Категория: Лекции

Църковната проповед – благовестие за Иисус Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Андриан Александров

Светата Църква избира и поставя иерархически длъжностни лица, за да учителстват, свещенодействат и управляват. Учителството те вършат чрез благовестието или проповедта.

Понятие за проповедта

Църковната проповед е устна реч пред богомолците в храма, в която се възвестяват истините на словото Божие. Тя е благовестие за настъпването и осъществяването на Царството Божие, благовестие за спасението на хората от греха и злото (Матей 10:7).

Образец за проповедниците е Богочовекът Иисус Христос. Той донесъл благата вест (на гръцки евангелие) за нашето спасение и заръчал най-напред на апостолите, а в тяхно лице и на всичките им приемници (пастири и проповедници) непрестанно да проповядват това Евангелие. Казал им да възвестяват приближаването на Царството Божие и покаянието като главно средство за постигане на спасение и условие за встъпване в това Царство.

За истинско покаяние е нужна вяра. Тя е едно от условията за спасение. В резултат на грехопадението ние сме изгубили способността за непосредствено общуване с Бога. Богопознанието било замъглено. Човечеството се отдалечило от Бога. Явила се нуждата от посредници – проповедници и тълкуватели на волята Божия. Истинската вяра трябвало да бъде посята в душите на хората. Това става чрез проповедта.

В Свещеното Писание проповедта се нарича по различен начин: слово Божие; слово на истината или свидетелство за истината; блага вест, благовестие (евангелие); слово на спасението или слово за кръста; слово на помирението. Проповедта е израз на специално „пратеничество“ и „съработничество“ с Бога.

В древната Църква богослужението имало следния ред: определено лице чете предварително избрани откъси от Свещеното Писание, предстоятелят изнася проповед върху прочетения текст, след което всички отправят молитви към Господа. И досега проповедта е съставна част от богослужението и основно средство за християнска просвета.

Възможно ли е човек сам да се спаси? Необходими ли са посредници между Бога и хората? Вярата достатъчна ли е, за да постигнем спасение, или са необходими и други условия? Отговор по тези въпроси можете да намерите в православния катехизис.

Съдържание и цел на проповедта

Проповедта е вид устна реч. Тя се различава от обикновената ораторска реч по характер, съдържание и цел.

По своя характер проповедта е продължение на Божията мисия за спасение на човечеството. След слизането на Светия Дух над апостолите, те стават Божи пратеници и съработници за изграждане Царството Божие на земята и спасението на човешките души. Но като смъртни човеци те не могли вечно да бъдат носители на това служение. Ето защо видим носител на земята става Христовата църква, в която Господ Иисус Христос пребивава вечно и Сам е неин глава.

Църковната проповед се различава от другите речи и по съдържание. Ако в обикновените светски речи се излага собствено или чуждо мнение, то църковната проповед възвестява учението на Господ Иисус Христос. Св. апостол Павел определя предмета на проповедта така: „Ние проповядваме за разпнатия Христа“ (1 Коринтяни 1:23а).

Проповедта съдържа в себе си част от словото Божие – една или повече истини, които Бог открил на хората. Устна реч, в която не се говори за Божествени истини, не може да се нарече проповед.

Характерът и съдържанието на църковната проповед се различават от обикновената реч най-вече поради своята особена цел – спасение на всички хора. Господ затова и дойде, за да спаси света. А спасение означава пълно духовно сближение на човеците с Бога, така че всички да станат „чада Божи“.

Кой може да проповядва? От чие име проповядваме? За какво проповядваме? Възможно ли е в проповедта да се засягат и обсъждат обикновени житейски проблеми и ситуации? Отговор на тези и други въпроси дава Александър Струдза  в книгата „Писма за длъжностите на свещения сан“, С., 2002.

Възпитателни функции на проповедта

Проповедта е „живо слово“, което принася плод в душите на слушателите. Чрез Божието слово, възвестявано от проповедниците, духовно се раждаме за вечен живот. По този начин възпитател на човечеството е Сам Бог. Ето защо проповедта трябва да бъде чута по всички краища на света. По този начин се открива възможност на всеки човек да познае пътя на спасението.

Църковната проповед въздейства върху целия човек и го обновява духовно. Тя възпитава религиозно. Възпитателният характер на про-поведта се изразява във въздействие върху ума, чувството и волята на вярващите.

Проповедта ни дава знание. Тя просвещава ума със светлината на Божието откровение. Всеки човек си задава въпроси за смисъла на света, за живота и смъртта, за Бога и за Иисус Христос… Проповедта дава отговор на тези въпроси. Тя запознава с истините на вярата.

Като подхранват ума, религиозните истини въздействат върху чувствата и водят до вътрешен мир и духовна радост, до спасителна надежда и евангелска любов.

Освен че ни дава знание и въздейства върху религиозното чувство, проповедта влияе и върху волята на християните. Тя ги насочва към осъществяване на дела, към дейно следване на Иисус Христос.

И така, правилното знание за Бога води до истинска вяра, истинската вяра се изразява в спасителна надежда, а вярата и надеждата се проявяват в дела на евангелска любов. Обратно, погрешното знание за Бога води до нездрава надежда и лъжлива любов.

Мястото и значението на християнската проповед за възпитанието са посочени от Иисус Христос в притчата за сеяча (Матей 13:3-23). Как въздейства проповедта? Кога можем да наречем една проповед добра?

Църковната проповед днес

Живеем в потребителско общество, което се характеризира с промяна на ценностните нагласи. Съвременни мислители отричат абсолютната истина и универсалните ценности. За тях истината и любовта са само плод на културата, на общността, към която принадлежим. Това е време на интелектуален хаос и дезинтеграция. Единственият светъл лъч в тази мисловна мъгла е вярата. Ето защо днес все повече соци-ални изследователи са на мнение, че правилното разрешаване на социалния проблем е свързано с преоткриването на Църквата.

Християнството се интересува не само от това, „какви са нещата“, но и от това, „какви те трябва да бъдат“. Църковното учение не е отвлечена теория. То е живот! Иисус Христос ни донесе спасение, за да се стремим към по-голямо и по-дълбоко единение, чиято кулминация е Царството Божие. Ние не можем да постигнем спасение, ако живеем отчуждени, вглъбени единствено в себе си. Да бъдеш спасен, означава да преодолееш отчуждеността си, да бъдеш в общение с Иисус Христос и с останалите хора.

Ето защо днес трябва да проповядваме повторното обръщане на света към християнството. Основно задължение на християнина е да възвестява на света истината за Богочовека, а заедно с това и културата на светостта.

Всяка проповед е благовестие за Иисус Христос, разпнат и възкръснал. Тя утешава в дни на печал, дава надежда в дни на безнадеждност и радост – в дни на безрадостен живот. Проповедта възвестява славата Божия, вечно живия и вечно присъстващия в живота Христос, Който дарява всяка вярваща в Него душа с мир и блаженство.

Съвременната църковна проповед не е нищо друго освен продължение на Христовото дело. Тя е разкриване на Неговото евангелско учение, което първоначално било предадено на светите апостоли.

Чрез просвещаване на ума с евангелските истини, облагородяване на сърцето с християнската любов и активизиране на волята за вършене на добри дела човек постига своето висше назначение. То се състои в нравствен живот и нравствено съвършенство. Към постигане на това съвършенство се стреми и християнската проповед. Само така се оправдава, осмисля и обезсмъртява нашето съществуване.

Днес човек е информиран както никога досега. Какво е значението на църковната проповед в епохата на информационното общество?

_________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 138-143. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Андриан Александров и Проповедта на планината. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-61F

Безсмъртие на човешката душа*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димо Пенков

Съзнанието за неунищожимостта на духа винаги е било присъщо на хората. Каквито и форми да е приемала тази убеденост, тя е универсална и свързана с различни системи от възгледи. Повсеместното разпространение на вярата в неунищожимостта на човешката личност от смъртта е факт, който заслужава внимание и интересува всеки здравомислещ човек.

Вярата в безсмъртието на душата е била позната на хората преди Рождество Христово. В погребенията през каменния век намираме следи от познаването на тази истина: „Не ще умра изцяло…“ Древният египтянин, който е бил по-цивилизован от хората през каменния век, познавал вече астрономията, основите на математиката и архитектурата, принадлежал е към по-висока цивилизация, създала пирамиди и храмове, чиято тайна и днес не е напълно разгадана, но никога, нито за миг не се е съмнявал, че част от човека е бъзсмъртна. Всъщност всички религии, както и много философски системи говорят за безсмъртието на душата, а християнството ни открива свръхестествената истина – „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ (11-ти и 12-ти член от Символа на вярата).

Възниква обаче въпросът: какво всъщност означава безсмъртие на човека в християнското богословие? Отговорът на този въпрос е свързан със смъртта като неизбежно явление, влязло в нашия свят след грехопадението на Адам и Ева.

В този живот можем да сме сигурни само в едно: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Иисус Христос не ни изпревари). Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. Същевременно смъртта е тайна, която плаши всеки. Въпреки преданията на различните религиозни традиции ние не знаем почти нищо за „…неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща…“ и страхът от нея „озадачава волята“. При определяне мястото на смъртта в нашия живот и отношението ни към нея трябва да имаме предвид следното:

Смъртта е по-близо до нас, отколкото си представяме. „Всеки ден срещам смъртта“ (1 Коринтяни 15:31), пише св. апостол Павел. Разбира се, този израз има много по-широк смисъл.

Смъртта е противоестествена, но тя е и Божи дар. Макар смъртта да е страшна, тя е същевременно и благословия, израз на Божията милост и състрадание, предоставен от Бога спасителен изход. Бог разделя душата от тялото, за да ги съедини отново в определения от Него ден. Той е като грънчаря, видян от св. пророк Иеремия: „И слязох в дома на грънчаря, и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете му; и той отново направи от него друг съд, какъвто му текна да направи“ (Иеремия 18:3-4).

След големи страдания и мъки праведният Иов изповядва: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще го видят“(Иов 19:25-27).

С такава надежда са изпълнени много старозаветни текстове. Пророк Исаия казва:„Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото… земята ще изригне мъртъвците“ (Исаия 26:19). В този дух пише и пророк Даниил: „И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама“(Даниил 12:2).

Приведените текстове, както и много други, които не можем да посочим тук, показват, че идеята за безсмъртието на душата и възкресението на телата у израилтяните е била ясна. Тази истина разкрива подробно Иисус Христос. А Той особено картинно представя живота след смъртта в притчите: За царската сватба (Матей 22:1-22), за десетте девици (Матей 25:1-13), за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Проповедта на планината е проповед за задгробния живот. Явяването на пророк Илия и на Моисей пред Преобразилия се Иисус Христос на планината Тавор е също свидетелство за живота на душите след смъртта. Тази вяра не се ограничава само с приемането на живот след смъртта, но се осмисля с „благата вест“ за Христовото възкресение, което свидетелства за нашето бъдещо възкресение, когато Господ дойде на земята отново „в сила и слава“ и ще въздаде на всеки според делата му. Безутешна би била мъката ни за нашите покойници, ако Бог не ни беше сътворил за безсмъртие. Целият ни живот щеше да е безсмислен, ако завършваше със смърт. Каква щеше да е тогава ползата от добродетели и добри дела? В такъв случай биха били прави неразумните хора, които нямат надежда за вечността: „да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исаия 22:13; 1 Коринтяни 15:32). Обратно, човек е създаден за безсмъртие, загубено след грехопадението, но възможността за него е възстановена чрез Христовото възкресение. Вярата в безсмъртието се потвърждава и от евангелската притча за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31).

Нашият земен живот е подготовка за бъдещия живот, която завършва със смъртта: „И както на хората предстои да умрат един път, а след това – съд“ (Евреи 9:27). Но душата му продължава да живее. За този живот Църквата разказва на своите членове, окуражава ги. Разбира се, истината за бъзсмъртието остава предмет на нашата вяра, но разумът може да я изрази посредством някои косвени аргументи:

1. Душата е проста и неделима субстанция, следователно е бъзсмъртна.

2. Вярата в безсмъртието на човешката душа е всеобщ факт. В различни форми тя съществува във всички религии. Библията най-ясно говори за безсмъртието: „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Еклесиаст 12:7).

3. Нашият живот е смислен, ако продължава във вечността. Земният ни живот е само въведение към вечността.

4. Вярата в безсмъртието е вкоренена у човека. Бог е вложил вечността в сърцето му (Еклесиаст 3:11).

5. Универсалният характер на религията говори за безсмъртен компонент на човешката същност. Това е душата, чрез която се осъществява връзката с Бога.

6. Психологията изобилства с описания на преживявания на хора, докоснали се до смъртта, които свидетелстват за безсмъртието на душата.

Темата за бъзсмъртието на човешката душа и за съществуването на Бога са основата, върху която се изгражда светогледът на религиозния човек. Отношението ни към тях обосновава съдържанието на ценностите, които са обект на размисъл в темите на тази книжка, предназначена за подготовка на кандидат-студенти.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.93-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-61k

Богочовекът Иисус Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Киров

В своя роман „Бесове“ Фьодор Михайлович Достоевски говори за вяра в божеството на Иисус Христос. Някои биха запитали какво означава тази вяра и вярват ли така наши съвременници. Този въпрос е свързан с нашата тема, в която се говори за Божията и човешката природа на Иисус Христос и за вярата в Него.

Въз основа на отделни тематични фрагменти в този очерк, евангелски текстове и препоръчана литература може да се изгради представа за Богочовека Иисус, в Когото вярваме, както и в Неговото учение. Представата би била по-пълна, ако образът на Богочовека бъде описан и с помощта на знания, придобити чрез вяра. Разбира се, тук имаме предвид както вярата, за която пише Фьодор Достоевски, така и вярата в Богочовека Иисус.

Тайната на Иисус Христос се състои в Неговото богочовечество. Чудото на въплъщението се изразява както в приемането на човешки образ от Божия Син, така и в сиянието на Бога в лицето на Спасителя. Евангелието разказва за слизането на Божия Син: „Словото стана плът и живя между нас…“ (Иоан 1:14). То се яви като човек, за да бъде посредник между човека и Бога. Именно в това се състои спасителното дело на Иисус Христос.

Тази истина е разбрана много ясно от св. апостол Павел. За нея той говори в Първо послание до Тимотей, 2-ра глава и в Послание до евреите, 4-та глава.

Животът на Иисус Христос

Основни извори за живота на Иисус Христос са четирите Евангелия, както и книга Деяния на светите апостоли 20:35 и Първо послание до коринтяни 11:23 сл.

За Спасителя свидетелстват и езическите писатели Публий Корнелий Тацит (56-120), Гай Светоний Транквил (70-130), Гай Плиний Млади (61-114) и други. Във връзка с опожаряването на Рим, приписано на християните, пише римският историк Тацит и в това описание той споменава и за Иисус Христос. Тук привеждаме откъс от неговия разказ, в който пряко се говори за Иисус Христос: „За да унищожи тази мълва, Нерон започнал да наказва онези, които народът ненавиждал за гнусните им дела и наричал християни. Това име те получили от Христос, Който през управлението на Тиберий бил осъден на смърт чрез прокуратора Пилат Понтийски; но своевременно потушено, това мерзко суеверие отново избухна вече не само в Юдея, дето то се е появило за първи път, но и в самия Рим, където отвсякъде се събира и въэхвалява всичко ужасно или срамно“. Тацит не е познавал лично живота на Иисус Христос и Неговото учение, но чрез достоверни сведения е бил убеден, че такъв човек е живял сред юдеите.

За Иисус Христос свидетелства и Гай Светоний. Както Тацит, така и той не е изпитвал симпатии към християните, които нарича „хора от новото зловредно суеверие“. На друго място в своето съчинение „Животът на дванадесетте императори“,  той говори за Иисус Христос като подбудител на християните по времето на император Клавдий. Това се случило между 41-ва и 54-та година.

Най-интересното сред относително ранните свидетелства за Иисус Христос ние не намираме у историците, а у римски политически дейци. В писмото си до император Траян от 111 година Плиний Млади пита как да се отнася с християните, чийто брой се увеличавал бързо, а влиянието им сред езичниците нараствало. В писмото се съобщава за Иисус Христос, Когото последователите Му почитали като Бог.

Тримата езически писатели оставят автентични свидетелства за Иисус Христос като действителна историческа личност.

Допринасят ли свидетелствата извън Новия Завет за по-пълно познаване на Богочовека Иисус? Интересува ли ни какво са мислили нехристияните за Спасителя и Неговите последователи?

Повече сведения по този въпрос могат да се почерпят от следните автори: д-р Иван Панчовски. Личността на Иисус Христос, С., 1990; Фредерик Ф. Брюс. Иисус и християнските свидетелства извън Новия Завет. С., 1991; протоиерей Александър Мен. Синът Човешки. С., 2000 и други.

Майката на Иисус Христос

За нас е важно да знаем за кого юдеите са смятали Спасителя, какъв е бил Неговият вид и какво въздействие е оказвал на слушателите Си. Но преди да се спрем на тези въпроси, е необходимо да споменем нещо за Пресвета Богородица.

Животът на Иисус Христос е свързан непосредствено със Света Дева Мария, защото физическата Му природа е плът от плътта ѝ и кост от костите ѝ. Всеки разговор за съвършения човек Иисус Христос ни напомня за Неговата Майка, на която Църквата отдава голяма чест. Макар знанията ни за избраничеството на Светата Дева и смисълът на нейното участие в изкупителното дело на Иисус Христос да са оскъдни, те са достатъчни, за да вярваме в Иисус Христос като в действителен човек, подобен във всичко на нас, освен в греха.

Заради избраничеството на Дева Мария и за майчинството ѝ, както и за нейното застъпничество пред Бога православните християни отдават голяма почит и възлагат надежди на нея.

Предвид обаче текста на св. апостол Павел: „Един е Бог, един е и посредникът между Бога и хората – Иисус Христос като Човек“ (1 Тимотей 2:5), какво е нейното посредничество между хората и Бога? Правилен отговор на този въпрос се съдържа в учението на Православната църква за Пресвета Богородица.

Към тази подтема принадлежат и следните въпроси, на които тук няма да се спираме, а само ги назоваваме: подготвяно ли е човечеството за Иисус Христос чрез пророчества (Песен на песните 4:7; Иеремия 31:22; Софоний 3:14; Битие 3:15 и други), какви са били отношенията между Светата Майка и нейния Син, какво се е случило на срещата на Дева Мария с Елисавета (Лука 1:4) и други.

Лицето на Богочовека Иисус

Иисус Христос се интересувал за кого Го мислили хората, но също желаел да знае какво мислят за Него и учениците Му. Юдеите Го смятали за пророк Илия или за един от пророците, а св. апостол Петър Го изповядал за Син на живия Бог (Матей 16:13-18). Величието на Бога в Иисус Христос и отражението на Божията любов в Неговото лице привличали хората и оказвали върху тях неописуемо въздействие, но също така ги озадачавали, защото образът на Спасителя е непознаваем в Своята дълбочина.

Според св. Ириней Лионски (I век) видът на Иисус Христос не бил нито точно известен, нито установим в пълнота.

Блажени Августин (III-IV век) се измъчвал от невъзможността да познае лицето на Иисус Христос. А познаването на лицето според този църковен писател психологически помага на човека да вникне в характера на Спасителя. В опитите си да познае Богочовека, както и да схване по-дълбоко преданията на своите предшественици, блажени Августин открива важна нравствена истина, а именно: знанието за Иисус Христос (същото се отнася и за вярата в Него) e изцяло зависимо от духовното състояние на човека. Колкото по-благороден е човек, толкова по-дълбоко разбира физическия и духовния Христос. Обратно, бездуховният и безнравствен човек не може да почувства величието на Богочовека.

Относно различнато възприемане на образа на Богочовека Иисус от хората с различно духовно-нравствено състояние Ориген търси аналогии в историята на юдеите, той си спомня за вкуса на небесния хляб, който Бог им изпращал по време на пътуването им през пустинята. Този хляб придобивал вкуса на такава храна, каквато юдеинът желаел да яде.

За възможността за каноничната иконография на Иисус Христос в християнското изкуство, а особено за Неговия образ, който всеки от нас изгражда в себе си, може да се прочете повече в книгата на Иван Панчовски, Най-прекрасният, С., 1992; Дмитрий Мережковский. Иисус Неизвестньiй, Београд, 1935; Филипп Шафф. Иисус Христос чудо истории. Спб, 1996 и други.

Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Духовно-нравственият образ на Иисус Христос става по-разбираем, когато Го сравняваме със св. Иоан Кръстител.

Връзката между Иисусовото и Иоановото дело е очевидна, но това не означава, че християнската традиция не отбелязва различия между двамата. Иисус Христос напуска пустинята, за да обяви учението Си сред хората. Облича се като тях и изглежда като съвременниците Си, а св. Иоан Кръстител се обличал като пророк Илия: „Беше цял в косми, опасан през кръста с кожен пояс“ (4 Царства 1:7, 8). Христовият предтеча бил назорей, който не пиел вино и сикер (Лука 1:15). За въздържанието на Кръстителя говори Сам Иисус Христос, когато се сравнява с него: „Защото дойде Иоан – той нито ядеше, нито пиеше. А казват: Бяс има. Дойде Синът човешки, Той ядеше и пиеше. А казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Матей 11:18, 19; Лука 7:33, 34).

Иисус Христос постъпва различно с учениците и последователите Си от някои пророци преди него. Той не налага строги аскетични изисквания като извънредни пости в понеделник и четвъртък, както постъпвали „благочестивите“ фарисеи. В същото време Спасителят изпълнява Закона, без да го нарушава.

Христовото дело е продължение на Иоановото, но то е изкупително дело на Месия.

Съвършенството на Иисус Христос

Лично съвършенство се придобива в любовта. Образец на съвършенство е Богочовекът Иисус, Който обича в най-висока степен както Бог Отец, така и хората, за които се въплъщава. За тази любов говори св. евангелист Иоан, а най-изразително е описана любовта на Иисус Христос към Бога в следния текст: „Аз живея чрез Отец“ (Иоан 6:57). Тук се разкрива изключителността на Иисус Христос, още по-ярко проявена в Първосвещеническата Му молитва (Иоан 17:6-26), където се долавя и послушанието на Богочовека към Бога и готовността Му да изпълни мисията Си на земята.

В Евангелието са описани много прояви на любовта на Иисус Христос към хората: изцелявания на слепи, хроми и прокажени, неосъждане на грешници, готовност да прощава вината на покаялия се. Животът на Спасителя до кръстната Му смърт е изпълнен с любов към хората: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните“ (Матей 9:12) – тази максима е живецът на спасителното Му учение. Разбира се, връх на съвършенството в любовта е разпятието: „Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Съвършенството на саможертвената любов, проявена на кръста, включва всички Христови съвършенства: съвършенство в творчеството, съвършенство в свободата, съвършенство в отговорността и съвършенство в мъдростта. На кръста Христовото богочовечество придобива пълнота, защото там се проявява съвкупността от съвършенства и защото през вековете след Иисус Христос изграждането на „новия човек“ не изключва кръста като върховен подвиг на любовта.

Изпълняването на Божията воля е човешко творчество. Любовта в творчеството е толкова по-съвършена, колкото по-свободно се твори. Едва ли можем да си представим по-силна изява на свободата от тази на Голгота, когато Спасителят изпълнява волята на Бога.

Колкото по-силен е контролът на човека върху страстите му, толкова по-съвършени са проявите на любовта му. Лошите страсти пречат на любовта. Неизвършването на зло е следващата степен, другият връх в живота на човека, но истинският връх е свободата на избор за служение. Служението чрез кръстна смърт е съвършен свободен избор на Богочовека Иисус Христос, в Когото вярваме.

Маркираните тук идеи може да бъдат обогатени чрез Евангелието от Иоан 5-та, 6-та, 8-ма, 10-та глава, Първосвещеническата молитва, 17-та глава, книгата на св. Иоан Кронщадтский. Моя жизнь во Христе. Спб, 2001 и на митрополит Антоний (Блюм). Человек перед Богом. М., 1995 и други.

Иисус Христос и етиката на глобализиращото се общество

Тъй като в този очерк (както в цялата книжка) се очертават само насоки за подготовка, без да се предлагат завършени тематични единици, ще се ограничим само с някои аспекти, характерни за преобразяващото хората Христово учение, което ще бъде изучавано по-задълбочено по време на редовния курс на обучение.

Християнски и нехристиянски богослови твърдят, че в света няма да настъпи мир, докато не се помирят религиите помежду си. Те предлагат етика на глобализиращото се общество, която, както те се надяват, би могла да сближи представителите на различни религии. Ханс Кюнг и негови колеги формулират четири принципа на етиката на глобализма:

– изграждане на култура, въз основа на която животът на човека да се приема за най-голяма ценност, а насилието да се осъжда като зло;

– създаване на солидарност между хората и справедлив икономически ред;

– формиране на култура на търпимост, основана на справедливи отношения;

– създаване на равноправие между мъжете и жените.

Тези принципи са много съществени, а изпълнението им е важна задача за човечеството. Но може би е по-добре да се изградят предварително нравствени предпоставки за обсъждане на тревожните въпроси, а след това да се формулират принципите.

Във връзка с етиката на глобализма възникват още две затруднения. Вярно е, че религиите се стремят към повече добро в този свят. Но между религиите съществуват доктринални и нравствени различия. Това е първото затруднение. Второто е по-сериозно. Мнозина смятат, че създаването на етика на глобализма трябва да се ръководи от гражданските власти и международни институции, а не от религиите. За съжаление през следващите години едва ли ще се създаде Религиозна организация на обединените нации.

Всъщност всяка религия е длъжна да използва своите ресурси за установяване на приятелски отношения между хората. Не се съмняваме, че религиите са важен фактор в социалния живот на много региони, където се водят войни. Можем да припомним Северна Ирландия, Ливан, Израел, Сърбия и други.

Тези въпроси не са леки за разрешаване, но не са неразрешими, ако бъдат възприети универсалните ценности, чрез които да променим както своя живот, така и живота на другите. Необходимо е да разберем учението на Иисус Христос за Божието царство – това е отправната точка  за развиване на етика на глобализма. Чрез Христовата Проповед на планината и изпълнението на двете най-големи заповеди – да обичаме Бога и ближния си, животът на хората би се променил. Тогава зададените по-горе принципи ще бъдат изпълнени предварително.

За Царството Божие пише професор Ганчо Пашев в своята студия „Царството Божие“(Строителната сила на учението на Иисус Христос за Царството Божие), ГСУ (БФ), Т. XIII, 1936.

Иисус Христос и духът на третото хилядолетие

Тук този въпрос ще бъде засегнат накратко. Ако през следващите десетилетия човечеството се интегрира с помощта на религиите, в този процес централно място ще заема Богочовекът Иисус и Неговото учение, защото Той е действителна историческа личност, Богочовек и основател на единствената богооткровена религия.

Във връзка с тези християнски истини можем да размислим върху:

– Християнската вяра на човека зависи ли от мястото на Иисус Христос в историята и от разбирането за Неговата личност?

– Защо се стремим към Божието царство – защото Бог ни е необходим или заради нещо друго? Необходимостта ли е основният мотив да вярваме?

– Известно е, че здравите нямат нужда от лекар. Затова към Бога само грешници ли се обръщат, само тях ли Спасителят призовава към покаяние (Марк 2:17)?

– Възможно ли е стремежът ни към Божието царство да възникне, когато сме изчерпили своите сили за самостоятелен живот и нямаме друг път, освен да се върнем в бащиния си дом, както постъпи блрудният син (Лука 15:11-32) или е възможен и друг мотив? Можем да потърсим отговор и в евангелския разказ за излекуването на жената с кръвотечение (Марк 5:25-34). Дали нейната постъпка е плод на голяма вяра, или е начало на вярата? Може ли такава вяра да има и нехристиянин, има ли примери в Евангелието (Лука 7:1-10; Матей 15:21-28)? Вярата е вродено състояние на хората. Иисус Христос е бил убеден, че всеки човек се стреми към Бога по свой начин, защото е битийно свързан с Него.

Иисус Христос е предаден на смърт. Той възкръсва и се възнася при Бог Отец. Разказите за раждането на Богочовека, обществения Му живот и страданията Му изграждат Неговата история. Но Спасителят не е само история, Той е живот, Той е сред нас и ние общуваме с Него. Вярата в Богочовека ни променя, променя и разбирането ни за света. Промяната, към която се стремим, изисква обаче да Му принадлежим.

______________________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.59-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димитър Киров и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-60T

Тайнството Кръщение – начало на нов живот на човека в Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Любомир Тенекеджиев

Земният живот на човека протича в границите между физическото му раждане и физическата му смърт. Този кратък период е предназначен да го подготви за вечността. Но всяка личност като носителка на Божия образ има възможност да избира. Тя може да се движи по пътя на живота – към Бога, но може да избере и другия път – на преходни наслади и порока. Правилно насочената свободна човешка воля има уникалния шанс да го доведе във вечността, а изборът на злото – до гибел. Затова всеки християнин се старае да изпълнява изискванията на Свещеното Писание и да се вслушва в повелите на съвестта си. Тези два закона са в пълна хармония, защото са дело на един Законодател – Бога. Той сътворил човека по Свой образ, като по този начин му задал и нравствени критерии. А в промислителните Си грижи за грешния човек облякъл в словесна форма чрез Свещеното Писание конкретни норми, водещи до освещаване. И ако често се забелязва разминаване между заключенията на съвестта и изискванията на Писанието, това е следствие на деформациите на първия грях. Те до такава степен затъмнили Божия образ и разстроили хармонията в човешката природа, че поставили отпечатък както върху възприемането на божествените истини, така и върху правилното отношение към света. Именно поради това за човека е трудно със собствени сили и въз основа на заключенията на деформирания си мироглед сам да постигне своето спасение. Независимо от усилията, които полага, и от добронамерените позиции, от които изхожда, склонността към грях променя в съзнанието му образа на заобикалящата го житейска картина. Явно е необходима външна подкрепа за немощния, която да тушира склонността към грях, да изглажда душевния му дисбаланс и да насочва в правилна посока свободната му воля. В Христовата Църква тази функция е предоставена на светите тайнства, които преподават спасителна благодат.

Всички тайнства имат огромно значение за спасението на човека. Всяко от тях е носител на специфична спасителна благодат. Поради своята универсалност и значимост за спасението те не могат да бъдат степенувани по важност. Въпреки това тайнството Кръщение има особено място сред седемте тайнства, практикувани от Православната църква. Тази особеност се обуславя от факта, че то е врата за влизане в Христовата Църква и условие за участие в благодатния ѝ живот. Следователно, за да може човек да се ползва от спасителните дарове, трябва да е кръстен на останалите тайнства. Чрез тайнството Кръщение той става жив член на Църквата, която е Тяло Христово.

В дохристиянския свят езичниците влагали в думата тайнство разбирането за тайни култови действия и церемонии, в които взимали участие само посветените. Това съответствало на практикуваните от тях мистерии. Мястото на човека в извършването им се ограничавало до изпълнение на определени култови действия, които според тях привеждали към магическо единение с Бога. Душевно разположение, чистота на сърцето и нравствени усилия не били необходими. Единствено значима била ритуалната чистота.

Привидно тайнството Кръщение наподобявало мистериите. При тях се произнасяли клетви и обещания за вярност, а новопосветените често се обличали в бели дрехи. Формално обличането в бели дрехи на кръщавания и произнасянето на кръщелната формула създавали погрешното впечатление за равнозначност. Може да се предположи, че именно тук се корени причината още в началния период от съществуването на Църквата Кръщението, наред с някои други свещенодействия, да бъде определено като тайнство. Освен това според контекста на старозаветните и новозаветните книги и символиката в тях юдейското обрязване на момчетата, което се извършвало на 8-я ден, може в известен смисъл да бъде определено като предобраз на християнското тайнство Кръщение. Но нито езическите мистерии, нито юдейското обрязване притежават благодатната същност на християнското Кръщение.

За Кръщение се говори на различни места в новозаветните свещени книги. В Евангелията според св. евангелисти Матей, Марк и Лука, както и в книга „Деяния на светите апостоли“, се разказва и за проповедта на св. Иоан Предтеча, който извършвал кръщение в река Йордан. Но тук все още не можем да говорим за тайнство. Това действие на св. Иоан Кръстител предшествало тайнството Кръщение. То имало локални измерения и било покайно, водно кръщение, което не предавало специфичната за тайнствата благодат, а само подготвяло за кръщение със Светия Дух и огън.То изисквало дълбоко нравствено преосмисляне и покаяние за греховете. Затова се нарича покайно, Иоаново кръщение, а св. Иоан Предтеча – Кръстител.

В тази гранична епоха и за да се изпълни всяка правда, Иисус Христос приема покайното Иоаново кръщение. С това Сам Той показва, че не нарушава старозаветния закон, а по-скоро стриктно го изпълнява, като влага ново съдържание в него. По този начин Той не само парира юдейските нападки, но действително поставя Себе Си в средата на грешниците. Макар да е безгрешен, приема умиване от грехове и се подготвя за кръщението в кръстната Си смърт, като поема вината за греховете на цялото човечство.

По време на кръщението в река Йордан Бог се открива на хората в трите Си лица. Иисус Христос е във водите на реката, Дух Свети слиза като гълъб и се спуска над Него, а от небето се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17). Син приема Кръщение, Дух Свети слиза над Него, а Бог Отец удостоверява синовството на Спасителя. Така още в началото на обществената проповед на Иисус Христос било възвестено ясно съдържанието на неизследимия за човека християнски догмат за Света Троица. Този акцент на Свещеното Писание има изключително важно значение в живота на християнина и ненапразно е обвързан с Кръщението. Той посочва безусловната необходимост за всеки встъпващ чрез тайнството Кръщение в Църквата от вяра в единия по същност и троичен по лица Бог.

Но в този догмат се отразява и конкретното отношение на Бога към човечеството. От една страна, чрез Боговъплъщението се разкрива Божията любов, а от друга – безкрайната Му милост, по силата на която чрез Богочовека Иисус Христос се извършва осиновяване на вярващите в Него.

Тайнството Кръщение е установено от Иисус Христос след възкресението Му, когато изпраща учениците Си на проповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19); „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). То е духовно-благодатно средство, чрез което човек се възражда чрез вода и Дух за нов, праведен живот. Често се казва, че в тайнството Кръщение човек умира за греха и се ражда за вечността. Посредством получаваната в тайнството Кръщение благодат грешният човек се умива от греха си, става член на Църквата Христова и придобива възможност да се ползва от благодатта, съдържаща се в останалите църковни тайнства. Чрез благодатната подкрепа и личното усилие човек може да постигне своето спасение.

Обвързаността на личните усилия за придобиване на Царството Божие и благодатната Божия подкрепа чрез тайнствата не е само логическо умозаключение. Тя е изискване, изрично подчертано от Спасителя, Който изтъква това още преди тайнството да бъде установено от Самия Него. В разговора Си с Никодим Той посочва безусловната необходимост от Кръщение за придобиване на Царството Божие, като казва недвусмислено, че ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие и ако се не роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие.

Тези Христови думи показват колко важно е тайнството Кръщение. На пръв поглед те поставят акцент върху безусловната необходимост от него за постигане на спасение. В този аспект не остава възможност за съмнения и коментари. Но освен това те посочват, че тайнството Кръщение, наред с всички други тайнства, има две страни – благодатна (вътрешна) и видима (външна).

Благодатната страна на Кръщението се свежда до това, че чрез него човек се очиства от греховете си и се ражда за нов, духовен живот. Видимата му страна пък се свежда до водата, в която трикратно се потапя кръщаваният, както и произнасяната кръщелна формула.

Въпросът за неделимото единство на благодатната и видимата му страна надхвърля възможностите на човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае само, че благодатните дарове на Кръщението (вътрешната страна) се получават чрез видимо посредничество  (външна страна) и благодатта въздейства не само на душата, но и на тялото, защото човекът е психо-физическо същество.

Най-важните условия при всяко тайнство са неговата действителност (обективна страна) и неговата действеност (субективна страна). Когато се говори за действителност на тайнствата, се има предвид, че в тях под видимите знаци действително се съдържа и преподава невидима Божия благодат на тези, над които те се извършват. Относно тайнството Кръщение обективната страна съставлява комплекс от задължителни и съпровождащи действия, оформящи цялостно чинопоследование.  

Както всяко тайнство, така и Кръщението трябва да бъде извършено от иерархическо лице. За разлика от всички останали тайнства, които задължително изискват извършителят им да бъде презвитер или епископ, при екстремни обстоятелства тайнството Кръщение може да бъде извършено и от мирянин (член на Христовата Църква). Това се отнася за случаи, когато смърт заплашва некръстен човек. В такъв случай мирянинът потапя (в краен случай дори поръсва) трикратно болния във вода и произнася кръщелната формула. След оздравяване на кръстения свещенослужител довършва неизвършеното от християнина.

Критериите за действителност на тайнството Кръщение изискват още кръщаващият да произнесе кръщелната формула: „Кръщава се Божият раб (или Божията рабиня)   (името) в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ . Освен това кръщаваният трябва трикратно да бъде потопен във вода от свещенослужителя (по веднъж след произнасяне на името на всяко от лицата на Света Троица).

Тези изисквания не са дело на човешкия разум, а имат своето основание в Свещеното Писание. Още в началото от съществуването на Църквата те стават задължителна практика в нейния живот. Затова можем да твърдим, че Църквата от първия ден на своето съществуване стриктно ги изпълнява. 

Макар спазването на тези задължителни изисквания да гарантира действителността на тайнството Кръщение, Църквата е изградила едно дълбоко мистично, красиво и изпълнено със символика чинопоследование, което включва и други елементи. Вплетени хармонично в едно цяло, те отговарят на значимостта и тържествеността на това събитие. То е празник както за приемащия тайнството и неговите близки, така и за цялата Църква.

На първо място сред тези допълнителни елементи е отричането от дявола. Този акт не е само една волеизява и самоопределяне на кръстения. Тогава той реално се освобождава от властта на дявола и придобива способност да разполага със своята воля независимо от него. Това се постига в името на Иисус Христос, по силата на даденото обещание в Негово име да бъдат прогонвани и бесове.

Кръстът, който се подарява на кръстения, и кръстообразното благославяне имат не само символично значение, но притежават реално мистично съдържание. Кръстът притежава силата на Христовото име и е реално благодатно средство за подкрепа на вярващия. Той е сигурно духовно оръжие срещу злите духове.

Белите дрехи, в които обикновено се обличат кръстените, символизират духовната чистота, към която трябва да се стремят. Запалените свещи и трикратното обикаляне около купела пък напомнят за доброволно избрания път на светлината и духовната радост.

Когато разсъждаваме за действеността на тайнствата, акцентът се поставя върху действието, което дадената благодат произвежда у човека в негова полза за спасение. Новото му раждане в Кръщението представлява реална промяна на природата му. Греховните склонности в природата му биват заменени с нови. Именно поради това Кръщението се приема като смърт за злото и раждане за доброто, пълно обновяване, ново раждане или възкресение за освободения от греха. Кръстеният е роден за нов свят живот с Бога. Обективно той е освободен както от вината за първородния грях, така и от всички лични грехове, извършени от него до този момент, ако е възрастен.

Действието на благодатта, съдържаща се във всяко тайнство, е в пряка зависимост от свободната човешка воля. Бог изпраща на човека благодатни дарове, но за да породят добри резултати, той трябва да пожелае да ги приеме и оползотвори. Възможно е човек да отхвърли Божието благодеяние.  Тогава съдържащото се в тайнството благо не е действено. То е нереализирана потенция. Свободното приемане от човека на предлаганото от Твореца е израз на хармония между Божествената и човешката воля, което не може да се третира като отнемане на свободата. Тъкмо обратното. В дадения случай има изява на идеалната форма на общение, когато двете страни са в пълно единомислие. Това напомня хармонията в отношенията между лицата на Света Троица.

Хармонията между Божията и човешката воля дават конкретен резултат – реална промяна в природата. При извършване  на тайнството Кръщение тя се изразява в склонност към добродетелност. Но тя не отнема правото на свободен избор и поради това кръстеният може отново да греши. Съпротивата на свободната воля срещу потребността от добродетелност е последица от липсата на любов и измамните примки на демона. Най-често той поставя като уловка в тях временни наслади, които атакуват пряко основния човешки порок – горделивостта. Новата нагласа на съзнанието, придобита чрез тайнството Кръщение, е крехка и подвластна на естествените закони, по които се развива всяка човешка личност. Тя е като квас, която не механически и отведнъж, а постепенно обхваща цялото. Затова и грижите за новия член на Църквата трябва да бъдат по-големи. Независимо от придобитите нови склонности той все още е лесна плячка за лукавите измами на демона. Още неукрепнал в добродетелта, той не е подготвен без помощта на приемника (кръстника) да различи ясно истината от измамата. В процеса на нравственото израстване на личността основен катализатор е любовта към Христа Спасителя.  Поради това задължение на приемника е да напътства кръщелника си в основните християнски добродетели и да разгаря искрата на любовта в сърцето му.

За създаване на благоприятна почва за духовно израстване още от древността наред с възрастни Църквата е кръщавала и малки деца. В Свещеното Писание са разкрити случаи, когато поради вярата на един, Бог извършва благодеяние на друг. И в този случай заради вярата на родителите и възприемника детето получава благодатта като възрастен. Вярно е, че Кръщението трябва да се предхожда от покаяние. Но към децата то не е строго изискване, защото те нямат лични грехове.

Църквата признава още един вид особено Кръщение. По време на жестоките гонения на християните мнозина вярващи са претърпели мъченическа смърт заради вярата си в Богочовека, преди да се кръстят. Тяхното мъченичество се приема за кръщение с кръв. Основание за това са думите на Иисус Христос, Който нарекъл Своите страдания кръщение и обещал небесна слава на всички, които пострадат мъченически за Него. 

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.21-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев, св. Иоан Кръстител, Христос в река Йордан и Дух Свети, и Света Троица.  Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5YP

Храмът в живота на православния християнин*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Рашков

Много места в Свещеното Писание на Стария Завет ни откриват колко тясно е бил свързан религиозният живот на старозаветния човек с Иерусалимския храм и каква висока степен на духовна близост достигало религиозното чувство на молещите се в него пред Бога. Особено ясно това е отразено в книга Псалтир: „Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! – възкликва псалмопевецът. – Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог; Блажени, които живеят в дома Ти: те непрестанно ще Те хвалят, защото един ден в Твоите двори е по-дъбър от хиляди дни. Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието“ (Пс. 83:2-3, 5, 11).

Но Старият Завет е основан върху Закона, който по думите на св. апостол Павел е „само сянката на бъдещите блага, а не действителният им образ“ (Евреи 10:1). Ето защо религиозното чувство на старозаветния човек било ограничено! Всемогъщият Бог, Творец на небето и земята, за обикновения израилтянин бил преди всичко Бог на отците и Бог на избрания народ и само в някои пророчества се говорело за „планината на дома Господен, която ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи“ (Исаия 2:2). В тази връзка на друго място същият пророк отбелязва: „Земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето“ (Исаия 11:9).

В религиозните преживявания на старозаветния човек преобладавало чувството на страх от Бога като строг и страшен Съдия. В Новия Завет по думите на св. апостол Павел Спасителят Иисус Христос, примирил човеците с Бога „чрез кръста, на който уби враждата“ (Ефесяни 2:16).

Съдържанието на едно вероизповедание се отразява и върху архитектурата и символиката на храма, както и на пълнотата на религиозния живот на молещите се в него. И ако старозаветният храм (с неговото непълно откровение) е способствал за възпитанието на множество старозаветни праведници, между които и Пресвета Богородица – Майката на въплътилото се Бог Слово – Иисус Христос, то много повече трябва да признаем влиянието на новозаветния храм върху душата на християнина, в който като че ли небето и земята се сливат и се предусеща съединяването на Бога с творението – крайната цел на Божието изкупително дело.

Но в такъв случай не се ли ограничава твърде много възможността за общуване с Бога и получаване на Неговата благодат, ако всичко това се свързва най-вече с храма? И не е ли в противоречие подобно схващане за мястото и значението на храма в религиозния живот на християните с думите на Спасителя в беседата му със самарянката за поклонението на Бога с дух и истина?: „Настъпва часът, когато нито в тази планина, нито в Иерусалим ще се покланяте на Отец. Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:21, 24). Не е ли премахнало християнството необходимостта от храмове като място на особено Божие присъствие, както учат някои рационалистични секти?

Знаем, че Бог може на всяко място да изпълни човека с благодатни сили „Очите Годподни са на всяко място“ (Пр. 15:3), но не всяко място може в еднаква степен да подтикне и предразположи човека към молитвено общуване с Бога. Като се подчинява на общите закони на своята психо-физическа природа, човекът в своите преживявания изпитва влиянието и е зависим от обкръжаващата го среда. В тази връзка православният храм и широката гама от възвишени настроения и чувства, които вярващите получават в него, по най-добър начин подготвят християнина за молитвено възвисяване към Бога. В този смисъл идеята за функцията на храма отговаря на естествените психологически потребности на вярващия.

Почитането на храма е осветил Сам Господ Иисус Христос, Който се е молел в Иерусалимския храм и ревностно пазел неговата чистота и слава, изгонвайки с бич онези, които го осквернявали с търговия и парични сделки.

Светите апостоли също посещавали старозаветния храм (Деяния на светите апостоли 3:1, 21 и сл.), докато злобата на юдеите и особеностите на християнското богослужение не ги принудили да провеждат молитвените си събрания в особени помещения, които положили началото на по-късния християнски храм.

С издаването на Миланския едикт в 313 година от св. Константин Велики, римски император, християнството придобило статут на religio licita (позволена религия) в Римската империя. Вече имало условия за изграждането на много и богато украсени църкви. С течение на времето се оформили няколко основни типа храмове в църковната архитектура, изпълнени с богата и сложна символика. Простата и естествена обстановка в молитвените събрания на първите християнски общини не може да бъде аргумент против помпозността и благолепието на съвременните храмове, тъй като трогателната чистота и наивност на едно дете не отрича необходимостта от прехода му към възрастта на „мъж съвършен“. В подкрепа на това становище можем да приведем думите на св. апостол Павел: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете преценявах, но когато станах мъж, изоставих детството“ (1 Коринтяни 13:11). В същия смисъл се изразява и св. евангелист Матей: „Небесното царство прилича на синапово зърно, което един човек взе и пося на нивата си. То е наистина най-малко от всички семена, но когато израсне, е по-голямо от всички градински растения – става дърво, тъй че птиците долитат и се подслоняват по клоните му“ (Матей 13:31-32).

Съдържанието на религиозния живот на човека не може да се насочва, проявява и изпълва само в една негова душевна способност! Религията обхваща целия човек, прониква до глъбините на неговото същество.

Човекът проявява своя вътрешен живот посредством думи, но в много случаи словесният израз се оказва твърде схематичен и беден да покаже и да даде представа за цялата пълнота и богатство на душевните му преживявания. В такива случаи той се обръща към изкуството и символите, които говорят без думи, но с по-голяма сила и изразителност. Ето защо, ако изкуството е необходимост в нашия живот, то още повече намира приложение в църковната сфера, представяйки ни възвишени истини и чувства в конкретни образи и музикални звуци.

Първите три века от съществуването на християнството, когато в пределите на Римската империя то било religio illicita (непозволена религия), условията за храмостроителство били неблагоприятни. През този начален период от историята на Христовата църква християните се стремели да избягват всякакви външни художествени форми на своята изповед поради страх от преследването им и профанация с предметите на вярата от страна на езическата римска власт. При тези условия развитието на християнските художествени идеи и символи можело да придобие завършек едва след църковния мир през IV век.

Православният храм по своя външен вид има форма на: кораб – базилика, кръстовидна и кръстокуполна църква; кръст или кръг – църкви с центричен план – ротонда, полигон (квадрат, октогон) и равнораменен кръст със или без купол. Всеки от тези архитектурни типове църкви има специфична символика.

Корабната форма на базиликалния храм крие своя богословска символика: Христовата църква се оприличава на кораб, който плава в бурните вълни на житейското море и спасява вярващите от съблазните на света така, както старозаветният праведник Ной се спасил заедно с многолюдното си семейство от всемирния потоп чрез направения от него кораб. Само с помощта на този кораб – Църквата – можем да достигнем до тихото и спасително пристанище – Царството небесно.

Формата на кръга символизира вечността на Църквата, чиято глава е Христос Господ.

Кръстовидната форма символизира емблемата на нашето спасение – кръста Христов.

При кръстовидната базилика в пресечището на централния кораб и трансепта (напречен кораб) се издига купол, който символизира небето. Когато върху една църква са издигнати два купола, те символизират двете природи на въплътилото се Бог Слово – Иисус Христос – божествената и човешката. Когато куполите са три – те символизират трите лица на Света Троица. Когато куполите са пет – символизират Спасителя и четиримата евангелисти Матей, Марк, Лука и Иоан Богослов. Има църкви със седем купола, тоест седемте тайнства. Дванадесетте купола символизират 12-те апостоли, които след Христовата смърт и Възкресение проповядвали благата вест по всички краища на света, изпълнявайки заповедта на божествения им Учител: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и ги учете да спазват всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20).

Вътрешният вид на храма като цяло символизира Небесната Църква, към която по време на св. Литургия богомолците отправят своя духовен взор и сърдечни помисли посредством молитвата. Но за вярващите – членовете на земната Църква, този духовен мир е все още крайната цел, чиято пълнота ще настъпи тогава, когато според обещанието на Спасителя се открият „нови небеса и нова земя, на които обитава правда“ (2-ро послание на св. апостол Петър 3:13), и когато „бъде Бог всичко за всички“ (1 Коринтяни 15:28).

Православният храм се разделя на три части, всяка една от които е предназначена за различните по звание и духовно състояние вярващи: олтар, наос – средна част, и нартекс – преддверие, притвор.

Олтарът съответства на „Святая Святих“ на старозаветния храм, тъй като тук се издига престолът на „Царя на Славата“, върху който се принасят чрез светите дарове тялото и кръвта Христови. Свещенослужителите, извършващи „великото и страшно Тайнство“, се оприличават на небесните сили, които заедно с тях „невидимо служат“. В тази връзка св. Иоан Златоуст отбелязва: „И ангели помагат на свещеника, и цял сонм от небесни сили възклицават, и пространството около жертвеника се изпълва от тях в чест на положения върху него Божествен Агнец“. Същият светител предава и разказа на ревностен презвитер, който по време на св. Литургия се удостоил да види сонм от ангели, стоящи около св. жертвеник. За такива видения на небесни сили, служещи заедно със свещенослужителите около Божия престол, се говори в житията на св. Сергий Радонежски и св. Серафим Саровски.

Олтарът, за разлика от другите части на храма, е мястото на особеното Божие присъствие и символизира рая и приобщаването с Небесната тържествуваща църква. Ето защо средните врати на иконостаса, водещи в св. олтар, се наричат „свети двери“, а още и „райски двери“.

Св. престол, върху който се извършва св. Евхаристия и се пази сухото св. причастие, според тълкуванието на много св. отци в символичен план означава гроба на Иисус Христос и мястото на Неговото Възкресение.

Олтарната иконография също включва теми, които съответстват на символиката в тази част на храма. Определената според иконографския канон композиция „Слизането на Светия Дух над апостолите“ много често се помества в надолтарния свод или купол, а изображението на Пресвета Богородица с предвечния Младенец от иконографския тип „Св. Богородица Платитера“ (Ширшая небес или Знамение) се помества в олтарната апсида.

В наоса – средната част на храма – стоят верните, които вече са приели св. Кръщение и могат да получават благодат и чрез останалите тайнства. У тях греховното начало на „ветхия човек“ чрез помощта на Божията благодат е отмряло и те са изпълнени с желание за духовен живот по Бога. В този смисъл тази средна част на храма символизира земната Църква, в която човешкото естество постоянно се усъвършенства и възхожда към божественото Начало, към вечния нравствен идеал.

Куполът, който се издига над средната част на храма, символизира небето, обиталището на Бога; свещниците символизират звездите, а долната част – земята. Но тук, с оглед на тази символика, небето и земята не се противопоставят едно на друго. Напротив, между тях е установена тясна връзка. В тази част на храма в символичен план нагледно се показва изпълнение на пророчеството: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат“ (Пс. 84:11).

В православните храмове олтарната част е отделена от наоса посредством преграда – иконостас, който в богословско-семантичен план символизира границата между материалния и духовния свят – царството на славата и благодатта. Но това е само условна граница, която не препятства съюза на любовта между тях. Посредством личния религиозен опит и богослужението членовете на земната Църква, чрез молитва към Бога и Неговите угодници – светиите, получават благодатни сили за отбягване на греха, за духовното си и нравствено усъвършенстване. Ето защо върху иконостаса се поставят иконите на Спасителя, Божията Майка, дванадесетте големи празници (Господски и Богородични), които Константинополският патриарх Герман (715-730 + 740?) определя като „перли на Божествените догмати“, апостолите, пророците, праотците. По този начин върху иконостаса чрез образи е представена историята на Божието изкупително дело за спасението на човека в нейните най-главни моменти.

Солеят пред иконостаса според тълкуванието на св. отци на Църквата символизира огнена река, която разделя праведниците от грешниците. Но това е само богословска категория! На този огън се придава изкупително значение, за който говори св. апостол Павел: „Делото на всеки ще стане явно – денят на съда ще го покаже, понеже то чрез огън се открива и огънят ще изпита какво е делото на всеки. И ако делото, което някой е градил, устои, той ще получи награда. А чието дело изгори, ще претърпи загуба – сам той ще се спаси, но така, сякаш е минал през огън“ (1 Коринтяни 3:13-15).

Иконографската програма съответства на архитектурната символика в средната част на храма. В купола се помества изображението на Христос Пантократор (Вседържител), пребъдващ на небето, пред Чийто престол предстоят сонм от ангели – представители на деветте ангелски чина. В барабана на купола (онази част, която започва от основата му до самото засводяване) се поместват изображения на праотци, пророци и апостоли; в пандантивите (полусферични триъгълни полета между арките, поддържащи купола, и неговата кръгла или полигонална основа) – четиримата евангелисти и техните символи; по стените на храма се изобразяват също събития от големите църковни празници и други моменти от Евангелската история; на западната стена в наоса се помества многофигурната композиция „Страшният съд“.

Нартексът е третата част на храма, в която стоят оглашените, каещите се и въобще онези, които още не са членове на Христовата Църква. По тълкуванието на св. отци тази част символизира неоправданото човечество (неприелите св. кръщение) – грешната земя, дори и преизподнята. Затова и в литургично-тълкувателен план шествието (литията) на архиерея на запад, при съответния богослужебен чин, символизира Слизането на Христос в ада.

Иконографската тематика в нартекса е твърде разнообразна по своето съдържание и отразява символиката на тази част от храма.

Очевидно външното и вътрешното устройство на православния храм, цялата му подредба и живописна украса имат предназначението да откъснат вярващия от ежедневните житейски грижи и човешка суета, да подтикнат и насочат сърдечните му помисли в молитва към Бога.

Целият този екстериор и интериор на православния храм като цяло е само външна форма, предпоставка за вътрешното духовно богатство, което вярващият получава в него. Църковните песнопения, изпълнени с дълбока поезия, възпроизвеждат пред молещите се основните събития от историята на нашето спасение, разкриват дълбочината на християнското вероучение и прославят Божията Майка, мъчениците и светците, чиито живот и подвизи са пример за подражание на християните. Молитвите за починалите свързват живите с отдавна преставилите се в Господа техни близки, познати и роднини. А свещените молитви на църковните песнопения ни затрогват и удивляват не по-малко от тяхното съдържание. Чрез св. тайнства, извършвани в храма, вярващите стават съпричастни на този живот, за който ни даде пример Сам Господ Иисус Христос, тук на земята – следването на който е условие и начало на вечния живот.

В храма вярващите идват със своите скърби и радости и тук, споделяйки ги в молитва пред Бога, те получават духовно успокоение и благодатни сили за борба против злото и греха в света.

Заедно с псалмопевеца всеки един християнин може да каже за себе си: „Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всичките дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм“ (Пс. 26:4).

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 11-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Рашков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5Yq

ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Иоан КорнаракисВсеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

Прочетете още „ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*“ →

КАКВО Е СИМОНИЯ?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ставрофорен иконом Стефан Стефанов

ставр. ик. Стефан СтефановСимония се нарича продажба и покупка на свещен сан, а в по-широк смисъл всякакъв вид търгуване с духовни ценности. Названието произлиза от името на Симон Влъхва (ο μάγος), за когото доста подробно се разказва в глава осма от Деяния на светите апостоли. Той бил от областта Самария. По мнение на древните църковни писатели св. Ириней Лионски (главния изобличител на гностиците – около 130-202 година), св. Иполит Римски (негов ученик, живял в началото на ІІІ век), Тертулиан (160-220 година) и други, той е основател на гностическата секта симониани или елениани (по името на жена му Елена) и родоначалник на гностицизма и на всички ереси в Църквата. Говорел за себе си, че е “велик човек”, смайвал самарийските жители с магии, така, че те казвали за него, че е “велика сила Божия”. Когато св. архидякон Филип благовестял за царството Божие, Симон повярвал, кръстил се и не се отделял от него. Но от събитията, които следват, става ясно, че Симон е приел кръщението само външно, поради което при него не е настъпило новорождение. Като виждал големите чудеса и личби, които ставали и че Духът Свети се дава чрез възлагане ръцете апостолски, предложил пари, за да получи този дар. Той си го представял като някаква технология, като “ноу-хау”, което може да се получи срещу съответното заплащане. Именно от това негово предложение произлиза понятието симония. Предложението му не само било отхвърлено от св. апостол Петър: той бил изобличен, задето е “помислил, че с пари се добива дарът Божий”.

Гностическите извращения на Симон се проявяват в по-късното му учение, че той самият е проявление на Бога. Използвайки християнската терминология, назовавал себе си като “отец”, явил се в собствено лице в Самария, като “син” се явил в Иудея в лицето на Иисус, Когото напуснал преди разпятието и като “свети дух”, който просвещава езичниците по цялата вселена. Св. Иполит свидетелства за неговия неудачен опит да възкръсне: по негово желание последователите му го положили жив в гроб, където след три дни го намерили мъртъв.

Ала симонията не приключва със смъртта на Симон. Затова тя е категорично осъдена в двадесет и девето апостолско правило: “Епископ, пресвитер или дякон, който е получил това си достойнство за пари, нека бъде низвергнат и (сам) той и оня, който го е ръкоположил, и нека бъде напълно изключен от общение като: Симон вълхв от мене, Петра”. Подобен проблем третира и следващото правило тридесето, което разпорежда низвержение на епископ, получил епископска власт с помощта на светски власти. Св. Василий Велики, епископ на Кесария Кападокийска (329-379 година) изпраща каноническо послание до подчинените му епископи, в което пише: “някои измежду вас взимали пари от ръкополагани и, което е още по-лошо, това прикривали под булото на благочестие… На тогова, който взима сребро, трябва да кажем това, що апостолите са казали на оня, който искал да даде такова, за да купи преподаването на Светия Дух: “Среброто ти да погине заедно с тебе” (Деяния апостолски 8:20), понеже по-малко греши тоя, който по неразбиране иска да купи Божия дар, нежели оня, що го продава, тъй като това е продажба и, ако даром полученото продадеш, ще ти се отнеме благодатта, като продаден на сатаната, понеже въвеждаш кръчмарство в духовните работи и в църквата, в която ни е поверено Тялото и Кръвта Христова. Тия неща не трябва така да стават. А ето в що се състоят хитруванията. Те мислят, че не грешат, ако взимат не при самото ръкоположение, а после, когато всъщност да вземеш кога и да е, все е вземано. Прочее, моля ви да изоставите тоя подход, или, по-добре казано този път за ада, и не правете себе си недостойни да извършвате свещените тайнства, като цапате ръцете си с такова лихоимство… И ако някой подир това мое послание извърши нещо такова, нека се отстрани от тукашните олтари и отиде там, гдето може да купува и продава Божия дар… Всичко това става от сребролюбие, а сребролюбието е корен на всички злини (1 Тимотей 6:10) и се нарича идолопоклонство (Колосяни 3:5). Прочее, не предпочитайте идолите пред Христа за малко сребро, нито пък на Юда подражавайте, вторично продавайки срещу подкуп веднъж Разпнатия заради нас”.

Симонията е остро осъдена и от Четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 година. Съборните отци са намерили за необходимо веднага след като в правило първо потвърждават решенията на предишните събори, в правило второ да постановят: “Ако някой епископ за пари извърши ръкоположение и благодатта, която е непродаваема, обърне в предмет на продажба, и за пари постави епископ, хорепископ, пресвитер, дякон или друг някой броящ се в клира, или, воден от желание за гнусно обогатяване, за пари произведе иконом, екдик, парамонар или въобще на някоя църковна длъжност, – такъв, ако се докаже, че е вършил това, нека бъде низвергнат и поставения от него по никой начин да се не ползва от купеното ръкоположение или производство, а да бъде чужд на достойнството или длъжността, която за пари е добил. Ако се окаже някой да е посредничил в тази гнусна и беззаконна търговия, и такъв, ако е от клира, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин или монах, да бъде предаден на анатема”.

Порочното явление, явно, не изчезва и темата за симонията продължава да занимава отците от следващите събори. Шестият вселенски събор в Константинопол през 680-691 година решава: “Ония, които за пари са поставяни за епископи или в коя и да е степен на клира, а не заради примерния им живот, подир като са били избрани и изпитани, заповядваме да бъдат низвергнати, както те, така и ония, които са ги ръкоположили” (двадесет и второ правило).

Тарасий, патриарх на Константинопол, Новия Рим от 784 до 806 година, пише до Адриан І, папа на стария Рим (772-795 година) специално послание по проблема на симонията в Църквата. Това послание, издадено веднага след Седмия вселенски събор било присъединено към съборните правила. Основният аргумент против симонията в него е: “Приемащите даром благодатта на Духа, както и дълга даром да я дават (вж. Матей 10:8) на ония, които ще я получават от тях, имат това задължение от приелите тази свобода от гласа Господен”.

Темата за симонията е застъпена и във всички редакции на Кормчаята книга.

Освен в църковната литература, тя е интерпретирана и в светската. В “История на българите”, издадена на немски и чешки през 1876 година, Константин Иречек пише: “Парите царели над всичко в Цариградската църква. Ученост, житейска опитност и нравствено достойнство не били нужни за духовна кариера; трябвало да се плаща и да се плаща много. Цената на патриаршеския сан, която в 1573 година достигала само шест хиляди дуката, с течение на времето се увеличила двадесет и пет пъти. За да може да се набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на източното християнство оценявал отделните епископства едно на друго по четири хиляди дуката…” (София, 1978 година, стр. 548). Явлението покрива широк спектър от църковния живот. Сигурно не е случайно, че службите, които в славянските църкви се наричат “треби” (кръщение, венчание, опело и прочее), в Румънската църква се казват “симоние”.

Не бива да ограничаваме разбирането за симония само в паричен подкуп. Подкупът може да бъде и материален, във вид на скъпи подаръци. Малко е да се каже, че симонията е духовна корупция. При симонията има нещо много по-страшно, защото освен материални, причинява и духовни щети. Чрез нея богослужението се превръща в идолослужение, в пищен ритуал, лишен от смисъл.

_______________________

Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът ставрофорен иконом Стефан Стефанов. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5ht