Епископ Теофан (с мирско име Георгий Василиевич Говоров) е ро­ден на 10 януари 1815 година в село Чернавское, Елецка околия, Орловска губерния.

Неговият баща Василий Тимотеевич Говоров, след завършване на Орловската семинария, бил свещеник във Владимирската църква в село Чернавское и през целия си живот се отличавал с дълбоко благочестие. Бидейки известен и почитан сред духовенство пастир той бил назна­чен за архиерейски наместник, която длъжност изпълнявал в продълже­ние на 30 години, като заслужил ува­жението на началството и любовта на подчинените си (1, с. 10).

Майката на епископ Теофан – Татяна Ивановна произхождала от свещеническо семейство. Имала тих, кротък характер и обичливо сърце.

Първоначалното си образование малкият Георги получил в родния си дом. Благочестивите родители се стараели да му дадат възпитание в духа на християнската любов и църковност.

Още през детските години започ­нали да се проявяват ярки черти в характера на Георги: от баща си той наследил жив и чист ум, от майка си –  нежно, любвеобилно сърце, кротост, скромност и впечатлителност (1, с. 10).

В 1823 година Георги постъпил в Ливенското духовно училище. Ин­спектор на това училище бил тогава настоятелят на църквата „Св. Ге­орги“ протоиерей Василий Скрябин. Нравственият и духовен климат в училището бил много благоприятен.

Способният, добре подготвен юно­ша Георги лесно преминал курса на духовното училище и след шест години (през 1829 година), заедно с най-добрите ученици бил преведен в Орловската семинария. През това време възглавявал семинарията ар­химандрит Исидор – по-късно изве­стен иерарх на Руската православна църква (2).

Преподавали в семинарията нада­рени и усърдни хора.

По литература например тогава преподавал иеромонах Платон, впо­следствие Киевски и Галицки митро­полит. Философските науки препо­давал професор Евтимий Андреевич Остромисленски, който увличал юношите-семинаристи със своите забеле­жителни лекции.

Георги Говоров с голям интерес изучавал всички преподавани науки, но особено голям интерес проявявал към уроците по психология.

През годините на следването, след поклонническото си пътуване в Задонския манастир, където почитали мощите на още непрославения тогава светител Тихон Задонски, Георги започнал да проявява необикновено, постоянно увеличаващо чувство на благоговение към св. Тихон Задон­ски (3).

След завършване с отличие на се­минарията през 1837 година Георги Ва­силиевич Говоров получава назначе­ние в Киевска духовна академия, която през онова време била в цве­тущо състояние.

Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), който поради све­тия му живот наричали още приживе „Филарет благочестиви“ (4, с. 10), отделял изключително голямо вни­мание за развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на сту­дентите от академията.

Това било цветущо време както поради добрия нравствен стил, жи­вот в академията, така и поради та­лантливата професорска колегия. В академията се завършило образо­ванието и ясно се определила общата насока на нравствения живот на Георги Говоров.

В професорските характеристики той се атестира като студент, при­тежаващ много добри способности, отличаващ се с усърдие и притежаващ отлични успехи в науките. Най-обичани дисциплини на бъдещия архипастир били богословските пред­мети, особено Свещеното Писание и Църковното красноречие.

Заедно с отличните си успехи в науките студентът Говоров привли­чал вниманието и със своето поведе­ние. Инспекцията на Академията в лицето на архимандрит Григорий (Миткевич) (починал в 1881 година като Калужки архиепископ) и иеромонах Иоаникий (Горски) (починал в 1887 година като архиепископ Варшавски) по­стоянно му давали характеристики като човек „много скромен“, „с че­стно поведение)“, „отличаващ се с благонравие, стриктно изпълняващ своите задължения, обичащ богослу­жението“ и „даващ добър пример за другите“ (5, с. 23).

Всички тези добри качества на нравственото поведение на студента Георги Говоров предпочитали него­вия път към монашеския живот, към който той вероятно още от юно­шески години се подготвял.

Благодатно влияние върху Ге­орги оказали Киево-Печерската Лав­ра и други киевски паметници от свещената древноруска история, кои­то били красноречиво свидетелство за подвизите на руското монашество. Младият студент нерядко посещавал Киевската Лавра, където изживявал извисени религиозни настроения. Впе­чатленията от такива посещения били толкова дълбоки и силни, че свети­телят до края на живота си с въз­торг си спомнял за тях: „Киевската Лавра – това е неземна обител. Като престъпиш прага ѝ, чувстваш, че си влязъл в друг свят“ (6, с. 33).

Последната година от следването си Георги Говоров решил изцяло да посвети себе си на служение на све­тата църква като монах. На 1 октом­ври 1840 година, на празника Покров на Пресвета Богородица, той подал до ръководството на Академията мол­ба за приемане на монашество, в която писал: „Имайки постоянно усърдие към занимания с богослов­ски предмети и към усамотен живот, за да съединя едното и другото в предстоящото ми служение на цър­квата аз дадох обет да посветя жи­вота си на монашеското звание“(7, с. 422).

С разрешение на академическото ръководство и висшето духовно на­чалство на 15 февруари 1841 година той приел постриг с името Теофан (8). Чинът на пострижението бил извършен в църквата „Свети Дух“ в Киево-Братския манастир от рек­тора на академията архимандрит Иеремия (9), който по-късно станал Нижегородски архиепископ.

От април 1841 година инокът Теофан бил ръкоположен за иеродякон от същия Иеремия (вече епископ Чигирински, викарий на Киевския ми­трополит) в големия Успенски събор на Киево-Печерската Лавра, а на 1 юли – за иеромонах.

По време на тази важна промяна в своя живот иеромонах Теофан про­дължавал следването си в академия­та и писал курсово съчинение на тема „Обзор на подзаконната рели­гия“. Той успешно издържал изпи­тите, а курсовото му съчинение, като едно от най-добрите, било изпратено от академическия съвет за разглеж­дане в Светия Синод. Постоянният член на Светия Синод Московският митропо­лит Филарет, строг ценител на бо­гословските съчинения, със своя мъ­дър и проницателен поглед спрял внимание на надареността и трудолю­бието на отец Теофан.

В 1841 година иеромонах Теофан като първенец завършил академията със степен „магистър“. Започнало време на неговата служебна дейност на учебно възпитателно поприще.

На 27 август 1841 година иеромонах Теофан бил назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно учили­ще (10, л. 2), намиращо се под не­посредственото наблюдение на Киев­ския митрополит Филарет.

Кратко време обаче се трудил отец Теофан в Киевското училище; на 7 декември 1842 година той бил назначен за инспектор на Новгородската се­минария.

Три години иеромонах Теофан пре­карал в Новгород. През този кратък период той съумял да се прояви като талантлив изпълнител и прекрасен преподавател по психология и логи­ка.

Висшето духовно началство висо­ко оценявало нравствените качества и забележителните умствени спо­собности на иеромонах Теофан и за­това на 13 декември 1844 година (10, л. 2), той бил преведен в Петербургската духовна академия на длъжност бакалавър на катедрата по Нрав­ствено и Пастирско богословие.

Съзнавайки голямата отговорност пред Бога в делото на духовното въз­питание на юношеството, отец Тео­фан се стремил да въздейства на бъдещите пастири с подчертаната си добрина, обич и кротост. Въз­гледите си за духовно-педагогическа дейност той изразил по-късно със следните думи: „Възпитателят тряб­ва да премине всички степени на християнското съвършенство, за да може после в дейността си да бъде способен да забелязва насоките на тези, които възпитава и така да въз­действа върху тях с търпение, ус­пешно, силно, плодотворно. Това трябва да бъдат хора най-чисти, богоизбрани и свети“ (11, 72).

Към преподаваните предмети ие­ромонах Теофан се отнасял с голямо внимание. Като се отказал от фило­софско-умозрителните методи на ра­бота, младият богослов се облягал на аскетическия и психологическия опит. След Свещеното Писание и творе­нията на светите отци главният източник на неговите лекции били житията на светиите и психологията.

На 1 февруари 1845 година отец Тео­фан бил назначен за помощник-инспектор на академията, а от 20 май до 4 август 1846 година изпълнявал длъжността инспектор. За ревно­стното изпълняване на тези задъл­жения, както е засвидетелствано от академическото ръководство, ие­ромонах Теофан за втори път бил удостоен с благословението на Светия Синод, а на 25 май 1846 година – и със звание съборен иеромонах на Александро-Невската Лавра (10, л. 3).

Иеромонах Теофан бил дълбоко привързан към важното дело на хри­стиянското възпитание, обаче при­вличало го и друго, а именно – усамотеният монашески живот. Учеб­ната му работа се съчетавала с административни и стопански гри­жи, към които не изпитвал никакво влечение, и затова вътрешно той не бил удовлетворен от служебната си дейност. Неговият дух се стремил към сродната му сфера на монаше­ското житие и молитвеното общуване с Бога.

Скоро се отдал случай за задоволя­ване на духовните потребности на отец Теофан. На 21 август 1847 година, по собствено желание той бил назна­чен за член на духовната мисия в Иерусалим.

За ръководител на Руската духов­на мисия бил назначен архимандрит Порфирий (Успенски), изключително добър познавач на Изтока, известен църковен археолог (12). Освен ие­ромонах Теофан, като сътрудници към мисията били назначени и двама студенти, завършили Петербургската семинария – Н. Крилов и П. Соловьов.

На 14 октомври 1847 година мисията в пълен състав отпътувала от Петер­бург за Палестина.

Шестгодишното пребиваване на Из­ток имало за иеромонах Теофан голямо духовно и нравствено зна­чение. Като посещавал древните оби­тели, той неуморно изучавал тво­ренията на светите отци по древните ръкописи, запознавал се с устава и житията на древните подвижници от източните монашески обители и Света Гора. Младият аскет влязъл в близък духовен контакт със свето­горските старци, които оказали бла­готворно влияние върху насоката на духовния му живот и по-късно подпомагали издаването на негови­те съчинения.

Тук, на Изток, отец Теофан ос­новно изучил гръцки и френски език, запознал се с основите на еврейския и арабския език.

В 1853 година започнала Кримската война, на 3 май 1854 година членовете на Руската духовна мисия били от­зовани от Иерусалим и се завърнали в Русия.

За своите трудове в мисията ие­ромонах Теофан бил възведен на 4 април 1855 година в архимандритско достойнство, на 12 април бил на­значен в Петербургската духовна академия като бакалавър на катед­рата по Каноническо право, а след половин година заел длъжността рек­тор на Олонецката духовна семина­рия.

Като ректор на семинарията ар­химандрит Теофан трябвало да се заеме с много дела и грижи.

Олонецката духовна семинария през това време била съвсем неустроена, дори нямала собствена сгра­да. Архимандрит Теофан се заема с организирането на строежа на сгра­дата за семинария (13, с. 5). Обаче главната грижа, отговаряща на из­висените стремежи на душата на отец Теофан, било възпитание на учащите се в Олонецката семинария.

Освен семинарията, на архиман­дрит Теофан били възложени и мно­го други епархийски дела поради отсъствието на Олонецкия архиепи­скоп Аркадий, който бил извикан в Санкт Петербург за участие в заседания­та на Светия Синод.

Като изпълнявал тези поръчения той бил длъжен да се запознава от­близо с живота и дейността на ено­рийските свещеници и духовници. На 17 октомври 1855 година отец Теофан бил определен за член на Олонецка­та духовна консистория. Архиман­дрит Теофан се грижил за подобря­ване проповедническата дейност на енорийското духовенство и изработил редица мерки за борба с разколниците, които се утвърдили във фор­мата на даниловщина, филиповщина, аристовщина и странничество (14, 651).

В 1856 година архимандрит Теофан бил назначен на длъжност настоя­тел на посолската църква в Цари­град.

Изборът на отец Теофан за толко­ва важен и отговорен пост несъмне­но бил обусловен от обстоятелството, че той бил добър познавач на право­славния Изток и напълно подготвен за тази длъжност.

Цариградската църква през това време преживявала големи трудно­сти във връзка с гръцко-българския спор. Руското правителство и Светия Синод, загрижени за скорошното уреждане на този проблем, дали по­ръчение на архимандрит Теофан, като добър познавач на Изтока, да събере сведения, които биха могли да хвърлят светлина върху гръцко-българския спор (15, с. 180). Отец Теофан изпълнил възложената му мисия и представил през 1857 година (9 март) отчет за движението сред българите и за състоянието на Ца­риградската патриаршия (16, с. 42). Този отчет впоследствие имал голямо значение при обсъждане гръцко-бъл­гарската разпра от Светия Синод на Руската православна църква.

Със своята симпатия към българ­ския народ, със съчувствието си към законните му искания, с искреното си желание да му помогне, отец Тео­фан спечелил голяма обич от страна на българите. Загрижен поради слож­ната ситуация в Българската църква, архимандрит Теофан не прене­брегнал да се погрижи и за благото на Цариградската църква. Той от­близо се е запознал с вътрешния ѝ живот, със състоянието на нейния Синод, положението на патриарха, епископите, свещениците, с църкви­те и духовенството. Пред него се разкрила бедствена картина. Всич­ко това отец Теофан изложил в своя отчет, призовавайки на помощ „великодушна“ Русия, която „не трябва да оставя своята майка по вяра в това безпомощно състояние“ (16, 55).

По време на своето пребиваване в Цариград архимандрит Теофан се грижил и за живеещи тук руси и предложил на руското правителство да се открие в Цариград болница за руските моряци и поклонници и молил също така за основаване на „братство с църква“ (14, с. 662).

Живеейки в чужбина, отец Тео­фан още повече задълбочил знанията си по гръцки език, които практиче­ски оползотворил в по-нататъшните си трудове. Тук, в православния Изток той събрал множество скъ­поценни перли от светоотеческа, пре­ди всичко аскетическа писменост. Обаче престоят на архимандрит Тео­фан в Цариград не бил продължи­телен: предстояло му ново, по-отго­ворно поприще в служението на Църква и Отечество.

На 13 юни 1857 година със заповед на Светия Синод архимандрит Теофан се назначава на длъжност ректор на Санкт Петербургската духовна акаде­мия.

Подчинявайки се на Божия про­мисъл, той в продължение на две години възглавявал висшия разсад­ник на духовното просвещение в Санкт Петербург.

Като ректор архимандрит Теофан посещавал лекциите на професори­те, присъствал на изпити, контро­лирал целия ход на учебното дело в академията. Специално внимание той обръщал на възпитателната работа в поверената му академия.

На поста ректор на Санкт Петербург­ската духовна академия отец Тео­фан усилено се занимавал също така с редакторска и богословска работа. Своите съчинения той публикувал главно в журнала на академията „Христианское чтение“, който изли­зал тогава под негово наблюдение.

Времето на ректорството на архи­мандрит Теофан съвпаднало с от­празнуването на 50-годишнината от откриването на Петербургската ду­ховна академия. За отпразнуване на юбилея, което се състояло на 17 февруари 1859 година, ректорът трябва­ло да извърши голяма подготовка. Светият Синод наградил отец Теофан с орден „Свети княз Владимир“ III степен.

Скоро след това събитие на всеблагия промисъл Божи било угодно да го възведе в епископски сан, за да бъде за всички търсещи спасение „светилник горящ и светещ“.

На 29 май 1859 година се състояло на­речението на архимандрит Теофан за епископ Тамбовски и Шацки. В словото, и при наречението той сравнявал своя живот и многостран­ната дейност с кълбо, без много шум, търкалящо се натам-насам, по посо­ка натам, където го тласнат. Отец Теофан изразил своята покорност пред Божията воля, своето смирение и недостойнство. В същото слово, обръщайки се към сонма на архипастирите, той споделил, че има тай­но желание за висши подвизи на до­бродетелта. „Не скривам, казал отец Теофан, че не би било чуждо за сър­цето ми, ако ми падне такова място, където бих могъл свободно да се пре­дам на занятия по сърце“ (17, с. 4-5).

На 1 юни митрополит Григорий със събора на епископите в Троицкия храм на Александро-Невската Лав­ра извършил неговата хиротония.

Служението на Преосвещения Тео­фан в Тамбовска епархия продължи­ло само четири години. Обаче през този кратък срок, благодарение на изключително кротък характер, ряд­ка деликатност и разполагащо вни­мание към нуждите на своето паство съумял да спечели всеобща, най-искрена и дълбока обич от страна на своите пасоми. Епископ Теофан из­явил себе си като ревностен служи­тел във всички сфери на църковния живот (4, с. 74-75). Много грижи и трудове понесъл владиката при управ­лението на Тамбовска епархия.

Епископ Теофан се изявил като ревностен проповедник. Почти вся­ко богослужение той придружавал с проповед. Неговото слово, изви­ращо из сърцето и изключващо дъл­боко убеждение, привличало многобройни слушатели. Като плод на ревностното му проповедничество станало издаването на два тома с негови слова към тамбовското па­ство (всичко 109 слова). „Дълбоко знание на всички вътрешни движе­ния на човешкото сърце и духовните му потребности, опитност в духов­ния живот, обширни познания в областта на Свещеното Писание и светоотеческите творения, естествените на­уки, историята и други високи до­стойнства – с това се отличават словата на Преосвещени Теофан към тамбовското паство, които при не­обикновена яснота, живот и достъп­ност на изложението правили извън­редно силно впечатление на слуша­телите“ (4, с. 107).

Прочетете още „Житие на епископ Теофан Затворник*“ →

Иван Ж. Димитров 

Думата митра (μίτρα) в църковния език е синоним на владишка корона (но не на царска и прочее). В речниците можете да намерите обяснения като „вид шапка, традиционно носена от религиозни водачи като папата или епископите (в православната традиция, бел. авт.)“.

Митрата не спада към одеждите, макар че тя също „облича“ частично главата на епископа (епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, а в някои православни църкви – на архимандрит или на протоиерей). С други думи, митрата е емблема, белег преди всичко на епископския сан в Православната църква.

В някои от славянските православни църкви (Руската и други поместни църкви от тази традиция) митри се носят по време на богослужение и от архимандрити или от протоиереи, тоест от висшите отличени клирици със свещеническа степен (от нежененото и от жененото свещенство). Съответно те се наричат митрофорни (митроносни) архимандрити или протоиереи. Техните митри обаче нямат кръст на върха.

От езикова гледна точка може да се отбележи, че думата митра (μίτρα) има връзка с праиндоевропейския корен mey-, който означава връзвам и първоначално митрата е била превръзка за главата, отличителна за вожда или владетеля. После се развива като венец, постепенно получил различни украси, каквито носят римските, а сетне и ромейските (византийски) владетели. И за да затворим кръга: на латински корона (corona) означава тъкмо венец, а на гръцки венец се казва стефанос (στέφανος).

Доколкото можем да съдим по свидетелствата на евангелията и другите книги на Новия Завет, нито Иисус Христос, нито апостолите са носили някакви отличителни одежди или шапки. Това, което днес виждаме като (понякога прекалено пищни) свещени одежди на дякони, свещеници и епископи, са по-късни наслагвания, видимо с цел наподобяване на одеждите на властниците. Ще кажете – изкушения. И ще бъдете прави. Но това вече не е езиков въпрос, какъвто се опитвам да развия.

Изследователите на християнската древност смятат, че епископската (архиерейска) митра или корона, както обикновено се казва на български, е въведена едва през 16-ти век, а от 17-ти век става общоприета част от архиерейските отличия. Те свързват появата ѝ с падането на Цариград под османска власт в средата на 15-ти век и края на Ромейската (Византийска) империя. Тогава, при отсъствието на християнска светска власт, патриарсите и епископите започнали да носят корона, тоест митра, уж за да запазят традицията на християнската власт. Това обяснение изглежда логично, но не е засвидетелствано писмено, разбира се.

И започват да се създават различни обяснения за символиката от украсата на митрата. Тя символизирала царското достойнство на Христос, доколкото епископът според известния светоотечески израз е „в образ и на мястото на Христос“. Сравняват митрата и с Христовия трънен венец (колкото и да е нищожна приликата), защото и на короната околовръст има акантови (трънени) листа. Скъпоценните камъни (или техни имитации) независимо от произхода им от царските корони се обясняват с псаломския стих, който се казва тихо от архиерея, когато слага митрата на главата си: „Положил еси на главе его венец от каменей честных. Живота просил есть у Тебе, и дал еси eму долготу дний во век века, всегда, ныне и присно, и во веки веков. Амин!“ (Псалом 20:3-4). Това е по църковнославянския превод (в съвременните преводи, правени от еврейския оригинал, леко се различава) и означава: „Положил си на главата му венец (корона, бел. авт.) от скъпоценни камъни; той искаше от Тебе живот и Ти му даде дълголетие во веки веков, сега и винаги, и във вечни векове. Амин!“. Текстът е от цар Давидовите псалми и се отнася до еврейския цар, но в случая се прилага към епископа, който въплъщава в себе си църковната власт.

Като обобщение може да се каже, че митрата първо е навлязла в богослужебния живот на Църквата, а след това ѝ е приписана определена символичност, за да стане постепенно част от непрекъснато развиващата се традиция на Църквата и да се възприема днес като разбираща се от само себе си съставка на архиерейското облачение.

В гръцкия език съществува омоним на митра (еднакво звучаща дума според новогръцкото произношение), който обаче се изписва с друго „и“: μήτρα. Също се чете митра, но произлиза от думата за майка (μήτηρ/митир) на старогръцки. Митра в това изписване е друга дума и има друго значение. Тя означава преди всичко матка, женския детероден орган, където се зачева плодът и се развива до раждането му. Другото значение на тази дума е „матрица“, „калъп“ (последната у нас е заета от турското kalıp или арабското qalib). Така че назнайващите гръцки език не трябва да смесват двете думи μίτρα и μήτρα заради еднаквото им звучене (срв. нашите коса, пръст, вила, син, бал и др.).

***

П.П. Посвещава се на епископското ръкоположение на ректора на Софийската духовна Семинария „Св. Йоан Рилски“ + Знеполски Мелетий, който в словото си след ръкополагането говорѝ за епископската митра: „Епископската митра не е като короната на князете на този свят; тя не е източник на власт, лукс и престиж, а венец от тръни“.

________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ekA

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Друг важен представител на източното монашество бил преподобни Пахомий Велики, основател на общежитийната форма на монашески живот. Той се родил към 312-320 година. Установил се в местността Тавена, до река Нил. Сведения за него ни дават блажени Иероним, Паладий, Созомен, Касиан и други. Около св. Пахомий се събрали мнозина любители и ревнители на монашеския жи­вот. Той проявявал големи грижи за общежитието: сам готвел и прислужвал на братята, гледал болните, пръв се явявал на молитва и на работа, давайки с това пример на своите ученици. На отсрещния бряг на Нил св. Пахомий основал женски манастир, игумения на който била неговата сестра. В скоро време Тавена станала цял монашески град. Броят на манастирите тук до­стигнал до девет. Всеки манастир образувал отделно общежитие от по 3-4 дома, всеки дом – от по 12-13 килии, а всяка килия – от по 2-3-ма братя. Цялото общежитие било разделено на 24 разряда, като всеки разряд носел името на една от буквите на гръцкия алфавит, според степента на духовния си живот. Св. Пахомий изработил 142 правила с 52 пояснения за богоугоден монашески живот. Тези правила уреждали възможните случаи в живота на общежитието. Монасите от обществото на св. Пахомий носели ленен хитон без ръкави, дълъг до коленете, препасан с пояс и презрамници. На главата си носели шапка (кукул) без превръзка, с червен кръст на челната страна. Шията и плещите покривали с наметало. Върху хитона носели кожена дреха (милот). Обикновено ходели боси, но при студено време обували сандали. Горната дреха и сандалите сваляли само при приемане на св. Причастие. В ръце носели жезъл. Никога не сваляли облеклото си, дори и нощем по време на сън. Спели на стол с облегало, покрит с рогозка. При даване на тръбен звук за молитва всички били длъжни веднага да се явят в храма, като пре­късвали работата докъдето били стигнали, дори до половината на буквата при писане. Ако тръбният звук заварел някого на път, той бил длъжен, пътувайки, да извърши молитвеното си правило. Според правилата на св. Па­хомий в денонощието трябвало да се правят по 12 молитви три пъти: през деня, вечерта и през нощта. Чели се 12 псалми и по едно четиво от Стария и Новия Завет. При четенето или пеенето на псалмите монасите седели, а при молитва ставали и правели доземни поклони с изключение на събота, неделя и Петдесетница. Всяка събота и неделя се причащавали. Ставали от сън преди да пропеят петлите. Прекарвали в бдение до сутринта. Света Литургия извърш­вал свещеник от близките села. Св. Пахомий не допускал да бъдат ръкопо­лагани за свещеници неговите монаси, за да не се възгордеят и да не произ­лизат сред братята завист, раздори и разделения. По същите причини сам св. Пахомий не приел да бъде ръкоположен за свещеник въпреки предложе­нието на местния епископ. Освен редовните молитви монасите били длъжни да правят така наречената „умна молитва“ (самовглъбяване и богомислие). Предмет на техните постоянни размишления били: истините на вярата, напомняне за смъртта и страшния съд, за суетата на света и прочее. Пребъдвали също и в четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци, във физически труд и безмълвие. Ако трябвало да си кажат нещо, служели си със знаци.

Друго средище на монашески живот е Нитрийската пустиня – днеш­ният Нади-н-Натрюн. Това е долина от около 80х30 километра западно от делтата на Нил, наречена още „Скитска пустиня“. Основатели на манастири в Ни­трийската пустиня били преподобните авва Амун и св. Макарий Египетски. Отначало тук се били поселили анахорети, които после образували общежи­тие. Някога тук обитавали до 4,000 монаси.

Голямо огнище на монашески живот през средните векове бил Цариград. Тук още при основаването на града (330 година) в продължение само на седем години били построени 15 манастири, между които голяма слава придобили манастирите „Всех Святых“, „Витлеемският“, „Свв. Карп и Вавила“, „Авраамовският“ и други. Св. Иоан Златоуст в битността му на цариградски архиепи­скоп съдействал за основаване и устройване на манастири. Император Теодосий Младши (408-450), под влияние на благочестивата си сестра Пулхерия, превърнал двореца си в манастир, гдето ежедневно се извършвало богослужение, на което сам царят присъствал.

Консулът Студий в 463 година основал в Цариград известния под негово име Студийски манастир, наречен още „Акимитски“ – тоест на незаспиващите, понеже тук се извършвало богослужение през всичкото време на денонощието. Този манастир играл голяма роля в живота на Църквата и служел за образец на други манастири със своя устав и „образ жизни“. Оттук студийският устав преминал в Атон. Своя разцвет Студийският манастир достигнал при просла­вения свой игумен св. Теодор Студит (починал 826 година). Тук се подвизавали много песнописци, между които самият преподобни Теодор и неговият брат Иосиф. Тук имало и знаменита книжовна и книгописна школа****. Оттук излезли и много подвиж­ници, мъченици и изповедници за вярата. През 1204 година манастирът бил раз­рушен от кръстоносците, но в 1290 година отново бил изграден. През 1453 година при завладяването на Цариград от турците, той отново бил окончателно разру­шен.

При император Юстиниан (527-565) бил отбелязан златният век на ви­зантийското монашество. Сам Юстиниан построил много манастири и издал монашески правила. При император Лъв Исаврян (723 година) и Константин Копроним (741-775) обаче монашеството било подложено на жестоко гонение. Едни от монасите-защитници на иконопочитанието били убити, други били подложени на най-жестоки изтезания и дамгосвания, трети били затваряни или пращани на заточение, а четвърти едва се спасявали чрез прикриване, бягство и изгнаничество. Цариград обезлюдял откъм монаси. Манастирите били превръщани в казарми и конюшни. Св. Теодор Студит не намира думи да изрази всичкия ужас от преследването през времето на Копроним.

Нов разцвет отбелязало цариградското монашество при император Ва­силий Македонянин (867-886). Той изградил над сто църкви и манастири. По негов пример и всеки сенатор считал за нужно да изгради манастир, често наричан на негово име, гдето на стари години се оттеглял на покой и дочаквал залеза на живота си.

По това време цариградските манастири проявили широка просветна и обществено-благотворителна дейност, за която ще стане дума по-нататък.

Имало императорски и патриаршески манастири, които се ползвали с осо­бени привилегии и не зависели от местните епископи.

Относно монашеската дисциплина по това време трябва изобщо да се каже, че тя била на високо ниво. Монасите водели строг живот и били на изключителна почит от страна на императора и вярващия народ. Това се дължало както на строгите монашески правила, така и на високия дух на благочестие, който владеел в онова време.

Важно средище на духовен живот в православния Изток била и лаврата на св. Сава Освещени. Този боголюбец се родил в Кападокия от богати роди­тели. Жаден за по-възвишен духовен живот, на 18-годишна възраст се отпра­вил за Иерусалим. Тук под духовното ръководство на св. Евтимий Велики и преподобни Теоктист младият Сава възраствал в монашеските подвизи. Известно време прекарал в обителта на преподобни Герасим в Йорданската пустиня, а после се заселил в една пещера при Силоамския поток, хранейки се само с корени и овощия и пребъдвайки в постоянна молитва и богомислие. Започнали да идват при него мнозина ревнители на духовен живот. Основал лавра, в която се подвизавали хиляди монаси. След смъртта на майка си получил голямо наследство, което разпродал и с получените пари построил странноприемници. Съставил устав, който получил широко приложение. Починал в 533 година на 94-годишна възраст. Бил голям защитник на Православието. От неговата лавра излязъл и св. Иоан Дамаскин.

Средище на духовен живот бил и Синайският манастир „Св. Екатерина“, построен в подножието на планина Синай. Тук просияли в светост много пре­подобни отци, между които ще споменем авва Мартирий, св. Иоан Лествичник, Нил Синайски, Григорий Синаит и други.

През това благодатно време множество манастири процъфтяли и в Сирия. В тях се прославили с благочестието си и светия си живот св. Ефрем Сирин, Исаак Сирин и много още други.

През по-късните средни векове центърът на източното православно мона­шество се премества от Цариград в Света Гора-Атон.

Прочетете още „Православното монашество – продължение и край*“ →

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Нравствено-практическата дейност на човека се стимулира и възгрява от изискванията и повелите на определени идеали и нормативи. Идеалите и стремежите на различните хора обаче са различни. Така, те биват ефимерни или временни и вечни, а също и тукашни или земни и отвъдни или небесни. Постигането на идеалите обикновено е свързано с аскеза (ασκήσις=усилно и целенасочено упражняване в добродетелността) и подвижничество, тоест борба в препобеждаване на греха и нашето несъвършенство.

Господ Иисус постави нов идеал и освети нови начала на живота. Хри­стиянският идеал се състои в постигане на светост (Левит 11:44; 1 Петр. 1:15) и съвършенство в Бога (Матей 5:48), в наследие на Царството небесно, в при­добиване на вечен живот и спасение (Деяния на светите апостоли 2:40). Наистина, по благодат сме спасени (Ефесяни 2:5), но спасението се постига от страна на човека с много уси­лия (Матей 16:24; Марк 10:23; Лука 18:24). В Царството Божие се влиза през много скърби (Деяния на светите апостоли 14:22).

Християнският идеал за светост, нравствено усъвършенстване и спа­сение е общ за всички човеци. Той обаче се постига по различни пътища и в различни степени – според степента на личните усилия на човека и според степента на освещаващата Божия благодат, а така също и в зависимост от личните качества, склонности и възможности на човека.

Монашеството е една от формите и един от пътищата за постигане на християнския идеал. Истинското монашество е в собствен смисъл на думата подвиг, тоест самоволно налагане на себе си определени обети и задължения.

Монашеството е забележително явление в живота и структурата на Хри­стовата църква. То е играло и играе важна роля за преуспяване и утвърж­даване на вярата и благочестието и за запазването истинността и чистотата на църковното учение.

Думата „монах“ (μοναχός) означава „сам“, тоест човек, който живее сам и води несемеен живот в изпълнение на дадени обети и задължения.

При посвещението си в монашество постригаемият дава тържествено следните обети: а) пребъдване в манастира до края на живота си; б) безбрачие, свързано с целомъдрие и девственост; в) послушание и г) нестежание (непритежаване на лично имущество).

За монашеството има противоречиви мнения. Някои съвършено го отри­чат, смятайки, че то, като форма на безбрачие, е патологична проява – противно на природата и на християнския дух; че монахът е отрицател на света и на радостите в живота, изнурявайки чрез строг пост тялото си; че той е егоист, понеже се грижи само за себе си и за собственото си спасение; че е антисоциален елемент и че чрез обета на пълно послушание той обезли­чава себе си като личност. Основателни ли са обаче тия мнения? Съвсем не!

а) Пребиваването в манастир създава благоприятна възможност за ду­ховно съсредоточение и предпазване от съблазните и изкушенията в света. Пустинята е прекрасна школа за съзерцателен и богоугоден живот. Пусти­нята е откърмила великани на духа. Монахът наистина е напуснал света с неговите сладости заради Царството Божие. Това напускане на света обаче не е отрицание на самия свят като творение Божие, а отричане на злото в света.

Монасите не са егоисти. Те не спасяват само себе си, но покрай себе си спасяват и своите близки. Тази мисъл картинно е изразена в стихотворението „Светците“ от един наш поет. Те, светците-отшелници, са като водите в моретата, езерата и реките по време на лятна засуха. Под действието на слън­чевите лъчи те се изпаряват и се издигат в небесните сфери, гдето се охлаждат и пак се връщат на земята в благодатен напоителен дъжд. Така и светците-отшелници напускат света, но когато със своите подвизи и молитви се издиг­нат във високите духовни сфери – към Бога, предстателстват пред Него за света и тогава на земята пада чудна благодат.

В някои изключителни случаи монахът обаче може с благословението на игумена, местния епархийски архиерей или върховната църковна управа да напусне за по-кратко или по-продължително време манастира, като про­дължава обаче да се числи към него. Св. Антоний Велики например на два пъти е напускал своето отшелничество – първия път в 313 година по време на гоненията против християните при император Максимин, за да подкрепи вярващите в Александрия, и втори път по време на арианските смутове, за да утвърди християните в православието. Същото сторил и известният в Цариград авва Далматий, който в един критичен за Църквата момент по време на Третия вселенски събор в Ефес (431 година), свикан против Несторий, след 44-годишно пребивание в манастира, за пръв път напуснал неговите стени и заедно с братята се явил пред император Теодосий Млади, за да го молят да бъде преразгледано решението на събора за свалянето на някои православни поборници. Четвърто правило на Четвъртия Вселенски събор дава възмож­ност за едно такова напускане на манастира, което може да става „при крайно наложителна нужда“ с разрешение на епископа.

б) Безбрачието на монаха не е ненормална и противоестествена проява. То е израз на стремеж към по-съвършен и свободен от семейни задължения и житейски попечения живот. Ако по думите на Господ Иисус при възкресе­нието нито се женят, нито се мъжат, но пребивават като ангели Божии на небесата (Матей 22:30), то чрез безбрачието монахът се стреми да постигне, доколкото е възможно, още тук на земята онова състояние, което е на небе­сата преди да е дошло възкресението. Очевидно затова и монашеството се нарича „ангелски образ“.

Безбрачието (αγαμία) и девството (παρθενία) освобождават монаха от семейни грижи и задължения и създават благоприятна възможност за бого­угоден живот. Св. апостол Павел признава, че нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жена си… Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом, а омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си (1 Коринтяни 7:32-34). Когато ня­кой всецяло е възгорян и обзет от един идеал, той постоянно мисли за него и живее с него и в името на този идеал пренебрегва други свои нужди и потреб­ности. Най-великите светила на Църквата, като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други са били безбрачни, девственици. При това те са били човеци с нормални прояви и изключителни умствени и ду­ховни качества. Само това е достатъчно, за да бъде оправдано безбрачието на монаха.

Наистина Бог е благословил и осветил брака (Битие 1:28; 2:24; Матей 19:5; Ефесяни 5:31). Той обаче не е отрекъл безбрачието и целомъдрието. Въпреки че юдеите считали чадородието за Божие благословение, а бездетството – за Божие наказание, все пак и у тях девството е било на почит (Псалом 44:14; Псалом 67:26; Деяния на светите апостоли 21:9; 1 Коринтяни 7:7; 2 Коринтяни 11:2.) Назорейството, като религиозен подвиг у юдеите, е било свързано, макар и временно, с обет за въздържание от спиртни пития и пребивание в целомъдрие. Монашеството като тежнение към безбрачие и въздържание от плътски наслади, като стремеж към съзерца­ние и нравствено съвършенство, е съществувало и съществува и в други ре­лигии, като мохамеданството, будизма и други. Това показва, че стремежът към безбрачие и целомъдрие не е чужд на човешката природа. В полза на дев­ството са писали мнозина древни църковни отци и писатели: св. Игнатий Богоносец, св. Климент Римски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Фило­соф, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Ориген, св. Киприан, св. Иполит и други. Св. Игнатий в посланието си до св. Поликарп приветства девствени­ците (2 Смир. 13). Девствениците били пример на светост и нравствено съвър­шенство. Св. Юстин Философ пише: „Между нас има много 60-70 годишни мъже и жени, които още от детска възраст са станали Христови ученици и пребъдват и досега в девство“. Св. Киприан поставя девството на второ място след мъченичеството. Нарича го „цветът на църковното дърво, високо украшение на благодатта, с една реч – най-добрата част от стадото Хри­стово“. Картагенският и Анкирският събори постановили правила за дев­ствениците (53-то правило на Картагенския събор и 10-то правило на Анкирския събор).

Девството и безбрачието обаче, свързани с целомъдрието, не са подвиг за всички, а само за онeзи, които имат разположение към тях и на които е да­дено (Матей 19:11), тоест за онези, които с цяла душа са го прегърнали и с бла­годатна Божия подкрепа могат да го понесат. А че това е наистина възможно, свидетелства облакът от девственици, които украсяват църковния кален­дар, както и сонмът от 144-те хиляди девственици, които пеят нова песен пред престола на Бога (Откровение 14:3-5).

Прочетете още „Православното монашество*“ →

Архимандрит Серафим

Така са измамени много хора, под­дали се на спиритизъм, на разни ви­дения и откровения, на врачуване и духообщение. Такива хора неусетно из­сушават душите си, нервно се изтоща­ват от напрегнатост при спиритическите и други подобни тайнствени прежи­вявания и свършват обикновено или с умствено разстройство или със само­убийство[10]. Защото явилите се тъмни духове не радват и не възвисяват ду­шата, а както казва епископ Игнатий Брянчанинов, всякога я изпълват със стра­шен „смут, омрачение и недоумение[11]“).

„В наше време – казва епископ Игнатий Брянчанинов[12], – мнозина си позво­ляват да влизат в общение с падна­лите духове посредством магнетизма (сроден със спиритизма – в скоби наши), при което падналите духове обикновено се явяват във вид на светли ангели, лъжат и мамят с разни интересни из­казвания, като смесват истината с лъжа и винаги причиняват крайно душевно и даже умствено разстройство. Употре­бяването на магнетизма е отрасъл от чародейството.“ То води към посте­пенно отричане от Бога, разбира се, по един тънък и незабележим начин.

Абсолютно прав е епископ Игнатий Брян­чанинов, когато казва: „Желанието да се виждат духове, любопитството да се узнава нещо за тях и от тях е приз­нак на най-голямо безразсъдство и на съвършено непознаване нравствените и подвижнически предания на Право­славната църква. Познаването на ду­ховете се придобива съвсем иначе, отколкото предполага това неопитният и невнимателен изпитател. Откритото общуване с духове за неопитния е най-голямо бедствие, или служи за извор на най-големи бедствия“[13].

Нека си послужим тук с един на­гледен светоотечески пример.

В един манастир живял някой си млад монах. Той пожелал да спасява душата си в една пещера, намираща се над манастира, и открил на игумена желанието си. Игуменът, мъж разсъдителен и свят, му рекъл:

– О, чедо, как можеш ти да жи­вееш сам в пещерата, без да си побе­дил плътските си и душевни страсти? Който иска да се уедини на безмълвие, трябва да има наставник, а не самочинно да постъпва. Ти си още много млад и не си достигнал тази степен да се уединяваш. Ти не виждаш различ­ните дяволски примки. Много по-добре е за тебе да слугуваш на отците, да живееш в послушание, отколкото сам да се бориш с нечестивите мисли. Не си ли слушал, какво казва богогласният отец Иоан Лествичник: „Горко на уединения, защото ако изпадне в уни­ние, или в леност, няма кой да го из­прави.“ А където са събрани двама или трима в Моето име, там съм и Аз посред тях – говори Господ.

Напразно игуменът дълго го съвет­вал. Младият монах настоявал на своето. Тогава игуменът със скръб в душата си го отпуснал на уединение. Младият монах се затворил в пещерата и поч­нал да се подвизава. Един от братята му донасял храна. Той живял тъй из­вестно време в пещерата. Отначало дя­волът го смущавал с лоши мисли де­нонощно. Но не след дълго той се преобразил на светъл ангел, явил му се и рекъл:

– Знай, заради чистотата на твоя живот и добродетелите ти Господ ме изпрати да ти служа!

– Какво добро съм сторил аз, та ангели да ми служат? – отвърнал приятно изненаданият монах. Но бесът му отговорил:

– Всичко, що си извършил, е ве­лико и високо. Ти си напуснал хуба­вия свят, станал си монах, подвизаваш се с пост, молитва и бдения и дори манастира си оставил и си се заселил в тази пещера. Как да не си достоен да ти слугуват ангели?

С тези думи душегубителният враг подкупил доверието му, подтик­нал го към гордост и редовно му се явявал. Към прежните свои козни дя­волът прибавил и нова хитрост.

Един ден се запътил към монаха за съвет някой си човек, когото крадци обрали. Нечистият дух пак се явил на младия отшелник във вид на светъл ангел и му рекъл:

– При тебе ще дойде един човек, обран от крадци. Ти му кажи, че от­краднатите му неща са на еди-кое си място. Там ще си ги намери.

Човекът дошъл и се поклонил пред пещерата. Монахът му рекъл:

– Добре си дошъл, брате! Знам, че скръб те е споходила. Крадци са те обрали. Но ти не се опечалявай, защото те скриха нещата ти на еди-кое си място. Ти иди там, ще намериш всичко и помоли се за мен!

Човекът се зачудил, като чул всичко това. Той наистина намерил на посоче­ното място откраднатите вещи, и на­вред разгласил славата на младия пророк в пещерата, който всичко му бил казал. Отвсякъде почнали да се стичат при чудотвореца множество люде, които, слушайки го, се чудели на „прозорливостта“ му. Защото, каквото кажел на хората, бидейки сам подучаван от хитрия дявол, сбъдвало се. От такъв неочакван бърз успех, от голямата слава и почести, замаяла се главата на младия пустиножител и той окончателно си въобразил, че е велик чудотворец и пророк.

Не след много дяволът пак му се явил и му казал:

– Знай, отче, че заради твоя не­порочен и равноангелен живот и други ангели ще те посетят и така, както си в плът, ще те възнесат на небето, за да съзерцаваш вечно заедно с всички ангели небесните красоти. – Като ре­къл това, бесът станал невидим.

А човеколюбивият Бог, Който не иска ничия погибел, внушил на монаха да разкаже всичко на игумена. По оня брат, който носел храна, той по­ръчал да дойде игуменът при него. Добрият игумен веднага отишъл. Като го видял, подвижникът радостно изви­кал:

– Ах, как ще ти се отплатя, отче, за всичко, което ти направи за мен!

– Та какво съм сторил за тебе? – запитал игуменът.

– Как какво? – отговорил мона­хът: – чрез тебе аз се удостоих да се облека в ангелски образ, чрез тебе виждам ангели и дори разговарям с тях. Чрез тебе приех дара на проро­чеството и прозорливостта.

Игуменът се учудил, че толкова дълбоко е прелъстен монахът и рекъл:

– Нещастнико, ти ли виждаш анге­ли, ти ли си станал прозорливец? Горко ти! Не ти ли казвах аз да не влизаш в тази пещера, за да не бъдеш прелъстен от бесовете… Братът прекъснал игумена и казал:

– Не говори така, честнѝ отче! Ето утре аз дори ще бъда възнесен на небето в плът. Дори ще се помоля на Бога и тебе да те вземат ангелите, та да се наслаждаваш с мене на онази слава.

Като чул това светият игумен, уда­рил го по лицето и рекъл:

– Окаянико, ти си изгубил ума си! Аз няма да мръдна оттук докато не видя, какво ти се готви. – И той взел да се моли, да чете псалми и да чака.

Когато дошъл часът, в който пре­лъстеният очаквал да бъде грабнат на небето, той видял явилите се бесове и възкликнал:

– Ето, отче, дойдоха!

Игуменът, ужасèн, го прегърнал и извикал със силен глас:

– Господи Иисусе Христе, Сине Бо­жи! Помогни на този Твой прелъстен раб и не го оставяй да стане плячка на бесовете!

Демоните повлекли жертвата си, като искали да я отскубнат от стареца. Но той с молитва им забранил. Те грабнали мантията на прелъстения и станали невидими. Мантията била от­несена във въздуха.

– Моли се! – извикал игуменът на изтръпналия от страх монах. – Моли се, Господ да отвори ослепените твои очи! – И двамата почнали да се молят.

След известно време мантията, ле­тейки, паднала на земята.

– Видиш ли, безумецо – казал старецът, – какво направиха бесовете с твоята мантия? Така щяха те и с тебе да постъпят: да те издигнат във въздуха като Симон влъхва и от високо да те пуснат, за да се убиеш и в тяхна власт да падне душата ти.

Тогава игуменът завел отново в манастира самочинния монах и му за­повядал да изпълнява най-долните по­слушания – да помага в кухнята, в хлебопекарницата и прочее, за да се смири душата му, пленена от гибелна гордост.

Така мъдрият игумен спасил мла­дия монах.

Прочетете още „Спиритизъм, духовидство, врачуване – продължение и край*“ →

Архимандрит Серафим

Що е спиритизъм? – Учение, спо­ред което чрез особени лица – ме­диуми и с особени средства се извик­ват духове (resp. души на покойни­ци) за влизане в общение с тях. Тер­минът „спиритизъм“ произлиза от ла­тинската дума spiritus – дух. Сродни със спиритизма са духовидството или дарбата да се виждат духове и да се разговаря с тях, както и врачуването, същината на което се състои в това да се изтръгва съвет или помощ от духовете чрез разни магически дейст­вия и заклинания.

Свeтата Библия ни дава обилни факти и доказателства за съществуването на духовен свят. Да си спомним за аендорската вълшебница, която се зани­мавала с гадания и с извикване духовете на умрели хора (1 Царства, 28 глава). Да си спомним за онзи момент от живота на св. пророк Елисей, когато той видял дошлите в защита на без­защитния израилски народ много не­бесни войнства (4 Царства, 6:16-17). Да си спомним всички онези разкази за явявания на ангели на старозаветни праведници като Авраам, Лот, Иаков и други (вж. Битие, 22:22-35; 3 Царства, 19:5-8; Захария, 1:9-14 и много други). Да си спомним най-сетне многобройните новозаветни доказателства за същест­вуването на духовния свят: ангелите, явили се на Иосиф (Матей, 1:20) и на пастирите (Лука, 2:9-15) във връзка с раждането на Христа; сатаната, изку­шаващ Иисус Христос в пустинята (Марк, 1: 13); Христовото преобра­жение на Тавор, дето се явили старозаветните праведници Моисей и Илия (Матей 17:3), и много други явявания на ангели, описани в Деяния апостол­ски (1:10-11; 5:19-20; 12:7-10; 27:23 и други).

Духовният свят според Божестве­ното откровение не образува едно единно цяло. Покрай светлите духове има и тъмни, които са отпаднали от Бога (2 Петр., 2:4). Много са местата в Словото Божие, които свидетелстват, че съществуват демони и че те се намесват в човешкия живот с цел да погубват хората (Захария, 3:1; Марк, 3:11; 1 Петр., 5:8; 1 Солуняни, 2:18; 2 Солуняни, 2:9). Особено харак­терно е това, че в желанието си да погубят колкото се може повече чо­вешки души, демоните си служат с разни хитрости и лукавства, в които стигат дотам, че приемат светъл вид и се представят като добри ангели. Св. апостол Павел твърди, че „сам сатаната се преобразява в Ангел на светли­ната“ (2 Коринтяни, 11:14).

След тeзи кратки основоположителни разяснения нека си отговорим на запитването: възможно ли е по принцип общуването на човека с ду­ховния мир? – Отговорът е поло­жителен. Човекът е психофизическо единство. Както с тялото си общува с физическия свят, така той може с душата си да влиза в общение с ду­ховния свят. Разбира се това не значи, че духовният свят в същата степен ни е достъпен, както физическият. Докато сме в тяло, не можем да влизаме свободно и неограничено в сферата на духовния мир. Затова общуването с отвъда не е нещо обикновено и самопонятно, а е нещо сравнително рядко.

Тук следва да си поставим въпроса: полезно ли е влизането в общение е духовния свят чрез извикване на ду­хове? – Длъжни сме да отговорим с едно решително не! Основанията за това са следните:

Когато човек се сили да извика обитателите на отвъдния мир, той си присвоява дръзко правото да властва над този мир. А това дръзновено посе­гателство свидетелства за гордост. В него има нещо нередно от гледище на здравия религиозен опит. Истин­ското общение с небожители си оста­ва акт на Божие благоволение, а не на човешки самочинни домогвания.

Освен това при болнавия стремеж на ограничения и грешен човек да влиза в общение с духове, явява се опасната и почти единствена възмож­ност да общува той не с ангели, не и с души на покойници, защото те, по думите на словото Божие, са в Божия ръка (Премъдрост Соломонова 3:1), а с демони, което става обикновено в такива случаи.

Епископ Игнатий Брянчанинов, раз­съждавайки върху злите духове, казва, че ние поради греховността си сме много по-сродни и близки с тях, отколкото с ангелите. Затова, когато, непостигнали светост прибързано се стремим към общение с небожителите, вместо ангели, явяват ни се демони[1]. А това ни води към гибел.

Но дори и ангели да биха ни се явявали, при нашето нравствено несъ­вършенство и това не би ни било полезно, тъй като то би ни довело до възгордяване, а оттам – пак до гибел.

Светите отци на нашата Православна църква са забранявали строго всяка злоупотреба с възможността за общу­ване с невидимия мир. Дълбоката при­чина за тази забрана се крие в ясно вижданата от тях опасност за христия­ните да бъдат измамени от бесовете и да бъдат безнадеждно вплетени в техните пагубни примки[2]. Има цяла светоотеческа литература върху демо- нологията. Тази литература разкрива козните на сатаната, хитрите му хо­дове и упоритите му пристъпи към човешкото сърце. Великите Божии угодници от древността, които опитно са узнали, що значат думите на св. апостол Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни, 6:12), еди­нодушно ни предпазват от неуместно общуване с невидимия мир. Жаждата за създаване връзка с духове под каквато и да било форма отваря вра­тите на човешката душа за бесовете. По всевъзможни пътища дори и по пътищата на усърдното на вид, но нездраво благочестие, лукавите демони могат да се вмъкнат незабелязано в съзнанията ни и оттам да почнат да управляват като пълни господари це­лия наш, отбил се от правия път, ду­ховен живот.

При спиритизма, духовидството и врачуването, по посочените вече при­чини, са изключени явяванията на ан­гели, светци и души на обикновени люде, отминали отвъд. При всички ми­стериозни явления от подобен род ние имаме работа с чистопробен демонизъм, ако не се крие зад тях уме­ло прокарвано шарлатанство. Защото – това трябва да се изтъкне в инте­реса на обективността – тази тъмна област дава широки възможности за най-безскрупулно мошеничество. На­шите обикновени спиритисти, нашите популярни врачки и баячки, нашите панаирджийски прозорливци и духовидци са често мошеници, които тър­гуват с доверието на хората. Като гледат на ръка или на кафе, или като се мъчат по картите да познават къс­мета на хората, те говорят общи фра­зи и със случайни налучквания смай­ват лекомисленото доверие на хората. Ние ще имаме пред очи тук не такова шарлатанство, а истинското общение с духове, каквото, за вярващите, не­съмнено съществува.

Дълбоката древност ни е оставила доста паметници, от които се съди за широката разпространеност в стария свят на разни видове култове, магии, заклинания, общуване с духове на мъртви люде и прорицания. Ние не бива лекомислено да обявим всичко това за суеверия, а трябва да видим, дали то няма някакви по-дълбоки ре­ални основи. Защото мислимо ли е, че всички езически народи, сред кои­то е имало несъмнено много талант­ливи и просветени люде, без всякакво основание са се поддавали на диви суеверия и то до такава степен, че нищо не е било в състояние да ги разубеди?

Според нашата дълбока увереност, фанатичната религиозност на древните езичници се е хранела с опитно дости­жими доказателства за съществува­нето на духовния свят. Езическите жреци са общували с бесове, криещи се зад бездушните идоли[3].  Тези зли духове било чрез прорицания, било чрез други някакви знамения са слис­вали суеверните си почитатели[4].

Но как са произлезли всички тези тъмни култове? – Светите отци ни обясня­ват това с тънките коварства на де­моните. За да отклонят човечеството от истинското богопочитание, бесовете са прибегнали до идолите, измествай­ки по този начин от правия път неиз­коренимата потребност на човешката душа да общува с Бога и невиди­мия мир[5].

Прочетете още „Спиритизъм, духовидство, врачуване*“ →