Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие
Иван Панчовски
В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.
Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“
Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.
За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:
Съмнението и неверието в съществуването на истината въобще или в нейната достижимост за ограничения човешки разум, макар и да са съпътствали човека през цялото му историческо съществуване, нивга не са хващали дълбоки и трайни корени в неговия дух. Вярата в истината, жаждата за истината, копнежът по истината, търсенето на истината и нейното все по-пълно и по-съвършено обладаване са основни двигатели на човешкия живот: на неговото съществуване, развитие, осмисляне и реализиране. Човек жадува за истината още от най-ранни младини, търси я с целия жар на душата си през всички дни на живота си, живее смислено и творчески само чрез нея.
Нас тук ни интересува какво е отношението на християнската религия към истината и може ли въобще да се говори за истина в нея. Не е ли религията област на субективни преживявания, на чувствени състояния, които нямат нищо общо с истината и не се интересуват от нея? Не бяга ли човек в религията от грубата действителност и от суровата истина с тяхната неумолимост и незаинтересованост от неговите лични нужди и потребности, за да намери и да си изгради въображаем свят, в който въжделенията и копнежите на личното аз се реализират? В този дух бе се изказал един философски писател у нас, като твърдеше, че на вярващия му е безразлично дали Бог в действителност съществува. С това религията се откъсва от всяка истина и се свежда до илюзионизъм и фикционизъм. Радикален израз на туй схващане дал Фридрих Ницше, според когото никога досега една религия не е съдържала истина – нито посредно, нито непосредно, нито като догма, нито като притча, понеже всяка религия се появявала по пътищата на заблудения разум.
Да се твърди, че религиозният човек не се интересува от истината и че в религията той съзнателно или несъзнателно се затваря в илюзорен свят на субективни състояния – значи да не се познава психологията на религиозното съзнание. Религиозният човек в своите религиозни преживявания търси и намира Бога като най-реална и висша действителност, като абсолютна истина. За него нищо, дори светът и самият той, не е така реално, така истинско, както Бог. Достоверността на религиозните убеждения е толкова очевидна и непреодолима за религиозния човек, че той, подобно на блажени Августин, по-лесно би се усъмнил в собственото си съществуване, отколкото в истинността на своите религиозни преживявания. „Аз – изповяда блажени Августин на Бога, – чух Твоя глас в глъбината на душата, така че в мене нямаше вече място за ни най-малко съмнение. Аз по-скоро бих могъл да се усъмня в моето битие, отколкото в битието на тази истина, която се вижда от създание мира чрез разглеждане на творенията и винаги присъщата Ти сила и божество“. Видните психолози Старбек и Джеймс привеждат изповедта на един религиозен човек, в която той между другото заявява: „Дотолкова малко можех да се съмнявам в Божието присъствие, както и в моето; дори аз чувствах себе си по-малко реален от Бога“. Поради това Джеймс и въз основа на неговите религиозно-психологически изследвания повечето от съвременните психолози на религията придават на религиозното преживяване опитен характер.
В християнското религиозно съзнание чувството за истина и стремежът към истината са толкова силни, колкото едва ли някъде другаде. То нито за миг може да се примири с някакъв религиозен илюзионизъм и фикционизъм. Истината е предмет на въжделен копнеж и на упорито търсене от негова страна. Християнинът от нищо друго не се интересува повече, отколкото от истината, и за нищо друго не се бори толкова, колкото за нейното постигане. Религията и науката за него са два пътя за откриване и обладаване на пълната, абсолютната истина. И тези пътища въпреки тяхното различие не си противоречат и не се отричат, а се взаимно допълват и подпомагат.
*
Християнската вяра не огражда човека само в сферата на религиозни истини и не му препречва пътя за научно изследване. Тъкмо обратното: никоя религия не подбужда човека така силно към научно изследване, към търсене на научната истина, както християнската. За християнската вяра изследването на истината е Божие изискване – религиозно нравствено задължение, чрез което човек осъществява своето господарско положение и творческо назначение в света. За християнина светът не представлява от себе си нито сатанинско творение, нито пуста, мрачна и хаотична материя, изпълнена с враждебни към него демонични духове – представа, която предизвиква страх и изключва всяка мисъл за научно изследване като смъртоносна дързост; според християнската вяра светът е премъдро и прекрасно устроено Божие творение, в което всичко е наредено с „мярка, брой и тегло“ (Премъдрост Соломонова 11:21; срв. Иов 28:25), всичко е закономерно и следователно се поддава на научно изследване. Човек като сътворен по Божи образ е предназначен да изпълня земята, да я обладава и да господарува над нея (Битие 1:28), което може да стане само чрез нейното опознаване и техническо овладяване. Чрез познанието на истината и придобиването на мъдрост човек разкрива образа Божи в себе си и постепенно се стреми към все по-съвършено богоуподобяване. Християнският идеал не се състои в незнанието и невежеството, а в знанието и мъдростта. Нищо не се оценява така високо от Свещеното Писание и не се прави предмет на така въжделен копнеж, както мъдростта, разбира се, не плътската, а духовната, богопросветената мъдрост. „Тя – според книга Иов, – се не оценява с офирско злато, ни с драгоценен оникс, нито със сапфир. Не се равнява с нея злато и кристал и не ще я размениш за съдове от чисто злато. А за корал и бисер няма и що да се споменува и придобиване мъдрост стои по-високо от рубини. С нея не се равнява етиопският топаз; с чисто злато тя не се оценява“ (28:16-19). Премъдрият Соломон казва: „Да придобиеш мъдрост е много по-добре, нежели злато и да придобиеш разум е по за предпочитане от отбор сребро“, защото мъдростта е по-скъпа от драгоценни камъни, по-добра от бисер и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея (Притчи Соломонови 16:16; 3:15; 8:11). Поради това той предпочел мъдростта пред скиптри и престоли и богатството смятал за нищо пред нея; драгоценния камък не сравнявал с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея. Той я обикнал повече от здраве и хубост и в избора предпочел нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва (Премъдрост Соломонова 7:8-10). Иисус Христос приканва Своите ученици да съчетават в себе си незлобивостта на гълъба с мъдростта на змията (Матей 10:16), а св. anостол Павел съветва: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20).
Опознаването на света и откриването на истината има за християнството специално религиозно значение: чрез това човек косвено опознава Бога, защото небесата проповядват Неговата слава, твърдта възвестява за делата на ръцете Му (Псалом 18:1-2), и чрез разглеждането и опознаването на творенията става видимо за човека онова, що е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и Божеството (Римляни 1:20). Човек от видимите съвършенства може да познае вечно Съществуващия и от величието, от хубостта у създанията може да познае Виновника на тяхното битие (Премъдрост Соломонова, 13:1-5). Според блажени Августин, към що и да се обърне човек, всичко му проповядва и му твърди, че е създадено от Бога. На Августиновия въпрос към тварите: що знаят за Бога, те му отговорили гръмогласно: „Той ни сътвори“.
Бог не дава на човека научните истини наготово, а оставя той сам да ги търси, изследва и намира и чрез това да развива себе си, да осъществява своите творчески възможности и да живее смирено, радостно и щастливо. Известно е, че според библейския разказ първият човек сам давал имена на животните, което е възможно само чрез различаването им едно от друго, чрез установяването съществените и несъществените им белези и проявления, тоест чрез точното им опознаване.
Християнската религия изостря изследователския дух на човека и го импулсира към пълно и всестранно познание на истината, като го съветва всичко да проверява. „Всичко изпитвайте“, – казва св. anостол Павел на солунските християни (1 Солуняни 5:21). „Възлюблени – съветва св. Иоан Богослов, – не на всеки дух вярвайте, а проверявайте духовете“ (1 Иоан 4:1). Християните не трябва да се задоволяват с повърхностно знание, а да се стремят да проумеят, „що е ширина и дължина, дълбочина, и височина“ (Ефесяни 3:18). Идеалът на християните в това отношение е да възпламеняват в себе си „любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране“, за да познаят „тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието“ (Колосяни 2:2-3).
Аз съм пътят и истината и животът
Според християнската вяра човек трябва да бъде особено критичен в областта на религията и да не приема за истина нищо без основания. Тя изисква да имаме Бога „в разума си“ (Римляни 1:28) и да Му се покланяме „с дух и с истина“ (Иоан 4:24). Иисус Христос се родил и дошъл на света, за да свидетелства за истината (Иоан 18:37) и говорил за това, що знаел, и свидетелствал за онова, що е видял (Иоан 3:11). Той никога не изисквал сляпа вяра към Него и към Неговите думи и дела, а разумна, изградена на основания и разбиране (Марк 8:17), като за това често прибягвал до най-сигурния метод на научното изследване – сетивния опит. Той пита: „Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?“ (Марк 8:18). По същата причина Той се отнесъл снизходително към неверието на апостол Тома във възкресението Му и не само му показал Своите ръце, нозе и ребра, но и сложил пръста му в раните на ръцете Си и ръката му в ребрата Си (Иоан 20:27). Първите благовестници на Христовото слово писали и говорили като непосредни свидетели, като очевидци. Дори най-умозрителният Христов апостол – св. Иоан Богослов казва, че възвестява това, което е чул, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което ръцете му са попипали (1 Иоан 1:1). Евангелист Лука съобщава, че в написаното от него Евангелие той пише за напълно известни нему събития, както са му ги предали ония, които от самото начало били очевидци и служители на словото и то пак след грижливо проучване (Лука 1:1-3).
*
От друга страна християнинът е твърдо убеден, че и научната истина в своята дълбока основа и последна тенденция насочва към Бога, отваря вратите за вярата, оправдава нейното съществуване и косвено привежда основания за нейната истинност. От Бога води началото си всяка истина и към Него тя насочва, защото Бог е абсолютното битие, а следователно и абсолютната истина. „Господ Бог – казва пророк Иеремия – е истина“ (Иеремия 10:10). Извън Бога няма истина и извън истината няма Бог. Истината и Бог в същински смисъл на думата са идентични понятия. „Аз съм… истината“, – казал въплътеният Бог-Слово (Иоан 14:6) и с това дал божествен и безсмъртен израз на тази идея. „Където намерих истина – изповядва блажени Августин, – там намерих моя Бог, самата Истина“. И той се обръща към Бога на истината със специална молитва, в която между другото казва, че Бог е баща на истината и на мъдростта, че в Него, от Него и чрез Него е истина и мъдрост всичко, що тук е истина и мъдрост. Щом истината е в Бога, от Бога и чрез Бога, то и всеки, който върви по пътя към истината, същевременно върви по пътя към Бога. „Всякой, който е от истината – казва Иисус Христос, – слуша гласа Ми“ (Иоан 18:37). Нашият ум – пише Климент Александрийски – е окото на нашата душа, което се озарява от лъчите на Божественото Слово. Човешкият разум в една или друга форма привежда свидетелства за своя божествен първоизвор и за своята богонасоченост: идеята за Бога принадлежи към неговата същност, вследствие на което той не може да не я прави предмет на своята дейност, ако не в положителен, то поне в отрицателен смисъл. Разумът и истината са в Бога и от Бога, поради което, който търси и намира обективната истина, неминуемо стои на пътя към Бога, върховния Разум и абсолютната Истина. Гьотевите думи: „Който притежава наука и изкуство, той има също и религия“, не са верни в пълнота, но в тях се съдържа истината, че науката и изкуството в тяхната неподправена същина и тенденция са едни от многото пътища към Бога. И наистина, този, който чрез своя разум търси истината, – последната, висшата, абсолютната, която не сочи само що съществува, и как то съществува, но и защо въобще нещо съществува и как то трябва да съществува и следователно дава оправдание, насока и смисъл на човешкото съществуване, – необходимо ще разбере, че тя не може да се намира в изменливата и преходна действителност, а в неизменния и вечен Бог, Който е „вечно Съществуващият“ (Изход 3:14), Алфа и Омега, Начало и Край, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържител (Откровение 1:8).
Християнинът вярва непоколебимо в истината и се стреми да я постигне и обладае. Той обаче не се задоволява с нейните отломъци, които се откриват чрез научното изследване, а копнее за абсолютната, вечната Истина, Която съдържа в Себе Си смисъла и пълнотата на живота. Той подобно на блажени Августин казва: „Истина, Истина! Колко дълбоко въздишаше душата ми по Тебе и как искрено се стремеше духът ми към Тебе!“ Едва след намирането на Истината-Бог, той се успокоява, защото само Тя го възвишава и облагородява истински, само Тя го освобождава от робството на природните стихии и греховните страсти, само Тя осмисля съществуването му и му дава радост и щастие в живота. Познал веднъж тази Истина, Която същевременно е и пътят и животът (Иоан 14:6), християнинът не допуска мракът на незнанието и на злото да се докосва до неговата душа и да го оплита в своите мрежи, а живее в „светлината на живота“ (Иоан 8:12).
________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1950, кн. 5, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
Между отците на Западната църква блажени Августин се отличава по своите необикновени дарби и способности. Ако той се бе родил в друг век, в условията на по-висока цивилизация и култура, неговият самобитен гений едва ли би се проявил по-рязко и по-разнообразно[1].
Августин знаел всичко, що можело да се знае в IV-ти век. Той бил най-солидно образованият човек на своето време: изучил в пълнота метафизика и история, владеел отлично философия, логика и психология, познавал добре астрология и астрономия, занимавал се с математика и геометрия, жънел успехи в областта на антропологията и археологията, интересувал се от геология и география, бил изряден професор по изкуствата и нравите; творил в областта на музиката, писал върху свободата на волята, разсъждавал за паметта, като явление на духа, а също и за причините за падането на Римската империя[2].
С една реч: цялата по онова време «университетска наука, поети, историци, оратори, Платон, Аристотел, Цицерон, неоплатоници, християнска литература на Западната църква, гръцко богословие, теософия на далечния Изток – всичко това минало през горнилото на неговата личност [3]».
Като имал остър и дълбок ум, блажени Августин проявявал при решението на въпросите за тайните на битието такава проницателна сила, която му помагала и при решението на най-трудните задачи на гносеологията[4].
Красноречието на Августин, понякога грубо и стихийно, се отличава въобще с оригиналност и простота; неговият суров морал не бил по вкуса на евтините мъдреци-казуисти. В многобройните му съчинения виждаме живо изобразено християнското общество в края на IV-ти век[5].
Къде блестеше този «религиозен гений[6]», по израза на Адолф Харнак, къде живееше и твореше този красноречив, дълбок и оригинален мислител, който съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, тактическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка[7]» и от когото най-сетне заимаха и заимат и до ден-днешен най-изтъкнати философи и богослови-проповедници[8].
Роден е в малкия градец Тагастé[9], в областта Нумидия, Северна Африка, недалеч от Картаген, на 13 ноември 354 година. Майката, Моника, била благочестива християнка; бащата, Патриций, декурион, бил катехумен. Августин отблъснал като юноша християнството, избрал «света» и попрището на ритор. Бил последователно професор по риторика в Картаген, Рим и Милано. Преминал през манихейството, скептическата философия и неоплатонизма и намерил най-сетне в Христовата църква покой в Милано, под впечатлението на проповедите на св. Амвросий и запознаването му с монашеството. На Великден 387 година той приел в Милано кръщение чрез св. Амвросий Медиолански. По-късно отново в Северна Африка, той станал епископ в Ипон Региус; на този малко изтъкнат пост той скоро станал ръководещ дух в Западната църква.
От неговите многобройни съчинения[10] най-популярни и въздействащи станали «Изповедите“[11], религиозни размишления и хваления във форма на молитви, ръководна нишка на собственото му религиозно развитие до неговото покръстване, една от най-завладяващите християнски назидателни книги на всички времена, и големия труд върху Божията държава (De Civitate Dei), една гениална апология на християнството срещу езическия упрек, че разлагало античната култура; световната история се схваща като огромна борба между два враждебни принципа, великото благодатно царство на Божията любов и царството на плътското чувстване. Многократно неразбрани в техния първоначален смисъл, мислите на тази книга са имали голямо влияние докъм 1700 година“[12].
Блажени Августин е «най-значителният и най-влиятелният богослов» на Западната църква[13]. Според Karl Heussi той е «най-изтъкнатият богослов между св. Павел и Лутер[14]»; Августин философът на християнството![15]»
Блажени Августин (354-430)
Влиянието на блажени Августин върху Западната църква и върху западноевропейската философска и богословска мисъл, по общо признание, няма равно на себе си в историята. Адолф Харнак, един от най-големите историци в ново време, с право пита: «къде може да се намери в Западната история човек, който по влияние би могъл да се сравни с блажени Августин?»[16]
Още неговите съвременници го признали за свой най-голям учител. Блажени Иероним се обръща към него с думите: «Catholcite conditorem antiquae cursus fidei venerantur». (Католиците те почитат като основател на насоката на древната вяра; Epist. 141 ad Aug. P. L. T. 22, col. 1180). А през следващите векове той бил единственият учител, даден от Бога на Църквата на Запад, за да научи хората в онези тъмни и варварски времена, как да схващат духовните работи подуховному и как да търсят истината в Бога. И той действително ги научил! Цялото средновековие в неговия най-голям триумф и блясък, в лицето на Тома Аквински, не е нищо друго освен един синтез на блажени Августин с Аристотел[17]. Затова, с пълно право по степен на влияние върху следващите поколения ние можем да го поставим на еднакъв пиедестал с Платон и Аристотел. Западната половина на Римската империя била щастлива, че получила от блажени Августин неговото богато литературно наследство. Средновековната схоластика и мистика в еднаква степен са черпели своите жизнени сокове из творенията му. В средновековната философия никога не е умирал августинизмът, но и противоположното негово направление, отдаващо решително предпочитание на Аристотел пред Платон, в значителна степен живеело в Августиновите традиции[18].
Още по-силно било влиянието на блажени Августин в областта на практическата религиозност; той дал завършен образ на западното християнство, положил крайъгълния камък, на който се опирала църковната и политическата система на средните векове. Със своите «Изповеди» той създал нов тип религиозност и станал властелин на сърцето, търсещо успокоение в Бога[19]. От една страна той вестѝ по нов начин мъдрост – но в духа на Църквата – за Бога и за божествените неща. Из най-съкровените глъбини на своята душа той свидетелства за греха и вината, за изповедта и вярата, за Божията сила и Божията любов. На мястото на един блед морал той поставя живото благочестие, живот в Бога чрез Христа. Той твърди, че естественият човек е обладан от егоизма, че егоизмът е спънатост и вина, и че всеки по природа е брънка в едно чудовищно сковаване на греха.Той учи също, че Бог е по-голям от нашето сърце и че в Христа Иисуса са разкрити всичките съкровища на премъдростта и знанието. Августин повежда борба с механичната набожност; с цялата своя съкровена същност се бори и насажда една интензивна, пламенна и жива вяра в Бога. Но, от друга страна, не е имало никой преди блажени Августин, който да е поставил така решително християнството върху авторитета на Църквата и върху свети личности[20].
Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пещера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.
По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез величието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Неговата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той притежава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съединява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито никой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.
Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.
В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат разрешени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.
«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съвършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и живота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звездите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.
Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил способни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават вечен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улеснява да познаем светата любов на небесния Отец.
Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това величие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!
Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина
Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).
Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е заповядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).
Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Човечески Иисус е изживял всичкия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възвишена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – прославата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Прославата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.
Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците, Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, някои – за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: «А вие за кого Me мислите»? Симон Петър отговорил: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог». Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Матей 16:13-19; срв. Марк 8:27-29; Лука 9:18-20).
На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. апостол Петър над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. апостол Петър. Така, във вероопределението на първия Ватикански събор (от 18 юли 1870 година) между другото се казва: «Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения апостол Петър непосредствено от Господ Иисус Христос… Тия особени права и предимства, дадени на апостол Петър, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. апостол Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателства и управлява Църквата чрез римските епископи…» (глава I и II)[1].
Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в глава III на това постановление между другото се казва: «Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал светата Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Иоан 20:21), и поискал техните приемници, тоест епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петър и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петър, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог…[2]».
Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че «това ясно учение на Свeщеното Писание (за главенството на св. апостол Петър над другите апостоли – бележка моя) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и противоречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадено не само на апостол Петър, но и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на апостол Петър, а на Църквата и чрез нея на нейните служители».
Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спасителя, отправени към св. апостол Петър, древната Църква в лицето на своите най-видни представители – светите отци? Приемали ли са светите отци, че св. апостол Петър е мистическият крайъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. апостол Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелства, че «крайъгълният камък» е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4-7); ако св. апостол Павел също свидетелства, че Църквата има за крайъгълен камък Самия Иисус Христос (Ефесяни 2:20; срв. 1 Коринтяни 3:11), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Матей 21:41; срв. Марк 12:10; Лука 20:17), светите отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Свещеното Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Христовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Свещеното Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?
Мнозинството от светите отци под «камък» разбират не св. апостол Петър като личност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св. апостол Петър.
Св. Атанасий Велики (295-373) подчертава, че «когато апостол Петър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: «Блажен си ти, Симоне…» Тази именно вяра нищо не ще я надделее. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: «Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, – на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали светите апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин[3]».
Св. Иларий Поатески (починал 367 година) пише: «Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата – вероизповедта на св. апостол Петър: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог[4]». И другаде: «Върху камъка на това изповедание («Ти си Христос, Синът на Живия Бог») е съградена Църквата… Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…»[5].
Св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) пояснява: «Вярата, която изповядал апостол Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петър, а за вярата е казано, че портите адови не ще ѝ надделеят; обаче изповяданото побеждава ада[6]». «Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее[7]».
И според св. Иоан Златоуст (347-407) думите на Христа: «на този камък ще съградя Църквата Си» означават вярата, изповеданието на Петър[8]. «Като казал на Петър: «Блажен си ти, Симоне, син Ионин», Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата[9]». И наистина, подчертава св. Иоан Златоуст, «Иисус Христос съградил Църквата върху изповеданието на Петър и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не ѝ надделеят[10]».
Св. Епифаний Кипърски (315-403) пише: «Апостол Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколебима вяра ще съградя Царквата Си[11]».
Св. Кирил Александрийски (починал 444 година) подчертава, че „камък“ Спасителят е нарекъл непоколебимата вяра на Петър, върху която е съградена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава непристъпна[12]». И на друго място: «Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си», при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоколебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова[13]».
Блажени Августин (354-430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: «Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си» и отговаря: «Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог[14]». И другаде: «Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петър, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда[15]».
Св. Иоан Дамаскин (около 675-749) в беседата си на Преображение Господне възкликва: «Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти изповяда по призива на Христа, тази неполебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, тоест ересите, не ще могат да надделеят Църквата»[16].
Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.
Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.
Това свидетелство на този древен историк се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и народи, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил достатъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а някои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.
Библейската история ни дава множество такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… Тогава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.
Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен живот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.
Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигантски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да преминат тия бурни и неспокойни времена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страдания и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.
Съкровището на добротата е по-високо от всяка цена; за неговото измерване не са пригодни никакви монетни системи, никакви еталони. Достойнството, което човек си припечелва чрез проявите и делата на своята доброта, намира всеобщо признание. Няма по-пълно щастие и блаженство от това, което дарява добротата. От всички венци най-славен, неувяхващ и безсмъртен е този, който изплита добротата и с който украсява челото на човека. Затова – според израза на Максим Горки от пиесата му „На дъното“ – „всички хора, до един, живеят за най-добрия!… Всеки мисли, че живее за себе си, а излиза, че живее за най-добрия! По сто години…, а може и повече, за най-добрият човек живеят!… Човекът се ражда за най-добрия!“
Щом добротата е толкова велико съкровище, то наложително е да се запитаме: Как да развиваме, да възпитаваме и да усъвършенстваме природната предразположеност към доброта и да я превърнем в съзнателна сила? Как да изучаваме, да усвояваме и да прилагаме „трудното изкуство да бъдем добри“?
Нека още в началото се отбележи, че тук нямаме работа с непосилна задача. Достатъчно е човек да пожелае да стане добър и той ще намери сили в себе си да бъде такъв. Добротата е достъпна и по силите на всеки човек. Тя е скъпоценно съкровище, което всеки човек спотайва и собствената си душа. С малко напрежение на съзнанието и усилие на волята той може да го открие и да стане негов владетел и разпоредник. Безбройните телесни, нравствени и социални блага на добротата не са заключени за никого. В чудната градина на добротата може да влезе всеки човек и да се радва и наслаждава до насита на най-хубавите и благоухании цветя на живота.
Вратата, през която се влиза в съкровището на добротата, е самопознанието. Ето защо преди всичко ние трябва да познаваме своята духовна природа, своето достойнство и призвание. Никога да не забравяме, че ние сме човеци, следователно нам най-много подхожда и прилича да проявяваме човечност, хуманност, добродетел или с една дума казано доброта. Значи да живеем в съгласие с духовната си природа, да оставаме верни на себе си, да изпълняваме призванието си, да стоим на висотата на човешкото си достойнство, ще рече да възпитаваме в себе си и да проявяваме в дейността си доброта. Много правилно е отбелязал още стоическият мъдрец Марк Аврелий: „Никой никога не се е уморявал да си доставя всевъзможни блага. Но най-великото благо, което човек може да си достави, е да действа съобразно със своята висша природа; а висшата, божествената природа на твоята душа ти заповядва неуморно да вършиш добро на другите като най-висше благо на самия себе си.“ Добротата не е дразнеща чуждица, прилепена отвън кожа или заето покривало: тя е осъзнаване и проявяване на своята духовна самосъщност. При това положение не е достатъчно, че сме се родили хора: ние трябва още да станем човеци, тоест да възпитаваме в себе си и да проявяваме из себе си човечност, доброта. Ето защо който всекидневно изпълнява повелята: „Бъди човек!“ – заедно с това той непрекъснато се утвърждава в добротата и възраства в нейното достойнство.
По-нататък сигурен път за събуждане и утвърждаване на своята предразположеност към доброта е всекидневно да желаем и да извършваме добрини. Всяко добро дело увеличава добротата и радостта в собствената душа и в света. Който веднъж извърши добро дело, той може да познае превъзходната красота и ценност на доброто въобще. Тогава той така ще го обикне, че никога не ще иска да престане да му служи и да се наслаждава на прекрасните му плодове. Извършеното добро дело, макар да е незначително на пръв поглед, влече подире си друго по-значително, по-велико. Така се идва до една добродетел, която поражда друга добродетел и води по сигурния път на нравственото усъвършенстване, защото добродетелите една на друга са приемствени и една от друга се пораждат.
Да тръгнем по пътя на добрината и да вървим по друма на добродетелта, може би отначало ще ни бъде трудно, ала колкото повече напредваме, толкова повече ще опознаваме красотата на доброто и ще изпитваме неговата превъзходна радост и сладост. В моралните си наставления Сократ обичал да припомня прекрасните стихове на Хезиод от поемата му „Дела и дни“ (287 и сл.): „Пред добродетелта безсмъртните богове поставиха потта; пътят към нея е дълъг и стръмен и неравен отначало; но стигнал горе, той става по-нататък лесен и удобен, колкото и труден да е бил.“
Добро и зло, добрина и злина не са цветен дим и човешка измислица. Те са нравствени реалности, които всеки миг се изправят пред съзнанието и волята на човека и очакват неговото становище и решение. Доброто и добрината са здраве, красота, радост, щастие, живот; а злото и злината са болест, грозота, мъка, нещастие, смърт. Поради това ние трябва винаги да предпочитаме доброто пред злото, добрината пред злината! Дори тогава, когато извършването на една добрина ни заплашва с по-малко или по-голямо лично затруднение, ние пак не трябва да се спираме и да отпускаме ръце, защото добрината не ще закъснее да ороси раната ни със своя божествен балсам и да ни дари с най-светлата утеха и надежда. Дори злините, бедствията и страданията, които според древногръцката митология се излели върху целия свят из кутията на Пандора, не загасили светлата и окриляща надежда в доброто и в неговата победа. Който е извършил добрина и е страдал за нея, той не само в душата си, но също и в тялото си ще бъде обладан от освежаваща приятност и от блажена сладост. Щом човек веднъж е изживял такива мигове,той ще познае безценното съкровище на добротата и ще я обикне както майка своята свидна рожба; тогава той никога и за нищо на света не ще отстъпи от нея и не ще се лиши от нейното щастие. Та нали добротата прилича на небесен лъч, който осенява цялото съзнание на човека и изпълва душата му с неземен мир, с божествено блаженство!
За християнина евангелската му вяра притежава огромна мощ бързо да възпламенява и да разгаря в буен и неугасим огън присъщата на човешката душа искра на доброта. Самопонятно е, че всяка доброта, а още повече безпределната, божествената, има сила да привежда в движение и да води към разцвет заложбата за доброта. Щом душата на вярващия човек се озари от слънцето на Божията доброта, щом чрез благодатния полъх на вярата очите му се отварят за Божия благ поглед, веднага сърцето му се отключва за добротата – подобно на разцъф- тяването на цветето, както художествено го представя Рабиндранат Тагор. Той пише: „Вам не е отредено да отключите пъпките за цветовете. Ако разклащате пъпката, ако я удряте, вашето допиране само ще я замърси; тогава ще я разкъсате на парчета и ще я захвърлите в праха. Обаче цветове не ще се появят нито благоуханна миризма. Ах, вам не е дадено да отключите пъпките за цветовете. Обаче Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто: Той ѝ дарява само един поглед и жизнената сила потича през нейните жили. По Неговото дихание цветето разперва своите криле и ги разклаща във вятъра, цветовете изскачат навън като копнежи, благоуханието издава сладка тайна. Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто.“
Истинската религиозност, която поставя човешката душа в тайнствен допир с Божия дух и я потопява в безбрежния океан на Неговата съвършена доброта, с вътрешна непринуденост и необходимост подтиква към нравствено усъвършенстване, към добродетелно подвижничество, към небесно чиста доброта. Озарената от божествената доброта и възрастваща под небесната благодат доброта се прелива в светост. Тази доброта никога не изчезва и не променя прекрасния си образ, защото над нея сияе непотъмняващият нимб на светостта.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.