Свещените текстове и историческото познание*

Публикувано на 08.12.2025 от Dragan Bachev

Борис Маринов

В прегледа на изворите към произволен труд по история на Църквата неизбежно присъстват поне няколко реда, посветени на творенията на светите отци, деянията на вселенските и поместните събори, както и на агиографското наследство на Църквата – житията на светиите. Почти никъде обаче не могат да се срещнат книгите на Свещеното Писание в качеството им на исторически текстове и съответно като извори за историята на Църквата. Не че те не се ползват – нали по въпросите, свързани с Основателя и основаването на Църквата, с първите десетилетия от нейния живот, основен извор са именно книгите на Новия Завет.

Съответно читателят – бил той ученик, студент, човек на науката или просто случайно интересуващ се от история на Църквата, комуто не е ясно как тези текстове се разбират в църковна употреба, остава с впечатлението, че става дума за някаква друга история, различна от библейската, история, която има своето самостоятелно начало в събитието на Петдесетница или дори още по-късно – в след апостолско време. Липсва ясно осъзнаване на църковната история като продължение, като изпълнение на онези дела, които Бог е вършил до Въплъщението, Възкресението и Възнесението на Своя въплътил се Син Иисус Христос. Разбира се, това наблюдение не важи за абсолютно всички православни богослови, занимавали се с история на Църквата, и слава Богу! Но у нас, на родна почва, сякаш продължава да важи схващането на професор Василий Васильевич Болотов за църковната история като различна от библейската, тъй като втората не допускала научна критика на своите извори[1].

Тук, естествено, не целим обезценяване на наистина огромния принос, който има споменатият учен за изясняване на множество въпроси от църковната история. Ще се опитаме обаче да покажем, от една страна, несъстоятелността на подобно схващане, а от друга – изконното право, което именно историкът на Църквата има, да ползва свещените текстове, дори и без непременно да ги подлага на „научна“ критика.

История – историческа наука – история на Църквата

В различни времена и в различни традиции под „история“ са се разбирали различни неща[2]. В строго православен смисъл обаче, под история разбираме „история на спасението“, история на великите Божии дела (Magnalia Dei) и в този смисъл – история на Бога, която обуславя и прави възможна историята на човека[3]. Може ли обаче при такова разбиране за историята да се говори за историческа наука и ако да, какъв би бил нейният метод? Не се ли оставя всичко в полето на вярата, която традиционно е противопоставена на научното знание? Кое би могло да направи от историята на Църквата наука, ако въобще това е възможно?

За да стъпим на здрава почва в опита за изясняване на тези въпроси, можем да се обърнем към двама от най-големите историци на Църквата: „дееписателя“ св. апостол и евангелист Лука и „бащата на църковната история“ епископ Евсевий Кесарийски.

Според общопризнатото мнение, от всички новозаветни писатели св. евангелист Лука най-много заслужава да бъде наричан „историк“. Ето защо важно е, че в книга Деяния на светите апостоли, която описва събитията около Петдесетница, основаването на Църквата и нейния живот в първите десетилетия след Възкресението и Възнесението на Господа, св. Лука на практика не пише нищо друго освен продължение на своето Евангелие: „Първата книга… написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе“ (Деяния на светите апостоли 1:1-2). Така той схващал историята на Църквата именно като продължение на евангелската история. Тя пък, от своя страна, не е нищо друго освен „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“ (Матей 1:1), тоест продължение на старозаветната история.

Другият голям историк на християнската древност, отдалечен с почти три столетия от св. Лука и своеобразен пионер в опита си да напише история на Църквата, Кесарийският епископ Евсевий Памфил, в началото на своята ’Εκκλησιαστική ιστορία така описва задачата на своя труд: „… да започна от приемството на светите апостоли; това, което се е случило от времето на нашия Спасител до наши дни; какви и колко важни дела са били извършени, според сказанията, в Църквата… (Ще започна) не по друг начин, а с изложение на Божественото домостроителство, чието основание е положено от нашия Господ Иисус Христос[4]“.

Следвайки примера на св. евангелист Лука и на Евсевий, почти всички средновековни византийски хронисти започват да пишат не по друг начин, а именно „от сътворението на света“.

Ето как за нашите далечни предшественици проследяването на църковната история на практика се покривало с нещо много по-важно. Това, с което те се занимавали в действителност, било богословие или, за да звучи по-ясно, богословие на историята. Древните и средновековните историци на Църквата схващали Библията не като литературно произведение, което трябва да бъде тълкувано единствено с методите на Александрийската или на Антиохийската школа, а като историческа книга, която разказва действителна история. Това съзнание е запазено в Църквата и до наше време: „Библията – пише отец Георгий Флоровски – е дълбоко историческа: тя е свидетелство за божествените действия, не толкова за Божии вечни тайни, а самите тези тайни се разкриват само чрез историята[5].“Ето защо единствено при адекватно осъзнаване на историческия смисъл на Свещеното Писание можем да говорим за история на Църквата, за нейната научност и съответно за нейния метод.

Св. евангелист Лука (1-84)

Всъщност методът на църковната история не е просто „исторически“ или „научен“. Той е преди всичко богословски, тъй като и самият предмет на изследване е богословски. Нещо повече, историята на Църквата е много повече богословска, отколкото историческа дисциплина. Историческа е дотолкова, доколкото описва отминали събития и се опитва да ги тълкува, но преди това тя стои в богословието, там е нейното място и естествена среда[6]. От своя страна, богословието, схващано в православен смисъл, не може да бъде разглеждано като съвкупност от отделени, самостоятелни, различни дисциплини, защото в своята същност е едно – слово за Бога, учение (δόγμα) за истинския Бог и проповед (κήρυγμα) на Евангелието. Богословието може да бъде наричано наука или не – според смисъла, който се влага в тази дума. Но то винаги трябва да остава това, което е, и всички така наречени богословски дисциплини трябва преди всичко да остават богословски и едва след това да бъдат исторически, систематически и така нататък.

Ето защо схващането на църковната история като наука е възможно, но не и задължително за целите на нейното изследване. Разбирана като „стремеж към познание“, науката не би трябвало да противоречи на вярата на Църквата[7]. Още повече, Църквата също има своята гносеология, според която обаче „единствен извор и метод на богословското познание, както и единствена гаранция за истинност на богопознанието и богословието… се явява Божието Откровение и нашата вяра, и любов към Бога[8]“. Така че метод на църковната история, ключ за нейното изследване и разбиране е именно вярата на Църквата, която от своя страна не е нищо друго освен начин на живот. При това тя е живот в общение, защото „знанието (γνώσιί) обединява познаваемото и познаващото[9]“. Неговата липса не може да бъде компенсирана от никакви научно-критически методи и похвати, „понеже с вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7). „Няма нищо по-висше – пише Николай Бердяев – от търсенето на Истината и любовта към нея. Истината, единната и пълна истина е Бог и познанието за Бога е влизане в божествения живот[10].“

Бог и човек в историята

В съответствие с казаното дотук можем да се опитаме да преформулираме из основи и други устойчиви представи за характера на църковната история. Една от тях гласи, че в историята на Църквата действат два основни фактора: божествен и човешки, като само вторият от тях подлежи на историческо изследване. Това, разбира се, донякъде е вярно, но изводът, до който се стига, е погрешен: „Божественият фактор, като вечен и неизменяем, не подлежи на историята, излиза вън от нейните граници[11].“

Подобно твърдение би могло да се определи като своеобразен деизъм в богословието. До такъв извод може да стигне само недобре подготвеният богослов. Именно Бог присъства най-много в историята, Той е активен, а не пасивен Творец на света и всичко се случва преди всичко според Неговата света воля, а не толкова в съответствие с човешките намерения и действия. Бог е двигателят на историята. Всъщност приведеният цитат е още едно свидетелство за откъсването на цели поколения православни богослови от традицията на Църквата.

Бог и човек в историята работят заедно за осъществяването на една и съща цел – вечното спасение на човеците. Ето защо изолирането на Бога от изследването на историята води неизбежно до една нова „наукообразна“ църковна история, със свой предмет, свои цели, методи, задачи и така нататък, но това не са същите предмет, цел, метод и прочее на онази друга история на Църквата, в която Бог не само е жив, но и продължава да се грижи за създадения от Него свят. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Иоан 5:17). Това е и причината, поради която редица събития от всички периоди на църковната история се разглеждат „по човешки“, на преден план излизат не толкова Божиите действия, колкото човешките несъвършенства, интригите, злободневието, недъзите на хората в Църквата. Това обаче не е история на Църквата, а разказ за човешкото непослушание към Божията воля, разказ за онази трагедия, поради която „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Римляни 3:23). А историята на Църквата е нещо друго.

Църковната история и гражданската история

Казано по друг начин – история на Църквата и история на света (политическа, културна, военна…). Представляват ли това две страни на една и съща история, или между двете стои повече или по-малко дълбока пропаст, която предначертава различия в хода на изследването им?

Тук отново считаме за уместно да се обърнем към цитирания вече увод на Евсевий Кесарийски, в който той изказва намерението си да разкаже не само „чисто църковната“ история, но още и „…кои точно, колко и по кое време били онези, които, жадувайки за новости, са стигнали до края на заблуждението и са се обявили за въвеждащи лъжовно знание (ψευδωνύμου γνώσεωί), като люти вълци безпощадно разграбвали стадото Христово; също и това, което се случило с цялото юдейско племе веднага след заговора им против нашия Спасител; кога и по какъв начин езичниците подхванали война срещу словото Божие, каква велика борба в своето време водели за него онези, които претърпели мъчения и пролели кръвта си; след това съвременните ни свидетелства и благото и снизходително застъпничество на нашия Спасител към всички нас[12]“. От приведения текст става ясно, че Кесарийският епископ не разграничавал на всяка цена историята на Църквата в собствен смисъл от онова, което се случвало „в света“, извън Църквата, но стояло в неразривна връзка с нея, доколкото тя, бидейки не от този свят, все пак съществува и живее в него, дори – заради него.

Коментарът на професор Михаил Емануилович Поснов към този текст, че „Евсевий Кесарийски… е различавал в живота на Църквата две страни: 1) външна и 2) вътрешна[13]“, звучи неприемливо за православния богослов. Преди всичко, защото животът на Църквата, строго погледнато, е живот в истината, която е Христос: „Аз съм пътят и истината, и животът“ (Иоан 14:6). Този живот не може да се дели на „външен и вътрешен“ или по някакъв друг начин, защото той е цялостен. Има събития, които се случват извън Църквата, в света; има сблъсъци на Църквата със света и враждебност от страна на света към Църквата, при това не само през първите три века по време на гоненията; има случаи на отпадане от живота на Църквата, на нечие прекъснато общение с пълнотата на църковния живот. Няма обаче два вида живот на Църквата.

И още нещо. Подобно хипотетично разграничение предполага по-конкретно изясняване или поне някаква представа за това, кой от двата живота е по-истински: вътрешният или външният. Кой е първичен и кой вторичен? Животът на Църквата може и се проявява по различни начини: от една страна, тя през цялото време на своето историческо съществуване изпълнява повелята на Спасителя: „Идете и научете…“ (Матей 28:19), а от друга страна, и отново във всички времена, е принудена да пази и отстоява чисто и неповредено повереното ѝ от Бога слово на истината, като се противопоставя на непрекъснато изменящите се опити на „мира сего“ да го изопачават. Всичко това обаче представлява един и същи живот, който не трябва да бъде разделян според формите на своите проявления.

Често в своя исторически път Църквата е ставала свидетелка на грешки, извършени от хора, които, формално погледнато, били „нейни“. Примери за такива грешки, както засягащи учението на вярата, така и свързани с отношенията Църква-държава, са налице във всеки един момент от нейната история. Имало е периоди, в които Църквата е свидетелствала истината само в лицето на малцина свои верни, както е било по време на арианските смутове. И това е най-силният довод в полза на нейната жизненост и божествено ръководство. Историята помни и грешките на така нареченото „държавно православие“, когато мнозина живеят с вярата, че тук, на земята, е осъществимо тържеството на истината (във Византия, в Руската империя или някъде другаде) и допускат компромиса да предоставят на държавата изключителната привилегия да опазва божественото учение на Църквата. Всичко това обаче ни най-малко не намалява пълнотата на църковния живот, който е живот „в Духа“. Както и отец Георги Флоровски правилно отбелязва, „… не всичко в историческите институции на Църквата е еднакво важно и заслужаващо почит; дори не всичко в практическите действия на Църквата е било одобрявано. Има много факти, които се отнасят само до историята. Ние обаче нямаме външен критерий за различаване между двете. Методите на външната историческа критика са непълни и неудовлетворителни. Само вътре в Църквата можем да различим свещеното от историческото“[14]. Но още по-вярно е, че „в известен смисъл цялата история е свещена история[15]“.

Така можем да разграничим два подхода към изучаването на историята: от една страна, строго разграничаване и запазване на периметъра на Църквата в хода на световния процес, дори и тогава, когато тя остава в буквалния смисъл „малко стадо“ и сякаш привидно се отдръпва от света (в пустинята); и от друга – търсене на винаги съществуващата връзка между света, който „лежи в злото“, и Църквата, която, ако отново използваме думите на отец Флоровски, представлява „мястото и формата на изкупителното присъствие на възкръсналия Господ в изкупения свят[16]“. Иначе казано, не можем и не трябва да изолираме Църквата от онова, което тя е призвана да спасява, но и не следва да допускаме загуба на онзи усет за Истината, който е даден благодатно на верните в Църквата – онзи усет, чиято липса кара нецърковната историческа наука да бъде толкова критична и толкова невярваща. Всичко това, разбира се, са богословски, а не „научни“ аргументи и тяхното приемане или отхвърляне няма място в рамките на рационалния диалог. И все пак тяхното изтъкване е нужно, поне докато продължава историята на Църквата.

Накрая е нужно още едно уточнение. Историята на Църквата не е клон от общата, цялата история, а по-скоро обратното: доколкото църковната история е свещена история, то тя е именно цялата история, а всичко останало в сравнение с нея е маловажно. Защото „Църквата е средоточие на вселената, център, в който се решават съдбините ѝ… Тя израства и се оформя в историята, въвеждайки в лоното си избраните и съединявайки ги с Бога[17]“.

Прочетете още „Свещените текстове и историческото познание*“ →

Ползвана литература и Резюме

Публикувано на 03.11.202505.11.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Ползвана литература

Анатолий (Кузнецов) архим. Православния икона, как одно из выражений догматического учения церкви.- Messager de l’Exarchat du patriarche russe en Europe Occidentale, Revue trimestrielle, Paris, 1970.

Ангелов, Д. История на Византия, ч. I (3950857), 4 изд., С., 1968.

Андреев, И. Герман и Тарасий, патриархи Константинопольские. Очерки их жизни и деятельности в связи с ходом иконоборческих смут, Сергиев Посад, 1907.

Батаклиев, Г. Кратка антична митология, С., 1945.

Благоев, Н. П. Еклога, С., 1932.

Болотов, В. В. Лекции по истории древней церкви, т. II, История церкви в период до Константина В., Спб., 1910, т. III, История церкви в период вселенских соборов, ч. I, Церковь и государство, ч. II, Церковны строй, Спб., 1913; т. IV, История церкви в период вселенских соборов, ч. III, История богословской мысли, Петроград, 1918.

Булгаков, С. Икона и иконопочитание, Paris, 1931.

Васильевский, В. Г. Законодательство иконоборцев. – ЖМНП, т. 200, М., 1878, т. 202, 1879.

Деяния вселенских соборов, изд. в русском пер. при Казанской дух. академии, т. VI, изд. 3, Казань, 1906; т. VII, изд. 3., 1909.

Дюлгеров, Димитър и Илия Цоневски. Православно догматическо богословие, С., 1936.

Житие Николая исповедника, игумена Студийскаго. – Книга житий святыхь на месяц февруарий, М., 1888.

Житие преподобныя Θеоктисты Лезвiаныни. – Книга житий святыхь на месяц ноемврий, М., 1888.

Житие Стефана Новаго. – Труды В. Г. Васильевского, т. II, С. Петербург, 1912.

Извори за българската история, т. IV, Гръцки извори за българската история, т. III, С., 1960.

История на Византия, отг. ред., С. Д. Сказкин, т. 2, ч. 1, М., 1967.

История на средните векове, прев. Я. Стоевски, т. I, С., 1974.

Коев, Т. Икона и идол.- ДК, 1959, кн. 12.

Коев, Т. Иконопочитанието и втората Божия заповед. – ДК, 1967, кн. 4.

Коев, Т. Иконопочитанието в светлината на Боговъплъщението. – ДК, 1974, кн. 3.

Кондаков, Н. П. Иконография Богоматери, т. I, Спб., 1914.

Лазаров, В. И. История византийской живописи, т. 1, М., 1947.

Лебедев, А. П. История вселенских соборов, ч. II, Вселенские соборы VI, VII и VIII веков. Спб., 1904.

Левченко, М. В. История Византии, М.,1940.

Липшиц, Е. Э. Очерки истории византийского общества и культуры (VIII первая пол. IX века), М.-Л., 1961.

Марков, Кирил архим. Църква и Синагога в първите два века, С., 1934.

Матвеевский, П. Об искусствах древных христиан. – Странник, духовный учено-литер. журнал, III, Спб., 1862, кн. 2.

Острогорский, Г. А. Соединеие вопроса о св. иконах с христологической догматикой в сочннениях православных апологетов раннего периода иконоборчества. – Seminarum Kondakovianum, t. I., Prague, 1927.

Советская историческая энциклопедия, т. II, М., 1962; т. XIII, 1971.

Стефанов, Ив. Правилата на Св. Православна църква, С., 1936.

Събев, Т. Из историята на християнската църква (Религиозното и нравствено състояние на християните през първите три века), С., 1958.

Сюзюмов, М. Я. – Проблемы иконоборчества в Византии. – Ученые записки Свердловского государственного педагогическото института, вып. 4, Свердловск, 1948.

Успенский, К. Н. Очерки по истории Византии, М., 1917.

Успенский, К. Н. Экскуссия – иммунитет в Византийской империи. – Византийский временник, г. 23, Петроград, 1923.

Успенский, Л. Первохристиянское искусство. – ЖМП, 1958, кн. 8.

Успенский, Ф. И. История Византийской империи, т. II, I пол., Ленинград, 1927.

Филарет Гумилевский, архиеп. Жития святых, чтимых Православною церковью, изд. III, август, Спб., 1900.

Юзбашян, К. Н. К историю павликянского движения в Византии в IX в. – Вопросы истории религии и атеизма, IV, М., 1956.

Ashburner, W. The Rhodian See Law, Oxford, 1909.

Bardenhewеr, O. Geschichte der altkirchlichen Literatur, 5. Bd., Freiburg im Breisgau, 1932.

Bauer, W. Wörterburch zum Neuen Testament, 5. Aufl., Berlin, 1958.

Benz, E. Theologie der Ikone und des Ikonoklasmus. – Kerygma und Mythos VI, 2. Bd., Hamburg-Bergstedt, 1964.

Brѐhier, L. L’art chrѐtien, Paris, 1928.

Brѐhien. L. La civilisation byzantine. Le Monde Byzantin III, Paris, 1950.

Brѐhier, L. et R. Aigrain. Grѐgoire le Grand, les Etats barbares et la conguѐte arabe. – Hisloire de l’Eglise depuis les origines jusqu’а̀ a nos jours, publ. par A. Fliche et V. Martin, t. 5, Paris, 1938.

Brѐhier, L. Les institutions de l’Empire byzantin. Le Mond Buzantin II, Paris, 1949.

Breyer, L. Bilderstreit und Arabersturm in Byzanz. Das 8. Jahrhundert (717-813) aus der Weltchronik des Theophanes. Graz-Wien-Köln, o. J.

Bright, W. Eusebius ecclesiastical hystory, Oxford, 1881.

Bury, J. History of the Later Roman Empire, vol. II, London, 1889.

Campenhausen, H. Fr. v. Die Bilderfrage als theologisches Problem der alten Kirchen. – Zeitschrift für Theologie und Kirche 49, Tübingen, 1952. Nr 1.

Caspar, E. Geschichte des Papsttums 2. Bd., Tübingen, 1933.

Caspar, E. Papst Gregor II und der Bilderstreit. – Zeitschrift für Kirchengeschichte, 3. Folge, LII, Bd. Stuttgart, 1933.

Cremer, H. Biblisch-theologisches Wörterbuch des Neutestamentilichen Griechisch, 11. Aufl., hrsg. v. Julius Kögel, Stuttgart-Gotha, 1923.

Diehl, Ch. Manuel d’art byzantin, t. I, Paris, 1925.

Dölgеr, Fr. Beitrа̀ge zur byzantinischen Finanzverwaltung, besonders des 10. u. 11. Jahrhunderts.- Byzantinisches Archiv, 9. Bd., Leipzig-Berlin, 1927.

Dölgеr, Fr. Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von 565-1453, 1. Teil (565-025), München-Berlin, 1924.

Duchesne, L. Liber pontificalis vol. I, Paris, 1886.

Eckhardt, Th. Überlegungen zur Bilderverehrung und zum’Stil ostkirchlicher Kunst. – Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, hrsg. v. G. Stadtmüller, 8. Bd., Neue Folge, 3. Heft, Wien, 1960.

Elliger, W. Die Stellung der alten Christen zu den Bildern in den ersten vier Jahrhunderten, Leipzig, 1930.

Flicker. A. Eine Sammlung von Abschwörungsformeln. – Zeitschrift für Kirchergeschichte, 27, Gotha, 1906.

Gеlzеr. H. Die Genesis der byzantinischen Themenverfassung, Leipzig, 1899.

Gibbon,T. Hystory of the Decline and Fall of the Roman Empire, ed. J. Bury, London, 1910.

Handbuch der Kirchengeschichte, Die Mittelaterliche Kirche, hrsg. v. Hubert Jedin, 3/1. B., Freiburq in Breisgau, 1966.

Hartmann, L. M. Untersuchungen zur Geschichte der byzantinischen Verwaltung in Italien, Leipzig, 1889.

Hau ssig, H. W. Byzantinische Geshichte, Stuttgart, 1969.

Hef еle, C. J. v. Conciliengeschichte, 3. Bd., 2. Aufl., Freiburg in Breisgau,1877.

Hef ele-Leclercq, Histoire des Concils vol. 3, Paris, 1910.

Holl, K. Der Anteil der Styliten am Aufkommen der Bilderverehrung. – Gesammelte Aufsа̀tze zur Kirchengeschichte, 2. Bd., Tübingen, 1928.

Jedin, H., K. S. Latourette u. J. Martin. Atlas zur Kirchengeschichte, Freiburg in Breisqau, 1970.

Kittel, G. Theologisches Wörtebuch zum Neuen Testament, 2. Bd., Stuttgart, 1935.

Koch, Hugo. Die altkirchliiche Bilderfrage nach den literarischen Quellen, Göttingen, 1917.

Kollwitz, J. Zur Frühgeschichte der Bilderverehrung. – Römische Quartalschrift für chrislichen Altertumskunde und für Kirchengeschichte, 48. Bd., Freiburg, 1953.

Krumbachеr, K. Geschichte der byzantinschen Literatur, 2. Aufl., München, 1898.

Savramis, D. Die Kirchenpolitik Kaiser Leons III. – Südost Forschungen, 20, München, 1961.

Schenk, K. Kaiser Leo III Walten im Innern. – Byzantische Zeitschrift, 5. Bd,. Leipzig, 1896.

Schubert, H. v. Geschichte der christlichen Kirche im Frühmittelalter, Tübingen, 1921.

Schwarzlose, K. Der Bilderstreit, ein Kampf der griechischen Kirche um ihre Eigenart und um ihre Freiheit, Gotha, 1890.

Seeberg, R. Lehrbuch der Dogmengeschichte, 2. Bd., 3. Aufl., Leipzig, 1922.

Sinogowitz, B. Studien zum Strafrecht der Ekloge, Athen, 1956.

Stein, Er. Studien zur Geschichte des byzantinischen Reiches vornehmlich unter den Kaisern Justinus II. u. Tiberius Constantinus, Stuttgart, 1919.

Tabachovitz, D. Sprachliche und textkritische Studien zur Chronik des Theophanes Confessors, Uppsala, 1926.

Vernadskij, G. Sur l’origine de la Loie agraire. – Byzantion, vol. 2, Brüssel, 1925.

Visser, A. J. Nikephoros und der Bilderstreit, Haag, 1952.

Vogt, A. Constantin VII Porphyrogѐnѐte, le Livre des Ceremonies, Commentaire II, Paris, 1940.

Witt, J. de. Spälrömische Bildnismalerei, Berlin, 1938.

Резюме

Покълнало на християнска почва едновременно с появата на първите изображения и израснало при съдействието на антихристиянски настроените юдеи и мохамедани, иконоборчеството, възглавено и ръководено от император Лъв III, се разгърнало като повсеместно движение, в което взели участие членове от всички съсловия, от различни еретически и противоцърковни групировки на византийското общество.

Независимо от въздействието на множеството и различни фактори за неговото формиране, които често се преплитали, като политическите съображения придобивали религиозна окраска, а религиозните – политически, икономически или друг оттенък, иконоборческото движение по своята същност било непримирима борба между две взаимно отричащи се догматико-философски идеологии. В тази титанична битка съществена роля изиграла иконоборческата групировка на император Лъв III, първи членове на която станали настроените срещу иконопочитанието малоазиатски висши духовници и богослови. Те формулирали възраженията срещу светите икони и въоръжили с необходимите идеологически средства императорската иконоборческа партия, която започнала безмилостно преследване на православните християни. Намесата на василевса в полза на иконоборците се оказала най-злополучната стъпка в общо взето успешната външна и вътрешна политика на император Лъв III. Вместо очакваното сплотяване на населението около императора, цялата страна станала арена на постоянни вражди и често пъти на кръвопролитни стълкновения. В резултат на иконоборческите насилия Византия окончателно загубила владенията си в латинския Запад и престанала да съществува като всемирна империя. Освен това се създали условия за политическото обособяване на Запада в Свещена Римска империя, за църковното му обединяване под егидата на римския епископ и за отпадането на западното християнство от Православието (1054 година).

Наред с негативните си последици иконоборчеството се отразило в известна степен и положително върху Православната църква, като я подпомогнало да се очисти от нездравите и колебливи елементи, да сплоти своето паство и да разкрие потенциалните си възможности за идеологическа борба. Водени от изрядни пастири и клирици – патриарх Герман, папа Григорий II и св. Иоан Дамаскин, чието бунтовно слово огласявало всички части на империята и вещаело злополучния крах на иконоборческата ерес, православните християни с мълчалив отпор или открито противодействали на насилията и печелили бляскави морални победи.

На 18 юни 741 година „Лъв, съобщава Теофан, починал от душевна и телесна смърт“. Неговата кончина означавала край на един важен етап от историята на иконоборчеството, което дължало появата и процъфтяването си като исторически феномен преди всичко на благосклонното отношение и грижи на държавната власт.

______________________________________________________________

*Публикувано в Историята на иконоборчеството (717-741), ГДА, том ХХХ, С., 1990, с. 126-134. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ge8

Идеологически отпор на папството срещу иконоборчеството*

Публикувано на 12.10.202512.10.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Византийското самодържавие и неговата иконоборческа политика срещнали в лицето на папството опасен враг и получили твърд, непоколебим отпор, който се отлял в ожесточени сблъсъци както на държавно-политическия, така и на идеологическия фронт. В знак на несъгласие и пълно отричане на иконоборческата ерес римските епископи не само организирали съпротивителните сили и възглавили революционната борба на западните византийски провинции срещу своеволията и насилията на централната държавна власт, но оказали достойна съпротива и дали решителна битка на идеологическите постановки на императорската иконоборческа партия. Затова Теофан Изповедник основателно поставил на един и същ светителски пиедестал патриарх Герман и „благочестивия и апостолски мъж“ папа Григорий II, който, като заемал с чест по това време трона на св. апостол Петър, „с думи и дела“ допринесъл да блесне истината и „освободил Рим, Италия и целия Запад от политическото и църковното подчинение на император Лъв и неговата царска власт[66]“.

Въздигането на римлянина по произход дякон Григорий (роден 669 година) в епископски сан като папа Григорий II било голяма победа на дяконската колегия и тържество на националистическата партия, която играла важна роля през цялото време на неговото управление[67]. Още с възкачването си на престола папа Григорий II се сблъскал с големите проблеми на своето епископско служение и докато в революционната борба срещу византийското господство първоначално проявявал умереност и тактично успявал да примири националните интереси с верноподаническите задължения, то по-късно по отношение на иконоборческите начинания на правителството показал твърдост и пълна непоколебимост.

Въвлечен в иконоборческата дискусия чрез двете писма на император Лъв III и писменото обръщение-апел на патриарх Герман, папа Григорий II без колебание взел страната на иконопочитателите и отхвърлил императорската доктрина. В две послания до василевса, както и в едно одобрително писмо до своя събрат в Константинопол, той разгърнал целия си богословски талант и очертал основните грешки в съжденията на иконоборческата партия. Дълго време обаче пълното разкриване богословските аргументи на папа Григорий II срещу иконоборчеството се е затруднявало или изобщо се е изоставяло като безпредметно поради разгорилата се дискусия около автентичността на папските послания до императора. Съществували три противоположни възгледа. Мнозинството учени считали, че двете писма са фалшификации, които са изфабрикувани на Изток, за да заменят изгубените оригинали и да запълнят създалата се празнина в аргументите на православните[68]. Други изследователи приемали, че първото послание е интерполирано, а второто – истинско[69]. Оформилата се през настоящия век трета група историци обаче спасила двете произведения на Григорий II, като доказала пълната автентичност на първото и достоверността на по-голямата част от второто послание, в основата на което неизвестният византийски интерполатор е поставил истинския папски текст[70]. По този начин било възстановено доверието към тези исторически източници и станало възможно по-задълбоченото им изследване, което изтъкнало папа Григорий II като изряден апологет на иконопочитанието[71].

Написано вероятно в началния стадий на иконоборчеството, когато император Лъв III все още не се бил присъединил към ереста[72], папското послание до Константинополския предстоятел имало за цел да насърчи последния в защитата на православното учение. Съдържанието на посланието дава материал да се направят интересни паралели с творбите на патриарх Герман – привеждане изказванията на св. Василий Велики и на други църковни отци в полза на иконопочитанието[73] и използване на чудотворната икона в Панеас[74] като довод срещу иконоборчеството[75] – и показва, че папата е познавал (вероятно от Германовото писмо) употребяваните от своя Константинополски събрат аргументи и свободно се е ползвал от тях. За полезното сътрудничество между православните апологети от тази епоха свидетелства и Григориевата полемика против юдеите, която явно била заимствана от писмата на патриарх Герман[76].

В същото време обаче коментариите, които римският епископ правил върху текстове от Стария Завет, били далеч по-обширни и изчерпателни, отколкото тези на Герман и разкривали типичния полемичен маниер на Григорий[77]. Все пак най-същественият принос на това послание било свързването на въпроса за иконопочитанието с действителността на въплъщението на Сина Божи и истинността на извършеното от Него изкупление. Папа Григорий единствен от всички западни писатели през иконоборческата епоха успял да се издигне до необходимото богословско прозрение и да аргументира законността на иконите в чест на Иисус Христос с явяването Му на земята в образа на обикновен човек[78]. Като се позовал на 82-ро правило на Трулския събор, което предписвало Христос „да се рисува в човешки образ[79]“, папата подчертал, че „при помощта на изображенията ние бихме могли да съзерцаваме Неговото величие в унижението на Бог Слово и да си спомняме за Неговия живот в плът, за Неговите страдания и спасителна смърт[80].“ „Ако пророческите думи не са се изпълнили, отбелязвал по-нататък Григорий, то нека и не изобразяват това, което не е станало, тоест, ако Господ не се е въплътил, то нека не изобразяват Неговия свят образ в човешки вид; ако Той не се е родил във Витлеем от преславната Дева Богородица, ако влъхвите не са принесли дарове, ако на пастирите не се е явил ангел, ако множествата на небесните войнства не са възнесли песни на родения; ако носещият всичко не е бил носен като младенец в чреслата на родилата Го и ако даващият храна на всяка плът не се е хранил с мляко, то нека не изобразяват това[81].“ След още цяла поредица изкусни хипотетични пространства, с които обхванал целия земен живот на Спасителя, папа Григорий заключил: „Но тъй като всичко това е станало и представлява велика тайна на благочестието, то, ако би било възможно, и небе, и земя, и море, и всички животни, и растения и всичко би провъзгласило това и със звуци, и писмено, и с живописни изображения[82].“

Папското послание до патриарх Герман разкрило типичните белези на образното и практически насоченото римско богословие, което съществено се различавало от умозрителното, логическото и светоотечески обоснованото богословие на византийците[83]. Отликата между двете църковни направления, както картинният характер и практическата насоченост на римската богословска мисъл още по-релефно се очертали в кореспонденцията между папата и император Лъв III.

Първото послание на римския епископ[84] имало за предмет писмото, с което василевсът съобщавал за издадения иконоборчески едикт (726 година) и за неговата задължителност за всички поданици на империята. Запознат от преписката с патриарх Герман със същността на иконоборчеството, папа Григорий II разполагал и употребил всички идеологически средства, за да обори еретическото зломислие. На главното обвинение от страна на иконоборците, че православните нарушавали[85] втората Божия заповед (Изход 20:14) и се покланяли на „камъни, стени и дъски[86]“, римският епископ отговорил с използваните вече в посланието до Константинополския патриарх аргументи, които разширил и подкрепил с многобройни примери от Стария Завет[87] – изсичането на скрижалите на Завета (Изход 34:4), направата на двата златни херувима (Изход 25:18), изработването на кивота от негниещи дървета и поставянето в „Святая Светих“ на златната стомна с мана, на Аароновия жезъл и скрижалите на завета (Изход 16:33; Евреи 9:4). Тези „ръкотворни образи“, които били създадени „за служене на Бога и спомен на потомството[88]“, папата съпоставил на християнските икони и по този начин доказал законното съществуване на последните, защото отразявали действителни събития от живота на Христос (Рождеството на Спасителя, Неговото кръщение в Йордан, Тайната вечеря и така нататък[89])и от историята на древната Църква (мъченическата смърт на св. архидякон Стефан и други[90]). По-нататък Григорий доразвил своите христологически доводи в полза на иконопочитанието, като противопоставил въплътения Син Божи на невидимия Бог Отец; „Защо ние не изобразяваме Отеца на Господ Иисус Христос? Защото ние не сме Го видели, а не е и възможно нагледно да представим и живописно да изобразим Божието естество. И ако ние бяхме Го видели и опознали така, както и Неговия Син, – то бихме се постарали да опишем и живописно да изобразим и Него (Отца)…[91]“

Прочетете още „Идеологически отпор на папството срещу иконоборчеството*“ →

Патриарх Герман – защитник и стълб на иконопочитанието*

Публикувано на 06.10.202505.10.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Прибрежният и царствен Константинопол устоял през вековете на много еретически бури, но в началото на VIII-ми век вълните на иконоборческото зломислие, които нахлували на буйни талази в незащитения град, заплашвали да го унищожат и заличат от лицето на православния свят. В този решителен момент Константинополският патриарх Герман, като се сблъскал с организираното настъпление и систематизираната иконоборческа идеология на императорската партия, първи се възправил в защита на Константиновия град като седалище на православната богословска мисия и доблестно пазил християнския култ към светите икони.

Макар и откъслечни, сведенията относно живота на патриарх Герман съхранили основните моменти от неговата напрегната, изпълнена с опасности и вълнения дейност, която предизвикала многообразни реакции в съвременниците му и заслужила различни оценки през вековете. Иконоборческият събор на Константин V Копроним (754 година) анатемосал „двуедушния Герман, почитателя на дърво[31]“, но Седмият вселенски събор го реабилитирал. Съборните заседатели правилно оценили дейността му и заслужено го нарекли „свят отец[32]“ и „Христов иерей[33]“. Подобни противоположни отзиви, които се срещали често и отразявали коренно различни исторически моменти, са били изказвани и по отношение на други константинополски представители като патриарх Тарасий (784-806 година), патриарх Никифор (806-815 година) и великия патриарх Фотий (858-867; 877-886 година[34]).

Син на знатен сенатор, Герман получил солидно за своето време образование и постъпил на висока държавна служба. Разразилото се обаче политическо размирие (668 година[35]), в което се замесил и загубил живота си неговият баща, принудило Герман да се оттегли от светския живот, да се уедини в монашеската килия и да започне „да се възпитава в Божествените писания[36]“. Благодарение на усилени занимания той се запознал с основите на православното учение, „устремявал своя ум в дълбините на Божествените догмати и разбирал най-високите предмети на знанието[37]“. Това второ образование, придобито по пътя на самоподготовката, му помогнало да проявява вещина, както в църковните, така и в гражданските дела“, поради което бил желан съветник на всички „императори и патриарси[38]“.

Независимо своето образование и мъдрост Герман допуснал някои прояви на нерешителност, от които недоволствали съвременниците му и недоумявали историците. Големият руски учен професор Иван Дмитриевич Андреев предположил, че вероятно в неговата двустранна опитност и образованост се е криел ключът на загадката за колебанията му[39]. В тях прозирал тънкият усет на вещ църковен политик, който се стремял да изгражда отношенията между църковната и държавната власт върху базата на взаимното разбирателство и доверие. Затова Герман избягвал пътеките на риска и конфронтацията, поддържал нормални отношения с органите на държавното управление и отстранявал „всеки повод за разногласие[40]“, за да осигури „на християнския народ Божий мир, който превишава всеки ум[41]“. При осъществяването на тази програма съвсем естествено той понякога е бил принуден да прави и някои отстъпки. Християните обаче, както сам Герман съветвал пасомите си при изясняване случая с обрязването на Тимотей от св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 16:3), трябвало да не избързват с отрицателните си оценки и присъди, а да подхождат реалистично към всяко дело и винаги да имат предвид „целта, от която са се ръководили извършителите.Тази цел или снема вината от извършителя или напротив го осъжда[42]“. С оглед на всичко това напълно правдоподобно звучи разказът на Герман, че единствено „надигащите се размирия“ в Църквата са го принудили да се подпише под монотелитския едикт на император Филипик Вардан (712 година[43]).

Подобни разсъждения не биха могли да задоволят ригористите, които познават и признават само двата полюса на крайностите. Патриарх Герман обаче бил типичен пример на умерен, уравновесен и мъдър архиерей, който въпреки обвиненията в недостатъчна твърдост и последователност, неотклонно и с всички средства следвал набелязаната цел – благото на Църквата. В името на този висок идеал той бил готов както на незначителни отстъпки пред държавната власт, така и на пълно себеотречение и жертвен подвиг.

В започналото иконоборческо размирие патриарх Герман доказал своята готовност за саможертва и се изявил не само като ловък църковен дипломат и политик, но преди всичко като непоколебим защитник и верен страж „на католическата църква[44]“. Константинополският предстоятел бил един от онези „богоглаголиви отци“, които „прогонили всички пълчища на неприятелите и с меча на духа унищожили както древните ереси, така и заблуждението на новата лъжа, открита от обвинителите на християните[45]“.

Патриарх Герман се включил активно в борбата срещу иконоборческото зломислие и написал първите апологетически съчинения, които надживяли неговото лично влияние и останали завинаги в съкровищницата на православната богословска литература. Отците на Седмия вселенски събор, след като по време на заседания прочели някои от тях, определили да се следват неговите доводи срещу иконоборството, защото творенията му се разпространили „по цялата вселена“ и съдържали „двуостри мечове“, с които поразявали неподчиняващите се на църковното предание[46]“.

Първостепенно място сред писмените трудове на патриарх Герман заемалинеговото съчинение „За ересите и съборите“ („De haeresibus et synodis[47]“)и трите му послания – до митрополит Иоан Синадски[48], до епископ Константин Наколийски[49] и до епископ Тома Клавдиополски[50]. В тях се съхранили ценни и почти единствени известия за началния период на иконоборчеството, както и основни данни за богословските средства, с които Църквата е разполагала за защита на светите икони.

Константинополският първоиерарх достойно се справил с тежката задача, отредена му от историческия жребий, да бъде пръв защитник на иконопочитанието. Неговите аргументи, изведени и обосноваващи се изключително на богатия му пастирски опит, носели свежестта на непринудения народен реализъм и обикновено се свеждали до пет основни положения[51]:

1.Иконите служат на християните, за да изразят тяхната любов към изобразяваните лица[52];

2.Те са нужни като ръководство и помощ за онези, които не могат да се издигнат до висотата на духовното съзерцание, а имат нужда от зрително усвояване на богооткровените истини[53];

3.„Иконите на светите мъже“ като изображения „на мъжеството“ и „добродетелния живот“ подбуждат християните към подражаване на светителския подвиг и „към прослава на Бога[54]“;

4.Чрез иконите Бог извършва различни чудеса, „за които мнозина жадуват [55]“;

5.Иконопочитанието е древен, утвърдил се в Църквата обичай[56].

Прочетете още „Патриарх Герман – защитник и стълб на иконопочитанието*“ →

Глава втора

Публикувано на 24.09.202523.09.2025 от Dragan Bachev

Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели

Христо Стоянов Христов

1. Формиране на иконоборческата партия и идеология*

Наред с външните си прояви на насилие и погроми срещу християнските изображения иконоборчеството се изявило като продължителна, непримирима борба между две коренно различни идеологии и оставила трайни, труднозаличими следи в историята на Византия, на християнската Църква и на цялото човечество. Съществена роля в тази титанична битка изиграла иконоборческата групировка, която обединила под ръководството на император Лъв III всички противници на светите икони, придобила обществено-църковен характер и значение и се превърнала в силна политико-религиозна партия. Първи нейни членове станали онези малоазиатски богослови и клирици (Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески и други[1]), които, след като попаднали под силното иконоборческо влияние на юдеи и мохамедани, първи повели борба против проявите и формите на народното благочестие[2]. Въздигнали в свой идеал примитивния богослужебен живот на монтанистките и павликянските общини, те потърсили библейски и светоотечески основания за своите иконоборчески възгледи. По този начин тези богослови, като считали разточителния блясък и разкош в християнския култ за езическо нововъведение, създали и утвърдили идеологическите устои на иконоборческата партия, към която постепенно се присъединили множество лица от императорския двор, както и широките войнишки маси.

Трудно е да се предположи, че представителите на всички социални групи, които влизали в иконоборческото движение и създавали неговото пъстро многообразие, са се ръководили единствено или предимно от чисто религиозни и идеологически подбуди. Лицата например от императорското обкръжение често сменяли своите възгледи съобразно тези на василевса и затова в дадения случай е твърде вероятно те дейно да са участвали в иконоборческите мероприятия, водени предимно от користни цели – запазването на своите привилегии и власт[3].

Не съвсем различно е било положението с войнишките маси, които не се привързвали към императора в зависимост от неговия мироглед, а според неговите качества на пълководец и бойни успехи. Такива именно способности е притежавал победният и увенчан с бойна слава император Лъв III и затова армията, която дължала единствено на василевса своето добруване или нищета, сляпо се привързала към неговия иконоборчески мироглед. Войниците, за които убийството и грабежът били част от тяхната професия, усърдно поддържали и провеждали иконоборческите начинания на държавната власт, защото разбирали, че, като подкопавали църковното влияние и въздигали ролята на армията в обществото, лично се облагодетелствали и обогатявали.

Представителството обаче на нисшите обществени слоеве в иконоборческото движение е било доста слабо и почти незначително. Повечето бедни и безимотни поданици били убедени привърженици на православната вяра и традиционния християнски култ. Малцина от онези слоеве, които последвали примера на иконоборческия император, оставали чужди на идеологическите мотиви и се ръководили вероятно от надеждата за подобряване на своето материално и имотно състояние.

На този фон като единствено убедени иконоборци още по-ярко се очертали фигурите на онези архиереи и клирици, които били същинските идеолози на партията, създавали аргументите срещу иконопочитанието и заедно с императора давали тон на борбата. Дори из средата на духовенството обаче не всички са били убедени привърженици на иконоборчеството. Болшинството от епископите и клириците, водени от честолюбие или страх, влизали в императорската партия и съобразявали възгледите си с официалната политика на държавната власт[4]. Неопровержим пример за това бил Константинополският патриарх Анастасий (730-754 година), който се изявил като ревностен иконоборец и най-близък съратник на император Лъв III. Първоначално бил ученик и приближен на патриарх Герман[5], но, съблазнен от обещанията да стане приемник на своя покровител, той набързо сменил православните си убеждения с иконоборчески[6]. С възкачването си на престола Анастасий се превърнал във вярно оръдие на иконоборческия имератор, но само до смъртта му. След бунта и въздигането на иконопочитателя Артаваед за император (юни 742-ноември 743 година[7]) иконоборецът Анастасий, за да запази патриаршеската си корона и власт, преминал на страната на православните, лично коронясал новия василевс и анатемосал Лъвовия син Константин V „като престъпник и безбожник[8]“. Всичко това обаче не му попречило, когато император Константин V си възвърнал престола, да се представи за негов съмишленик и да продължи да властва като иконоборчески патриарх[9]. Разбира се случаят с Анастасий не бил изключение, а типично явление за византийската действителност, в която властвали цезаропапистичните възгледи, липсвала свобода на личността и всички трябвало да се съобразяват с властниците на деня[10].

Пъстротата в съсловния състав и убежденията на иконоборците обаче се коригирала от единната идеология и в иконоборческата партия се оформили две основни течения – радикално и умерено. Радикално настроените иконоборци се стремели към пълно и повсеместно унищожаване на всички християнски изображения, докато умерените били против богослужебната употреба и почитането на иконите, изразявано в целуване и молене пред тях[11]. Умереното крило естествено не е могло да дава тон на официалната политика. Радикалите, в чиито редове влизали императорът, много висши духовници, придворни и военни лица, били истинските двигатели на иконоборчеството и успявали да увлекат със себе си умерените в предприеманите репресии срещу иконопочитателите.

Всъщност в основата на иконоборчеството стояли два кардинални въпроса: редно ли е християните да въвеждат в религиозно-църковна употреба изображенията и разрешено ли е да се молят пред тях и да ги почитат? Иконопочитателите отговаряли и на двата въпроса утвърдително; радикалите отричали като езически нововъведения и едната, и другата практика, които навлезли в християнския култ, а умерените били противници само на почитането на иконите.

Прочетете още „Глава втора“ →

Последици от иконоборческата политика в Италия и други западни области на Империята*

Публикувано на 06.09.202507.09.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Зародила и разразила се с пълна сила в мистичния Изток, иконоборческата буря не пощадила и западните покрайнини на империята, в които властта на Византия не била достатъчно укрепнала. На Апенинския полуостров (днес Италия), който бил отвоюван от ръцете на остготите след кръвопролитни войни (534-555 година[167]), по времето едва на император Юстиниан I Велики (527-565 година) византийците владеели само така наречения „Равенски екзархат[168]“.В него влизали централните области около градовете Равена и Рим, които се свързвали чрез тясна териториална ивица, преминаваща през Апенините и трудно защитавана от малобройните византийски гарнизони[169]. Обградени от вражески настроения и агресивни съседи – Лангобардското кралство[170], начело с талантливия пълководец крал Лиутпранд (712-744 година) и лангобардските херцогства Беневенто [171] и Сполето[172] – Равена, Рим и прилежащите към тях области трудно получавали, и то единствено по море, вести и помощ от централната власт в Константинопол. От тази явна безпомощност на империята да защитава своите поданици, местното население съвсем естествено било недоволно и на няколко пъти се вдигало на въстание, за да отхвърли номиналната власт на Византия[173].

При това стечение на обстоятелствата се въздигнал и укрепнал авторитетът на римските епископи, които разгърнали широка политическа дейност, често проявявали лоялност към официалната византийска власт, сдържали и обуздавали революционните елементи в страната, а в случаите на външна опасност запазвали населението от насилия и грабежи, като влизали в лични контакти и преговори с нападателите[174]. Зад гърба на папата стояла националната милиция на Рим, Равена и Пентаполис[175], в която влизали всички мъже от различните слоеве на градското население, годни да носят оръжие. Организирана за първи път около 685 година в Рим, тази нова военна сила си поставила за цел да брани папите и националните италиански интереси от домогванията на екзарха и византийската администрация и започнала да играе решаваща роля при конфликтите, които възникнали между императорите и римските епископи[176].

Същевременно отношенията между централната държавна власт и папите не били съвсем искрени и коректни. Византийските императори следели с неудоволствие разрастването на папското влияние, както и всяка проява на самостоятелност. От своя страна римските епископи добре познавали мнителността и не забравяли жестокостта на василевсите[177]. Затова те пазели императорските интереси само дотолкова, доколкото това не накърнявало популярността на папството сред народа, а номиналната византийска власт спомагала за утвърждаване принципите на папоцезаризма.

Недоразуменията между папа Григорий II (715-731 година) и император Лъв III (717-741) започнали още при встъпването на последния на престола. В Равенския екзархат незабавно признали властта на новия василевс, но в южните италиански области избухнал бунт и местното население си избрало свой император в лицето на Константинополския грък Василий (син на Григорий Ономагул), който приел името Тиберий[178].

С твърда ръка и решителни мерки император Лъв III бързо се справил със своя противник за престола. Наред с това той решил да засили авторитета на императорската власт в Италия, да възстанови правилното събиране на държавните данъци и да обогати с допълнителни тегоби императорската хазна. Изпратеният за целта хартулар[179] Павел обаче срещнал съпротивата на папа Григорий II, който осуетил провеждането на императорската разпоредба[180]. Не могли да помогнат дори репресивните мерки, защото изпратените от Равена византийски отряди срещнали съпротивата на градската римска милиция и войските на лангобардските херцогства Бенeвенто и Сполето, които се възправили в защита на епископа. На практика се оказало, че императорът трябвало да отстоява своите владетелски права над Италия срещу папата и лангобардите, които всеки момент могли да обединят усилията си за окончателното и пълно отхвърляне на чуждото иго.

Римлянин по произход, папа Григорий II водил самостоятелна църковна политика и само в случаите, когато стремежите на лангобардските крале съвпадали с римските интереси, се обявявал срещу императорското вмешателство, като въздигал принципа „Италия за италианците“. Същевременно обаче, когато териториалните завоевания на лангобардите започнали да стават опасни и застрашавали папските въжделения за независимост от политическата власт, той започнал да се труди за опазване единството между Италия и Византия и да търси съдействието на екзарха и императорските войски.

Вероятно от тази най-ранна епоха датирала тайната неприязън на иконоборческия импeратор Лъв III, който въпреки любезните си писма кроел планове за отстраняването на папата. Организиран бил заговор от дук Василий, хартулар Йордан и иподякон Йоан Дурион, но техните намерения да убият папа Григорий II били разкрити и разгневените римляни убили двама от тях, а Василий едва успял да се спаси, като потърсил убежище в един манастир[181].

Прекомерната ревност, с която византийската администрация се опитала да проведе и наложи иконоборчеството в Италия, задълбочила противоречията на императорите с папите, подготвила и ускорила отпадането на западните области от Византия.

Вестите за иконоборческите насилия в Константинопол се потвърдили и папа Григорий II лично получил императорския едикт срещу светите икони. Император Лъв III, след като не успял да прекърши волята на патриарх Герман, се опитал да спечели за своята кауза римския епископ. Самодържецът смятал, че е намерил съответно оръжие срещу всяко упорство – щедрите обещания, подплатени със скрити заплахи. Затова в писмото си до папата той съветвал последния да съдейства на иконоборчеството, за да си спечели милост при правителството. В случай обаче, че отново[182] се възпротивел и попречел на изпълнението на иконоборческата програма, се отбелязвало по-нататък в писмото, папата трябвало да се прости окончателно с епископската си катедра[183].

Римският епископ решително отхвърлил иконоборческия едикт и, като се надявал да вразуми императора, изпратил до последния обстойно послание, в което убедително оборвал аргументите на иконоборците. Император Лъв III обаче не само не послушал папските наставления, а затънал още повече в своето зломислие. Той предписал на екзарх Павел в Равена стриктно да следи за изпълнението на иконоборческите разпоредби и да парира всеки опит за противодействие. По отношение на римския епископ той вероятно заповядал да бъде убит или заловен и изпратен в Константинопол за императорски съд[184].

Прочетете още „Последици от иконоборческата политика в Италия и други западни области на Империята*“ →

Подготовка, възвестяване и прилагане на Втория иконоборчески едикт (730 година)*

Публикувано на 22.08.202521.08.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Едва отшумели размирията, причинени от въстаническия император Козма, и Византия отново трябвало да встъпи в решителна битка срещу неспокойните си и агресивни съседи – арабите. По време на лятното слънцестоене (21/22 юни) на бурната 727 година двама арабски емири обсадили град Никея[127], който се охранявал от малка императорска войскова част. Местните християни, които се отличавали с благочинно отношение към светите икони и възлагали надеждите си на Бога, взели дейно участие в защитата и противопоставили на многочисления враг (около 100,000 араби) своята войнска доблест и християнско себеотрицание. Дори в тези дни на изпитания обаче се намерили войници, които станали изразители на отдавна и с усърдие насажданите иконоборчески настроения сред императорската армия. Такъв отявлен иконоборец бил страторът[128]Константин, който по свидетелството на Теофан хвърлил камък и разбил долния край на една икона в чест на св. Богородица, но още на следващия ден загинал при поредния пристъп на врага[129]. Този пример обаче на справедливо и навременно възмездие, както и победата над арабите при активното съдействие и по молитвите на иконопочитателите, не послужили за урок на императора, който, вместо да се разкае, продължил да се заблуждава относно смисъла на иконопочитанието и да отхвърля изображенията на светиите и светите мощи. „От това време той търсел по безсрамен начин разпра с Герман, блажения патриарх на Константинопол“, и обявил, че „всички императори преди него, всички епископи и християнски народи изпаднали в идолопоклонничество чрез почитанието на светите и досточтими икони[130]“.

Откритата враждебност на император Лъв III към светите икони естествено е стимулирала още по-силно иконоборчески настроените епископи (Тома Клавдиополски, Константин Наколийски, Теодосий Ефески и други), които, въпреки че летописците не са отбелязали повече подробности за тях, вероятно полагали усилия да завършат своята рушителна дейност в подвластните си епархии. Във всички части на империята обаче, както и в самия Константинопол, недоволството сред населението растяло и били организирани дори опити за ликвидирането на безбожния император[131].

Всичко това красноречиво свидетелствало за неуспеха на иконоборческата политика и накарало император Лъв III сериозно да се замисли и потърси средства, които биха подобрили нейната ефективност. Явно тази била причината, поради която „престъпният император“ канил при себе си патриарх Герман и се опитвал „с ласкателни думи да го спечели за себе си[132]“.Независимо че Теофан съобщавал за тази насочена към единомислие промяна в отношенията на императора с патриарха едва под 729 година, подобни опити за сближение владетелят ще да е предприемал нееднократно през последните години с цел да придаде религиозна санкция и значимост на иконоборчеството. Основания за такива предположения дава посланието на папа Григорий II до Герман[133]. В него римският епископ възторжено възхвалявал доблестта и подвизите на Константинополския патриарх и го наричал свой брат и поборник на Църквата, който „учел и подбуждал всички да постъпват съгласно божествените повеления и да съблюдават оставените от отците предания[134]“.

При своите срещи с патриарха император Лъв III вероятно му разказвал за своите и на съмишлениците си недоумения относно изображенията и го разпитвал, с какво могъл да оправдае съществуването на иконите в Църквата, от какви предания или определения са се ръководили предишните императори, като допускали и покровителствали тяхното съществувание и така нататък[135]. Същевременно той изразявал и своите съмнения, че иконопочитанието било продължение на езическите традиции в християнството и се осъждало в старозаветното законодателство. Патриарх Герман обаче бил отдавна запознат с тези иконоборчески доводи, защото ги обсъждал подробно още в посланията си до епископите Иоан Синадски и Тома Клавдиополски, разполагал с достатъчно и силни аргументи, за да обезоръжи императора, чиито полемически запаси не ще да са били големи. Поради това можем да се доверим на известието на папа Григорий II, че по време на тези беседи чрез патриарх Герман „било обезсилено земното богоборство на отстъпника и… била погубена гордостта … на христобореца [136]“.

Все пак надеждите на императора не могли лесно да погаснат, защото се подхранвали от факта, че в миналото като Кизически[137] митрополит патриарх Герман проявил вече колебание и подписал монотелитския едикт (712 година[138]) на император Филипик Вардан (711-713 година).Противно на очакванията си обаче император Лъв III срещнал в лицето на Константинополския първоиерарх непоколебим и доблестен противник, смел и неумолим обвинител, който често го поставял в затруднено положение. Така при една от техните беседи, вместо да одобри и се съгласи с императорското предложение за участие или поне съдействие в борбата срещу иконите, Герман възразил, като казал, че отдавна съществувало предсказание за повсеместно изхвърляне на всички икони, но то било въпрос на бъдещето и трябвало да се изпълни едва през управлението на някой си император Конон. Последвала забележка от страна на императора, че всъщност това било неговото истинско кръщелно име. Тогава патриархът добронамерено заявил, че не желаел и не се надявал подобно зло да се случи скоро, защото негов извършител могъл да бъде само „предтечата на Антихриста“ и „противникът на спасителното Боговъплъщение[139]“.

Разгневен от смелостта и неотстъпчивостта на Герман, император Лъв III решил да се избави от него, като го отстрани от патриаршеската катедра. Константинополският патриарх обаче се ползвал с голямо уважение сред народа и затова трябвало на първо време да се потърсят силни доводи и дори да се съчинят, ако е необходимо, клевети срещу него, за да се оправдаела пряката намеса на държавната власт във вътрешния живот на Църквата. Разбира се за самодържеца това едва ли е представлявало особена трудност, като се има предвид, че патриархът бил в края на своя жизнен път и не ще да са го съблазнявали повече земната власт и благополучие. Изправен пред дверите на смъртта след която го очаквал Христовият съд (Евреи 9:27), Герман имал достатъчно основания да се погрижи за своята душа и могъл по-дръзко да се възправи против императорската власт и суета. С оглед иконоборческата политика на правителството и бъдните още по-големи насилия срещу светите икони, патриарх Герман вероятно се опитвал с проповеди и с частни разговори да вдъхва смелост на своите пасоми за понасяне на изпитанията и неминуемо се докосвал понякога до истинските виновници за размирията – императора и неговите съмишленици[140]. Всяка дума, далечен намек или упрек по този въпрос се записвали стриктно и донасяли на самодържеца, който ги събирал като доказателства, за да обвини патриарха в заговор в държавна измяна[141].

Ревностен спомощник на императора при издирването и набирането на обвинителни материали срещу Герман се оказал патриаршеският синкел[142] Анастасий, който горял от нетърпение по-скоро да оглави Константинополската църква. Патриархът разкрил отклоненията на своя подчинен от пътя на доброто и се опитал с отеческа благост да го възпре от падение. Анастасий обаче, който подобно на самоубиец се бил устремил към височината на патриаршеското служение, за да скочи в пропастта на иконоборческата ерес, не искал и не можел вече да чуе предупрежденията и съветите. Виждайки скорошното осъществяване на своите мечти, той достигнал дотам в самозабравата си, че започнал да се отнася съвсем непочтително към патриарха. Затова, когато при императорски прием Анастасий съзнателно настъпил мантията на патриарх Герман, последният с укор му казал: „Не бързай много; ще стигнеш навреме до Дихипиона[143]“, тоест внимавай с подигравките си над мен, защото тебе може да те сполети и по-лоша участ[144]. Тези думи според свидетелството на Теофан се оказали пророчески[145] и съвсем точно се изпълнили, когато в 754 година император Константин V заповядал да поставят патриарх Анастасий на магаре с лице към опашката и да го разведат из хиподрума за публично осмиване от присъстващите[146].

Събрал необходимите му доказателства, „безбожният Лъв организирал във вторник, на 7 януари през 13 индиктион селенций[147] срещу светите идосточтими икони в залата на 19 акувити (възглавници[148]), на който повикал и всесвятия патриарх Герман, като предполагал, че ще го убеди да подпише срещу светите икони („Τή δε ξ΄του Ίανουαρίου μηνός της ιγ΄ινδικτιώνος ημέρα γ΄της εβδομάδος Λέων ο δυσσεβής σελέντιον κατά τών αγίων καί σεπτών εικόνων εκρότησεν εν τώ τριβουναλίω τών ιθ΄ακουβίτων, προσκαλεσάμενος καί τόν αγιωτάτον πατριάρχην Γερμανόν, οιόμενος πείθειν αυτόν υπογράΨαι κατά αγίων εικόνων“)[149]. Това описание на Теофан за свикания селенций е потвърдено и от патриарх Никифор, който обаче го е обрисувал като едно по-мащабно събитие и събрание на цялото църковно изпълнение. Според него „… императорът събрал в двореца многочисления народ на столицата, и призовал тогавашния архиерей на града Герман, и започнал да го принуждава да подпише (предписание, скоби автора) за унищожаването на светите икони“ („… ο βασιλέυς αθροίζει πλείστον λαόν της πόλεως περί τά βασίλεια, καί συγκαλεί τόν τότε της πόλεως αρχιερέα Γερμανόν, καί συνγράφειν κατά της καθαιρέσεως τών οειηόνων τών αγίων ηνάγκαζεν“[150]).

Прочетете още „Подготовка, възвестяване и прилагане на Втория иконоборчески едикт (730 година)*“ →