The three genres in Eastern Church Hymn – from the ancient authors to the present

Ясен Божилов[1]

Абстракт:

В статията е направен анализ на развитието на източноцърковното пение. Разделяне на мелодиите по родове: диатоничен, хроматичен и енхармоничен. Възгледите на Античните философи за трите музикални рода. Възгледите на видни църковни музикоучители за трите рода. Способността на музикалните родове да въздействат по различен начин на слушателите.

Ключови думи: музикален род, философи, диатоничен, хроматичен, енхармоничен.

Abstract:

In this article an analysis of the development of Eastern Church singing is made. Division of melodies by musical genera: diatonic, chromatic and enharmonic. Ancient philosophers’ views on music and the three musical genera. The views of eminent Church musicologists on the three musical genera. The ability of musical genera to affect listeners differently.

Key words: musical genera, ancient philosophers, diatonic, chromatic, enharmonic.

***

На мнозина се е случвало да почувстват полъх от мистична атмосфера, чувайки източноцърковно пение в храма. И въпреки, че доброто изпълнение е за предпочитане, не винаги това усещане е свързано с професионализма на певците. Пението е свързано с молитвата по неразривен начин, затова и въздействието което то оказва понякога оставя спомени за цял живот.

Източноцърковното пение е монодийно, тоест изпълнява се само една мелодия по едно и също време. Типовете мелодии които се пеят се разпределят в няколко групи, за които се използва терминът „род“. Има три музикални рода, запазени и до днес в църковнопевческата традиция. Тяхното начало е поставено още от античните философи. Това дава възможност на всеки който е вкусил от хармонията на това църковно изкуство да се докосне, макар и косвено до античността. Трите музикални рода са: диатоничен, хроматичен и енхармоничен. Всеки от тях влияе върху душата по различен начин, затова се казва, че всеки от тях има различен итос[2]. За обличане в музика на богослужебни текстове, църковните отци и учители са подбрали само този тип мелодии, които са подходящи за църковна употреба.

Църковното пение се заражда и започва развитието си веднага след основаването на Христовата Църква. Текстовете които се използвали за богослужение били предимно псалми и фрагменти от Стария Завет на Свещеното Писание[3]. Съответно и мелодиите на християнските песнопения в началото наподобявали синагогалното пение[4]. Псалмопението било практикувано при създаването на Христовата Църква, и продължило след нейното развитие[5]. Малко по малко се добавяли нови текстове които се съчетавали със стихове от псалмите. Заедно с това към мелодиите християните започнали да добавят нови музикални елементи[6]. В този период текстовете и мелодиите на песнопенията се предавали устно. Все още нямало установена нотация за църковни песнопения. Но дори малкото текстове които християните успявали да запишат били унищожавани в по-голямата си част в разгара на кръвопролитните гонения[7]. Едва след подписването на Миланския едикт през 313 година, когато християнството станало позволена религия, започнало постепенно систематизиране и развитие на църковната химнография.

Въпреки това, още от първите векове църковните отци започнали да взимат отношение към чистотата и пригодността на мелодиите, които се използват за богослужебни химни.

Първият който взел отношение за това коя музика е полезна и коя вредна за църковна употреба е Климент Александрийски.

В своя труд „Динамика в осмислянето на църковното пение в периода IV-VI век (Аксиология и праксиология)“  доцент д-р Любомир Игнатов анализира делото на Климент Александрийски, и казва, че в епохата, в която Климент живее (II-III век), църковната музика навлиза в един от своите важни стадии на развитие[8]. Тази важност произтичала от мощното влияние на светската музика[9], на която църковните отци и учители следвало да се противопоставят.

За да систематизира различните типове мелодии Климент Александрийски използва теорията на античните философи за трите рода.

В шеста книга на „Стромати“ Климент отхвърля хроматичния род за богослужебна употреба, като пише: Хроматическите хармонии трябва да бъдат предоставени на безсрамната дързост на нецеломъдрената музика [10].

По подобен начин, в четвърта глава на втора книга „Педагог“, той пише, че хроматичните звуци са толкова фатални за морала, колкото и отровните напитки[11].

Пет века по-късно св. Йоан Дамаскин ще разграничи различните нюанси на хроматичните мелодии, отново ще отстрани неподходящите, но други ще приеме за полезни[12].

В случая е важно свидетелството, че античните родове още в самото начало на развитието на източноцърковното пение са послужили за основа на систематизацията му. Тези родове определят интервалите между степените на тетрахорда[13]. Данни за тяхното осмисляне има още от V-ти век преди Христа. В основата на античното мислене не е стояла октавата, а тетрахорда[14]. Именно тетрахордите по своята структура се разделят на три рода: енхармоничен, хроматичен и диатоничен[15].Интервалите между четирите степени на диатоничния, хроматичния и енхармоничния тетрахорд са прецизно систематизирани още от античните философи.

Антични философи с отношение към музиката

Един от първите философи, които подходили научно към музиката бил Питагор. Той живял в началото на VI-ти и края на V-ти век преди Христа. Занимавал се е с философия, но вниманието му било силно привлечено и от музиката. По това време музиката съществувала и като изкуство и като наука, която била част от философията. За питагорейците[16] изучаването на музика бил един от начините за опознаване на света[17]. Питагор определя основните музикални отношения – кварта, квинта и октава посредством числови отношения. Той  свързал музиката изцяло с числата и техните отношения, но разбирал и силата на емоционалното ѝ въздействие [18].Неговите последователи, наречени питагорейци продължавали да развиват идеите му. Диоген Лаертски пише, че питагоровата организация просъществувала още 9-10 поколения след него[19].Определянето на главните тонове и съзвучия посредством числа и техните съотношения от Питагор и неговите последователи дало възможност да се систематизират различните типове мелодии.

Между питагорейските философи най-много се е занимавал с музика философът Архит от Тарент. Живял е в периода между 435 и 360 година преди Христа[20]. Съществува вероятност много от предложенията направени от Архит, впоследствие да са включени в музикалния трактат на Евклид Александрийски[21] „Делене на канона[22]“. Архит е един от първите, които определят и анализират трите музикални рода: енхармоничен, диатоничен и хроматичен[23]. Той установява интервалите на трите вида тетрахорди посредством математически съотношения. От този момент започва дългогодишен анализ на интервалите от различни философи.

Друг философ, взел отношение към музиката бил Платон, който живял в периода от 427 до 347 година преди Христа[24]. При първото пътуване на Платон до Италия (388 година преди Христа) той се запознал с Архит. Тяхната дружба продължила с години. За Платон освен приятел, Архит бил и важен източник на знания за питагорейството[25].

Платон бил млад съвременник и слушател на Сократ. Впоследствие станал родоначалник на философската традиция наречена платонизъм. В 387 година преди Христа той основал философска школа която нарекъл „Академия“. Сред учениците на Платон бил и Аристотел[26].

Платон, повлиян от Питагор, продължил да се занимава с теорията на музиката. Той установил, че музиката може да служи за възпитание. По думите на Кристина Япова: Платоновото послание е, че музиката е „главната храна“ за възпитание[27].

В своята творба „Държавата“ Платон описва различните видове хармонии, едни от които са подходящи за възпитание, а други напротив, имат негативно въздействие[28].

Сред учениците на Платон, които впоследствие станали преподаватели в Академията били Евдокс Книдски, Хераклид Понтийски, Ксенократ, Филип Опунтски и други.

Но най-значимият ученик на Платон бил Аристотел. Той живял в периода от 384 до 322 година преди Христа[29] и основал своя философска школа в Атина през 335 година преди Христа.

Аристотел възприел голяма част от теориите на Питагор и Платон за числата, но настоявал, че сетивният опит е по-важен и категорично отхвърлял базовата роля на числото. Отнасял се по-сериозно към инструменталното изпълнение, за разлика от Платон, който отричал свиренето на музикални инструменти като сериозно занимание[30].

Аристотел също определял музиката като способна да влияе върху душевните преживявания. По неговите думи: Хармониите u песните са много близки дo истинската npupoдa на гнева, кротостта, мъжеството, разумността, на всички техни противоположности u на другите нравствени качества[31].

Аристотел създал науката „хармоника“ в която важен елемент се явява сетивното възприятие. След като положил основите, неговия ученик[32] Аристоксен, описал детайлно интервалите, които характеризират трите музикални рода.

Аристоксен се е родил в южно-италианския град Тарент около 360 година преди Христа[33]. Той подобно на Архит казва, че мелодиите се делят на три рода: диатоничен, енхармоничен и хроматичен[34].

Продължавайки пътя зададен от Аристотел, Аристоксен отричал концепцията за абсолютна тежест на числото. Той давал превес на чувственото възприятие чрез сетивата, за разлика от питагорейците които приемали числата и техните съотношения за основа на всичко.

Питагорейците били философи и математици, но не и музиканти. Докато Аристоксен се занимавал с тази наука като музикант което му давало  различен поглед. Именно по тази причина, Аристоксен, а не питагорейците, може да се счита за създател на първата пълноценна музикална теория[35].

По думите на изследователя Герцман, от времето на Аристоксен (IV-ти век преди Христа) до епохата на Боеций (края на V-ти век), античната музикална теория е постулирала едни и същи положения[36].

Аристоксен определил терминът интервал като разстояние между два тона, които не са на една и съща височина[37]. Също така той дава значение на понятието „звукоред“. Определя, че звукоредът съдържа два или повече интервала[38].

Интервалите с които се боравило в античността били различни от тези, които днес се използват в западната теория на музиката. Целият тон се делял на две части, които не били равни. Най-малкият интервал се е наричал „лейма“ (τὸ λεῖμμα – гръцки, остатък), той бил по-малък от полутон [39]. Другият се наричал „апотоми“ (ή αποτομή – гръцки отрязък), той бил по-голям от полутон[40]. Но това е само малка част от палитрата с различни интервали, които Аристоксен описва, за да определи трите рода: диатоничен, хроматичен и енхармоничен.

Освен него, голямо множество антични философи са се занимавали с определянето на интервалите на трите рода. Между тях са Ератосфен, Птолемей, Дидим, Архит и др. и тъй като определяли интервалите като отношения, всеки от тях имал свой метод. Това водело до известни различия в теоретичната големина на едни и същи интервали. Нямало единен стандарт[41]. Но принципът за определяне на тетрахордните родове бил един и същ[42]. Разликата се състояла в нюанси при измерването на големината на интервалите. Много преди Аристоксен е имало теоретични обосновки на музиката, които не са достигнали до нас[43]. Но може да се каже, че именно на него дължим голяма част от знанието за музикалната теория на Древна Гърция, достигнала до нашата епоха[44].

Написаният от него трактат „Елементи на хармонията“ е претърпял много повреди както от условията на времето така и от преписвачите. До нас са достигнали само отделни фрагменти от него[45]. Но до нашето време е достигнал друг труд, който в известна степен преповтаря казаното от Аристоксен. Това е трактатът на Клеонид „Въведение в хармониката“.

Клеонид живял в периода между II-ри и IV-ти век. Трактатът е написан не по-рано от II-ри век[46]. Но въпреки, че е написан през новата ера, се приема за паметник на древногръцката теория на музиката. Съдържа теорията на Аристоксен, включително с тези части които са изгубени[47]. Клеонид също описва трите музикални рода: диатоничен, хроматичен и енхармоничен[48].

Във „Въведение в хармониката“ той прецизно показва от какви интервали се състоят тетрахордите на трите рода. За да обозначи интервалите които са по-малки от кварта, Клеонид използва термините: диеса, полутон, тон, триполутон, дитон и други[49]. Дитонът е съставен от два цели тона. Триполутонът се равнява на тон и половина. Въпреки, че „диеса“ и съвременният „диез“ имат сходно звучене, това са различни термини. „Диеса“ се наричал интервал който има различни стойности според музикалния род[50].

Трите музикални рода се отличават един от друг по следното разпределение на интервалите:

-Диатониката съдържа тон, тон и полутон[51]. Но има изключения[52].

-Хроматиката съдържа триполутон (тон и половина) и два полутона[53]. Но и тук има няколко разновидности[54].

-Енхармониката съдържа дитон, диеса, диеса[55].Според систематизацията на Клеонид енхармоничниата диеса е интервал, който се равнява на четвърт тон[56].

Както се вижда от трактата на Клеонид, хроматиката имала няколко разновидности. Трудно е да се прецени дали Климент Александрийски е възроптал срещу някоя от тези разновидности, или по-скоро срещу светската интерпретация на хроматичния род. Възможно е в този период хроматичните мелодии да са навлизали в богослужението със светски ритъм, носейки духа на сцените и увеселенията[57], поради което той да е реагирал така категорично.

Освен Климент много други отци и учители на църквата се включили в тази борба срещу осветскостяването на богослужебната музика. По думите на доц. д-р Любомир Игнатов, освен Климент Александрийски (починал около 216 година), в тази борба участвали Тертулиан (около 160-220 година), св. Киприан епископ Картагенски (починал 258 година), блажени Йероним (роден 347 година), св.Василий Велики (330-379 година) и св. Йоан Златоуст (починал 407 година[58]). Постепенно в източната част на Църквата започнали да се обособяват традиции в църковнопевческото изкуство. В свое време тези традиции започнали да се пренасят и на Запад.

Църковна музика в западната част на Църквата

Животът и дейноста на западните музикални дейци показват, че църковната музика на Запад се развива на основата на източната църковна музика[59].

Един от първите, които пренесли на запад източноцърковното пение бил св. Иларий епископ Пиктавийски[60]. Той живял в периода между 315 и 367 година[61]. Прославил се като защитник на православието срещу арианската ерес. Дори получил прозвището „Атанасий на Запада[62]“. Но поддръжниците на арианството успели да провокират неговото заточение в Мала Азия. По време на четиригодишното си заточение в Мала Азия, област Фригия, св. Иларий усвоил източноцърковната песнена традиция. Затова когато се върнал в управляваната от него Пиктавийска епархия, той въвел пеене по източен образец, изпреварвайки с десетилетия св. Амвросий Медиолански, който също пренесъл източното пение на Запад.

Св. Амвросий Медиолански се е родил около 333-334 година в град Трир в Галия[63]. След смъртта на баща му семейството на св. Амвросий се преселило в Рим[64]. Там светителят получил образованието си[65]. През 374 година той заел епископската катедра в гр. Медиолан (днес Милано [66]). Св. Амвросий написал много литургически химни[67]. Той използвал източния, сирийски образец и въвел в Западната Църква антифонното пеене[68].Медиоланският светител заменил имената на древните тропоси[69]: дорийски, лидийски, фригийски и миксолидийски на първи, втори, трети и четвърти глас[70].Това пеене било известно като „Амвросиански напев“. Впоследствие папа Целестин I (422-432 година), който като младеж бил енориаш при св. Амвросий, го разпространил в Рим [71].Амвросианските мелодии по строеж запазвали сходството си с източните мелодии[72]. Св. Амвросий е известен и с това, че е умеел да използва благотворното въздействието на музиката върху душите на богомолците[73].

Друг църковен отец, който има заслуга за развитието на източно църковното пение на Запад е Дамас I папа Римски[74], който управлявал Римската епископска катедра в периода между 366 и 384 година. Той е причина за широкото развитие на църковното пеене в Италия по негово време. Неговата музикална дейност се отличавала със силно източно влияние[75].

Друг представител на Римския престол с влияние върху църковната музика е св. Григорий Велики, папа Римски. Той живял в периода от 540 до 604 година. Роден е в гр. Рим, в семейството на сенатор Гордиан и съпругата му Силвия. През 575 година се поселил в манастир като монах. От 579 до 585 година  като дякон пребивавал в Константинопол при двора на император Тиберий II, излпълнявайки длъжността нунций на папа Пелагий II[76]. Престоят в Константинопол оказал силно въздействие върху неговите музикални възгледи. Това повлияло на литургичната му дейност, впоследствие като Римски папа[77].

Св. Григорий преименувал древните тропоси иподорийски, иполидийски, ипофригийски и ипомиксолидийски в производни на тези, които св. Амвросий бил преименувал на първи, втори, трети и четвърти глас. По този начин 200 години по-рано от св. Йоан Дамаскин той въвел осмогласието на Запад[78]. Песнопенията от този вид пеене станали известни като „Григорианско пеене[79]“. Тези григориански песнопения, които са познати днес използват само диатоническия род[80]. По думите на Петър Динев,  Западната църква възприела схващането, че хроматичния род не е подходящ за църковна употреба и затова Григорианското пеене било построено само върху диатоничните гами[81]. Въпросът дали това се е случило още при св. Григорий, който добре познавал трите музикални рода е предмет на дискусии[82].

Прочетете още „Трите рода в източноцърковното пение – от античните автори до днес*“ →

About irmos as a church singing and hymnographic phenomenon

Ясен Божилов[1]

Абстракт:

В статията е направен анализ на възникването на ирмосите, в контекста на развитие на химнографията и използваните в древност библейски песни от Свещеното Писание. Описва се мястото на ирмосите в богослужението, като част от църковният жанр „канон“, който се изпълнява по време на Утренята. Показани са примери, които способстват за разбиране на връзката между библейските песни и празничните канони. Разглежда се значението на Катавасиите, като съвкупност от ирмоси, както и тяхното влияние върху годишния богослужебен цикъл.

Ключови думи: Ирмос, библейски песни, канон, катавасии, църковно пение, църковна химнография.

Abstract:

The article analyzes the emergence of irmos, in the context of the development of hymnography and the biblical songs from the Holy Scriptures used in ancient times. The place of the Irmos in the worship service is described, as part of the church genre “canon” that is performed during morning worship service. Examples are shown that contribute to the understanding of the relationship between biblical songs and the festive canons. The significance of the Catavasias, as a collection of irmos, is examined, as well as their influence on the annual worship service cycle.

Keywords: Irmos, biblical songs, canon, catavasias, church singing, church hymnography.

***

Когато конете на фараона навлязоха с колесниците му и с конниците му в морето, Господ обърна върху им морските води, а Израилевите синове минаха презсред морето по сухо (Изход 15:19).

Това е част от песента, която Моисей и израилевият народ запели след като по чудесен начин преминали по сухо през Червено море. Те песнено възхвалили Господ в знак на благодарност за това, че Той ги защитил и избавил от преследващите ги фараонови колесници и конници. Цялата песен е описана в книга Изход, 15-та глава, от 1-ви  до 19-ти стих.

В Свещеното Писание са описани и други случаи при които израилският народ пеел хвалебни песни. Нашият Спасител, Господ Иисус Христос при установяване на тайнството Евхаристия, на Тайната вечеря пял с учениците си хвалебна песен (Матей 26:30; Марк 14:26). По думите на доц. Любомир Игнатов в дисертационния труд: Динамика в осмислянето на църковното пение в периода IV-VI век (Аксиология и праксиология), с това си действие Спасителят  осветил пеенето за богослужебна употреба[2]. В древност когато църковната химнография все още не била развита, християните използвали преимуществено Псалтира за богослужения. Но заедно с него използвали и дванадесет библейски песни.

С развитието на химнографията възникнали различни църковни жанрове, като кондаци, стихири и др. Последен възникнал канонът, който е свързан с библейските песни посредством първите строфи на всяка песен, които се наричат ирмоси. Те са отобраз на библейските песни в храмовото богослужение.

Така например в ирмоса на първа песен за Кръстовден се възпява същото събитие, което беше споменато по-горе, за преминаването през морето на израилския народ, но с други думи:

Кръст начерта с жезъла си Моисей и пряко пресече Червеното (море) за вървящия пеша израилски народ, а когато го простря обратно над фараоновите колесници и очерта нашир, съедини водата – непобедимото оръжие; затова нека пеем на Христос, нашия Бог, защото се прослави[3].

Както се вижда от горните редове, същото чудесно преминаване през Червено море отново е възхвалено, но вече погледнато от новозаветна гледна точка. Възпява се Христос нашият Бог, който е извършил това велико чудо. По този начин в първите строфи на канона заедно с историческите факти се преплитат догматични истини на вярата. Пее се на Христос, Който е същият Бог, който е направил в древност чудото.

Но за да се вникне в същността на ирмосите, следва да се проследи тяхното възникване и развитие, както и предхождащите ги богослужебни последования.

Възникване на канона като химнографски жанр

Първи сведения за молитвите в древната църква получаваме от книга „Деяния на св. Апостоли“. Преди празника Петдесетница, учениците пребивавали в горницата в молитва и моление (Деян. 1:13-14). Чудесното слизане на Светия Дух се извършило върху събралите се около 120 Христови последователи, но веднага след последвалата проповед на св. апостол Петър към Църквата се добавили още 3,000 души, които веднага се кръстили, като всички заедно участвали в преломяването на хляба и молитвите (Деян. 2:42).

Първите християни не са били облагодетелствани като нас с множество християнски книги. Те са имали Господнята молитва „Отче наш“, дадена от самия Спасител, Малкото славословие и други молитви, но те са били твърде малко на брой. Основна книга за техните богослужения е бил Псалтирът. През следващите десетилетия и дори векове, основната задача и първа цел на верните Христови последователи е било да запазят живота и вярата си сред незатихващите гонения от страна на езичници и иудеи. По това време физически не е било възможно да се твори църковна поезия, нито да се запази ако някъде евентуално възникне. Затова през първите три века за богослужения се използвали предимно Псалтир и фрагменти от Свещеното Писание[4].

Едва през IV-ти век възниква църковната химнография, което в превод от гръцки език означава химнотворчество, като под термина се има предвид „богослужебна песенна поезия”. Тя започва да се развива след Миланския едикт, с който се спирали гоненията срещу християните[5].

Първоначално дванадесет песни от Стария Завет и от Новия Завет били поместени в края на византийския Псалтир[6]. Наричали се библейски песни, за да се различават от псалмите.

Десет от тях са от Стария Завет, а две са от Новия Завет. Тези песни се изпълнявали на утренята. Постепенно към тях започнали да добавят строфи, които се пеели като припеви. Остатък от това древно пеене можем да видим на утренята, когато след възгласа на свещеника „Богородицу и Матер Света в песнех возвеличим“ започва да се пее: „Честнейшую херувимъ и славнейшую без сравнения серафмъ, без истления Бога Слова рождшую, сущую Богородицу тя величаем”[7]. 

На утренята се повтаря тази песен като припев, докато се казват стиховете от песента на Пресвета Богородица, описана от св. евангелист и апостол Лука (Лука 1:46-55).

По подобен начин в началното развитие на химнографията се добавили стихове и към другите библейски химни. Постепенно добавените строфи ставали все повече и повече, докато се сформира определено правило за писането им. Заимствани от античната практика, тези поетични строфи (тропари) спазвали определена ритмична стъпка. Първият, който се наричал „ирмос“ служел за образец на останалите.

Така през VII-ми век се стигнало до възникването на нов църковен жанр наречен канон, който възниква като допълнение към библейските песни[8].

Канонът представлява порядък от песнопения съставени по образец и следващи строго определено правило на подреждане. Въпреки че се чете или пее по време на утренята, канонът е самостоятелен църковен жанр[9]. Впоследствие през VIII-IX век канонът се налага като един от основните жанрове, а в периода на Късното средновековие той заменя в богослуженията библейските песни[10]. Като уточнение е редно да се спомене, че в настоящото съчинение, термините „строфа“ и „тропар“ се използват като взаимнозаменяеми.

Както се спомена, в древност използвали дванадесет библейски химна, но 2 отпаднали, а други два били слети в един, затова канонът се фокусира върху 9 песни. Всяка песен има по няколко тропара. От Старозаветните песни извън канона останали песента  на Девора (Съдии 5:2-31) и песента на Езекия (Исаия 38:11-20). Така от Стария Завет останали 8 химна. А двете песни от Новия Завет – тази на Захария от Лука 1:68-79 и песента на св. Богородица от Лука 1:46-55 са събрани в една песен – девета[11].

При написването на пълния канон се съблюдава следното правило: Всяка песен от канона да има ирмос и последващи тропари, които преповтарят ритмичната му стъпка. Ирмосът служи за основна връзка между канона и библейските песни. Другите строфи може да са поетичен преразказ на житието на някой светец с преплетени молитви към него.

Деветте ирмоси са посветени съответно на:

Първа песен на Моисей (Изход 15:1-19),

Втора песен на Моисей (Второзаконие 32:1-43),

Песен на пророчица Анна (1 Царства 2:1-10),

Песен на пророк Авакум (Авакум 3:1-19),

Песен на пророк Исаия (Исаия 26:9-19),

Песен на пророк Йона (Йона 2:3-10),

Песен на Азария (Даниил 3:26-45),

Песен на тримата отроци (Даниил 3:57-90).

Девета песен обединява две библейски песни. Тази на Пресвета Богородица и другата на пророк Захария (Лука 1:46-55, 68-79)[12]. Най-често използваният вид на канона е с 9 песни от които липсва 2-ра песен, тъй като тя е с покаен характер, който не е подходящ за всички празници. Всяка песен се състои от ирмос и няколко строфи под него, като пред всяка строфа се казва припев, с изключение на ирмоса, който се чете без припев. Текстовете под ирмоса повтарят същата ритмична стъпка, което означава, че сричките и ударенията са на същите места както при образеца (ирмоса). Редно е да се отбележи, че в ирмосите се преплитат както сюжетът на библейската песен, така и темата за празника за който са писани.

Ирмосите като образец на отделните канонни песни

Ирмосът е първата строфа във всяка песен от канона. Както по-горе бе посочено, най-ранните подобни текстове представляват поетично възпроизвеждане на стихове на библейска песен. Той служи за образец при съставянето на следващите строфи[13]. Първоначално авторите на каноните били автори и на ирмосите им. По-късно, при писането на нов канон започнали да използват вече съществуващи ирмоси[14]. След като един път са избрани ирмосите, вече са налице както гласът[15] на който ще се пее новият канон така и метриката на песните от канона. Метрика се нарича ритмическата структура на ирмоса. Затова следващата стъпка на мелотвореца е да съчини останалите строфи от песните така, че ирмосът да служи за образец, а всяка строфа под него да има сходно разпределение на ударените срички. Отличен пример за изпълнена метрика и прецизно описание на същата, намираме в превода на новобългарски език на канона на пресвета Богородица от иконом Кирил Дидов. В края на изданието на Молебен канон на пресвета Богородица (малък)[16] намираме описани както броя на ударените срички, така и мястото им във всяка строфа на песните от канона.

Ирмосите като катавасии

Катавасията е ирмос, който се пее в края на съответната песен. Наименованието катавасия произлиза от гръцкия глагол καταβαίνω „слизам“ и е свързано с начина ѝ на изпълнение в древност. Тогава  всички певци слизали от двете страни на храма в средата, където заедно изпявали катавасиите[17]. Има и още една версия за произхода на термина Катавасии, пак от думата слизане, но в смисъл поставяне долу[18]. Ирмосът слиза и се поставя долу под останалите строфи и се изпява. В началото го изпяваме и се осъществява връзката с библейската песен, но накрая отново се изпява и пак се прави тази библейска връзка, другите текстове в песента може да са само за празнуемия светец, но в началото и в края се затваря песента с темата за Моисей или Йона или Старозаветните отроци, съобразно номера на песента. Относно пеенето на катавасиите има разлика между Цариградския и Йерусалимския устави. Съгласно научния труд на доц. д-р Любомир Игнатов: Псалмопението, Духовно-музикална съкровищница на двата Завета: Според изискванията на Йерусалимския типик всяка (катавасия) се изпълнява в края на съответната ѝ песен на канона, а според Цариградския – всички наведнъж след прочитането на канона[19].

Ирмосите като връзка с библейските  песни

Думата „ирмос“ идва от гръцки и означава свързвам или връзка[20]. От една страна ирмосите осъществяват връзката между отделните песни на канона, но от друга страна, чрез тях се осъществява преплитането на библейски теми от Стария Завет и празникът за който е писан химнографския текст. Въпреки, че каноните се съставят за конкретен празник, между всички тях има връзка. Тази връзка се състои в общата структура, чиито ред стриктно се спазва при написването  им. Както вече се спомена, всяка песен има насоченост, която е свързана със събития в Стария Завет, които иносказателно подсказват за други събития в Новия Завет и църковната история. Връзката между иносказателният смисъл в Стария Завет и празникът, който молитвено се споменава се осъществява в ирмосите – които стоят в началото на всяка песен. В някои случаи този паралел се изразява и в тропарите на песента, но това не е абсолютен закон. Реално, ирмосите са опората, за която се закачат останалите строфи.

Прочетете още „За ирмосите като църковнопевческо и химнографско явление*“ →

Иван Денев

На 6 август светата Църква чества празника Преображение Господне. Само две по-големи празненства (Успение Богородично – 15 август и Отсичане честнáта глава на св. Иоан Кръстител – 29 август) го делят от началото на църковната година (1 септември). Мястото на празника в църковния календар като че ли създава известно недоумение във връзка с хронологията на евангелските събития. От светото Евангелие знаем, че Преображението на Господ Иисус Христос станало малко преди Неговите кръстни страдания. Следвайки древно предание Евсевий Кесарийски (починал 340) и св. Иоан Дамаскин (починал 750) съобщават, че Господ се преобразил 40 дни преди кръстната Си смърт, събитие, което ние честваме на Велики петък[1].

Ако изходим от това предание следва да се приеме, че Преображението Господне би трябвало да се чества в началото на светата Четиридесятница. Но свeтите отци, които съставяли църковния типик, сметнали за неуместно този голям и радостен празник да се чества в дни определени за покаяние и изправление, поради което го принесли в друго по-подходящо и удобно за Църквата време. Имайки предвид вътрешната духовна връзка между Преображението и страданията на Господа (кръстната смърт на Спасителя), ясно отразена както в светото Евангелие, така и в богослужението, те отредили честването на празника да става на 6 август – 40 дни преди Кръстовден (Въздвижение на светия Кръст), когато отново честваме кръстната смърт на Спасителя[2].

Връзката между Преображението и Кръста Христов намира и друго своеобразно отражение в богослужебния устав. На Втората неделя от Великия пост светата Църква чества паметта на св. Григорий Паламá (1296-1359), чието учение за таворската светлина до голяма степен разкрива догматическия и мистичен смисъл на празника.

Но има и друга причина за особеното местонахождение на празника. Работата е в това, че разположението на празниците в годишния богослужебен кръг се обосновава не само от хронологията на евангелските събития, но до голяма степен и от последователността в тяхната духовност. Всеки празник е израз на една или друга проява на Божия промисъл за спасението на човека. Следователно всеки празник е етап в нашето възхождане към Бога.

Какво място заема празникът Преображение Господне в нашето духовно възхождане към Бога? – Отговор на този въпрос намираме в творенията на св. Теодор Студит (759-826). В едно свое поучение той пише: „Нека ни бъде известно, че великите Господски празници ни напомнят тайната на идването в плът на Господа, Спасителя наш Иисус Христос, като например: как се е родил, как се е кръстил, как е бил погребан, как възкръснал в третия ден и как се възнесъл в слава. Празникът на Неговото славно Преображение ни открива и предобразява състоянието на бъдещия век. Защото, както Неговото Лице просияло подобно на слънце и дрехата му станала бяла като светлината на деня, така Той ще слезе от небесата като мълния със сила голяма и с много сила и страшна слава ще съди целия свят“[3].

Казаното от св. Теодор Студит намира потвърждение в Свещeното Писание. Св. евангелист Матей, като предава проповедта на Господа за кръстоносенето, съобщава и следните думи на Спасителя: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си, със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му “ (Матей 16:27). Следващият стих от светото Евангелие доутвърждава това: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си “(Матей 16:28). По евангелист Марк текстът гласи: „…докле не видят царството Божие, дошло в сила “ (Марк 9:1). Цитираните текстове имат предвид Преображението на Господа, за което евангелистите повествуват по-нататък (Матей 17:1-8; Марк 9:2-8). Заедно с това те разкриват и вътрешната идейна връзка между него и Второто Христово пришествие. „Желаейки да просвети апостолите и да им покаже в какво ще се състои тази слава, с която Той ще дойде, (Христос) им открива тази слава още в този живот, щото те и особено скърбящият (апостол) Петър, да не се опечалят за своята смърт, както и за смъртта на своя Господ[4].“

Преображението Господне, макар по време да предшествало кръстната смърт на Спасителя и Неговото Възкресение, утвърдило вярата на апостолите в Неговото Божество. Заедно с това за тях то било предобраз на Второто Негово пришествие. Оттук вече като че ли става по-понятно, защо светата Църква чества празника Преображение Господне след всички други Господски празници, непосредствено пред празника Успение Богородично, на който ние не само прославяме смъртта (успението-заспиването), Божията Майка, но и нейното възкресение и вход в бъдещия живот.

Ако Преображението Господне, както вече казахме, е предобраз и откриване тайната на бъдещия век, то от значение за нас вярващите е да знаем, че именно този празник ни открива бъдещето на света и човека.

Песнопенията на празника говорят, че таворската светлина при Преображението Господне е не само предобраз на бъдещото идване на Иисус Христос на земята, но преди всичко същностна слава на Неговото Божество. Със Своето Преображение, според църковната песен, Господ „предвечното съкровено тайнство напоследък направи видимо “ (З-та Стихира на Господи воззвах, Велика вечерня, глас 4-ти), „като показа на Своите ученици славата на Своето Божество “ (2-ра Литийна стихира, глас 2-ри). Явилата се на Тавор слава Божия, според св. Ефрем Сириец (починал 372), „Му принадлежала преди вековете, заедно с Отца (Иоан 17:5)… Тази слава на Своето Божество, невидимо и скрито в човешкото естество, Той показал на планината. Защото те видели Лицето Му да блести, подобно на мълния, а дрехите Му били бели, като светлина[5]“.

Въпросът за божествения характер на таворската светлина е изследван многократно. Ценни мисли в това отношение ни е оставил св. Григорий Паламá, архиепископ Солунски. Следвайки светоотеческата традиция той учи, че тя е непостижима за човешкия ум. Това, разбира се, било ясно подчертано и разкрито още в богословието на светите отци и учители на Църквата от първите векове. Св. Василий Велики (330-379) пише: „Постигането на същността Божия е над възможностите на човека и на всяка разумна твар[6]“. Заслугата на св. Григорий се заключава в това, че той не само развил в пълнота светоотеческото учение за непостижимостта на Божията Същност, но заедно с това развил и обосновал православното учение за богообщението и богопознанието. Той направил ясно разграничение между понятията Божествена същност и Божествена енергия.

Св. Григорий Паламá учи, че човек не само не може да постигне същността Божия, но не може и да има с нея непосредствено общение. Такова общение е свойствено само на Трите Лица на Св. Троица.

Но това не означава, че човек не може да има общение с Бога или пък да познава Бога. Като творение Божие той е длъжен да осъществи такова общение. Всяко живо същество и цялата твар имат свое лично битие дотолкова, доколкото те са причастни на Божеството. Но тази причастност не е причастност на Божествената същност или на Божественото естество, но на Божествената енергия, която е външна изява на Божията същност. „Бог е и се нарича естество на всички същества, говори св. Григорий Паламá, защото всички те са Негови причастници и се образуват от Неговото причастие; не от причастието на Неговото естество, да не бъде, но от причастието на Неговата енергия, защото Той дава битие на всичко съществуващо и въобще – всичко за всички[7]“. Божествената енергия не е притежание само на някои от Лицата на Св. Троица, но, като енергия на Божията същност, принадлежи в еднаква степен на трите Лица на Св. Троица. „Тя, според св. Григорий, е същностна изява на Бога[8]“. „Ние знаем, продължава той, за Божествените Ипостаси, че у тях има единно движение и енергия. Животът и силата, които Отец има в Себе Си, не е нещо по-друго, отколкото у Сина; така че Син има също като Отца живот и сила, както и Свeтия Дух[9] “.

Тази единна и предвечна енергия на Св. Троица била проявена преди всичко в сътворяването на света. Или както се изразява св. Григорий: „Цялата твар е дело на трите Ипостаси[10] “ Или по-точно – „на Тяхната единна, несъздадена съприсносъщна енергия[11]“. Тази енергия пребивава в света като сила, която поддържа творението и го предпазва от разрушение. И което е особено важно, тя е онази дреха на славата, в която бил облечен Адам до грехопадението, „Адам, бидейки причастник на Божествената светлина и сияние, като наистина облечен в славна одежда, не бил гол и не чувствал срама на своята голота, но бил украсен повече, отколкото може да се каже, и отколкото са облечени сега мнозина със злато и венци, украсени с ценни камъни[12]“ Дрехата на славата, в която бил облечен Адам, след грехопадението отново облича падналото човешко естество в лицето на дошлия на земята Втори Адам – Господ Иисус Христос.

Славата на Неговото Божество била скрита на земята под образа на плътта, която Син Божи доброволно приел. В деня на Своето Преображение Господ я показал на Своите ученици и те я приели като светлина. В Евангелието се разказва, че когато Господ се преобразил пред учениците Си, Лицето Му светнало като слънце, а дрехата Му станала бяла, като светлина (Матeй 17:2). Тази светлина, според учението на свeтата Църква, не е била физическа и сътворена, а вечно и съприсъщно сияние на Божеството Христово. „Светлината на Преображението Господне, пише св. Григорий, не започва и не свършва, тя остава извън времето и пространството, неподдаваща се на външни чувства (осезание), макар да била съзерцавана с телесни очи…[13]“.

Ако по отношение на Божественото естество на Христа таворската светлина е естествена енергия на Неговото Божество, то по отношение на възприетото от Него човешко естество, тя е светлина на преобразяваното на това естество. Тази мисъл е ясно подчертана в следната църковна песен: „Очерневшее Адамово естество, преображся облистати паки сотворилъ еси, претворивъ е въ Твоего Божества славу же и свЪтлость“ (2-ра Стихира, стхира, глас 1-ви)

Като преобрази на Тавор Своето човешко естество, Господ Иисус Христос откри и за нас път за преобразяване, като ни показа и целта на човешкия живот – да се облечем в тази светлина. „С таворското чудо, отбелязва св. Григорий Паламá, Господ ни показа, какви ще бъдат одеждите на славата, в които в бъдещия век ще се облекат приближените Богу[14]“.

Прочетете още „Преображение Господне*“ →

Елеонора Димитрова Асенова

Performance of heterogeneous songs religion education in the kindergarten

Abstract

The central place in musical education in growing up the children takin up the place of singing. It is the most popular and comprehensive activity of performing in kindergarten. The children express their moods, thoughts, experiences and feelings throughout the songs. This paper considers the use of different kind of songs – religious (used for children in religious groups and Sundays schools), common (used in the basic musical education but can useful for a particular religious subject), folklore and some author’s songs (used in some specific religious performance) in the kindergarten religious education.

Увод

Песента е дълбоко заложена в човешката същност. Както речта без която човек не би могъл да се нарече такъв, така и песента, като симбиоза на слово и музика е органично свързана с неговата духовна природа. Тя е освен средство за общуване и предаване на емоционална информация, където думите са безсилни, но е и жизнено необходима за съществуването.

Пеенето играе съществена роля във възпитанието и обучението на подрастващите, тъй като е най-достъпната форма за музикална изява в детската градина. Още повече, пеенето е водеща дейност в музикалната педагогика за детската градина и в училище, според Николова (2004:64). Атанасова-Вукова определя песента, като едно от най-старите и ефективни средства за музикално-естетическо развитие и възпитание на детето  (Атанасова-Вукова  2019:219).

Детската песен синтезира информацията, опростява я и я доближава до децата чрез мислите и чувствата, които са вложени в нея. Димитрова пише, че пеенето като дейност е най-достъпно и най-близко до децата, а песента създава настроение и въздейства непосредствено върху детската психика (Димитрова 2013: 205). Песента е значима не само за музикалното възпитание и обучение, нейното влияние се простира отвъд тези граници обхващайки цялостното битие на човека, тя е важен фактор за неговото развитие още от най-ранната му възраст. Стоянова описва уникалната й способност, която се отразява в нейните свойства:

Свойствата на песента да всмуква интонационно-емоционална информация за всичко, което е свързано с човека и човечеството, както и свойството ѝ да излъчва тази интонационно-емоционална информация с огромна внушаваща сила, са определили нейното значение при формиране на човешката душевност въобще, особено на подрастващите (Стоянова 1985:20). 

В тази връзка песента притежава огромна сила на въздействие върху мислите и чувствата на децата и им помага да разберат по-добре заобикалящата ги действителност (Неделчева 1974:330). 

Песента, която носи в себе си този голям емоционален потенциал на въздействие съдържащ се в спойката между слово и музика (Атанасова-Вукова 2019:219), е основно средство в предучилищното възпитание и обучение. Религиозната педагогика си служи също с това средство, в по-малка или в по-голяма степен в зависимост от предпочитанията и възможностите на учителите по религия.     

При изпълнението на песни в обучението по религия в детската градина са включени много елементи – текст, мелодия, мимика, танц, игра, изпълнение на ритъм. Песента се съпреживява, разигравайки я в изпълнение от децата с помощта на учителя. Песните привличат децата и те ги изпълняват с голямо желание и вдъхновение, ако са правилно подбрани, като влияят пряко върху тяхната чувствителност, допринасят и обогатяват познавателните им способности.

В текущата разработка се използва методът на конкретните ситуации (case study) базиран на 13 годишен педагогически опит с деца в  детска градина, а също така и емпиричен експериментален метод.

Обект на изследването е възпитанието и обучението по религия в детската градина. Предмет на изследването са разнородните песни, които се използват във възпитателно-обучителния процес.

Цели  на изследването:

1.Да се обхванат и представят повече разнородни по жанр и националност песни, които са приложими и достъпни за децата в обучението по религия в предучилищна възраст.

2.Да се класифицират и да се свържат към една или повече теми от учебното съдържание по религия за детска градина.

3.Да се анализират и представят тези песни, които са интересни и достъпни за децата. 

Подготовка при изпълнение на песни в обучението по религия в детската градина

Изборът на песни за обучението по религия в детската градина трябва да бъде съобразен както с предучилищната музикална педагогика, така и с религиозната педагогика.

В тази връзка от музикална гледна точка, Киилу пише, че селекцията на песни се подбира внимателно, като се следи структурата на мелодията и нейният обхват да бъдат пригодни за детските гласове (Kiilu 2010:31-32). Това означава, че диапазона на песните трябва да отговаря на възрастовите характеристики на подрастващите. За трета подготвителна група Николова смята че,  работата за развитието и опазването на детския глас изисква песните да се пеят в удобна теситура „ре¹-си¹“ от първа октава и по изключение да се правят еднократни двукратни отклонения към високите и ниските тонове (Николова 1984:66).

За четвърта подготвителна група съответно тоновия обем се разширява от до¹-до².

Освен че е необходимо структурата на песента да отговаря на възможностите на детския глас, текста също трябва да е съобразен, както с отделната възрастова група (5-6 и 6-7-годишни), така и с религиозната тема (съдържание). Като за трета подготвителна група следва да е по-опростен за разлика от четвърта подготвителна група, където може да се усложни.

Макар и близки по години двете подготвителни групи се разграничават, защото може да се каже, че 5-6-годишни са деца, които вярват в приказки, докато 6-7-годишни са вече малки ученици. За III подготвителна група по този повод Росица Тодорова отбелязва, че детето живее все още в приказен свят и основното съдържание на вярата са фантазията, въображението и образите (Тодорова 2016:71). В IV подготвителна група логическото мислене взима превес и може да се каже, че детето вече стъпва уверено в друг стадий на развитие на неговата вяра – „митично-словесен“ (Андонов 2005:77).

Текстът се запомня по-лесно от децата, когато той се изобразява с невербални знаци с помощта на учителя по религия. По този начин се активизира емоционалната сфера на малките обучаеми, чрез умението им да си служат с мимика, жестове, и движение по време на пеенето съобразно със съдържанието на текста на музиката (Николова 1984:67).  

Именно на тези възрастови особености следва да се обърне внимание, когато се  разглежда текста на песента и се взима предвид дали той би бил разбираем за децата.

Преди да се пристъпи към изпълнение на песни от децата в обучението по религия в детската градина се проветрява помещението. Това се налага, тъй като  за пеенето е необходим въздух, който навлиза в  организма на пеещите. Това изисква той да е изчистен добре от прахови частици и вредни отлагания. Пеенето и говора са различни по интензитет свързан с поетото количество въздух тъй като при обикновеното дишане поетият въздух навлиза в дробовете и почти без да се задържа в тях, излиза, докато при говор и пеене въздухът остава известно време в тях, докато бавно и постепенно излиза през  трахеята (Векилова 1998:121). 

Децата се опитват да пеят в различни позиции – седнали с ръце зад гърба, както е възпитателната практика в детската градина, крак върху крак, свити напред и подпрени с ръце и така нататък. Това не е редно, защото затруднява дишането. Правилната позиция за пеене е изправено положение на тялото. Понякога се допуска децата да седят по време на пеенето в зависимост от ситуацията, но тогава от тях се изисква да бъдат с изправени гърбове и да поставят ръцете, опрени върху краката отпред.

Преди да се пристъпи към изпълнение на песни в обучението по религия е нужно децата да се разпеят, защото по този начин гласовият апарат се затопля и се подготвя за пеене. Тъй като пеенето е по-скоро средство в религиозното обучение, а не цел, то разпяването може да бъде съвсем кратко.

За предучилищна възраст едно от упражненията, което е подходящо за двете възрастови групи е заимствано от ДВГ Смехоранчета. Лесно е за запомняне и усвояване от децата, освен това им е интересно, тъй като се изпълнява с разнообразна динамика – силно и тихо. Транспонира се във възходяща и низходяща линия в рамките на диапазона за определената възраст.

Изображение 1: Разпяване

Източник: Екип „Смехоранчета – „Музикална репетиция“ – София, 2013, с. 9.

Видове песни в обучението по религия в детската градина

В обучението по религия в детската градина могат да се използват разнообразни песни, които да са съобразени, както с възрастовата характеристика на децата, така  и с целите и задачите на конкретната религиозна тема.  Това са:

– детски песни, които се използват в общото обучение по музика в детската градина, но са подходящи и за определена религиозна тема;

– религиозни детски песни, които са създадени за деца изучаващи религия в детска градина, в училище или в прицърковното училище от български автори;

– религиозни детски интернационални песни – руски, италиански, немски, английски и други, с адаптиран текст на български език;

– съавторски и авторски детски песни с по-общо съдържание и тясно специализирано за обучението по религия в детската градина;

– църковни песнопения подходящи за изпълнение от деца в предучилищна възраст. 

Детски песни за общото обучение по музика

В своята работа използвам широк обем от песни, предназначени за детска градина. Това са по-стари албуми, като Планинско поточе, което търпи няколко издания – от 1962 и 1970 година и Книга за музикалния ръководител в детската градина в две части (1984).  Съвременни музикални албуми за предучилищна възраст, които са от различни издателства – Аз съм в детската градина, Аз ще бъда ученик (Издателство Изкуства); Музикална приказка, Чуден свят (Издателство Просвета); Вълшебна пътечка към музиката (Издателство Булвест 2000); Песнички звънливи за дечица обичливи (Ваня Ангелова, Ели Станчева – детски песнички за деца от предучилищна възраст) и други. В някои по-нови издателства обаче добрите стари детски песни се интерпретират и видоизменят, като се представят за нови.

Песните могат да бъдат с конкретна религиозна насоченост, като Божа Майка, Великден иде, Молитва и с различна тематика, но подходяща за целите на  определената религиозната тема – Момче, момиче,  С мама и татко, С бои от дъгата и други. Могат да се използват и песни, които на пръв поглед нямат нищо общо с религиозното обучение. Всичко е въпрос на личен избор на религиозния педагог и на предпочитаните от него методи, принципи и средства на обучение и възпитание. Това се потвърждава от практиката, че изборът на методи за обучение зависи и от личността на педагога, от неговите способности и отговорност. Защото учителят е своего рода творец, който в процеса на работата внася много от себе си в методите и принципите на обучение, като ги пречупва през своята индивидуална призма (Козлова, Куликова 2010:122).

Такава е песента например Едно картофче в която се пее за много видове зеленчуци, които е изпратил дядото на своето семейство, а сред тях е едно картофче, което детето избира да изяде от приготвената зеленчукова супа. Останалите зеленчуци се надпреварват да се изтъкват кой е най-важен, но само картофчето мълчи. На децата се задава въпросът: какво е картофчето? Те отговарят различно и трудно достигат до точния отговор, който се цели в случая за обучението по религия. Качеството, което отличава картофчето от останалите зеленчуци, е неговата скромност. Оттук учителят по религия може да направи паралел със смирението, като християнска добродетел и основно качество на Господ Иисус Христос (Матей 11:29), Пресвета Богородица (Лука 1:38) и светиите.    

За темите Първите хора и Християнското семейство може да се използват песните Момче, момиче, С мама и татко и други. Когато говорим за молитвата, почитта към родителите и християнските добродетели, с голям успех се изпълнява песента Молитва по текст на Иван Вазов. Тя е в умерено към бавно темпо с минорно звучене, което предразполага към размисъл и вглъбяване, като по този начин разкрива и самия смисъл на наименованието си. Има няколко варианта на песента, които са с различни мелодии (сравни https://www.youtube.com/watch?v=92gAfe8mnd0 с https://www.youtube.com/watch?v=zlky_cX-zPk).

В темата Сътворението на света могат да се включат многобройните песни за природата (слънце, растения, животни), които се изпълняват от децата и учителите.

Съществуват  големи възможности за обмен в тази насока, тъй като от една страна липсват достатъчно български религиозни песни за деца в детската градина, а от друга, обогатяват и доближават религиозното възпитание и обучение до малките възпитаници.

Прочетете още „Изпълнение на разнородни песни в обучението по религия в детската градина*“ →

Елеонора Димитрова Асенова

Religious songs after the Liberation and modern instruction in religion at kindergarten

Abstract

Modern instruction in religion at kindergarten strives to approach children through using interactive means and methods on one side and via the connection of the subject with the compulsory educational directions on the other. In turn, music at nursery school accompanies almost every pedagogical situation enriching kids emotionally and facilitating the process of mastering educational content. The current study traces the connection between the instruction in religion and the song. It focuses on the application of religious songs created during the period after the Liberation up to 1946 which is in its own way a bridge between the past and the present.Please fill out the field above with a concise academic biography of the author in a formal style, including academic degrees, a short description of academic career with relevant academic functions, disciplinary research focus, current research interests, teaching focus and a general description of publication record. Three to five sentences. In case of co-authors please repeat this process.

Увод

Св. Димитрий Ростовски оприличава малкото дете на дъска, приготвена за рисуване: каквото художникът нарисува – добро или лошо, свято или грешно, ангел или демон – това и ще остане на нея (Св. Димитрий Ростовский 2011:57). 

Учителят по религия в детската градина е своего рода художник, който се старае да рисува красиви и добри картини върху детската душа в процеса на педагогическото взаимодействие с помощта на разнообразни средства на обучение. Дечев определя тяхната важност, като казва че те са неотменим компонент, изграждащи системата от дидактически категории (Дечев 2009:166). Едно от тези средства е музиката, която е основен дял от ежедневието на децата в детската градина. Няма ден в който подрастващите да не пеят, слушат или играят под нейните звуци. Атанасова-Вукова определя влиянието на музикалното изкуство върху тях, което завладява тяхната емоционалност, моделира тяхната духовност, тяхното поведение, отношение и уважение към другите (Атанасова-Вукова 2019:47).

Особено  силно е въздействието на песента, върху малките обучаеми, когато е изпълнена от учителя с акомпанимент (музикален инструмент или синбек). Защото както определя Христозов живите звуци са душата на музиката. Макар да са изтръгнати с пръсти и ръце, с глас, те всъщност излизат  от най-съкровените дълбини на нашето светоусещане. (Христозов 2003:127).

Настоящото изследване си поставя следните цели:

1.Да съживи забравените звуци на религиозните песни след Освобождението в които е отразен неизменния човешки стремеж към Бога, плам, полет на духа и жажда за знания.

2.Да проследи връзката на обучението по религия с песента в този исторически отрязък.

3.Да класифицира разгледаните образци с оглед на тяхното практическо приложение в съвременното обучение по религия в детската градина.

4.Да доближи песните до малките обучаеми, според възрастовите им особености, като избере подходящите от тях за изпълнение и възприемане.

Религиозните песни след Освобождението са свързани, както с религиозното възпитание и обучение в училищата и християнските дружества, така и с църковния и социален живот на християните. То е преломен момент, когато българският народ, жаден за свобода, търси и всичко ново, от което е бил лишен през време на петвековното чуждо владичество . 

Кратък исторически преглед

Историята на религиозното обучение и на образованието въобще разкрива неговата неразривна връзка с Църквата. Още преди векове Църквата създава първите училища в страната, за да образова хората в истинското познание за Бога, да им даде любов към християнските добродетели и почтения живот (Aleksandrov 2016:4). Тя основава килийни училища, пазители на българската идентичност по време на петвековната чужда власт. След Рилския, Хилендарския и Зографски манастири, особено широко известни като огнища на религиозна просвета, на килийна образованост и духовна книжнина са манастирите и във вътрешността на страната (Денев 2004:16, 17).

След Освобождението образователната мисия е подкрепена и доразвита от учебните заведения в новосъздадената българска държава (Aleksandrov 2016:4). Денев (Денев 2004:17) отбелязва, че в светските български училища се е преподавало Закон Божий, 8 часа седмично, за да се стигне през 1938 година с 1 час седмично с предмета „Религия с история на Българската православна църква“. През 1938 година, образцовия учител от Казанлък Геньо Дочев се възмущава, че Вероучението е оставено само с 1 час седмично, с много ограничена и неразяснена учебна програма (Дочев 1938:3).

Същите процеси, които пречат и днес да се реализира пълноценно религиозно обучение, се наблюдават и тогава. Митрополит Борис Неврокопски с тревога пише:

Религиозно-нравствената, а редом с нея и националната катастрофа на българския народ биде подготвена от много страни и много фактори. Най-много обаче, в това отношение биде извършено чрез нашето училище и нашата погрешна просвета, чрез нашата гибелна училищна и просветна политика (Архим. Борис, 1928).

Според Александров (2015:86) след идването си на власт комунистическата власт предприема редица последователни законодателни действия. Тя забранява на Българската православна църква да влияе в областта на образованието и премахва неделните училища като алтернатива на възможността за религиозно образование. Абсолютното освобождаване на училището от всяко религиозно образование и крайният  разрив в отношенията между държавата и църквата, настъпват  през учебната 1950-1951 година, когато Богословският факултет е отделен от Софийския университет и превърнат в  Духовна академия.

Училището е лишено от своята искра – вярата, от своя Първоизточник – Бога, от своята основателка – Църквата. И е оставено  само на хладния разум, обръщайки изключително внимание на ума и пренебрегвайки съвършено душата, по думите на архимандрит Борис (Архимандрит Борис 1928).

Религиозните песни след Освобождението

В такъв преломен период са създадени множество песенни образци, носещи духа на своето време. Религиозната песен, която обществени слоеве. Тя не е достатъчно изследвана и е неглижирана, поради ограничения интерес по време на атеистичната комунистическа власт.

И тогава е съществувала опасност от изпълнение на неподходящи песни, които да замъглят, омърсят и объркат крехката детска душа, както сега. Шилова (2013:114) посочва, че музиката, може да бъде мощно оръжие, както на доброто, така и на злото. Още през 1924 година протоиерей Стефан Ганчев (1924:6) дава следния пример: Един ден срещнах една група млади момци, които  тананикаха: „свидетел съм оставен на зла човешка съдба“. Друг път срещнах една група моми, които тихичко и дружно пееха: „В минути тежки аз извиках: живот, живот, да си проклет“.

Авторът остава поразен от това, което чува и според него е следствие от слабите религиозни и нравствени норми в живота.

За музикално-интонационната Баларева (1992:63) отбелязва, че в първите години след Освобождението трите „наследени“ интонационни сфери от късния период на Българското възраждане – народната песенност,  градската песенност и църковната песенност, продължават да битуват… Обхватът – словесен и музикален, на градската песен, все повече се разширява.

Кауфман (2005:5, 6) типологизира градската песен на възрожденска, училищна, политическа, песен за войните, градска, близки по строеж на текст и мелодия до селските и любовни песни.. Очевидна е липсата на религиозните песни в класификацията, но това е оправдано, с оглед на времето, когато се е осъществило това мащабно проучване на бележития академик.

Как е звучала песента по това време? Съществуват множество песнопойки, които са запазили нейното звучене, чрез нотен текст. След разглеждане на много образци от този период смятам, че песните са разнородни, разнообразни и въпреки това своеобразни, съдържащи елементи, които ги отличават от съвременните – нещо, като печат на времето. Крачева (2008:71) посочва, че независимо какъв е бил учителят по музика – добър или лош, със задълбочени или повърхностни музикални познания, в часовете винаги се пее.

Според Баларева (1992:64) творчеството на градската и училищната песен през този период е повлияно от „новата“ европейска музика..  Основният ѝ белег е така наречената западна нотация, която започва да се употребява масово у нас. Крачева (2008:114) отбелязва  една от основните характеристики на този период: повсеместното боравене с класическата мажоро-минорна система, формирала се в различни – в сравнение с българския фолкор, музикално исторически условия и носител на друг тип, отново в сравнение с него, закономерности.

Прави впечатление наличието на множество произведения от известни европейски композитори с пригоден към тях български текст или адаптиран такъв. По този повод композиторът Добри Христов пише (1967:309), че се използват оперни и класически мелодии които се пригаждат към български текст, като понякога добиват гротесков характер и до неузнаваемост са променени в народни.

Училищните песни в първите години след Освобождението не би трябвало да бъдат разделяни по звучене от градските песни, тъй като така се родеят с градската песен. (Кауфман 2005: 89). Това е естествен процес, тъй като  през 1879 година някои учителски среди са считали новата градска песен за израз на новото, тя е била един от показателите за просветата (Кауфман, 1968:69).

Обогатяването на съдържанието и мелодиката на училищната песен се осъществява по-късно, чрез навлизането на „селските народни песни“. През 90-те години на XIX-ти век започва нов етап в развитието на музикалния репертоар на българското училище чрез появата на авторската училищна песен на Ем. Манолов, П. Пипков и Д. Христов, използващи песенните традиции на града и селото.  На тази база ще възникнат определенията на песните – в общ тон и в народен тон. (Хлебаров 2003:91).  

Прочетете още „Религиозните песни след Освобождението и съвременното обучение по религия в детската градина*“ →

Гроздан Стоевски

Предизвикателствата на съвременния свят правят пастирското служение на свещеника по-необходимо от всякога. В условията на глобална пандемия напрежението и натиска върху тялото, душата и духа на човека не само не са намалели, а в пъти са се увеличили. Средствата за масова комуникация, социалните мрежи и ежедневното общуване между хората са погълнати от ежедневен поток информация за болести, страдание, статистика на новозаразени и починали, локдаун и така нататък. Всичко това създава неимоверно напрежение и „шум“ в душите и сърцата на хората, което само допринася за повече психосоматични причини за най-различни форми на болести и страдание.

Здравето на един човек е неделима част от неговото битие. В едно общество, където вярата в Бога не е приоритет, здравето се издига в култ и към него се подхожда изцяло от материална гледна точка – тялото се възприема като една съвкупност от тъкани, кости и вещества, без да има и следа от духовен елемент. От гледна точка на Свещеното Писание, обаче, човек не е само плът и кости, но и има и душа (psiche) и дух (pneuma), както свидетелства и самият апостол Павел в 1 Солуняни 5:23: „ А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос[1]“. В този смисъл, много често проблемите на човека в тялото се оказват свързани с неговата психика и най-вече – с неговата душа. Така лекарите лекуват тялото, психиатрите лекуват психиката, но пастирът лекува душата на човека. По думите на митрополит Иеротей Влахос, който перифразира известната мисъл на св. Иоан Златоуст „Църквата е Лечебница, която лекува болните от греховете, а епископите и свещениците подобно на апостол Павел са лечители на Божия народ[2]“. На този фон истинският пастир и душегрижител не само не може да изостави своето духовно стадо, но трябва да бъде с него, да насърчава, да проповядва, да вдъхва вяра и надежда, да проява любов и състрадание, с една дума – да служи на Бога.

1. Място и роля на индивидуалното душегрижителство в пастирското служение

Пастирското служение и пастирската грижа, или личното, индивидуално душепастирството се явява част от общото пастирско богословие като „теория на специалните грижи за човешката душа, която представя системно и научнообосновано изложение на главните принципи и закони, както и на произтичащите от тях методи и правила за душепастирска дейност в Църквата“ [3],[4].

Индивидуалните пастирски грижи от страна на свещенослужителя към конкретен човек се явява проявление на третата задача на пастира, според схиархимандрит Иоан (Маслов), който разпределя пастирското служение в „три основни задължения:

1) учителство – разпространение на Евангелското учение;

2) свещенослужение – преподаване на вярващите чрез богослужението благодатта на Изкупителя;

3) духовно ръководство – нравствено усъвършенстване на християните до пълната възраст на Христовото съвършенство (срв. Ефесяни 4:11-134)[5]“.

За съжаление, повечето от свещенослужителите полагат по-голямата част от своите усилия в организирането и провеждането на богослужебния живот в енорията, съгласно годишния църковен календар като много от тях се грижат и за повече от един храм. Така на практика не им остава време и сили да се посветят на третата задача, а именно, духовното ръководство, което съдържа в себе си проявата на пастирска грижа за отделния човек или семейство в енорията. Именно грижата за „другия“, способността не само да слуша, но да чуе, да съпреживее болката и страданието на ближния е едно от най-важните умения на пастира като душегрижител, което е и предпоставка за духовния успех в неговото служение. За това именно пише и св. апостол Яков: „И тъй, възлюбени мои братя, нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв“(Яков 1:19).

За важността на индивидуалната духовна работа наставлява и апостол Павел в своето пастирско послание до младия Тимотей. „И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат.“ (2 Тимотей 2:2). В действителност, човек израства духовно и напредва в обòжението, тоест процеса на уподобяване на Христос, много повече и по-трайно тогава, когато пастирът му е обърнал персонално внимание и индивидуална грижа, по думите и на протоиерей Христо Димитров: „Защото доказано е, че личното и пряко отношение на душепастира към отделния християнин обикновено действа по-дълбоко и по-трайно, отколкото съветите и внушенията, правени общо към цялата енория[6].“ Бог, в Своята божествена мъдрост и промисъл, е дал на разположение в служението на пастира и светите тайнства като силно терапевтично средство за изцеление не само на тялото, но най-вече на духа и душата на човека.

1.1. Светите Тайнства като терапевтични средства в индивидуалното душепастирство

Според Православния катехизис „тайнствата са църковни свещенодействия, духовно-осезаеми средства за спасение; в тях чрез видими знаци се дава невидима благодат Божия, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я въвежда във вечен живот[7]“. Светите Тайнства са неделима част от християнския живот и опит и съществен елемент от пастирското служение. Всички седем тайнства, а именно: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия (Причащение), Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение[8] се извършват от законно иерархическо лице (презвитер или епископ) като част от светата литургия основно в храма. По време на светата литургия, обаче, свещенослужителят не може да обърне персонално внимание на всеки енориаш. Как тогава светите тайнства се явяват част от индивидуалното пастирско служение? Всички тайнства ли могат да послужат за тази цел или само някои от тях?

Две от тях, тайнството Покаяние (или Изповед) и тайнството Елеосвещение могат да бъдат отслужени и в контекста на индивидуалното пастирско служение, а именно при домашно или болнично посещение, например, и затова те са обект на това кратко изследване. Когато тези две тайнства са отслужени извън стените на храма те се явяват продължение на благодатния богослужебен живот под форма на пастирски грижи за отделния вярващ човек в неговия специфичен контекст, по примера на добрия Пастир, който оставя деветдесетте и девет овчици и отива да намери и прибере изгубената (срв. Лука 15:3-6). Нещо повече, светите тайнства Покаяние и Елеосвещение могат да бъдат и терапевтични средства и в духовен, душевен и физически аспект не само за болните, но и за всеки християнин, който осъзнава своята греховност като своеобразна духовна „болест“, по думите на архимандрит Серафим Алексиев, който пише че „грехът е смъртоносна болест на душата, болест, която ни лишава от радостите на земята и от радостите на небето[9].“ Затова, всички трябва да се стремим към духовно здраве, както насърчава и архимандрит Иеротей Влахос: „Богословието е учението на Църквата за духовно здраве, но също и за верния път, който ние, болните, трябва да следваме, за да се излекуваме[10].“

1.2. Свето тайнство Покаяние

Преди да отговорим на въпроса как тайнството Покаяние или Изповед може да послужи като терапевтично средство и важен инструмент в индивидуалното пастирско служение на свещенослужителя е важно накратко да разгледаме какво представлява това тайнство, каква е библейската обосновка или връзка между греха, изповедта и изцелението, каква е била практиката в Ранната църква и светоотеческия период и каква е практиката днес, в служението на Църквата в съвременното общество.

Според Православния катехизис, „Покаянието е тайнство, чрез което вярващият, след гласна изповед на греховете си, с гласно изказана от свещеника прошка, получава благодатно опрощаване на греховете от Самия Бог и си възвръща придобитите при Кръщението чистота и невинност[11]“ Както всяко от светите тайнства, и Покаянието има видима и невидима страна. Видимата представлява устното изповядване от страна на този, който се покайва, на своите грехове и зли дела. Тази изповед става пред Бога, но в присъствието на свещеник. Невидимото, благодатно действие на тайнството се изразява в това, че каещият се човек получава прошка и освобождение от греховете си от самия Господ Иисус Христос, което се потвърждава и произнася от присъстващия свещенослужител.

Тук е важно да се отбележи, че именно Господ Иисус Христос установява тайнството Покаяние и Той е този, който дава духовната власт и авторитет на свещенослужителя да обяви опрощаването на греховете и делата, които са били изповядвани, за което свидетелстват и св. евангелист Матей: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.“ (Матей 18:18) и св. евангелист Иоан: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.“(Иоан 20:23). Христос предава тази власт и духовен авторитет на светите апостоли, които от своя страна я предават на своите духовни ученици и така тя достига и до днес в Църквата, чрез духовното служение на свещенослужителите и пастирите. Всъщност, не свещеникът, а сам Бог е този, който опрощава и отпуска греховете на каещия се. Свещеникът е само свидетел, в качеството му на „разпоредник на Божиите тайни“ (1 Коринтяни 4:1). За да разберем този духовен принцип можем да направим сравнение с преминаване на граница между две държави. Граничният полицай, който подпечатва паспорта на пътуващия и го допуска на територията на съответната държава не извършва това на своя глава, тоест със своя си авторитет, а е „разпоредник“, Божий служител (срв. Римляни 13:4), който е получил власт и авторитет от правителството на съответната държава. Както преминаването на границата без участието и ролята на граничния полицай би било неправилно и невалидно, така и тайнството покаяние без свидетел в лицето на душепастира би било  неправилно и невалидно.

Искреното покаяние, съпроводено с изповед, е неизменно следствие на искрена вяра и обръщане към Бога. Това се случва първоначално, когато човек се обърне към Бога, за което говори и св. апостол Павел на християните в древен Рим: „…защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение.“ (Римляни 10:9-10).

Гръцката дума за „покаяние“ (metanoia) в буквален превод означава промяна на мисленето[12]. По думите на архимандрит Платон, „покаянието е автентично изменение на душата; то е промяна, която се развива цялостно и динамично[13]“. Именно последният аспект се явява критерият, белегът за дълбочината и искреността на акта на покаянието. Този аспект, също така, допринася и за силния терапевтичен ефект на покаянието, за което говори и сравнението, направено от самия Господ Иисус Христос: „А Иисус им отговори и рече: здравите нямат нужда от лекар, а болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ (Лука 5:31-32)

В евангелието от св. Лука има няколко епизода, в които раждането на искрена и спасителна вяра в сърцето на човека е съпроводено от покаяние, изповед и драматична промяна на живота, например грешницата Мария Магдалена (срв. Лука 7:36-50), митарят и фарисеят в храма (срв. Лука 18:10-14), историята на Закхей (срв. Лука 19:2-­10). Една от най-драматичните истории, показателна за силата на терапевтичния ефект на покаянието, обаче, е притчата за блудния син, която Господ Иисус Христос разказва в отговор на фарисеите и книжниците, които Го обвиняват, че приема грешници (срв. Лука 15:1,2).

Образът на по-младия син е събирателен образ на всеки човек, създаден от Бога, който отхвърля не само авторитета на Отец (в образа на бащата), но и своята духовна идентичност, воден от своя егоизъм и плътски страсти (срв. Лука 15:11-13). Повратен момент в историята е моментът на „събуждането“, тоест осъзнаването на своето окаяно положение, на своята греховност, (изобразено в разказа с изпадането в лишение, глад и принуда младият човек да се храни с рожковите на свините – нещо шокиращо немислимо, особено в контекста на еврейската култура). Така грешникът, осъзнал своето положение спрямо Бога, започва своето завръщане – завръщане към своята истинска същност и идентичност. Това е последвано от момента на покаяние, първоначално вътрешно, но впоследствие и външно, при срещата с бащата (срв. Лука 15:14-21). Това пътуване на блудния син е всъщност метафора на духовното пътуване на всеки един грешник – от свините и рожковите до срещата и тържеството в дома на бащата. Това е всъщност метафора и на обòжението, духовното пътуване от нашата себичност, нашето паднало състояние до момента на срещата с Бога и възстановяване на нашата истинска идентичност на Божии синове и дъщери. Тази притча онагледява същината на покаянието, а именно осъзнаване на себичността, изразена в бунт, зли дела и грехове, изповедта – първо в сърцето, а после и публично – и настъпилата метаноя, тоест промяна на начина на мислене, която води до промяна на начина на живот, за което пише и архимандрит Клеопа (Илие): „Покаянието се състои в това, да избягаш от лошия път на удоволствията и да се насочиш към тесния и труден път на вярата.Покаянието означава да съжаляваш за злините, които си направил, и да вземеш решение повече да не постъпваш по този начин[14].“

Прочетете още „Светите Тайнства Покаяние и Елеосвещение като терапевтични средства в пастирското служение*“ →