Илия Цоневски

1. Св. Иустин Мъченик

1.Най-видният християнски апологет oт ІІ-ри век е св. Иустин Мъченик, именуван oт древно християнско време още и „Философ[53]“. Принадлежал е несъмнено към онези характерни люде, в които „се изразяват, въплъщават и съсредоточават стремежите и идеалите на цяла епоха, животът, надеждите и разочарованията на цяло поколение[54]“.  Според собственото му свидетелство[55], св. Иустин произхождал oт Флавия Неаполис, древния град Сихем в Самария. Роден е вероятно в началото на ІІ-ри век.

Пътя на своето духовно и религиозно развитие, за да стигне до християнството и да стане член на Църквата Христова, сам св. Иустин описва твърде подробно, живо и картинно в началото на съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“. Още oт ранна детска възраст в него се пробудила жаждата към истината. Занимавали го предимно въпросите за Бога и последната участ на човека. Езичеството, със своите загубили вече всякакъв смисъл митове, със своите безнравствени обреди и незадоволяващите човешкия дух мистерии, естествено не е могло да утоли жаждата на младия Иустин – бъдещия апологет на християнството – към истинско богопознание. Затова той побързал да се обърне към различните философски школи, за да подири в техните учения и системи истината. Но и тук той останал измамен в своите очаквания. Философските учения и на стоици, и на перипатетици – ученици на Аристотел, и на питагорейци,  дори и на платоници, бързо, едни след други, го разочаровали. Най-напред той посещавал сравнително по-дълго време училището на един стоик. Но понеже последният нямал и не давал никакво познание за Бога и дори смятал за излишно всякакво богопознание, младият Иустин напуснал неговото училище. Обърнал се към един перипатетик, който сам се смятал за твърде остроумен. Но не минали много дни и той поискал oт своя ученик да определи възнаграждението за преподаваните му уроци. Това користолюбие, недостойно за един истински философ, отблъснало Иустин. Затова той подирил истината при един знаменит питагореец, който се гордеел твърде много със своята мъдрост. Но за да може Иустин да изучава истинската философия, която води към щастие, той му поставил като необходимо условие да има най-напред съответните познания по музика, астрономия и геометрия, понеже те откъсват душата oт чувственото и материалното и я правят способна да възприема духовното, да съзерцава красотата и доброто в тяхната същност. Тъй като Иустин не отговарял на това особено важно за питагорейската школа условие, той не бил приет в числото на учениците и трябвало с тъга да се прости с мисълта, че тук ще може да намери тъй дълго дирената истина. Но жаждата за съвършено богопознание не му давала покой. Той си спомнил и за следовниците на Платон, които се ползвали с особено голяма известност и слава. Един oт най-известните между тях наскоро бил пристигнал в града, където живеел Иустин (вероятно Ефес). Разговорите и съвместните религиозно-философски размишления с този философ на първо време напълно задоволявали копнеещия за съвършено знание Иустин. Всеки нов ден той се радвал на все по-големите си успехи в изучаването и усвояването на Платоновата философия. „Извънредно много ме възхищаваше – пише по-късно той – Платоновото учение за нематериалното, а теорията за идеите окриляваше моята мисъл. Струваше ми се, че наскоро ще стана мъдрец и в своето безразсъдство се надявах, че не ще мине много време и аз ще съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на Платоновата философия [56].“

До истинско богопознание Иустин достигнал обаче не по пътя на философията. Неочаквано един ден животът му получил нова насока. Когато се разхождал веднъж по брега на морето в уединение, за да може да се вглъби в себе си и да се отдаде на размисъл, Иустин забелязал недалече зад себе си един старец с приятна и вдъхваща доверие и уважение външна осанка. Срещата за Иустин била съвършено неочаквана, понеже той смятал, че на това уединено място никой не ще прекъсне неговите философски размишления. Започнал се разговор между двамата, който oт обикновени въпроси и отговори преминал към дълбока религиозно-философска беседа, която имала решаващо значение за по-нататъшния живот на Иустин. По повод на заявлението му, че е приятел на самовглъбяването и философските размишления, старецът го посъветвал да стане по-добре приятел на делата и истината и пожелал да узнае какво той разбира под философия и Бог. Иустин му отговорил в духа на учението на Платон, че философията е наука за Абсолютното, за съществуващото и че тя е познание на истината; награда за това знание и мъдрост е щастливият живот. А под Бог той разбира вечното и неизменно Същество, Което е основа и причина на всички други същества. Старецът останал доволен oт този отговор. В по-нататъшния разговор той изтъкнал на Иустин, че без Светия Дух истинско богопознание не е възможно и го убедил, че и Платоновата философия не е в състояние да задоволи човешкия дух. На въпроса на Иустин към кое учение да се обърне, за да намери истината, старецът го насочил към християнството и Божественото откровение. Oт философите и техните учения той трябва да се обърне към пророците. Те са засвидетелствани чрез своята древност, светост, чудеса и предсказания като органи на Светия Дух и възвестители на истината. Oт техните писания може да се почерпи истинско познание за Твореца на всичко, Бога Отца и за изпратения oт Него Иисус Христос, въплътения Син Божи. Разбирането на тяхното учение се открива чрез благодатта Божия, която се дава след усърдна молитва, „защото никой не може да постигне истината, ако не му дадат разбиране Бог и Неговият Христос“. След това старецът отминал и Иустин вече никога не го видял. Но мъдрите му и убедителни думи възпламенили в душата на дирещия вечната и неизменна истина Иустин божествен огън. Той се проникнал, както сам свидетелства, oт силна любов към пророците и към следовниците Христови. Като размишлявал в себе си върху думите на стареца, той напълно се убедил, че е намерил само тук, в Христовото учение, истинската и полезна философия [57].

Въз основа на други свидетелства и загатвания в апологиите на св. Иустин, посочените сведения за обръщането му към християнството могат да се допълнят. Защото би било не напълно точно и вярно, ако oт казаното направим заключение, че това обръщане е било резултат само на теоретически съображения и грижлива съпоставка и сравняване на Платоновата философия с християнското учение. Oт живота и смъртта на християните той е могъл да почерпи убедителни доказателства, че християнството не е човешко дело, а има божествен произход[58]. Вероятно той е имал предвид и своя собствен живот и пример, когато във връзка с някои евангелски текстове говори в своята първа апология: „Ние не трябва да предизвикваме раздори и Христос не иска oт нас да бъдем следовници на лоши люде. Той ни увещава да предпазваме с търпение и кротост всички люде oт срамни дела и пристрастяване към злото. И това ни се е удало да сторим, както можем да докажем по отношение на мнозина oт вашите (тоест oт езичниците, бел. моя); oт насилници и тирани те съвършено се промениха, като бяха победени или чрез това, че имаха възможност да наблюдават строгостта и непоколебимата твърдост и постоянство в живота на своите съседи (християни, бел. моя), или чрез това, че виждали изумителното търпение на християните в понасянето на обидите, или, най-сетне, oт опит узнавали нравите на тези люде, с които те имали възможност да влязат, при общи дела, в съприкосновение[59]“. Съвършено ясно обаче той говори за своя собствен опит и лични преживявания, когато пише:“И сам аз, когато още се възхищавах oт учението на Платон, слушах как клеветят християните. Но като виждах как те неустрашимо посрещат смъртта и всичко, което ни се струва за страшно, аз се убедих, че е невъзможно тези люде да се отдават на порочен и развратен живот[60]. Защото кой развратник, кой невъздържаник, кой човек, който смята за удоволствие да яде човешка плът, може с радост да посрещне смъртта, за да се лиши oт всичко това, което му се струва най-ценно и което му доставя удоволствие? Напротив, не ще ли се стреми той по всякакъв начин да продължи своя земен живот и да се скрие oт властите? Ще се предаде ли такъв човек сам, за да бъде осъден на смърт [61]“?

Божествената истина, която Иустин тъй жадно дирел и не намерил никъде другаде, освен в Свещеното Писание, което той след срещата си със стареца започнал усърдно да чете и изучава, и чистият и свят живот, твърдата и непоколебима вяра на християните спечелила напълно младия езичник за християнството, та да стане наскоро, като християнски философ[62], негов най-ревностен защитник. Кога обаче е приел свето кръщение и е станал член на Църквата Христова, не е точно известно. „Разговора с Трифон иудеина“ той е написал през време на юдейската война (въстанието Бар-Кохба – 132-135 година след Рождество Христово) или непосредствено след нея[63]. Преминаването му към християнството следователно е станало преди това, вероятно в Ефес[64] – мястото на срещата му с неизвестния старец, където според Евсевий Кесарийски[65] е станал и разговорът с Трифон.

И като християнин св. Иустин продължавал да носи философска мантия и пътешествал, за да защитава християнството с живо и писано слово като „единствена истинска и полезна философия“[66]. Той бил дълбоко убеден, че „всеки, който може да говори истината и не върши това, ще бъде осъден oт Бога, както и Сам Бог е засвидетелствал това чрез пророк Иезекиил: „Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, и ти ще слушаш слово из Моите уста и ще ги вразумяваш oт Мене. И кога кажа на беззаконника: „без друго ще умреш“, а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника oт беззаконния му път, та да бъде жив, тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря oт твоите ръце“ (Иезекиил 3:17-18)“[67]. Той е вярвал вероятно, че като мисионер и апологет на християнството в облеклото на философ ще има много по-голям успех, тъй като по този начин можел да привлича на обществени места вниманието на окръжаващите го и да влиза в разговор с люде oт различен произход и с различно обществено положение[68]. В своите мисионерски пътешествия почти из цялата римска империя св. Иустин на два пъти посетил Рим, където останал по-дълго време и открил свое училище[69]. Един oт учениците му бил по-сетнешният християнски апологет Тациан. В Рим той се срещнал с представителя на циническата философска школа Кресцент, когото изобличил в незнание, поради което си навлякъл омразата му. Тук, в Рим, около 165 или 166 година той завършил мъченически своя земен живот: през времето на съвместното управление на империята от Марк Аврелий и Луций Вер, когато префект на града Рим бил Юний Рустик, стоически философ, един oт учителите на Марк Аврелий, св. Иустин е бил изправен на съд и осъден на смърт заради твърдата му и непоколебима вяра в Христа. Така св. Иустин увенчал, както отбелязва Евсевий Кесарийски, своя свят земен живот със свето мъченичество[70].

Прочетете още „Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1465*“ →

Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия – продължение и край*“ →

Илия Цоневски

Увод

Обща характеристика на епохата и литературно-богословското творчество на древните християнски апологети

1.След възнесението на Спасителя Иисус Христос светите апостоли, а по-късно и техните приемници, трябвало да се отдадат на ревностна и неуморна дейност, за да изпълнят мисията си на земята – да проповядват и разпространяват Христовото учение между юдеи и езичници, като ги правят чрез благодатните свещенодействия живи членове на Църквата – тялото Христово и ги водят по пътя на спасението[1]. Защото Сам възкръсналият Спасител беше дал на Своите ученици преди възнесението Си като прощален завет заповед да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15), да отидат да научат всички народи, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учат да пазят всичко, що им е заповядал (Матей 28:19-20). Светите апостоли изпълнили достойно заповедта на Спасителя. Облечени на Петдесетница с божествена сила и власт, проникнати oт пламенна и самоотвержена любов към Христа и Неговото дело, изпълнени с изумителна готовност да се отрекат oт себе си и всецяло да се посветят в служба на възвишеното и божествено дело за просвещение, издигане и завеждане при Христа и Неговата Църква, живеещите в мрак и смъртна сянка, предишните неуки и боязливи галилейски рибари излезли на смела обществена проповед на Евангелието Христово. С необикновен успех те привеждали людете oт тъмнината на заблудите към Пътя, Истината и Живота (Иоан 14:6), откривали на духовно слепите възвестените oт Христа вечни и неизменни божествени истини.

Делото на светите апостоли било продължено с голямо усърдие и oт техните приемници. Плодовете на тази самоотвержена мисионерска дейност били изумителни: след едно столетие Христовото учение проникнало и в най-отдалечените области на Римската империя и печелело последователи във всички обществени слоеве[2], та по-късно (около 197 година) западният църковен писател и бележит апологет на християнството Тертулиан е могъл да се обърне към езичниците със знаменателните думи: „Ние съществуваме, тъй да се рече, oт вчера, а вече сме напълнили всичко ваше: вашите градове и острови, селата, пазарите, крепостите, градските квартали, декуриите, двореца, сената, форума; оставили сме ви само вашите храмове[3].“

2.И юдеи, и езичници обаче не могли да гледат спокойно на бързото и широко разпространяване на християнството. „Юдеите се въоръжават против християните като към чужденци, а елините ги преследват; враговете им обаче не могат да посочат основания защо ги ненавиждат[4]“ – четем в посланието на Диогнет – анонимен писмен църковен паметник вероятно oт края на ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[5]. Тези думи ни рисуват ясно картината на отношението на външния свят – юдеи и езичници – към християнството и условията, при които е трябвало да работят през тази епоха последователите на Христа за разпространяването и затвърдяването на Неговото божествено учение. Срещу Църквата Христова застанали, oт една страна, юдейството, а oт друга – езичеството като фанатични, жестоки и неумолими нейни врагове.

3.Враждата на юдеите против християните води началото си още oт първите дни на Църквата Христова. Още проповедта на Иисус Христос за царство духовно, небесно, вечно, царство не oт този свят (Иоан 18:36; срв. Лука 17:20-21), което се осъществява в света не със сила или с външна принуда, срещнала упорита съпротива сред юдейския народ, който си представял обещания Месия под образа на земен цар[6]. Тази съпротива срещу евангелската проповед продължила с не по-малка сила и в апостолско, и след апостолско време. И по-късно, през ІІ-ри век, враждебното отношение на юдеите към християните не отслабнало. Юдеите не могли да се помирят с мисълта, че Моисеевият обредов закон няма вечна и задължителна за всички значимост. В бързо разпространяващото се християнство юдейството виждало свой смъртен враг. Оттук е понятно защо юдеите са водили борба против християните с всички възможни средства. Според свидетелството на св. Иустин Философ в синагогите били произнасяни нарочни проклятия срещу християните: той упреква юдеите, че в синагогите те проклинат тези, които вярват, че разпнатият oт тях (юдеите) е Христос и се домогват да докажат, че Той е разпнат като враг Божи[7]. Но юдеите не спирали тук. Те били готови да подхвърлят християните и на кървави преследвания[8]. Тази тяхна жестокост особено се проявила през време на юдейското въстание под предводителството на Бар-Кохба в 132 година. Пак св. Иустин свидетелства: „Юдеите ни смятат за врагове и противници и подобно на вас (езичниците) ни убиват и мъчат, когато само могат; в това сами можете да се уверите. Та и в последната юдейска война Бар-Кохба, предводителят на юдейското въстание, заповядал само християните да бъдат предавани на ужасни мъчения, ако не се отрекат oт Иисус Христос и не Го похулят[9].“

Като нямали право и възможност в римската империя направо и открито да подлагат християните на преследвания и мъчения, юдеите с голямо усърдие прибягвали към доноси пред езическата държавна власт или пък настройвали враждебно народните маси спрямо християните. Много oт подозренията и клеветите по отношение към християните имали юдейски произход и ревностно били разпространявани oт юдеите. „Другите народи – отправя обвинение срещу юдеите св. Иустин – са виновни не толкова, колкото вие, в тази несправедливост, която се оказва по отношение към нас и към Христа; защото вие сте виновници за тяхното лошо предубеждение против Праведника и против нас, Неговите следовници. Когато вие сте го разпнали, Него, единия непорочен и праведен Човек, чрез Чиито рани се изцеряват всички, които дохождат чрез Него при Отца, и когато вие сте узнали, че Той е възкръснал oт мъртвите и се е възнесъл на небето, както е предвъзвестено в пророчествата, то вие не само не сте се разкаяли в своите злодеяния, но още сте изпратили избрани люде oт Иерусалим да разгласят по цялата земя, че уж се е появила безбожната християнска ерес и да разпространяват клевети против нас, които всички непознаващи ни обикновено повтарят. По такъв начин вие сте причина не само за вашата собствена несправедливост, но и на всички други люде[10].“ По-късно подобно обвинение против юдеите отправя и Ориген, като смята, че oт тях изхождат слуховете за престъпни и безнравствени деяния на християните, които слухове Целз използвал в борбата си срещу християнството[11].

4.Християнството било посрещнато враждебно още отначало и oт широките народни езически маси. Тази враждебност се проявявала навсякъде и при всички възможни случаи. Ярък израз тя намирала особено в цирковете и арените, където християните, при яростните викове на тълпата, често пъти били безжалостно наказвани и предавани на смърт. Понякога дори и самото римско правителство осъждало и наказвало християните само поради обвиненията oт страна на народа[12]. На какво се дължала тази ненавист и омраза към християните?

Езичниците били сляпо привързани към своя политеизъм и винаги са били готови да го защитават и с най-груби средства. А в християнството, с неговото ясно изразено учение за единството Божие, те виждали смъртна заплаха за своята вяра. През ІІ-ри век самото правителство взело под своя закрила възраждането и укрепването на езичеството. Свидетелство за това е строежът на много нови езически храмове и увеличаването броя на жреците и религиозните обреди и празненства. Направен бил опит да се осмисли митологията, като се примири с религиозното чувство чрез отъждествяването на древните богове с духовните същества – демоните, които били смятани за пратеници на върховния Бог. Вярата в демоните, в тяхното присъствие навсякъде и влияние върху света и човека е била една oт най-характерните особености на елинския мироглед през тази епоха. И затова езичниците не могли да се примирят с отрицателното отношение на християните към това, което в религиозния и обществения живот е било радост и гордост за широките народни маси. А който е ставал християнин, той вече не е почитал отечествените богове и не е участвал в устройваните в тяхна чест игри и празненства. За езичниците било съвършено непонятно духовното богопочитане на християните. Никой езичник не е могъл да си представи богопочитане без храмове, жреци и жертви. И ако у християните не виждали това, за тях те били безбожници. Затова тези „безбожници“ трябвало да изпитват гнева на боговете и да бъдат жестоко преследвани. Освен това езичниците не могли да се примирят с мисълта за възможността да се създават нови религии. Достойнството и истинността на всяка религия за тях се обуславяли oт нейната древност. Затова християнството, като съвършено нова религия, според този езически възглед е не само непозволена, но и лъжлива религия и трябва да бъде отречена и преследвана.     

Религиозно-църковният и общественият живот на християните предизвикал още по-голяма враждебност към тях oт страна на езичниците. Езичниците не познавали живота на християните, той им се виждал твърде странен. Това давало възможност да се създават и разпространяват за тях най-различни невероятни и дори чудовищни слухове. Братската любов и единомислието и единството между християните били обяснявани като изява на тайно престъпно общество. Започнали да гледат на тях като на люде, които се боят oт светлината. Неучастието на християните в обществените празненства също предизвиквало сред езичниците подозрения, ненавист и омраза. Християните били обвинявани, че проявяват неоправдано пристрастие към грешниците, като ги приемат в своите общества. Тайнствените религиозни и богослужебни събрания на християните, вечерите на любовта и приобщаването с тялото и кръвта Христови са давали повод на езическата народна фантазия да си представя, че те се отдават на най-страшни и чудовищни престъпления: устройване на тиестически угощения, тоест детеубийства и човекоядство, и едиповски кръвосмешения[13], нечуван разврат, магьосничество и други престъпления. Колко много са били разпространени тези обвинения и клевети спрямо християните подробно говори западният християнски апологет Минуций Феликс в своята апология „Октавий“, като ги влага в устата на езичника Цецилий:“Не трябва ли дълбоко да съ-жаляваме, че дръзко въстават против боговете люде oт жалката, забранена и презряна секта, които събират в своето нечестиво общество последователи oт народната утайка, oт лековерни жени, които се заблуждават поради лекомислието на своя пол, люде, които в нощните събрания, със своите тържествени пости и безчовечни ястия, се събират не за свещени обреди, но за гнусни дела. Това са люде, които се скриват, бягат oт светлината… Тези люде се узнават един друг по особени тайни знаци и питаят един към друг любов, без дори да се познават помежду си… Те се наричат безразборно помежду си братя и сестри, за да направят обикновеното блудство чрез свещеното име кръвосмешение… В събранията си убиват малки деца, жадно пият кръвта им и употребяват телата им за храна… А техните вечери са известни… В деня на слънцето (тоест в неделя, бел. моя) те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато пиршеството е в разгара си и виното възпламени в тях огъня на сладострастието, те загасват светлината и се отдават на разврат. По такъв начин, ако не в действителност, то в съвестта всички те стават кръвосмесници[14].“

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия*“ →

Св. Иоан Златоуст

Гл. I, ст. 1-16. „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“.

1.Ето третата беседа е вече, а ние още не сме свършили с предисловието. И тъй, аз ненапразно го­ворѝх, че тези размишления по своето естество са твърде дълбоки. Нека днес пък се постараем да завър­шим това, което остава. За какво сега е въпросът? – За следното: защо евангелистът излага родословието на Иосиф, който нямал никакво участие в рождение­то на Христа. Ние вече указахме на една причина; не­обходимо е да се разкрие и другата, която е по-тайнствена и по-трудна за обяснение от първата. Коя е тази причина? – Евангелистът не желаел, щото иудеите да знаят още при самото рождение, че Христос се родил от Девица. Не се смущавайте, ако казаното от мене ви се вижда странно; аз не ви предавам по този въпрос мои думи, но думи на нашите отци, чудни и знаменити мъже. Ако Господ първоначално е държал много неща в тайна, като наричал Себе си син человечески, ако Той ненавсякъде ни разкривал ясно Своето равенство с Отца, защо тогава да се учудваме, че Той скрил за известно време и Своето рождение от Деви­ца, като имал предвид нещо чудно и велико? Какво чуд­но има тука, ще възразиш ти? – Това, че Светата Дева би­ла запазена и избавена от лошото подозрение. Иначе, ако това още от самото начало би станало известно на иудеите, те, като изтълкуват думите от лоша страна, биха осъдили Девицата като блудница и биха я убили с камъни. Ако те даже при случаите, примери за които често им се представяли още във Ветхия За­вет, проявявали своето безсрамие (например наричали Христа беснуващ, когато Той изгонвал бесове, считали Го за противник на Бога, когато изцерявал болните в събота, без да се гледа на това, че съботата била и по-рано вече многократно нарушавана), какво ли биха казали, ако чуеха за това? За тях благоприятствало и това, че в предишно време никога не се случвало не­що подобно. Ако и след многобройните чудеса на Иисуса, те Го наричали син на Иосиф, как биха повярвали преди чудесата, че се родил от Девица? Ето защо се излага родословието на Иосиф и се обручва за него Светата Дева. Когато даже Иосиф, мъж праведен и чуден, за да повярва на такова едно събитие, имал нужда от много доказателства – от явяването на ангела, от видението насън, от свидетелството на пророци­те, – как тогава пък биха приели тази мисъл иудеите, народ груб и развратен, и тъй враждебно разположен към Христа? Без съмнение такова едно необикновено и ново събитие би ги крайно възмутило, щом те и по слух не са знаели, че подобно нещо се е случило у пра­дедите. Който веднъж е повярвал, че Иисус е Син Бо­жий, той не би се съмнявал вече и в това. Но който Го счита за лъжец и противник на Бога, как не би се още повече съблазнил от това и как не би се появило у него още повече гореспоменатото подозрение? Ето защо и апостолите не говорят от самото начало за рождението от Девица. Напротив, те много и често, говорят за възкресението на Христа, защото приме­ри за възкресение имало и в предишните времена, ма­кар и не такива; а за Неговото рождение от Девица рядко говорят. Даже самата Негова майка не смеела да говори за това. Виж какво говори Светата Дева на самия Христа: „Ето баща Ти и аз… те търсим[1].“ Като го считат за роден от Девица, не биха Го вече признали за син на Давид; а оттук биха произлезли и много други злини. Заради това и ангелите съобщили за това са­мо на Мария и Иосиф; когато пък те благовествали на пастирите за рождението, не споменали за това. Но защо евангелистът, като споменава за Авраам и като казва, че той родил Исаак, а Исаак – Иаков, не споменава за брата на Иаков, а след Иаков пък спо­менава и за Иуда, и за неговите братя?

2.Причина за това някои считат злонравието на Исав, като говорят същото и за други някои пра­деди. Но аз не съм съгласен с това. Ако това би било така, защо тогава след малко евангелистът спомена­ва за порочните жени? Ясно е, че тук славата на Иисуса Христа се разкрива чрез противоположното, не чрез величието, а чрез нищожеството и падението на Неговите прадеди. За високостоящия има велика сла­ва именно в това, ако той може да се унижи до крайна степен. И тъй, защо евангелистът не споменал за Исаак и другите? – Защото сарацините и измаилитите, арабите и всички, които произлезли от тези прадеди, нямали нищо общо с израилския народ. Заради това и евангелистът премълчал за тях и веднага преминал към прадедите на Иисус и иудейския народ, като казва: „Иаков роди Иуда и братята му.“ Тук вече се означава иудейският народ.

„Иуда роди Фарес и Зара от Тамар.“ – Какво пра­виш ти, боговдъхновений мъжо, като ни припомваш историята на беззаконното кръвосмешение? – Какво пък има в това? – отговаря той. Ако ние изброявахме рода на някакъв обикновен човек, прилично би било да замълчим за такова нещо. Но в родословието на въп­лътилия се Бог не само не трябва да замълчаваме, но даже е необходимо гръмогласно да възвестим за това, с цел да разкрием Неговия промисъл и могъщество. Той е дошъл не за това, да избегне нашия позор, но да го унищожи. Както ние се особено учудваме не на това, че Христос умрял, но на това, че е бил разпънат (ма­кар това и да е унизително – но колкото е то по-унизително, толкова повече се проявява в Него човеколюбието), така може да се каже и за рождението: на Христа трябва да се учудваме не само заради това, че възприел върху себе си плът и станал човек, но още и заради това, че удостоил порочни човеци да бъдат Негови сродници, без да се срамува ни най-малко от на­шите пороци. Така от самото начало на рождението Той показал, че не се гнуси от нищо наше, като ни по­учава с това и ние да не се срамуваме от злонравието на прадедите, но да потърсим само едно – добродетел­та. Добродетелният човек, макар да произхожда от другоплеменник, макар да се е родил от блудница или друга някаква грешница, не може да придобие от това никакъв недостатък. Ако самият блудник, когато се промени, никак не се позори от предишния си живот, още повече добродетелният човек, когато произлиза от блудница или прелюбодейка, не може ни най-малко да се позори от порочността на своите родители. Христос обаче постъпва така не само нас да поучи, но и да укроти гордостта на иудеите. Понеже те, като нехаели за душевната добродетел, при всеки случай се превъзнасяли само с Авраам и мислили да се оправдаят с добродетелта на прадедите, Господ още от само­то начало показва, че трябва да се хвалим не с рода, но със собствените си заслуги. Освен това Той искал още да покаже, че всички, даже и самите праотци, са обременени с грехове. Така патриархът, от когото иудейският народ получил и своето име, е бил не малък грешник: Тамар го изобличава в блудодеяние. И Давид родил Соломон от прелюбодейна жена. Ако пък таки­ва велики мъже не са изпълнили закона, още повече те­зи, които стоят по-ниско от тях. Ако пък те не са из­пълнили, значи всички са сгрешили, и пришествието на Христа било необходимо. Заради това евангелистът споменал и за дванадесетте патриарси, за да унизи с това иудеите, които се превъзнасяли със знаменити прадеди. Известно е, че мнозина от патриарсите били родени от робини, но все пак различието между тези, които родили, не причинило различие между родените. Всички те били еднакво и патриарси, и родоначалници на колена. В това именно се състои предимството на Църквата; в това е и отличието на нашето благород­ство, предобразовано още във Ветхия Завет. Макар ти и да си роб, макар и свободен, за тебе от това ня­ма ни полза, ни вреда; едно е само потребно – мъдрост и нравствено съвършенство на душата.

3.Освен посочените, има още една причина, по­ради която евангелистът споменал за историята на Иудиното кръвосмешение. Не без цел към Фарес е прибавил Зара. Както изглежда, напразно и излишно би било след Фарес, от когото би трябвало да се води родословието на Христа, да се споменава още за Зара. Защо пък е споменато? – Когато дошло времето Тамар да ги роди и се започнали болките, Зара показал пръв ръ­ка. Родилната баба, като видяла това, за да отбележи първенеца, превързала му ръката с червен конец. Когато ръката била превързана, младенецът я скрил; след това се родил Фарес, а подир него Зара. Като видяла това, родилната баба казала: „Как си разкъса ти преградата?[2]“ Забелязваш ли тайнственото предобразование? Не без причина е написано това за нас – тъй ка­то не би си струвало труда да се повествува за това, какво казала някога си родилната баба, и да се разказва, че родилият се втори, пръв показал ръка. И тъй, какво значи това предобразование? Първо, този въпрос раз­решава името на младенеца: Фарес означава разделение и разсичане. Второ, самото събитие: не е произлязло по естествен път това, че показалата се ръка, като била превързана, пак се скрила. Тук не е имало ни разумно движение, ни естествен ред. Да се роди друг тогава, когато вече един е показал ръка е може би естествено; но тя да се скрие, за да се даде път на другиго – това вече не е съгласно със закона за раждаемите. Не, тук е присъствала Божията благодат, която устройвала рождението на младенците и предначертавала за нас чрез тях образа на бъдещите събития. А какво имен­но? Тези, които грижливо вниквали в това събитие, казват, че тези младенци предобразявали два народа. След това, за да знаеш, че битието на втория народ предваря произхода на първия, младенецът не се показ­ва цял, а само протяга ръка, но пак я скрива, и после вече, след като неговият брат излязъл цял на света, и той се показал цял. Така станало и с единия, и с другия народ. Отначало през времето на Авраам се явил цър­ковният живот, след това, когато той се скрил, про­излязъл иудейският народ със своя подзаконен живот, а после това вече се явил целият нов народ със своите закони. Заради това и родилната баба казва: „Как си разкъса ти преградата?“ Появилият се закон пресякъл свободата на живота. И Свещеното Писание обикновено на­рича закона преграда. Така, пророк Давид казва: „Защо срути нейната ограда, та я късат всички минаващи по пътя?[3]“ И Исаия: „Той го огради[4].“ И апостол Павел: „И раз­руши преградата, що беше посред[5].“

Прочетете още „Беседа трета*“ →

Св. Иоан Златоуст

Гл. I, ст. 1: „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“.

1.Помните ли наставлението, което недавна ви дадохме, като ви молихме да слушате всичко, което ще се говори, с дълбоко мълчание и с благоговейна тишина? Днес ние трябва да встъпим в свещеното преддверие, поради което аз ви напомням за това наставление. Ако на иудеите, когато трябвало да се приближат до горящата планина, до огъня, тъмнината, мрака и бурята, или по-добре да се каже, даже и да не се приближат, а да виждат и слушат всичко отдалече, било заповядано преди три дни да се въздържат от общуване с жени и да почистят дрехите си; ако и сами те, както и Моисей, се намирали в страх и трепет, колко повече трябва ние да покажем висша мъдрост, когато ни предстои да чуем такива велики слова, като не стоим далеч от димящата планина, а се възкачваме на самото небе; ние трябва не да си почистим дрехите, а да очистим облеклото на душата си и да се освободим от всяка мирска грижа. Вие ще видите не мрак, не дим, не буря, а самия Цар, Който седи върху трона на неизразимата си слава, стоящите при него ангели и архангели, и събранията на светиите заедно с безбройните хиляди небесни войнства. Такъв е Божият град, в който се намира църквата на първородените, праведните духове, тържествуващото събрание на ангелите, кръвта на изкуплението, чрез което е всичко съединено – небето възприело земното, а земята небесното, настанал отдавна очакваният мир за ангелите и светиите. В този град се развява бляскавото и славно знаме на кръста; там е печалбата на Христа, начатките на нашето естество, придобивките на нашия Цар. За всичко това ние ще узнаем с точност от евангелията. И ако ти ще вървиш след нас с нужното спокойствие, ще можем да те разведем навсякъде и да ти покажем де се намира прикованата (на кръста) смърт, де е сразен грехът, де са многобройните и дивни паметници на тази война, на тази битка. Ще видиш там и свързания мъчител, съпровождан от тълпата на пленниците, и крепостта, от която по-рано този гнъсен демон произвеждал навсякъде своите нападения; ще видиш убежищата и пещерите на разбойника, вече открити и разорени, защото и там Царят е влизал.

Да не се изморяваш, обични слушателю! Ти не можеш да се наслушаш до насита, ако някой ти разказва за обикновена война, за трофеи и победи, и нито храната, нито питието ще предпочетеш пред такъв разказ. Ако такъв един разказ е приятен на тебе, много повече ще ти бъде моят. И наистина, помисли, колко велико е това, което ще чуеш: как Бог, като напуснал небето и царския трон, слязъл на земята и в самия ад, как Той водил война, как дяволът се борил с Бога, и не с един открит Бог, а с Бог, скрил се под покривката на човешката плът. А, което е още по-чудно, ти ще видиш, как смъртта е победена чрез смъртта, как клетвата е премахната чрез клетвата, как жестокостта на дявола е сломена чрез същото средство, чрез което той придобил своята сила. И така, да бъдем будни и да не се предаваме на дрямка! Аз вече виждам как се отварят пред нас вратата. Да влезем, с пълен ред и трепет. Ето ние сега влизаме в самото преддверие. Какво е пък това преддверие? – „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, син Авраамов[1]. Какво говориш ти? Обещал се беше да говориш за Божия Син, а споменаваш за Давид, за човека, който се появил в света след безбройни родове, и него наричаш отец и прародител? – Почакай, не се стреми да узнаеш всичко наведнъж, а постепенно едно след друго. Ето ти стоиш още в преддверието, при самия праг; защо пък бързаш към светилището? Ти още не си разгледал добре всичко отвън. И аз сега още не ти говоря за първото – небесно рождение, по-право казано, не говоря даже и за второто – земното, защото и то е неизяснимо и неизразимо. За това по-рано от мене ти е говорил и пророк Исаия, именно когато, като предсказвал страданията на Господа и Неговата велика грижа за вселената, поразен от това, кой бил Той и какво станал, и къде слязъл, гръмко и ясно възкликнал: „Рода Му кой ще обясни?[2]“

2.И така, ние сега говорим не за онова, небесно рождение, а за това, ниското, земно рождение, което има хиляди свидетели. Пък и за него ние ще говорим дотолкова, доколкото то ни е достъпно според получената от Светия Дух благодат. И това рождение не може да се представи с всичката ясност, понеже и то е пълно с тайнственост. И тъй, като слушаш за това рождение, не мисли, че слушаш за нещо маловажно, но напрегни всичкото си внимание и потрепери, щом като чуеш, че Бог дошъл на земята. То било тъй необикновено и чудно, че и ангелите, като образували хвалебен хор, въздали за него слава от целия мир; и пророците преди много време се учудвали на това, че Бог „се яви на земята и живя между людете[3]“. И наистина, необикновено чудно е да се слуша, че неизразимият, неизяснимият и непостижим Бог, равен на Отца, дошъл чрез девическа утроба, благоволил да се роди от жена и да има за прадеди Давид и Авраам. Защо ти говоря за Давид и Авраам? Много по-чудно е това, че е имал за прадеди тези жени, за които аз споменах по-рано. Като чуеш това, ободри се и не подозирай нищо унизително; напротив, удивлявай се особено на това, че Синът на безначалния Отец, истинният Син, благоволил да се нарече син на Давид, за да те направи син Божий, благоволил да има за свой отец раб, щото ти, рабът, да имаш за отец Господа. Виждаш какво благовестие се дава още от самото начало! Ако пък ти се съмняваш в своето богосиновство, увери се в него, като чуеш, какво е станало с Него. За Бога, според човешкия разум, е много по-трудно да стане човек, отколкото човек да стане син Божий. И тъй, когато чуеш, че Син Божий е син Давидов и Авраамов, не се вече съмнявай, че и ти, син Авраамов, ще бъдеш син Божий. Той не би унижил Себе си напразно и без цел до такава степен, ако не би пожелал да ни възвиси. Той се родил по плът, щото ти да се родиш по дух; родил се от жена, щото ти да престанеш да бъдеш син на жена. Ето защо и Неговото рождение е било двояко – от една страна, било подобно на нашето, а от друга – превишавало нашето. Като се родил от жена, с това се уподобил на нас; с това пък, че се родил не от кръв, не от желанието на мъжа или на плътта, а от Светия Дух, Той предвъзвестил превишаващото ни бъдещо рождение, което Той пожелал да ни даде чрез Светия Дух. Такова пък било и всичко останало. Такова било например кръщението. И в него имало нещо велико и нещо ново: кръщението на пророка указва на великото, а слизането на Светия Дух означава новото. Подобно на това, както, когато някой, като застане между двама, стоящи отделно, протяга двете си ръце и ги съединява, точно така направил и Син Божий, като съединил ветхия завет с новия, Божеското естество с човешкото, Своето с нашето. Виждаш ли блясъка на Божия град? Виждаш ли с какъв блясък те огря при самия вход? Виждаш ли, как бързо ти показа Царя в новия образ, като че ли във военния лагер? И тука, на земята, царят невинаги се явява в своето величие, а често пъти, като снема порфирата и диадемата, облича се в дрехата на простия воин. Но земният цар прави това с цел, щото, като стане известен, да не привлече към себе си неприятеля. Небесният пък Цар, напротив, с цел, щото, като стане известен, да не застави врага да бяга от борбата с Него и да не смути Своите, защото Той желае да спасява, а не да плаши. Ето защо евангелистът го нарекъл веднага със съответното име „Иисус“. Името „Иисус“ не е гръцко; Той се нарича Иисус на еврейски, което на гръцки език значи Спасител (тоест Изкупител); Спасител пък Той се нарича, защото е спасил Своя народ.

3.Виждаш ли как евангелистът приковава вниманието на слушателя, как той, като говори с обикновени думи, открил с тях на всички ни това, което стои по-високо от всяка надежда? И двете споменати имена били добре известни на иудеите. Тъй като събитията, които трябвало да се извършат, били чудни, самите им имена се предшествали от предобрази, за да се отстрани по такъв начин от по-рано всеки повод към ропот за нововъведение. Така наследникът на Моисей, който въвел народа в обетованата земя, се нарича Иисус. Виждаш ли предобраза? Разгледай сега и действителността. Онзи въвел избрания народ в обетованата земя, този – на небето и при небесните блага; онзи след смъртта на Моисей, този след премахването на закона; онзи – като вожд, този – като Цар. Но за да не би ти, като чуеш името „Иисус“, да изпаднеш поради сходството на имената в заблуждение, евангелистът добавя: „Иисуса Христа, Син Давидов“. Онзи Иисус не бил син Давидов, а произхождал от друго коляно. Но защо Матей нарича своето евангелие „книга на родословието на Иисуса Христа“, когато то съдържа не само едното родословие, но и цялото домостроителство? – Заради това, че рождението на Христа съставя главното в цялото домостроителство, явява се като начало и корен на всички дарувани нам блага. Подобно на това, както Моисей нарича първия свой труд книга на битието на небето и земята, макар да повествува в нея не само за небето и земята, но и за това, което се намира между тях, така и евангелистът нарекъл своята книга според главното в делата, извършени (за нашето спасение). Действително, от всичко най-чудно, по-високо от всяка надежда и очакване, е това, че Бог станал човек; след като това станало, всичко следващо е и понятно, и естествено.

Но защо евангелистът не е казал отначало „син Авраамов“ и след него вече „син Давидов“? – Разбира се, не заради това, както мислят някои, че искал да изложи родословието по възходяща линия, защото тогава той би постъпил също така, както и Лука, а той постъпва обратно. И тъй, защо той споменал отначало за Давид? – Заради това, че той бил в устата на всички, както по знаменитостта на неговите деяния, така и по времето; той умрял много по-късно от Авраам. Макар Бог и да бил дал обещания и на двамата, но за обещанието, дадено на Авраам, като древно, малко се говорило, а обещанието, дадено на Давид, като недавнашно и ново, се повтаряло от всички. Сами иудеите казват: „Не е ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото семе и от градеца Витлеем, отдето беше Давид“?[4] И никой не го наричал син Авраамов, а всички го именували син Давидов, защото и по времето на живота, както вече споменах, и по значението на царуването, Давид стоял повече в паметта на всички. Ето защо и всички царе, които живели след Давид, които били особено уважавани, били наричани с неговото име не само от иудеите, но и от самаго Бога. Тъй, Иезекиил и други пророци казват, че при тях ще дойде и ще възкръсне Давид, като разбират не умрелия Давид, а подражаващите на неговите добродетели. Бог казва (напротив) на Иезекия: „Аз ще пазя тоя град, за да го опазя за Себе Си и за Моя раб Давида[5].“ На Соломон Той казвал, че заради Давид не разделил царството при неговия живот[6]. Славата на този мъж била велика и пред Бога, и пред човеците.

Прочетете още „Беседа втора*“ →

Св. Иоан Златоуст

1.Собствено ние не би трябвало да имаме нужда от помощта на Свещеното Писание, а по-скоро да водим такъв чист живот, че благодатта на Светия Дух да заема в нашите души мястото на свещените книги, и както те са изписани с мастило, така и нашите сърца да бъдат изписани със свят Дух. Но тъй като ние сме отхвърлили тази благодат, да се възползваме поне от втория път. Че първият път би бил, разбира се, по-добър, това Бог е показал и с думи, и с дела. Така с Ной, Авраам и неговите потомци, както и с Иов и Моисей Бог беседвал не чрез писания, а лично, защото намирал чисти техните сърца. Когато пък целият еврейски народ паднал в най-дълбоката пропаст на греха, тогава Той им дал писания, скрижали и наставление чрез тях.

Това ставало не само със светиите във Ветхия Завет, но, както е известно, и с тези на новия. Така Бог не дал на апостолите нищо написано, а обещал да им изпрати вместо писания благодатта на Светия Дух. „Той, казал им Бог, ще ви напомни всичко[1].“ За да разбереш, че този път (непосредственото общуване на Бога със светиите) е действително много по-добър, чуй, какво Бог казва чрез пророка: „Ще сключа с вас нов завет, ще ви дам закони за наставление, ще ги напиша във вашите сърца, и вие всички ще станете ученици на Бога.[2]“ И апостол Павел посочвал на това предимство, когато казвал, че бил получил закон (написан) „не върху каменни скрижали, а върху плетени скрижали на сърцето[3]“. Но след като с течение на времето едни (от християните) се отклонили от истините на вярата, други от добродетелния живот, отново се появила нуждата от наставление чрез писанията.

Размисли сега какво безразсъдство ще бъде, ако ние, които сме длъжни да водим такъв чист живот, че да нямаме нужда от никакво Писание, а вместо книгите да откриваме нашите сърца на Светия Дух, – ако ние, като изгубим това достойнство и почувстваме нужда от Писание – не се възползваме, както трябва, даже и от това второ лекарство. Ако е вече достойно за укор това, че ние се нуждаем изобщо от Писание, размисли тогава каква ще бъде нашата вина, ако ние не пожелаем да се възползваме и от тази помощ, а пренебрегваме Свещеното Писание като излишно и ненужно и по такъв начин навличаме върху себе си още по-голямо наказание!

За да се предпазим от това, нека се занимаваме по-старателно със Свещеното Писание и да изследваме по какъв начин е бил даден Ветхият закон, и по какъв начин – Новият Завет.

И така, по какъв начин, кога и де е бил даден древният закон? – След гибелта на египтяните, в пустинята, на планината Синай, в огън и дим, излизащи от планината, при тръбен звук, сред гръм и мълнии, след влизането на Моисей в самата тъмнина. А в Новия Завет не е така. Там всичко произлязло при дълбока тишина: не в пустиня, не на планина, не сред дим и мрак, тъмнина и буря, а след настъпването на деня, в един дом, когато всички седели заедно. За човеци груби и необуздани били нужни неща, които произвеждали външно впечатление: пустиня, планина, дим, тръбен звук и други подобни; за човеци пък по-възвишени, по-покорни и застанали по-високо от чувствените понятия, нямало нужда от нищо подобно. Ако пък и над апостолите имало шум, това било не заради тях, а заради присъстващите иудеи, заради които се появили и огнени езици. И ако те, въпреки всичко това, казвали (за апостолите): „със сладко вино са се напили[4]“, още повече биха говорили така, ако не биха видели нищо подобно. По-нататък – във Ветхия Завет Бог слязъл, когато Моисей възлязъл на [планината][5]; тук пък Светият Дух слязъл, когато нашето естество се възнесло на небето, или по-добре да се каже – на царския престол. Ако Светия Дух би бил по-малък, явленията (които съпровождали Неговото слизане) не биха били по-величествени и чудесни, а между това новозаветните скрижали са много по-величествени от ветхозаветните, както и събитията (новозаветни) са по-славни. Апостолите не слезли от планина с каменни плочи в ръце, подобно на Моисей, а носели в своята душа Светия Дух и ходели навсякъде, като били източник на съкровища и учения, на духовни дарове и на всякакви блага, и като станали чрез благодатта одушевени книги и закони. По такъв начин те привлекли (във вярата) три хиляди, така – пет хиляди, така – всички народи на света, защото чрез техните уста говорил Бог към всички, които дохождали при тях[6]. По същия начин и Матей, като се изпълнил с Божия Дух, написал своето евангелие – Матей митничарят! Аз не се срамувам да го назовавам по занятие, както и другите апостоли, защото това разкрива най-ясно благодатта на Светия Дух и тяхната собствена добродетел.

2.Своето произведение Матей правдиво нарекъл евангелие (благовестие). Той действително възвестява на всички – врагове, невежи, намиращи се в тъмнина, – край на наказанието, отпускане на греховете, оправдание, освещение, изкупление, осиновяване (от Бога), небесно наследство и родство (духовно) с Божия Син. Що може пък да се сравни с такова благовестие? Бог на земята, човек на небето! Всичко се обединява: ангелите са се обединили с човеците, човеците са се съединили с ангелите и с другите небесни сили. Ясно е, че древната война се прекратила, че станало примирение на Бога с нашето естество, дяволът е посрамен, демоните са изгонени, смъртта е победена, раят отворен, клетвата премахната, грехът изкоренен, заблудата отстранена, истината се възвърнала, навсякъде се сее и расте славата на благочестието; небесният живот е насаден на земята, висшите сили се намират в другарско общуване с нас, ангелите непрестанно слизат на земята; навсякъде се вижда увереност и надежда в бъдещия живот.

Заради това Матей нарекъл своята история евангелие. Всичко друго според него е като че ли само думи без съдържание, като например голямото имущество, величието на властта, началството, славата, почестите и всичко друго, почитано от човеците за благо. Напротив, обещанията, дадени чрез рибарите, трябва да се наричат в истински и собствен смисъл благовестие, и не заради това само, че те са сигурно и постоянно благо и превъзхождат нашето достойнство, но и поради това, че те са ни дадени без всякакъв труд от наша страна.

Не с труд и пот, не с усилия и страдания сме получили ние това, което имаме, а само чрез любовта на Бога към нас.

Но защо, като е имало толкова много ученици, пишат само двама от апостолите и двама от техните спътници? – освен Иоан и Матей написали евангелие един ученик на Павел и друг ученик на Петър. Заради това, че те не вършели нищо по честолюбие, а всичко за наша полза. Какво пък? Нима един евангелист не би могъл да напише всичко? Разбира се, би могъл. Но когато са писали четирима, те са писали не в едно и също време, не на едно и също място, без да се справят и уговарят помежду си. И ако те въпреки това са написали всичко така, като че ли то е произнесено от едни уста, не служи ли това като най-велико доказателство на истината?

И все пак, ще ми възрази някой, случило се противното, защото те често се изобличават в разногласие. Но самото това се явява най-верен знак на истината. Ако те в действителност биха били с точност съгласни във всичко, относно времето, мястото и самите думи, тогава никой от враговете не би повярвал, че те са написали евангелията, без да се срещнат помежду си и без обикновеното (при такива случаи) уговаряне, и че съгласието между тях е било последица на тяхната искреност. А съществуващото сега между тях разногласие в дребнавости ги освобождава от всяко подозрение и бляскаво говори в полза на писателите. Ако те са написали нещо различно относно времето и мястото, това никак не вреди на истината в техните повествувания. Ние ще се опитаме, с Божията помощ, да докажем това по-нататък. А сега ви молим, освен вече казаното, да запомните особено това, че в главното, което служи за основа на нашия живот и съставя същността на проповедта (евангелието), те никъде в нищо не се различават помежду си. В какво именно? – В това, че Бог станал човек, вършил чудеса, бил разпънат, погребан, възкръснал, възнесъл се на небето и ще дойде да съди; че Той дал спасителни заповеди, въвел закон, не противен на Ветхия Завет; че Той е Син, единороден, истинен, единосъщен на Отца, и друго подобно. Във всичко това ние намираме у тях (евангелистите) пълно съгласие. Ако пък относно чудесата не всички са разказали всичко, а един описал едни, друг – други, това не трябва да те смущава. Защото, ако един би разказал всичко, тогава останалите биха били излишни; ако ли пък всеки би написал само различно и ново в сравнение с другите, тогава нямаше да има доказателство за тяхното съгласие. Поради това те разказвали за много и еднакво, и все пак всеки от тях съобщавал нещо особено, за да не се окаже излишен, пишещ без цел, и да ни даде необходимо доказателство за истината на съобщеното от него.

3.Така Лука указва и на причината, поради която пристъпва към писането на евангелие. „За да узнаеш, казва той, твърдата основа на онова учение, на което си се научил“[7], тоест за да се увериш в това, за което често си бил поучаван, и да пребъдваш в твърда увереност (във вярата). Иоан пък сам премълчал причината (поради която написал евангелие), но, както говори запазилото се до нас предание от отците, и той не без причина пристъпил към писане. Тъй като първите три (евангелисти) предимно се старали да изложат историята на земния живот на Христа, и учението за Неговото божество се заплашвало от опасността да остане неразкрито, Иоан, подбуждан от Христа, пристъпил накрай към написването на евангелие. Това се вижда както от самото изложение, така и от началото на евангелието. Той започва не със земното, както другите евангелисти, а с небесното, което той предимно имал предвид, и въз основа на това съставил своята книга. Но не само в началото, а и в цялото евангелие той е по-възвишен от другите.

Също така и Матей, както се разказва, по молбата на повярвали иудеи, дошли при него, написал за тях това, което говорил устно, и съставил евангелие на еврейски език. Същото направил, по молба на учениците си, и Марк в Египет. Ето защо Матей, като писал за евреите, старал се да изтъкне главно произхода на Христа от Авраам и Давид. Лука, напротив, който писал за всички изобщо, възвежда родословието по-високо, като стига до Адам. След това първият започва с рождението на Иисус Христос, доколкото за иудеянина не било нищо по-приятно, отколкото да му се каже, че Христос е потомък на Авраам и Давид, а вторият започва не така, но упоменава предварително за много други събития и после вече пристъпва към родословието.

Съгласието между евангелистите ние можем да докажем както със свидетелството на цялата вселена, която е приела техните писания, така и със свидетелството даже и на самите врагове на истината. След евангелистите произлезли много ереси, които учели противно на техните писания; едни от тях приели всичко казано от евангелистите, а други приемат само част, като я отделили от останалото. Ако в писанията на евангелистите би имало несъгласие, нито ересите, които поддържат противното на тях, не биха приели всичко, а само тази част, която би им се струвала за съгласна, нито пък тези, които са приели само част, не биха били изобличавани от тази част, тъй като и най-малките части в писанията на евангелистите ясно разкриват своето родство с цялото. Подобно на това, както ако ти вземеш например част от ребро и в тази част намериш всичко, от което се състои цялото животно – и нерви, и жили, и кости, и артерии, и кръв, с една дума, всички съществени части на техния състав, точно така и в Писанието може да се види същото: и тук всяка част от написаното ясно показва родство с цялото. Ако евангелистите си биха противоречили, не би имало такова родство и самото (християнско) учение отдавна би рухнало, тъй като „всяко царство, разделено на части една против друга, запустява[8]“. А сега, макар у тях и да има някакви разногласия, с това се само разкрива силата на Светия Дух, която убеждава човеците, щото те, като се придържат от главното и необходимото, да не се смущават никак от незначителните разногласия.

Прочетете още „Беседа първа*“ →