоя Софѝя – Андрей, и на по-малкия – Тома. Ала и двамата са били слаби и безволеви. Първият действително е пътувал до Москва, но няма следи от разговори за предаване на правата върху престола. Освен това е добре известно, че Андрей, имайки тежки финансови затруднения, е продал титлата си на френския крал. Наистина, Иван III е разширявал държавата си и е търсел образец, но такъв, разбира се, не е могла да бъде погиналата Византия, а Хабсбургската империя. И повече или по-малко ясно най-новите хералдически изследвания сочат, че двуглавият орел на печата на московския княз е заимстван не от другаде, а от Австрия. Разбира се, австрийският орел също е родственик на византийския, но достатъчно далечен. Византийският орел има един пряк наследник и това е съвременният албански орел. Скендербег – последният на Балканите, който се съпротивлява на османците – съвсем съзнателно избира този символ. Но това не важи за московския цар.

Самото наименование цар, уж свидетелстващо, че князът бил решил да се обяви за император, също нищо още не означава. С тази титла са се именували например и татарските ханове. Нещо повече, когато Иван Василиевич Грозни е коронясан за цар, за да обоснове правата си (пред западните дворове), не се позовал на това, че предците му са византийски царе, а на това, че е завоювал Казан, а казанският хан в миналото се е титулувал „цар“. Това може и да е малко обидно за руската държавна гордост, но точно така е изглеждала легитимацията му.

Независимо от това, скоро след възхода на Московското княжество идеи за това, че то трябва да обърне погледа си на юг, започват да се разпространяват в църковните кръгове най-вече от гърци, избягали от турците. Така те са се опитвали да подтикнат московските управници да обявят своеобразен кръстоносен поход за освобождаване на империята от неверниците и възстановяване на православната власт в Константинопол. Първият такъв текст е от 1492 година. Това е Пасхалията на митрополит Зосима. В нея московският цар е обявен за новия Константин, а Москва – за новия Константинопол. Важно е обаче да се разбере, че политическата идеология на самата власт определено не е приемала тези опити. Ако се вгледаме в практиката на идеологическото строителство, ще стане ясно, че в Москва не са били построени нито Златните врати, каквито е имало и в Киев, и във Владимир. И в Киев, и в Новгород има храм, посветен на св. Софѝя. Къде е той в Москва? Защо не са го построили? Защо никой от великите князе не е кръстил децата си на Константин? И така нататък, и така нататък. Редица такива факти показват, че политическата власт не се е интересувала от идеята за подобно наследство.

Когато формулирах темата на тази беседа, избрах всеизвестната идеологема за Втория и Третия Рим. Така че не можем да не кажем и нещо за нея. Важно е обаче да се подчертае, че тя живее и се развива по различни начини в различните времена. Така например старецът Филотей, като се обръща към младия Иван Грозни през 20-те години на ХVI-ти век, е имал предвид включването на Москва в световната – към този момент – общохристиянска перспектива. Ако обаче това е трябвало да символизира московския изолационизъм, както става впоследствие, за какво изобщо му е бил първият Рим? Не е ли можел просто да каже, че Москва е вторият Константинопол? По същество тази концепция е есхатологична и разбира се, универсалистка. Тя се превръща в това, което днес разбираме под нея, векове по-късно. За Филотей е важно понятието за Ромейското царство. Така, както византийците са определяли самите себе си. Филотей казва, че е погинало гръцкото царство – както славяните са наричали Византия – ала Ромейското царство пребъдва, защото то не може да изчезне, въплъщавайки в себе си истината на християнството. Така и новата Москва е ромейско царство. Между другото идеята, че Москва като град е Трети Рим, се появява доста след това. Филотей няма предвид града Москва. Словосъчетанието „Москва – Трети Рим“ му е приписано, но то е произнесено около 70–80 години след него. Филотей е говорел за Ромейското царство. Обаче няколко десетилетия по-късно в ръкописната традиция на това послание една буква е сменена с друга и Ромейското царство се превръща в „Руско“[2]. Тогава и идеологемата започва да получава нови характеристики. Самият Филотей обаче е все още в тон със схващанията по онова време в Западна Европа.

Реално погледнато византийският елемент е бил много слаб. Когато Иван Грозни решава да се короняса за цар, той заповядва да преведат чина на венчанието за царство на византийските императори. А преводът на този текст показва достатъчно релефно какво се възприема от Византия и какво – не. Византийският император по същество е върховен чиновник. Той е длъжен във всеки момент да съзнава тленността си, своята преходност. По време на тържествените си появявания той е носел торбичка с прах, а до него е вървял човек, който му е шепнел: „Помни смъртта!“. По време на коронацията по ставяли пред него керамичен съд с човешки кости и той е трябвало да избере мрамора за бъдещия си саркофаг. И всичко това е било, за да не се превъзнася. Когато обаче показали текста на Грозни, той го отхвърлил с ужас. Защото московският цар изобщо не е това, което е василевсът. За него е било естествено, че руският княз се въздига направо от самата земя. Славата му е в децата му, той управлява по наследство – според завета на своите предци. В това е неговото право. А византийският император всяка секунда е бил длъжен да помни, че властта му е особена, случайна „вещ“, която по принцип принадлежи на Бога. Тази разлика е същностна. И не може да се прескочи – между възникването и развитието на двете държави няма нищо общо. И Иван Грозни прекрасно е разбирал това. Поради което се възползвал само от отделни елементи от византийското наследство. Провъзгласил е, например шапката, с която се е коронясал, за Калпака на Мономах[3]. Докато в действителност тя е подарък на Иван Калита[4] от хан Узбек и е сама по себе си шедьовър на ювелирното изкуство на Ордата. Естетически погледнато това е ханска шапка, по нищо не приличаща на византийския венец, чийто вид би трябвало да е бил добре познат на московците. Освен тези минимални и чисто бутафорни заемки Иван Грозни в действителност по никакъв начин не се е интересувал от Византия, не я е обичал. В разговорите си с чужденци той упорито е подчертавал, че неговият произход идва от император Август, че неговите прадеди възхождат към истинския, западния Рим, а не към Константинопол. И никога не е споменавал за своята баба – византийската принцеса.

Трябва да се каже, че бедните източни патриарси – иерусалимски, антиохийски, които непрестанно се молели за помощ от Москва, са се опитвали по всякакъв начин да я подтикнат да се обърне и към Константинопол. Московските царе обаче са оставали безразлични по този въпрос. Напрежението между гръцките клирици и московските политици особено добре проличава в историята на Московската патриаршия, когато е трябвало да се получи съгласие за учредяването ѝ, без от друга страна да се дават специални обещания. Впрочем, това е твърде дълга история. Завършвайки темата за московския период, е достатъчно да се каже, че макар и думите Трети Рим от време на време да са се произнасяли през XVI–XVII век в официални документи, от нищо не следва, че тази идеологема тогава се е възприемала като форма на претенция за правоприемство от погиналата империя. Веднага ще кажа, че в по-късно време идеята за „Третия Рим“ става „собственост“ на взелите я на въоръжение старообрядци. И така окончателно се откъсва от каквото и да било, особено от гръцкото.

Нека преминем сега към Петербургската империя. Известно е, че в определен момент в главата на Екатерина II възниква план за унищожаването на османска Турция и за възстановяването на Византия. Така се ражда знаменитият Гръцки проект, от който има няколко следствия, сред които кръщаването на втория ѝ внук на името на Константин. Предвиждало се е да бъде изпратен в освободения Константинопол. По този въпрос тя кореспондира с Волтер, който в духа на онова време не можел да търпи Византия и я съветва да отиде по-далеч и да освободи Гърция – Атина. Тя му отговаря твърде остро, че като руска владетелка трябва да освободи именно Константинопол – особено комична преписка, която добре показва циничното отношение на царицата по тази тема. Разбира се, имало е огромен ентусиазъм сред гърците и познаваме текстове на всякакви пророчества как най-сетне Русия ще ги освободи от турците. Този недълго просъществувал Гръцки проект е блестящо осмян от Салтиков-Шчедрин в Историята на един град. Там се разказва за губернатора Бородавкин, започнал да пише проект О вящем армии и флотов по всему лицу Земли распространении, дабы через то возвращение древней Византии под сень российской державы уповательным учинить. „По този начин – пише авторът – се образувала твърде дебела тетрадка, която не без гордост показвал на гостите си, прибавяйки при това: „Ето, драги мой, колко далеч отиват моите мисли!“

Ще кажа само, че тогава Третият Рим е напълно забравен. Карамзин например изобщо не го споменава в своята История. Ала независимо от всичко Византия все пак съществува нейде в дълбините на общественото съзнание. В този контекст е характерно прочутото писмо на Пушкин до Чаадаев. Гледайки към Европа, Чаадаев пише, че ние сме проклети, тъй като сме взели всичко от разтляната Византия. Пушкин възразява, че сме взели от нея доброто, а не лошото. Нравите на Константинопол не са били нравите на Киев. Между другото, всички с патос цитират думите му, че той не би искал за Русия друга история, забравяйки, че тези думи са написани на френски.

Но като цяло Византия е политически забравена. В същински смисъл тя излиза на авансцената в средата на XIX-ти век. Тук пръв е Тютчев. Самата Византия за него не играе роля – тя е важна единствено в рамките на концепцията му, че само чрез усвояването на византийското наследство Русия би станала майка за всички славянски народи. И сводовете древни на Софѝя в новородената Византия пак ще осенят Христовия олтар. Падни пред него, ти, царю на Русия, и изправи се като всеславянски цар. Ето сложната концепция – Софѝя не е важна сама по себе си, а защото чрез нея Русия ще придобие правото да покровителства всички славянски народи. Но и за това става дума във втората част на язвителната сатира на Салтиков-Шчедрин за губернатора Бородавкин. Твърде често го виждаха как, седнал на балкона на градоначалническия дом, гледаше оттам с насълзени очи към синеещите надалеч византийски крепости. – Първо Византия ще оправим – мечтаеше той, – а после… Към Драва, Моравия, към далечната Сава, на тихия син Дунав… Да, да-а-а…

Прочетете още „Вторият Рим през очите на Третия*“ →

Нетварната светлина на Преображението Господне в учението на св. Григорий Палама – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димо Пенков

„Да говориш за Бога и да се срещнеш с Бога не е едно и също“. Триади І 3, 42

Противниците на св. Григорий Палама, утвърждаващи пълното тъждество на същност и енергии в Бога, защитават философското понятие за Божествената простота. Когато говорят за различни от същността действия или енергии, те имат предвид тварни резултати или „следствия“ на Божествената същност. Тяхното понятие за Бога като проста същност не допуска друго битие освен същностното битие. Онова, което не е самата същност, не принадлежи на Божественото битие. Така енергиите или трябва да се отъждествяват със същността, или напълно да се отделят от нея като нейни външни действия, иначе казано, като тварни следствия, „причинени“ от нея. Тук в учението за благодатта навлиза рационалистичното понятие за причинност и следствие. За антипаламитите съществува Божествена същност, съществуват нейните тварни следствия или ефекти, но не се оставя място за Божествени действия или енергии[41]. В отговор на тяхната критика св. Григорий Палама поставя следната дилема: или трябва да допуснат различаване между същността и нейните действия, но тогава философското понятие за Божествената простота ще ги принуди да отнесат славата Божия, светлината на Преображението към тварното; или са длъжни категорично да отрекат това различие, което ще ги застави да отъждествят непостижимото с постижимото, несподелимото със споделимото, същността с благодатта[42].

Опонентите на св. Григорий Палама утвърждават, че човек не може реално да се приобщи към Бога, а Неговите енергии са тварни. Но ако не съществува нетварната благодат или Божиите енергии, тогава човек или се приобщава непосредствено към самата Божествена същност в процеса на обόжение, или изобщо не може да има никакво реално общение с Бога. При първия вариант Бог става познаваем и достъпен, и тогава човек Го свежда до себе си. При втория вариант се отрича възможността за действително (тоест енергийно) общение с Бога.

В така разразилите се спорове около природата на Божествената светлина и приобщаването на човека към нея, антипаламитите привеждат следния аргумент: ако Бог открива Себе Си пред хората като светлина и те могат да се приобщат към Него, как Той остава непристъпен и трансцендентен. На този въпрос св. Григорий Палама отговаря, че Бог е недостъпен за приобщаване по Своята същност и нито хората, нито ангелите могат да я познаят и да се приобщат към нея. Независимо от това Бог съхранява реална връзка със света посредством Своите енергии, които, бидейки сияние на Божественото естество, са нетварни[43].

Разкритото още от светите отци и по-детайлно разработено от св. Григорий Палама разграничаване между същност и енергии у Бога, свидетелства за едно пренасяне на богопознанието от сферата на ума и логиката в сферата на личния духовен опит. С други думи, Бог не може да бъде познат по природа, Той бива познаван само посредством Неговите нетварни енергии. Същността на Бога, както отбелязва св. Василий Велики, остава непристъпна, а Неговите енергии „снизхождат към нас[44].“ От друга страна, подвигът, личната аскеза, като адекватна предпоставка за познание на Бога, за виждането на нетварната светлина, трябва да се осъществява в Църквата и нейният непрестанен стремеж са спасението и обόжението на човека. Тоест този процес не трябва да се разглежда само като някаква форма на индивидуално търсене и аскеза, а много повече като църковно събитие, в което познанието се осъществява посредством любовта (срв. 1 Иоан 4:8)[45]. Участието в живота на Църквата с нейните свети тайнства е обективно условие за нашето единение с Бога, а субективните условия зависят от самите нас. Благодатта, според св. Григорий Палама, не е тварно средство, чрез което се установяват отделни точки на съприкосновение между Бога и човека, защото тя е нетварна Божествена енергия, пронизваща цялата същност на човека. Чрез силата на Божествените енергии човекът е призван да приобщи живота си към Иисус Христос, приемайки църковните тайнства. И това приобщаване не се ограничава единствено до момента на свещенодействието, а човек трябва да се чувства постоянно и винаги приобщен към Божествената благодат[46]. Свободното самоотричане от собственото естество и съюзът с Бога водят прогресивно към съвършеното осъществяване на човешката личност при помощта на благодатта, към пълнотата на съзнанието и превръщането на човеците в „чеда на светлината“ (Ефесяни 5:8).

Св. Григорий Палама разграничава три начина на съществуване на Бога: първи – същност (или природа); втори – ипостас; трети – енергия. На всеки от тези три начина на съществуване съответства определен начин на съединение. Така например съединението според същността отговаря на трите Лица на Светата Троица и то е абсолютно недостъпно за създанията. Защото, ако Бог би ни приобщил по същност, тогава Той би станал многоипостасен. А ние знаем, че създадената човешка природа никога не може да встъпи в същинско или природно съединение с Бога. Съединението в ипостас е осъществено в Иисус Христос[47]. И в това съединение Божествените енергии, които имат Логоса за Свой извор, проникват в тварната природа и я обόжват. По този начин, това съединяване с Бога посредством енергиите става достъпно за всички онези, които живеят в Иисус Христос. Тварната човешка природа и нетварното Божество, несмесими по същност, се свързват посредством нетварната Божествена енергия. Докато човешката природа остава тварна, тя възприема от Божествената по благодат онова, което последната има по природа[48]. Св. Григорий Палама утвърждава, че Божествената същност е причина на нетварните енергии, а те са движение на същността.

Енергиите не са посредник между Бога и човека, не са „нещо“, което съществува извън и отделно от Бога. Напротив, те са самият Бог, Бог в действие, Бог в себеразкриване, Бог, Който влиза в пряко общение с творенията Си. Нещо повече, енергиите не са част или деление на Бога, а всички те и всяка една поотделно са Бог в Неговата цялост. Както Бог присъства без намаление или деление във всяка от трите ипостаси, така Той присъства и неделимо във всички Свои енергии и във всяка една поотделно. Св. Григорий Палама не би могъл да бъде по-точен и категоричен по този въпрос: „Всяка сила или енергия е Сам Бог“ и „Бог присъства изцяло във всяка от Своите Божествени енергии“[49]. Така той утвърждава, че „… светлината на Преображението не съществува самостоятелно и не е разлъчена от Божеството[50].“

Възможността за приобщаване към Божествените енергии не означава, че човек става съпричастен на самата Божия същност или че може да я опознае. Св. Григорий Палама неизменно се прирдържа към истината за абсолютната непознаваемост на Божията същност и утвърждава Нейното разкриване в света чрез Нейните енергии. Но същинското себеразкриване на Бога е резултат на Боговъплъщението. Св. Григорий Палама учи, че ако Божието Слово не се бе въплътило, то тогава нито Отец би се разкрил като истински Отец, нито Син – като истински Син, нито Светият Дух – като истински и изхождащ от Отца. Бог не би се разкрил в Своето същество и ипостаси, а би изглеждал като някаква Сила, „както са твърдели неразумните древни мъдреци, а сега последователите на Варлаам и Акиндин“[51]. За св. Григорий Палама Бог е личностен, Който влиза в общение с човека по реален начин и това се осъществява чрез Божествените енергии. Енергии, живот, богоприсъствие в човешкото „аз“ – с каквито и понятия да си служим в случая – всички те не изразяват Божията същност, а чрез тях намира израз нещо от Божествената безначална действителност[52].

Прочетете още „Нетварната светлина на Преображението Господне в учението на св. Григорий Палама – продължение и край*“ →

Нетварната светлина на Преображението Господне в учението на св. Григорий Палама*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димо Пенков

„Да говориш за Бога и да се срещнеш с Бога не е едно и също“. Триади І 3, 42

Abstract:

Dimo Penkov, The Uncreated Light of Transfiguration of Our Lord in St. Gregory Palamas’ Thought. Τhe question of the transformation of human life according to the experience of the Tabor light is particularly relevant today. In this article the author aims to examine various aspects of the teaching of St. Gregory Palamas, related to the uncreated light of the Transfiguration and participation in the Divine life as the original goal of human existence. The subject of the study is the spiritual reality of the Transfiguration in the context of the dynamics and constant change of hu man life according to the experience of the Tabor light. According to St. Gregory Palamas, the Transfiguration of the Lord is a transformation of the Apostles and their abilities at that moment of contemplating the Glory of Lord. This light or glory of God is the uncreated energy by which God manifests His full presence, and this vision is a true contemplation “face to face” with God – “the mystery of the eighth day of creation” and a perfect state of deification.

Keywords: Hesychasm, Orthodox Theology, St. Gregory Palamas, Byzantium, Ascetic Experience, Christian Apologetics, Systematic Theology

***

В съвременните богословски дискусии въпросът за преобразяването на живота в опита на Таворската светлина е особено актуален и в много случаи се поставя на преден план. Въз основа на светоотеческото учение православното богословие изтъква тезата, че обόжението е утвърждаване на истинското човешко битие, тъй като човешката плът е прославена в Иисус Христос, в Когото истинското човешко битие се намира в динамично общение с нетварната благодат на Бога. В Православието човекът се определя не чрез това какво той  е, а чрез онова, което личността може да бъде в степента на доближаването ѝ до нейния Първообраз, Който е Христос. В този смисъл православното учение за обόжението не е някаква статична, откъсната от живия религиозен опит онтологична идея, а благодатен живот, творчество и безкрайно усъвършенстване в общение с Божествената благодат, сила и величие на Триипостасния Бог. Разбира се, най-мощното и обновяващо въздействие на Божествената благодат човек получава посредством светите Тайнства.

Тайнствата на Църквата и животът, живян в Христа, представляват цялостна рамка на просветлението на Божествената благодат и са силна лична връзка на човека с Бога. Когато християнинът има в себе си живия и действен Христос, той става причастник и съпричастник на нетварната Божествена благодат, която възсъединява човека с Бога, заличава смъртта и принася истинен живот[1].

Нетварната благодат е светлината на Бога. Тя е прошествието и пребиваването Му във вярващия (срв. Иоан 14:23). Нетварната благодат е славата на Преображението, диханието на Петдестница, енергията на Светия Дух, която възражда човека чрез Кръщението и го свързва с тялото Христово чрез божествената Евхаристия (срв. 1 Коринтяни 12:3)[2].

Темата за нетварната светлина е сърцевината на учението на св. Григорий Палама за обόжението на човека[3]. Целта на настоящата работа е да се разгледат някои аспекти от това учение, свързани с нетварната светлина на Преображението Господне и участието в Божествения живот като изначална цел на човешкото съществуване. Обект на изследването са духовните реалности на Преображението Господне в контекста на динамиката и непрестанната промяна на човешкия живот в опита на Таворската светлина. Преображението Господне на планината Тавор е основното христологично и сотириологично събитие от гледна точка на св. Григорий Палама. Той категорично отказва да приеме и тълкува Таворската светлина като обикновено тварно явление, някакъв символ или Божие чудо в сферата на тварното[4].

Настоящата работа е изградена върху основополагащите истини, застъпени в полемичното съчинение на св. Григорий Палама „Триади в защита на свещенобезмълвстващите“ (1338-1340). В него св. Григорий излага (в спор с Варлаам Калабрийски) църковното учение по въпроси като абсолютната непостижимост на Божията същност, Таворската светлина и много други въпроси. Години по-късно, вече като архиепископ на Солун, св. Григорий отново се връща към тези въпроси в своите беседи (омилии), като на Преображението Господне изцяло са посветени 34-та и 35-та омилия.

В „Триади“-те е застъпена истината, че непознаваемата по Себе Си същност Божия може да се познае чрез нейното излизане вън от Себе Си, тоест чрез Нейните енергии. Божествените енергии разкриват нашата причастност към благодатната и нетварна Таворска светлина. В това свое съчинение св. Григорий Палама утвърждава, че няма по-висше знание, до което човек може да се издигне, от знанието за Божията слава: „…човешкият ум превъзхожда самия себе си, когато по безстрастие стане подобен на ангелите; следователно той също може да се докосне до Божествената светлина и да се удостои със свръхприродно богоявяване – разбира се, без да вижда Божията същност, но съразмерно с човешката способност за виждане да види Бога в Неговото божествено проявление“[5].

Църковното учение за Преображението Господне

Една от фундаменталните истини на християнската вяра подчертава, че Бог в Своята същност е неведом и непостижим. Но библейското откровение преодолява бариерата на непознаваемостта на Божията природа като утвърждава, че макар и да остава непостижим в Своята божествена същност, Бог все пак разкрива Себе Си в света и вселената чрез проявяване на Своята слава. Човеците могат да познаят единствено Божията слава, която се проявява по най-различни божествени начини, един от които е опитът на динамичната, съзидателна и преобразуваща сила на Таворската светлина.

Свещеното Писание изобилства с изрази, отнасящи се до светлината, до Божественото просветление, до Бога, наричан Светлина. За мистичното богословие на Източната църква това не са метафори и риторични фигури, а думи, които изразяват действителния аспект на Божеството. Ако Бог е наречен Светлина, то е защото Той не може да остане чужд на нашия опит. „Гносисът“, съзнанието за Божественото в неговата най-висша степен, е опитно възприятие за нетварната светлина и този опит сам по себе си е светлина: „В Твоята светлина ние виждаме светлина“ (Псалом 35:10)[6].

От самото начало понятието светлина играе основна роля в Православието. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов говори, че „…Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина…“ (1 Иоан 1:5). Господ Иисус Христос е светлина за света и Той изпраща Своите ученици да бъдат светлина за хората (Иоан 8:12; Матей 5:14-16). В Символа на вярата изповядваме, че Син Божи е „Светлина от Светлина“. В православната химнография Бог се възпява по-често като Светлина отколкото като Любов или Премъдрост. Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети съставляват трисияйната Божествена светлина, просвещаваща цялата твар. Явяванията Божии в Стария Завет, сиянието на лицето на боговидеца Моисей (Изход 34:30), видението на св. първомъченик Стефан (Деяния на светите апостоли 7:55), светлината по пътя за Дамаск, видяна от Савел (Деяния на светите апостоли 9:3) и особено светлината на Таворското Преображение, всичко това са различни форми на явяване на Божествената светлина на човеците[7].

Библейската история на Преображението е основана на евангелските текстове на синоптиците (Матей 17:1-8; Марк 9:2-8; Лука 9:28 36), повествуващи за това как Иисус Христос с учениците Си Иаков, Петър и Иоан са се качили на планината Тавор и Христос се е преобразил пред тях, явявайки им Своята Божествена природа. По време на Преображението от Христос започнала да излиза Божествена светлина, Неговият лик е просиял като слънце, а одеждите Му станали бели като светлина (срв. Матей 17:2). По-нататък, по чудесен начин се явили старозаветните пророци Моисей и Илия. Докато пророците беседвали със Спасителя за предстоящата Му смърт (Лука 9:31), а св. апостол Петър предлагал да направят три сенника[8] (Матей 17:4; Марк 9:5; Лука 9:33), светъл облак засенил учениците и се разнесъл гласът на Бог Отец, Който казвал: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“ (Матей 17:5; Марк 9:7; Лука 9:35).

На планината Тавор светите апостоли са били удостоени да влязат в сферата на светлината, която изхожда от Отца и да чуят Неговия глас, свидетелстващ за възлюбения Му Син. За този момент говори в своето второ съборно послание и св. апостол Петър: „Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ и тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина“ (2 Петр. 1:16-18). Това обаче става възможно едва след като те са изповядали, че Иисус Христос е Бог (Матей 16:13-18)[9]. Така, изповядвайки своята вяра, те са се издигнали над нищожеството на човешкото естество. Изкачили не само физически планината, но и духовно са се въздигнали към Бога. А Той, „снизхождайки Сам от Своята висота“, извежда човека от неговата „долупреклонност…“ и става „достъпен за сътвореното естество“[10].

Таворският опит ни разкрива една друга, благодатна реалност, която до такава степен превъзхожда всичко, което сме свикнали да виждаме, и което ни заобикаля в земния ни живот, че срещналият се с тази реалност човек се докосва до Божественото и в изумление изповядва подобно на св. апостол Петър „Господи, добре е да бъдем тука“ (Матей 17:4; Марк 9:5). Божествената светлина, видяна от тримата ученици на планината Тавор и виждана също от много светци по време на молитва, не е нищо друго, освен нетварните енергии на Бога. Таворската светлина, с други думи, не е нито физическа и сътворена светлина, нито пък чисто метафорична „светлина на ума“. Макар и невеществена, тя е обективно съществуваща реалност. Бидейки божествени, нетварните енергии надхвърлят нашите човешки способности за описание; и затова, като назоваваме тези енергии „светлина“, ние неизбежно си служим с езика на „знака“ и „символа“, което не означава, че самите енергии са просто символични. Те реално съществуват, но не могат да бъдат описани с думи; наричайки ги „светлина“ ние използваме най-малко подвеждащия термин, но езикът ни не трябва да се тълкува буквално. Въпреки че е нематериална, Божествената светлина може да бъде видяна от човека чрез неговите телесни очи, при условие че сетивата му са преобразени от благодатта. Очите му не виждат светлината чрез естествените способности за възприятие, а чрез силата на Светия Дух, действащ в него[11].

Мистичният опит ни показва явяването на нетварната Божествена светлина, започвайки от вътрешния скрит аспект до външното му сияние (ореолите на светиите[12], светлината на Тавор или на Възкресението), видяно с помощта на телесните, но преобразени очи, отворени от Светия Дух. Наистина, Преображението Господне е, по думите на св. Григорий Палама, преобразяване на апостолите и тяхната способност в този момент да видят Славата на Господа, скрита от Неговия кеносис. Тази светлина или слава Божия е енергията, в която Бог явява Своето пълно присъствие и нейното виждане е истинското съзерцание „лице в лице“ – „тайната на осмия ден на творението“ и съвършено състояние на обόжение[13]. 

Божествената светлина се явява тук, в този живот, във времето. Тя се открива в историята, но не е от този свят; тя е вечна и означава изход от историческото съществуване: „тайната на осмия ден“, тайната истинското познание, съвършенството на гносиса, чиято пълнота не може да бъде обхваната от този свят преди неговия край. Това е начало на Второто пришествие (парусията) в душите на светците, начатъците на последното откровение, когато Бог ще се яви на всички в Своята непристъпна светлина[14]. В своите съчинения св. Григорий Палама отбелязва и този есхатологичен аспект: „…великото видение на светото Преображение Господне е тайнство, принадлежащо на осмия (ден), тоест на бъдещия век, явява се след завършването на този свят, създаден за шест дни…“[15].

Прочетете още „Нетварната светлина на Преображението Господне в учението на св. Григорий Палама*“ →

Нова хипотеза за пренасянето на десницата на св. Иоан Рилски на остров Тинос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Зорница Гюрова

Abstract:

Zornitsa Gyurova, A New Hypothesis about Translation of the Right Hand of St John of Rila to Island of Tinos This paper suggests that the relic was separated during the 12th or 13th century, either during the Byzantine period or the Second Bulgarian Empire, rather than during the Ottoman period (18th century). Marco Sanudo, the founder of the Duchy of Naxos and nephew of Doge Enrico Dandolo, played a significant role in the translation of the relic.

Keywords: RRelics, Balkan History, Byzantium, John of Rila, Monasticism, Church History

След рухването на комунизма и след падането на много фалшиви маски, нашето поколение има шанс не само свободно да изповядва вярата си, но и да търси с по-малко препятствия отговори на редица въпроси, свързани с църковната история. Защото, както пише архимандрит Панталеймон Пулос в своята монография, посветена на св. Иоан Рилски[1], с времето излизат все повече документи (преписи от жития, служби) за светеца. А те излизат, защото някой ги търси.

И понеже всяко научно занимание е и начинание много лично, признавам, че точно преди да започна обучението си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, имах огромно желание да заснема документален филм за десницата на св. Иоан Рилски, която се намира на остров Тинос, в манастира Кехровуни. Основната версия, която щях да изразя във филма[2], беше тази на архимандрит Пантелеймон Пулос от неговата монография. С две думи – в споменатата книга, той издига хипотезата, че десницата на светеца е пренесена в Тинос от руснаци по време на една от руско-турските войни, а преди това светата десница е била занесена от български монаси в Русия. Тъй като моят филмов проект да стигна до Тинос се отложи за неопределено време, реших преди това да споделя една нова хипотеза за начина, по който десницата би могла да е отишла на острова – предположение, което се оформи във връзка с моя интерес към Боянската църква.

Както е добре известно, най-ранният иконографски образ на св. Иоан Рилски се намира сред стенописите от 1259 година в Бояна, в арката на южния аркосолий, източен склон[3]. По време на научната конференция „Християнство и философия в епохата на постмодерността“, която се проведе в началото на септември 2013 година като част от европейския проект „Образование, религия, политика, медии – анализ на реалности“, споделих няколко предположения за изображенията в Боянската църква и покрай това ми просопографско по същността си занимание, започнах да съставям за себе си една по-ясна представа за историческите и църковни събития на България през ХII-XIII век. На въпросната конференция издигнах нова хипотеза коя е Десислава, смятана за съпруга на севастократор Калоян. Накратко обяснено – изразявам съмнение, че Десислава е съпруга на Калоян и смятам, че е по-скоро негова майка[4]. Предвид направената историческа справка с изследванията на специалистите по средновековна история и най-вече на базата на надписа в Боянската църква, стигнах до идеята, че напълно е възможно тя да е Десислава Дандоло Неман Асенина, една полуиталианка, полусръбкиня, която едновременно е внучка на Стефан Неман (св. Симеон Сръбски) и дъщеря на Стефан Първовенчани (св. Симон). Тя също така е правнучка на дожа на Венеция Енрико Дандоло („кръстникът“ на Четвъртия кръстоносен поход) и дъщеря на Ана Дандоло, втора съпруга на сръбския крал Стефан Първовенчани. Освен това допускам, че тя е братовчедка с българския цар Константин Тих Асен, който е син на Тихомил (Толен), син на Мирослав Завид, брат на Стефан Неман, а негова майка е една от дъщерите на германеца Берхтолд ІV от Андекс.

Предлаганият от мен поглед към Боянските стенописи обаче отключи една съвсем нова перспектива, свързана с връзките на България и по-точно Средец (Триадица) по онова време с външния свят. Смятам, че все още българската историография слабо е анализирала отношенията България-Венеция по време на Второто българско царство. По-важното в случая е, че Кикладските острови (включително остров Тинос) след 1204 година, когато кръстоносците завладяват Константинопол под лидерството на дожа Енрико Дандоло, попадат под управлението и собствеността на племеника на Данодоло – Марко Санудо, син на Забарела Дандоло и Пиетро Санудо. Част от островите отиват в ръцете на Марино Дандоло и Андреа и Джеремия Гизи. Марко Санудо е основателят на херцогството, което просъществува до края на XVI-ти век, когато пада под османска власт.

В монографията си върху св. Иоан Рилски архимандрит Панталеймон Пулос пише, че сребърната мощехранителница, в която е положена десницата на светеца, е под формата на ръка[5] – една по-скоро западна традиция за оформяне на мощехранителници. На обратната страна има надпис, който гласи, че тя е изработена през 1788 година от златар Димитър, по поръчка на Никола иерей, син на Костадин и на Асима. Пише още, че ръката е „част на свети Иоан, презвитер и чудотворец, пръв ктитор“. Архимандрит Пантелеймон добавя още, че всъщност мощехранителницата идва при игуменията на Кехровуни Теодосия от остров Сирос[6], от много стария иеромонах Гавриил, който не искал тази светиня да попадне в светски ръце[7]. Игуменията наредила да се напише служба на светеца, която съставил Александрос Мораитидис от Атина. Събитието се развива някъде през превратната 1917 година. Пулос посочва, че игуменията получила преди 60 години реликвата, което означава, че около 1857 година десницата пропътува разстоянието между островите Сирос и Тинос. Житието пък, което се четяло по време на тържествата, на всеки 19-ти октомври, било от Синаксара на св. Никодим Агиоритис (Светогорец)[8]. Версията на Пулос за начина, по който десницата попада на Кикладите е, че това става по време на руско-турската война от 1770 година, когато руската императрица Екатерина II установява свое управление на архипелага за 4 години. Той смята, че руският владика Анатолий е донесъл дясната ръка на Рилския светец на архипелага. Оттогава на островите има следи от руско влияние върху църковния живот, изразяващи се в храмостроителство, иконография и други[9]. Пак по същото време, през 1917 година българският академик Йордан Иванов в своя труд „Св. Иоан Рилски и неговият манастир“, пише, че рилски монаси отнасят в Русия ръката на светеца, докато събират милостиня по време на турското владичество. Тази хипотеза, построена най-вече върху народни легенди за отиването на самия светец в Русия и до днес обаче не намира ясни потвърждения, въпреки изследователските усилия на редица учени в тази посока.

Позволявам си да изразя голямо съмнение, че рилски монаси ще се осмелят да отделят десницата на своя небесен покровител, за да я „осребрят“ в Русия. Смятам за по-вероятно подобно решение за отделяне на свети мощи да е взето от някой висш клирик под императорски натиск.

Времето XI-XII век, когато България отново е в рамките на Източната Римска империя (Византия) и когато Средец е под управлението на Охридската архиепископия, е единият вероятен период десницата да е отделена от тялото на светеца. Например Иоан Комнин, който е син на Исаак Комнин (севастократор и управляващ Антиохия), брат на византийския император Алексий І Комнин (управлявал 1081-1118 година), застава начело на Охридската архиепископия около 1143 година, когато начело на империята се издига Мануил І Комнин, негов трети братовчед. Именно по времето на Иоан Комнин[10] престижът на Охрид се издига като Първа Юстинияна, в ущърб на авторитета на Кипърската архиепископия[11]. Самият архиепископ Комнин е заемал твърде високо място не само в църковната, но и в държавната иерархия. Иван Снегаров отбелязва, че той бил споменаван веднага след патриарсите, така подписвал и съборни документи от 1156 година например[12]. Дали този епископ, който е в най-тесни роднински отношения с властта в Константинопол и който е имал достатъчно самочувствие, е решил да пренесе десницата на светеца Иоан?

В навечерието на завладяването на Балканите от Османската империя нашата страна е била терен не само на политически страсти, но и на военни сблъсъци между християни – кръстоносци, никейци, епирци, солуняни, маджари, сърби…

Житието на св. Иоан Рилски от византиеца Георги Скилица не отразява взимането на мощите в Унгария от унгарския крал Бела ІІІ. Самият Скилица преживява милостиво застъпничество на св. Иоан, когато като болен се омива в светената вода от мощите на Рилския светец и чудодейно е изцелен. Скилица е много близък на византийския император. Бил е негов секретар преди да стане управител на Средец. Същото се случва и с император Мануил І Комнин (управлявал 1143-1180 година), който оздравява по време на посещение в Средец (датирано 1173 година), когато ръката му се сгърчила, но оздравял след помазване с елей от кандилото на гроба на Рилския светец. Скилица нищо не пише в житието за срещата на цар Петър и свети Иоан, за което разказва обаче Народното житие на светеца. Тук искам да обърна внимание – ръката на Мануил І Комнин се сгърчила, а след чудодейното му оздравяване със съдействието на св. Иоан. Той дарява иконата Св. Богородица Осеновица на Рилския манастир. Чудотворната Рилска икона съдържа мощи от 32-ма светии на Църквата. Забележете – не един или двама, а тридесет и двама светци, чиито мощи грижливо са подредени в малки правоъгълни пространства около образа на Св. Богородица. И така, ситуацията изглежда почти огледална – една ръка на император оздравява, а друга ръка на светеца изчезва.

Прочетете още „Нова хипотеза за пренасянето на десницата на св. Иоан Рилски на остров Тинос*“ →

Исихазмът и варлаамитството и политико-църковната двупартийност на зилоти и политици – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Цвятков Кочев

Сам по себе си проблемът за поли­тическата същност на политико-църковните партии на зилоти и полити­ци е твърде сложен. Той се усложнява от политическата безпринципност на техните водачи и от факта, че във Византия е налице и едно „друго“ общество, което се интере­сува не толкова кой ще управлява, колкото от това да притежава храна и жилище. Това общество приема названието зилоти[58]. Негови чле­нове, ако съдим от някои писма на патриарх Атанасий I от периода на неговото второ патриаршестване и от едно известие на Георги Пахимер за това, че някои духовници били прес­ледвани от патриарх Атанасий[59], не без основание може да се приеме, че привърженици на тези зилоти станали и някои от обеднелите представители на политиците. Този факт подсказва, че в тяхно лице политико-църковната партия на зилотите е имала врагове. И обратно­то, че тези „други“ зилоти са били на страната на политиците.

В системата на взаимоотношения­та между зилоти и политици, инте­рес представлява и въпросът за уни­ите. Те имат църковно-политически характер. Резултатът от тях бил винаги отрицателен за империята. Противопоставяни са не две мнения, които в системата на християнско-църковната религиозна философия и практика имат еднакво право на съществуване; дълбоко вътрешно противостояли два начина на мислене, борба за авторитет и влияние. От­тук, в политически план на мислене, разглеждането на Лионската уния като средство за създаване на хри­стиянски фронт срещу напиращите мюсюлмани, е неоправдана. Нито папата, нито Константинополският патриарх са имали намерение да се откажат от утвърденото от вековете. Това би означавало да се откажат от самите себе си. Ще рече, и под­писана, на унията трябва да се гле­да като на подчертано конюнктурен политико-църковен акт, пропит из­цяло, и от двете страни, от неискре­ност. Зилотите, отхвърляйки по принцип всякакъв контакт с Римската църква, отричат правото на съще­ствуване на мнения по въпроси, свър­зани с някои от основните положения на християнската църковна догма­тика. Догматът се превръща в „ки­тайска стена,“ който ги прехвърля в лагера на нехристияните. Налице е, с други думи, във Византия борба между две философско-религиозни направления, които, разделяйки обществото на две, го правят лесна плячка за завладяване.

За изостряне на борбата между зилоти и политици в началото на XIV-ти век говори фактът, че почти ни­кой от заемалите патриаршеската катедра в Константинопол не оста­нал до края на живота си патриарх. Те предварително се отказвали от патриаршеския трон. Само Нифон (1311-1315), поради недостойнство, бил свален от събора на еписко­пите[60], а Герасим (1320-1321) по­чинал[61]. Поради тези изострени от­ношения между двете партии, след второто напускане на Атанасий I през 1310 година, Константинополският патриаршески престол неведнъж останал задълго незает. А Иоан Гликис (1316-1320) бил женен с деца и след като бил избран за па­триарх, трябвало да се раздели със семейството си[62]. И именно при патриаршестването на Иоан Гли­кис имало случаи на непризнаване на свещеници, ръкоположени от епи­скоп униат[63].

Оценката за дейността и личност­та на един патриарх определя мя­стото на историка-летописец в по­литико-църковната двупартийност през първата половина на XIV-ти век. Никифор Григора не говори нищо поло­жително за заемалия само една го­дина патриаршеския престол Гера­сим[64]. Според Иоан Кантакузин пък Герасим, макар да не притежавал управленчески качества, се отличавал с висока нравственост[65]. При започналата междуособна война ме­жду управляващия Андроник II и внукът му Андроник III патриарх Ге­расим взел страната на младия Андроник[66]. Страната на Андроник Млади взел и патриарх Исаия (1323-1334)[67].

Борбата между Андроник II и младия Андроник III е период на изостряне на борбата между по­землената феодална аристокрация и търговските и занаятчийските сре­ди. При Андроник II социално-класовите противоречия се изострят дo такава степен, че започва да се чувства необходимост вътре в са­мата провинциална аристокрация, с която икономически бил свързан са­мият император, от опит за укреп­ване позициите на поземлената фео­дална върхушка чрез сменяне на самия Андроник. Тази промяна се налагала и от обстоятелството на засилване влиянието на градската аристокрация и търговско-занаятчий­ските кръгове, с които пък бил свър­зан Андроник Млади.

Андроник III още на млади го­дини влязъл в близки връзки с генуезците в Галата[68]. Тази връзка би­ла благоприятна за тях, за да го привлекат на своя страна. Той пък от тях очаквал да получи подкрепа при опита му да завземе престола[69].Според Сиргиан, приближен на вла­детелския двор, Андроник можел да получи подкрепа и от тракийските градове и села, където “…  неща­стните тракийци са обременени с до­бавъчни данъци[70].“ Взаимоотноше­нията между двамата Андрониковци стават причина за излизане на показ на цялата вътрешна сложност и доведените до краен предел социал­но-икономически отношения. По то­ва време изпъкват противоречията и в идейно-културната област. Изра­зителят на „рационалистическото“ направление Варлаам Калабрийски получава закрилата на Андроник III. Получил образованието си при Теодор Метохит и Никифор Григора, Андроник III станал изразител на ин­тересите на търговско-занаятчий­ските кръгове. Връзките му пък с генуезците в Галата оформили у него едно по-радикално схващане по отношение политиката на импе­рията спрямо запада.

Стълкновението между Андроник II и неговия внук Андроник III е изява и па политическите разногла­сия между зилоти и политици. Въп­росът едните или другите, достига до такава степен, при която не било възможно повече равновесие. Въп­реки че зилотите се застъпвали за строго придържане към православ­ното догматическо учение и канони­ческа практика, радикализмът на политиците печелел влияние. Той бил подхранван не само от съществу­ващата литература в полза на връз­ката със Западната църква, но и от едно явление, което, и според са­мите зилоти, взимало застрашителни размери. Става дума за прониква­нето и утвърждаването на връзките с османските турци. Още патриарх Атанасий I се обръща с молба към Андроник II да изгони от империята евреите, арменците и мохамеда­ните, които са се настанили в редица градове[71]. Малкото време показало, че за целостта на Византия са опасни не евреите и арменците, а мохаме­даните. Предвид опасността от пре­следване, мнозина, споделящи поли­тическите, а може би и идейните въз­гледи на политиците, се прикривали под булото на привързаност към на­соката на зилотите. Такъв прикрит адепт на партията на политиците ще да е бил патриарх Исаия. Сведенията за него, съобщени от Григора и Кантакузин, не си противоречат[72].Като се има предвид отрицателното отношение на тези двама автори спря­мо Варлаам, който е следващият след Иоан Век теоретик на идейните концепции на политиците, се налага схващането, че те са пропити от силна доза тенденциозност. Никифор Григора се опитва да омаловажи негови­те възможности, макар че по прин­цип е прав, че императорите поста­вяли за патриарси лица, които смя­тали, че ще им се подчиняват във всичко[73].

Патриарх Исаия взел изцяло стра­ната на Андроник III и наредил в църквите да се молят за него, а не за Андроник II Стари. За тази му смелост той бил затворен в манастир[74]. След свалянето на Андроник II и възцаряването на Андроник III Мла­ди, патриарх Исаия бил тържествено върнат в столицата. Подробният раз­каз на Григора и сдържаният на Кантакузин за пищност, граничеща с неморалност на процесията, съп­ровождала затворения от Андроник II патриарх, недвусмислено под­сказва, че е налице идейно-полити­ческо противопоставяне. Ясно е, че не може да се приеме за достовер­но известнието на Григора, че Исаия бил човек неук. Отношението на политиците към него подсказва, че той преди да бъде избран за патриарх, бил таен последовател на политико-църковната насока на политиците. Обстоятелството, че мнозина от епи­скопите останали на страната на Андроник II, на които патриарх Исаия наложил различни църковни нака­зания, потвърждава мнението, че е налице политикоидеен сблъскък ме­жду зилоти и политици и че патриарх Исаия, както и Андроник III, са застанали на страната на полити­ците[75].

Прочетете още „Исихазмът и варлаамитството и политико-църковната двупартийност на зилоти и политици – продължение и край*“ →

“Гръцкият” огън в българо-византийските войни през ранното средновековие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Николов

Историята на “гръцкия” огън е сравнително добре позната от историческите изследвания, посветени на византийското въоръжение през Ранното средновековие[1]. В гръкоезичните исторически извори се срещат различни названия на това “тайно” византийско оръжие: течен огън (υγρόν πΰρ), мидийски огън (Мηδικόν πΰρ), изкуствен огън (εσκευασμένον πΰρ), ромейски, тоест римски огън (πΰρ ρωμαίκον), морски огън (πΰρ θαλάσσιον), боен огън (πολεμικόν πΰρ) и други. По-късно европейските кръстоносци му дали названието “гръцки” огън[2]. Ценни описания на „гръцкия” огън през Х-ти век се съдържат в Тактиката на император Лъв VІ Мъдри (886-912)[3] и в произведението на византийския император Константин VІІ Багренородни (912-959) „За управлението на империята”[4].

Както е добре известно, изобратетел на течния огън бил сириецът Калиник, родом от Хелиополис (днес Баалбек, в Ливан), който в средата на VІІ-ми  век „прибегнал” при ромеите[5]. Този факт станал известен и на българите посредством старобългарския превод на някои византийски исторически съчинения. Така например в превода на Хрониката на Симеон Логотет се казва: Калиникь бо некто древодель от Сличнаго града Сирискаго, приъбегь кь Гръко, огнь коднъи тъ пръкъе устрои[6].

Научните изследвания показват, че „гръцкият” огън бил смес от суров петрол и селитра (като в различни случаи се прибавяли още сяра, негасена вар, смола и други). Той се изстрелвал посредством специално направени тръби (сифони), чрез подгряване и възпламеняване. За пръв път[7] византийците използвали новото си оръжие през 70-те години на VІІ-ми век. Особено ефикасно то се оказало при спасяването на Цариград от арабите през 678 година и от русите през 941 година. През вековете неговата употреба била спорадична, но то останало в арсенала на византийското въоръжение чак до края на империята през 1453 година.

Византийската императорска флота обстрелва с „гръцки” огън въстаническата армия на малоазийския славянин Тома (821-823): Мадридски ръкопис на „Исторически свод” на Иоан Скилица от ХІІ век (Codex Matritensis graecus vitr. 26-2, Fol. 34v).

Малко известен факт е, че през първите векове след установяването си на Балканския полуостров българите не само видели битките с употребата на „гръцкия” огън, но дори се сдобили с известно количество от него. В историческите извори нееднократно се споменава за решаващата роля, която те имали за отблъскването на втората голяма арабска обсада над византийската столица през 717-718-та година[8]. Тогава византийците отново използвали „гръцки” огън срещу арабската флота[9] и намиращите се край Цариград българи станали свидетели на неговата ефикасна сила.

Първото сигурно сведение за това, че българите се сдобили с известно количество от “гръцкия” огън, датира от началото на ІХ-ти век. През 812 година българският хан Крум (796-814) изпратил за преговори в Цариград своя пратеник, славянина Драгомир. Крум искал да се възобнови българо-византийския договор от 716 година. В противен случай той заплашвал да завладее черноморската крепост Месемврия (днес Несебър). Отрицателният отговор на управляващите в Цариград ускорил събитията. Византийският хронист Теофан Изповедник (около 760-817) съобщава, че след обсада, на 4 ноември 812 година българите завладели Месемврия. Освен голямата плячка, която взели от града, те отнесли и 36 медни сифона (σίφωνας χαλκοΰς εΰρον λς) заедно с немалко количество от изхвърляния чрез тях “течен” огън (υγροΰ πΰρός οϋκ ολίγον)[10]. Това показва, че ромеите държали в крепостта Месемврия както устройствата (сифони), така и значително количество суровина за приготвяне на „гръцкия” огън. А известно е, че тази крепост била една от изходните точки за византийски нападения срещу България. По този начин българите узнали една от големите тайни на византийското оръжие от Ранното средновековие. Възможностите за снабдяване със съставките за направа на “гръцкия” огън в България били ограничени, но не и съвсем прекъснати. Българската войска не само познавала това оръжие, но дори го използвала по-късно.

Прочетете още „“Гръцкият” огън в българо-византийските войни през ранното средновековие*“ →