РЕЦЕНЗИЯ НА СТАРОЗАВЕТНИТЕ БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ ПРЕЗ ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА*

Екатерина Дамянова

Екатерина ДамяноваРазглеждана в нейната цялост, книжовността през Втората българска държава получава обема и смисъла на изява и отражение на една важна част от историческата съдба на България. Това е времето от преустановяването на византийското владичество (1185-1187) до налагането на османското господство върху българските земи (1393-1396). След Плиска и Преслав Търново става столица на възобновената държава (1185 година), Българската православна църква е въздигната отново в патриаршеско достойнство (1235 година). При Асеневци и особено при управлението на цар Иван Асен II (1218-1241) българската държава разширява границите си и става решаваща сила на Балканския полуостров[1]. Владетелите от края на XII и началото на ХІІІ век следват обмислена политика на културно строителство[2]. Забележителни писатели оставят значително наследство. Книжнината продължава да се развива в контекста на църковната среда. Налице е тенденция към обновяване на литературната традиция, която следва обновяването на българската държава след освобождението ѝ от византийско владичество. Добре е известно развитието на книжовността през втората половина на XІV век, времето на царете Иван Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371 -1393), което дава основание да се говори за втори Златен век на българската култура. Усилено утвърждаващата се книжовна традиция оказва своето влияние и върху библейските текстове. Над тях се работи в книжовни средища, чиито брой спрямо тези от Първата българска държава значително нараства[3].

Многостранна съзидателна роля заемат преди всичко манастирите. Те организират големи просветни средища, особено около Търново и Ловеч, Рилския манастир, София, Бачково и Македония, където продължава своята дейност Охридският книжовен център. Особен е приносът на атонските манастири, сред които се открояват Зографската и Хилендарската св. обители, Великата лавра „Св. Атанасий[4]“.

В този изключителен период сведенията за книжовници, работили над славянски библейски текстове, са оскъдни. Много от ръкописите са унищожени, а паметниците, достигнали до наши дни, често не издават своите преводачи или преписвачи. Сред имената, които са известни към днешна дата, са тези на св. Евтимий, старецът Иоан, старецът Иосиф, Иосиф от Равне, дякон Радомир, иеромонах Методий, Дионисий Дивний, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

Ако трябва изцяло да се характеризира накратко дейността през разглежданата епоха, необходимо е да се отбележи доминиращата роля на Търновската книжовна школа. Новата столица Търново се превръща в средоточие на интензивен книжовен живот, възпроизвеждащо традициите на унищожената Преславска школа. Основната задача на този нов просветен център е да поднови и запази главните елементи на българската култура, създадена в периода на Първата българска държава – цели, намерили своето изпълнение в появата на Търновската реформа на книгите, предприета от св. Евтимий Патриарх Български и неговите последователи.

Особен момент е основаването на Килифаревския манастир от св. Теодосий Търновски (около 1350 година). Действащ като монашески център, манастирът бързо се превръща в книжовно средище, от което израства най-забележителният последовател на св. Теодосий и предстоятел на Търновската школа – св. Евтимий.

Състояние на библейските книги в навечерието на XIV век. Предпоставки за появата на рецензии

В годините на византийско владичество (1019-1185) славянските библейски книги са подложени на унищожение и силно гръцко влияние. С оглед укрепването на Българската православна църква (след възстановяването на Търновската патриаршия при Иван Асен II) във възобновената държава се поражда нужда от ново широко разпространение на славянските библейски текстове. Последните са в употреба най-вече в богослужебната литература (Псалтири – служебни, следовни, тълковни, Паримийници). В процеса на тяхното преписване обаче настъпват редица отклонения. Текстовете попадат в ръцете на хора от друг етап на историческото развитие, в различни диалектни среди. На места преписвачите свободно заместват непознати думи и езикови форми, като съзнателно или несъзнателно внасят допълнения, в старанието си да пояснят различни места от текста. Допускат се явления на хаплография, литография, вместване на бележки от полето в основния текст и други. В резултат на тези „поправки“ се явяват различни по точност откъси и цели библейски книги[5]. Макар и появили се понякога в един и същи книжовен кръг, ръкописите получават свои особености, свидетелстващи за различните обстоятелства на тяхната изработка и употреба. Веднъж направени, те залягат като източници на по-нови ръкописи, при което с течение на времето се установява „верижно и механично преписване на текстовете и тяхното отдалечаване от преписите на първичния превод[6]“. Константин Костенечки, съвременник на тази епоха, отразява състоянието на книжовността през тази епоха в Сърбия и България. В своето съчинение „Сказание за буквите“ той пише по повод на тези промени следното: „Дори и сто наши книги да се съберат, не ще се намерят и две от тях да са написани еднакво, както подобава[7]“. На друго място Костенечки добавя: „А която книга достигне да се преписва и от трета ръка, не става вече за нищо, освен за огъня[8]“.

Византийското владичество несъмнено доближава българските книжовници до гръцки текстове, чиито предходници някога са ставали първообразци на първите славянски преводи. Това явление откроява различията на българските книги от гръцките и става причина за предприемането на нови спорадични преводи[9]. При тези начинания с подобен вид дейност се заемат често и книжовници, които не притежават необходимата подготовка и познания в областта на книжовния гръцки и славянски езици. Важни сведения за това отново се намират у Константин Костенечки. Когато говори за настъпилите промени в св. Кирило-Методиевия превод на библейските текстове, той пише: „След като добрите и прекрасни преводи бяха покварени, някои блажени видяха това и се постараха да ги направят наново. Но ги предадоха на невежите, които скоро пак ги объркаха… и в тях се намират още повече грешки, отколкото в първите[10]“.

За да преодолеят трудностите при своята работа, много от преводачите се отнасят твърде свободно към гръцкия текст, като си позволяват съкращения, допускат неточности, не спазват тънкостите на гръцките изрази и обрати[11]. При превод на места се вземат предвид и гръцки ръкописи „по-различни от ония, върху които е лежал първоначалният превод[12]“.

Извършените преводи се отдалечават по яснота и точност от своите предшественици и това става предпоставка за появата на големи текстуални различия между славянските текстове и техните гръцки оригинали[13]. Свидетелство за това дава и друг бележит книжовник на българското Средновековие – Григорий Цамблак. В своето „Похвално слово за св. Евтимий“, двадесет и девета глава, той пише[14]: „Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда… затова и много ереси произлязоха от тях[15]“.

Библейският текст постепенно получава на места замъгляване във външната си форма, което затруднява точното разбиране на вложения от авторите смисъл. Промените довеждат до неправилно тълкуване на основните истини на християнската вяра и появата на еретически учения и заблуди. Константин Костенечки в десета глава на цитираното вече съчинение казва: „…смяната само на една буква в даден израз може да доведе до еретическо заблуждение[16]“. Изправянето на книгите става наложително и с голямо значение за чистотата на православното учение и за духовното и морално единство на българите.

Исторически отпор на разпространилите се лъжеучения става свиканият през 1211 година от цар Борил (1207-1218) събор срещу богомилите. Като последица от неговите решения се появява „Синодикът на цар Борил“, в който се съдържат някои сведения за старозаветните книги, отричани главно от богомилите. Тук се въздава хвала на св. св. Кирил и Методий като създатели на българските книги, отправя се анатема към невярващите в „светите пророци и патриарси на Стария Завет[17]“.

Силно влияние върху текстовете от този период оказва и говоримата реч с нейните диалекти. Литературният език е подложен на ред фонетични изменения, в резултат на което се оформя така нареченият среднобългарски език, отличаващ се със своята аналитична структура[18]. Между книжовен и говорим език вече няма покритие, както във времето на св. братя Кирил и Методий. Промените в езика на Свещеното Писание настъпват по-бавно спрямо тези в говоримата реч. Традицията е от голямо значение, но това прави труднодостъпно възприемането на библейските текстове. Старата писмена система също е силно повлияна от това ново развитие на българския език, за което свидетелстват редица паметници от края на XII век, като например Псалтир № 1 от сбирката на БАН[19].

В резултат от тези закономерности в библейския превод настъпват сериозни промени. В XIII век стремежът към доближаване към възможния най-близък текст до оригинала се засилва.

Опит за изправяне на книгите в края на XIII век и началото на XIV век. „Светогорски изводи“

Съществуват основания да се приеме, че св. Кирило-Методиевият библейски превод е подложен на своя нова рецензия още в края на XIII век или в първите години на следващото столетие. Някои промени в архаичния текст отразяват паметници като Норовия псалтир (ГИМ. Увар. №285), в които се наблюдава съзнателно приближаване към гръцкия първообраз. За редакция на Псалтира, съобразена с гръцките текстове през разглежданото време, съобщава пръв В. Ягич. Въз основа на Михановичевия Псалтир и подобни на него той стига до заключението, че възниква „нова поправена редакция“ в българската църковна литература, извършена през XIII-XIV век с оглед уточняване спрямо гръцката основа[20].

Тази ревизия според В. Ягич не успява да измести напълно архаичния текст, почиващ върху старите основи от XI-XII век, свидетелство за което е Софийският песнивец от 1337 година (БАН №2), представител на друга архаична група. Фактът, че този паметник не отразява настъпилите редакционни промени, В. Ягич обяснява с обстоятелството, че „новата поправена редакция“ не получава широка популярност. След архаичната група паметници, която води към старобългарски протограф, е друга група псалтирни текстове като Михановичевият, Мюнхенският, Букурещкият псалтири, която група Ягич отнася към новата поправка. Последната, без съмнение, отразява или продължава редакционните усилия на книжовниците от предшестващия XIII век и поставя едно условно разделение на книжнината от Първата българска държава спрямо тази на Втората българска държава. Новата рецензия обаче не е напълно откъсната от старата. Между паметниците на всяка една от тях се наблюдава известна близост. Това се обяснява с обстоятелството, че тук става въпрос за поправка и сверяване с гръцкия оригинал, а не за нов превод. Част от измененията възникват по-рано и впоследствие са възприети от новата поправка[21].

Българският изследовател Ив. Буюклиев извършва обстоен преглед на псалтири от XIV и XV век, съхранявани в ЦБКМ. Той отнася към новата поправка един псалтирен пергаментен откъс от XIV век, известен като така наречения Шопов псалтир (№456/556 НБКМ). Откритият в Македония псалтир не съдържа тълкувания[22]. Изследователят установява принадлежността му към нова рецензия чрез съпоставяне на неговия текст с ръкопис от архаичната група, в която поставя Синайския (XI век), Погодинския (XIII век), Болонския (XIII век) и Софийския псалтири с псалтири, съдържащи според В. Ягич новата поправка. Изследванията на Ив. Буюклиев показват принадлежността на Шоповия псалтир към втората група[23]. Това, че Софийският песнивец не отразява настъпилите редакционни промени, довежда изследователя до предположението, че рецензията на псалтирния текст възниква след 1337 година (написването на Софийския песнивец) или малко преди това. В противоположност на В. Ягич Ив. Буюклиев смята, че тя е била авторитетна и за кратко време измества стария архаичен текст[24]. Подобни наблюдения се извършват главно върху псалтирни текстове, но може да се предположи, че промени претърпяват и други библейски книги.

Не са налице по-обширни сведения за това уеднаквяване на ръкописите, което хронологически предхожда рецензията на св. Евтимий. Някои учени считат, че новата поправка би могла да бъде дело на влиятелна личност като търновския патриарх, но това не може да се приеме, тъй като, когато св. Евтимий се завръща в България през 1371 година, там вече са познати Михановичевият, Букурещкият и Шоповият псалтири, в които е отразено изправяне на текста[25].

По пътя на текстологично съпоставяне много от учените отъждествяват новата рецензия със „светогорската“, както я наричат и самите книжовници от това време. Тя става известна от преписки в ръкописи, съхранявани в манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров[26]. Според една от тях, намираща се в псалтир от XV век (№34[27]), се казва, че някой си Иоан преписал този псалтир от два други псалтира по „светогорски извод[28]“.

Отново в Синайската сбирка, в приписка към Октоих (ГПБ № 19), се съобщава за стареца Иан и дейността му по превеждането и изправянето на църковни книги.

За извършеното от споменатия книжовник съществуват противоречиви мнения[29]. В действителност в края на XIII и началото на XIV век във Великата лавра „Св. Атанасий“ на Света гора работи като преводач и реформатор българският книжовник Иоан, познат повече като старецът Иоан[30]. За него съобщава, че извършва „нови изводи“ (нови преводи) от гръцки на български и ги разпраща из църквите на българската земя. Не може да се твърди дали той превежда наново или преписва и изправя по-стари преводи, но със сигурност не е бил обикновен преписван[31]. Неговият ученик иеромонах Методий Светогорец в своя приписка (ГПБ № 19) изброява петнадесет преведени и изправени от Иоан книги, между които е Псалтирът. От „сладките изводи на стареца“ (тоест книгите, от които снема ръкописите) иеромонах Методий преписва седем псалтира. Според преписвача, дейността на Иоан била продиктувана от богословско-догматически съображения с цел да се запази чистотата на православното учение. Вероятно освен Псалтира работата, която монах Иоан и неговите последователи организират, обхваща и други библейски книги.

В среднобългарски триод от XIV век от същата Синайска сбирка (№23, 24) в приписка се споменава за преводаческите усилия и на стареца Иосиф[32].

Изследователите в областта на славистиката смятат атонския книжовник Иоан за вдъхновител на св. Евтимий в неговата езикова и правописна реформа. В. Ягич отбелязва тясната връзка на книжовните норми и реформи на св. Евтимий с нормализаторската дейност на книжовниците от предшестващия период и главно на атонските монаси[33]. Георги Попов приема атонската рецензия за основа на Евтимиевата. Това предхождане според него показва Томичовият псалтир от средата на XIV век (ГИМ Муз. №2752), в който явно се изразява съзнателен стремеж към унифициране на текста и който Георги Попов смята като представител на един от най-ранните паметници, фиксирали атонската рецензия на Псалтира[34]. В. Киселков дори споделя мнението, че на много места под Евтимиевата рецензия следва да се разбира този, съществуващ по-рано „Светогорски извод“. Според споменатия изследовател „Търновският извод“ не е нищо друго освен приложение и продължение на истинския светогорски извод[35]. Подобно мнение не може да бъде прието категорично. Със сигурност редица църковно-богослужебни книги са били сверени преди рецензията на св. Евтимий. В светогорските манастири в действителност се извършват опити за тяхното изправяне, какъвто е случаят със стареца Иоан, но тези опити не са начало, а по-скоро предтечи на Търновската рецензия, която за времето си според Константин Костенечки е нещо напълно ново и епохално.

Св. Евтимиева рецензия на библейските текстове

До 1371 година поправките в славянските текстове са спорадични. В края на същото столетие св. Евтимий (около 1330-след 1400) предприема нова рецензия на богослужебни и библейски текстове. Той се включва в общите усилия, продължавайки предприетото от атонските книжовници. Възприема и обогатява техните принципи на работа, използва постиженията на своите предходници[36]. От по-късното разпространение на някои атонски преводи може да се предположи, че св. Евтимий е бил удовлетворен от нивото на дейността, извършена от книжовници като стареца Иосиф, стареца Иоан и други.

Със своята дейност атонските монаси показват начина, по който трябва да се изправят текстовете на Свещеното Писание, но усилията им са насочени главно към вътрешната му същност. Те обръщат малко внимание на правописа, въпреки че се придържат към старобългарската ортография[37]. В средата на XIV век представителите на исихазма откриват необходимостта от уеднаквяване на ръкописите и приближаването им към техния първообраз. Хаосът в правописа започва да се възприема от тях като бедствие, довело до поквара на книгите[38]. В разнообразието от ръкописи те намират не богатство, а развала и опорочаване на първоначалната чистота на свещените книги[39].

За да се разбере по-ясно същността на промените, които извършва св. Евтимий, би трябвало да се обърне внимание на някои моменти от неговия живот. Няма налични документални източници за жизнения път на този книжовник. Данни могат да бъдат открити единствено от вече цитираното „Похвално слово за св. Евтимий“, написано от неговия ученик Григорий Цамблак. Тук е мястото да се отбележи, че авторът на това произведение се отличава с дълбоки познания в областта на библейските текстове. В словото се откриват многобройни сравнения и съпоставки между св. Евтимий и библейски личности като Аарон, Моисей, Давид, Соломон. Налице са множество цитати и парафрази, извлечени от старозаветните текстове, както и свидетелства, че Цамблак добре познава техни древни преводи.

От житийната част на творбата се разбира, че св. Евтимий започва първите си книжовни занимания в Килифаревския манастир. По-късно той пребивава в Константинопол в манастира Студит. За отбелязване е, че в края на XIV век само тук се извършва системно изправяне на църковни книги чрез сравнение със стари гръцки оригинали[40]. Точно към този „студийски“ период от живота на св. Евтимий може да се отнесе началото на неговата самостоятелна реформаторска книжовна дейност. В манастира той попада на редки книги, някои от които навярно не са били налични в Търново. Възможно е тук книжовникът да е задълбочил знанията си по гръцки език. През 1365 година бъдещият Търновски патриарх заминава за Атон. Тук във великата лавра „Св. Атанасий“ св. Евтимий навярно се запознава с дейността на стареца Иоан, който вече не е сред живите[41]. Св. Евтимий пребивава известно време и в манастирите Зограф и Хилендар, където открива много ръкописи. Тук той има възможност да изследва оригинални и по-стари гръцки текстове и да ги сравни със славянски преводи и преписи от своето време. В тях той открива много грешки, неясни места и отклонения. В това отношение св. Евтимий е първият, който изучава славянския превод на библейските книги от историческа гледна точка[42]. Възможно е под влияние на „светогорските изводи“, които той със сигурност е познавал добре, у него да се поражда идеята за изправяне на съществуващите ръкописи спрямо техния оригинал и ограничаването на безразборното превеждане и преписване на свещените книги чрез контрол от страна на Църквата.

Св. Евтимий се завръща в България през 1371 година. В манастира „Св. Троица“ край Търново той полага основите на школа, която работи в подчертано светоотечески дух. Целта на реформаторската дейност, развита тук, се съсредоточава в унифицирането на съществуващите ръкописи, в систематизиране на духовното наследство от предшестващата Първа българска държава. За тази цел в манастира се събират много ръкописи, гръцки и славянски, новопреведени и стари. Текстове със „светогорски изводи“ донася св. Евтимий при завръщането си от Атон. Някои от тях дори по-късно му биват приписвани. Така например в най-късния известен български тълковен псалтир – Рилският от XIV век, тълкуванията придружават текст от светогорски тип[43].

От Похвалното слово на Цамблак става ясно, че св. Евтимий „узаконява“ и „налага“ изправените текстове в църковната практика. Това в най-голяма степен става възможно след избирането му за патриарх на Българската църква около 1375 година. Рецензията обхваща всички църковни книги, но интерес за настоящата публикация са главно библейските. Логично е да се предположи, че при изправянето им се следва известна иерархичност, при която първо се уточняват строго богослужебните текстове. В този процес непроменено остава богословското съдържание на библейските текстове. Григорий Цамблак пише следното за тази дейност: „Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки в ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали, книгите, над които се труди и предаде на Църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими[44]“.

В това свое съобщение Евтимиевият ученик не дава никакви пояснения за конкретни книги в какъв ред и за колко време са поправени. Такива сведения не се откриват и във вече цитираната книга на Константин Костенечки. По този въпрос професор протопрезвитер Стефан Цанков пише следното: „В състава на тия книги ще са влизали светите книги на Стария и Новия Завет и особено ония от тях, що са били в голяма църковна употреба като Псалтирът и Евангелието[45]“.

Относно начина на изправяне усилията се насочват към точността на библейския текст. За постигането на неговата чистота се привличат гръцки ръкописи по Лукиановата рецензия на библейския текст от IV век[46]. Цамблак пише за св. Евтимий: „Превеждаше божествените книги от елински на български[47]“.

Този превод обаче не е напълно буквален. Св. Евтимий се придържа преди всичко към смисъла на текстовете. Той изпуска някои прибавки, натрупали се от времето, а на места прави нови, в старанието си да предаде по-голяма точност на текста. Отстранява се всичко неправилно, невярно и двусмислено, което дава храна на еретическите учения или довежда до такива[48]. В това отношение тук напълно се съхранява св. Кирило-Методиевата преводаческа традиция. Както при светите братя и преславските книжовници по-късно се запазва стремежът към един прецизен превод, достъпно отразяващ оригинала. При работата си св. Евтимий понякога само нанася корекции, какъвто е случаят с някои от атонските преводи. С подобен начин на работа може да се обясни големият обем на поправените книги. Към днешна дата учените не разполагат с преписи на библейски текстове, носещи автографа на св. Евтимий, но се открояват някои текстуални съвпадения между новопреведените книги и места в оригинални Евтимиеви творби. В последните се открива добро познаване на Стария Завет. В проповедите на светителя са налице задълбочени тълкувания на библейски текстове.

Св. Евтимий и неговите последователи извършват сверяването, съобразявайки се с принципа за лепота, но и с научното търсене и мислене. Изправянето засяга не само въвеждането на нови преводи, но и работа по тяхната форма, език и правопис. Установявайки значително отдалечаване от езика и ортографията на първоначалните Кирило-Методиеви текстове, св. Евтимий си поставя за задача да въведе единна ортография на базата на архаичния Кирило-Методиев правопис, възстановявайки първоначалната чистота нa езика от времето на св. братя[49].

Св. Евтимий търси максималните възможности на образа. Извършеното от него отговаря на традициите на исихазма за съвършенство. Както отбелязва изследователката Климентина Иванова: „Целта на новия стил е да се постигне чрез натрупването на изразни средства някакъв свръхсмисъл, да се пристъпи в непристъпните дълбини на съзнанието и да му въздейства. Така Евтимий отвежда исихасткото видение до хората чрез словото[50]“.

Несъмнено в годините, когато св. Евтимий е начело на Българската православна църква, той налага по-настойчиво своите възгледи. Предприетото в края на XIV век изправяне на книгите, известно в научната традиция като Търновска редакция (рецензия), е наречено от своите съвременници „нов извод“ на книгите за разлика от дотогавашните преводи, считани за староизводни и не толкова добри.

Сред съвременните изследователи традициите на Търновската книжовна школа се обозначават като „второ южно-славянско влияние“, видимо усетено в книжнината на редица славянски страни.

Евтимиевата рецензия на старозаветни библейски текстове е засвидетелствана в редица среднобългарски ръкописи. От по-голям интерес е един кодекс, който днес се съхранява в Държавната публична библиотека Санкт-Петербург (№ F.I.461). Той притежава всички правописни особености на среднобългарските текстове, писани на територията на България през този период и носещи белезите на реформирания търновски ръкопис. Той е и най-старият съхранен до момента български ръкопис, в който се предприема опит за пълно събрание на книгите от Стария Завет в неговите основни дялове. Някои изследователи дори смятат, че може би той е пряко свързан с дейността на св. Евтимий Търновски[51]. Търновски норми се откриват още в ръкопис от 1475 година (№507 Государственный исторический музей, Москва), ръкопис от ХV век (№ F.1.3 РБН), в Псалтир с последования от началото на XV век (№ 1 Сбирка на Рилския манастир) и други.

В допълнение трябва да се спомене, че по време на Търновската книжовна школа в българските предели се забелязва интерес към разпространението на тълковни псалтири[52]. Към днешна дата са открити и съхранени единадесет български преписа от този характер. По-разпространен е псалтирният коментар на св. Исихий Иерусалимски[53].

Ръкописи с търновски норми се разпространяват у нас и след края на XIV век, но поради падането на България под турско владичество 1393-96 година то силно намалява. Голяма част от ръкописите е погубена. Наред с тях загиват и не малко книжовници. Ограничено е богослужението на славянски език. Българската православна църква губи своята независимост и минава под прякото управление на Вселенската патриаршия. Културното развитие на България се забавя и настъпва един недостатъчно изследван период от книжовната ѝ история, в който съдбата на славянския старозаветен превод може да бъде проследена предимно извън пределите на страната.

ЛИТЕРАТУРА

1. Ангушева, А., М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на проф. дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

2. Буюклиев, Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963.

3. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от XIV век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965.

4. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), София, 1977.

5. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972.

6. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. – Известие на Института за българска литература, кн. 6, С., 1958.

7. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986.

8. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938.

9. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С., 1969.

10. Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993.

11. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27.

12. Мечев, К., Средновековни българи, София, 1989.

13. Мирчев. К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963.

14. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16, 1992, 2.

15. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литература, кн. 28-29, БАН, С., 1994.

16. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература, София, 1987.

17. Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

18. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с, 402-410.

19. Попруженко, М. Г., Синодик царя Борила, София, 1928.

20. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898.

21. Спасова, М., Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 г. и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71-127.

22. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899.

23. Шиваров, npoтопрезвитер, Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979.

24. Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994.

25. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981. Цамблак, Г. Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г Данчев), София, 1971.

26. Цанков, протопрезвитер, С., Патриарх Евтимий, С., 1906, е. 56.

27. Цонев, Б., История на българския език, т. 1, С., 1902.

28. Якимов, И. Критическия исследования текста славянскаго перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10.

29. Jagic, V. Zwei illiustrierte serbische Psalter. – Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52, 1906.

30. Kaluzniacki, E., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius, Wien, 1901.

31. VaJjavec, Μ., О prijevodu psalama u nekijem mkopisima hrvatsko-srpsko i bugariko-slovenskijem. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Златарски, В., История на България през средните векове, т. 3, София, 1972, с. 347 сл.

[2]. Вж. Менее, К., Средновековни българи, София, 1989, с. 122.

[3]. Вж. Гюргиев, Е., Литературата на Втората българска държава (Литературата на XIII век), С, 1977, с. 77.

[4]. Вж. Нихоритис, К., Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература. С., 1987.

[5]. Радченко, К., Религиозное и литературное завоеванием, К., 1898, с. 323-333.

[6]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, София, 1938, с. 193.

[7]. Вж. гл. 2; Съчинението се цитира по: Костенечки, К., Съчинения, (съст. и прев. А. Тотоманова), С., 1993, с. 22.

[8]. Цит. съч., с. 26.

[9]. Вж. Георгиев, Е., Литературата на Втората българска държава, с. 128.

[10]. Вж. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 26.

[11]. Вж. Якимов, И., Критическия исследования текста славянската перевода Ветхаго Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников. – ХЧ, 1878, 10, с. 315.

[12]. Вж. Мирчев, К., Из историята на Кирило-Методиевия евангелски превод в българските земи. – 1100 години славянска писменост 863-1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 164.

[13]. Вж. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 193.

[14]. Тук и по-нататък се цитира по: Цамблак, Г., Похвално слово за Евтимий, (прев. П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев), С., 1971; Изданието е осъществено по р. №3171 от Музейната сбирка в ГПБ, Москва.

[15]. Похвално слово за Евтимий, с. 167-169.

[16]. Костенечки, К., Съчинения, гл. 2, с. 32.

[17]. Вж. Попружеико, М. Г., Синодик царя Борила. С., 1928, с. 44. Синодикът, отчасти гръцки превод, е познат у нас по два негови преписа, съхранявани понастоящем в ръкописния фонд на НБКМ (№289; №432).

[18]. Цонев, Б., История на българския език. Т. 1, С., 19402, с. 53.

[19]. Кодов, Хр., Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 9.

[20]. Вж. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbischc Psalter. – Dcnkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-hist. Klasse. Bd. 52,1906, S. 71.

[21]. Буюклиев. Ив., Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на Псалтира. – 1100 г. славянска писменост 863-1963 г. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963, с. 176.

[22]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс от 14 век. – Трудове на БПИ „Кирил и Методий“, Т. 2, С., 1965, с. 59-94.

[23]. Буюклиев, Ив., Старобългарски псалтирен откъс, с. 71-76.

[24]. Буюклиев, Ив., Цит. съч., с. 72,

[25]. Пак там, с. 72.

[26]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 206-208.

[27]. Вж. ГПБ Каталог сербских рукописей, арх. Преосв. Порфирия, с. 168.

[28]. Пак там, с. 168.

[29]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке. Т. 1, СПб, 1899, с. 576.

[30]. Попов, Г., Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници от Св. Гора през първата половина на XIV в. – Български език, кн. 5, С., 1978, с. 402-410.

[31]. Иванов, Й., Българско книжовно движение в Русия при митрополит Киприян. — Известие на Института за българска литература, кн. 6, С, 1958, с. 65; За атонската редакция на библейски текстове виж още: А., Ангушева, М. А. Джонсън, М. Димитрова, Атонската редакция на библейските перикопи и Словото на Кирил Александрийски за пророк Даниил в творбата на Цамблак за тримата отроци в пещта и Даниил. – Сб. в чест на 65-годишнината на профeсор дфн Георги Попов, С., 2010, с. 307-335.

[32]. Попов, Г., Новооткрито сведение, с. 404.

[33]. Jagic, V., Zwei illiustrierte serbische Psalter, S. 71.

[34]. Попов, Г., Пос. съч., с. 406.

[35]. Киселков, В., Патриарх Евтимий, с. 208.

[36]. Вж. Иванова, К., Патриарх Евтимий, София, 1986, с. 49

[37]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[38]. Вж. Сырку, П. А., К вопросу об исправлении книг в Болгарии в XIV веке, с. 416.

[39]. Иванова, К., пос. съч., с. 52.

[40]. Valjctvec, М., О prijevodu psalama u nekijem rukopisima hrvatsko-srpsko i bugarsko-slovenskijcm. – Rad Jugoslavenske akademije, kn. C. U. Zagrebu, 1980, s. 37.

[41]. Иванова, К., пос. съч., с. 44-45.

[42]. Вж. Чакарборти, А., Преводите в средновековна България, С., 1981, с. 91.

[43]. Повече за езиковите особености на цитати от псалтира за този период вж. М. Спасова, Цитатите от псалтира в учителното евангелие от 1343 година и проблемите около славянския превод на Библията. – Преводите през XIV столетие на Балканите. – Сб. доклади от международна конференция (София, 26-28 юни 2003), С., 2004, с. 71 -127.

[44]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 29, с. 167.

[45]. Цанков, протопрезвитер Cт., Патриарх Евтимий. С., 1906, с. 56.; Вж. Още: Kaluzniacki, Е., Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthimius. Wien, 1901, S. 27-28.

[46]. Виж повече за тази рецензия на библейския текст у: Пиперов, Б., Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий. – ГДА, Т. 18 (44), 1968-1969, с. 281-296.

[47]. Похвално слово за св. Евтимий, глава 28, с. 167.

[48]. Вж. Марковски, Ив., История на българския синодален превод на Библията (с оглед на българските преводи в миналото). – Годишник на Софийския унивеситет, Богословски факултет, т. 4, 1926-27, с. 7.

[49]. Николова, С., Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средновековой литературы. – Старобългаристика, 16,1992,2, с. 13.

[50]. Иванова, К., цит. съч., с. 113.

[51]. Вж. Николова, С., За най-стария български средновековен ръкопис на Стария Завет. – Старобългарска литераяура, кн. 28-29, БАН, С., 1994, с. 113.

[52]. Вж. по подробно: Шиваров, протопрезвитер Н., Тълковни псалтири в България и Русия XIV-XVI в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. – Търновска книжовна школа, Т. 6, В. Търново, 1994, с. 655-667.

[53]. Вж. повече у: Шиваров, протопрезвитер Н., Древни източни коментари на псалтира и старобългарските им преводи. – ГДА, 28 (53), 1978-1979, с. 79.

Изображение: авторът, Екатерина Дамянова. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-583

ОТКЪС ОТ КНИГАТА ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА СВЕТА ГОРА (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ)*

Бисер Божков

ГЛАВА ТРЕТА

Духовният път на монашеството като следване на Христовия пример и секуларността

Biser BozhkovПод секуларност, тук в частност, имаме предвид светски­те международно-правни норми и представи за монашество­то.Въз основа на накратко посоченото църковно законода­телство, валидно и през XXI век за всички Поместни правос­лавни църкви, всеки епархийски манастир в територията на дадена Поместна църква се намира под върховната власт на епархийския архиерей или на Епархийския съвет. Тук обек­тивно ще разгледаме съотношението на понятията епархийс­ки и ставропигиален манастир във връзка с техния църковно-юридически статус[107]. Всеки ставропигиален [108] манастир на територията на дадената Поместна православна църква се намира под ведомството и юрисдикцията на висшата духов­на власт (Св. Синод) на тая Църква. Следователно, атонски­те манастири не са абсолютно суверенни по каноничен сми­съл, както уточнихме по-горе. Защото „суверенността“ (коя­то е относителна и условна) като цивилно юридическо поня­тие е основана на правото на „ставропигиалност“ по канон.

3.1. Статутът на атонското монашество според международното и конституционното гръцко право

Във връзка с темата за историята и настоящето на Атон отново ще посочим силния натиск върху Република Гърция от страна на някои сили и фактори в Европейския съюз, дейс­тващи чрез неговите институции, който цели да склони гръц­кото правителство и парламент да бъде отменена хилядолет­ната забрана[109] Света Гора да се посещава от жени[110], както е постановено в Атонския Органичен устав на Света Гора (ОУСГ) и Конституцията на Ρепублика Гърция. (Статутът на Света Гора е уреден в чл. 105 от Конституцията на Ρепублика Гърция.)

В историческа ретроспекция, може да се направи и един кратък анализ на международния характер на атонския въп­рос, който в миналото е добил двоен смисъл: 1) като въпрос на международното право и 2) като въпрос, който широко занимава православната общественост.

3.2. Сан-Стефанският мирен договор и атонското монашество

При сключването на Сан-Стефанския мирен договор през 1878 година, с чл. 22 се постановява: опазването на църковните имоти, правата и привилегиите на руските атонски манас­тири, от които обстоятелства – правнорелевантни права и привилегии (преимущества) – се ползват и другите манасти­ри и религиозни учреждения на Атон-Света Гора. Но този член остава без законова сила, когато в Берлинския договор от месец юли на същата година е постановено с чл. 62: Монасите на Атонската Гора, откъдето и да произхождат, запазват владенията и преимуществата си и се ползват без изключение с пълно равенство в правата и преимуществата[111]. По време на Балканската война[112], когато Атон и фактически (1912 година), и правно – с Букурещкия мирен договор (1913 година) – премина­ва от Турция във владение на Гърция, в Лондон по балканс­кия въпрос се провеждат през месец август 1913 година съвещания на посланиците на Великите сили, на които доста подробно то­зи въпрос е бил разглеждан, но до неговото решение не се стигнало[113].

3.3. Берлинският договор и Севърският общ мирен договор и техните определения за монашеската общност на Света Гора

След края на Първата световна война Севърският мирен договор (между Великобритания, Франция, Италия, Япония, Гърция и Турция) от 10 август 1920 година (предвид многото турс­ки малцинства, оставащи в минаващите към Гърция турски територии) задължава Гърция да пази правата и свободите на малцинствата в юрисдикцията на своята държава[114]. Тук най-ясен относно историята и настоящето на Атон е чл. 13 от сключения в Севър международен договор между Великите сили и Гърция, който гласи: „Гърция се задължава да пази и признава традиционните права и свободи, с които се ползват и са се ползвали негръцките монашески общини, съгласно чл. 62 на Берлинския договор от 13 юли 1878 година…“. С други думи, упоменатият Севърски договор, като признава владеенето на Атон от Гърция, повтаря чл. 62 от Берлинския договор (но вече задължението от Турция преминава към Гър­ция), като за смисъла на твърдяното посочва 62-ри член от Бер­линския договор[115]. При това чл. 16 от Севърския договор пос­тавя под протекцията на Обществото на народите постанов­лението си за защита на малцинствата. И в решението от 26 септември 1924 година Обществото на народите[116] изразява готовността си да дава тази защита[117].Св. Богородица - покровител на Св. гора АтонТова са повечето релевантни международни норми за Атон в международното право, които собствено се свеждат до чл. 62 от Берлинския договор: атонските монаси (респектив­но, монашеските общности), без оглед на техния произход (националност), запазват владенията и преимуществата, с ко­ито се ползват негръцките манастирски общности. В тази връзка, може да се отбележи, че текстът на цитираното по-горе международно постановление говори за права и преиму­щества на монаси и монашески общности от негръцки про­изход и за равнопоставеност – равноправност с монасите от гръцки произход. Цитираните обстоятелства са в симфония и с каноните на Вселенските събори на едната съборна Пра­вославна църква. Защото в цитираните юридически текстове не се визират наличните към края на XIX век негръцки атон­ски монаси на Света Гора, като не се говори за никакво огра­ничаване на достъпа до Атон от чужденци – не гърци, които са потенциални кандидати за монашески живот на атонска­та планина.

Тоест, едва в края на XX век е станало де факто възмож­но по нормален ред да се приемат на Света Гора безупречни лица (кандидати за монаси) и от негръцка народност и граж­данство[118]. Без връзка на континюитет и заместителство в тези права, постановленията (нормите) на международното пра­во по отношение на Света Гора губят своя морален и духовен смисъл, логиката и духа на църковните канони. Това е така, защото как би се поддържал този духовен смисъл в цитира­ните международни постановления (които гарантират на инородни монаси и на манастирски общности опазване на вла­денията им и на традиционните им права и преимущества, подобно на монасите гърци), ако същевременно не се гаран­тира морално и законово достъпът на Атон на безупречни от гражданска страна (православни) лица, желаещи да станат монаси, без оглед на техния (национален или държавен) про­изход, които да поемат по установената вековна атонска тра­диция владенията на съответните им инородни монаси да се ползват с преимуществата, правата и свободите, наравно с гръцките монаси?!

Следователно всички Поместни православни църкви трябва в законна (канонична) форма, според международни­те[119] и граждански правни норми или във формална духовна форма според Свещеното Предание и учението на Православната църква, да изтъкват и поддържат етическата основа и прав­да в защита на желаещите от целия православен мир (свят) да станат атонски монаси. Само върху тази основа и в това осветление ще се съживи и засили на Света Гора съборната единност и братолюбива угледност, тъй като Атон има вели­ко духовно минало, а и настояще на Крепост на Православи­ето, в един исторически изпитан във времето път на мисио­нерски и подвижнически подвиг.

Предвид изложените по-горе обстоятелства, може да се направи следният извод: Гръцката държава[120] и Вселенската патриаршия всячески полагат грижи за светогорските ма­настири, покровителстват ги и фактически защитават пра­вата и свободите им и днес, в настоящето на XXI век. Така например, гръцката държава дарява щедро и безвъзмездно атонските манастири, постоянно ги подпомага по всякакъв начин.св. гора атонА православните на Ρепублика Гърция милеят за Света Гора и смятат за чест и благословение, когато могат да допринесат за укрепването и утвърждаването на светогорските манасти­ри, а държавата им (Гърция) е гарантирала пълна сигурност и духовна неприкосновеност на всички исторически, култо­ви, художествени, книжовни и други духовни ценности и па­метници на Атонската планина.

3.4. Духовно измерение на атонското монашество в миналото и днес

През последните няколко години в нашия духовен живот се промениха много неща. Забелязва се всеобщо съживяване на християнството. Откриват се и се украсяват пустеещи до­сега древни храмове, строят се нови, реставрират се и се за­селват манастири, мнозина – особено младите хора – започ­наха да идват в Църквата и да приемат светото Кръщение. Молят се, изповядват се, причастяват се, благоговейно целу­ват християнските светини. Епископите, свещениците, мона­сите са на почит сред народа. Хората ги уважават, готови са да им помагат, за да се възстанови разрушеното от неверието. Ние засега не знаем какви са и колко дълбоки са извори­те на това оживление, както и дълго ли ще продължи този жив интерес. Неведоми са пътищата Господни. Но на става­щото днес в живота на Православната църква вероятно мо­жем да гледаме с надежда. Трябва много да се радваме за всеки, който, обърнал се от греховния живот към християнс­твото, е дошъл в Църквата. Та нали човек започва да живее пълноценно и животът му придобива смисъл едва когато встъпи в Христовата църква! Радостно е оживлението и в манастирския живот, желанието на много млади хора да жи­веят уединено и по-дълбоко и сериозно да вникват в тънкос­тите на духовния живот. Думата „манастир“ стана модна сред младежта. Появяват се и много желаещи да приемат мона­шеството. Но тук – колкото и похвални да са тяхната ревност и въодушевление – е необходимо голямо внимание. Тези пре­дупреждения и размисли ще са полезни както за тези, които сега живеят в обител или само мислят да се насочат натам, така и за онези, у които се е зародило и се оформя намерени­ето да поемат по иноческия път. Когато се обърне и вкуси сладостта на християнския живот, душата веднага разпозна­ва в него нещо близко и родно на себе си – защото по приро­дата си всяка душа е християнка. Затова всеки човек, дори най-грешният и най-ожесточеният, може чрез покаянието да се обърне и да открие в Христовата църква свой роден дом. Но не така е при монашеството. Манастирът не за всеки се оказва роден дом, а и не всички са желани там (имаме пред­вид желаещите да приемат монашеско пострижение). За да се присъедини естествено и хармонично към семейството на монасите, човек трябва да има някакво тайнствено вътреш­но родство с това семейство, както например е необходим музикален слух, за да се присъединим съзвучно към пеещ хор от различни гласове. Монашеството е велика Божия тай­на и далеч не всички могат да постигнат същността му.

Според много православни християни Света Гора в нас­тоящето е евангелски символ на Небесното царство. Затова, предвид казаното дотук, Атон е наистина Божията Градина на Пресвета Богородица в исторически, есхатологически и духовен смисъл. В този ред на мисли, може само да допъл­ним казаното с един цитат от Новия Завет: „Небесното мис­лете“ (Колосяни 3:2), „Небесното търсете, тъй като нашето живелище е на небесата“, според св. ап. Павел (Филипяни 3:20).

Света Гора е монашеска общност, а монашеството е жи­вот според евангелския пример. Монашеството е „дихание“ на Църквата[121]. То е духовното око на Църквата и като тако­ва е съкровено духовно явление, в което за обикновения свет­ски човек е непосилно да проникне. И това е така, защото, от една страна, в човешката душа и сърце може да „чете“ само техният Творец, а от друга, монахът може да бъде разбран и правилно опознат само от този, който му е сроден по душа, а такива сродни души[122] са събрани именно на Света Гора. То­ва означава, че който посети Атон и се опита прибързано[123] да определи душевността на монаха, а още повече да се стре­ми да я разгадае, то вероятността да сгреши е твърде голяма. Същевременно, светското разбиране за монашеството в ис­торически аспект е толкова по-неправилно, колкото е по-принизено духовното (православното) виждане в обществото на съответната Поместна църква и нейна държава.

Относно разбирането за монашеството, в ретроспекция виждаме неговата древна библейска история от примерите във Ветхия Завет на пълно отричане от света и изцяло посвещаване на Бога, като например при назореите[124]. А още по-недвус­мислено това е подчертано при св. пророци Илия и Елисей, които живеели в пустинята и спазвали целомъдрие[125] и нестежание[126]. Такъв е бил и св. Иоан Предтеча, който също живеел в пълно въздържание в Йорданската пустиня. Разбира се, в своя чист и завършен вид монашеството се разкрива в Новия Завет чрез личността на Пресвета Дева Мария, която, както знаем, още от раждането си е била посветена на Бога, а по-късно сама дала обет завинаги да запази своето девство.св. гора атон 2В опазването на монашеските обети се състои истината на духовния живот на монасите. Чрез тяхното изпълнение те имат за цел да заемат мястото на онези ангели, които отпад­нали, тоест монашеството е пътят на равноангелския живот[127] в Христа. Така стремежът към подвижнически живот в него­вите форми на изразяване, каквито са девството, постът и бдението, е бил характерен и за първите три века от живота на Църквата. Но за монашеството, разбирано в неговия собс­твен смисъл, а именно – като доброволно и съзнателно уеди­нение чрез отдалечаване от света, можем да говорим едва след IV век.

В исторически план монашеството се обособява като оп­ределен начин на живот вътре в Църквата във времето, кога­то Империята (Римската) става християнска. Тогава именно започва и въцърковяването на целия познат тогава свят. И в този вече въцърковяващ се свят, в тази вече Християнска империя „PAX ROMANA – PAX HRISTIANA“, започва и бяг­ството от света в пустинята на първите анахорети. Тоест, за­почва оттеглянето в пустинята, търсенето на „другото жи­телство“, намиращо се отвъд „дадеността на града“, което е категоричен показател за църковно самосъзнание. Защото едната и съборна Църква има духовна въпиюща нужда и не­обходимост от подвижници, които да напомнят за нейната същност и мисия – да бъде в този свят, но едновременно с това – да не е от него, без оглед на обстоятелствата къде се реализира – в Света Гора, Египет, Палестина, Сирия или Мала Азия, както и от вида, в който се изразява – отшелничест­во или киновия.

Монашеството като „дихание“ на Църквата се различа­ва от всичко, което има светски (секуларен) характер. Но то­ва не е проява на егоизъм или съзнание за самодостатъчност, но напротив – на дейно участие в освещаването на све­та и осъществяване на Царството Божие тук, във времето и на земята. Като се основават именно на този стремеж на мо­нашеството да съхрани и изрази същността на духовния жи­вот, светите отци често подчертават, че монашеството безс­порно е продължение на апостолските времена и на живота на ранната Църква, а монасите са людете, „живеещи по еван­гелски“; те са равноангелският чин хора, които, обгърнати от покаянието, се стремят неотклонно да се придържат към Христовите заповеди. Ето защо всеки православен монах, кой­то живее според евангелския идеал, е Христов апостол, мъче­ник и пророк. Монашеството е пророчески, апостолски и мъ­ченически живот[128], а ако желаем да разберем в какво се из­разява неговата сърцевина, то достатъчно е да си припом­ним блаженствата от Проповедта на планината[129].

В тази връзка не е възможно да забравим и имената на преподобни Антоний Велики и преподобни Пахомий Велики, както и стра­ховитата Тиваида, „откърмила“ толкова титани на духа – ве­ликата пустиня, която като земна даденост е безплодна и из­горена, но същевременно е духовно озарена от тяхната свя- тост. Тези учители, чието опитно духовно знание е необходи­мо за всеки вярващ, ни учат да вървим по „тесния път“ на спасението и да живеем според абсолютния идеал на Еванге­лието. За да разбираме истинския смисъл на Свещеното Пи­сание обаче, би трябвало да започнем от доброто познаване живота на светиите[130]. Защото те са нашият безопасен път към истината и нашите духовни водачи. Те са онези, които на дело са изпълнили Божиите заповеди за любов към Бога и любов към ближния. Те са, които истински и докрай ни обичат, дори и когато съвсем не заслужаваме това. И накрая, те са, които, бидейки хора по естество, са станали богове по благодат. Затова и любовта им към нас не е само човешка, страстна и непостоянна, а е придобила божествен и неизме­нен характер.

Събитията от живота на Иисус Христос, тоест евангелския образец за богоуподобяване по благодат, имат важно значе­ние за нас – тези, които сме тръгнали по Неговия път. Свети­те отци казват, че човекът е образ на Иисус Христос, а някои допълват – и на Света Троица. Прониквайки в образа на Спа­сителя и следвайки Неговия път в света, можем да разкрием и действителния път на човека в този живот и свят.athosЗа да придобием известно понятие за състоянието и об­раза на човека във вечността, ни помага тайнството на Пре­ображението. Това събитие представлява разкриване на бо­жественото чрез нетварната светлина, излъчваща се от бо­жествения свят. Душата, която се намира в сърцето на чове­ка, е център на божественото начало в него. В душата са скри­ти всички потенции на човека, без оглед на времето, но проя­вяващи се във времето. Човешката душа е способна да възп­риема благодатта и действията на Божия Дух. Тялото на чо­века е много високо ценено в православното богословие, за­щото то е Божие творение и храм на Светия Дух (1 Коринтяни З:16, 6:19-20). В Православието тялото не е обект на унижение и презрение, нито на възхваляване и обожествяване. Според християнската антропология тялото е съвършен инструмент на Духа, чрез който Той се проявява творчески и съзидател­но. Човекът също е призван за вечността, той е участник в нея посредством духа си, но след Второто пришествие на Гос­под Иисус Христос човекът ще бъде участник във вечността и с тялото си. Човекът е образ на Бога (Битие 1:26, 27), Който е светлина (Иоан 1:5), която светлина Спасителят изяви чрез събитието на Преображението Си.

Следователно тялото на човека във вечността ще излъч­ва подобна на Таворската светлина; то ще бъде преобразено­то човешко тяло, на което ще е чужда сегашната земна плът: „А нашето жилище е на небесата – ни поощрява и учи св. апостол Павел, – отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа. Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“ (Филипяни 3:20­21). Тогава божествената светлина видимо ще се отразява в човешкото тяло. Това ще бъде преобразеното тяло на човека (Филипяни 3:21), с преобразения негов ум (Римляни 12:2) при Второто пришествие на Господа наш Иисус Христос тук на земята.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Православното монашество на Света Гора и в миналото, и днес е израз на дълбокия човешки стремеж към единение и непрестанно общение с Бога и по Бога[131], чрез постоянно по­каяние, молитва и пребиваване в Божията благодат. Според православното учение ние хората сме призовани да съдейст­ваме[132] усърдно на Божията благодат, като приемаме този дар на Светия Дух по силата на свободната си воля и в нея (благодатта) да извършваме нашето спасение. Този, който с дълбока вяра и смирена благодарност приема извършеното от Спасителя, той приема и Неговия призив: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48), и още: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста и да Ме последва“ (Матей 16:24).

В приведените евангелски перикопи недвусмислено се под­чертава какъв е смисълът на човешкия живот, а именно – следване на Господа Иисус Христос. Това следване на Спаси­теля означава ние, смъртните човеци, да станем вечни, да се преобразим в богове по благодат[133]. В този смисъл човешки­ят род, което ще рече всички човеци, са призвани да се богоуподобяват (обожват) по благодатта[134] на Дух Свети, и то в този свят, където сме зависими от материалното и където се „превиваме“ под тежестта на греха. Разбира се, с оглед зада­дената тема и пряката ѝ връзка с темата за монашеството, трябва да уточним, че християнското благочестие е не само личен, но и еклисиологичен въпрос. Това означава, че про­мяната на нашето индивидуално поведение се изразява в лич­но и динамично общение с Бога в благодатния живот на Цър­квата (Тяло Господне) като богочовешки организъм.Moni_Megistis_LavrasЗатова и в светата Литургия непрестанно чуваме призи­ва: „Нека сами себе си и един други, и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Всъщност, точно в това непрекъс­нато предаване и отдаване се изразява и тайната на христи­янския подвиг[135]. И както човешкото битие и човешкият об­раз е икона на Първообраза (Сина и Слово Божие Богочовека Иисус Христос), така и животът, който всеки човек води като християнин, трябва да бъде икона на Неговия богочо­вешки подвиг. Така еклисиологичната същност на правос­лавното монашество въобще, и в частност на Света Гора, се потвърждава и от монашеските обети за послушание[136], це­ломъдрие и нестежание. Следователно християнската аскеза (подвижничество, б. р.) и християнското разбиране за чо­вешкия подвиг в историята не се основават върху отхвърля­не на видимата реалност, защото отвъдността, последната реалност, не е пренебрегване на историческата „отсамност“, но напротив – тя е нейното най-дълбоко потвърждение. За­щото именно чрез Боговъплъщението, тоест чрез Христовия живот и присъствие тук на земята, последната реалност (есхатонът[137]) всъщност става пълнота на видимата, на земна­та реалност.

В тази връзка, според св. отци (сравни книга „Добротолюбие“), монасите напускат света и се отдалечават в „пустинята“, ко­ето обаче не означава, че те лишават света от духовното си присъствие. Напротив, монасите обичат света и чрез любов­та си към всеки човек извършват своето служение извън све­та, „в пустинята“, но непрестанно молейки се за него. Проти­воположността „свят – пустиня“ е антитеза не между две ге­ографски места, а между два начина на живот, защото аскезата никога не е била въпрос на география[138].

Много са текстовете от Свещеното Писание, които пот­върждават уверението на християнската вяра и твърдяното от християнската аскетика, че всяко място може да стане владичество на Господа: „Благославяйте Господа, всички Не­гови дела, по всички места на Неговото владичество“ (Псалом 102:22). От казаното дотук, става ясно, че хората могат да се вслушат, но могат и да пренебрегнат, съгласно свободната си воля, Божия зов за спасение, което показва, че всяко разумно творение, че всеки човек може да бъде владение на Господа и храм на Светия Дух, или пък неговото сърце може да се пре­върне в място и обиталище на злото.

Противопоставянето на пустинята и света е преодолимо, защото в Христа имаме евангелската истина за Боговъплъщението[139]. В максимализма и предаността на монасите на Света Гора[140], а и в целия православен мир, светът открива своята мярка, с която съизмерва съществуването си, осъзна­вайки, че главното у човека е жертвеният дар на неговото същество. Или казано по друг начин – монашеството е жи­вот според евангелския образец за следване на Христа, спо­ред трудния, но пряк и благословен от Бога духовен път на спасението.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Извори:

1. Атонски патерик, част 1. Света Гора – Атон, 2003.

2. Афон в Православ. богосл. „Енциклопедiя“, том II, Пе­тербург, 1901.

3. Аскетически опити, том 1, Света Гора Атон, 2005.

4. Гяуров, Хр. Въведение в православното догматично бо­гословие. С., 1958.

5. Добротолюбие I, II, III, IV, V том. Света Гора – Атон, 2000.

6. Кратка история на Зографския манастир. Света Гора – Атон, 2005.

7. Йеромонах Висарион (Зографски). Хиоските светци. Житие и чудеса на св. Матрона Хиоска. Света Гора – Атон, 2013.

8. Преп. Иустин, Попович. Догматика на Православната Църква. Света Гора, 2006.

9. Св. Йоан Синаит. Лествица. Света Гора, 2006.

10. Симеонов, М., йером. Собраше церк. уставов Конст. патриархата. Казан, 1932.

11. Сава Хилендарец. Исторически очерк на Света Гора Атонска. – Периодическо списание на Българското книжов­но дружество, 60, 1899, 951-986.

12. Старецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора – Атон, 2013.

13. Старецът Паисий Светогорец. Слова. 4 том. Света Го­ра – Атон, 2007.

14. Состоянiе монашества в Византiской церкви. Казан, 1904.

Статии в църковни издания:

1. „Църковен вестник“, бр. 1. Царство България, Орга­на на гр. Църква, 1928.

2. „Църковен вестник“, бр. 2. Царство България, Орга­на на гр. Църква, 1928.

3. „Църковен вестник“, бр.19. С., 1933.

4. „Църковен вестник“, бр. 37. С., 1933.

5. „Църковен вестник“, бр. 11. С., 1934.

6. „Църковен вестник“, бр. 6, 2003.

Научни издания и пътеписи:

1. Б. Милев-Огин, М. Берберов. Атон – легенда жива. С., 1981.

2. Болутов, Д. Български исторически паметници на Атон. С., 1961.

3. Кисьов, Сл. Атон – свещената земя. Пловдив, 2011.

4. Ковачев, М. Българско монашество в Атон. С., 1967.

5. Кънчов, В. Св. Гора: Пътни бележки. – Библиотека (Приложение на екзарх. в-к „Новини“),1961.

6. Л. Прашков, А. Шаренков. Паметници на културата на Света Гора Атон. С., 1987.

7. Стаматова, Кл. Въведение в Православното догмати­ческо богословие. С., 2007.

8. Темелски, Хр. Атонската Света Гора и показател на светите и паметници. С., 2002.

9. Чиликов, Ст. Въведение в богословието на Отците. Пловдив, 2007.

10. Цанков, Ст. Света Гора и нейното съвременно състо­яние. ГДА, 1953 /1954.

11. Е. Perilla. Le Mont Atons, Paris, 1927.

12. Kadas Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

13. Mitropolit Stefan. Le Mont Athos et son autonomie. Sofia, 1936.

Електронни ресурси:

http://www.agion-oros.net/Άγιον Όρος//

http://www.inathos.gr/Mount Athos//

http://www.gtp.gr//

http://www.allempires.com//

https://www.bg-patriarshia.bg//

http://www.pravoslavie.bg//

http://www.leonidas-studios.gr//

http://www.svyat.com//

http://www.agion-oros.gr//

http://www.pravednik.wordpress.com//

http://www.mountathosarea.org//

http://www.agion-oros.de//

http://www.holymountain-agionoros.blogspot.com/Mount Athos (agion oros)//

http://www.inathos.gr//

https://www.allempires.com//

https://www.athosweblog.com//

Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия:

1. Манастир Велика Лавра (I. Μ. Μεγίστης Λαύρας) – осно­ван през 963 година, престолен празник 5/18 юли, денят на преп. Атанасий Атонски (Трапезунд).

2. Манастир Ватопед (I. Μ. Βατοπαιδίου) – oснован през 972 година, престолен празник 25 март/7 април, Свето Благовещение.

3. Манастир Ивирон (I. Μ. Ιβήρων) – основан през 972 година, престолен празник 15/28 август, Успение Богородично.

4. Хилендарски манастир (I. Μ. Χιλανδαρίου), сръбски – ос­нован през 1197 година, престолен празник 21 ноември/ 4 декемв­ри, Въведение Богородично.

5. Манастир Дионисиат (I. Μ. Διονυσίου) – основан през 1375 година, престолен празник 24 юни/7 юли, Рождество на св. Иоан Предтеча.

6. Манастир Кутлумуш (I. Μ. Κουτλουμουσίου) – основан в края на XIII век, престолен празник 6/19 август, Преображе­ние Господне.

7. Манастир Пантократор (I. Μ. Παντοκράτορος) – осно­ван през 1363 година, престолен празник 6/19 август, Преображе­ние Господне.

8. Манастир Ксиропотам (I. Μ. Ξηροποτάμου) основан през X век, престолен празник 9/22 март, в деня на светите 40 Севастийски мъченици, и на 14/27 септември – Въздвижение на св. Кръст.

9. Зографски манастир (I. Μ. Ζωγράφου) български – ос­нован през X век, престолен празник 23 април/6 май, денят на св. Георги Победоносец.

10. Манастир Дохиар (I. Μ. Δοχειαρίου) – основан през X век, престолен празник 8/21 ноември, в деня на Архистратиг Михаил, и на 1/14 октомври, в чест на иконата на Божията Майка „Скоропослушница“.

11. Манастир Каракал (I. Μ. Καρακάλλου) – основан в края на X век, престолен празник 29 юни/12 юли, денят на свв. апостоли Петър и Павел.

12. Манастир Филотей (I. Μ. Φιλοθέου) – основан през 990 година, престолен празник 25 март/7 април, Свето Благовещение, и 24 август/6 септември – св. преподобни Козма Етолийски.

13. Манастир Симонопетра (I. Μ. Σίμωνος Πέτρας) – осно­ван през 1257 година, храмов празник 25 декември /7 януари – Рож­дество Христово, и на 22 юли/4 август – Св. Мария Магдали­на.

14. Манастир Св. Павел (I. Μ. Αγ. Παύλου) – основан през X век, престолен празник 2/15 февруари – Сретение Господне, и 28 юли/10 август – денят на св. Павел Ксиропотамски.

15. Манастир Ставроникита (I. Μ. Σταυρονικήτα) – осно­ван през 1541 година, престолен празник 6/19 декември – денят на св. Николай Чудотворец.

16. Манастир Ксенофонт (I. Μ. Ξενοφώντος) – основан през XI век, храмов празник 23 април/6 май – денят на св. Георги Победоносец.

17. Манастир Григориат (I. Μ. Γρηγορίου) – основан през 1345 година, престолен празник 6/19 декември – денят на св. Нико­лай Чудотворец.

18. Манастир Есфигмен (I. Μ. Εσφισμένου) – основан през XI век, престолен празник на Възнесение Господне. Монаси­те в Есфигменския манастир не поменават Константинопол- ския патриарх и не са в канонично общение с другите свето­горски манастири, а са в общение с гръцките старостилци.

19. Манастир Св. Пантелеймон (Русик) (I. Μ. Αγ. Παντελε­ήμονος), руски – основан в началото на X век, престолен праз­ник 27 юли/9 август – денят на св. Пантелеймон.

20. Манастир Констамонит (I. Μ. Κωνσταμονίτου) – ос­нован през XI век, престолен празник 27 декември/9 януари – денят на св. великомъченик Стефан.

_________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 542. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[107]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „ставропигиалност“ на атонските манастири.

[108]. „Всъщност понятията: „суверенност“ и „ставропигиалност“ от­носно атонските манастири в никакъв случай не може да означават независимост от властта на църквата, в областта или територията на която се намират, а да са в зависимост от друга поместна (външна) православна църква с оглед на народността на братята монаси в кон­кретния атонски ставропигиален манастир. Това принципно е нес­праведливо канонически, и ако някъде се случва, е явна проява на филетизъм и антиканонизъм, обстоятелства недопустими за едната православна Църква. В подкрепа на казаното ще приведа: основното каноническо начало, изтъкнато в много канони (като например в пра­вило 2 от II Вселенски събор и паралелните му правила, на I Вселенски събор 6 правило, на III Вселенски събор 8 правило, на IV Вселенски събор 17, 19, 28 правила; на Трулския събор 36, 39 правила и други) е, че органите на църковната власт във всяка Поместна църква дейст­ват само в определената на тая църква територия и, като така, не мо­гат да се намесват в делата на друга Поместна православна църква. А освен това почти през цялата многовековна църковна история на Атон – Света Гора не познава никаква друга поместна върховна църковна юрисдикция и ведомственост над себе си освен оная на Вселенската патриаршия, освен с къси промени по време на държавното владение над Атон от невизантийски православни и неправославни държави“. В: Цанков. Ст., цит. съч., с. 319-320.

[109]. „Според атонските предания в началото жените са имали дос­тъп (през IV век) до Света Гора. Но той бил забранен при следния слу­чай: Плакидия, дъщерята на византийския император Теодосий, връ­щайки се от Рим във Византия, по пътя пожелала да види Света Гора и особено Ватопедския манастир, построен с даренията на нейния ба­ща (Теодосий Велики). Тя пристигнала направо на Ватопедския прис­тан (Ватопедският манастир има директен излаз на море, тоест приста­нище); била тържествено посрещната и въведена в манастира с подо­баващи почтителност и церемониалност. В умилително благогове­ние тя се приближила към храма, снемайки от себе си царственото величие, така се смирила, че не искала да влезе в църквата през глав­ната врата, а минала през страничната, северната; и вече искала да влезе от притвора в основния храм (наоса), когато изведнъж я пора­зил гласът на Пресветата Богородица, излизащ от нейната икона, из­писана в стената ниша. „Защо си тук – казал строгият глас, – тук жи­веят монаси, а ти си жена; защо даваш повод на врага да воюва с тях чрез престъпни помисли? Нито крачка напред! Отдалечи се, ако ис­каш добро за себе си!“ Поразена от страх, царската дъщеря мълчали­во се оттеглила от обителта и от Света Гора, и в памет на това събитие издигнала храм на името на свети великомъченик Димитър (това станало през 382 година) – в съседство с иконата, от която се чул гласът на Пресвета Богородица и Приснодева Мария. Затова светите атонски отци законоположили и регламентирали в своите устави за Атон, че нито една жена няма да проникне в тайните на атонското подвижничество – което е изпълнено свято и досега към днешна дата“. Кратка история на Зографския манастир, Света Гора, с. 2005, с. 12-13.

[110]. В юридически аспект, тук може би става въпрос за чл. 10 от Договора за учредяване на ЕО, която разпоредба гласи, че държавите членки (ДЧ) на ЕО/ЕС трябва да вземат всякакви и най-вече законо­дателни мерки относно премахването на всякакви форми на „пряка и непряка“ дискриминация основана на всякакъв признак, в това число основан фактически и на пол.

[111]. Цанков. Ст., цит. съч., с. 323.

[112]. Пак там, с. 323.

[113]. „Тогава и там се сблъскват две гледища за положението на Атон: едното – гръцкото, според което Атон да е част от гръцката държава, без да се засяга църковната страна на живота на манасти­рите в Света Гора. Другото гледище, поддържано от Русия (и руските монаси на Атон, подали за това до православната конференция ме­морандум, срещу който пък гръцките монаси подали два свои мемо­рандуми), било Атон да бъде една независима неутрална (интернаци­онализирана) територия, която да се самоуправлява (от един центра­лен съвет на всички атонски манастири) под протектората на пра­вославните държави (Гърция, Русия, Сърбия, Румъния и България). Но понеже Англия и другите Велики сили подозирали в тази поста­новка – предложение, целящи политически домогвания на Русия (във връзка с владението на Средиземноморието), то това руско предло­жение не било прието. Защото във връзка с руското предложение Ан­глия (на чиято територия е Кипърската православна църква) и Авст- роунгария (на чиято територия са се намирали тогава три поместни православни църкви: 1/ Буковинско-Далматинската; 2/ Карловицката; и 3/ Сибивската) – поискали, ако бъде прието руското предложе­ние, то в протектората над Света Гора да влизат Англия и Австроунгария, а освен това последната държава поискала да се гарантира юри­дически на нейните поместни православни църкви правото – „свобо­дата“ да основават свои манастири на Атон. Предвид на гореочертаните разногласия до никакво позитивно споразумение не се е стигна­ло. Междувременно се приключва Междусъюзническата война, с Бу­курещкия мирен договор, в който наистина не се говори нищо за Атон, обаче след установената след него демаркационна линия между Гър­ция и България територията на Света Гора остава на Гърция. Като в тази връзка Русия след това води допълнителни дипломатически пре­говори с Гърция по атонския въпрос, но тези преговори приключват безуспешно, при което вече избухва Първата световна война и се идва до Севърския и Лозанския мирни международни договори между съ­ответните субекти на международното право“. Цанков. Ст., цит. съч., с. 323.

[114]. Пак там, с. 322-323.

[115]. Пак там, с. 322-323.

[116]. Обществото на народите е субект на международното право, предшественик на ООН (създаден 1948 година във Вашингтон).

[117]. „Севърският мирен договор между Великите сили и Турция обаче остава почти само на книга, тъй като Мустафа Кемал подновява вой­ната и побеждава Гърция, като след това следва сключване на при­мирието на Конференцията за мир в Лозана на 24 юли 1923 година, когато се подписва мирен договор с кемалистка Турция, по който договор Турция запазва владенията си в Анадола и Източна Тракия с Одрин, а Гърция задържа Западна Тракия (с Атон) и остава задължена да пази гореупоменатите права и свободи на малцинствата. Към тоя до­говор от Лозана има редица приложения, в 16-то от които (подписано от Турция, Гърция, Англия, Франция, Италия и Япония) се заявява, че сключеният в Севър международен договор за защита на малцин­ствата се поставя в действие“. Цанков, Ст., цит. съч., с. 323.

[118].  Пак там, с. 324.

[119]. В това отношение трябва да се отбележи и акцентира, независи­мо от един от основните принципи на Правото на Европейския съюз (Върховенството на Закона), което постига целите си на базата на гос­подството си, че според Лисабонския договор и в последната му редак­ция, е закрепена норма, регламентираща абсолютен и задължителен диалог на държавите членки (ДЧ) на ЕС с Църквата. Разбира се, в ни­какъв смисъл не може да се каже, че Правото на ЕС закриля Правос­лавието, но това е друга тема, която не е предмет на това изследване.

[120]. Цанков. Ст. Цит. съч., с. 324-325.

[121]. Срв. Стаматова, Клара, Въведение в Православното догматическо богословие. С., 2007, с. 346.

[122]. Пак там, с. 346.

[123]. Тук визирам представителите на Европейските институции – като секуларни международноправни субекти.

[124]. Стаматова, Клара, цит. съч., с. 346.

[125]. „Думата целомъдрие, един от трите монашески обети не трябва да се приема просто като синоним на безбрачието, защото с това ней­ното богато съдържание не се изчерпва. Неоспоримо е, че като пъл­нота на мъдростта, като живот според евангелския идеал, като въз­държание от прекомерно задоволяване на телесните потребности, це­ломъдрието е необходимо и в брака. Монашеското целомъдрие обаче, което обема в себе си и безбрачието като един от основните си еле­менти, е цялостна устременост към Бога, желание всяка постъпка, всяка мисъл, всяко движение на душата да бъдат съобразени с изпъл­няването на Божията воля. Така като цялост, като пълнота на мъд­ростта целомъдрието е равнозначно на пребиваването в Бога с всич­ки душевни сили. Именно целомъдрието поради казаното по-горе е и възстановяване по дух на цялостното девствено състояние на човека от Едем“.

[126]. „Нестежанието е единият от трите монашески обети, свързан с насочеността на монашеското съзнание към непреходното духовно бо­гатство, с оглед на което доброволната нищета и отказът от притежа­ване на земни блага не означава, че монахът не може да има лични вещи, а че той не трябва да проявява никаква привързаност към тях. Като се отрича от богатства, монахът започва да изпълнява онази евангелска лекота на духа, която не го привързва към нищо освен към Бога“. В: Стаматова, Клара,  цит. съч., с. 351.

[127]. Разбира се, ако се разсъждава по светски, не може да се осъзнае смисълът на казаното, затова е нужно да се гледа вътрешната, духов­ната страна на монашеския живот, а не само външната.

[128]. Стаматова, Клара, цит. съч., с. 347.

[129]. Вж. Матей, пета глава.

[130]. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Нека светите отци те приве­дат към Евангелието като свое възлюбено чедо… Мнозина, всички, отхвърлили безумно и гордо светите отци, пристъпили непосредстве­но, със сляпа дързост, с нечист ум и сърце към Евангелието, са падна­ли в гибелно заблуждение“. Аскетически опити, том 1, Света Гора, 2005, с. 40-41.

[131]. Основно човешко право (правото на вероизповедание) закрепе­но в чл. 9 на Европейската конвенция за защита на основните права и свободи на човека и индивида (ЕКЗПЧОС), която е инкорпорирана в Лисабонския договор.

[132]. Синергия (гръцки език) – съдействие, взаимопомощ, съвместно дейс­твие.

[133]. Чиликов, Ст., Въведение в богословието на Отците, Пловдив, 2007, с. 216.

[134]. „Св. Григорий Палама ясно говори, следвайки традицията на св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и най-вече на св. Максим Изповедник, че чрез енергиите ние ставаме «богове по благодат», ка­то основна разлика на християните със Сина Божи е, че Той е Бог по природа (Триади 2, 3)“. Чиликов, Ст., цит. съч., с. 216.

[135]. Виж по-долу за послушанието.

[136]. „Послушанието означава изпълняване на Божията воля, която се изразява в Църквата и в духовното ръководство, и от която произ­тичат най-правилните решения в живота на човека. Всъщност в тази връзка, монашеското послушание е всеотдайно вслушване в Божията воля, в Божия промисъл за човека, което води и до зараждане на без­гранично доверие към Бога, и още стремеж във всичко да Му бъдеш покорен. Така монахът с благодарност осмисля случващото се тако­ва, каквото е: той смирено приема от Божията ръка както радостите, така и страданията, както здравето, така и болестите, както добрите хора, така и злите по сърце. Живеейки по този начин, монахът дости­га до дълбок вътрешен покой, до непрекъсната радост в Бога, радост, която не може да бъде засенчена от никакви външни въздействия. Подобно на Иисус Христос, Който „смири Себе Си и стана послушен дори до смърт – до смъртта на кръста“ (Филипяни 2:8), монахът се стре­ми да бъде докрай послушен на Бога“. В: Стаматова, Клара, цит. съч., с. 350-351.

[137]. Православната есхатология (като наука за последните време­на) е устременост към Идващия Христос.

[138]. Пак там, с. 352.

[139]. Която истина (и тайна) е една и която освещава двете природи на човешкото съществуване при монашеството, като ги показва до­пълващи се и оправдаващи се една друга, за да изградят оная пълно­та, която е била носена от въплъщението. Затова във византийското богословие срещаме данни, че монашеството, заедно с водосвета и опе­лото са съвсем отделни църковни тайнства (от другите седем тайнст­ва в Църквата).

[140]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА СВЕТА ГОРА (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ)*

Бисер Божков

ГЛАВА ВТОРА

Biser BozhkovПравославното монашество и атонските манастири. Устройство на Света Гора Атон в исторически, канонически, международноправен и социологически аспект

Манастирите, както се спомена по-горе, се делят на общежителни (киновийни) и необщежителни[60], сиреч идиоритмични, от гръцката дума (ιδιόρρυθμος), което ще рече, своеоб­разен ред на живот[61]. Но, както споменахме, на Атон от края на XX век идиоритмии вече няма.

2.1. Устройство на атонските манастири и на Света Гора

Животът в идиоритмичните манастири[62] не е много строг. Макар в тях и да се предписват някои строги законо­положения, то тяхното изпълнение в някои отношения, по причина на разни човешки немощи, са малко смекчени. Въ­обще, необщежителен, или идиоритмичен манастир е този, в който между братята няма почти нищо общо, но не, разбира се, във всяко едно отношение[63].

На практика, необщежителните манастири[64] в някои от­ношения са почти еднакви с общежителните, с изключение на някои строгости[65]. Така например, в храма правилата и литургията се извършват подобно на общежителните манас­тири. Манастирът обаче не се управлява от игумен. За него­вото управление се избират веднъж годишно измежду братя­та иеромонаси така наречените епитропи, на които се възлагат пълна­та грижа за доброто управление[66] на вътрешните и външни манастирски работи.Св. Богородица - покровител на Св. гора АтонВсичките манастирски послушания се извършвали от бра­тята (под формата на послушание) по заповедта и благословението на управляващите съборни старци. В случай, че се породят неприятности в манастира, делата се разглеждат и обсъждат от съборните старци (Манастирския събор), които представляват един вид домашен Свети Синод. И от тази до­макинска разпоредителност манастирът се намира постоян­но в добре устроено положение[67].

По начина на живот с идиоритмичните манастири може да бъде сравнен и келиотският живот. Той бива два вида – келиотски и каливитски.

Каливитски живот ще рече напълно автономен отшел­нически живот[68] (този живот е бил съобразен с Атонския ус­тав). Всъщност, няма „по-жалко“ нещо от келията на строг отшелник, в която човек няма да види нищо друго освен уеди­нение на духа, строга въздържаност и извънредни телесни трудове и безмълвие[69].

Докато келиите имат съвсем други условия. В тях отли­чителна черта на монашеския живот е зависимостта на ня­колко братя от един старец, който трябва да се грижи да има всичко необходимо за продоволствието на едно малочислено братство. За такива келиоти на първи план стоят не само духовните подвизи: тишината, спокойствието и безмълвието, но и разни тежки работи за добиване на необходимото препи­тание. Тук старецът има най-голямата грижа за управление­то и поддържането на дома[70].

С оглед на казаното, ще отбележим, че келиотският жи­вот е по-труден от киновийния (общежителния). Затова обик­новено с утринното правило се съединява и св. литургия, за да остава на братята повече време за работа. Младите мона­си, сиреч учениците на стареца, са много ограничени откъм монашески отговорности[71]. И ако някой живее лениво, неб­режно и несъобразно на монашеското си звание, то той оста­ва отговорен само пред Бога и съвестта си. Този живот почти във всяко отношение съставлява едно средно положение меж­ду общежителните и необщежителните манастири.

Към третата степен на атонското подвижничество се от­насят така наречените каливити, за които споменахме по-горе. Ако каливит притежава нещо собствено на Атон, то ще е една уса­мотена стая без никакви принадлежности в нея. За този род атонски подвижници не съществува почти нищо на този свят, което да е наложително и да си струва да го имаш. Те се занимават много малко с ръкоделие или пък ходят при дру­гите келиоти да работят заедно с тях, за да си вадят насъщ­ния. Богослужебно правило те слушат там, където се нами­рат в момента. Ако се случи да се намират някъде, където няма къде да чуят църковното правило (богослужения от де­нонощния кръг – часове, утреня и така нататък, б. р.), то те го изпъл­няват с броеницата. В противен случай стават отговорни пред Бога и съвестта си. Тяхната нестежателност е съвсем трога­телна: ако някой каливит тръгне нанякъде, то той свободно остава отворена вратата на стаята си, понеже всичко, което има е в торбата на гърба му[72].

Поради разнородните огорчения, страдания и неприятнос­ти, които самоволно приемат и търпят, каливитите биха стоели по-високо от другите монаси в лествицата на подвижническия живот. Но тъй като те не са подчинени никому (на никакъв земен авторитет, дори на духовен старец, б. р.), то свободният им начин на живот отнема много от цената на техния подвиг. Същевременно, измежду келиотите се нами­рат такива, които пазят особено строг подвижнически уеди­нен живот. Такъв е бил например преподобни Максим Капсокаливит.св. гора атонСлед необщежителните[73] манастири (каквито вече няма на Свeта Гора) и келиотите, идват киновиите, тоест общежителните манастири. Те са сега 20 на брой. Във връзка с пос­ледното трябва да се упомене, че съгласно Светогорския Ус­тав идиоритмиите през периода на своето съществуване мог­ли да преминават в киновии (общежителни манастири), но обратното било невъзможно.

2.2. Големите общежителни (ставропигиални) манастири на Света Гора

Общежителните манастири са предпочитани пред другите манастири, като дори и самите монаси, които спадат към подвизаващите се в идиоритмиите, се отнасят с уважение към тях. Ще повторим пак за по-голяма точност, че идиоритмии на Атон вече няма, освен подобните на тях келии и каливи. Освен това, общежителните ставропигиални[74] манастири имат, от канонична гледна точка, еднакви правила относно външ­ното разпореждане при управлението на Света Гора.

Тези манастири се ръководят по Устава на атонското об­щежитие, или по-точно – Хартата на Атон, според която заед­но с игумена се избират няколко старци, които съставляват свещен манастирски събор и действат в духа на любовта за доброто управление на вътрешните и външните манастирски работи. В общежителните манастири братството се поверява и подчинява на безусловна зависимост и пълно послушание на началството на игумена, чиято воля монасите свято почи­тат. За тях той е духовен баща и глава; от него се води всеки един в пътя на монашеското си подвижничество и спасение[75]. Въобще, в братството на общежителните манастири преобла­дава патриархалната простота (чистота) в нравите, взаимна братска любов, доверчивост и райско спокойствие. Всички там са като братя, няма разлика нито по род, нито по заслу­ги, а напротив, всички се стремят внимателно и усърдно да изпълняват законите на манастира, като всичко в тях е скром­но и приветливо[76].

Условията на живота в общежителните манастири пред­ставляват почти единствения истински царски път към не­бесното отечество. Думата на игумена[77] там се взима като Божия воля: каквото каже или заповяда игуменът, това ста­ва. Принципно, истинските послушници не размишляват за плода и следствията на началническата заповед[78]. Те следват неотклонно и твърдо подир Тогова, Който е дошъл на света не да върши Своята воля, но волята на Отца, Който Го е пратил послушнически да извърши делото на изкуплението. Трогателно е да се гледа в какво строго подчинение и с ка­къв страх Божи, доверчивост и любов братята стоят пред игу­мена в повечето атонски манастири[79].

Умилително и радостно е да се наблюдава, когато този игумен с духовна любов, бащински и безпристрастно се отнася към всички отци и братя, та даже и към най-последния и ма­лък от тях. При среща с игумена всеки от братята, какъвто и да е по своя чин, с голямо благоговение въздава с поклон при­личната чест на игумена и му целува десница, като искат и просят благословение за всичко и винаги.

По такъв начин постъпват братята монаси при всеки слу­чай, като имат предвид, че чрез благословението на игумена като техен духовен отец и наставник те получават благосло­вението на Господа Бога за преуспяване в своя подвижнически живот и лично спасение.св. гора атон 2В общежителните манастири монасите заслужават на­пълно названието подвижници именно поради това, че там заради Бога и своето спасение те са предали доброволно сво­бодната си воля на кръстно разпятие. Там тяхната воля е не само смирено ограничена, но и безвъзвратно отдадена[80]. Там е истинският път на доброволното самоотричане, на кръст­ното самоотвержение в следването на Христа. Това е голготски път, който е постлан с тръни и облян с кръвта на сърдеч­ното желание за търпение до последното издихание.

В миналото светите отци са считали общежителния жи­вот за най-висок и труднодостижим монашески път, дори в някакъв смисъл за труднопоносим. Св. Пимен Велики казал на един брат, който искал да постъпи в общежитие: „Там ти и в стаята си не можеш да се разпореждаш и почти нищо не можеш да вършиш по своята си воля“. И по такъв начин, ако има някой в общежителен манастир да следва неотклонно пътя на послушанието[81], такъв ще бъде за пример и образец на всички по самоотвержението. По причина на многоброй­ното братство не може да не се случват някои неудобства или междуособни неприятности, но всички с благодарение и търпение ги понасят, като имат предвид по-висшето духовно съвършенство. С помощта на Божията благодат такива под­вижници всякога и във всяко отношение се явяват победите­ли на лошата воля. Според думите на един велик старец, общежителен монах до една година може да достигне до та­кава висока степен в духовния живот, до каквато един пус­тинник едва ли може да достигне за 10 години. Причината за това е в безусловното послушание и отсичането волята на пър­вия[82]. Такава е силата на послушанието, такъв е верният път, който води към небесното отечество и вътрешния духовен мир[83]„.

Облеклото и храната на трапезата в общежителните ма­настири са еднакви за всички отци и братя[84]. При употребата на храната в тези манастири повече владее умереността, от­колкото въздържанието и постът, защото строгото въздър­жание понякога бива несъвместимо с големите и трудни ма­настирски работи. Действително, голямо значение има пос­тът и в общежителните манастири, но според времето. А пос­лушанието стои много по-високо от поста и молитвата.

Всички светогорски скитове, както се каза по-горе, са около 12 на брой (но към днешна дата тази бройка не е на­пълно прецизна). Към тях се причисляват още и следните: два руски – „Св. апостол Андрей“ и „Св. пророк Илия“, един български скит „Св. Богородица“ и един (в миналото) молдовлашки „Св. Иоан Предтеча“. Тези четири скита, ако и да зависят от съответни манастири и да се наричат скитове[85], то според устройството и управлението си са всъщност манас­тири, защото се управляват подобно на общежителните ма­настири от игумен[86]. Действителните скитове се намират под управлението на един тъй наречен дикея, тоест управител, кой­то се избира веднъж годишно от братята, ако е заслужил до­верието им. Скитът в пълния смисъл на думата се отличава от манастира с по-строг живот, уединение и въздържание, като последното си остава изключителна привилегия на мал­цина скитяни, които освен в събота, неделя и празнични дни, не си разрешават ни риба, ни дървено масло (олио или зех­тин).

В уединените скитове братята живеят по двама-трима и по повече в отделна келия (обикновено под ръководството на един старец). През седмицата те извършват духовните си под­визи в уединение, както и църковното молитвено правило в домашните си параклиси, а в неделни и празнични дни се съ­бират всички скитяни заедно в съборната църква, където се извършва всенощно бдение и литургия. След завършването на богослужението всички си отиват тихо и спокойно в уеди­нените келии, за да продължат своя отшелнически подвиг.св. гора атон 3Сред атонските монаси има още и такива подвижници, които се отдалечават от всичко и живеят съвсем уединено в пустинята, където нарядко са посещавани от духовните си наставници. Хранят се с диви кестени, жълъди, корени и тре­ви; рядко употребяват хлебна храна. Такъв род подвижници-пустинножители на Атон се предполага, че има.

Някои пустинножители (келиоти) в събота и в празнич­ни дни отиват в манастирите на обща молитва. След свърш­ването на богослужението те се причастяват със Светите Тай­ни. По Светата Атонска Гора има още и такива подвижници, които нямат почти никакво прибежище, а се скитат от място на място. В южната скалиста част на Атонския полуостров има множество такива келии и уединени места за молитвено съзерцание.

За да може да се дадат по-точни сведения за атонския ас­кетизъм, необходимо е да се знае как се основават келиите, или как стават келиите собственост на определен монах, и какви права имат продавачът и купувачът. По принцип келиите на Света Гора са разположени на хубави места, където има добри условия за живот. Но има и такива келии, в които подвижни­ците като че ли съвършено са се отказали от всичко земно като удобства и пристрастие; стремят се към пълна бедност и са се възвисили до съвършено безпристрастие и ангелска чис­тота и непорочност[87]. Този духовен подвиг е основан върху стре­межа към пълно откъсване от земното и вещественото и пос­тигане на съвършено безстрастие, които са условие за чистата и постоянна молитва към Бога. По този монашески и подвижнически път отшелниците на Света Гора следват исихасткия път на молитва и общение с Бога. Въобще, келиотите освен богомислие и духовно съзерцание, молитва и дълбока райска тишина, нищо друго не би трябвало да дирят.

Всички келии на Атон принадлежат на манастирите[88] и непосредствено зависят от тях. Всеки, който желае да придо­бие келия от манастира, в случай на спогаждане между ма­настира и купувача, съставят тъй наречената законна омология (законно изповядване на сделката, б.р.), в която подробно се изброяват условията на едната и другата страна.

Ако някой старец, когато купува келия[89], се случи да има един или двама ученици, то те биват негови наследници, от първия до последния, с владелчески права. Могат и нови уче­ници да приемат, но на тях вече не се простира наследствено­то право. В случай, че старецът на келията умре, наследни­ците при подновяването на омологията са длъжни да внесат ресима от стойността, сиреч цената на келията, в манастира, на който тя принадлежи. Така се постъпва след смъртта на всеки по-стар в келията.

Освен тези условия за келията, обитателите келиоти са длъжни още да плащат на манастира годишен данък, който после се изпраща на правителството. Купувачът става вече самостоятелен притежател на келията и на всичко, което и принадлежи. Ако някой старец пожелае да продаде келията другиму, в това манастирът не им се меси ни най-малко; за манастира е достатъчно само това, продавачът и купувачът да платят ресима[90] на парите. Ако пък, когато се продава келията, манастирът не иска да я продаде другиму, то запла­ща цената на притежателя и си я владее като свое собствено притежание. В случай, че старецът умре, без да остави зако­нен наследник записан в омологията, то в този случай ма­настирът има пълното право да си завладее келията, макар покойният и да е имал сродник (духовен брат или чедо), всичко остава без сила и значение[91].света гора атонВсички манастири в Света Гора плащат данък на прави­телството[92]. Относно средствата и поддръжките, нужно е да се отбележи, че повечето манастири имат метоси със земе­делски занятия вън от Атон, при град Солун, на землището „Каламария“. А някои имат такива и по островите на архи­пелага, откъдето получават достатъчно средства за поддър­жането на братството[93]. Изхождайки от казаното дотук, опи­сахме с Божията помощ, доколкото е възможно, накратко разнообразието на атонското монашеско подвижничество. По- надолу ще започнем по-подробно разглеждането на светите обители по Атонската Света Гора.

За да бъде описана светогорската монашеска родина (об­щност) със статут на монашеска държава в пределите на Ре­публика Гърция (според гръцката Конституция), трябва да се посочат плодовете на светите подвижници от Света Гора в синхрон с ретроспекцията на някои исторически събития. Тук, с риск малко да се отклоним от темата, ще направим едно важно уточнение: че някои приемат за погрешно Атон да се оприличава на „монашеска република“. В подкрепа на твър­дението, ще цитираме чудотвореца архиепископ Серафим (Соболев). Архиепископ Серафим („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Руската православна цър­ква. Той е роден на 1 декември 1881 година в Рязан и се преставя в Господа на Неделя Православна, 26 февруари 1950 година, в България[94].

Та този велик архиерей е казал следното в своята книга „За монархията“: „Нито конституционната, нито републикан­ската власт не могат да бъдат богоустановена власт, защото такава може да бъде само царската самодържавна власт. Защото Бог е Монарх. Цар на царете и Вседържител на Цар­ството. Църквата изначално и вовеки е монархическо уч­реждение начело с Христа, едновременно Цар и Първосвещеник. Църквата винаги е била изградена на йерархичен, а не на републикански и не на „демократичен“ принцип. Зато­ва и според нашето скромно изследване е погрешно и неко­ректно Атон (Света Гора) като Крепост на Православната Църква да се оприличава на „монашеска република“. Ко­ректното понятие за Атон в тази насока е монашеска общ­ност[95]„.

2.3. Възникване на Света Гора като автономна монашеска общност по времето на Византия (PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)

Макар точното време на разпространение на монашест­вото на Света Гора да не е известно, се смята, че първите монаси отшелници са се заселили на Атон още много преди VI-VII век. А оттогава датират първите данни в летописите за идването на Света Гора на аскети от Изток и Египет, прес­ледвани от арабските нашествия. Това е времето, когато във връзка с иконоборческите спорове се споменава за монаси на Атон, които участвали в църковните събори като пазите­ли на Православието.

Но Света Гора Атон е официално провъзгласена за място на монашеството през 885 година след Христа със Златната вула на им­ператор Василий I. За основател на общежителното монашес­тво на Света Гора се смята свети Атанасий от Трапезунд, кой­то с помощта на император Фока (963-969) основал Великата Лавра (962-963) – първия голям манастир появил се на Атон. След няколко години, през 972 година, бил издаден и първият Ус­тав, който уточнявал реда и управлението на делата на Света Гора и който, понеже бил написан върху козя кожа, се наричал „Трагос“. Документът бил подписан от император Иоан Цимисхи. По юридическата сила на този Устав Атон бил приз­нат за независима и почти[96] суверенна монашеска държава.athosДо 1313 година Света Гора не е имала висше църковно ръко­водство и съответно не е имала йерархическо подчинение към някой архиерей (епископ, патриарх) в канонично отношение. Подчинявала се е само административно на византийския император. В това изключение от каноните не е имало нищо нередно, защото Света Гора е „дял“ на Божията Майка (Приснодева Мария), която е призната за Владичица на света и Игумения (Геронтиса, Старица) тук[97]. През 1313 година обаче ви­зантийският император Андроник Старши издава хрисовул, според който Света Гора започва да се подчинява на Вселен­ския патриарх. Но при това положение все пак била запазена властта на Протоса – избрания и уважавания от всички Ста­рец, избиран от всички манастири за срок от една година. По късно, през XVII век, властта на Протоса била прекратена и местното управление на Света Гора започнало да се осъщес­твява чрез Свещения Кинотис[98] – събрание от старци, изби­рани от двадесетте манастира за техни представители в този съборен орган. От това време датират също така и броят, и йерархическата последователност[99] на атонските манастири.

Йерархическият ред[100] при светогорските ставропигиал­ни манастири е следният:

1.„Велика Лавра“; 2.„Ватопед“; 3.„Ивирон“; 4. „Хилендар“; 5. „Дионисиат“; 6.„Кутлумуш“; 7.„Пантократор“; 8.„Ксиропотам“; 9.„Зограф“; 10.„Дохиар“; 11.„Каракал“; 12.„Филотей“; 13.„Симонопетра“; 14.„Свети Павел“; 15.„Ставроникита“; 16. „Ксенофонт“; 17.„Григориат“; 18.„Есфигмен“; 19.„Свети Пантелеймон“; 20. „Констамонит“.

Така, макар че за суверенни[101] се считат само двадесетте манастира, чийто брой не може да бъде увеличен, съгласно Устава[102], на Света Гора съществуват към днешна дата голя­мо множество малки общежитийни монашески образувания, които се явяват съставни части на манастирите, на чиито земи се намират. Това са катизми, келии и каливи, скитове и исихастирии (постници, които вече описахме в началото след увода). Но нека отново набързо да поясним, че катизмата е неголяма колиба, в близост до манастир, където живее мо­нах, който си взима хранителни продукти от манастира сре­щу малка отплата.

Монасите, живеещи в катизми, се отличават с висока сте­пен на духовност.

Келията пък е по-голямо монашеско жилище с храм при него, което жилище се предоставя от манастира на група от трима монаси срещу малко заплащане. Каливата (малка къ­щичка) пък е жилище, по-малко по големина от келията, без вътрешен храм и без землен участък. Дава се от манастира на един човек или на група от двама-трима на още по-ниска цена от келията.

Скитовете представляват организирани монашески об­щини, които се състоят от каливи или келии, които с време­то се устройват като отделни манастири, но се намират в пълно подчинение и юрисдикция (канонична и администра­тивна) на манастира, на чиято канонична и църковно-административна територия в Света Гора се намират.

Исихастириите са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

Понастоящем седемнадесет от двадесетте (ставропиги­ални) манастири на Атон са гръцки, един е руски („Свети Пантелеймон“), един е сръбски („Хилендар“) и един е бъл­гарски („Зограф“). Тази класификация е твърде условна, тъй като на Атон, а и в Православието няма и не трябва да има етноси и националности, защото всички сме едно в Христа. Още повече, че законово погледнато, както вече се каза, територията на Света Гора е част от единната териториал­на цялост на гръцката държава, а канонично – всички ней­ни манастири са под юрисдикцията на Вселенската патри­аршия.

Затова тук е особено важно да се направи уточнение от­носно суверенността[103] на ставропигиалните манастири на Света Гора[104]. И то е, че от векове всички атонски манастири са ставропигиални и като такива[105] те се намират под вър­ховната църковна и административна юрисдикция на Все­ленската патриаршия. В този смисъл, тези манастири (спо­ред терминологията на цивилното и църковното право), не са абсолютно суверенни (по смисъл и размер).Moni_Megistis_LavrasЗащото тяхната суверенност, се основава на ставропигиалността им, тоест тяхната независимост е условна по отно­шение органите на различните Поместни православни църк­ви, но не и към всички църковни власти в Съборната църк­ва. Това е така, защото всеки православен манастир поот­делно (или съборно, както е от старо време на Света Гора) се намира, съгласно ясното и еднозначно постановление на ка­ноните на Вселенските събори, под ведомството на съответ­ната църковна власт: а) епархийския архиерей (4 правило на IV Вселенски (Халкидонски) събор и паралелните му прави­ла от Пето-шестия и от Седмия вселенски събор и Двукрат­ния събор) при общи за дадена църковна област или църква въпроси; или б) архиерейския Синод (37 апостолско правило и всичките му паралелни правила). Изхождайки от казаното дотук, за по-голяма яснота ще уточним, че във всеки ставро­пигиален манастир се подвизават монаси или приемат мона­шество членове на различните Поместни църкви, при което в някаква степен ставропигиалният манастир се съобразява с волята на органите на дадена Поместна църква. Това се отнася и по-отношение на архиерейски визити от други По­местни църкви в Света Гора.

2.4. Статистически данни за числеността на светогорското монашество

В Света Гора Атон днес се намират 20 манастира, като техният брой е строго фиксиран в стриктна йерархия. Според различни по-стари и по-нови статистически данни картина­та за числеността на монасите в светогорските манастири изглеждала горе-долу по следния начин: Велика Лавра – 64; Ватопед – 163; Ивирон – 71; Хилендар – 92; Дионисиат – 71; Кутлумуш – 86; Пантократор – 25; Ксиропотам – 25; Зограф – 37; Дохиар – 3; Каракал – 60; Филотей – 60; Симонопетра – 94; „Св. Павел Атонски“ – 112; Ставроникита – 42; Ксенофонт – 123; Григориат – 107; Есфигмен – 121; „Св. Пантелеймон“ – 88; Констамонит – 44.

Според данните от „Пътеводител за Атонската Света Го­ра“ (С., 2002) на доц. д-р Христо Темелски „живущите на Св. Гора монаси се считат на брой 10 000 души, от които повече са: руси, гърци, българи, и след тях идат сърби, власи (ру­мънци) и грузинци“, но тези данни най-вероятно са от перио­да XVIII-XIX век (с. 17).

Статистиката за броя на монасите е до голяма степен условна, тъй като поради динамиката на монашеския живот числеността им постоянно се променя. Така например, през втората половина на XX век, след един продължителен пери­од на обезлюдяване на Света Гора, започва едно по-интен­зивно завръщане на нови и млади монаси в големите ставро­пигиални манастири, а след това и в скитовете, и в келиите на Атон. Така за последните няколко десетилетия се обновя­ват и въздигат много от монашеските обители на Атон, кои­то доскоро са се намирали в запустение. Този процес на ин­тензивно възраждане на монашеството продължава да се наб­людава и днес. В частност ние, българите, можем ясно да видим и констатираме за славянобългарския манастир, че в монашеското братство на „Зограф“ през последните години са приети много нови и млади монаси с високо образование в различни области и че те възраждат живота в манастира, като се занимават и с духовно-просветна, книжовна и изда­телска дейност.

Според проф. д-р Георгиос Мандзаридис (вж. Социология на християнството, Белград, 2004), броят на монасите на Атон се променя постоянно: „Според импровизираното статисти­ческо проучване, което сме провели, се оказа, че броят на монасите в Света Гора за едно десетилетие е променен и се променя постоянно. През 1972 година статистическите податки се различават от 1971 година … Тогава числото на светогорските мо­наси било 1 145 на брой“. Така, от 1972 до 1996 година, когато се провело преброяване на Света Гора, се оказало, че на Атон дошли 1 117 нови монаси. В периода 1972-1976 година дошли 143 нови монаси (на около 29-годишна възраст). От 1977 до 1986 година дошли още 284 монаси. После в периода 1987-1996 дошли 690 мона­си. При тази аритметична прогресия на числеността на мо­насите светогорското монашество не само се задържало на брой, но се и увеличило за едно десетилетие с над 100%. Този феномен същевременно понижил и средната възраст на мо­насите, която станала приблизително около 48 години. В навечерието на второто хилядолетие болшинството от монасите били на възраст 31-40 години[106].

За промяната в числеността на монасите на Света Гора през този период важно значение има и притокът на монаси от скитове и метоси на светогорски манастири в Гърция и другаде, които се намират извън пределите на Атонския по­луостров. Според каноничните норми на Атонския устав са предвидени и възможности за заселване на монаси, които не са приели монашеството си на Атон и не са принадлежали към братството на някой от големите светогорски ставропи­гиални манастири.

В това скромно изследване няма да се спираме подробно на каноничния механизъм, който определя това как един мо­нах от дадена Поместна православна църква придобива ста­тус на светогорски монах. Без друго въпросът дали даден чо­век е приел монашество на Света Гора, или е водел монашес­ки живот в края на земния си път на Атонската планина, от духовна гледна точка не е от първостепенно значение. По-важното е, че светогорските манастири и атонското мона­шество в миналото и в съвремието са запазили в пълнота разнообразието и богатството на православното монашество и ни предлагат духовни примери на различни начини и пъти­ща за следване на Христовия образец на християнско съвър­шенство, кротост, смирение и човеколюбие. Светогорските подвижници и духовни наставници и днес са учители на пра­вославните християни в пътя на спасението и духовната бор­ба срещу греха и греховните страсти, която се изисква от Спа­сителя за вървенето по тесния път на поелия кръста си.

В своята цялост светогорското монашество е носител на изконните традиции на исихасткия духовен живот в Църква­та, в който се съдържа и преподава учението и практиката на молитвата, помненето на смъртта, борбата с греховните по­мисли, подвижничеството в християнските добродетели и бла­годатният път на обожението и спасението. А светогорските манастири и днес още са богати книжовни средища за съхра­нение и разпространение на християнската духовно-аскетична и светоотеческа литература, пазители на монашеското ученолюбие и трудолюбие, гостоприемство и човеколюбие, от които всеки православен християнин може да черпи изобил­но познание и духовна подкрепа в своя собствен духовен път и подвижнически живот за лично израстване и спасение в благодатта на Едната св. Православна църква.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 539. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[60]. „Необщежителните манастири в някои отношения са били поч­ти еднообразни с общежителните, с изключение на някои строгости“. Срв. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 17.

[61]. Пак там, с. 17-18.

[62]. Този род манастири към днешна дата са напълно премахнати в Света Гора. Трябва да се вземе предвид, че почти от 30 г. необщежи- тийни (идиоритмични) манастири на Атон няма.

[63]. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[64]. Идиоритмия – манастир, в който не се живее общежително, но всеки от монасите сам се грижи за прехраната си. Обикновено се уп­равлява не от игумен, а от няколко старши монаси. Срв. Старецът Паисий Светогорец. Слова, Том 4. Света Гора, Атон., 2007, с. 113.

[65]. „Тук си заслужава да се отбележи още една повече вътрешно- атонска причина за спорове, борби и негативности между атоняни, която е довела до столетия неугасваща борба между привържениците на общожитийната (киновийната) и необщижитийната (идиоритмичната) системи или постановки на живот на монасите на Атон – Света Гора. Тази борба към днешна дата е приключила в полза на поддръж­ниците на киновийния начин на монашески живот и устройство на манастирите. Докато до X век мнозина монаси на Атон живеят пое­динично и пръснати като анахорети по пещери и постници, в XX век първооснователят на уредения монашески живот на Света Гора – cв. Атанасий – въвежда общежитийното начало. Тогава започва и цве­тущата епоха от живота на Света Гора. През XIV век обаче със съдейс­твието на византийския император Мануил Палеолог (и разрешение­то на Вселенския патриарх Антоний) се разрешава общежитийните манастири да се преобръщат на идиоритмични (през 1394 година и 1406 година с III и IV Атонски „Типикони“, тоест Устави). Към това същият визан­тийски император разрешава на монасите и частната собственост. Един от крайно негативните (за голяма част от атонските монаси) резултати на тая реформа е бил, че столетия наред запада взаимната братска огледност и отзивчивост, запада общата монашеска и общо- манастирска дисциплина, засилват се себичността, стремежът към любостяжание, търговски спекулации, злоупотреби, разхищения, от­даване на охолен живот и изпадане в пороци. Така към края на XVI век (1574 година с V Атонски Устав) атонските старци и пратениците на Все­ленската патриаршия въвеждат отново и засилват общежитийното начало. А когато в края на XVIII век вселенските патриарси Самуил и Гавриил потвърдили и засилили общежитийния живот в атонските манастири, характерна последица и в първия случай и във втория е била масовото напускане на атонските манастири от недоволните мо­наси. В случая при патриарх Гавриил от около 6000 монаси в манас­тирите останали само 2000. Но Вселенската патриаршия с право и дълг продължила провеждането на принципа на общежитийността и в уредбата, и в живота на Света Гора. И въпреки това, съпротивата от идиоритмисти на Света Гора не е преодоляна и през XIX век, като това продължава и в края на XX век. Забележително е, че общежитийното начало на Атон се провежда твърде постепенно и търпеливо, като пър­ви го възприемат славянските обители или гръцки обители със сла­вянски монаси: Ксенофонт (през 1784); Есфигмен (1796); Симоно-Петра (1801); Русик (1803); Дионисиат (1805); Каракал (1813); Костамонит (1818); Св. Павел (1839); Григориат (1841); Зограф (1849); Кутлумуш (1856). В 1939 година Хилендар (под влияние на Сръбската патриар­шия, с участието в атонските спорове на епископ Николай Велимирович) въвежда общежитийност (виж възникналото по тоя случай недоволство на Цариградския патриарх от незаконното постъпване на еп. Николай Велимирович в Атон)“. Срв. Църковен вестник, Со­фия, 1933, бр. 19, 37; 1934, бр. 11.

[66].  „Управлението на Атон се е поставяло много пъти в съвремие­то през XX век за обсъждане, например: в Цариград на Общоправославното съвещание при Вселенската патриаршия 1923 година (10.05-08.06); Положението на Атон е разглеждано от междуправославно и международно гледище през 1948 година в Москва на Съвещанието на пра­вославните църкви. На състоялата се на Света Гора (във Ватопедския манастир) Междуправославна конференция (8-23.06.1930 година) в заседанието, проведено на 10.06.1930 година, Охридският епископ Нико­лай (Велимирович) повдигнал въпроса за Атон и по него на 23 юни 1930 година станали разисквания. Тогава представителят на Вселенската патриаршия – Хераклийският митрополит, настоял изрично тоя въп­рос да не се разглежда, защото Света Гора църковно (канонически) е непосредствено и изключително подчинена на църковната юрисдик­ция на Вселенската патриаршия, поради което атонските манастири са ставропигиални и се управляват според Конституционна Харта (ОУСГ), съставена от цялата атонска Света Общност (Свещен Кино­тис) и одобрена от Вселенската патриаршия“. Срв. Цанков. Ст. протопр., цит. съч., с. 314-315.

[67]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[68]. „Атонска келия вън от манастира не трябва да се разбира уса­мотена стая, но цял дом с всичките си принадлежности: църква, ня­колко келии за няколко братя, лозя, градина, гора и прочие. Ако ке­лията няма църква, се нарича кавия (калива, б.р.) или особена стая за един човек (аскет)“. В: Темелски, Хр., цит. съч., с. 18.

[69]. Пак там, с. 18.

[70]. Пак там, с. 18.

[71]. Пак там, с. 18.

[72]. Пак там, с. 18.

[73]. Необщежитийните манастири (идиоритмиите) вече не същест­вуват. Последният идиоритмичен (необщежитиен) манастир на Атон е бил Ватопедският манастир.

[74]. „Света Гора се намира под пряката юрисдикция на Вселенска­та патриаршия. А атонските манастири принципно са ставропигиал­ни в болшинството си, от старо време. Но това никак не изключва, въпросите, които имат общоправославна страна по отношение на об­съждането им на Всеправославни събрания или съвещания, било с цел изказване на пожелания или указания, било и с цел дори на реше­ния по конкретни въпроси на монашеския живот. Във всички подоб­ни случаи, особено когато проблемите са от важно естество и от общ характер или повдигат вълнуващи въпроси – спорове във всеправославния свят, подобни обсъждания са желателни и възможни при край­на необходимост, защото според ведомството и властта на поместните църковни власти стои гласът на цялата вселенска (съборна) пра­вославна Църква. Тъкмо за това еднозначно ни говори и законода­телството (каноните) на IV (Халкидонски) Вселенски събор по мона­шеския и манастирския въпрос“. Вж. Цанков, Ст., цит. съч., с. 318.

[75]. „Голяма благодат от Бога е да бъдеш призован към монашество и още по-голяма благодат е да бъдеш удостоен да намериш в него духо­вен ръководител, тъй като е лесно да напуснеш света, но да намериш способен за ръководство – това е специално Божие благоволение, за­щото от духовния ръководител зависи дали човекът, отрекъл се от света, ще преуспее в духовния си път и живот. Така помненето на смърт­та, в което старателно се упражняват монасите, дава голяма духовна сила в началото, когато само се замисли човек да се отрече от света, а и също в продължение на целия следващ монашески живот. Имен­но това помнене на смъртта става за монаха всесилно духовно любо- мъдрие, от което той черпи разбиране на истинската същност на всич­ко временно във времето през земния човешки живот“. Срв. Стареца Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора, 2007, с. 97.

[76]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[77]. Според духовните съвети на св. Отци в 5-те тома на „Добротолюбие“, послушанието (отсичането на собствената воля) стои по високо от молитвата, т.е. послушанието е благодатен източник на смирение, кроткост и любов. Това днес е непонятно за съвременните християни. Много хора се оправдават, че не са срещнали „богозрящ“ духовник.

[78]. За изпълнението на послушанието гледай – Стъпало 4 „За бла­женото и вечнопаметното послушание“. Срв. Св. Иоан Синаит. Лествицата. Света Гора. 2006., с. 46-49.

[79]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[80]. Пак там, с. 19.

[81]. Виж по-нататък за послушанието (един от трите монашески обета).

[82]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[83]. Човек сам прави в себе си безмирие. Или си приятел, или си неприятел на себе си. Не трябва да обръщаме внимание на обстанов­ката, в която живеем. Нужно е човек да пази мира в себе си. В тази връзка свети Исаак Сирин казва: „Не трябва да даваш своя вътрешен мир за нищо на света. На всяка цена пази своя вътрешен душевен мир, ако си го постигнал. Помири се със самия себе си и с тебе ще се помирят небето и земята.“ Цит. по: Старец Ефрем Светогорец. Отечески съвети, Света Гора, 2007.

[84]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[85]. Клон от голям ставропигиален манастир на Атон със строг ус­тав; малък манастир. Но тук трябва да се предположи обосновано, че в наши дни някои от тези изброени атонски скитове вече не функцио­нират, тоест не са обитавани.

[86]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[87]. Това обикновено се постига при велика схима: – най строгата духовна степен на монашески живот, която изисква от подвижника големи ограничения, въздържание, безмълвие, голям духовен подвиг и пълно отричане от света.

[88]. Всички манастири на Атон плащат данък на правителството на Република Гърция.

[89]. През XIV век, както споменахме по-горе, със съдействието на ви­зантийския император Мануил Палеолог (и разрешението на Вселен­ския патриарх Антоний) се разрешава (1394 година, 1406 година, III и IV Атон­ски „Типикони“) общежитийните (киновийните) манастири да се пре­обръщат на идиоритмични. Към това същият византийски импера­тор разрешава на монасите и частната собственост.

[90]. Ресима – данък върху наследството.

[91]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[92]. За общото управление на Атонската гора ще се говори в обясне­нието за Карея (административен център на Св. Гора).

[93]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20-21.

[94]. Тленните останки на архиепископ Серафим (Соболев) са поло­жени в криптата на храм „Св. Николай Мирликийски“ (така наречената Руска църква), град София.

[95]. Изложеното тук мнение, макар и на почитан в България и Ру­сия архиепископ (да не забравяме, че дори и светиите са били хора грешни, но с послушанието, покаянието и др. добродетели са се удос­тоили с небесни дарове), относно определена „богоустановена власт“ в смисъл на даден социално-политически строй е в противоречие с цялостното учение на Православната църква, според което „всяка власт е от Бога“ (срв. Рим. 13:1; 1Тим. 2; 1 Петр. 2:13-14). Единното учение на св. Отци и учители на Църквата не застава зад никоя по­литическа система по думите на Господа: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан. 18:36), „Отдайте кесаревото кесарю и Божието Бо­гу“ (Мат. 4:20-21) и т. нат. Защото в Христос се побеждава всяка светска власт, подобно както властта на смъртта в Кръста Христов (срв. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Χριστιανική ηθική, Εκκλησία και κρατική εξουσία, Θεσσαλονίκη 2000, σ. 370). Това, разбира се, не пречи за по- доброто проникване в Божиите истини да се заимстват понятия и картинни образи от този свят, защото всичко е създадено „твърде добро“, б. р.

[96]. В пределите на Византия е имало и други такива държави, су­бекти на тогавашното международно право. Тук трябва да се споме­не, че днес Света Гора Атон не е субект, а е обект на международното и европейското право.

[97]. Срв. www.agion-oros.net.

[98]. „Св. Кинотис в светогорския град Карея възникнал през XVIII век, като преди това е съществувал Съборът на старците (Мегали Меси) – Протата. Днешното управление в Света Гора се урежда от така наречената Атон­ска Харта (както вече споменах за нея) – Конституционна Харта, из­работена въз основа на старите правила и традиции и одобрена от гръцките законодателни тела през 1924 година. Така с този своеобразен органически устав се потвърждава старото положение, че целият Атонски полуостров е разделен между съществуващите днес 20 „цар­ски, патриаршески, ставропигиални и независими манастири“. В та­зи връзка само тези манастири имат право на собственост и могат да предприемат всякакво строителство на своя територия, без да искат разрешение от когото и да било. В наши дни Централната управа на Света Гора пак се нарича Кинотис и е съставена от 20 антипросопи – представители на главните манастири, които се избират по един от всеки манастир за едногодишен срок. Съборът на антипросопите (Кинотисът) заседава постоянно, с изключение на празничните дни. Той разрешава всички въпроси, засягащи живота на Света Гора – финан­совите и имуществените спорове между атонските манастири и меж­ду тях и подчинените им скитове и келии. Освен това днешният Ки­нотис се занимава и с нарушения на църковната дисциплина на даде­но монашеско братство и определя мерки за изправянето му; разслед­ва също така раздорите в самите монашески (атонски) братства и в това число взема съответните решения, често последвани от налагането на строги санкции. Всички антипросопи са равни помежду си и участват с еднакъв глас в гласуването на Кинотиса. Всеки от тях е длъжен да подписва надлежно протоколите от заседанията, макар и при особе­но мнение (както в съдебните решения на цивилните съдилища). Ан­типросопите се нареждат по йерархичен ред на манастирите, които представляват (първа е Лаврата, а последен е Констамонит, като Зог­раф заема девето място). Второто управително тяло в Карея е Епистасията, която упражнява изпълнителната власт на Света Гора. Епистасията се конструира по следния начин – 20-те основни манастира се разделят на 5 четворки, всяка една от които управлява по една година автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май за календарната следваща година. За целта ежегодно се изпраща от все­ки атонски манастир от дадената четворка по едно лице, притежава­що необходимите качества за достойнството на епистасин. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистасин. Той председа­телства Епистасията и държи жезъла – емблемата на първия. Всички епистасини са равни помежду си и участват с равен глас – различават се само по йерархическия ред на манастирите в Света Гора. Протатон е катедралният храм в Карея, посветен на „Успение Богородич­но“. Освен това този храм е считан за съборен за цялата Света Гора и за най-стар на полуострова. Според атонското предание тази църква – храм посветен на Успение на св. Богородица – била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон почти е нямало следа от монашество. През 362 година тази църква била изгорена от Отстъпника – Юлиян (Апостат), но през Х век след Рождество Христово отново била възобновена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атон­ски от Трапезаунд (Основателя на Великата Лавра на Света Гора)“. Срв. www.agion-oros.gr.

[99]. Срв. www.agion-oros.net.

[100]. Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия. Вж. Приложение 1.

[101]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „став- ропигиалност“ при атонските манастири.

[102]. Съгласно чл. 105 от Конституцията на Република Гърция.

[103]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 319.

[104]. Трябва еднозначно да се отбележи, че между общата църковна история свързана с каноните и догматите на едната Православна цър­ква и Вселенските събори и историята и настоящето на Света Гора (като „крепост и хранителка“ на православната вяра) съществува пря­ка, абсолютна канонична и духовна корелация (неразривност).

[105]. Ставропигия (от гр. σταυροπηγια) е манастир, който се намира под пряката юрисдикция на най-върховната църковна власт в дадената Поместна църква, в случая – Св. Синод на Вселенската патриаршия.

[106]. Вж. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Πρόσωπο και θεσμοί, Η πραγματική και συμβολική επίδραση του μοναχισμού, Θεσσαλονίκη 1997, σ. 176-177.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА СВЕТА ГОРА (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ)*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Света Гора – Градината на Пресвета Богородица

Biser BozhkovВ южната част на Европа, под чисто и ясно небе, в прия­тен климат, посред вечно зелена природа лежи уединено един малък полуостров. Това е прочутият Атон, или Света Гора. Кое сърце, като се приближава към облачните височини на този връх, няма да се изпълни с радост и трепет? Кой вярващ православен християнин (пътувайки на кораба от Урануполи към светогорските пристани) няма да очаква по-скоро да ви­ди Атонската планина, която Божията Майка избрала за се­бе си, и която е населена изключително само с монаси, както се вижда от самите Божии храмове, направени при техните жилища[24]. Шум от световен и суетен живот на Света Гора не се чува, там е съвършено друг свят, представляващ особена небесна планета; навсякъде преобладава съвършена тишина и спокойствие; виждат се изключително само монаси, посве­тили се на строгите монашески подвизи за угождение Богу и спасение на душата си.

1.1. Географско положение и особености на Атонския полуостров

По географското си положение Атонската Света Гора се намира на източните брегове на Егейска Македония (на един от трите полуострова от състава на Халкидики[25]) и се вдава от трите си страни в бистрите води на Егейско море, което мие бреговете на архипелага. От северозападната си страна Атонският полуостров се съединява със сушата на Егейска Македония чрез една тясна ивица, прокопана от персийския цар Ксеркс, който водел война с гърците и затова отделил Атон от материка с канал, за по-лесно съобщение на военна­та флота, и съединил залива Монте Санто[26].

По своята площ и пространство Атонската Света Гора може да се обходи на дължина за около 18 часа, а на широчи­на от 5 до 6 часа. Най-голямата височина на Атон се намира на южния край на полуострова и е около 2033 метра над морско­то равнище[27].

Местността на Атонския полуостров е изпълнена с го­ристи и каменисти долини, които се пресичат в разни нап­равления, така че те много затрудняват пътниците. Почвата е камениста и суха, с малко извори, които животворно я на­появат. Само в полите на Атонската планина се намират мал­ки плодородни места, които се обработват от монасите.Св. Богородица - покровител на Св. гора АтонКлиматът в Света Гора е устойчив; макар силно да се наг­рява лятно време от слънчевите лъчи, като от честото изпаре­ние на морето се прохлажда, защото Атон е заобиколен от трите си страни от бистрите изумрудени води на архипелага.

От изпарението на морето при самия Атонски връх[28] се сгъстяват тъмни мъгли, от които после се образува пороен дъжд. Сняг зимно време вали в Атонската планина, но той трае няколко дни или няколко часа, и то на самия връх, а понякога и на полуострова.

Горската растителност е разнообразна, но не изобилна, защото каменистата почва не е плодородна на растения; са­мо от югоизточната страна Атонската планина е повече го­риста; а от другата е с по-оскъдна растителност[29]. Измежду разновидните дървета забележителни са тъй наречените лав­рови и кипарисови, които с постоянната си зеленина покри­ват и украсяват голите каменисти скали. А в по-добрите и обработени места, особено около келиите на монасите се виж­дат и някои плодни дървета, като орехи, смокини, маслини, кестени, лозя и други, които се обработват от монасите.

По причина на оскъдната горска растителност тук няма не само диви зверове, но дори насекоми и птици. Рядко се забелязва по някоя дива коза между голите скали или пък сърна и други горски животни. Месоядни животни няма. Пче­ларството в Света Гора е съвсем незначително. Пролетно вре­ме прелитат по Атон в голямо количество славеи, които със сладкото си и очарователно пеене привличат вниманието на посетителите и представят Света Гора като райска градина[30], в която обитават блажените[31]. И лястовички прелитат там пролетно време, но те са временни гости, каквито са и по другите студени страни. Там скотовъдството е забранено, за­щото според Светогорския Устав[32] животни от женски род не се допускат на Света Гора[33].св. гора атонАтмосферата на Света Гора е обвита от тишина и уеди­нение и за светските хора времето сякаш е спряло или много протяжно. Жив глас рядко се чува, нищо не нарушава тиши­ната на атонската природа. Долавя се само вятър, който из­дава писклив глас по гората, както и шум от морските вълни по крайбрежието[34]. Разбира се, и тук неизбежно проникват белезите на съвременната цивилизация – електричество, тран­спортни средства. Не по-малко ще ви учуди обстоятелството, че някои часовници показват време, много по-различно от астрономическото – оказва се, че това е византийският час, който се отчита според сезона, тъй като започва да се брои от залез слънце, когато е 00,00 часа.

1.2. Свидетелства за предхристиянската цивилизация на Атон

По Божия воля условията на почвата на Атон не са дали възможност там да се развие и умножи обичайната житейс­ка дейност. В старо време там са се опитвали да създадат градове и села, но опитите им все оставали напразни. Земе­делските поселения скоро запустявали, а търговията нямала почти никакъв успех.

Атонската Света Гора по своята красота, уединение и без­мълвие предразполага човека към дълбоко умосъзерцание на природата и към благоговейно размишление за нейния премъдър Творец, защото от самия Божий промисъл е пред­назначена за висш духовен живот[35]. В езическите времена Атонският полуостров[36] бил известен под името Аполониада (от Аполоновото капище, което се намирало в нея и предс­тавлявало предмет на елинското богопочитание). По-близо до християнските времена той бил наречен Атос или Атон – от името на езическото прорицалище Атон, към което се сти­чали езичниците от околните страни за поучение от оракули­те, относно сърдечните си тайни, та дори и за самия си живот[37].

Има предание, че околността на Карея[38] в езическите времена била известна под името Пентаполис, или Петградие, и че там Александър Македонски почивал с войските си три дни, след благополучните си победи над елинските полиси[39]. Даже и някои от елинските мъдреци са отивали там за по-добро уединение, необходимо им за по-дълбоко философско размишление. Всичко това сочи, че Атонската Света Гора[40] и в най-далечните времена се е ползвала с осо­бено уважение от езичниците както поради прорицалищата си, така и по удобството на спокойния живот, който давал възможност за дълбоко размишление и съзерцаване тайни­те на природата[41].

Най-после, като минали тъмните векове на езическата заблуда, светлината на евангелската истина между другите просветени страни озарила и Атон. Тогава неговите идолски капища били заменени със светите храмове на истинския Бог, а езическите игри и зрелища – с молитви, кръстни литийни шествия, духовни песнопения и монашески подвизи.св. гора атон 21.3. Християнството на Атон и възникване на монашеската общност на Света Гора

Светлината на евангелската проповед[42] просветила Атон много скоро след събитието на Възнесението Господне. Ето как станало това според църковното предание. След слизане­то на Светия Дух на Петдесетница, апостолите хвърлили жре­бий (в който Божията Майка пожелала да участва), кому как­ва страна ще се определи от Божия промисъл за проповед на християнската вяра. На Божията Майка се паднала Грузиния[43]. Но Ангел Господен предварително ѝ известил, че тази страна ще се просвети по-късно: „А тебе, казал ѝ ангелът, те чака друга страна, в която Сам Бог ще те проводи“. Между­временно, праведният Лазар, който някога бе възкресен от Христос, бил в това време епископ Кипърски и силно желаел да види Божията Майка, но се боял да отиде в Иерусалим по причини на гонението, което били повдигнали юдеите про­тив иерусалимските християни. Затова по нейното собствено желание епископ Лазар ѝ изпратил кораб и тя тръгнала за остров Кипър. Но духнал силен вятър и отнесъл кораба в прис­танището на Атон, който по това време бил препълнен с идо­ли. Там се намирал и Аполоновият идол, при който се бил стекъл тогава многоброен народ на поклонение и всеки по­лучавал от него отговор на питанията си. Щом се приближи­ла до брега Пресвета Богородица, всички идоли с висок глас извикали: „Человеци, прелъстени от Аполона, идете скоро на Климентовото пристанище и посрещнете Мария, Майката на великия Бог Иисус Христос“. Бесовете, които живеели в идо­лите, били принудени от Божията сила против волята си да кажат истината.

Народът като чул думите на идолите, останал изумен и побързал да отиде на брега. Като видели кораба и в него Бо­жията Майка, те я посрещнали с голяма почит и я попитали как е родила Бога и какво Му е името[44]. Тя разказала на хората всичко за Богочовека Иисус Христос[45]. Тогава всички паднали на земята и се поклонили на родения от нея Бог, а на нея отдали голяма почит, повярвали в Спасителя и прие­ли свето Кръщение. Много чудеса направила там Божията Майка подир покръстването им, а с нея били св. апостол Иоан Богослов и още някои от апостолите.св. гора атон 3Тя им оставила за учител един от апостолите, които би­ли с нея, и възрадвана душевно, казала: „Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог“. После благословила народа и пак казала: „Благодатта Божия да пребъде на това място и върху пребиваващите тук с вяра и благоговение и съхраняващите заповедите на моя Син и Бог! Всичко необходимо за земния живот те ще имат в изобилие и ще го придобиват с малко труд. И ще им бъде приготвен небесен живот и няма да прекъсне спрямо тях милостта на моя Син до свършването на вековете. Аз ще бъда застъпни­ца на това място и гореща за него ходатайка пред Бога“. Ка­то казала това, Пресвета Богородица втори път благослови­ла народа и тръгнала за остров Кипър. През VIII век Божията Майка отново удостоила Атон с посещението си, като се яви­ла на атонския пустинножител преподобни Петър и нарекла Атон свой жребий.

В житието на преподобни Петър Атонски се споменава, че този пустинножител преди постъпването си в Атонската гора имал за свой покровител св. Николай. Един път се сподобил да види в неизказна светлина Божията Майка и св. Николай, който стоял пред нея раболепно и я молeл да пока­же място на Петър за монашеско пребиваване[46].

Пресвета Приснодева Мария му отговорила: „В Атонска­та планина ще бъде неговият покой – това е моят жребий, даден ми от моя Син и Бог. Откъсвайки се от светските мъл­ви и притежавайки духовни подвизи с вяра и с любов, призо­ваващите моето име там временния си живот ще прекарат без печал и заради благоугодните свои дела вечен живот ще получат. Много обичам това място и искам да умножа иноческия чин и милостта на моя Син и Бог; служещите там да не се разоряват вовеки и да съблюдават спасителните запо­веди. Ще ги разпространя в тази планина на юг и на север и ще я притежават от море до море, и тяхното име в слънчева­та [планина] одобрително ще затвърдя и ще защитя тези, ко­ито там търпеливо на постничество ще се отдадат[47]„.

Каквито и превратности[48] да са ставали, в продължение на много векове Атон остава твърдо и непоколебимо пазилище на Православната вяра[49] и, както се доказва от предание­то, ще си остане такова до края на видимия свят. Света Гора ще бъде вечно неотменно монашеско достояние[50], независи­мо от опитите на различни светски фактори да се намесват във вътрешното ѝ устройство и начин на монашески живот.света гора атонЗатова, предвид достойнството на Пресвета Богородица, Протатон – катедралният храм в Карея, е посветен на „Св. Успение Богородично“. Този храм е съборният за цялата Све­та Гора и е най-старият на Атонския полуостров. Според атон­ското предание тази църква била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон все още почти нямало монашество. В 362 година тази църква била изгорена от Отстъп­ника Юлиан (Апостат), но през X век отново била възобно­вена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атонски от Трапезунд – основателя на Великата Лавра на Света Гора.

1.4. Православни монашески обители на Света Гора

От този период нататък в Атонската Света Гора започ­ват да се заселват много монаси от различни народности. Забележително нещо за Атон става това, че там живеят само източноправославни монаси: гърци, руси, българи, сърби, ру­мънци, молдовци и грузинци[51].

Често пъти се е случвало царе да напускат царските си длъжности и в скромен монашески чин да се поселят на Све­та Гора за душевен мир и тишина. Тъй също се е случвало, както и сега, патриарси и епископи, кога явно и кога тайно, да се оттеглят надълбоко в атонските гори и да се подвиза­ват в строг монашески подвиг.

Св. патриарх Григорий, на когото мощите дълго време почиваха в Одеската поместна църква, неотдавна бяха пре­несени в Атина[52]. През живота си той два пъти е напускал светителската си длъжност и се е оттеглял в Атонската гора, където прекарвал в безмълвие като прост смирен монах[53].

Няма съмнение, че мирът и спокойствието на държавите имат голямо значение не само за развитието, успеха и нравс­твеното въздигане на народа, но и за самия монашески жи­вот[54]. През цветущите времена на Византия в Света Гора са съществували повече от сто манастира (без ставропигиален статут), между които били и така наречените монидриони, или скитове. Но след падането на Константинопол и целия Изток под нашествието на исляма значително намаляло как­то числото на манастирите, така и на монашестващите. Скитовете се преобърнали в манастирски келии, а някои дори съвсем изчезнали и от тях останали само развалини[55].

Сега в Атонската Света Гора се намират двадесет ставропиги­ални манастира, около дванадесет скита и сто отшелнически келии. Живущите в Света Гора монаси са на брой приблизително две хиляди и триста души[56], от които повечето са гърци, руснаци, сърби, ук­раинци и българи, а след тях идват румънци и грузинци[57].athosОт гледна точка на поклонничеството (което е един дре­вен обичай), за да може поклонникът на Света Гора да си състави по-добра представа и пълно понятие за монашеска­та общност в историческо и аскетическо отношение, той тряб­ва да знае поне малко за устройството и общите канонични и административни правила на Атон[58].

Следователно всеки посетител – поклонник, преди да оти­де и да разгледа манастирите, скитовете и по-забележител­ните келии, е нужно преди всичко да знае как се делят манас­тирите и скитовете (на общежителни и необщежителни, или киновийни и идиоритмични); при това да му се даде още и възможност да разбере точно и подробно какво значи обще­житие и необщежитие и как се делят келиите – на келии и каливи.

Казаното за необщежитийните ставропигиални манасти­ри се отнася за периода към края на деветдесетте години на XX век, тъй като оттогава на Света Гора идиоритмии няма. Тоест, необщежитийните манастири (идиоритмиите) оттогава вече не съществуват. Последният идиоритмичен манастир[59] на Атон е бил Ватопедският манастир до деветдесетте години на XX век.

Когато поклонникът има предварително тези сведения за различните видове монашески обители и форми на аске­тизъм, той лесно ще се ориентира, когато отиде в някой ма­настир или скит. Там веднага ще си състави понятие за ха­рактера и достойнствата на вътрешния ред и устройството, типика и служението в съответната монашеска обител.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 529. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[24]. Темелски, Хр., Пътеводител по Атонската Света гора и показа­тел на светите ѝ паметници, С., 2002, с. 13.

[25]. „Атон е най-източното разклонение на Халкидическия полуос­тров, което се мие от водите на Егейско море. Той е дълъг 60 километра, ши­рок 8-12 километра и заема площ от 30 квадратни километра. Северният ръкав на полуостро­ва се свързва със сушата чрез провлак с незначителна височина, коя­то постепенно нараства, за да завърши с връх, висок 2033 метра. Това е планината Атон, която дава името на целия полуостров – Атон (Све­та Гора)“. Срв. http://www.gtp.gr.

[26]. Монте Санто е залив в Егейско море на брега на Атон, където се намира манастирът „Св. Пантелеймон“. След завземането на Южна Русия от татарите (началото на XIII век), когато връзката между руския на­род и Атон става почти невъзможна, руското монашество на Атон намалява дотам, че става нужда то да бъде замествано от монаси от български произход. Така например, когато в 1309 година каталанци на­падат манастира и го опустошават, намират там монаси-българи. До­кументът, намиращ се в Рилския манастир, дето се уговаря между тия две обители – Рилската и Пантелеймоновската – да си разменят бра­тя и да бъдат едно, както са били в миналото, макар че е от XV век, все пак показва, че се касае за изпращане на братя от Рила в Русик. Има­ло е случаи, когато манастирът запустявал съвършено. Например в 1770 година поради нищета братята напуснали своята обител и се разпръс­нали. Чак към началото на XVIII век русите започнали да прииждат на Атон. Но сега вече те не се настаняват в обеднялата своя стара обител, а се насочват към морето. Тук до брега на залива Монте Сан­то, гдето някога се е приютила една малка манастирска келия и арсана с черква „Св. Възнесение“, на това място се започва (1803 година) днеш­ният величествен Пантелеймоновски атонски манастир, наречен още „Новий Русик“. Срв. http://www.svetagora.org.

[27]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 13-14.

[28]. Виж по-горе данните относно Атонския връх и географското по­ложение на Атонския Халкидически полуостров.

[29].Темелски, Хр., цит. съч., с. 14.

[30]. Разбира се, „Света Гора не е приказка или райски кът в абсолют­ния смисъл. Защото Света Гора е място на всекидневен труд – физически и духовен; място на непрестанен вътрешен духовен подвиг на монаси­те подвижници, място на сълзи и молитви за целия свят, за нас греш­ните. Всички, които се окажат на Атон, отначало обилно „всмукват“ изобилстващата Божия благодат. И никакви въпроси от историята на Света Гора не могат да затъмнят това първо впечатление с досега до светостта на Божията Градина на Пресвета Богородица“. Срв. www. svyat.com.

[31]. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 14.

[32]. Уставът на Света Гора е нейна Харта (Конституция), която е съобразена и с основния закон, регулиращ отношенията между ма­настирите и монасите.

[33]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[34]. Пак там, с. 14-15.

[35]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[36]. „Първите жители на Атон били тракийци и пеласги от остров Лимнос, а по-късно – преселници от Халкидики. Запазените руини и до днес свидетелстват, че на територията на полуострова някога е има­ло градове, сред които се споменават Сани, Урануполи, фисон, Клеонес, Акрофон (Аполония), Харадрия, Олофикс и Дион. Всички тези древни градове се появявали, развивали и умирали, а на самата атон­ска земя тепърва ѝ предстояло да намери нов живот след пришестви­ето в света на нашия Господ Иисус Христос. Получило се така, че самата Пречиста Негова Майка избрала тази земя за свой жребий навеки според Свещ. Предание“. Срв. Кратка история на Зографския манастир, Атон, 2005, с. 7.

[37]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[38]. Карея (административен център) в наши дни се намира в центъра на Атонс­ката гора и прилича на монашески градец.

[39]. Пак там, с. 15.

[40]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[41]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[42]. Пак там, с. 15.

[43]. Днешна Грузия (наричана в миналото Грузиния).

[44]. Срв. http://www.agion-oros.de.

[45]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[46]. Пак там, с. 16.

[47]. Пак там, с. 16.

[48]. В днешно време манастирите на Света Гора са труднодостъпни и поради това те често претърпяват опустошителни пожари. Така например, поради същата тази недостъпност и невъзможност за каквото и да е приземяване през март 2004 година, когато избухва пожар в Хилендарския манастир, загива Александрийският патриарх Петър VII, заедно с още 16 души на разбилия се хеликоптер в Егейско море, близо до Атон, срв. http://www.gtp.gr.

[49]. Според еклисиологичните свойства на Църквата в Никео-Цариградския Символ на вярата, Църквата е „една, свята, съборна и апос­толска“, тоест не може да има много Христови Църкви.

[50]. Тук без голяма прецизност (на дати и конкретни имена), може да се спомене за „идеите“ на Европейския съюз, в частност на някои представители от неговите институции (Съвета на Европа, Европейс­ката комисия, Европейския парламент и други) относно желанието на много жени да посетят фактически Света Гора. Това обаче не е въз­можно и е недопустимо както според Свещеното църковно Преда­ние, така и според законодателството на Република Гърция (като една от 28-те страни-членки на ЕС). Освен това, опитът за посещение или самото посещение на Атон от жена е криминално деяние, според На­казателния кодекс на Република Гърция и се наказва с лишаване от свобода до една година.

[51]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 16-17.

[52]. Пак там, с. 16.

[53]. Пак там, с. 16.

[54]. „Монашеството превъзхожда естеството. Животът на монаха е свръхестествен, защото той в буквален смисъл се отрича от естество­то. И ето, той – монахът скъсва естествените връзки с родители и срод­ници, напуска ги с насилие над себе си и не с някакви користни цели, а само за да послужи на Бога, като Му се посвети изцяло“. Срв. Ста­рецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора. 2007, с. 96-97.

[55]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17.

[56]. Според официалните данни днес в ставропигиалните 20 манас­тира живеят около 2000-2500 монаси общо. Точният брой на келиотите на Атон освен живеещите иноци в скитовете и ставропигиални­те манастири е неизвестен.

[57]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч., с. 303.

[58]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[59]. В момента в Света Гора има само общежитийни манастири. Пос­ледният идиоритмичен манастир (Ватопедският) изоставя тази фор­ма в началото на 90-те години на миналия ХХ век. Столетия наред идиоритмията е била приемана, с нейното признаване на частната собственост на монасите и съответното видимо имуществено разсло­ение между тях. Според сега действащия Устав (ОУСГ) на Света Го­ра промяна може да става само в една посока – от идиоритмия към общежителност – или с други думи, общежитийната форма (киновийната) на ставропигиалните манастири изглежда неотменима (цимен­тирана) занапред.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА СВЕТА ГОРА (ИСТОРИКО-ПАТРИСТИЧЕН, СОЦИОЛОГИЧНО-ПРАВЕН И КАНОНИЧЕН АНАЛИЗ)*

Бисер Божков

ПРЕДГОВОР

Biser BozhkovПоявата на настоящия сборник е плод на многократните ми посещения на Света Гора през последните пет години. В основата на съдържанието му стои курсовата ми работа, разработена през 2011 година по време на престоя ми в Богословския факултет на Атинския национален университет „Каподистрия“, в рамките на европейската програма „Еразъм“ за студентска мобилност като студент в магистърската програма „Вяра и живот“ при Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Именно тогава започнах и работата върху темата за монашеството на Света Гора Атон и статута на атонските манастири.

За да изразя научнообосновано религиозните си преживявания и усещания, свързани с историята на Света Гора, проведох срещи и разговори с множество монаси, преподаватели и учени, докторанти и студенти по богословие и църковна история, както и с автори, писали за Атон или посветили изследвания на православното монашество. Така подготвих реферата за историята и настоящето на Света Гора, позовавайки се на светоотечески творения, научни студии, пътеводители, исторически сборници, научна богословска литература, електронни справочници, църковни вестници и други издания. В резултат на тези занимания, както и на допълнителни усилия в сферата на правната и богословска социология, църковната история и география, догматика, патристика и аскетика, които богословски дисциплини са тясно свързани с живота на монасите, се получи този сборник, който съдържа важна информация за атонското монашество. Информацията е разнообразна по характер, но е ценна по своето съдържание, тъй като всичките нейни аспекти са свързани с патристични, канонически, социологически, правни и други страни от историята, терминологията на международното, публичното и църковното право. И най-вече сборникът съдържа обстоятелства и факти, формиращи миналото и съвременното състояние на Света Гора.Св. Богородица - покровител на Св. гора АтонПри разработката на сборника бяха извършени множество редакции, както и превод на английски език. Във връзка с това, книгата предстои да излезе и на английски език. Целта, разбира се, е тя да послужи най-вече на българския читател като една систематизирана информация за Света Гора Атон. Но, също така, сборникът може да даде полезна информация и на поклонниците от други страни, които посещават Света Гора или се интересуват от нейната история, устройство и манастирски живот. Благодаря на всички мои преподаватели от богословските факултети при СУ „Св. Климент Охридски“ и Атинския университет „Каподистрия“, на колегите – близки приятели и духовници, на преводачите и най-вече на братството на светата обител „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора Атон, оказали ми неоценима духовна подкрепа и помощ за написването на този сборник.

Бисер Божков

ВЪВЕДЕНИЕ

Света Гора Атон се оформя де факто като православна манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий (Атонски) от Трапезунд[1] основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всичките двадесет светогорски манастира. Манастирът се ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринесло за бързото му разрастване и увеличаване на неговото богатство и имущество. По времето на Четвъртия кръстоносен поход, в началото на XIII век, на Света Гора пристигат като господари католиците, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя при династията на Палеолозите (XIII-XIV век). В периода XIII-XIV век каталунски наемници започват да ограбват атонските манастири и да оказват натиск върху православните монаси на Атон за приемане на римокатолицизма. По това време с изповеднически подвиг в защита на Православието загиват двадесет и шестте Зографски мъченици. Всички те са християнски православни духовници и миряни, загинали и пострадали в Зографския манастир на 10 октомври 1275 година в защита на православната вяра, след като не приели папската уния, поради което били изгорени в манастирската кула, запалена и опожарена от папистите.

Когато през XV век, с падането на Константинопол, Византийската империя изчезва от политическата сцена, Света Гора попада под иноверното ислямско владичество на Османската империя. По време на своята инвазия на Балканите османците нанасят тежки удари и грабежи над атонските манастири, но по-късно ги оставят на мира. Числеността на монасите и богатството на манастирите драстично намаляват през следващите векове на турско робство, но Света Гора запазва своето водещо място в живота на поробените православни народи. Големите светогорски ставропигии успяват да оцелеят до началото на XIX век (Балканското възраждане, б. р.), когато отново започват все по-често да се посещават от поклонници и да приемат нови монаси, най-вече от освободените традиционно православни страни – Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Според Конституцията на Република Гърция, на чиято държавна територия днес се намира, Света Гора Атон е самостоятелна административна политическа единица, която има двадесет ставропигиални манастира с право на самоуправление. Това управление на светогорската монашеска автономия се осъществява от Свещения Кинотис (в буквален превод – „Свещената Общност“). Неин главен град (столица) и административен център на Атон е Карея. В нея е и седалището на губернатора – представителя на гръцката държавна власт. В духовно и канонично отношение Света Гора се намира под директната юрисдикция на Вселенския патриарх в Истанбул.св. гора атонНаред с двадесетте манастира, в Атон има и множество скитове – малки монашески общности, а така също келии и каливи (колиби). Съществуват и така наречените постници[2] (в пещери и колиби), които са предпочитани от монасите, желаещи да водят по-строг аскетичен живот. Всички лица, които живеят на Света Гора Атон, стават гръцки граждани без никакви формалности, когато приемат монашество.

Всеки поклонник от мъжки пол над осемнадесет години би могъл да посети Света Гора, но едва след като получи специално позволение (диамонитирион, гръцки δΐαμονητήριον).

Посещението на жени в Света Гора е забранено с императорски хрисовул от 1060 година. Допреди края на IV век Атонският полуостров е посещаван от жени, но сега дори и животни от женски пол не е позволено да се внасят в монашеската република, с изключение на котки и на кокошки, чиито яйца са необходими за направата на боите, използвани при зографисването на икони. И нещо повече, днес самият опит за посещение или фактическо посещение на жени на Атон е криминализирано, тоест счита се за престъпление според действащите гръцки закони. Интересно е обаче тук да се отбележи, че по време на Гражданската война в Гърция Атон е дал убежище на много бежанци, между които е имало жени и девойки.

Понастоящем манастирите на Света Гора са труднодостъпни, поради което те често стават жертва на опустошителни пожари.

При все това и в миналото, и днес Света Гора е духовният център – крепост на Православието и средище на православното монашество. Монашеският живот се управлява по свои древни правила, закрепени в така наречения Органичен устав (ОУСГ), или Конституционна харта на Света Гора. Статутът на Света Гора е уреден в Конституцията на Република Гърция, както и в няколко приети от гръцкия парламент закона, чийто обем е около двеста страници. Същността на това законодателство накратко е следната (съгласно член 105 от Конституцията на Република Гърция):

– Света Гора е територия, върху която суверенитетът на гръцката държава е ненакърнен. Иначе казано, Света Гора Атон е точно толкова територия на Република Гърция, колкото е например и центърът на град Атина;

– Уставът на Света Гора[3] се гласува от парламента на Република Гърция и се публикува в „Държавен вестник“ с указ на президента на Република Гърция. Това означава, че светогорският Устав е гръцки държавен закон (въпреки че внасянето на този закон става по ред, различен от процедурата, валидна за останалите закони);

-Всеки чужд гражданин, който стане монах в Света Гора, получава задължително гръцко гражданство без каквито и да било формалности;

– Административната власт на Света Гора се осъществява от управител (губернатор), назначен от гръцката държава, чиито правомощия се определят със закон;

– Със закон се определят също и упражняваните от манастирите и от Свещения Кинотис съдебни правомощия, както и митническите и данъчните облекчения, ползвани от Света Гора Атон.св. гора атон 2а) Административни и други правни аспекти

На територията на Света Гора Атон действат редица гръцки държавни органи: полиция, пристанищен корпус, различни поделения на Министерството на икономиката и финансите, на Министерството на културата, Министерството на Македония и Тракия, и други. Един от полицейските участъци например се помещава при Зографския манастир. Съгласно действащите закони, губернаторът на Света Гора се назначава с указ на президента на Република Гърция по предложение на гръцкото Министерство на външните работи. Той е с ранг на областен управител.

Аналогично на практиката в Република България и другите европейски страни, областните управители в Република Гърция упражняват контрол върху законността на територията на областта (в случая, на Света Гора). Тъй като Уставът на Света Гора е закон, гласуван от парламента на Република Гърция, то естествено е губернаторът да се грижи този закон да се спазва от всички. Поради особения статут на областта, законът в този случай дава изрични пълномощия, които позволяват на губернатора по-ефективно да използва силите за сигурност. Освен по административни въпроси, законът задължава губернатора да поема определени отговорности дори при нарушаване на църковните канони. Съгласно закон № 2594 от 1998 година, той „упражнява изключителните права на гръцката държава при: осъществяване на контрол за точното изпълнение на светогорските уредби и за опазване на обществения ред и сигурността в района на Света Гора“.

Освен това, има още множество правилници, установления, правни разпоредби и други, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждане на морския транспорт и придвижване вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други[4].

Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, но и приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си цялостно самоуправление на Света Гора, което има огромно значение за запазването на нейните православни духовни монашески традиции и я предпазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната, света, съборна и апостолска Църква, което се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

б) Международноправни и други юридически аспекти

Света Гора Атон не е субект на международното право. Тя не може да бъде страна по международен договор.

Света Гора Атон обаче е обект на международното право. Някои от нормите на вътрешното си право, отнасящи се до Света Гора, гръцката държава е успяла да включи в международни договори. Така например, по настояване на гръцката страна, забраната жени да посещават Света Гора, е включена в договора за присъединяване на страната към Европейската общност и по този начин древното правило е адаптирано с европейското законодателство, което дава свобода на придвижване на всички граждани на територията на Европейския съюз, независимо от техния пол. Според гръцкия закон, посещението на Света Гора от жени е криминално престъпление[5], за което наказанието е до една година лишаване от свобода.

Манастирите са юридически лица на гръцкото публично право (не на частното) и като такива имат редица законови ограничения за разпореждане със собственото си имущество, включително имуществото, което се намира извън границите на Света Гора. Статутът, опазването, поддръжката и организацията на редица дейности, отнасящи се към голяма част от движимото имущество (реликви, икони, ръкописи, църковни одежди и други културни ценности) се определят от различни закони.

За осъществяването на контрола и изпълнението на тези закони се грижат няколко институции. Почти всички културни обекти и предмети в Света Гора, които представляват някаква ценност, са огледани от специалисти и описани. За реставрацията и консервацията на тези паметници се използват значителни средства. Случаите, в които икони и ръкописи са останали извън обсега на учените и специалистите, са единични – това са предимно свещени предмети, които монасите не желаят да предоставят на научните екипи, за да ги предпазят от оскверняване или разрушаване при консервационната или друга обработка.

За да се изнесе от Света Гора какъвто и да е предмет от категорията на защитените и опазвани от закона паметници – икони, ръкописи, църковна утвар и други – е необходимо съгласието на съответния манастир, на Свещения Кинотис и на няколко други гръцки държавни институции. Досега са издавани разрешения единствено за временно изнасяне на предмети от Света Гора, при това само за кратки срокове и по конкретен повод, като участие в изложба, в църковен празник, за реставрация и консервация. Откази е имало в редица случаи. Постоянен износ на културни ценности от светогорските манастири никога не е бил разрешаван и не се разрешава.св. гора атон 3Каквито и законови аргументи да се използват, не трябва да се забравя най-важното – Света Гора е създадена[6] за монасите. Те отиват там, отказвайки се от семейство, близки, лично имущество и много други неща, за да отдадат живота си в служение на Бога. Краткия си земен живот те принасят в жертва, за да се сдобият с вечно блаженство. Пред Бога всички са равни, независимо откъде идват. Да бъдат притеснявани братята-монаси с каквито и да е светски проблеми, често има неочакван и нежелан ефект за светскомислещите хора. Затова един подходящ подход, който да включва по-голямо уважение и разбиране на монашеските правила на братството, при всички случаи е особено необходим. Като тук и дума не може да става за уважение в смисъла на критериите по светската ценностна система.

в) Поклонничеството на Атон

Света Гора Атон не е място за туристи, а за поклонници. Това би следвало да се разбира от само себе си, но за тези, които не се досещат, това е писмено постановено. Света Гора може да се посети само след издаване на съответното писмено разрешително от властите. На това разрешително е изрично написано, че посетителят отива на поклонение, както и правилата, които трябва да се спазват от поклонниците.

Разбира се, има и други мнения по въпроса, но всички те водят до едно – до това да се поиска от една суверенна държава, член на Европейския съюз, каквато в случая е Република Гърция, да промени Конституцията си по въпрос, който се отнася до нейната териториална цялост. Тоест, той прераства в политически проблем и се разбира от само себе си, че една такава политика не би била приета от никоя европейска държава. Затова всеки, който иска да посети Света Гора, следва първо да се информира и да спазва гореспоменатите правила. Достъпът до цялата тази информация е открит и леснодостъпен. Конституцията на Гърция и нейните закони са публикувани. Публикувани са също така и многобройни статии в различни международни научни издания относно работата на екипи от учени, работили и работещи на Света Гора. Общодостъпни са и данните по различните проекти, финансирани от Европейския съюз, които имат за цел опазване историческото наследство на Света Гора.

Туристическите посещения дават някакви познания, но в редица случаи те далеч не са достатъчни, за да се опознае в дълбочина духът на православното светогорско монашество. То е все едно да посетим като туристи сградата на ООН в Ню-Йорк и след това да започнем да пишем компетентно по въпросите, които обсъждат в Съвета за сигурност[7].света гора атонг) История и традиции на атонското монашество

Атон, удостоил се да бъде жребий на евангелската проповед на Пресветата Владичица Дева Богородица[8], според самото нейно истинно обещание[9], е бил, е и ще бъде винаги предмет на нейната любов и промишление за всички, посветили се на подвижнически живот в определената и от нейния божествен Син Градина – Света Гора. Безброй примери са доказали и доказват това нейно обещание. Наглеждайки с майчинска грижовност Светата Атонска Гора като свое наследство, по различни поводи Божията Майка лично се е явявала и се явява на зовящите с вяра и гореща молитва помощ от нея. А в други случаи е проявявала неизказаната си благост, помощ и властно застъпничество и промишление чрез чудни знамения, благоволящи от пречистия ѝ лик, изобразен върху светите икони.

Така често пъти, невидимо и тайнствено, Пресвета Богородица излива благодатните си дарове най-вече върху своя евангелски жребий, върху удостоените да извървят в него житейския си път под кръста на монашеското самоотричане, в изпълнение на нейното обещание да царува над тях като Царица на небето и земята. Без да се впускаме в подробен преглед на историческите сведения за безбройните чудеса, станали по различни начини на Атон от Пресветата Приснодева Мария, сега ще насочим вниманието на благочестивия читател към нейните чудотворни икони, прославили се на Света Гора с необикновени събития.

д) Чудотворните икони на Света Гора

Чудотворните икони изливат духовна радост, благодатна сила и отрада в сърцето на всеки християнин, но най-вече в сърцето на онзи, който се кае като грешник. Един уважаван мислител, автор на „Писма от Изтока“, казва следното за Атон: „На Света Гора се проявява особената любов на Божията Майка към избрания ѝ жребий! Историята на Атон е сякаш летопис на посмъртния живот на Пречистата Дева на земята. На всяка крачка, във всеки манастир има чудотворна нейна икона и някакво предание за видимото ѝ застъпничество. В Лаврата тя пожелава да бъде икономка; в „Хилендар“ не позволява да бъде избиран игумен, а сама заема неговото място; в Иверския манастир смирено става пазителка, предпочитайки малката църква край манастирските порти пред големия съборен храм, и там божествената Вратарница довежда мнозина до спасение през пазените от нея порти“.

Целта на всяко чудесно събитие е предимно да разкрие Божията слава и да даде утешение на грешниците при трудни обстоятелства от техния живот, като им дарява подкрепа и насърчение в изпитанията и различните обрати в горчивата им съдба. Обърнете внимание на чудодейната сила на иконите на Пресвета Богородица и на светиите на Света Гора, които, където и да са, изливат от себе си неизчерпаема благодат на изцеления… Заедно с разкриване славата на Господ Иисус Христос и на Неговата всевъзпявана Майка, там се подава сладко и неизказано утешение на страдалческите сърца на хората и се придобива мир и надежда за изтерзаната съвест на бедния грешник.athosТези чудеса и духовни тежнения са притегателен център за монасите и поклонниците на Света Гора. В повечето случаи необикновеното действие на божествената благодат се открива именно там, където разните обстоятелства са довели до затруднено положение и усилията на собствения ум и воля остават недостатъчни за постигане на поставената цел. Или пък там, където целият вярващ народ изисква извънредна божествена закрила, за да укрепи изнемогващата си вяра. Всичко това без колебание може да се каже за вярващите християни и народи на многострадалния Изток. И като съобщаваме за събитията, които по неизказаното Божие благоволение по чудесен начин стават тук, се надяваме, че Божията благодат ще породи в душата на благочестивия читател впечатление, подобно на онова, което чудесните явления пораждат в сърцата на техните очевидци[10].

е) Значение на Света Гора Атон за Православието

Света Гора Атон[11] и нейното съвременно положение е свързано с общото значение и почит към атонските свещени традиции, които превръщат светогорските манастири и самата Света Гора в духовна крепост на Православието, в общохристиянска и всеправославна светиня[12]. Светогорското монашество и неговите свещени обители са център на религиозно-съзерцателния, духовния и културния живот на целия европейски православен Изток. Атонската планина е твърдина на благочестието и дейната вяра, а също и на исихасткия духовен живот и християнското народолюбие. Тя е разсадник на християнска просвета и книжовност, средище на православния духовен живот и изряден паметник на християнското изкуство[13]. Затова с право и с най-топли чувства във всички Поместни православни църкви[14] и народи Света Гора Атон е издигната и славена като никоя друга светиня, наред с палестинската първосветиня[15] – Светата земя.

Като „Крепост на Православието“ я определят не само гърците, но и православните християни от всички народности по целия свят. Защото Света Гора е център на източноправославното и византийско монашество – главен пазител на църковното предание[16]; носител и защитник на православното учение; пазител на каноните и религиозно-нравствения живот; литературна лаборатория и книжовно средище, съкровищница и музей на християнското изкуство; обединител на духовни подвижници от различни народности, без религиозни и национални разпри и вражди. Тук, на Света Гора, подвижници – гърци и не гърци – живеят и работят в братска солидарност и една духовно-културна общност в духа на изконните православни добродетели и духовни ценности, които са така необходими особено днес, в настоящето на модерна Европа и единния електронен свят на XXI век. И това е така, защото в днешно време, когато Поместните православни църкви манифестират все повече и по-голямо желание за тясно сближение и сътрудничество, мисълта на целия православен свят постоянно се завръща към тоя възвишен духовен център – Света Гора[17]. Когато говорим за Света Гора и атонското монашество, имаме предвид духовната общност на Атонската планина с нейните многобройни манастири, скитове, келии и постници, в които монаси от всички народности търсят усамотение и спасение на душата си[18]. А още повече, че всички православни народи от векове са изпращали на Света Гора свои подвижници – анахорети, между които, отделени от суетата на светския живот, е имало немалко крупни личности и основатели на обители за своите религиозни подвизи. Така Света Гора е концентрирала в себе си православния начин на живот и Атон се е превърнал в център на развитието на изкуството и писмеността през Възраждането[19].Moni_Megistis_LavrasСлед като гърци, сърби и българи (и техните държави) били покорени през XIV-XV век от Османската империя и Византия пада, Света Гора остава единственото огнище на спасителни идеи за Православната църква[20]. Това е нейната извънредна духовна ценност и в това се крие нейното всеобемно значение, обясняващо защо Света Гора привлича вниманието и днес и е тъй ценна за целия християнски свят. Всичко това е описано в обширната литература за Атон, която векове наред е създавана от православни и инославни автори, историци и летописци – немци, французи, англичани[21].

Нека отбележим, че според една авторитетна статистика[22], от самото начало на XX век на историята, ценностите, значението и други теми, свързани със Света Гора, са посветени следният брой съчинения (до 1927 година): четиридесет и пет руски, четиридесет гръцки, три български, три сръбски и тридесет и осем на други езици (английски, френски, немски, испански и други). Предвид тези данни, към днешна дата трудно би могло да се направи подобна прецизна статистика, но безспорно е, че този брой сега е значително нараснал. А тази статистика не обхваща душеспасителната литература на духовните наставници и подвижници – просияли в Христа в своя земен живот на Атон.

Света Гора е монашеско духовно средище, което е прославено в историята и съвременния живот на Православието като Божията градина на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, почитана усърдно и изрядно от верните духовни чеда на Църквата[23].

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понястоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[1]. Трапезунд, днес Трабзон, Турция, е древногръцки град, който до Малоазийската катастрофа, 1922 година, е голям аскетичен и културен център на гърците понтийци. Градът е бил столица на империята на Комнините, б. р.

[2]. Постниците, наричани още исихастирии, са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

[3]. Манастирите на Света Гора притежават своя автономия. Върховен управителен орган на тази монашеска общност е Свещеният Кинотис, чието седалище се намира в Карея – административен център на Атон. „Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия – управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от манастирите дава свой епистат веднъж на пет години. За регулиране дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и за отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис съществуват редица основни документи. На първо място това е Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), който е един вид нейна конституция“. Срв. http://www.agion-oros.gr.

[4]. „Множество правилници, установления и правни разпоредби уреждат различните страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други обекти. Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, а приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност“. Срв. Зографското братство, Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[5]. Съгласно наказателен закон на Република Гърция.

[6]. „Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си всестранно самоуправление на Света Гора, което има решаваща роля за съхраняването на нейните духовни монашески православни традиции и я опазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната съборна и апостолска Църква и се намира под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия“. Срв. Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[7]. Подобно сравнение прави г-н Стефан Стоянов, посланик на Република България в Гърция, 2002 година. Срв. http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/.

[8]. Срв. Состояiе монашества в Византiйcкой церкви, Казан, 1904.

[9]. Според църковното предание Света Гора е избрана от Пресвета Богородица, тоест Атон е нейният жребий, като избрано свещено място по Божий промисъл за монашеско подвижничество, намиращо се под нейната Небесна закрила. „Така например Небесната Царица благоволила да изрече пред славния атонски отшелник св. Петър следното утешително за светогорците обещание за Света Гора: „За свободно служение на Бога няма по-удобно място от Светата Атонска Гора, която приех от Моя Син и Бог за Мое наследство, та тези, които искат да се отдалечат от светските грижи и от смущенията на света, да отиват там и да служат на Бога безпрепятствено и спокойно. Отсега тази Гора ще се нарича Моя градина. Много обичам това място и ще дойде време, когато от единия до другия край, на север и на юг, то ще се напълни с множество монаси. И ако те служат на Бога от цялата си душа и вярно пазят заповедите Му, във великия ден на Моя Син ще ги удостоя с велики дарования: още тук, на земята, те ще получават голяма помощ от Мен; ще облекчавам болките и трудовете им, при оскъдни средства ще имат всичко необходимо за живот, ще отслабя вражеската бран против тях и ще прославя името им по цялата земя“. В: Атонски патерик, част 1, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003, с. 491-492.

[10]. Пак там.

[11]. „Света гора се оформя като манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всички двадесет манастира на Атонската Света гора. По времето на Четвъртия кръстоносен поход през XIII век Света Гора има нови господари – католици, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя. През XIV век каталунски наемници ограбват атонските манастири. Когато през XV век пада Византийската империя, Света гора се намира под ислямското владичество на Османската империя. Османците нанасят тежки удари и грабежи над манастирите, но по-късно ги оставят на мира.

Броят на монасите и богатството на манастирите намаляват драстично през следващите векове. Все пак те успяват да оцелеят до началото на XIX век, когато манастирите започват да се посещават все по-често от поклонници и да приемат нови монаси от православните страни като Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Всяка от тези страни изпраща щедри дарения за светогорските манастири и всяка от тях „си има“ по някоя „своя“ обител, за която си се грижи. Така до 1912 година България „има“ (тоест се грижи преимуществено, б. р.) два „свои“ манастира на Атон – Зограф и Хилендар.

През същата 1912 година, по време на Балканската война, турците са изгонени и след кратък дипломатически спор между Гърция и Русия относно суверенитета на монашеския полуостров, Атон след Втора световна война става част от гръцката държава. Според гръцката конституция, Атонската планина (Света Гора) е самостоятелна административно-политическа единица, която има двадесет манастира с право на самоуправление, което се извършва от Свещения Кинотис. Срв. http://www.agion-oros.net.

[12]. Срв. Афон – в Православ. Богослов. «Енциклопедiя», том II, 1901.

[13]. Цанков, Ст. протопр., Света Гора – Атон и нейното съвременно състояние. ГДА-СУ, Τ. III, 1953-1954, с. 303.

[14]. Според еклисиологичните свойства на Църквата на Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 година след Христа), Църквата е една, свята, съборна и апостолска, тоест няма много църкви, а само една, с едно учение.

[15]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[16]. „Няма по-добър път от монашеския. Монашеството – това е най-краткият път към обожението, цялостното освещение, приемане на Бога в себе си. Монашеството е и опознаване, усещане и придобиване на Царството Божие във вътрешния човек. Който е мъдър, ще разбере това (Срв. Псалом 106:43)“.

[17]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[18]. Софийски митрополит Стефан. Le Mont Athos et son autonomie, Sofia, 1936, p. 3.

[19]. Срв. Цанков, Ст., цит. съч., с. 312.

[20]. Пак там, с. 312-313.

[21]. Curzon, Tozer, Lambros, F.W.Hasluck, Riley, Kirsopp Leke и други.

[22]. Срв. Е. Perilla, Le Mont Atons, Paris, 1927.

[23]. „Църквата е Божий дом на живия Бог, Църквата е дар на новия живот в Иисуса Христа. Темата за Боговъплъщението е свързана с православната христология, която е основополагаща за правилното осмисляне и на християнската антропология, и на еклисиологията. Човекът и Църквата могат да бъдат разбрани в тяхната дълбинна същност единствено в христологична перспектива. Сиреч, Боговъплъщението е не просто идея или учение, а събитие, случило се веднъж във времето, но носещо цялата сила на вечността, и именно това пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Това е така, защото въпросът за Църквата е въпрос за съединяването на божественото и човешкото в един организъм, в едно тяло. Но въпросът за Църквата е свързан и с така необходимата потребност на човешкия род да се стреми към Бога и да общува с Него. Посредством Царството Божие в Църквата се извършва приобщаването на хората към Бога чрез Въплътилия се Син Божи, в Когото всички имаме залог за богоуподобяване, духовна обнова и усъвършенстване. Затова чрез евангелската благодат Църквата с нейните тайнства е място за обновително общение със Светия Дух“. Срв. Гяуров, Хр., Въведение в православното догматично богословие, С., 1958.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.