Жоржета Назърска

Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa in the Bulgarian Atheistic Policy (1960S-1980S)

Abstract:

The paper examines an aspect of the atheist policy in Bulgaria aimed at damaging the intangible religious cultural heritage, i.e the Bulgarian Orthodox Church’s veneration of its high-ranking bishops and prominent individuals. Through perspectives of history and the cultural heritage studies, the following issues are studied: the canonization of Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa (1962-1964), the celebrations of their anniversaries, and the activities of the “Sophronius of Vratsa” Complex Program launched in the late 1980s as a part of the “Notable Bulgarians” Program Series by the Committee for Culture and Central Committee of the Bulgarian Communist Party.

Key words: Father Paisius of Hilendar, Bishop Sophronius of Vratsa, atheism, canonization, Bulgaria

***

Увод

В статията се изследва аспект от атеистичната политика в България – усилията да бъде секуларизирано почитането на светците на Българската православна църква, разбирана като застрашаване на нематериалното религиозно културно наследство. С подходите на историята и на науките за културното наследство се проучват: канонизацията на Паисий Хилендарски и Врачански епископ Софроний за светци (1962-1964) и начинът, по който тя е осъществена и отразена от църквата и държавата в публичното пространство през 60-80-те години на ХХ-ти век.

Канонизацията на двамата нови светци е извършена в динамична политическа и църковна обстановка. В международен план Студената война ескалира до Берлинската и Карибската криза (1961-1962), довели до засилване на съветския натиск върху комунистическите страни-сателити и до изискването да съгласуват стриктно външната и вътрешната си политика с Москва. В България властта няма избор, понеже се намира в банков фалит, нуждае се от подкрепа срещу опитите за военен преврат. Планирайки присъединяването на страната към СССР, комунистическото ръководство провежда атеистична политика по хрушчовски модел, целяща пълно подчиняване на конфесионалните общности от държавата. За целта се прилагат разнообразни средства: финансово омаломощаване, нормативно парализиране, отнемане и разрушаване на материалните активи и ценности, възпрепятстване и подмяна на ритуалността, обществено дискредитиране на религиозните общности, дистанциране на вярващите, секуларизиране на общественото съзнание (Любенова 2017: 336-339; Николчев 2018:417-419, 422).

Успешното обезличаване на Българската православна църква (Методиев 2007:4) започва при управлението на патриарх Кирил. Интронизиран през 1953 година с пряката намеса на властта, той е принуден до смъртта си през 1971 година да действа в условия на засилващи се претенции на атеистичната власт и на все още остра вътрешна опозиция. До закриването си срещу него се изправя Свещеническият съюз, противодействат част от синодалните митрополити, споделящи антикомунистически, монархически и проикуменически идеи. Те оспорват неговата легитимност, авторитарен стил на управление, слаба съпротива на държавния натиск, стремеж към сдобиване с титли и привилегии (Николчев 2018:400-404,415,437). Кулминация на центробежните процеси и своеобразен протест против съглашенческата политика на Българската православна църква става разколът, очертал се в Американската и Австралийската епархия на Българската православна църква (1962-1967) (Методиев 2010:72-78; 2016: 208-297).

Въпреки демонстрираната лоялност, патриархът е в постоянна тревога от доносите, че не „сътрудничи“ достатъчно на управляващите. От своя страна, той използва съюза си с властта за стабилизиране международното положение на Българската православна църква. Възстановяването на връзките с Вселенската патриаршия през 1961 година, прекъснати след обявяването на църковната независимост, става с цената на поставяне в пълна зависимост от Руската православна църква. Нейните услуги са търсени при решаване с Вселенската патриаршия, гръцката и румънската държава на особено чувствителния въпрос за съдбата на Зографския манастир. Българската православна църква се съобразява напълно с насоките на Московската патриаршия и по отношение ІІ-рия Ватикански събор и икуменическия диалог. С нейното съдействие Българската православна църква се присъдинява към Световния съвет на църквите (1961), възстановява общението си с Поместните православни църкви (1962) и участва във всеправославните съвещания на остров Родос (1961-1964) и Шамбези (1968-1971) (Методиев 2010:380-395,522-524; 2017:21; Николчев 2018:327, 414, 424; Лефтеров, Методиев 2018:380-474, 493-527; Любенова 2018:349-350).

1. Св. преподобни Паисий Хилендарски в атеистичната политика

На 26.06.1962 година Светия Синод провъзгласява Паисий Хилендарски за светец на Българската православна църква[1].  За разлика от установената православна традиция обаче събитието не е предшествано от обичайната подготовка. В съществуващата документация не съществуват данни за сформиране на комисия, разгледаща свидетелства за святост, не са подготвени предварително житие, служба, похвала, молебен канон и празнична икона (Чиликов 212; Главева 2019; срв. Тодорова 2009:329, 333).

Податки за интерес към тази материя се откриват само в архива на патриарх Кирил, където са запазени жития на новите светци на Румънската православна църква, прогласени през 1950-1955 година[2]. Тази ѝ вътрешна инициатива е позволена от комунистическата власт срещу обещание за пълна лоялност. С канонизирането на 14 „национални светци“ църквата за пръв път се сдобива със собствен пантеон, утвърждава се като етнонационална за сметка на католическото малцинство. Скрепявайки съюза си с държавата и подпомагайки я в пропагандата срещу съседна Унгария, патриарх Юстиниан печели симпатиите от вярващите и укрепва тяхната религиозност (Turcescu, Stan 2015:99; Stahl 2014:87-90).

„Българският случай“ обаче е различен: Българската православна църква има своя църковен пантеон, който попълва през ХV-ХІХ век с нови светци за вяра (Тодорова 1997:229-231; Тодорова 2009:336). Наред с избрания клирик Паисий съществуват много дейци от Възраждането и Модерната епоха, чиято канонизация не е обсъждана нито след Освобождението, нито веднага след възстановяването на Българската патриаршия. Произхождащ от Пиринския край, хилендарският монах е подходящ „коз“ на Българската православна църква, която търси в онзи момент решение против разцеплението на Американската си епархия от Македонската патриотична организация и обсъжда тревожно със Сръбската православна църква обявената от Македонската църква автономия през 1959 година (Методиев 2010:388-389).

В този смисъл конкретната причина канонизацията да се извърши точно през 1962 година трябва да се търси в специфичната политическа и църковна ситуация, в която се намира Българската православна църква, и едва ли може да се смята за позитивно усилие на патриарха с оглед стабилизиране на съборността на институцията. Така може да се тълкува и протоколът за канонизиране, в който се акцентира върху националната и просветителската дейност, а не върху нравствените и моралните качества и достойнства на провъзгласения за светец. В него Паисий Хилендарски се описва предимно в два плана: като свързан с „народната църква“ и като „отец просветител“. Определенията, насочващи към църковната му роля („дълбоко вярващ“, противопоставил се „против ересите и католиците“, „светъл образ на благочестие“) се срещат по-рядко (срв. Чиликов 2012)[3].

Косвени свидетелства, че тази канонизация е събитие, инициирано от среди извън Българската православна църква и заварило я неподготвена (срв. Тодорова 2009:337), са съпътстващите богослужебни текстове. През юни 1962 година е определен само денят на църковния празник (2 юли), а останалите материали се създават по-късно същата година: архимандрит Иларион и свещеник Антим Енев написват музика и текст на два химна, архимандрит Серафим и Петър Динев – специална кантата, Димитър Дюлгеров и Тодор Събев подготвят тематични лекции, а Левкийски епископ Партений оформя „Служба“ (Църковен 1962а)[4]. През 1963-1964 година пак той съставя неговото житие, което вероятно поради заминаването му за САЩ е издадено чак след десетилетие (1974) (Чиликов 2012)[5]. Поръчаното му похвално слово не е запазено[6]. Иконата на светеца е публикувана едва през декември 1962 година, което осуетява желанието на настоятелството на търговищкия храм „Св. Иван Рилски“ да поръча на художника Н. Кожухаров тематичен стенопис (Любенова 2018: 203).

През 15-те години до смяната на комунистическия режим св. преподобни Паисий е почетен само с един параклис – в шуменския храм „Три светители“ (1971). Едва през ХХІ-ви век са издигнати църкви в Хага и Стара Загора, параклиси в Банско, Русе, София, село Кралев дол, Пловдив и село Баничан.

Българската православна църква има богати традиции в годишнините на заслужили персоналии или бележити събития, а юбилеите на светци са чествани с подобаваща мащабност и ангажиране на многобройни лица и институции. Затова е учудващо, че във времето св. Паисий Хилендарски се почита със скромни церемонии, типични дейности и семпли сценарии. Отбелязването на 200 години от „История славянобългарска“ (1962) следва плътно руслото на предишната 180-годишнина от смъртта на отец Паисий (1953) и тече паралелно с 1000-годишнината от основаването на Зографския манастир и 600 години от смъртта на патриарх Теодосий Търновски. Културно-просветният отдел на Светия Синод по възможностите си координира отпечатването на статии и стихове в списание „Духовна култура“ и „Църковен вестник“, на брошури и проповеди, подготвя декемврийско тържество и тематични лекции в Семинарията и Духовната академия (Поптодоров 1962; Ковачев 1962; Българският 1962; Църковно 1962)[7]. Разпространено е синодално послание и е откупена картина на художника Петър Вълчев[8]. За разлика от Румъния през 1955 година тук не са проведени улични шествия и публични церемонии, не са поканени представители на Поместните църкви. Честването на 250 години от рождението на преподобни Паисий (1971-1972) преминава още по-камерно: със статия на патриарх Кирил и с тематична изложба в Рилския манастир[9].

От 60-те години на ХХ-ти век държавата постепенно измества Българската православна църква в почитанието на св. Паисий. Още 200-годишнината от написването на „История славянобългарска“ става повод за многобройни инициативи: издаване на научни съчинения, юбилейни сборници, пощенски марки, грамофонни плочи и други[10]. Показателен е случаят с игралния филм „Легенда за Паисий“, чийто сценарий под името „Звезда керванджийска“ е написан от литературната историчка Надежда Драгова и писателя Първан Стефанов[11]. Още по време на заснемането му режисьорът Стефан Сърчаджиев е критикуван от Варненски и Преславски митрополит Йосиф, който алармира Светия Синод, че целта на творците не е да бъде прославен новият светец, а напротив „смъкват великия от пиедестала на великата любов към народа до най-обикновено стъпало на най-обикновени човеци[12]“. Нито режисьорът, нито висшето църковно ръководство реагират на писменото и устно заявление. Филмът е завършен според замисъла си и практически обслужва атеистичната пропаганда, а не култа към св. Паисий[13].

Светски характер има и всенародното отбелязване на 250 години от рождението на св. Паисий (1972). Наред с традиционните юбилейни инициативи (тематични пощенска марка, монета, грамофонна плоча) по нареждане на Комитета за изкуство и култура и под контрола на градските комитети на Българската комунистическа партия и Димитровския комунистически младежки съюз всички музеи, читалища, училища и други институции в страната провеждат протоколни събития. В събрания, литературно-музикални програми, фотоизложби, викторини и други св. Паисий не е назован духовник, а предимно „великия народен будител“ и „родоначалник на Българското възраждане[14]“.

През 1962 година е обявен държавен конкурс за паметник на Паисий Хилендарски в столицата. Българската православна църква не е причастна нито към неговия замисъл, нито е поканена да участва в провеждането му.

Още до средата на ХХ-ти век, когато името и животът на Паисий се използват от десните националистически организации (например от Всебългарския съюз „Отец Паисий“) и от авторитарната пропаганда, подобни паметници са поставени в Пловдив, Варна и Русе (Поппетров 2009:281-298; Даскалов 2002:220-222.). Те маркират напредваща секуларна тенденция: финансират ги обществени организации, а не Българската православна църква, поставят се в публични градски пространства, а не в дворове на храмове и митрополии. Конкурсът от 1962 година се вписва в тази светска насока. Печели го младият скулптор Михаил Симеонов – син на пастор Асен Симеонов, съден по процеса през 1949 година[15].

Работата на автора е силно усложнена, поради започналата през същата година политическа „офанзива“ срещу формализма в изобразителните изкуства като форма на буржоазна идеологическа диверсия (Все 1963). Комисията неколкократно изисква нови композиционни решения за творбата. Едва през май 1963 година окончателният проект е одобрен, а с реализацията му се заемат секретариатът на Централния комитет, Комитетът за култура и изкуство (ККИ), Съюзът на българските художници, Софийският градски народен съвет и Комитетът по архитектура и благоустройство. Първоначалното намерение е монументът да заеме мястото на разрушения паметник на Сталин при входа на Парка на свободата (днес Борисова градина), но впоследствие е решено да бъде поставен пред „Св. Софѝя“ (Николов 2022)[16]. Макар срещу Светия Синод, мястото само привидно е религиозно, но всъщност през 30-те години е секуларизирано от Паметника на незнайния воин.

Вместо да бъде открит в унисон с вложените в него пропагандни цели по време на Международния конгрес по славистика през септември 1963 година, върху монумента е наложена 8-месечна забрана, дори в Централния комитет на Българската комунистическа партия се обсъжда дали да не бъде демонтиран. Лентата му е прерязана едва през май 1964 година (Николов 2022). В последния си вариант фигурата е облечена в расо, държи книга и сочи към небето, като за разлика от официалната икона е без ореол, перо и свещник в ръце. Това подсказва, че скулпторът не черпи вдъхновението си не от каноничния образ на светеца, а по-скоро създава секуларно произведение, макар с висока художествена стойност.

През 70-те години паметникът е преместен в северната част на площад „Св. Александър Невски“, където остава и досега. Позиционирането му в градината до улица „Московска“ – периферно пространство без култови функции и с рядко пешеходно движение, допринася за слабата социализация на монумента и за практическата му неразпознаваемост в градска среда. През 1981 година на неговото място е издигнат новият Паметник на незнайния воин.

2. Св. Софроний епископ Врачански в атеистичната политика

Канонизацията на Врачански епископ Софроний (1964) сякаш следва съвсем логично тази на св. Паисий – в историографията двете личности са сочени като предтечи на Българското възраждане, а в колективното съзнание олицетворяват процесите на национална еманципация и формиране на новобългарската култура (Даскалов 2002).

Епископ Софроний обаче не е сред централните фигури на Българската православна църква и неговата канонизация на 31.12.1964 година се оказва поредна „изненада“ за клириците и миряните (срв. Тодорова 2009:337)[17]. Дотогава паметта му е отбелязвана спорадично чрез църковни календарчета, синодални биографии (Арнаудов 1947,1954) или участие в честването на 150 години  от „Неделника“ (1956) (Календарче 1913)[18]. До 1963-1964 година за евентуална промяна подсказват единствено книгопис върху живота и делото на епископ Софроний, подготвен по искане на патриарха, и статия на Васил Пандурски (1963)[19].Затова причините за „форсираната“ канонизация трябва да се търсят отново извън Българската православна църква: точно тогава Българската православна църква се нуждае от авторитета на епископ Софроний пред Вселенската патриаршия (чийто клирик е през ХVІІІ-ти век) и пред Румънската православна църква (където пребивава и умира) с оглед уреждане международните си проблеми. Софрониевото дело се използва като исторически аргумент в преговорите за предотвратяване избора на румънец за игумен на Зографската обител. Не е изключено действието да е и отговор на канонизацията, която Румънската православна църква извършва през 1950 година на трима свеци, смятани за традиционно български: търновските покровителки св. св. Петка и Филотея, и св. Димитър Басарбовски (Stahl 2014:87-90).

Тъй като решението е взето на Нова година, църковното тържество е проведено през март 1965 година с тържествен молебен в катедралнния храм „Св. Александър Невски“ и освещаване на две икони[20]. За разлика от предишната канонизация богослужебното последование и житието на новия светец са отпечатани цели 20 години след събитията (Богослужебно 1983).

През годините Българската православна църква почита формално паметта на новопрогласения си светец. През 1964-1965 година това е сторено с тържество в Духовната академия, синодално послание и епархийски чествания (Църковно 1964)[21]. По-целенасочени стъпки за формиране на култ към св. Софроний Българската православна църква предприема едва през 70-те години, когато новият Врачански митрополит Калиник[22] дава ход на плановете на Комитета за култура и изкуство за създаване на Възрожденски етнографски комплекс „Софроний Врачански“, обединил под управлението на местния исторически музей съществуващият старинен храм „Св. Възнесение“ и прилежащи сгради. В една от тях е устроена постоянна експозиция „Старобългарско изкуство от Врачанско“, където се показват икони, дърворезба и църковна утвар от ХVІІ-ХІХ век, конфискувани от епархийските храмове и манастири и включени във фондовете на музея против волята на Българската православна църква (срв. Тарашоева 1991). С това владиката легитимира тяхното практическо одържавяване и символното им секуларизиране в рамките на светска експозиция.

През 1983 година, по повод 170 години от смъртта на епископ Софроний, Синодалното издателство отпечатва юбилеен сборник, в който след 20-годишно забавяне са поместени богослужебното последование и житието на светеца, негови произведения и исторически сведения за епархията (Богослужебно 1983). През 1989 година, в чест на 250 години от рождението на светеца и отново по инициатива на митрополит Калиник, врачанската църква „Св. Възнесение“ е преименувана на храм-паметник „Св. Софроний Врачански“. По това време е издаден нов сборник със слова на патрона (Катехизически 1989).

Ако се изключи отбелязването на 150 години от появата на „Неделника“ (1956), до средата на 80-те години не са организирани специални държавни чествания на личността на Врачански епископ Софроний. Затова е озадачаващо как през август 1986 година името му попада сред бележитите българи от едноименната програмна поредица, по която от 1979 година работят Комитетът за култура (КК) и Централният комитет на Българската комунистическа партия. В нея епископ Софроний е нареден до „хармонично развитити личности“ от местна и световна величина като св. Константин-Кирил Философ, Георги Димитров, Владимир Димитров-Майстора, Леонардо да Винчи, Карл Маркс, Алберт Айнщайн, Николай Рьорих и други (Михайлова 2012)[23].

Комплексната програма „Софроний Врачански“, осъществена от Комитета за култура през 1988-1989 година по случай 250 години от рождението на епископа, създава нов дискурс на личността му – тя е отделена от църковната сфера и наредена сред българските литератори и историци, и ѝ придава нови, не само традиционните национални, но балкански и европейски измерения. Неслучайно юбилеят е обвързан с отбелязването на още няколко годишнини на заслужили възрожденски учители, книжовници учени и дарители, с празниците на Народната библиотека и Българското книжовно дружество[24]. Програмата е част от поредицата, замислена от Людмила Живкова и екипа ѝ за изучаване живота и примера на свръхчовеците. Инициативите, свързани с епископ Софроний, трябва да популяризират идеите на Просвещението и Българското възраждане, да изследват дейността и творчеството му, да пропагандират заслугите му като „представител на Просвещението, рационалист, учител, проповедник на български език, преводач, преписвач, издател, радетел за нова култура и литература, родолюбец, политик русофил“[25]. В програмата не фигурират епископският му сан и църковната му свързаност, не се споменава, че е светец на Българската православна църква. Напротив, той се величае като „първи следовник на Паисий“ и е разграничен от собствената си социална група с констатацията, че е „проповедник за по-висок морал на калугери и попове“ и че е „преследван от гръцките владици[26]“.

Комплексната програма обхваща изключително светски прояви, за осъществяването на които са ангажирани огромен брой държавни и казионни структури през 1988-1989 година. Без претенции за изчерпателност сред тях могат да се посочат: документалните изложби „На ползу роду“ и „Българската ръкописна и печатна книга през Възраждането“, художествената изложба „Хуманизмът във възрожденската живопис“ научната конференция „Софроний, Българското възраждане и Европейското просвещение“ и Международният конгрес по балканистика, съборът на български емигранти дарители, тематичните пощенска марка и златна монета, написването и издаването на книги, пиеси и сборници, рецитали, концерти, радио и телевизионни предавания, училищни инициативи, конкурси и много други[27].

Симптоматично е, че чрез програмата държавата „възлага“ редица задачи на Българската православна църква, въпреки че нейни представители не са включени в организационния комитет[28]. За тях тя получава съответни субсидии, например за експониране на икони и църковна утвар в храм-паметник „Св. Софроний“ във Враца, за провеждане на симпозиум „Епископ Софроний – светител, книжовник, общественик“, за издаване на цитирания юбилеен сборник под редакцията на Врачански митрополит Калиник, за рецитали на хор „Иоан Кукузел Ангелогласния[29]“. С действията си местните и централните църковни власти обслужват обезличаването на култа към светеца и допринасят за секуларизирането му в полза на атеистичната политика. Това е добре артикулирано в документацията, където властта дава висока оценка на тържествата, които „и в бъдеще трябва да се подкрепят и поощряват инициативите на Българската православна църква в национално-патриотична и миролюбива насоченост[30]“.

Част от дейностите на комплексната програма е изграждането на паметник на епископа във Враца. Той е изработен от скулптора Крум Дамянов[31] по поръчка от Комитета за култура през 1987 година и открит две години по-късно по време на всенародните тържества по комплексната програма[32]. Авторът му го разполага на площада пред Възрожденския етнографски комплекс, с което допълнително легитимира съществуването му, и го композира в светски дух: с драматична поза и визия, оформена чрез модерни пластични средства. Надписът на пиедестала не посочва нито епископската му титла, нито статуса му на светец. От друга страна обаче, в скулптурата се долавя не само прилика с прототипа, но и с неговата канонична икона. Паметникът представлява един от малкото образци от периода, където духовникът носи ясно разпознаваеми църковни инсигнии (калимавка, було, посох и епитрахил) и е вдигнал десница за благослов.

Заключение

Формално погледнато,канонизирането на преподобни Паисий Хилендарски и св. Врачански епископ Софроний през 1962-1964 година е изява на възвърнатата църковна автокефалност на Българската православна църква, демонстрира приемствеността ѝ със средновековната Търновска патриаршия и я свързва с Българското възраждане. Това би било безспорно, ако беше извършено с нужната подготовка и беше последвано от разгръщането на пълноценни култове към новите светци.

Направеното проучване доказва обратното. Патриарх Кирил избира за нови светци личности, отдавна причислени в културен план към групата на народните будители и свързвани от колективната памет повече с българската история и литература. Към онзи момент те не представляват източник на святост за населението и не са обект на широко почитание и поклонение. Предпочитанието към тях е продиктувано от политически съображения и е наложено от светската комунистическа власт по чуждестранен модел. Неслучайно в актовете на прогласяване св. Паисий и св. Софроний са описвани повече като герои, импулсирали националната революция (срв. Тодорова 2009:405-423), а решенията срещат неодобрение от висшето и нисшето духовенство и индиферентност от миряните в Българската православна църква. Трудно може да се говори и за създаване на устойчиви култове към тях при установена липса на насъщни техни елементи (химнографски и житийни творби, чудодейни мощи, икони, храмове).

Макар определението „лъжеканонизации“ (Главева 2019) да е неточно, безспорно е, че действията на патриарх Кирил са конюнктурни и не носят полза на Българската православна църква в дългосрочен план. Неговите компромиси улесняват провеждането на всеобхватната държавна атеистична политика, в резултат от която фигурите на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са почти изцяло секуларизирани. Доказателство за това са техните юбилеи през 70-80-те години и особено комплексната програма на Комитета за култура от 1988-1989 година. Пълното подчиняване на църквата от държавата се осъществява от Държавна сигурност, която участва в избора на митрополити, вербува висши духовници и направлява тяхната дейност (Николчев 427-434). Чрез нея те целенасочено рушат символния капитал (Bourdieu 1990:111) на църковната институция и в частност – култовете към нейните светци. Показателно е, че голяма група клирици, свързани с Държавна сигурност, инициират църковния разкол и през 90-те години се насочват към подобно конунктюрно и силно политизирано канонизиране на Васил Левски.

Секуларизирането на култовете към новите светци от тоталитарната държава може да бъде разглеждано и като неин удар върху православното културно наследство. В рамките на този процес и особено през 80-те години съществена вина има самата Българска православна църква, която парадоксално допринася за неговата застрашеност и унищожаване.

Използвана литуратура

Арнаудов, М. 1947. Софроний Врачански, 1739-1813. София: Синодално книгоиздателство.

Арнаудов, М. 1954. Строители на българското духовно възраждане. Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Неофит Бозвели. София: Синодално книгоиздателство.

Балканска, М. 1962. Легенда за Паисий. – Народна култура, №49, 8.12.1962, 1.

Богослужебно. 1983. Богослужебно последование и житие на св. Софроний Врачански, 1739-1813, с исторически очерци за неговата Врачанска епархия и за Черепишкия манастир. Юбилеен сборник по случай 170 години от блажената кончина на светителя. София: Синодално издателство.

Българският. 1962. Българският народ отдаде достойна възхвала на преподобния Паисий. – Църковен вестник, №44, 9.

Все. 1963. Все по-близо и заедно с народа. – Изкуство, №3-4, 1-6, 46.

Гешев, Ч. 1963. „Легенда за Паисий“. – Земеделско знаме, №72, 27.03.1963.

Главева, Д. 2010. За канонизациите на епископ Софроний, отец Паисий и Васил Левски. – Православие БГ, https://www.pravoslavie.bg [електронен ресурс към юни 2022]

Даскалов, Р. 2002. Как се мисли Българското възраждане. София: ЛИК.

Календарче. 1913. Календарче „Софроний еп. Врачански“, 1911-1913. Враца: Свещеническо братство.

Катехизически. 1989. Катехизически, омилетични и нравоучителни писания. Из ръкописното наследство на светителя. Юбилеен сборник София: Синодално издателство.

Ковачев, М. 1962. Паисий Хилендарски – лирична поема. – Църковен вестник, №45-46, 29.12.1962, 17.

Кръстева, Г. 2012. „Паисий на фронта“, или как се чества 200-годишният юбилей на „История славянобългарска“. –НТр. ПУ, т.50, кн. 1, сб.А, 96-106.

Лефтеров, Ж., М. Методиев, съст. 2018. Кирил, патриарх Български. Дневници. София: НБУ.

Любенова, Л. 2017. Между драмата на две епохи. Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф. София: За буквите – О писменехь, 336-339.

Методиев, М. 2007. Обезличаването на Православната църква от комунистическата държава. – Християнство и култура, № 2, 4-12. 4.

Методиев, М. 2010. БПЦ и комунистическата държава, 1944-1989. София: Сиела.

Методиев, М. 2016. Нюйоркски митрополит Андей. Биография, спомени, дневници. София: Рива.

Методиев, М. 2017. В търсене на покровител: фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през XX в. – Християнство и култура, №5, 11-26. 21

Михайлова, В. 2012. „Да следваме примера на великите личности“: Дългосрочната програма за хармонично разви-тие на личността в културната политика на Людмила Живкова (1978-1981 г.). – Минало, №3, 65-82.

Николов, К. 2022. С този, който отля слона. – Изкуство и наука.ком, https://izkustvoinauka.com/s-tozi-koyto-otlya-slona/ [електронен ресурс към юни 2022]

Николчев, Д. 2018. Врачански митрополит Паисий и Врачанска епархия, 1930-1974. София: УИ.

Остоич, Д. 1963. В единен фронт срещу упадъчното буржоазно изкуство. – Изкуство, №5, 5-17.

Пандурски, В. 1963. Един непубликуван досега образ на Софроний Врачански. – Църковен вестник, №36, 19.10.1963, 6-7.

Партений, епископ 1974. Жития на българските светии. София: Синодално издателство.

Поппетров, Н., съст. 2009. Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София: Гутенберг.

Поптодоров, Т. 1962. Пред жертвеника на Родината. – Църковен вестник, №15, 14.05.1962, 5-8.

Тарашоева, В. 1991. Експозицията във Възнесенската църква храм-паметник „Софроний епископ Врачански“ във Враца. – Изв. МСБ, т. 17, 183-195.

Тодорова, М. 2009. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Парадигма.

Тодорова, О. Православната църква и българите, ХV-ХVІІІ в. София: М. Дринов, 1997.

Църковен. 1962а. Църковен вестник, №1-2, 06.01.1962, 15.

Църковен. 1962б. Църковен вестник, №45-46, 29.12.1962.

Църковен. 1965. Църковен вестник, №20, 08.05.1965.

Църковно. 1962. Църковно тържество в памет на преподобни Паисий. – Църковен вестник, № 45-46, 29.12.1962, 21.

Църковно. 1965. Църковно тържество в памет на св. Софроний Врачански. – Църковен вестник, № 18-19, 23.

Чиликов, Ст. 2012. Някои щрихи от образа на св. преподобни Паисий Хилендарски на базата на литургичните и житийните извори. – НТр. ПУ, т. 50, кн. 1, сб. А, 167-179.

Bourdieu, P. 1990. In Other Words: Essays toward a Reflexive Sociology. Stanford: UP.

Stahl, I. 2014. The Romanian Saints: between Popular Devotion and Politics. – In: Barna, G, I. Povedák, eds. The Ritual Year: Politics, Feast, Festivals. Szeged, 86-107.

Turcescu, L., L. Stan. 2015. Church Collaboration and Resistance under Communism Revisited: The Case of Patriarch Justinian Marina (1948-1977). – Eurostudia, vol. 10, №1, 75-103.

Български визуален архив, https://visualarchive.bg/fotograf-panayot-byrnev-milena-nikolova-gallery-item-10282 [електронен ресурс към юни 2022]

______________________________________________________

*Публикувано в „Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята“, Пловдив,  Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022, с. 53-64. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. ЦДА, ф. 549, оп. 3, а.е. 7, л. 149 гр-155.

[2]. Пак там, ф. 1318К, оп.1, а.е. 2913, л. 14-27.

[3]. Пак там, ф. 549, оп. 3, а.е. 7, л. 149 гр.-155 гр.

[4]. Пак там, ф. 1318К, оп. 1, а.е. 3571, л. 1-3; ф. 549, оп. 3, а. е. 7, л. 221 гр.; а.е. 8, л. 123 гр.

[5]. Пак там, а.е.12, л. 203, 255 гр. В Православие.бг фигурира текст на тропар, приписван на Левкийски епископ Партений, но неоткрит по документални данни. Макар да е съмнителна достоверността му, неговият контент анализ показва същите акценти – свързването на светеца и дейността му с националното и просвещението.

[6]. ЦДА, ф. 549, оп. 3, а.е. 8, л. 273 гр.

[7]. Пак там, ф. 549, оп. 3, а.е. 7, л. 255, 261; а. е. 8, л.5, 105 гр., 273, 399.

[8]. Пак там, л. 273, 555 гр.

[9]. Пак там, ф. 1118, оп. 1, а.е. 1127.

[10]. Подробно за всички инициативи вж. Кръстева 2012.

[11]. Въпреки съвпадението в заглавието, авторите не ползват книгата на Змей Горянин „Звезда керванджийка“ (1942). По сценарий младият Петко (Паисий) се замонашва след любовна драма със съселянката си Бена, написването на „Историята“ е представено като плод на личната му ненавист към гърците и интереса му към стари ръкописи, а разпространението ѝ – като резултат от изгонването му от Хилендарския манастир (срв. Кръстева 2012:103).

[12]. ЦДА, ф. 549, оп. 3, а.е. 39, л. 165-170; а. е. 8, л. 501 гр.-503.

[13]. Филмът излиза под името „Легенда за Паисий“ през март 1963 година (Гешев 1963; Балканска 1962).

[14]. ЦДА, ф. 405, оп. 8, а.е. 321, л. 1-44.

[15]. Михаил Симеонов (1929-2022) завършва Художествената академия (1954) при Илия Бешков и Л. Далчев. Приспособява се към социалистическия реализъм, публично осъжда формализма. През 1965 година емигрира в Тунис, а от 1971 година в САЩ (Все 1963; Остоич 1963; Николов 2022).

[16]. ЦДА, ф. 405, оп.7, а.е. 2, л. 148.

[17]. ЦДА, ф. 549, оп. 3, а.е. 11, л. 380 гр.-393 гр. Подобна липса на подготовка се наблюдава и при канонизацията на Левски от алтернативния Свети Синод на Българската православна църква през 1996 година, обслужваща също конюнктурни политически цели (Тодорова 2009:322, 330).

[18]. ЦДА, ф. 1318к, оп. 1, а.е. 3310, л. 1.

[19]. Пак там, а.е. 5190, л. 1-8.

[20]. Пак там, а.е. 389, л. 1.

[21]. Пак там, ф. 549, оп. 3, а. е. 50, л. 25; а.е. 11, л. 348.

[22]. Врачански митрополит Калиник (1931-2016) – завършва Духовна академия (1956), специализира в Москва (1960-1962), протосингел на Доростолски и Червенски Софроний (1962-1970), агент на Държавна сигурност (1968), игумен на Рилския манастир (1970-1974), избран за архиерей (1974) с помощта на Държавна сигурност по подобие „избора“ на Старозагорски Панкратий (1967), Пловдивски Варлаам (1968) и Видински Филарет (1971) и на Български патриарх Максим (1971) (Методиев, 219-220, 281-283).

[23]. ЦДА, ф. 405, оп. 11, а.е. 1185, л. 1-4.

[24]. Пак там, а.е. 229, л. 1-45, 61-66.

[25]. Пак там, л. 1-22.; а.е. 185, л. 1-4.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там, ф. 990, оп. 2, а.е. 40, л. 3-35; ф. 405, оп. 11, а.е. 229, л. 23-48.

[28]. Пак там, а.е. 108, л. 48-50; а.е. 116, л. 49-50.

[29]. Пак там, ф. 1Б, оп. 89, а.е. 351.

[30]. Пак там, л. 105-106.

[31]. Крум Дамянов (1937) – възпитаник на Л. Далчев, автор на момументите „Бранителите на Ст. Загора“ (1977), „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981), „Асеневци“ във Велико Търново (1985), идеен проект за комплекс „Камбаните“ в София (1978) и други.

[32]. ЦДА, ф. 990, оп. 2, а е. 40, л. 506.

Изображения: авторът Жоржета Назърска. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ex0