Архимандрит д-р Ириней поп Константинов – един малко познат свидетел за Христовата вяра[1]*

Публикувано на от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Archimandrite Irinei Pop Konstantinov – A Little Known Witness to the Christian Faith. Several articles have been written on the subject, a number of documentaries about Archimandrite Irenaeus have been broadcast, and yet it is not enough. Firstly, the idea of writing this mod est contribution to the subject arose in the process of researching the archives at the Records Commission. The documents found there, gave me the oppor tunity to complete the missing piece of the puzzle. Some of documents are still inaccessible. Secondly, perhaps the main reason for writing the article is to keep the memory alive.

Keywords: Church History, Orthodox Faith, Ecclesiastical Tradition, Fascism, Nazism, Communism, Martyrs, Persecution.

***

Въведение

С преминаването на властта в България в ръцете на атеистично-материалистическата власт – анархокомунисти и социалисти, след 9.IX.1944 година Православната църква в България се озовава в положение без точен аналог в родната ни история. Комунизмът представлява идеология, чийто фундаментален принцип е войнстващ атеизъм, с какъвто не е характерна нито Римската империя (в периода на ранната Църква), нито петвековното Османско владичество. Комунистите-безбожници, прокламират принципа за отделяне на Църквата от държавата – принцип, който не е нито нов, нито непознат на изследователите[3].

„Народно-демократичната“ власт си въобразява, че ще подчини духовниците сравнително лесно без да се стига до масово прочистване на висшия църковен клир, като в началото се опитва да пропагандира, че Православната църква не би могла да просъществува без подкрепата на държавата. Единственото нещо обаче, което не успява да предвиди, е, че в лоното на Църквата Христова има и хора, които живеят, според думите на св. апостол Павел: „Защото за мен животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филипяни 1:21).

В първата вълна (септември 1944-01.02.1945 година[4]) от репресии срещу Църквата, без съд и присъда са изтезавани и убити по най-мъчителен начин стотици свещеници, сред тях се нареждат и личности като архимандрит Ириней (вероятно изгорен жив[5]), иеромонах Паладий (Дяков) и други. Под арест за няколко месеца при извънредно унизителни условия и побой са поставени Пловдивския митрополит Кирил – бъдещ патриарх (на когото е счупена ръката при бой в затвора) и Врачанския митрополит Паисий[6].

Самият архимандрит Ириней е арестуван на 20 септември 1944 година около 12:40 часа на обед, когато излиза от служебно заседание на една от залите в Съдебната палата. В деня на арестуването му, архимандрит Ириней най-напред е закаран в Столичната Криминална полиция, която се помещава по това време в съдебната палата – на първия етаж. По-удобно не може и да бъде. Заедно с него е арестуван и „някой си софийски адвокат Минчо Димитров“. След няколко часа на разпити, в същия ден и двамата арестувани са изведени, качени в някаква кола, която чака пред Палатата и отведени в Дирекцията на Народната милиция при Лъвов мост – булевард „княгиня Мария Луиза“№6, 1202 София[7].

На 29 септември 1944 година родителите на архимандрит Ириней, протоиерей Константин Попниколов и Николина Попконстантинова, и двамата от град София, имат за последно връзка със сина си, като му носят храна.

На същата дата 29.IX.1944 година приключва и дознанието, тоест предварителното разследване. Архимандритът е държан отговорен за някаква книга[8], която той превел от румънски на български език. Абсолютно нищо друго. Ако нещо странично се говори, например, че е бил буен, говорел много, бил женкар и така нататък, то е за да се оправдае задържането му. Затворен е в стая №8. Вечерта на 29 септември същата година архимандрит Ириней е отведен в „Дом на слепите“ на улица „Пиротска“. Там е измъчван и нечовешки малтретиран, според неговата майка[9]. На другия ден 30 септември е видян между 2 и 3 часа след обед в една от стаите на третия етаж – в източната част – точно над входа на сградата. Вечерта на същия ден към 00:30 часа е бил изведен извън сградата и до ден-днешен няма никакви сведения за живота му. Бил е облечен само с една риза, един подрасник и едно тънко расо. Архимандрит Ириней се води безследно изчезнал[10].

След изчезването (невъзможно е човек да изчезне физически) на архимандрит Ириней, започват да се появяват различни версии около задържането му. Всяка една от вероятностите, има свои основания и надежди, но вместо да дадат отговори, те поставят нови и още по-неразрешими ребуси около смъртта му. Това се дължи предимно на липсата на документи в архивите. Но пък и материалите, с които разполагаме като извори – са манипулирани, което още веднъж затруднява значително изследователската работа. Тези откъслеци, които са налични в крайна сметка, не трябва да ни обезкуражават да се отказваме от търсенето. Напротив, това трябва още повече да ни дава стимул да продължим.

За нас християните обаче загадката е проста и не буди никакво съмнение за това, какво всъщност е станало: дали той е бил убит веднага след извеждането му от дома за глухи, или е откаран някъде другаде – не е без значение, разбира се, но по-ценното нещо в случая, според мен, е да започнем да отдаваме заслужената почит на един Христов войн, за да можем да черпим сили и упование за нашето духовно израстване в Христос, чрез застъпничеството му пред Божия престол хора като архимандрит Ириней може и трябва да бъдат онзи светъл пример, който да дава надежда в трудни дни на изпитания за нас – християните. Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им (Евреи 13:7).

Интересното в случая е, че когато архимандрит Ириней изчезва безследно, на същата дата изчезва и лицето Иван Чомов (юристконсулт на Светия Синод). Като по този повод в обществото започват да се носят най-различни слухове: някои лица твърдят, че Иван Чомов е видян между задържаните лица в Дирекцията на Държавна сигурност, след датата 30 септември.

В донесение от агент „Звезда“ се твърди, че преди не много време, директорът на Синодалното издателство – Матей Попов, в разговор с агент от Държавна сигурност около смъртта на екзарх Стефан, разказва следната история: архимандрит Методий, преподавател в Духовната академия, бивш протосингел на Сливенския митрополит Никодим, отзован от Москва през 1950 година, като неблагонадежден, и като доверено лице на екзарх Стефан, е изпратен по решение на Светия Синод при него – екзарх Стефан, през последните седмици от живота му. Същият – архимандрит Методий е споделил с Матей Попов, че дядо Стефан му е доверил, по между другото, че убиец (лично) на лицето архимандрит Ириней, който бил задържан в Дирекцията на 30 септември е самият Георги Пеев (роднина на дядо Стефан по линия на съпругата му, член на Българската комунистическа партия). Поради напредналата възраст (склероза) Матей Попов разказвал тази история на два пъти и на лицето – свещеник „Л.Д.“[11].

Отново ще кажем, че вероятността архимандрит Ириней да е ликвидиран веднага след извеждането му от Дома за глухи, е огромна и за нас този факт не буди никакво учудване, предвид обстоятелствата около неговото задържане от органите на Държавна сигурност.

Предистория

Акцията по оклеветяване на архимандрит Ириней започва по писмени донесения, постъпили в Дирекцията на полицията – отдел Държавна сигурност на 29 август 1941 година. Забележете годината! По сведение, на 25-ти или 26-ти юли същата година, пътувайки във влака от Пловдив за София, архимандрит Ириней – протосингел на Софийския митрополит екзарх Стефан в присъствието на Димитър Лучански – адвокат и председател на областната сметна палата в град Битоля и в град Бургас, и Никола Ников, подначалник на 10-ти полицейски участък в град София, обсъждат въпроса за някакъв шпионаж в село Дервишка могила и по-специално изказват мнения за осъдения на смърт свещеник от същото село. Тогава по думите на агента, иеромонах Ириней се нахвърлил с „обидни думи“ срещу българските офицери и по-специално срещу командващия генерал Попов. Веднага се провежда дознание като се разпитват Димитър Лучански и Никола Ников, за да се установи какви „обидни“ думи е говорил архимандрит Ириней по адрес на българското офицерство[12]. Думите от дознанието няма да бъдат изнасяни, тъй като те са безпредметни за нашата работа.

Такива подобни комбинации са организирани често от органите на Държавна сигурност, с цел: злепоставяне и уязвяване на лицето, към което се подготвя, така нареченото „остро мероприятие“.

Случаят от 14 август е също много показателен: В „Бележки на деня“– „Забравил не само, че е българин, но и че служи на българската църква“ пише, „че на същия “14 август, към 3 часа след обед, в трамвай №3, по посока от Подуене към площад „Св. Неделя“, иеромонах Ириней, разговаряйки със своя събеседник, забелязва, че марширува едно отделение войници, като това му дава повод да заговори високо, с очевидно намерение да го чуят и другите пътници в трамвая. Това, което той казал в трамвая, било от такова естество – пише в брошурата, че „отначало ние не повярвахме на съобщението и го подложихме на проверка. За съжаление съобщението се оказа вярно. Казваме за съжаление, понеже иеромонах Ириней произхожда от добро българско семейство, в което противонародни и противодържавни внушения, като тия, които са вдъхновили негово преподобие не се култивират и следователно, вдъхновението му трябва да идва по други пътища. Думите, които е казал иеромонахът, ние няма да изнасяме тука, понеже книга не ги търпи. Достатъчно ще бъде да кажем, че и за много по-малки провинения се изпращат или да чукат камъни, или ги възстановяват на временно жителство в провинцията. В случая пък не е без значение и това, че иеромонахът е на служба в българската църква, която винаги е отстоявала българските националните идеали, живеела е с радостите на българското племе и заедно с него е понасяла националните страдания[13].“

А, ето и думите, които са казани от архимандрит Ириней: „Тази германска паплач, тези скакалци, ще погубят България. Причината са тези македонци – това черно племе. Право казваше (не се чете името) те нито са сърби, нито са българи. Ще погубят България. Да вземат всички македонци, да ги изселят, да ги пратят там и да си чупят главата, нека там правят държава“.

Съобщението/донесението е по сводка на Люба Иванова Томова[14]. Това сведение всъщност не кореспондира с данните отпреди няколко месеца, събирани от Областното полицейско управление в Пловдив, което е било натоварено да издирва материали за архимандрит Ириней. Ето какво пишат следователите от Областното полицейско управление в Пловдив по адрес на архимандрит Ириней: „При пребиваването на германските войски, носил се много коректно с квартируващите войници в Семинарията и служил за преводчик[15].“

Прочетете още „Архимандрит д-р Ириней поп Константинов – един малко познат свидетел за Христовата вяра[1]*“ →

Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1] – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was oc cupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

В постановление от 27.V.1954 година на заместник началника на МВР старши лейтенант Петър Станчев, по повод разработка „ЗВЕРОВЕ“, водена по линия на „БАНДИТИЗЪМ“ – още веднъж се установява, че „няма изградена нелегална въоръжена организация за сваляне на властта в Станке Димитрово и Радомирска околия, групата не поддържа връзка с нелегални, а при направените обиски не са намерени оръжия на склад, както твърди агент „Соколов“. Затова на 10.VI.1954 година групова активна разработка „ЗВЕРОВЕ“ е свалена от отчет като свещеник Михаил Апостолов е взет на лична активна разработка по линия на Духовенството под псевдоним „ЗВЕР“, а другите лица са свалени от отчет окончателно[33].

Намеренията на комунистите са пределно ясни. Видяхме, че контрареволюционна група, образувана с цел – сваляне на властта, не съществува. „Всичко е лъжа“, както признават агентите. И въпреки признанията, въпреки данните, които са изнесени по повод образуването на престъпна група, мероприятията срещу свещеник Михаил Апостолов не спират. Напротив!

През 1954 година на свещеник Михаил Апостолов Ананиев е заведено ОНД – оперативно наблюдателно дело „ЗВЕР“, което само след няколко месеца ще премине в „ЛАР“ – лична агентурна разработка. Делото е утвърдено на 25.IV.1958 година, по повод на това, че органите на властта разполагат с нови агентурни данни за свещеник Михаил, който поддържа връзка с нелегални, а именно с изменника на Родината Костадин Янков Попов. Въпреки липсата на категорични доказателства, както видяхме при първата разработка, Държавна сигурност продължават да настояват. Щом като „отпада“ уличаването в „Бандитизъм“ защо да не се опита с обвинение – връзки с „изменници на Родината“, ако пък и тези обвинения не издържат, ще се измисли нещо друго тогава, дори и това да противоречи на Конституцията от 1947 година[34].

От донесенията на „Беленски“, „Соколов“, „Винаров“ и „Величков“ е видно, че свещеник Михаил Апостолов е религиозен фанатик и държи за религията. Години наред раздава книги с религиозно съдържание сред учениците в село Делян и проповядва сред населението като говори, че има Бог и такива неща. Събира ученици от близките села и раздава книги – Жития на светиите, а през 1955 година разпространява катехизиси сред младежите. Разпространява още и списание „Духовна култура“, книгата „Майка Богородица“ от Чилингиров и История на Българската църква“. На събрание през 1954 година, проведено в село Овчарци, спори и изобличава партийни ръководители[35]. Отправя хули по адрес на СССР и към отговорни партийни кадри като ги нарича с най-обидни думи: „читаци, въшкари, които почерниха народо“. Продължава да пише изобличителни писма срещу партийни ръководители. Задава провокативни въпроси на лектори и хвърля упреци по адрес на Българската комунистическа партия. Подпомага шпиони на властта. Притежава оръжие и радиостанция. Говори, че скоро ще дойдат англичаните и американците да освободят България от „Червения дявол“. Всъщност доноса, че притежава оръжие, ще даде повод Държавна сигурност да се върне към първоначалното обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“, а това, че притежава радиостанция, с която да предава данни по радио „Свободна Европа“, скрита в едно от кубетата на църквата (църквата „Св. Николай“, в която служи изобщо няма кубета!), и да поддържа връзки с нелегални, ще доведе и до арестуването му като организатор и ръководител на революционна въоръжена група за сваляне на властта[36].

„Път към Голгота“

На 23.IV.1958 година, свещеник Михаил Апостолов е извикан от органите на реда като е проведен един от поредните разпити на „тъмно“, след това е освободен. Предупреден да не буни повече народа. Няколко дни по-късно – на 4.V. същата година, е арестуван по време на Литургия в църквата на село Делян, където служи, качен със сила в два джипа и откаран нанякъде. Спомените на Светлана Златарска за свещеник Михаил Апостолов, когато е едва на 7 години, по повод задържането му, са меко казано потресаващи. Какво ли е преживяло едно 7-годишно момиче, виждайки своя свещеник: качен на една каруца, вързан на дървен стълб с вериги през гърдите – бит, скубан по брадата и косата, разкарван през цялото село като някакво животно[37].

Интересен е факта, че свещеник Михаил Апостолов, в продължение на два дни след неговото арестуване, е в неизвестност. Едва на 6.V.1958 година се появява в милицията. Тогава е направена диктилоскопната регистрация, тоест снемането на пръстови отпечатъци[38]. Остава загадка къде се е намирал и какво е ставало с него от 4-ти до 6-ти същата година. Никой от близките му не знае, а и той никога не говори за това дори и със семейството си. Да не пропуснем да отбележим, че едно от първите му задържания на свещеник Михаил Апостолов е на дата 20.V.1958 година[39].

В разглеждане на материалите по следственото дело № 91 от 30.V.1958 година, водено от Йото Йотов, следовател при отдел на Държавна сигурност, постановява свещеник Михаил Апостолов да бъде привлечен в качеството на обвиняем по чл. 70, ал. 1 на основание чл. чл. 91, 92 от НК в това, че „От няколко години насам е ръководител на нелегална въоръжена контрареволюционна група, посветила се за цел да се бори срещу народната власт за свалянето ѝ[40].“

На 18.VII.1958 година Йото Петков, следовател при отдел в Държавна сигурност, преразглежда още веднъж събраните данни по дело № 91 и постановява, че събраните данни по делото изобличават свещеник Михаил Апостолов в: „Разгласяване на обиди и клеветнически твърдения, които имат за цел да уронват достойнството на българския народ и Народна република България. Изпращане на анонимни заплашителни писма на местни стопански ръководители, както и позиви с вражеско съдържание. Говорене на неверни твърдения, за да внесат смущение и недоверие в стопанския живот и мероприятията на властта“ по чл. 83, ал. I, 88 и 211 от НК[41].

На делото е даден ход на 22-ри и продължава до 24.VII.1958 година, гледано е от Софийския окръжен съд. Приложен е и графологичен анализ, с който се цели да се докаже, че анонимното писмо, което е представено като доказателство в съда, е писано от свещеник Михаил Апостолов. Анализът обаче показва друго. Няма сходство на съдържанието на писмото с почерка на свещеник Михаил Апостолов[42]. Писмото е написано с един разлят, неграмотен почерк, без пунктуации, а почеркът на свещеник Михаил Апостолов е обработен и стегнат. Човек, който пише статии и писма до вестници, издава брошури и така нататък. По делото са привлечени общо шестима, на които е повдигнато обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“. Връщат се на първоначалното обвинение, въпреки че нямат доказателства за образуването на такава престъпна група. На първо място, като ръководител и организатор на организацията е уличен именно свещеник Михаил Апостолов. Присъдата е произнесена на 24.VII.1958 година[43]. Всички се признават за виновни и молят за милост. По отношение на вината: свещеник Михаил Апостолов като вдъхновител на групата и обществено опасен елемент[44], е осъден на смърт чрез разстрел и конфискуване на цялото имущество, по чл. 70 ал. I от Наказателния кодекс. На смърт е осъден и Иван Серафимов. На останалите са дадени присъди от 5 до 15 години лишаване от свобода и парични глоби в различен размер. Отец Михаил Апостолов е подведен под отговорност и по чл. 88 от НК и по чл. чл. 210 и 211 от НК. По отношение на писмата, които е трябвало да предаде по радио „Свободна Европа, адвокатът на свещеник Михаил Апостолов Дюкеменджиев оспорва и се опитва да смекчи присъдата на доживотен затвор по чл. 36, т. 2 от НК, но без успех. Присъдите са произнесени[45]. В името на народа: ВИНОВНИ. Съдът признава присъдата на подсъдимите свещеник Михаил Апостолов Анакиев в това, че: „от 1955 до 1958 година в Станке Димитровска околия са образували група, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократичната власт в Народна република България, чрез преврат, терористически действия или общоопасни престъпления, като при това групата е била въоръжена, поради което и на основание чл. 70 ал. I във връзка с чл. 35 и 99 от НК, ги осъжда да изтърпят всеки един поотделно наказание – СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛВАНЕ, с лишаване от правата по чл. 28 от НК завинаги и конфискация на цялото им имущество[46].“

Мотивите на съда са следните: След 9.IX.1944 година „народната власт“ иззе фабрики, банки, мини и други, експроприира едрата градска собственост и предаде средствата за производство от ръцете на капиталистите в ръцете на работниците и трудещите хора. Премахна се всякаква експлотация от човек на човек и с всеки изминал ден се подобрява все повече културното и материално благосъстояние на трудещите се. Със своите речи и действия против мероприятията на народнодемократичната власт свещеник Михаил Апостолов, се опитва да върне селяните към предишната им изостаналост. Насаждането на религиозни чувства сред младежите е опит да руши делото на Партията. Посегателствата и обидите, за които той твърди, че му били нанесени от партийни ръководители, оформят вражеско настроение в него. Затова от 1955 година до 1958 година образува и ръководи престъпна група с цел събаряне и отслабване на народната власт, чрез преврат, терористични действия и други. Като най-учен и авторитетен човек, всички членове на групата го слушат и се подчиняват. Провежда също активна агитация  против образуването на ТКЗС. Свещеник Михаил Апостолов говори, че селяните били експлоатирани, че участието в ТКЗС води до мизерия и робство, че трябва да идват в Църквата, за да си починат от работата в стопанството. Пише анонимни писма и позиви като унижава с обидни думи наши ръководители. Говори, че „Българо-съветската дружба е само един параван на Москва за експлоатация на народа“ За целта контрареволюционната група се сдобива с оръжие: карабина „Манлихер“, пушка „Мартина“, още една бойна пушка, 3 бомби, 142 броя патрони, каменарски взрив, пердит, бокфордов фитил, капсули и една радиостанция, по която да предава съобщения до радио „Сво бодна Европа[47]“. Това е много арсенал!

Всъщност, намерените оръжия при щателните обиски, извършени в домовете на заподозрените, при направена експертиза от оръжеен специалист потвърждават, че това са оръжия, които не могат да бъдат използвани по никакъв начин, защото са ръждясали и негодни за употреба. Бомбите са неизползваеми, тъй като капсулите им са стари. Въобще целият процес е скалъпен, свидетелите са подбрани, а много вероятно някои от самите свидетели да са били и от самите доносници, закачени да него през годините[48].

След произнасянето на присъдата, снахите на свещеник Михаил Апостолов, обикалят неуморно по селата в търсене на подкрепа. Събират набързо повече от 200 подписа и жалби за неговото оправдание, като се надяват да бъде повдигнато и образуването на ново дело. Трудът им е възнаграден. Делото се гледа от Върховния съд на 16.IX.1958 година, но присъдата не е желана от никого. Върховният съд само потвърждава издадената смъртна присъда от 24.VII.1958 година на свещеник Михаил Апостолов, но намалява смъртната присъда на Иван Серафимов – от смъртна, на 6 месеца и парична глоба от 3,000 лв. Присъдите на останалите подсъдими са също силно редуцирани, някои наполовина, други се разминават само с парични глоби. Което показва и подсказва цялата пародийност на разследването и обвинението. На свещеник Михаил Апостолов е трябвало да му бъде затворена устата – по един или друг начин, трябвало е да замълчи и то завинаги. Но Господ още не бил казал последната Си дума[49].

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1] – продължение и край*“ →

Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*

Публикувано на от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

Увод

Ако Мене гониха и вас ще гонят (Иоан 15:20)

Слабото ни познание за „миналото“ на комунизма, за мащаба на преследването от страна на атеистичния режим спрямо Църквата и за това какво всъщност представлява той като идеология, ни поставя отново в изходно положение. Когато говорим за комунизма, обикновено си го спомняме с някакъв патос на нещо по-добро – от това, в което живеем сега: където било по-спокойно, където нямало бедни и всички били равни пред закона, където стандартът на живот бил по-висок, а небето било по-синьо и ясно. Въпросът, който трябва да поставим тук е: Защо продължаваме да живеем в тази деменция за миналото, в тази безпаметност, в тази „безумност“? Вероятно заради спомените на човек, които са странно нещо. Те не се подчиняват на никаква логика, но винаги търсят убежище там, където човек е бил млад и харесван от някого. Продължавам да мисля обаче, че един от възможните отговори за тази раздвоеност, се дължи именно заради случилата се фалшификация и подмяната на историята. И в нежеланието – това настояще днес, което ще премине в минало, да стане минало – различно – от миналото, което познаваме днес. И това минало, което ще стане настояще, да носи стойност в себе си за хората от бъдещето, различно от настоящето днес. Или, както казва Оруел в „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира бъдещето, контролира миналото. И все пак миналото, макар и по-природа изменяемо, никога не е било изменяно[3]“. Контролът над действителността продължава, затова и днес, когато има интерес към миналото на комунизма, най-вече от по-младото поколение, обикновено се питат неща от обща култура. Но какво е станало с изчезналите безследно стотици духовници? Защо беше ликвидиран елитът на България? Защо само Православната църква в България няма все още канонизиран нито един новомъченик след 1944 година? – са един друг вид въпроси, до които човек не би могъл да достигне, поради непознаването на историческите процеси преди и след 1944 година. Това е история, но особен вид история, която в училищата все още не се изучава, а младото поколение има стремеж и право да знае тази история. Абсолютната лъжа, станала въздух и климат, проникващ дълбоко в мисловния свят на поколения наред българи, заменила и заличила почти изцяло бележити личности от нашата най-нова история.

Затова е важно да поддържаме жива паметта за хората от този период: изтезавани и убити единствено заради духовния си сан на епископи, архимандрити, презвитери, дякони и монаси, а техния подвиг да послужи като пример и път към църквата за някои. Защото белегът за живота на една поместна Православна църква са нейните мъченици (свидетели) и изповедници, чиято канонизация днес би потвърдила единствено – преследването на Църквата Христова. Преследване, което се наблюдава през целия комунистически период. Такива са историите на стотици духовници, ликвидирани без съд и присъда през тази епоха, за които ще споменем по-долу. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7), което ни дава още една причина да помним.

Защото миналото ще бъде винаги неразгадано, ако за него не се говори с неподправените и достоверни изрази на езика на архивния документ или на общите места от историческата памет[4].

Предистория

Такива страдалци за вярата – кръвни и безкръвни, за които историята слабо или малко помни са: архимандрит Ириней – изгорен жив, иеромонах Паладий – запален жив; отец Лука Юруков – рязан парче по парче, изчезнал безследно; отец Константин Бъчваров – садистично изтезаван и разчленен; отец Петър Дивизиев – убит с кирка в главата; отец Рафаил Раев – заровен жив в яма с умрели животни и надупчен с шило в гърба, за да не избяга; отец Стефан Тафров, умъртвен на 6 октомври 1944 година по особено жесток начин (тялото му било извадено от планинска река, оглозгано от кучетата); отец Евстати Пандурски (Витошки) – изчезва безследно, веднага след 9.IX.1944 година; както и още 20 свещеника – от Софийско, пребити с тояги, като: отец Василий Дочев, отец Христо Стоименов, отец Иван Дреновски, Никола поп Тасев и други. Застреляният на 8.XI.1948 година митрополит Борис Неврокопски няма все още прослава. Врачанският митрополит Паисий, подложен на нечовешки мъчения в затвора, заедно с бъдещия патриарх Кирил: двамата са яздени като магарета и са принуждавани да лъскат тоалетните[5].

Такива са също и битият в ареста епископ Николай, по онова време ректор на Софийската духовна семинария; архимандрит Йосиф, секретар на Светия Синод; протосингел на Доростоло-червенска митрополия Василий, изпратен в лагер заради дочута критика; изчезналия безследно през 1948 година протосингел архимандрит Мирон, чиято единствена “вина“ била, че искал да възстанови организация „Християнски братства“, както и свещеник Михаил Лазаров Попов от село Пожарево, а също така и много други духовници, изтезавани от комунистите през тази епоха.

Все си мисля, че през 90-те години на XX-ти век, все още е можело да бъдат възстановени някои от историите, тоест липсващите парчета от пъзела, който днес се опитваме да подредим – поне на една по-голяма част от духовниците, тъй като спомените на хората, които са били свидетели или преки участници в процесите – съвестта им е можела да проговори, при един правилен подход от страна на църква и държава. Нали по това време управлява правителството на СДС с министър-председател Иван Костов, а някои от епископите на Българската православна църква по това време са дори депутати от това правителство.

Кой е свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки)?

За свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков се знае малко или почти нищо. Той е преследван и наблюдаван от Държавна сигурност повече от 12 години, а накрая е осъден на смърт чрез разстрел, по линия на „БАНДИТИЗЪМ“.

Той е роден на 18.IV.1899 година в село Овчарци, Дупнишко, българин, женен, с пет деца. Баща му Апостол Янакиев е роден в село Загоричани, Костурско, Егейска Македония. Да, това е същото село Загоричани, където на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, са изклани 52 мъже и момчета, и 7 момичета и жени, сред които и селския поп Стефан Николов. С кмета на селото и дъщеря му общият брой на убитите наброява 62 души – българи, християни. Кланетата са извършени от андартските чети, съвместно с турски войскови части[6].

Апостол Янакиев се преселва в Румъния, където първоначално се присъединява към четата на Ботев, но не минава Дунава. Участва като опълченец в боевете на връх Шипка (връх св. Никола). Сподвижник е на редица войводи от това време. След това известно време живее в село Рила, но когато умира жена му, той се оженва за Катерина Христова – майка на отец Михаил, и се премества в село Овчарци[7].

Михаил Апостолов произхожда от незаможно семейство. Има четири братя и една сестра (умира още като дете). Завършва прогимназия, която обхваща V-VIII клас. Още от малък заедно със семейството си, работи земеделие, а през 1930 година отива в Рилския манастир. Две години – до 1932 година работи там като горски работник. През 1933/34 година е домакин в манастирския метох в Дупница. През 1935 година се запознава с дядо Борис, който по това време вече е Неврокопски митрополит. Митрополит Борис издейства разрешение от Синода, за да може Михаил Апостолов да разпространява религиозна книжнина, икони и кръстчета сред населението в Софийско, Самоковско, Петричко и на други места. Също така през летните месеци събира билки, бере малини и горски плодове, за да докарва допълнителни доходи за семейството. Две години – през зимите на 1939/40 година събира помощи в Дупнишка околия, както и за сиропиталището в същия град. В много близки отношения е с архимандрит Калистрат, както и с дядо Борис Неврокопски (починал 1948)[8]. През 1944 година църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за дякон от дядо Борис, а на 14.VIII. същата година е ръкоположен и за свещеник от екзарх Стефан. Изпратен от дядо Борис на енорийска служба първоначално в село Куманич, Драмско, обаче след два-три дни е извикан от дядо Борис и назначен за енорийски свещеник на Дупнишките села Тополница и Делян[9]. Има вероятност свещеник Михаил Апостолов, тъй като е родом българин – от област Македония, да е изявил желание да бъде ръкоположен за свещеник и изпратен именно там, подобно и на други свещеници, за да помогне по организацията и конституирането на Струмишко-Драмска епархия на новоприсъединените земи, тоест в старите поселища на българите. Такова например е прошението на свещеник Сотир Димитров, роден в село Кърликьой, Серско, свещеник Иван Хр. Панковски, свещеник Христо Димитров от село Цапариво. През 1943/44 Светият Синод взема решение във връзка с изпращането в „новите епархии“ за командироване на допълнителни свещеници. Различното в случая е, че избора за тяхното командироване става „чрез жребии“. Митрополит Борис полага огромни усилия да намери и задържи на редовна служба в епархията достойни свещеници. Както казва: „По-добре е да има свещеници българи с духовни качества: вяра, благочестие, родолюбие, отколкото, ако ги няма[10].“ А свещеник Михаил Апостолов напълно отговаря на това описание.

Михаил Апостолов има жива връзка с Рилския манастир и вече като свещеник продължава по всякакъв възможен начин – легален и нелегален – да поддържа топли отношения с монасите Наум, Евлогий и Неофит, като ги снабдява с продукти от първа необходимост, с ясното съзнание, че тези негови действия могат и ще допринесат за утежнение и на без това тежкото му положение[11]. Постоянно организира поклоннически пътувания на младежи и възрастни до Рилския манастир, с цел да поддържа вярата сред населението жива[12]. Събира и раздава на бедни хора дрехи и пари, които отделя от свещеническата си заплата (при положение, че има 5 деца, а семейството му не е от най-заможните) в селата Самораново, Тополница, Сапарева Баня, Гюргево и околия, Бистрица и други[13].

Всъщност, свещеник Михаил Апостолов подозира, че е наблюдаван и следен, но не предполага, че хората, на които споделя и доверява, ще се окажат доносници, и едни от най-близките му хора. С брошурката под ръка, със съвети и молитви, свещеник Михаил Апостолов – като един Апостол – обхожда надлъж и нашир селата в околията. Той не воюва срещу човека, а срещу неверието на човек. Той не мрази, а прави добро на онези, които го мразят, благославя ония, които го проклинат, и се моли (дори, когато е в затвора) за ония, които го обиждат и гонят (вж. Матей 5:44[14]).

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*“ →

Свети Кирил Александрийски като екзегет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Боян Пиперов

„Кириле, като прие от Бога просвещаваща благодат и като се яви като бляскав светилник, ти ни озари със словесни лъчи…“ (Песен I-ва от канона)

1. Кратка биография

Св. Кирил Александрийски е роден в Египет и там прекарал целия си живот. Град Александрия бил център на неговата дейност. Рождената му дата е неизвестна. Някои предполагат, че е роден в края на 70-те години от IV-ти век[1]. Почти нищо не се знае и за младенческите му години. Ще е произлизал от видна александрийска фамилия. Бил племенник на александрийския патриарх Теофил. Според Сократ[2] (VII, 7) и някои други – бил негов братов син, но по-приемливо е свидетелството на Изидор Пелузийски[3], че бил негов сестрин син (I, 310). Според същия автор (I, 25) св. Кирил ще е живял известно време в пустинята при нитрийските монаси. С това може да се обясни и тясното му сътрудничество с тези монаси и през времето, когато той бил възведен на александрийската катедра. Дали св. Кирил е бил някога монах, засега е недоказано[4].

За времето си св. Кирил ще е бил човек с широко и завършено образование, което личи от трудовете му. Още от млади години изучавал Свещеното Писание и трудовете на предшестващите го свети отци, които той цитира на много места. Блестял с богословската си начетеност, тънък ум и пастирска ревност. Без съмнение неговото образование било ръководено от вуйчо му, който бил учен човек. Според тогавашните схващания завършеното образование предполагало обширна класическа школовка. Св. Кирил ще е изучавал и латински език, а може би е писал на този език. От съчиненията му срещу отстъпника Юлиан се вижда, че е познавал много добре и съчиненията на езическите писатели.

Напускал Александрия само във връзка с някои наложителни пътувания: за събора «При дъба», близо до Халкидон (402/3 година), за събора в Ефес (431 година) и за един кратък престой в Палестина (438 година).

На 14.X.412 година умрял Теофил, а съвсем наскоро след това св. Кирил бил поставен за александрийски патриарх[5]. Това станало с «народни смутове» и намесата на светската власт[6], понеже изборът му бил неудобен за властта в лицето на префекта Орест. След като заел този висок пост, св. Кирил посветил първите години от светителстването си на църковните дела в Египет. Това се налагало, защото Александрия бил размирен град и св. Кирил имал поддръжката на императора, само да може да се въведе ред в този град.

По нрав св. Кирил бил упорит, непреклонен пред трудностите, властен и разпален защитник на своите решения. Това се вижда от няколко примера.  Той не бил в добри отношения с местния префект Орест, който бил езичник. Това обаче не попречило на светителя да пише срещу езичеството и да вземе, макар и косвено, участие в публичното обругаване на префекта от страна на нитрийските монаси. Един от тях хвърлил камък върху префекта, за което бил измъчван и умрял. Св. Кирил го погребал тържествено и го провъзгласил за мъченик за Христовата вяра. Този му акт се сторил като пресилен и неправилен даже на много християни. Второ. Писал срещу юдеите, изгонил ги от Александрия и позволил имотите им да бъдат разграбени. Причината за това били разногласията и сбиванията между християни и юдеи. Префектът и този път се оплакал на императора, но безрезултатно[7]. Трето. Още в 403 година св. Кирил придружавал вуйчо си Теофил на така наречения събор «При дъба», на който бил осъден св. Иоан Златоуст, понеже нежелателно се намесил в разприте около Ориген. Св. Кирил дълго време след това не искал да вмести името на св. Иоан Златоуст в диптихите[8] на александрийската църква. Това станало едва в 418 година и то, както изглежда, под влияние на Изидор Пелузийски (Писмо I, 370).

От края на 428 година та чак до смъртта си (27.VI.444 година) св. Кирил действал недвусмислено и всеотдайно срещу еретика Несторий. Не преставал обаче да се занимава с усилена пастирска и учителска дейност.

Анастасий Синаит[9] дал на св. Кирил почетното име «печат на отците», защото изложил окончателно и защитил правилно учението за Света Троица.

2. Литературна дейност

Св. Кирил Александрийски бил много плодовит писател. Завещал ни е много беседи, трактати, тълкувания, писма и пасхални послания. В зависимост от съдържанието им, бихме ги определили като: екзегетични, апологетични, полемико-догматични и нравоучителни. В зависимост от поставената задача на настоящата кратка статия, ще се спра само върху екзегетичните (тълкувателните) му трудове и ще се опитам да кажа нещо за метода, по който св. Кирил е тълкувал.

Касиодор Сенатор[10] (Летописи II, 508) и Никифор Калист[11] (книга XIV-та, глава 14) свидетелстват, че св. Кирил изяснил цялото Свещено Писание, но онова, което е дошло до нас като чиста екзегеза, не обхваща всички книги на Свещеното Писание. Не е изключено, щото всички негови тълкувания да не са запазени. От оцелялото до наше време можем да посочим:

1. «За поклонението на Бога в дух и истина», трактат в 18 книги. Всъщност това е изтълкуване на Моисеевото Петокнижие. Св. Кирил изтъква, че Иисус Христос отменил Моисеевия закон само относно буквата, но не и по дух, съдържание и смисъл. Като преценява последователно тайнствено-духовния смисъл на всички постановления на Моисеевия обредов закон, авторът ни излага една цялостна история на божественото домостроителство на нашето спасение. Спира се и на всички предобрази, които имат отношение към Църквата.

2. «Изящни изречения» (на гръцки Глафира) в 13 книги. Може да се каже, че това е продължение и допълнително изяснение на казаното в първото съчинение. Пак въз основа на Петокнижието авторът прави опит да представи завършена история на старозаветната църква от Адам до Иисус Навин. Подчертани са най-ярките факти от тази история, които характеризират християнската идея за Божията грижа за нашето спасение. Св. Кирил открива във всички книги на Моисей предобрази на Христа.

3.Тълкувание на книгата на пророк Исаия.

4. Тълкувание на 12-те малки пророци.

5. Тълкувание на книга Псалтир. Дотук посочените трудове са запазени изцяло.

6. Известни са още и откъси от тълкувания върху следните старозаветни книги: пророк Иезекиил, книги Царства, Песен на Песните, книгата на пророк Иеремия, Варух и пророк Даниил.

7.От тълкуванията на новозаветните книги са запазени по-големи откъси само върху евангелията от Лука и Иоан, а незначителни части върху евангелието от Матей, Деяния на светите апостоли; от посланията на апостол Павел I и II до Коринтяните, до Евреите и Римляните; от съборните послания на апостолите Яков, Петър (I и II), на Иоан (I) и Юда.

Първото пълно, най-добро и най-точно издание на трудовете на св. Кирил е направено в 1538 година от Й. Ауберт, Париж, в 7 тома. То било преиздадено в Патрологията на Мин (1843-59 година) в гръцката серия, томове 68-77. Има и много други издания на отделни негови съчинения. Московската духовна академия също така е издала в 12 тома по-голяма част от съчиненията на св. Кирил, но изданието е недовършено[12].

Няколко думи за стила на св. Кирил. По този повод той сам говори за себе си, че му липсва риторическо образование и е далеч от стремежа да се домогва до изяществото на атическата дикция, а предпочита да пише кратко и по същество (Беседа II). Но независимо от това, у него се срещат рядко употребявани думи и атически езикови форми и обрати на речта. В това отношение той не е могъл да се освободи напълно от модата на своето време[13].

Прочетете още „Свети Кирил Александрийски като екзегет*“ →

Свети архидякон Стефан и неговата проповед пред Синедриона*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Денев

Св. архидякон Стефан бил един от 70-те ученици Христови. Принадлежал към Иерусалимската църква и бил ръкоположен за дякон от светите апостоли (Деяния на светите апостоли 6:5-6). Изпълнен с вяра и благодатна сила, той правел големи чудеса и личби между народа (Деяния на светите апостоли 6:8). Някои юдеи влезли в спор със Стефан, но не могли да противостоят на мъдростта и духа, с които той говорел (Деяния на светите апостоли 6:10). Последвало обвинение срещу него, че говори хулни думи против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11). Хванали го и го изправили на съд пред синедриона. Представили лъжесвидетели, които казвали: „Тоя човек не престава да говори хулни думи против това свято място и против закона, защото го чухме да казва, че Тоя Иисус Назорей ще разруши това място и ще промени обичаите, що ни е предал Моисей“ (Деяния на светите апостоли 6:13-14). Но Стефан бил невинен. Дееписателят св. евангелист Лука пише: „Всички, които седяха в синедриона се вгледаха в него и видяха, че лицето му беше като лице на Ангел“ (Деяния на светите апостоли 6:15). Това, обяснява св. Иоан Златоуст (347-407) била благодатта Божия, която изпълвала душата му и блестяла на лицето му[1].

Първосвещеникът попитал Стефан: „Това тъй ли е!“ (Деяния на светите апостоли 7:1). В отговор архидякон Стефан произнесъл дълга защитна реч и обвинил юдеите, че поради жестокосърдие те винаги са се противили на Светия Дух (Деяния на светите апостоли 7:2-56). „Като чуваха това, пише св. апостол и евангелист Лука, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него (Деяния на светите апостоли 7:54). А Стефан, изпълнен с Дух Свети, погледнал към небето, видял славата Божия и Иисус да стои отдясно на Бога, и казал: „Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деяния на светите апостоли 7:56). Но те закрещяли с висок глас, затулили ушите си и единодушно се нахвърлили върху него. Извели го вън от града и хвърляли камъни върху му, а Стефан се молел и думал: „Господи Иисусе, приеми духа ми!“ (Деяния на светите апостоли 7:59). След това коленичил и извикал с висок глас: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деяния на светите апостоли 7:60). И като казал това починал.

Св. Архидякон Стефан бил убит с камъни в Иосафатовата долина през 37-ма година. Според древно църковно предание благочестиви люде го погребали в имението на юдейския законоучител Гамалиил, който впоследствие повярвал в Христа и приел св. Кръщение.

Богослужебното честване на св. архидякон Стефан води началото си от дълбока християнска древност. В Апостолските постановления (IV-ти век) има предписание християните „да празнуват в деня на първомъченика Стефан[2]“ Светите отци Григорий Нисийски (331-394)[3] и Иоан Златоуст [4] пишат специални слова в негова чест.

През 415 година мощите на първомъченика били открити по чудесен начин и пренесени в Иерусалим. Впоследствие (около 428 година) те били пренесени в Константинопол и положени в храма „Св. Лаврентий“, а след това и в храм, построен в негова чест. Дясната му ръка се съхранява като свещена реликва в Серапионовата палата в Троице-Сергиевата лавра край Москва[5].

Църквата възпява св. архидякон Стефан с чудно хубавия тропар: „С добрия подвиг се подвизава, първомъчениче Христов и апостоле, и: изобличи нечестието на мъчителите. Убиван с камъни от ръцете на беззаконниците, ти прие венец от десницата на Всевишния и към Бога извика, като каза: Господи, не зачитай им тоя грях!“

Паметта му се чества на 27 декември.

Обвинението донесло, че Стефан произнесъл хулни думи против Моисеевия закон и Иерусалимския храм, против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11, 13-14). Архидякон Стефан трявало да докаже несъстоятелността на тези обвинения и да изясни истинските причини, поради които е подложен на съд. За целта избрал метода на историческото повествование, а след това и на прякото изобличаване на своите противници. Речта му е колкото защитна, толкова и изобличителна. Съдържанието и хода на мислите ѝ бихме могли да резюмираме накратко така: Не като хулител на Бога, Закона и храма стоя обвиняван и преследван, но като жертва на вашето противене на Бога и на Неговия Пратеник – противене, което вие сте наследили от вашите отци и което проявявате сега. Не е моя вината, че днес мене ме съдят, а ваша. Аз вярвам в истинския Бог и почитам Неговия свет Закон, но вие всякога се противите на Бога и на Неговия Закон и това ваше противене е причина сега вие да ме съдите като богохулник, и като оскърбител, на Закона и на светите места[6].

Архидякон Стефан започнал речта си с обръщението: „Мъже братя и отци!“ (Деяния на светите апостоли 7:2) – „почтително обръщение към присъстващите, първо – към всички присъстващи, и второ – към членовете на синедриона и старейшините“[7].

„Бог на славата, говори той, се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотомия, преди да се засели в Харан, и му каза: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та дойди в земята, която ще ти покажа“ (Деяния на светите апостоли 7:2-3).

Още първият израз „Бог на славата“ дава да се разбере, колко несправедливо е обвинението, че архидякон Стефан е богохулник (Деяния на светите апостоли 6:11). „С този израз, по тълкуванието на архимандрит Михаил, той нанесъл първия тежък удар на суетната представа на юдеите за значението на храма за прославата на Бога[8]“. „Ако Бог е Бог на славата, разсъждава св. Иоан Златоуст, то очевидно Той няма нужда от наша прослава или от прослава, посредством храма. Той Сам е Източник на славата[9]“.

Изразът „се бе явил“ говори за Бога като лъчезарна светлина (срв. Изход 24:16; 34:35; Исаия 6:3; Псалом 23:7; Деяния на светите апостоли 7:55).

Съобщението на архидякон Стефан, че Бог се явил на Авраам, когато той бил в Месопотамия, преди да се е заселил в Харан, наглед като че ли противоречи на казаното в книга Битие (11:32, 12:1), че Бог се явил на Авраам в Харан, а не в Месопотамия. Тук той получил откровение от Бога, за което съобщава Моисей (Битие 12:1), а не в Ур Халдейски, както говори по-нататък в речта си архидякон Стефан (Деяния на светите апостоли 7:4).

Архидякон Стефан изгражда своята проповед върху старо юдейско предание, според което първото явяване на Бога на Авраам е станало не в Харан, а в Ур Халдейски, за което Моисей не говори пряко. Там Тара, бащата на Авраам, получил откровение от Бога и тръгнал за Ханаан с цялото си семейство. Но по пътя в Харан той умрял и Бог отново се явил на Авраам и повторил заповедта си да продължи пътуването[10].

Преданието, че Бог се явил на Авраам още когато той е бил с баща си в Ур Халдейски намира потвърждение в Свещeното Писание. В едно от по-сетнешните си явявания Бог говори на Авраам: „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски“ (Битие 15:7). В книгата на Неемия четем: „Ти Сам, Господи Боже, избра Аврама, изведе го из Ур Халдейски и му даде име Авраам“ (9:7).

В Деяния на светите апостоли 7:3 архидякон, Стефан предава Божиите слова казани на Авраам при явяването Му в Харан като казани в Ур Халдейски, защото смисълът на заповедта Божия и тогава, и сега е един и същи, както тогава, така и сега[11].

Как справедливо отбелязва св. Иоан Златоуст „Нямало нито храм, нито жертвоприношения, а Авраам се удостоил с божествено видения[12].

Авраам, продължава архидякон Стефан, изпълни заповедта Божия, излезе от земята Халдейска и се засели в Харан, а „оттам, след бащината му смърт, Бог го пресели в тая земя, дето вие сега живеете. И не му даде в нея наследство ни една стъпка, а обеща да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ (Деяния на светите апостоли 7:4-5).

И тук архидякон Стефан като че ли е в противоречие с казаното в книга Битие, що се касае до хронологията.

Св. архидякон Стефан (1-37)

Според книга Битие, до рождението на Авраам, Нахор и Аран, Тара бил на 70 години, а всичките му дни на земята 205 години (Битие 11:26, 32). При излизането си от Харан Авраам бил на 75 години (Битие 12:4). При това положение излиза, че Тара е живял не 205 години, а 145 (70+75=145). Би трябвало да преживее още 60 години след излизането на Авраам от Харан. Тук „противоречието“ е лесно обяснимо. Тара е бил на 70 години не когато се е родил Авраам, а най-големият му син Аран. След него идва Нахор и чак тогава Авраам, който в повествованието на Моисей е поставен на първо място (Битие 11:26). Авраам е поставен на първо място не по старшинство на възрастта, а поради това, че бил избран от Бога за родоначалник на израилския народ. При това положение Битие 11:26 бихме могли да изтълкуваме така : Тара бил на 70 години, когато се родил първият му син Аран. Колко време след това се е родил Нахор, а след него и Авраам, Моисей не съобщава. Твърдението на архидякон Стефан, че Авраам излязъл  от Харан след смъртта на баща си дава основание да се мисли, че Авраам се е родил тогава, когато баща му е бил на 130 години (205-75), което е твърде вероятно и правдоподобно. Очевидно и в този пункт архидякон Стефан се основава на древно юдейско предание, което не противоречи на казаното в книга Битие[13].

Изразът „и не му даде в нея наследство ни една стъпка“ като че ли не се съгласува със съобщението в книга Битие (23-та глава), че Авраам закупил от Хетеевия син Ефрон нива с пещерата Махпела, за, да погребе жена си Cappa. – Тъкмо това обстоятелство, говори Александър Павлович Лопухин, показва, че Бог не му е дал в наследство тази земя. Иначе защо е било необходимо Авраам да прави покупка за погребението на Cappa? Тук, според него, става дума за първоначалното пребиваване на Авраам в Ханааската земя, преди обрязването му (Деяния на светите апостоли 7:8), когато той не е владеел нито „стъпка“ земя[14].

Но Бог обещал „да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ – Този израз, според тълкуванието на архиепископ Теофилакт Охридски, „показва, че Бог е силен от невъзможното да направи възможно[15]“. Той, според св. Иоан Златоуст, говори за великото Божие човеколюбие, но и за голямата вяра на Авраам [16].

И всичко това, според архимандрит Михаил е „дар Божи“[17]. „И което е особено важно, пише св. Иоан Златоуст, „обещанието е било дадено преди обрязването, преди жертвите, преди храма[18]“.

И говори, продължава речта си архидякон Стефан, Бог на Авраам: Потомците ти ще бъдат пришълци в чужда земя и ще бъдат поробени и притеснени четиристотин години. Но Аз ще съдя оня народ, под чието робство ще бъдат; и след това те ще излязат и ще ми служат на това място“ (Деяния на светите апостоли 7:6-7). – Тук архидякон Стефан напомня за робството в Египет, което по точното указание на Моисей продължило четиристотин и тридесет години (Изход 12:40). Приведеният текст от Битие (15:13-14) сочи кръгло цифрата четиристотин.

„И даде му завет за обрязване“ (Деяния на светите апостоли 7:8а). – Обрязването е външен знак на сключения между Бога и Авраам завет, тоест съюз (Битие 17:11). Изразът на архидякон Стефан, че този завет е даден от Бога, по думите на Александър Павлович Лопухин „дава да се разбере, че той е свободен и милостив дар на Авраам и потомството му от Бога“[19].

„След това, отбелязва архидякон Стефан, той (Авраам, скоби мои) роди Исаака и го обряза на осмия ден; а Исаак роди Иакова, Иаков пък – дванайсетте патриарси“ (Деяния на светите апостоли 7:8б). – Патриарси той нарича децата на Иаков, които са родоначалници на 12-те Израилеви колена.

Нататък припомня историята на Йосиф (Деяния на светите апостоли 7:9-19). Разказът му е по библейския текст (Битие 37, 39-50 глава). Още в началото на повествованието си архидякон Стефан заявява: „Патриарсите завидяха на Йосифа и го продадоха в Египет: ала Бог беше с него, избави го от всичките му неволи и му дарува благоволение и мъдрост пред фараона, египетски цар, който го и постави началник над Египет и над целия си дом“ (Деяния на светите апостоли 7:9-10). – „Не без особено намерение, пише Александър Павлович Лопухин, Стефан говори за тази завист, но с цел очевидно да покаже, че подобно чувство са имали съдиите против Господ Иисус, чийто предобраз е бил Йосиф“[20]. „Същото, говори св. Иоан Златоуст, било и с Христа, тъй като Йосиф бил негов предобраз“[21].

Прочетете още „Свети архидякон Стефан и неговата проповед пред Синедриона*“ →

Учението на св. Григорий Богослов за тайнството Кръщение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Петев

След възкресението Си Господ Иисус Христос, изпращайки Своите ученици на мисионерска проповед в света, им дал следната заповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:19-20).

Смисълът на този евангелски текст е твърде важен. От него може ясно да се разбере, че изкупителното дело на Иисус Христос не е кратковременно явление в този свят, че то не е приключило с Неговото възкресение, че не се ограничава само в рамките на земното Му служение. Универсалният характер на Неговото изкупително дело продължава, както Сам Той посочва, „до свършека на света“, тоест до Неговото второ пришествие. Затова и специалното Му поръчение към апостолите относно приелите Неговото учение било, след като ги кръстят, да ги учат да пазят всичко, което Той е заповядал.

За да усвояват поколенията успешно извършения от Иисус Христос изкупителен подвиг Той основал Църквата – Тялото Христово, като пазителка на благодатните дарове, преподавани на вярващите чрез извършваните в нея от иерархическите лица особен вид свещенодействия. Измежду всички богоустановени свещенодействия централно място заемат тези от тях, чрез изпълнението на които на вярващите се преподават благодатните дарове на Светия Дух и които свещенодействия носят наименованието тайнства.

Според Богооткровеното учение, апостолското предание и древноцърковната практика тайнството Кръщение заема първо място сред другите тайнства, което вече показва и неговото голямо значение и изключителна важност. Без тайнството Кръщение никой не може да стане християнин, не може да стане член на Църквата Христова. На това основание Православната църква учи че „тайнството Кръщение е врата, през която се встъпва в Църквата и условие за участие в другите тайнства[1]“.

Като най-добри и верни тълкуватели на богооткровеното учение светите отци отделят достатъчно внимание върху тайнството Кръщение. В цялата светоотеческа литература това тайнство се разглежда „като едно от най-важните благодатно-спасителни свещенодействия[2]“.

За същността, смисъла и значението на тайнството Кръщение, както и за необходимостта от него за човека говори и св. Григорий Назиански, наричан още Богослов , който, заедно със св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст, е един от най-из-тъкнатите светила на богословската мисъл през IV-ти век. На тайнството Кръщение той посветил специално слово – „In sanctum baptisrra“ („За светото кръщение“), произнесено на следващия ден след празника Рождество Христово. „Вчера ние отпразнувахме пресветлия ден на Рождество, и подобаващо беше да направим тържествен деня на нашето спасение… Днес пък, казва светителят, ще поговорим накратко за кръщението и неговото благодатно въздействие върху нас…, защото да се познава силата на това тайнство е вече просвещение[3]“.

След като на празника Рождество разкрил богословското съдържание и догматическия смисъл на Боговъплъщението, че заради нас и нашето спасение „Безплътният се въплъти…, Невидимият стана видим, Неосегаемият осезаем…, Син Божи стана Син Човечески[4]“, съвсем методично св. Григорий Богослов счел за необходимо да разясни смисъла и значението на тайнството Кръщение, чрез което се получават благодатните спасителни дарове на Светия Дух.

Най-напред св. Григорий говори за няколко вида кръщения, като това на Моисей, на св. Иоан Предтеча, установеното от Иисус Христос истинско тайнство, кръщение с мъченичество и кръв, кръщение с покаяние и други. Но не всички според, него имат характер на тайнство.

„Да поразмислим малко, казва той, за разликата в кръщенията[5]“, тоест да се погледне по-отблизо върху тяхната разлика по съдържание, смисъл и изпълнение.

За да разкрие по-добре вътрешното съдържание на тайнството Кръщение и да изясни по-пълно неговата необхо­ димост и сотириологическо значение за човека, св. Григорий Богослов го съпоставя с подобни извършвани действия в Стария Завет. Кръщението, което извършвал Моисей с вода в облака или морето (1 Коринтяни 10:2), било юдейско и имало само „предобразен смисъл[6]“. Така, казва св. Григорий, го разбирал и св. апостол Павел[7]. Кръщението пък, което извършвал св. Иоан Предтеча, не било вече по юдейски, защото освен с вода било придружавано и с покаяние, но, поради отсъствието на Духа, и то не било съвършено[8]. Само Кръщението, което е установено от Иисус Христос е истинско, защото е духовно и в това именно се състои неговото съвършенство[9]. Както се вижда, св. Григорий Богослов подчертава преди всичко богоустановения характер на тайнството Кръщение, което в сравнение с извършваните от Моисей и св. Иоан Кръстител свещенодействия има съвсем друго, коренно различно съдържание и измерение, и чието предназначение се определя от плана на Божието домостроителство за освобождаване на човека от всички грехове. Св. Григорий Богослов не пренебрегва външната страна на тайнството Кръщение, но поставя ударението върху неговата вътрешна духовна същност, в която се състои и съвършенството му. „Зная, казва светителят, и четвърто Кръщение – Кръщение с мъченичество и кръв, с което се е кръстил и Сам Христос и което е много повече за уважение, доколкото не се осквернява с нови грехове. Зная също още и пето – със сълзи, но то е най-трудно“[10]. Св. Григорий не отрича благодатното въздействие и спасителното значение на четвъртото и петото тайнство Кръщение, но те според него нямат общозадължителен характер, а се извършват само при крайно изключителни обстоятелства и извънредни случаи.

Изкуплението на човека по мнението на назианския богослов е дело на Божията милост, защото лишеният от общение с Бога и носещ в себе си помрачената от греха природа паднал човек не е в състояние със собствени сили да се приближи до Бога и да възвърне загубеното си блаженство. Единствено само на Бога е свойствено да не греши и донякъде на ангелското естество като най-приближено до Него, а да греши е присъщо на човека като същество сложно, но Бог, нежелаейки да остави Своето създание без помощ и както някога несъществуващото привел в битие, така и получилото вече битие човешко естество решил да възстанови чрез Кръщението, та ние, обновявайки се, да довършим своя дълъг и труден житейски път[11]. Затова на Кръщението св. Григорий гледа като на велико и чудно тайнство, дадено от Бога за спасението на човека, чрез благодатните освещаващи дарове на което може да се възстанови и обнови помраченият от първородния грях образ Божи в човека.

Според св. Григорий Богослов тайнството Кръщение не е само средство за опрощаване на грехове, но то е и истинско съсредоточие и богато съкровище на всички християнски блага, получавани чрез него. Това прави неговото навременно приемане още по-необходимо и крайно наложително. Понеже мнозина от съвременниците на св. Григорий Богослов по различни предлози и мотиви отлагали времето за приемане на така необходимото за човека тайнство Кръщение, а може би и за да предизвика техния интерес преди да е разкрил догматическия му смисъл, още в самото начало на словото си за Кръщението светият отец счел за необходимо да изтъкне плодовете на тайнството, да подчертае богатото разнообразие на благодатните и спасителни дарове, които вярващите получават чрез него. Може би именно с оглед на тези толкова разнообразни по силата си спасителни дарове, за Кръщението били в употреба много и различни наименования, за някои от които съобщава и които споделя и св. Григорий Богослов.

Едно от най-често употребяваните наименования за тайнството Кръщение било „просвещение“, както и сам светителят казва, че „да се познае силата на това тайнство е вече просвещение“. „Просвещението според тогавашното мислене е светлина за душата и промяна на живота. Просвещението е помощ за нашите немощи, отделяне от плътта, следване на Духа, общение със Словото… Просвещението е колесница възнасяща към Бога, съпътстване на Христа, подкрепа на вярата, съвършенство на ума, ключ за Царството небесно[12]“.

Според св. Григорий Богослов тайнството Кръщение се нарича още и „светлина“. Като изброява редица библейски примери, където светлината е показана като положително явление (например ангелската светлина като струя от Божествената; човекът като светлина, доколкото се стреми към богоуподобяване; първоначалната светлина при сътворяването на света; светлината, явила се на Моисей в огъня; светлината, отвела мъдреците до Витлеемската пещера; светлината, озарила св. апостол Павел, за да прозре истината и други), св. Григорий Богослов казва, че „над всичко това светлина в собствен смисъл е просвещението на Кръщението…, в което се заключава великото и чудно тайнство на нашето спасение[13]“. Тази светлина по думите на св. Григорий „се съзерцава в Отца и Сина и Светаго Духа[14]“, защото Бог е най-висшата, най-недостъпна и неизказана светлина[15].

Св. Григорий Богослов сравнява тайнството Кръщение още и с второ раждане. Като съобщава, че Свещеното Писание говори за „трояко раждане: раждане плътско, раждане чрез кръщение и раждане чрез възкресение[16]“, св. Григорий не намира за необходимо да коментира първото и последното, защото първото е дело на нощта – плътско, третото в един миг ще събере цялото творение пред Твореца, за да даде отчет за праведния или неправедния си живот, но на второто раждане той се спира по-специално[17]. „За нас сега е необходимо да поразмислим, казва светителят, за средното раждане[18]“. Второто раждане или раждането чрез Кръщение според назианския светител „е дело на деня, то е свободно, унищожава страстите, отмахва всякакво покривало, лежащо върху нас от рождение, и ни възвежда към небесния живот[19]“.

Съдържанието, смисъла и значението на тайнството Кръщение св. Григорий Богослов най-добре разкрива и изяснява когато говори за разликата между двата необходими елемента на това тайнство – външният, видимият, телесният, и вътрешният, невидимият, духовният. „Тъй като ние, казва той, се състоим от две естества, тоест от тяло и душа, от видима и невидима природа, то и очистването е двояко, а именно: с вода и Дух; едното се приема видимо и телесно, другото в същото време се извършва безтелесно и невидимо; едното е образно, а другото е истинско и очистващо самите глъбини; а това, подпомагайки първото раждане, от стари ни прави нови, от плътски, каквито сме ние сега, богоподобни…, защото под сила на Кръщението трябва да разбираме завет с Бога за встъпване в друг живот и за спазване на по-голяма чистота[20]“.

Тайнството Кръщение според учението на св. Григорий Богослов е преломен, повратен момент в психо-физическата структура на човека и в начина на неговото по-нататъшно съществуване. Като не подценява литургическата страна на тайнството Кръщение, той обръща по-голямо внимание на неговата догматическа страна, защото, както сам той се изразява, „едното е образно, а другото истинско“. Вътрешното невидимо действие на тайнството Кръщение с преподаваните чрез него благодатни изкупителни дарове води към коренни изменения в духовната същност на кръстения човек – от стар в библейски смисъл го прави нов; от плътски в нравствен смисъл го прави богоподобен.

Установеното от Иисус Христос тайнство Кръщение според учението на светителя има строго определено предназначение и конкретно посочен адрес. То е привилегия на човека, отнася се само до него и няма отношение към другото творение. С получената чрез Кръщението изкупителна благодат човек се освобождава от най-страшното за него по отношение на неговото спасение: Кръщението го освобождава от наследствения първороден грях, за отстраняването на който той няма в себе си собствени сили. Освен очистването на онаследената от прародителите греховност човек се омива и от всички лични грехове, сторени до момента на Кръщението. „Тази благодат и сила на Кръщението не потапя света, както в древност, но изчиства греха във всеки човек и напълно измива всяка нечистота и скверност, привнесена от повредата[21].“ До Кръщението човек е плътски настроен и отдалечен от Бога, след Кръщението обаче той се променя и преобразява, възсъздава и възобновява древното си състояние и със цялото си същество става Христов. „В Христа се облякох, казва св. Григорий, в Христа се преобразих чрез Кръщението[22].“ Тайнството Кръщение е съучастие в живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос. „С Христа се погребахме чрез Кръщението, пише светият отец, та с Него и да възкръснем, с Него ще се спуснем (в гроба), та с Него да се издигнем на висота, с Него ще изгреем, та с Него и да се прославим[23].“ Това тайнство възстановява Божият образ в падналия човек, очиства душата на християнина от всякаква греховност, по силата на които той става вече нов човек, способен да встъпи в тесен съюз с Бога. „Този купел, казва светителят, да бъде за тебе очистване не само на тялото, но и на образа Божи, не само измиване на греховете, но и изправяне на живота. Нека омие не само предишната нечистота, но да очисти и източника[24].“ Чрез силата на благодатните дарове на Светия Дух, получавани по невидим начин в тайнството Кръщение, християнинът трябва по друг път или, както се изразява св. Григорий, „под сила на Кръщението трябва да разбираме завет с Бога за встъпване в друг живот“. Възроден духовно, той вече доброволно и съзнателно се обвързва с изискванията на новите условия. Създадените обаче, така да се каже, неписани договорни отношения между човека и Бога „изискват спазването на по-голяма чистота“, по-възвишен духовен живот, по-големи усилия в нравственото усъвършенстване, защото в обратен случай на неизпълнение или нарушаване на поетите задължения, по думите на св. Григорий, „ще бъдем виновни пред Истината не само за предишните грехове, но и за лъжи[25]“.

В разсъжденията си за тайнството Кръщение св. Григорий Богослов уместно и напълно логично засяга въпроса и за триипостасното битие на Божията същност, в чието име се извършва тайнството. Кръщението не е чисто формален акт, заключаващ се само във външното действие. За него е необходимо и вътрешно, съзнателно духовно участие и на самия кръщаем, когато се касае разбира се до кръщаването на възрастни, а при малолетните, това изискване се отнася до техните родители и духовните им възприемници. За да бъде Кръщението действително, трябва да бъде извършено по установената църковна практика с „вода и Дух[26]“при наличието на кръстител и кръщаем и то в името на Св. Троица, както е заповядал Христос, и в което се изразява обективната страна на тайнството. За да бъде обаче тайнството Кръщение не само действително, но и действено, тоест за да могат да се усвоят и благодатните изкупителни дарове, които то дава, по мнението на св. Григорий е необходимо и наличието на изповядана от страна на кръщаващия се вяра, в което се състои и неговата субективна страна. „Свидетелствам пред Бога и пред избраните Ангели, казва светителят, че ти ще бъдеш кръстен с вярата си[27]“. С оглед на тази необходимост от изповядване на вярата назианският богослов полагал не малко усилия за религиозното просвещение на желаещите да приемат Кръщението, като многократно напомнял: „Пази това изповедание на вярата в името на Отца и Сина и Светаго Духа[28]“. Вярата за желаещия да приеме тайнството Кръщение е необходима предпоставка и предварително условие, за да може той свободно и съзнателно да пристъпи към кръщалния купел. „Това изповедание ти поверявам сега, казва той, с него ще те потопя, с него и ще те извадя[29]“. Изповядването на вярата в триединия Бог не е само една формална, моментно изказана формула или еднократно изречена фраза от кръщавания пред самия кръщален купел, а остава в него за през целия му живот. „Тя (тоест изповяданата вяра, скоби мои), казва св. Григорий Богослов, ще ти даде за цял живот другар и застъпник – едното Божество, едната Сила, Която се открива в Три единично и обхваща Трите разделно, без различие в същностите или естествата, не се уголемява и не се умалява чрез прибавяне или отнемане, навсякъде еднаква, навсякъде една и съща, както едната красота и едното величие на небето. То е Три безкрайни на безконечната съестественост, където всяко умовъзприемано самó по Себе Си е Бог, както Отец и Син, Син и Дух Свети, със запазване на личното свойство у Всяко, и Трите умовъзприемани заедно са Бог[30]“.

Прочетете още „Учението на св. Григорий Богослов за тайнството Кръщение*“ →

Живот и дейност на св. Василий Велики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия К. Цоневски

През първите два века от историята на Църквата и богословската мисъл изпъкват на преден план Малоазийските църкви, където предимно са живели или откъдето произхождали бележити църковни отци и писатели – св. Игнатий Богоносец, св. Поликарп Смирненски, св. Ириней Лионски, – които имат безспорни заслуги за разкриване и изясняване на основни истини на нашата вяра и за поставяне основите и развитието на богословската наука. Третият век отбелязва предимството на Египет и Северна Африка с видните представители Климент Александрийски и Ориген, Тертулиан и св. Киприан Картагенски. През първата половина на IV-ти век – начало на разцвета на богословската мисъл и наука – водещата роля принадлежи все още на Египет: тук, в Александрия, процъфтява богословската дейност на св. Атанасий Велики, тук се поставя началото на монашеството. През втората половина на IV-ти век, когато първенството на Египет се оспорва с успех от Константинопол и Рим, Малоазийските църкви отново си възвръщат предишния блясък и величие. Това се дължи безспорно на тримата велики кападокийци – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски, – назовавани с пълно право „ярко тризвездие над небосклона на Малоазийската църква[1]“. Първенството между тях принадлежи на св. Василий.

Св. Василий е роден около 330 година в Неокесария, неголям град в областта Понт, Мала Азия. Произхождал от знатно и благочестиво семейство, което се отличавало с твърдата си и непоколебима вяра и християнски добродетели. Особено големи грижи за възпитанието на малкия Василий полагали майка му Емелия, дъщеря на мъченик за вярата, и баба му св. Макрина. Ревностна почитателка на св. Григорий Неокесарийски, св. Макрина успяла да посади в душата на Василий, както сам той свидетелства по-късно в зряла възраст, духа и учението на Неокесарийския Чудотворец[2]. В научните и културните интереси той бил въведен от ранна детска възраст от своя баща, също Василий – виден ритор и юрист в Неокесария. Бащата не желаел неговият даровит син да остане с едностранчиво образование[3], затова го изпратил да се учи в Кесария, главен град на Кападокия. Тук той се запознал със също бележития по-късно църковен отец св. Григорий Богослов. Училището завършил за радост и удивление на своите учители с блестящ успех. „Нека разкажат самите тези – говори след смъртта на св. Василий в своето надгробно слово за него св. Григорий Богослов, – които са учили Василия и са се насладили от неговата ученост, нека разкажат за всичко, което той е бил за своите учители, за всичко, което той е бил за своите другари, като съперничел с първите, а превъзхождал вторите във всички области на образованието; колко много слава той си спечелил всред всички в краткия период от време както между простия народ, така също и между ръководителите на държавата, като проявявал познания, които далеч превъзхождали възрастта му, и устойчивост на характера, която превъзхождала неговите познания. Той е бил ритор сред риторите много по-рано преди да получи катедрата по риторика, философ сред философите дори по-рано, преди да е изучил философските системи – което е било по-важно от всичко – свещеник за християните дори по-рано от своето свещенство. Всичко това му признавали всички и във всичко[4].“

След като завършил кесарийското училище, Василий подирил по-високо образование във висшето училище в Константинопол, чиято гордост и украшение тогава бил прочутият учител по риторика Ливаний. Със своето голямо трудолюбие, рядка сериозност, нравствена чистота и бляскав успех Василий бързо привлякъл върху себе си вниманието на своите учители и спечелил тяхната любов. Жажда за все по-големи знания обаче го подтикнала да напусне Константинопол и, вече двадесетгодишен, да се отправи за Атина, прочута със своя университет и средище на тогавашните наука и култура, „обител на науките“ по думите на св. Григорий Богослов[5], Елдорадо за ораторското изкуство[6]. В Атина Василий слушал лекциите на прочутите ритори Химерий и Прохерезий[7] и изучавал философия, литература, риторика, математика, астрономия, геометрия и медицина. Тук той отново срещнал св. Григорий. Дълбока, сърдечна и искрена дружба свързала за цял живот двамата бъдещи велики църковни отци и учители. Множество студентски землячески дружества внасяли оживление и разнообразие в живота на студентите и отвличали вниманието им от преките им задължения. Влизането в тези дружества се предшествало от различни не твърде красиви и прилични обичаи и церемонии. А и изобщо студентският живот в Атина бил твърде свободен и понякога излизал вън от всякакви нравствени норми и задължения[8]. Но двамата приятели – Василий и Григорий -не били увлечени от общия поток. Суетата и светските развлечения били чужди за тях. Те дирели само полезното и възвишеното, като им били известни, както свидетелства св. Григорий, само два пътя: единият водел към свещените храмове и тамошните учители, а другият, който не можел да се сравнява по достойнство с първия, водел към учителите на външните науки; другите пътища – за празненствата, за зрелищата, за народните сборища, за пиршествата – те предоставяли на онези, които намирали смисъл в тях[9].

В Кесария, Константинопол и Атина св. Василий получил всестранна подготовка за своята бъдеща архипастирска дейност. След близо петгодишно пребиваване в Атина, въпреки опитите на учителите му да бъде задържан там, той се завърнал около 356 година в родината си, „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[10]“. Пред него се откривали всички възможности за блестяща кариера като учител по красноречие и адвокат. Той обаче не се поблазнил от светския живот с неговите развлечения. Избрал тесния и труден път, като се посветил всецяло в служба на Бога и ближните. След като приел св. кръщение от Кесарийския архиепископ Дианий, той раздал на бедните предоставеното от родителите му наследство и се посветил на монашески и подвижнически живот. За да се запознае по-добре с монашеския живот и за да намери примери за назидание и подражание, св. Василий предприел пътешествие в Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет. Животът на отшелниците, които той посетил, го затрогнал и пленил. Той се учудвал на тяхното голямо въздържание и рядко търпение в изнурителната работа, изумявал се от непрестанните им молитви и бдение. Техният живот му разкрил на дело какво значи да бъдеш тук на земята „чужденец и пришелец“ (Евреи 11:13) и какво значи да чувстваш, че имаш „живелище на небесата“ (Филипяни 3:20). Студената звездна нощ на светската мъдрост изчезнала, озарила го освежителната слънчева светлина на Евангелието[11]. В душата му пламнало желание, „доколкото е възможно, да стане подражател на тези мъже[12]“. След двегодишно странстване той се завърнал отново в родината си и основал близо до Неокесария на брега на рeка Ирис в пълна усамотеност своето първо монашеско общежитие. Наскоро, около 358 година, при него отишъл добрият му приятел св. Григорий. Двамата се отдали на четене и изучаване Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели, физически труд и молитва. Плод на изучаването Оригеновите съчинения е трудът им „Добротолюбие“ – сборник от избрани места от тях[13]. Тук със съдействието и помощта на св. Григорий св. Василий съставил бележитите свои монашески правила[14].

В началото на 360 година св. Василий трябвало да наруши своя уединен подвижнически живот и да отиде в Константинопол, за да вземе участие в борбата против арианите в защита на Православието, след което отново се завърнал в своя манастир. В 364 година, когато при управлението на император Валент арианството взело застрашителни размери, по настояване на Кесарийския архиепископ Евсевий св. Василий се съгласил да се върне в Кесария и да бъде ръкоположен за презвитер. Станал най-близък и предан помощник на своя епископ в управлението на Кесарийската църква. За архиепископ Евсевий не е било лесно да се справи с тежката църковна обстановка, понеже бил ръкоположен за епископ из средата на миряните и нямал необходимата подготовка[15]. Затова помощта, която му оказвал св. Василий, била незаменима. По думите на св. Григорий Богослов той „умъдрявал, подчинявал се, давал съвети, бил у предстоятеля всичко – добър съветник, изкусен помощник, тълкувател на словото Божие, наставник в делата, опора на старостта, пазител на вярата, най-надежден от клириците и по-опитен от миряните, най-верен във вътрешните дела, най-деен във външните[16]“. Като не забравял призива на Христа за дейна любов към ближните (Матей 25:30, 40), св. Василий полагал всестранни отечески грижи за бедните, болните, страдащите и нуждаещите се. Тези му грижи се проявили особено през време на големия глад в Кесария и околността в 368 година поради продължителна суша, когато се открили с всичката сила и острота големите социални противоречия в живота на съвременното му общество. Из града и околностите му се движели гладни и изнемощели, с бледи безжизнени лица, с хлътнали и потъмнели очи мъже, жени, деца и старци, които напразно очаквали помощ от богатите; други пък, като нямали вече сили да пристъпят прага на своя дом и да подирят някъде подкрепа и помощ, се гърчели в жестоките мъки на гладната смърт[17]. При тази потресаваща картина на народни бедствия, страдания и въпиющи социални противоречия сърцето на св. Василий се обливало в кръв и в душата му все повече се разгарял пламъкът на братската любов[18]. Той виждал ясно колко много е необходим сега за бедните и страдащите. Произнесъл пламенно слово, в което призовавал богатите да отворят хранилищата си със запаси и да подпомогнат нуждаещите се. Сам дал личен пример, като употребил в полза на гладуващите цялото свое имущество, останало му в наследство след смъртта на майка му[19].

В 370 година, след смъртта на архиепископ Евсевий, св. Василий бил избран и ръкоположен за кесарийски епископ. Изборът му не минал „без затруднения, завист и противодействие[20]“. Св. Василий имал и врагове: богатите и отдалите се на суетен и разкошен живот не искали да имат в неговото лице безпощаден, макар и напълно справедлив, изобличител; мнозина християни не желаели да имат такъв голям противник на смущаващите и нарушаващите чистотата на нравствения живот циркови игри и развлечения; мнозина от епископите, които не били още утвърдени и дори се колебаели в своето православие, също били против него; а не малцина въставали против неговия избор поради страх от император Валент, който не би търпял за кесарийски архиепископ такъв смел противник на арианството и неуморим защитник на православието като св. Василий. Някои от противниците на св. Василий въставали против избирането му поради разклатеното му здраве. Това дало повод на епископ Григорий Назиански (бащата на св. Григорий Богослов) в писмо до кесарийци да им отправи въпрос от епископ ли се нуждаят или от гладиатор[21]. Станало нужда да се намеси и вземе участие в избора и ръкоположението на св. Василий сам престарелият Назиански епископ. Въпреки всичко това, със своята голяма любов и бащински грижи за всички, които се нуждаели от неговата подкрепа, св. Василий успял да спечели сърцата дори и на противниците си. Той се отдал с още по-голяма ревност и преданост на своето високо и отговорно служение. С рядка всеотдайност посветил и своето време, и своите приходи, и своята ученост, и своите сили и дарования, и своето сърце за благото на своето паство и в служба на Църквата. А тя се нуждаела особено в такова изключително и съдбоносно време, каквото преживявала тогава, от такива подготвени, верни и предани служители като него. Проявил се и като голям организатор на благотворителността и грижите за бедните, страдащите и нуждаещите се. Създал велико дело на Христовата любов, каквото светът дотогава още не познавал[22]: построил почти със собствени средства близо до Кесария, според думите на св. Григорий Богослов, един „нов град[23]“ – около новопостроения храм били издигнати голяма болница, странноприемница, различни приюти, работилници, училище, жилище за самия епископ, за свещеници лекари и служители. Тук намирали убежище и подслон бедни, бездомни, сираци, болни от всякакви болести, без оглед на национална и верска принадлежност. За всички св. Василий полагал най-нежни грижи. Едно отделение било отредено за прокажените, тези презрени и отхвърлени от обществото нещастни люде, които в повечето случаи умирали напълно безпомощни и изоставени от всички. В лицето на св. Василий те намирали най-сърдечен приятел, който сам се грижел за облекчаване на страданията им[24]. Затова напълно заслужено и справедливо този благотворителен институт бил наречен по името на неговия основател „Василиада[25]“.

Като Кесарийски архиепископ св. Василий е трябвало да се справя с много тежки и отговорни задачи. Състоянието на Църквата на Изток по това време, както го описва сам той, било плачевно. Мнозина християни били последователи на Христа само по име. Ереси и разколи застрашавали единството на Църквата[26]. Арианското учение се разпространявало по целия Изток и застрашавало всички източни църкви. „Почти от пределите на Илирик до Тиваида, както свидетелства св. Василий, свирепства зловредната ерес[27].“

Положението на православните се влошавало особено поради това, че представителите на държавната власт в лицето на самия император Валент и областните управители били привърженици на арианството и имали крайно отрицателно отношение към православните и дори ги подлагали на гонения[28].

За да ограничи влиянието на св. Василий, император Валент разделил провинцията Кападокия на две – Първа и Втора Кападокия с главни градове Кесария и Тиана. Тианският епископ Антим се обявил за архиепископ на новата провинция и се опитал да откъсне части от диоцеза на Кесарийския архиепископ. Той се проявявал не само като честолюбив човек, но и не е бил такъв смел защитник на Православието и противник на арианството, какъвто бил св. Василий. За да спре всякакви домогвания и да ограничи пристъпите на арианството, св. Василий поставил епископи в някои от покрайнините на своя диоцез, макар и в малки градове: в Сасима своя приятел св. Григорий и в Ниса своя брат св. Григорий. Град Сасима бил почти безлюдно селище. Обитаван бил предимно от преминаващи пътници, скитници и чужденци. Застрашаван бил често от разбойници. Св. Григорий Богослов бил огорчен и не заел епископската си катедра. Това хвърлило временно сянка върху отношенията между двамата сърдечни приятели. По повод на отправяните му упреци св. Василий писал на епископ Евсевий Самосатски, че „би желал да предостави на своя събрат Григорий управлението на такава църква, която би съответствала на неговите способности. Но това би означавало да се събере в едно цялата Църква под слънцето. Тъй като това е невъзможно, то нека той бъде епископ, който ще предаде достойнството на своята катедра, а не човек, който получава достойнството си от катедрата. Защото в истинския смисъл велик е този, който не само е способен да върши велики дела, но който чрез своите способности прави и малките дела велики[29].“ А пък и сам св. Григорий, както се вижда от някои негови по-сетнешни писма до св. Василий, се оплаквал не толкова заради това, че бил ръкоположен за епископ на бедния и незначителен град Сасима, защото той не е дирел богатство и слава, а понеже щял да бъде лишен от любимия му уединен живот[30]. В надгробното си слово за св. Василий св. Григорий подчертава, че в това дело св. Василий „постъпвал много по-мъдро, отколкото по човешки и, като умеел да уважава приятелството, не му оказвал уважение само там, където трябвало да предпочете Бога[31]“ и благото на Църквата.

Положението на източните църкви се влошавало още и поради това, че и между самите православни, дори и между епископите, както подчертава св. Василий в едно от писмата си до св. Епифаний Кипърски, нямало единомислие и съгласие[32].

Не малко смут е причинявал в източните църкви и антиохийският разкол на епископите Мелетий и Павлин[33]. Но особено големи грижи и тревоги той създавал на св. Василий. „Антиохийската църква, пише той в същото писмо до св. Епифаний, е в опасност най-вече от нападките на врага, който се е озлобил против нея затова, че там най-напред е било употребено името християни. И както ереста се е отделила там от Православието, така и Православието се дели само в себе си[34]“. Затова св. Василий е правил всичко възможно, за да се тури край на това печално явление – разединението в Антиохийската църква. Всички, които биха могли да съдействат с нещо за това, той моли да не жалят сили и труд, но по-бързо да се притекат на помощ. Особено голяма подкрепа той очаквал от св. Атанасий Велики, като му писал в 371 година, че слабостите на Антиохия изискват „неговата мъдрост и неговото евангелско състрадание“, защото този град „също се разкъсва дори от тези, които говорят за себе си, че са единни в мислите си[35]“.

Прочетете още „Живот и дейност на св. Василий Велики*“ →