Свещеник Михаил Апостолов – изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*

Публикувано на 07.06.202507.06.2025 от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

Увод

Ако Мене гониха и вас ще гонят (Иоан 15:20)

Слабото ни познание за „миналото“ на комунизма, за мащаба на преследването от страна на атеистичния режим спрямо Църквата и за това какво всъщност представлява той като идеология, ни поставя отново в изходно положение. Когато говорим за комунизма, обикновено си го спомняме с някакъв патос на нещо по-добро – от това, в което живеем сега: където било по-спокойно, където нямало бедни и всички били равни пред закона, където стандартът на живот бил по-висок, а небето било по-синьо и ясно. Въпросът, който трябва да поставим тук е: Защо продължаваме да живеем в тази деменция за миналото, в тази безпаметност, в тази „безумност“? Вероятно заради спомените на човек, които са странно нещо. Те не се подчиняват на никаква логика, но винаги търсят убежище там, където човек е бил млад и харесван от някого. Продължавам да мисля обаче, че един от възможните отговори за тази раздвоеност, се дължи именно заради случилата се фалшификация и подмяната на историята. И в нежеланието – това настояще днес, което ще премине в минало, да стане минало – различно – от миналото, което познаваме днес. И това минало, което ще стане настояще, да носи стойност в себе си за хората от бъдещето, различно от настоящето днес. Или, както казва Оруел в „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира бъдещето, контролира миналото. И все пак миналото, макар и по-природа изменяемо, никога не е било изменяно[3]“. Контролът над действителността продължава, затова и днес, когато има интерес към миналото на комунизма, най-вече от по-младото поколение, обикновено се питат неща от обща култура. Но какво е станало с изчезналите безследно стотици духовници? Защо беше ликвидиран елитът на България? Защо само Православната църква в България няма все още канонизиран нито един новомъченик след 1944 година? – са един друг вид въпроси, до които човек не би могъл да достигне, поради непознаването на историческите процеси преди и след 1944 година. Това е история, но особен вид история, която в училищата все още не се изучава, а младото поколение има стремеж и право да знае тази история. Абсолютната лъжа, станала въздух и климат, проникващ дълбоко в мисловния свят на поколения наред българи, заменила и заличила почти изцяло бележити личности от нашата най-нова история.

Затова е важно да поддържаме жива паметта за хората от този период: изтезавани и убити единствено заради духовния си сан на епископи, архимандрити, презвитери, дякони и монаси, а техния подвиг да послужи като пример и път към църквата за някои. Защото белегът за живота на една поместна Православна църква са нейните мъченици (свидетели) и изповедници, чиято канонизация днес би потвърдила единствено – преследването на Църквата Христова. Преследване, което се наблюдава през целия комунистически период. Такива са историите на стотици духовници, ликвидирани без съд и присъда през тази епоха, за които ще споменем по-долу. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7), което ни дава още една причина да помним.

Защото миналото ще бъде винаги неразгадано, ако за него не се говори с неподправените и достоверни изрази на езика на архивния документ или на общите места от историческата памет[4].

Предистория

Такива страдалци за вярата – кръвни и безкръвни, за които историята слабо или малко помни са: архимандрит Ириней – изгорен жив, иеромонах Паладий – запален жив; отец Лука Юруков – рязан парче по парче, изчезнал безследно; отец Константин Бъчваров – садистично изтезаван и разчленен; отец Петър Дивизиев – убит с кирка в главата; отец Рафаил Раев – заровен жив в яма с умрели животни и надупчен с шило в гърба, за да не избяга; отец Стефан Тафров, умъртвен на 6 октомври 1944 година по особено жесток начин (тялото му било извадено от планинска река, оглозгано от кучетата); отец Евстати Пандурски (Витошки) – изчезва безследно, веднага след 9.IX.1944 година; както и още 20 свещеника – от Софийско, пребити с тояги, като: отец Василий Дочев, отец Христо Стоименов, отец Иван Дреновски, Никола поп Тасев и други. Застреляният на 8.XI.1948 година митрополит Борис Неврокопски няма все още прослава. Врачанският митрополит Паисий, подложен на нечовешки мъчения в затвора, заедно с бъдещия патриарх Кирил: двамата са яздени като магарета и са принуждавани да лъскат тоалетните[5].

Такива са също и битият в ареста епископ Николай, по онова време ректор на Софийската духовна семинария; архимандрит Йосиф, секретар на Светия Синод; протосингел на Доростоло-червенска митрополия Василий, изпратен в лагер заради дочута критика; изчезналия безследно през 1948 година протосингел архимандрит Мирон, чиято единствена “вина“ била, че искал да възстанови организация „Християнски братства“, както и свещеник Михаил Лазаров Попов от село Пожарево, а също така и много други духовници, изтезавани от комунистите през тази епоха.

Все си мисля, че през 90-те години на XX-ти век, все още е можело да бъдат възстановени някои от историите, тоест липсващите парчета от пъзела, който днес се опитваме да подредим – поне на една по-голяма част от духовниците, тъй като спомените на хората, които са били свидетели или преки участници в процесите – съвестта им е можела да проговори, при един правилен подход от страна на църква и държава. Нали по това време управлява правителството на СДС с министър-председател Иван Костов, а някои от епископите на Българската православна църква по това време са дори депутати от това правителство.

Кой е свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки)?

За свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков се знае малко или почти нищо. Той е преследван и наблюдаван от Държавна сигурност повече от 12 години, а накрая е осъден на смърт чрез разстрел, по линия на „БАНДИТИЗЪМ“.

Той е роден на 18.IV.1899 година в село Овчарци, Дупнишко, българин, женен, с пет деца. Баща му Апостол Янакиев е роден в село Загоричани, Костурско, Егейска Македония. Да, това е същото село Загоричани, където на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, са изклани 52 мъже и момчета, и 7 момичета и жени, сред които и селския поп Стефан Николов. С кмета на селото и дъщеря му общият брой на убитите наброява 62 души – българи, християни. Кланетата са извършени от андартските чети, съвместно с турски войскови части[6].

Апостол Янакиев се преселва в Румъния, където първоначално се присъединява към четата на Ботев, но не минава Дунава. Участва като опълченец в боевете на връх Шипка (връх св. Никола). Сподвижник е на редица войводи от това време. След това известно време живее в село Рила, но когато умира жена му, той се оженва за Катерина Христова – майка на отец Михаил, и се премества в село Овчарци[7].

Михаил Апостолов произхожда от незаможно семейство. Има четири братя и една сестра (умира още като дете). Завършва прогимназия, която обхваща V-VIII клас. Още от малък заедно със семейството си, работи земеделие, а през 1930 година отива в Рилския манастир. Две години – до 1932 година работи там като горски работник. През 1933/34 година е домакин в манастирския метох в Дупница. През 1935 година се запознава с дядо Борис, който по това време вече е Неврокопски митрополит. Митрополит Борис издейства разрешение от Синода, за да може Михаил Апостолов да разпространява религиозна книжнина, икони и кръстчета сред населението в Софийско, Самоковско, Петричко и на други места. Също така през летните месеци събира билки, бере малини и горски плодове, за да докарва допълнителни доходи за семейството. Две години – през зимите на 1939/40 година събира помощи в Дупнишка околия, както и за сиропиталището в същия град. В много близки отношения е с архимандрит Калистрат, както и с дядо Борис Неврокопски (починал 1948)[8]. През 1944 година църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за дякон от дядо Борис, а на 14.VIII. същата година е ръкоположен и за свещеник от екзарх Стефан. Изпратен от дядо Борис на енорийска служба първоначално в село Куманич, Драмско, обаче след два-три дни е извикан от дядо Борис и назначен за енорийски свещеник на Дупнишките села Тополница и Делян[9]. Има вероятност свещеник Михаил Апостолов, тъй като е родом българин – от област Македония, да е изявил желание да бъде ръкоположен за свещеник и изпратен именно там, подобно и на други свещеници, за да помогне по организацията и конституирането на Струмишко-Драмска епархия на новоприсъединените земи, тоест в старите поселища на българите. Такова например е прошението на свещеник Сотир Димитров, роден в село Кърликьой, Серско, свещеник Иван Хр. Панковски, свещеник Христо Димитров от село Цапариво. През 1943/44 Светият Синод взема решение във връзка с изпращането в „новите епархии“ за командироване на допълнителни свещеници. Различното в случая е, че избора за тяхното командироване става „чрез жребии“. Митрополит Борис полага огромни усилия да намери и задържи на редовна служба в епархията достойни свещеници. Както казва: „По-добре е да има свещеници българи с духовни качества: вяра, благочестие, родолюбие, отколкото, ако ги няма[10].“ А свещеник Михаил Апостолов напълно отговаря на това описание.

Михаил Апостолов има жива връзка с Рилския манастир и вече като свещеник продължава по всякакъв възможен начин – легален и нелегален – да поддържа топли отношения с монасите Наум, Евлогий и Неофит, като ги снабдява с продукти от първа необходимост, с ясното съзнание, че тези негови действия могат и ще допринесат за утежнение и на без това тежкото му положение[11]. Постоянно организира поклоннически пътувания на младежи и възрастни до Рилския манастир, с цел да поддържа вярата сред населението жива[12]. Събира и раздава на бедни хора дрехи и пари, които отделя от свещеническата си заплата (при положение, че има 5 деца, а семейството му не е от най-заможните) в селата Самораново, Тополница, Сапарева Баня, Гюргево и околия, Бистрица и други[13].

Всъщност, свещеник Михаил Апостолов подозира, че е наблюдаван и следен, но не предполага, че хората, на които споделя и доверява, ще се окажат доносници, и едни от най-близките му хора. С брошурката под ръка, със съвети и молитви, свещеник Михаил Апостолов – като един Апостол – обхожда надлъж и нашир селата в околията. Той не воюва срещу човека, а срещу неверието на човек. Той не мрази, а прави добро на онези, които го мразят, благославя ония, които го проклинат, и се моли (дори, когато е в затвора) за ония, които го обиждат и гонят (вж. Матей 5:44[14]).

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов – изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*“ →

Отец Паисий Хилендарски и Софроний епископ Врачански в държавната атеистична политика (60-80-те години на ХХ-ти век)*

Публикувано на 01.01.202501.01.2025 от Dragan Bachev

Жоржета Назърска

Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa in the Bulgarian Atheistic Policy (1960S-1980S)

Abstract:

The paper examines an aspect of the atheist policy in Bulgaria aimed at damaging the intangible religious cultural heritage, i.e the Bulgarian Orthodox Church’s veneration of its high-ranking bishops and prominent individuals. Through perspectives of history and the cultural heritage studies, the following issues are studied: the canonization of Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa (1962-1964), the celebrations of their anniversaries, and the activities of the “Sophronius of Vratsa” Complex Program launched in the late 1980s as a part of the “Notable Bulgarians” Program Series by the Committee for Culture and Central Committee of the Bulgarian Communist Party.

Key words: Father Paisius of Hilendar, Bishop Sophronius of Vratsa, atheism, canonization, Bulgaria

***

Увод

В статията се изследва аспект от атеистичната политика в България – усилията да бъде секуларизирано почитането на светците на Българската православна църква, разбирана като застрашаване на нематериалното религиозно културно наследство. С подходите на историята и на науките за културното наследство се проучват: канонизацията на Паисий Хилендарски и Врачански епископ Софроний за светци (1962-1964) и начинът, по който тя е осъществена и отразена от църквата и държавата в публичното пространство през 60-80-те години на ХХ-ти век.

Канонизацията на двамата нови светци е извършена в динамична политическа и църковна обстановка. В международен план Студената война ескалира до Берлинската и Карибската криза (1961-1962), довели до засилване на съветския натиск върху комунистическите страни-сателити и до изискването да съгласуват стриктно външната и вътрешната си политика с Москва. В България властта няма избор, понеже се намира в банков фалит, нуждае се от подкрепа срещу опитите за военен преврат. Планирайки присъединяването на страната към СССР, комунистическото ръководство провежда атеистична политика по хрушчовски модел, целяща пълно подчиняване на конфесионалните общности от държавата. За целта се прилагат разнообразни средства: финансово омаломощаване, нормативно парализиране, отнемане и разрушаване на материалните активи и ценности, възпрепятстване и подмяна на ритуалността, обществено дискредитиране на религиозните общности, дистанциране на вярващите, секуларизиране на общественото съзнание (Любенова 2017: 336-339; Николчев 2018:417-419, 422).

Успешното обезличаване на Българската православна църква (Методиев 2007:4) започва при управлението на патриарх Кирил. Интронизиран през 1953 година с пряката намеса на властта, той е принуден до смъртта си през 1971 година да действа в условия на засилващи се претенции на атеистичната власт и на все още остра вътрешна опозиция. До закриването си срещу него се изправя Свещеническият съюз, противодействат част от синодалните митрополити, споделящи антикомунистически, монархически и проикуменически идеи. Те оспорват неговата легитимност, авторитарен стил на управление, слаба съпротива на държавния натиск, стремеж към сдобиване с титли и привилегии (Николчев 2018:400-404,415,437). Кулминация на центробежните процеси и своеобразен протест против съглашенческата политика на Българската православна църква става разколът, очертал се в Американската и Австралийската епархия на Българската православна църква (1962-1967) (Методиев 2010:72-78; 2016: 208-297).

Въпреки демонстрираната лоялност, патриархът е в постоянна тревога от доносите, че не „сътрудничи“ достатъчно на управляващите. От своя страна, той използва съюза си с властта за стабилизиране международното положение на Българската православна църква. Възстановяването на връзките с Вселенската патриаршия през 1961 година, прекъснати след обявяването на църковната независимост, става с цената на поставяне в пълна зависимост от Руската православна църква. Нейните услуги са търсени при решаване с Вселенската патриаршия, гръцката и румънската държава на особено чувствителния въпрос за съдбата на Зографския манастир. Българската православна църква се съобразява напълно с насоките на Московската патриаршия и по отношение ІІ-рия Ватикански събор и икуменическия диалог. С нейното съдействие Българската православна църква се присъдинява към Световния съвет на църквите (1961), възстановява общението си с Поместните православни църкви (1962) и участва във всеправославните съвещания на остров Родос (1961-1964) и Шамбези (1968-1971) (Методиев 2010:380-395,522-524; 2017:21; Николчев 2018:327, 414, 424; Лефтеров, Методиев 2018:380-474, 493-527; Любенова 2018:349-350).

1. Св. преподобни Паисий Хилендарски в атеистичната политика

На 26.06.1962 година Светия Синод провъзгласява Паисий Хилендарски за светец на Българската православна църква[1]. За разлика от установената православна традиция обаче събитието не е предшествано от обичайната подготовка. В съществуващата документация не съществуват данни за сформиране на комисия, разгледаща свидетелства за святост, не са подготвени предварително житие, служба, похвала, молебен канон и празнична икона (Чиликов 212; Главева 2019; срв. Тодорова 2009:329, 333).

Податки за интерес към тази материя се откриват само в архива на патриарх Кирил, където са запазени жития на новите светци на Румънската православна църква, прогласени през 1950-1955 година[2]. Тази ѝ вътрешна инициатива е позволена от комунистическата власт срещу обещание за пълна лоялност. С канонизирането на 14 „национални светци“ църквата за пръв път се сдобива със собствен пантеон, утвърждава се като етнонационална за сметка на католическото малцинство. Скрепявайки съюза си с държавата и подпомагайки я в пропагандата срещу съседна Унгария, патриарх Юстиниан печели симпатиите от вярващите и укрепва тяхната религиозност (Turcescu, Stan 2015:99; Stahl 2014:87-90).

„Българският случай“ обаче е различен: Българската православна църква има своя църковен пантеон, който попълва през ХV-ХІХ век с нови светци за вяра (Тодорова 1997:229-231; Тодорова 2009:336). Наред с избрания клирик Паисий съществуват много дейци от Възраждането и Модерната епоха, чиято канонизация не е обсъждана нито след Освобождението, нито веднага след възстановяването на Българската патриаршия. Произхождащ от Пиринския край, хилендарският монах е подходящ „коз“ на Българската православна църква, която търси в онзи момент решение против разцеплението на Американската си епархия от Македонската патриотична организация и обсъжда тревожно със Сръбската православна църква обявената от Македонската църква автономия през 1959 година (Методиев 2010:388-389).

В този смисъл конкретната причина канонизацията да се извърши точно през 1962 година трябва да се търси в специфичната политическа и църковна ситуация, в която се намира Българската православна църква, и едва ли може да се смята за позитивно усилие на патриарха с оглед стабилизиране на съборността на институцията. Така може да се тълкува и протоколът за канонизиране, в който се акцентира върху националната и просветителската дейност, а не върху нравствените и моралните качества и достойнства на провъзгласения за светец. В него Паисий Хилендарски се описва предимно в два плана: като свързан с „народната църква“ и като „отец просветител“. Определенията, насочващи към църковната му роля („дълбоко вярващ“, противопоставил се „против ересите и католиците“, „светъл образ на благочестие“) се срещат по-рядко (срв. Чиликов 2012)[3].

Косвени свидетелства, че тази канонизация е събитие, инициирано от среди извън Българската православна църква и заварило я неподготвена (срв. Тодорова 2009:337), са съпътстващите богослужебни текстове. През юни 1962 година е определен само денят на църковния празник (2 юли), а останалите материали се създават по-късно същата година: архимандрит Иларион и свещеник Антим Енев написват музика и текст на два химна, архимандрит Серафим и Петър Динев – специална кантата, Димитър Дюлгеров и Тодор Събев подготвят тематични лекции, а Левкийски епископ Партений оформя „Служба“ (Църковен 1962а)[4]. През 1963-1964 година пак той съставя неговото житие, което вероятно поради заминаването му за САЩ е издадено чак след десетилетие (1974) (Чиликов 2012)[5]. Поръчаното му похвално слово не е запазено[6]. Иконата на светеца е публикувана едва през декември 1962 година, което осуетява желанието на настоятелството на търговищкия храм „Св. Иван Рилски“ да поръча на художника Н. Кожухаров тематичен стенопис (Любенова 2018: 203).

През 15-те години до смяната на комунистическия режим св. преподобни Паисий е почетен само с един параклис – в шуменския храм „Три светители“ (1971). Едва през ХХІ-ви век са издигнати църкви в Хага и Стара Загора, параклиси в Банско, Русе, София, село Кралев дол, Пловдив и село Баничан.

Българската православна църква има богати традиции в годишнините на заслужили персоналии или бележити събития, а юбилеите на светци са чествани с подобаваща мащабност и ангажиране на многобройни лица и институции. Затова е учудващо, че във времето св. Паисий Хилендарски се почита със скромни церемонии, типични дейности и семпли сценарии. Отбелязването на 200 години от „История славянобългарска“ (1962) следва плътно руслото на предишната 180-годишнина от смъртта на отец Паисий (1953) и тече паралелно с 1000-годишнината от основаването на Зографския манастир и 600 години от смъртта на патриарх Теодосий Търновски. Културно-просветният отдел на Светия Синод по възможностите си координира отпечатването на статии и стихове в списание „Духовна култура“ и „Църковен вестник“, на брошури и проповеди, подготвя декемврийско тържество и тематични лекции в Семинарията и Духовната академия (Поптодоров 1962; Ковачев 1962; Българският 1962; Църковно 1962)[7]. Разпространено е синодално послание и е откупена картина на художника Петър Вълчев[8]. За разлика от Румъния през 1955 година тук не са проведени улични шествия и публични церемонии, не са поканени представители на Поместните църкви. Честването на 250 години от рождението на преподобни Паисий (1971-1972) преминава още по-камерно: със статия на патриарх Кирил и с тематична изложба в Рилския манастир[9].

От 60-те години на ХХ-ти век държавата постепенно измества Българската православна църква в почитанието на св. Паисий. Още 200-годишнината от написването на „История славянобългарска“ става повод за многобройни инициативи: издаване на научни съчинения, юбилейни сборници, пощенски марки, грамофонни плочи и други[10]. Показателен е случаят с игралния филм „Легенда за Паисий“, чийто сценарий под името „Звезда керванджийска“ е написан от литературната историчка Надежда Драгова и писателя Първан Стефанов[11]. Още по време на заснемането му режисьорът Стефан Сърчаджиев е критикуван от Варненски и Преславски митрополит Йосиф, който алармира Светия Синод, че целта на творците не е да бъде прославен новият светец, а напротив „смъкват великия от пиедестала на великата любов към народа до най-обикновено стъпало на най-обикновени човеци[12]“. Нито режисьорът, нито висшето църковно ръководство реагират на писменото и устно заявление. Филмът е завършен според замисъла си и практически обслужва атеистичната пропаганда, а не култа към св. Паисий[13].

Светски характер има и всенародното отбелязване на 250 години от рождението на св. Паисий (1972). Наред с традиционните юбилейни инициативи (тематични пощенска марка, монета, грамофонна плоча) по нареждане на Комитета за изкуство и култура и под контрола на градските комитети на Българската комунистическа партия и Димитровския комунистически младежки съюз всички музеи, читалища, училища и други институции в страната провеждат протоколни събития. В събрания, литературно-музикални програми, фотоизложби, викторини и други св. Паисий не е назован духовник, а предимно „великия народен будител“ и „родоначалник на Българското възраждане[14]“.

През 1962 година е обявен държавен конкурс за паметник на Паисий Хилендарски в столицата. Българската православна църква не е причастна нито към неговия замисъл, нито е поканена да участва в провеждането му.

Още до средата на ХХ-ти век, когато името и животът на Паисий се използват от десните националистически организации (например от Всебългарския съюз „Отец Паисий“) и от авторитарната пропаганда, подобни паметници са поставени в Пловдив, Варна и Русе (Поппетров 2009:281-298; Даскалов 2002:220-222.). Те маркират напредваща секуларна тенденция: финансират ги обществени организации, а не Българската православна църква, поставят се в публични градски пространства, а не в дворове на храмове и митрополии. Конкурсът от 1962 година се вписва в тази светска насока. Печели го младият скулптор Михаил Симеонов – син на пастор Асен Симеонов, съден по процеса през 1949 година[15].

Работата на автора е силно усложнена, поради започналата през същата година политическа „офанзива“ срещу формализма в изобразителните изкуства като форма на буржоазна идеологическа диверсия (Все 1963). Комисията неколкократно изисква нови композиционни решения за творбата. Едва през май 1963 година окончателният проект е одобрен, а с реализацията му се заемат секретариатът на Централния комитет, Комитетът за култура и изкуство (ККИ), Съюзът на българските художници, Софийският градски народен съвет и Комитетът по архитектура и благоустройство. Първоначалното намерение е монументът да заеме мястото на разрушения паметник на Сталин при входа на Парка на свободата (днес Борисова градина), но впоследствие е решено да бъде поставен пред „Св. Софѝя“ (Николов 2022)[16]. Макар срещу Светия Синод, мястото само привидно е религиозно, но всъщност през 30-те години е секуларизирано от Паметника на незнайния воин.

Вместо да бъде открит в унисон с вложените в него пропагандни цели по време на Международния конгрес по славистика през септември 1963 година, върху монумента е наложена 8-месечна забрана, дори в Централния комитет на Българската комунистическа партия се обсъжда дали да не бъде демонтиран. Лентата му е прерязана едва през май 1964 година (Николов 2022). В последния си вариант фигурата е облечена в расо, държи книга и сочи към небето, като за разлика от официалната икона е без ореол, перо и свещник в ръце. Това подсказва, че скулпторът не черпи вдъхновението си не от каноничния образ на светеца, а по-скоро създава секуларно произведение, макар с висока художествена стойност.

През 70-те години паметникът е преместен в северната част на площад „Св. Александър Невски“, където остава и досега. Позиционирането му в градината до улица „Московска“ – периферно пространство без култови функции и с рядко пешеходно движение, допринася за слабата социализация на монумента и за практическата му неразпознаваемост в градска среда. През 1981 година на неговото място е издигнат новият Паметник на незнайния воин.

Прочетете още „Отец Паисий Хилендарски и Софроний епископ Врачански в държавната атеистична политика (60-80-те години на ХХ-ти век)*“ →

За началото на оперативната ДС-разработка на екзарх Стефан през 40-те години на миналия век – факти и хипотези*

Публикувано на 12.10.202412.10.2024 от Dragan Bachev

Дилян Николчев

Abstract:

Dilyan Nikoltshev, Beginning of the State Security Operations against Exarch Stefan during the 40^s of the 20^th Century.

The life of the third Bulgarian Exarch, Stefan, has been the subject of numerous studies. As the leader of the Orthodox Church, which was the main ideological opponent of the Communist state, Exarch Stefan was the target of many attempts at discreditation by the Communist Security Service of Bulgaria. He likely became a person of interest for state security from the very early days of the Communist regime in Bulgaria. This study aims to determine when the Security Service began its campaign against Exarch Stefan, based on extensive materials from the archives of the Ministry of Internal Affairs and other institutions in Bulgaria.

Keywords: Exarch Stefan, Communist Persecutions, Modern History, Communist State Security Services, Church History, Church and State Relationship

***

След приемането на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия пред изследователите се откри широка възможност да проникнат още по-дълбоко в тайните на недалечното комунистическо минало, преди всичко в тези „страници“, които осветляват дейността на бившите специализирани репресивни органи, най-вече тази на Държавна сигурност (ДС). Интересът е многопосочен: както по отношение на методите на агентурни разработки, така и по отношение на събития, социални слоеве и лица, всички станали по една или друга причина обект на „внимание“, „разработване“ и контрол от страна на политическите тайни служби след 9 септември 1944 година. В частност днес интерес представляват тези доскоро строго секретни архиви, които съдържат ценна информация по отношение на Българската православна църква като цяло или за отделни нейни представители, превърнали се в жертва на комунистически репресии през определен период от своя живот.

Един от тях безспорно е Софийският митрополит и Български екзарх Стефан, на когото – в контекста на личното му досие в архивите на Държавна сигурност – ще отделя внимание на следващите страници. За основен източник на настоящото кратко изследване е ползвано разсекретеното още през 2003 година (с писмо 631/04.04.2003 година, вх. № 409/04.03.2003 година) негово полицейско досие, съхранено дотогава във фонд № 3, опис № 2 и съдържащо седем архивни единици – от 452 до 458. От 07.02.2011 година същото се съхранява и ползва от изследователи и обикновени читатели в Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Досието е с обем от 2308 листа[1] и това предполага нуждата от внимателен прочит и задължителна съпоставка на всички детайли, на всички факти, които привличат внимание. Към този подход се придържаме и тук, за да отговорим на редицата въпроси, отнасящи се до съществуващата доскоро енигма по отношение началото на оперативната разработка на екзарх Стефан от Държавна сигурност през 40-те години на миналия век.

За живота и делото на екзарх Стефан особено през последните години, бяха публикувани немалко материали. Голяма част от тях повтаряха вече публично известни факти около личността на Екзарха, за отделни периоди от биографията му, но се появиха и сериозни изследвания, чиито автори успешно са осветлили някои слабоизвестни страни от неговия живот с помощта на нови архивни документи[2].

За активна агентурна разработка от страна на комунистическите тайни служби, под кодовото име „Облак“ споменават двама изследователи. Единият е Русалена Пенджекова в своя дисертационен труд „Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет“ (С., 2010) (включително и на базата на разсекретеното му досие в Държавна сигурност), а другият е разследващият журналист Христо Христов, който от години работи по темата за Държавна сигурност и в книгата си „Операция „Маратон“ – истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф“ (С., 2012) също привежда доказателства за тази теза. И двамата автори обаче не разглеждат в дълбочина хронологическото развитие и движение на агентурното мероприятие на Държавна сигурност, насочено срещу екзарха[3].

В труда на Русалена Пенджекова самото кодово име „Облак“ се споменава едва два пъти и то все във връзка с периода, когато екзархът вече е заточен в село Баня[4].Същата авторка посочва, че „Информация за откриване на контролно досие на бившия екзарх Стефан намираме в рапорта на началник-отдел „Б“ Н. Трифонов[5] от 24 април 1949 година. В него той се аргументира така: „Поради заемане на ръководен пост и поради вражеска дейност, бе взет на активна агентурна разработка при повереното ми отделение“. По-нататък в рапорта се казва, че след преселването му в село Баня, Карловско, водената разработка е прехвърлена на службата на Държавна сигурност в град Карлово. Като мотиви за откриването на досието са съобщени и подбрани биографични сведения, които представят екзарх Стефан като опасен вражески елемент. В заключение се обобщава следното: „Предвид големия пост, който е заемал, вражеската дейност, която е развивал и това, че е бил взет на активна разработка, която понастоящем е прехвърлена към следствие Държавна сигурност-Карлово, където е превърнато в отчетно-наблюдателно досие, налага се за същия да бъде открито в повереното ми отделение контролно досие, като за постъпване редовно на материалите за дейността, която проявява бившия екзарх Стефан I в село Баня, ще бъде наредено на Държавна сигурност-Карлово да изпраща редовно препис на постъпилите при тях материали… Предвид горното, моля разрешението Ви да бъде открито контролно досие, което ще носи псевдонима „Облак“. Горното предложение е одобрено на 28 април 1949 година от зам.-директора на Държавна сигурност Г. Ст. Ганев и началник-отдел I-ви на Държавна сигурност Ив. Бънзаров[6]“. От цитирания от Русалена Пенджекова архивен документ се вижда, първо, че „поради заемане на ръководен пост и поради вражеска дейност“ екзархът е „взет на активна агентурна разработка” от органите на Държавна сигурност, второ, че след преселването му в село Баня, Карловско, „водената разработка е прехвърлена на службата на Държавна сигурност в град Карлово“, където е превърната в „отчетно-наблюдателно досие“, и трето, предвид всички тези обстоятелства, че се пристъпва посредством отправена молба от страна на началника на отделение „Б“ Н. Трифонов, да бъде „открито контролно досие, което ще носи псевдонима „Облак“, „като Държавна сигурност-Карлово се задължава редовно да изпраща в София препис на постъпилите при тях материали[7]“.

В труда на Христо Христов пък тази агентурна разработка е маркирана в рамките на едно изречение: „Държавна сигурност го следи и контролира (авторът има предвид след изселването на и екзарха и неговото „изолиране“ в село Баня, Карловско – бележка моя) с разработката под кодовото име „ОБЛАК[8]“.

В така представената досега публична изследователска информация по агентурната разработка срещу екзарх Стефан липсват обаче отговорите на няколко съществени въпроса: (1) кога е поставено началото на неговото „контролиране“ от страна на Държавна сигурност – непосредствено преди отстраняването му от предстоятелската катедра (6 септември 1948 година) или много по-рано, тоест още в първата, втората или третата година след деветосептемврийския преврат?; (2) какви са били оперативните причини за „подвеждането“ на екзарха под активна агентурна разработка; (3) каква е причината разработката под кодовото име „Облак“ да преминава през различни фази на контрол: от „активна агентурна разработка“ през „отчетно-наблюдателно досие“ и откриването на „контролно досие“? Към тези три въпроса може да се прибави и още един: защо кодовото име на тази агентурна дейност на Държавна сигурност срещу екзарх Стефан носи името „Облак“?

За закриването на агентурната разработка „Облак“ срещу екзарха и предаването ѝ в секретния архив на Държавна сигурност ние разполагаме днес със сигурни данни, които посочват времето и обстоятелствата, свързани пряко с кончината на екзарха – тогава Държавна сигурност се „освобождава“ от този дългогодишен оперативен (и политически) ангажимент[9]. Може ли обаче въз основа на наличния агентурен архив, да получим отговор на въпроса кога се поставя началото на агентурната разработка на Екзарх Стефан от страна на политическата милиция след 9 септември 1944 година?

От няколко оперативни документа на Държавна сигурност, намиращи се в папките от досието на екзарх Стефан, се вижда, че „Контролна активна разработка „Облак“ е заведена на бившия екзарх Стефан на 1.III.1948 година с цел разкриване и документиране вражеската му и шпионска дейност[10]“. Всъщност тази дата е важна, защото прави директна връзка с времето на неговото отстраняване от екзархийската катедра – само пет месеца след първомартенската дата – време, достатъчно за Държавна сигурност да организира осъществяването на „операцията“.

За това, че през март 1948 година Държавна сигурност активно разработва екзарх Стефан и старателно планира различни мероприятия по разработката свидетелства и предварително планираният „секретен разпит на некои близки на екзарха, като архимандрит Дамаскин, митрополитите Кирил Пловдивски и Паисий Врачански, както и домакина на екзархията Васил Стоянов Шоков[11]“; за архимандрит Дамаскин – датата 8 март 1948 година, за митрополит Кирил – 25 март, за митрополит Паисий – 30 март, за Васил Шоков – 8 март. В документа дори са определени и псевдонимите на двама от вербуваните агенти в лицето на главния счетоводител на Светия Синод – агент „Сенегал“, и архиваря на Синода – агент „Люляк[12]“.

В случая с планираната от оперативен работник Коста Апостолов среща-вербовка с митрополит Кирил интерес представлява следното обстоятелство. На 9 март същата година оперативния работник под № 368 Апостолов пише „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка“, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – бележка моя) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак“ и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[13]“. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица, засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от Държавна сигурност, като през следващите години се изявява като един от най-дейните доносници на комунистическата тайна полиция[14].

По-ранни (от същата година) документи от досието на екзарх Стефан в Държавна сигурност обаче доказват, че активната разработка срещу него е започнала още преди съставянето на цитираният „План за агентурна разработка на обекта екзарх Стефан I и митрополит Софийски” – през февруари същата година. Изненадващо или не, но те са свързани с милосърдната сестра Галина Николай Алексиевич-Шумакова, която няколко години е полагала грижи за неговото здраве и е била близко до него. Тъй като обаче примерът с нея има пряко отношение към въпроса за методите на Държавна сигурност по разработката на екзарх Стефан, както и обстоятелството, че документите за Галина Шумакова стоят в пряка връзка с въпроса доколко информацията от архивите на Държавна сигурност може да бъде достоверна и как тя трябва да бъде „разчитана“, то случаят с нейното вербуване с цел „да се засили и обезпечи агентурното наблюдение с цел пълно установяване дейността на обекта[15]“, тоест екзарх Стефан, ще бъде разгледан и анализиран в друго изследване.

Прочетете още „За началото на оперативната ДС-разработка на екзарх Стефан през 40-те години на миналия век – факти и хипотези*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на 01.09.202401.09.2024 от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →

За съдбата на Екзархийския устав след приемането му от Втория Църковно-народен събор през 1922 година*

Публикувано на 14.03.202416.03.2024 от Dragan Bachev

Дилян Николчев

Abstract

The subject of the study is the destiny (fate) of the Exarchia’s Statute after its adoption by the Second Church-People’s Assembly in 1922 until its legal sanctioning by the State in 1937. On the basis of archival documents and official Church press releases, all major events – supporting the 15-year-old attempts the Statute to acquire the power of a law for the Church and the State – are followed-up. After all, this took place, but at the expense of its initial canonical completeness.

***

За промените на Екзархийския устав (ЕУ) след неговото приемане през 1871 година до проекта за нов ЕУ, гласуван от II-рия Църковно-народен събор през 1922 година, се знае немалко. По-непозната е съдбата на Устава след това – до края на функционирането му през 1950 година. Ако има някакъв принос настоящото кратко изследване, то е в доосветляването на същата тема, тъй като свидетелят на тези събития и най-добър познавач на поместното ни Църковно право професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков прави обстоен преглед въобще на историята около ЕУ след Освобождението в студията си „Българската православна църква от освобождението до настояще време“, публикувана през 1939 година. Към написаното от него добавям и сведения от някои архивни документи, съхранявани в Централния държавен архив. И така, след остра конфронтация между Светия Синод и първото и второто правителство на Александър Стамболийски синодалните архиереи са принудени да приемат свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор на 6 февруари 1921 година в София. Основната задача на Събора е да приеме нов ЕУ по предварително изготвен проект за изменение и допълнение на ЕУ [1, с. 141]. По силата на Търновската конституция самото свикване на Събора е на основание издаден на 20 октомври 1920 година царски Указ № 355 на българския монарх Борис. С указа всъщност се утвърждава „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“, приет от Обикновеното народно събрание в първата извънредна сесия в 67-то му заседание на 6 октомври същата година. Със същия закон чл. 180 от Екзархийския Устав, „приспособен за Царството от 1895 година, се отменява“ и „вместо него се възстановява съответният нему стария Екзархийски Устав /от 1871 година/ чл. 134 или чл. 100 от приспособения в княжеството Екзархийски Устав (от 1883 година) в следната редакция: Светия Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разгледват и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни Екзархийския Устав, като вземе и решение въобще по духовния живот на църквата“. Пак според същия закон Министерският съвет свиква чрез царски указ Църковно-народния събор в едномесечен срок [2, л. 3 гр.].

Откритият на 6 февруари 1921 година ІІ-ри Църковно-народен събор заседава (с малки прекъсвания) в сградата на Народното събрание повече от година – до 16 февруари 1922 година. Работата му приключва с изработен проект за нов ЕУ, който, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, „представлява едно подробно, системно разработване, една кодификация на българското църковно право“ [1, с. 143]. Самият устав има 568 члена и е канонически и юридически „композиран“ в 4 части: І. Устройство (органи на църковната власт, 1-134); ІІ. Ведомство на църковните власти (135-233); ІІІ. Църковен съд (съдоустройство, 233-429); ІV. Приходи и отчетност на църковните власти (430-568) [1, с. 143].

Но макар и приет от Събора и одобрен през същата 1922 година от Архиерейския събор, ЕУ никога не влиза в приложение в автентичния му вид. На 24 януари 1923 година той е внесен в Народното събрание от министър-председателя и министър на изповеданията Александър Стамболийски, за да бъде приет и придобивайки силата на закон, да влезе в сила, но на 9 юни същата година е извършен преврат срещу земеделското правителство и съдбата на ЕУ остава нерешена[1, с. 144]. Започва един дълъг 15-годишен спор между Светия Синод и правителствата през този период за узаконяването му.

Поради напрегнатата вътрешнополитическа обстановка след преврата до края на 1923 година Светия Синод не предприема официални постъпки пред държавните власти по отношение на приетия от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ.

На 26 март 1924 година Светият Синод изпраща до министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се казва: „Още преди две години Светият Синод представи на подведомственото Ви Министерство изработения и гласувания от Църковно-Народния Събор Екзархийски Устав за внасяне в Народното Събрание, ала и до днес, макар внесен в ХХ-то Народно Събрание, той не е санкциониран. Ето защо Светият Синод, в заседанието си на 19 тоя месец, реши отново да Ви замолим, Господин Министре, да наредите да се внесе новия Екзархийски Устав още в тая сесия на Народното Събрание за вотиране и надлежно промулгиране, съгласно чл. 564 от същия Устав“. Писмото е подписано от наместник-председателя на Светия Синод Пловдивски митрополит Максим [2, л. 4].

На 31 юли 1925 година Светият Синод отново изпраща на министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се припомня на министъра, че са изминали повече от три години от изработването на ЕУ. В писмото се казва: „… до днес той не е утвърден. Понеже животът на Българската Църква твърде много се спъва от действащия сега Екзархийски Устав, изработен преди повече от 54 години и приспособен за в България отпреди 30 години, обстоятелство, което наложи свикване на Църковно-Народния Събор и изработване на новия Устав, Светият Синод в заседанието си на 28 тоя месец реши още веднъж най-настоятелно да Ви замолим, господин Министре, в най-скоро време да бъде внесен в Народното Събрание новият Екзархийски Устав, за вотиране и надлежно промулгиране, като в случая, че се окажат некои пречки за това внасяне, имате добрината да уведомите Светия Синод“ [2, л. 5].

През лятото на същата 1925 година се появява обаче друг проблем, който има пряко отношение към приетия през 1922 година от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ. Политически, професионални и обществени кръгове започват критична кампания срещу Светия Синод по въпроси, свързани с църковното правосъдие – по съдоустройството, материалното право и процесуалното право по брачни дела. Адвокатската гилдия дори настоява да се въведе граждански брак и църковното правосъдие да бъде извадено от бракоразводния процес [1, с. 147]. Стига се дори дотам, че Светият Синод издава окръжно (№ 4669) на 21 юли 1925 година, с което се нарежда „да не се допускат адвокати в духовните ни съдилища“ [2, л. 6: Окръжно до Епархийските Началства на Светия Синод изходящ № 3194 от 12 май 1928 година]. Всичко това стопира за известно време синодалните опити за влияние на държавните власти по закон да утвърдят новия ЕУ.

Прочетете още „За съдбата на Екзархийския устав след приемането му от Втория Църковно-народен събор през 1922 година*“ →

Гаврил Кръстевич за правните, политическите и каноническите аспекти на българския църковен въпрос (1856-1872 година)*

Публикувано на 28.06.202329.06.2023 от Dragan Bachev

Вера Бонева

Съвременните поколения почти не познават личността и обществената дейност на Гаврил Кръстевич (1818-1898 г.), но неговата историческа фигура категорично присъства в много от най-важните процеси, свързани с енергичното придвижване на българите към ценностите на новото време, осъществено през втората половина на XIX-ти век.

Деликатен и незлоблив по характер, умерен в действията и възгледите си, широкоинформиран по въпросите на юриспруденцията, филологията, историята и богословието, Гаврил Кръстевич е една от най-влиятелните личности от кръга на цариградските българи през последните предосвобожденски десетилетия. Работил дълги години като висш сановник в системата на турското правосъдие, той живее с ясното съзнание на български интелигент, с мисълта, че носи лична отговорност за културния просперитет и суверенното развитие на своя народ. Тази духовна нагласа предпоставя активната обществена позиция на българина Гаврил Кръстевич. От страниците на цариградските списания и вестници той страстно пропагандира идеите на Просвещението. Научнообоснованата му концепция по езиковия въпрос, публицистичните му статии и преди всичко прецизната му работа като редактор на списание ”Български книжици” през 1859 година му отреждат съществено място в книжовните пространства на нашия възрожденски културен живот. Историческите му съчинения представляват интересен пример за едно относително хармонично съчетание на патриотически патос с висок професионализъм и научна добросъвестност. Без съмнение обаче най-значимият принос на Кръстевич към историята на българския XIX-ти век е свързан с участието му в църковно-националното движение.

Интересни са обстоятелствата, при които Кръстевич навлиза в средите на църковните дейци. През пролетта на 1850 година младият юрист се завръща от остров Самос, където в продължение на пет години е управлявал като наместник на самоския княз Стефан Богориди. Скоро той е назначен за член на търговския съд в Цариград и като такъв още същата есен пътува със съдебна мисия в Света гора. След решаването на имуществения спор между два атонски манастира Кръстевич успява да убеди местните власти да освободят заточения тук иеромонах Иларион (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Удовлетворени от постигнатия успех, двамата българи поемат пътя към Цариград, където ще застанат начело на църковно-националното движение; Иларион – със страстната си проповед и с дръзкото си поведение, а Кръстевич – с дипломатическия си такт и с широките си познания[1].

Многостранна и плодотворна е дейността на църковника Гаврил Кръстевич. Той е член на ръководството на българската цариградска община, участник във всички българо-гръцки комисии, натоварвани след 1856 година от Високата порта със задачата да потърсят решение на „Въпроса“, главен автор на двата правителствени проекта за независима българска църква от 1868 година, автор на основния текст на Фермана за учредяването на Българската екзархия, автор на предварителния текст на Екзархийския устав приет през 1871 година[2]. Всяка от посочените изяви е толкова многозначителна, че заслужава самостоятелен анализ. Настоящето изложение ще засегне само един аспект от историческия образ на църковника Гаврил Кръстевич – неговата теоретическа концепция за историческите, правните, политическите и каноническите основания на българския църковно-национален суверенитет.

След издаването на Хатихумаюна през 1856 година българите поставят още по-настойчиво искането си за самостоятелна национална църква. В тази ситуация Високата порта нарежда на Патриаршията да свика събор на светски и духовни лица-християни, който да състави проект за реформи на Православната църква в Империята. При абсолютно мнозинство на гръцките представители съборът от 1859-1860 година потвърждава пълната власт на Патриаршията над българския народ[3]. Следейки отблизо работата на събора, Гаврил Кръстевич е възмутен от неотстъпчивостта на Вселенския престол. Под напора на чувството за справедливост той написва една обширна студия, озаглавена ”3а Цариградския патриарх”, и я публикува в списание „Български книжици”[4]. В нея доказва, че църковната юрисдикция на Патриаршията представлява относителна величина във времето и пространството. С конкретни факти, извлечени от автентични гръцки, латински и старобългарски източници, Кръстевич проследява развитието на патриаршеската институция в Константинопол от III-ти до XIX-ти век. Той внушава идеята, че нейната духовна власт над Изтока е възникнала постепенно, а могъществото ѝ винаги е било функция на силата и политическото влияние на империите, които са имали за своя столица царствения град на Босфора.

Гаврил Кръстевич разказва накратко основните моменти от историята на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия, като илюстрира с богат документален материал правомерния характер на тяхната духовна юрисдикция над българските земи. С точен правно- политически анализ той доказва, че тези две църковни институции са унищожени незаконно. Интересното в случая е, че ако логическите доводи и историческите факти, приведени от Кръстевич, доказват правото на българите да се отделят от Вселенския престол, то според него от гледна точка на съвременното законодателство претенциите им за пълна църковна независимост влизат в противоречие с „танзиматския усул”, който с фермани и берати е узаконил духовната власт на патриарха в Империята. Затова Кръстевич предлага исканията на българите да не излизат извън системата на действащото право и по-специално да се води борба за възстановяване на старинната процедура владиците да се избират от „духовните началници и мирските първенци на народа” в съответната епархия.

Умерената позиция на Кръстевич в случая произтича от неговия еволюционистки възглед. Той смята, че ако се въведе споменатата процедура, гръцките архиереи по българските земи ще бъдат заместени от български и така възникналата иерархия ще се конституира в независима църковна институция. Опитният държавник добре разбира, че в условията на пълно господство на гръцкия националистически дух в структурите на Патриаршията всяко максималистическо искане води до засилване на конфронтацията и ражда само безсмислени спорове.

Неразбран правилно от повечето си сънародници, в началото на 1860 година Кръстевич е обвинен в конформизъм и остро е критикуван от Тодор Бурмов и от Георги Сава Раковски[5]. Двамата общественици с различни доводи защитават програмата за пълна църковно-национална независимост, която изглежда много примамлива, но в практически план се оказва трудноосъществима. Критичното отношение на Бурмов и Раковски спрямо студията ”3а Цариградския патриарх” им попречва да забележат, че опитният юрист си е оставил една възможност за евентуална по-радикална позиция. Той заявява, че ако българите не останат доволни от решенията на събора, ”те ще се принудят да се обърнат към царското милостиво правителство и да искат особна иерархия, която да зависи от своя народна Патриаршия или Архиепископия[6].“

Разкритите факти показват, че в навечерието на Великденската акция Гаврил Кръстевич е обладан от дълбоко колебание. Той добре разбира, че трябва да предпочете един от двата съществени за него принципа – легитимизма или патриотизма. След непродължителен размисъл върху основните житейски ценности той избира патриотизма. В случая ясно изпъква идеалната мотивация на възрожденеца, защото той нито е поставен в екстремални условия, нито в чисто прагматичен план има интерес да предпочете Отечеството пред службата.

Преодолял вътрешното си колебание, в началото на 1860 година Гаврил Кръстевич намира начин да декларира своето категорично решение с всички възможни средства да защитава правото на българите за църковна самостоятелност. От името на търновския делегат на църковния събор Хаджи Николи Минчоглу той публикува на гръцки и български език една полемична брошура по църковния въпрос, в която заявява недвусмислено: „Изгубили от една страна доверие към гръцкото духовенство, съзнали от друга страна своята народна чест и достолепие, българите ще бъдат принудени да се отрекат съвършено от упражняваната върху тях духовна власт, за да образуват своя независима духовна иерархия[7]”.

Разкритата позиция намира отражение и в обстоятелството, че Кръстевич е един от организаторите на акцията от 3.IV.1860 година, чрез която цариградските българи официално декларират желанието на целия народ да учреди своя независима православна църква[8].

Едно съществено обстоятелство повлиява решително върху ориентирането на Гаврил Кръстевич в целите на църковно-националното движение. През лятото и есента на 1860 година като юридически съветник той съпровожда Великия везир Мехмед Кабразлъ паша в една негова обиколка из балканските земи на Империята. Варна, Шумен, Разград, Русчук, Лом, Видин, Прищина, Велес, Прилеп, Битоля, Воден – това са само част от местата, където високата държавна комисия спира, за да проучи положението на християнското население[9]. Прекият досег на Кръстевич с конкретните проблеми на българите от различните краища на Империята затвърждават убеждението му, че неговият народ е дозрял за суверенно развитие и в културен, и в обществено-политически план.

В началото на 60-те години българската програма за църковно-национална независимост намира адекватен израз в прошението на цариградските българи до Великия везир от 16.VII.1861 година[10]. Разискванията върху станалите широко известни „осем точки” са продължителни и безрезултатни. Безрезултатни са и усилията на тримата българи – участници в патриаршеския събор от 1864 година, да придвижат „Въпроса” по посока към неговото решаване. На последното заседание на събора Гаврил Кръстевич като български делегат се възползва от правото си да изрази писмено своето мнение. Пълният текст на изложението му е публикуван във вестник „Съветник” от 29.VI.1864 година[11].

Прочетете още „Гаврил Кръстевич за правните, политическите и каноническите аспекти на българския църковен въпрос (1856-1872 година)*“ →

Сиянието от Рила*

Публикувано на 27.03.202326.03.2023 от Dragan Bachev

Ганчо Велев

Нашият народ има щастието – не без Божие благословение – да обитава дивен кът от земята. Колко искрен е Вазовият възторг пред красотата на Родината:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

Земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Всред прекрасния свят от линии, форми и багри възвишава своя могъщ масив величествената Рила. В цяла Югоизточна Европа, от Алпите до Кавказ, няма по-висока планина от нея. През всички сезони хиляди туристи бродят из нейните дебри, изкачват скалистите върхове и намират физическа и душевна отмора посред планинските простори. Любознателните се спират с интерес и пред новата .космическа лаборатория, кацнала върху рилския първенец. Рила е вече достъпна от всички страни по маркираните й пътеки, които пък естествено водят до нейния истински център – Рилския манастир. Благодатното сияние на тая чудна лаборатория на духа е озарявало умовете на около 30 поколения българи и нейният основател, Рилският пустинножител, се оказа най-чистият съсъд на светостта сред балканските народи от Х-ти век насам.

Първи ноември е празник на св. Иван Рилски и тогава стотици поклонници в хилядолетната му обител превиват колене пред мощите на светеца — покровител и будител на българския народ. На този ден (19.X. ст. ст.) се възпоменава пренасянето на светите му мощи от Рила в Средец. От времето на Българското средновековие са и другите два празника в негова чест: Успение на преподобни Иван Рилски (18 август ст. ст.) и Пренасяне мощите на преподобни Иван Рилски от Търново в Рилския манастир (1 юли ст. ст.).

Между трите дни за честване ноемврийският празник първенствува. Той е създаден още през Х-ти век при следните обстоятелства. След падането на Преславска България (972 година) комитопулите Давид, Моисей, Аарон и Самуил превърнали Средец (София) в столица на Западнобългарската държава. Градът бил в центъра на българските земи и се славел с една от най-старите епископски катедри на Балканския полуостров. Неслучайно тук е заседавал Сардикийският събор (343 година) за затвърдяване на православното изповедание на вярата и за примиряване на арианите с православните. Заради събора стъпил на наша земя и прославеният ревнител на светото Православие александрийският архиепископ св. Атанасий Велики, чието правомислие извикало всеобщо уважение към личността му. В този град на вълнуващи спомени се ковяла по-нататъшната история на България. Тук установил своето седалище избегналият византийски плен Дръстъро-Преславски патриарх Дамиан. Вероятно със съдействието на средецкия управител, еднакво заинтересования Аарон, патриарх Дамиан пренесъл мощите на св. Иван Рилски в новата столица, положил ги в катедралния храм (оцелялата и до днес, най-стара в София, кръгла църква «Св. Георги») и извършил канонизацията на отдавна прославилия се с чудеса роден светец. Тези именно църковно-народни тържества, които възпоменаваме на 1 ноември (19 октомври ст. ст.), още тогава, както се е целяло, предизвикали патриотична вълна сред народа, чиято воля за съпротива била още повече укрепнала. Затова и византийският император Василий II напразно обсаждал София и едва не загинал в бой със Самуил при Траянови врата (17 август 986 година). В такъв случай напълно обяснимо става и първото споменаване на Рилския пустинножител като светец под дата 19 октомври в месецослова натака нареченото «Зографско евангелие», писано в края на Х-ти век в западно-българските краища. Така изложената хронология на празника, която не съвпада с мненията на професор Йордан Иванов и на професор Васил Николов Златарски, принадлежи на професор д-р Иван Дуйчев и е изградена върху много остроумно и приемливо изяснение на Скилицовото житие в книгата му «Рилският светец и неговата обител» (София, 1947 година, стр. 187-198). Това датиране изцяло приема и Левкийският епископ Партений, който дори смята, че пренасянето на мощите на св. Иван Рилски (с изразеното от светеца съгласие в игуменовото съновидение) е станало на 19 октомври 980 година[1]. През епохата на Възраждането неправилно празнували на 19 октомври пренасяне мощите на св. Иван Рилски от София в Търново и то през 1238 година[2]. Същата грешка е допуснал и Сергей Василиевич Булгаков[3], когато се знае, че това е сторил Асен I след сполучливия си поход по долината на Струма през 1195 година.

На първи ноември (19.X. ст. ст.) възпитаниците на Софийската духовна семинария – от 1950 година в Черепиш – скромно, но сърдечно честват своя патронен училищен празник. Нашата семинария се е създала и развивала под покровителството на преподобния наш отец св. Иван Рилски. Самоковско-Рилското богословско училище, на което тя е продължител, не би се открило още през 1876 година без щедрата пожертвувателност на риломанастирското братство.

Когато Спасителят в знаменитата Си проповед на планината синтезирал Своето божествено учение и между другото засегнал назначението и длъжността на апостолите, отправил им следната повеля: «Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец» (Матей 5:16).

Основателят на българското отшелничество изпълнил бляскаво тази Христова повеля. Житието му ни е добре известно. Той израснал в самите недра на народа и вярвал горещо в Бога, на Когото съзнателно и усърдно е служил още в младините си. А за духовната борба наистина, особено на борбата със себе си, е нужна дълга подготовка от юношески години. Неговата младост била украсена със синовно послушание и целомъдрие. Ненавиждайки празнословието, далеч от стремежи към лекомислен и необуздан живот, той не преставал – по думите на житиеписеца Георги Скилица – да се поучава по Божиите църкви и слушал свещените книги, та подобно на трудолюбива пчела, полагал в съкровището на сърцето си Господните слова. Приел монашество убедено и вкусил от сладките плодове на просветата в манастирите, които никнели в Симеоновия век на просвещение и били средища на усилена книжовна дейност. Той имал, следователно, възможност да се запознае добре с основните принципи на християнството и с правилата на монашеския живот, за да не тръгне из погрешни пътища, а да стане строг изпълнител на духовно подвижничество. После се отдал на пълно отшелничество. Силата на уединените размишления и благодатно небесно озарение го довели до живо и дълбоко разбиране на Божията същност и величие. Чрез своите иночески подвизи св. Иван си изградил съвършен християнски характер, угаснали у него всякакви егоистични трепети. Превърнал се в неизтощим кондензатор на духовна енергия. И вече могъл да напусне усамотението си, бидейки съсъд на Божията благодат. От богатия си личен опит могъл да съветва начеващите около него монаси да не изживяват плахост по пътя на спасението, защото Божията сила в немощ напълно се проявява (2 Коринтяни 12:9).

Трудно възмъжавали духовно иноците около него и той, като св. апостол Павел страдал, докато не се изобразел Христос в тях (Галатяни 4:19). Св. Иван бил чужд на всяко безразличие към душевния мир и съдбата на своите монаси, на които в предсмъртното си отдалечаване оставил своя прочут и дълбокосъдържателен «Завет». Първият му призив към тях бил: «Да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци». После напомня: «А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини»… «Ако прочее имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото Сам Той казва: Ако жена би забравила чедата си, Аз не ще ви забравя» (Исаия 49:15)… «Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:13)… «Благословен е оня човек, който се надява на Господа» (Иеремия 17:7). Затова «не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния цар, Комуто се записахте да бъдете воини (2 Тимотей 2:4). Щом сте излезли веднъж от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното (Лука 9:62), като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и Апостолът съветва да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред (Филипяни 3:14), тоест да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бяхме призовани от нашия подвигоположник Иисус Христос… Старайте се да живеете единодушно и единомислено». По-нататък насърчава киновийното монашество: «Общият живот изобщо е полезен на всички». Позовава се на Псалмопевеца: «Колко е хубаво и колко е приятно братя да живеят наедно!» (Псалом 132:1). Припомня и думите на Христа: «Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях» (Матей 18:20). Предупреждава и срещу необмислено увличане в анахоретство: «Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне» (по Еклисиаст 4:10). И киновийното монашество е дебнено от опасности. «Не търсете първенство и началство, но помнете Оногова, Който е казал: който иска сред вас да бъде по-голям, нека бъде на всички слуга» (по Матей 20:26). Настоятелите на манастирите (наставниците) да бъдат «мъже, засвидетелствани от всички в духовни деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието»… При това да избягват разногласията, «защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение… Имайте мир и светост – с всички, но без тях никой не ще види Бога» (Евреи 12:14)… «С голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога»… «Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница» (по 2 Тимотей 2:17)… «Придържайте се крепко о църковното правило»… Съветва ги да ценят физическия труд: «Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но прочее в ръцете ви да има работа, а молитвата: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния» да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви споменът за смъртта[4]» .

Прочетете още „Сиянието от Рила*“ →