Костадин Нушев

Християнството заема централно място в историята и съвременното развитие на много европейски народи и чрез своята духовна култура и нравственост влияе и днес върху различни области на обществото и живота на вярващите. Още от самото начало на мисията на Църквата в света вярващите християни се стремят да изпълнят Христовите заповеди и изисквания за любов към ближните и милосърдно служение.

Християнското милосърдие е проява на безкористната любов към ближните и е насочено към страдащите и нуждаещите хора в този свят. То се проявява чрез добри дела и практическа подкрепа за ближните. Физически, психически и морално болните, както и бедните, страдащите и онеправданите, са, според учението на Иисус Христос, главният обект на християнското милосърдие и социалната грижа на Църквата. Не бива да забравяме също така и здравите, успелите, богатите и управляващите, които Църквата не пренебрегва, а им благовести с много любов, търпение и надежда като ги призовава към справедливост и солидарност с по-бедните и социално слабите.

Основният принцип на християнското добротворство и милосърдие е те да бъдат извършвани за слава на Бога и като израз на Христовата любов. Спасителят в Евангелието казва: „Аз съм лозата, а вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо“ (Иоан 15:5). Връзката на християните с Бога е много важна предпоставка за действеност на милосърдната проява, чиито добри последици се проявяват не само в тукашния свят, но и във вечността. Друга, също така важна предпоставка за истинността на милосърдното дело е духовното състояние на човека или съдържанието на неговото сърце, от което извират не само делата, но и намеренията и мислите: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от онова, което изпълва сърцето, говорят устата му“ (Лука 6:45).

Прочетете още „Основни принципи на социално-милосърдната дейност, съгласно учението на Православната църква*“ →

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към пета част Духовният живот)

Неочакваният и непонятен Божи промисъл ме постави в положение, при което в продължение на години наблюдавах духовния живот на много подвижници на Света гора. Някои от тях бяха склонни да ми разкриват онова, което навярно не биха споделили пред друг. Изпитвах възхищение, съзирайки зад смирената външност скрити Божии избраници. Понякога те самите, пазени от Бога, не разбираха какво богато благословение се излива върху тях. На тези хора бе дадено преди всичко да виждат недостатъците в себе си; на моменти до такава степен, че дори не дръзваха да помислят, че Бог почива в тях и те са в Него. Някои от тях са били въвеждани в съзерцанието на нетварната Светлина, но без да разберат за това събитие, отчасти защото малко познаваха творенията на светите отци, които описват този вид благодат. Незнанието им ги пазеше от възможно изпадане в тщеславие. Според преданието на православното духовничество аз не им обяснявах какво всъщност им изпраща Господ. За да се помогне на подвижника на благочестието, трябва да се разговаря с него така, че сърцето и умът му да се смиряват; в противен случай по-нататъшното му възхождане ще бъде прекъснато. Помнех как старец Анатолий от Стария Русик бе казал на Силуан, все още млад послушник: „Ако си такъв сега, какъв ли ще бъдеш в старостта си[1]”. С тези думи старец Анатолий хвърлил Силуан в огъня на дългогодишни изкушения, от които той, наистина, излязъл победител, но на много висока цена. Силата на даденото му боговиждане преодоляла натиска на вражеските нападения и Силуан завършил изключителната си духовна битка с такъв богат опит, какъвто малцина са имали в цялата история на Църквата, като ни е оставил за поучение словото си за разликата между аскетическото смирение и „неопи- суемото Христово смирение”. Но за Силуан, както за всеки християнин, и изобщо за всеки човек, рискът от гибел бил огромен. Гордостта е ядрото на духовното падение – чрез нея хората стават подобни на демони. На Бога е присъща смирена любов, в чийто пламък се извършва изкуплението на падналите, за да могат да влязат в Царството на небесния Отец. Духовникът трябва да усеща ритъма на вътрешния свят на онези, които се обръщат към него. Ето защо той се моли Духът Божи да го ръководи, като му дава нужното за всеки един слово. Служението на духовника е страшно, но и завладяващо; то е болезнено, но и вдъхновяващо. Духовникът е ״съработник на Бога[2]”. Той е призван към най-висше творчество; към несравнимата чест да създава богове за вечността в нетварната Светлина. Разбира се, във всичко пример за него е Христос[3]. Ето какво учи Той:

„Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие. Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска[4]”.

Огромно усилие е да се намерят подходящите думи, за да се предадат на слушащия духовните състояния. Нужно е преди това духовникът сам да е познал в личния си опит по възможност цялата скала от духовни състояния, за които дръзва да говори на другите. В „Слово към пастира” (в „Лествицата”) св. Иоан Синайски казва по този въпрос следното: „Духовен ръководител е онзи, който е получил от Бога и чрез собствени подвизи такава духовна сила, че може да спаси душевния кораб не само от тревожни вълнения, но и от самата бездна… Истински учител е онзи, който е приел непосредствено от Бога книгата на духовния разум, написана в ума с Божия пръст, тоест чрез действието на висшето осияние (осенение) и вече няма нужда от други книги… За учителите се смята за недостатък да дават наставления, преписани от съчиненията на други… Като наставляваш по-долните, учи се сам отначало свише… Защото никога земното не може да изцери земните[5]”.

Именно такива наставления получих и аз, когато встъпих в подвига на духовническото служение. По своята същност то е раждане на слово от Бога в сърцето чрез молитвата. Ето защо, когато някой нарекъл преподобни Серафим Саровски прозорлив, той отвърнал, че не е прозорлив, а само се моли докато разговаря с човека и първата мисъл, появила се в сърцето от молитвата, трябва да се приеме за дадена от Бога.

Страшно е това дело, защото ако свещеникът даде на хората, дошли при него с надеждата да чуят ясно Божията воля, указание, което произтича от собствените му разсъждения и не е угодно на Бога, той така ще ги тласне по неправилен път и ще им причини вреда. Затова и преподобни Серафим казва, че когато е говорил „от ума си, са ставали грешки”. И блаженият старец Силуан веднъж в разговор по този въпрос спомена, че „грешките” не винаги са сериозни, но могат да бъдат и много важни; така, както той самият е пострадал в началото на монашеския си живот.

Съзнавайки, че съм далеч от нужното съвършенство, дълго и с болка в сърцето умолявах Господа да не допусне да сгреша, да ме държи в пътищата на Неговата истинска воля, да ми внушава слова, полезни за братята. И по време на самия разговор с човека се стараех да държа „слуха” на ума си в сърцето, за да улавям Божията мисъл, а често и нужните думи.

Следването на този свят принцип на православното предание в практиката среща изключителни трудности. Образованите хора силно се придържат към едно друго начало – своя собствен разум. Всяка дума на свещеника за тях е просто човешка дума, затова може да се подлага на критическо обсъждане. Да се изпълняват указанията на духовника без разсъждение, за тях е безумие. Това, което вижда и разбира духовният човек, душевният изобщо не може да приеме и дори го отрича, тъй като живее на друго равнище[6]. Ето защо, когато срещам хора, които се ръководят от собствените си импулси и отхвърлят словото, дадено на свещеника чрез молитва, аз се отказвам да моля Бога да им открие Своята свята и всесъвършена воля. По този начин не ги поставям в положението да влизат в борба с Бога, а само им казвам моето лично мнение, основавайки се на съчиненията на светите отци или на Свещеното Писание. Така те не изпадат в богоборчество и са в правото си – без да изпадат в грях – да не приемат съвета ми, понеже е даден като чисто човешки. Разбира се, този подход е далеч от онова, което търсим в тайнствата на Църквата.

Прочетете още „За служението на духовния отец (Из записките на един атонски духовник) (шеста част)* –“ →

Свещеник Филип Парфьонов

Млади и не толкова млади хора, бързащи да защитят православието с помощта на юмруци, избухващи и при най-малкото несъгласие с тяхната гледна точка, много обичат да оправдават своята несдържаност с това, че дори свети Николай е ударил еретика Арий по лицето. Дали това е така наистина? Доколко е уместно проповядването на любов чрез юмруци?

„Може ли вярващият православен християнин да казва: Свети Николай не е ударил с плесница Арий?” – този въпрос например задава нашият съвременник протоиерей Владимир Переслегин. И веднага категорично заявява: „Не, не може – тъй като вярата в това, че Николай Угодник е ударил Арий по лицето и е бил подложен на църковно наказание и заточение в тъмница, се явява вяра на Православната църква”. Край, ни повече, ни по-малко.

При последното честване на св. Николай (22 май по стар стил) се случи лично самият аз да чуя от устата на проповядващия свещеник как светията проявил ревност за вярата и зашлевил Арий.

Но съществуват ли сериозни основания за това меко казано странно твърдение? Можем ли да намерим някакви сведения за това в светоотеческото или богослужебно предание?

В своето „Похвално слово” в чест на св. Николай, преподобни Андрей Критски прилага едно доста любопитно свидетелство като обръщането към правата вяра на един заблудил се и изпаднал в ерес епископ: „Кого ли не поразява твоето великодушие? Кой ли не се удивлява на твоя тих и кротък нрав? На твоя миролюбив и смирен дух?

Някога, както се повествува, ти, грижейки се за лозите от Христовия виноград, си срещнал един мъж с блажена памет – Теогний (който бил тогава маркионитски епископ); с думите на Писанието си го изобличавал в заблуждението му дотогава, докато не си го обърнал от лъжата към истината. Но доколкото в него се таяло раздразнение, произлизащо от това изобличение, ти, като си забелязал това, с възвишен глас си произнесъл към него следното апостолско увещание: слънце да не те завари гневен (Ефесяни 4:26). Брате мой! Да се помирим”.

Това свидетелство напълно съответства на самата характеристика, която е дадена в тропара на Николай Угодник: „правило на вярата и образ на кротостта”. Кротостта, разбира се, не означава непременно мълчание. Христос като образец на кротостта и смирението е можел в същото време твърдо и публично да изобличи някой от Своите противници. Обаче можел ли е да удари някой? Нещо подобно само по себе си изглежда невъзможно и немислимо. Върху какви основания почива тогава едно такова твърдение за светия угодник, който старателно подражавал на Христа?

Прочетете още „Добро чрез юмруци: дали свети Николай е ударил Арий?*“ →

Владимир Лоски

Въплъщението, тази отправна точка на богословието, веднага го поставя в самата сърцевина на тайната на Троицата. Вярно е, въплъти се не някой друг, а Словото, тоест второто Лице на Пресвета Троица. Поради това Въплъщението и Троицата са неотделими и, въпреки протестантската критика, въпреки либерализма, който се опитва да противопостави богословието и Евангелието, трябва да подчертаем, че православната триадология се корени в Евангелието. Възможно ли е изобщо да четем Евангелието, без да се запитаме: кой е Иисус? Когато чуваме изповедта на Петър: „Ти си Син на Живия Бог“ (Матей 16:16), когато св. Иоан ни разкрива в евангелието си вечността, разбираме: единственият възможен отговор е догматът за Пресветата Троица – Христос е еднороден Син на Отца, Бог, равен на Отца, тъждествен с Него по Божество и различен от Него по Лице.

Основен извор на знанието ни за Троица наистина е не друго, а прологът на евангелието от Иоан (и първото му послание), поради което авторът на тези текстове получава в православната традиция името „Богослов“. От първия стих на пролога Отец се именува Бог, а Христос – Слово, и Словото в това „начало“ – не временно, а онтологично – е ведно и Бог („в начало… Бог беше Словото“), и различно от Отца („и Словото беше у Бога“). Тези три твърдения на св. евангелист Иоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“, са зърното, от което покълва тринитарното богословие. Те веднага ни задължават да говорим едновременно за тъждество и различие в Бога.

Разбира се, съблазнително е да се разкъса тази антиномия, като се „рационализира“ един или друг неин термин. В резултат биха се проявили с по-голяма или по-малка яснота двете най-важни еретични тенденции: унитаризмът и тритеизмът.

Унитаризмът често се превръща в абсолютно монархианство: в Бога съществува само едно Лице – Лицето Отец, а Син и Дух са Негови еманации или сили. Най-завършения си вид това учение получава през III век в модализма на Савелий, където изчезва самото понятие за Лице. Според Савелий Бог е безлика същност, проявяваща се по различни начини в света. Трите Лица са само три последователни модуса на действие, три прояви в света на една и съща Монада, оставаща винаги проста в себе си. При сътворението на света Бог приема облика на Отец. Така Отец е страна от първата фаза на Божествената проява, свързана с книга Битие и райското състояние. Но грехът променя отношението между човека и Бога; ерата на Отца приключва и Бог приема друг облик – на Сина, Чиято пълна проява е при Въплъщението. С Възнесението обликът на Сина се разтваря в неделимата същност и се появява нов облик – на Духа. И накрая, на Съда, когато вселената се обòжи, всичко отново ще се върне в неделимата монада. Тъй че тази триада на последователните прояви си остава чиста видимост и по никакъв начин не засяга самата Божия реалност: Лицата изцяло са погълнати от природата.

Противоположната ерес – тритеизмът – никога не се е изявявала в чист вид. Но при все че не е могло да бъде формулирано абсурдното учение за „разнородна“ Троица, често се наблюдава известно охлабване на троичната връзка – получава се неравнопоставена и в последна сметка „ощетена“ Троица. Преди Никейския събор субординационалистичните тенденции в християнското мислене, по-конкретно у Ориген, са много силни. Под влиянието на умерения платонизъм отъждествяват Отца с Върховното Единство, вследствие на което Син се различава само на субординационен принцип. Божествена същност Син няма. Той е само причастен към Божествената природа на Отца. В резултат Логосът става оръдие на Отца, а Светия Дух на свой ред – оръдие на Сина за прослава на Отца.У Арий тази тенденция преминава в ерес, разкъсваща троичното единство. Арий отъждествява Бога с Отца и постулира, че всичко, което не е Бог, е сътворено. Следователно, Син, доколкото е различен от Отца, е сътворен, а разграничаването на Лицата се превръща в онтологична разединеност. Този сътворен Син съответно сътворява Духа и Троицата се свежда до обикновена иерархия, където нисшият е оръдие на висшия, до Троица, разсечена от непреодолимата граница между сътворено и несътворено. Рождението се превръща в сътворение. Син и Дух („внукът“) се оказват сътворени същества, радикално отличаващи се от Божествения Отец, а триадата съществува само в резултат от разрива на монадата.

Прочетете още „Троицата*“ →

Автор: Архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993)

1.  Увод

2.  Що е молитвата? (първа глава)

3. Различни видове молитви (втора глава)

4. Външна и вътрешна молитва (трета глава)

5. Упражнения за достигане на истинската молитва (четвърта глава)

6.  Непрестанната молитва (пета глава)

7. Как да се молим, когато сме хладни? (шеста глава)

8. Борба с разсеяността (седма глава)

9. Условия да бъде молитвата ни чута (осма глава)

10. Защо Бог често пъти не изпълнява молитвите ни? (девета глава)

11. Молитва за ближните (десета глава)

12. Бесовски препятствия за молитвата (единадесета глава)

13. Плодовете на истинската молитва (дванадесета глава)

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ec

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната единадесета глава)

Глава 12

ПЛОДОВЕТЕ НА ИСТИНСКАТА МОЛИТВА

Кръстен веднъж в името на Св. Троица, всеки истински вярващ става по благодат обител на Свeтия Дух и по дълг – Божи служител. Това прекрасно изразява св. апостол Петър, като пише на повярвалите в Христа: ”Съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви” (1 Петр. 2:5). Свещенослужители на Живия Бог и тайноизвършители в тесния смисъл на думата са само пастирите. Но в широк смисъл на думата всеки християнин трябва да бъде Божи служител, тоест Божи угодник, и като такъв да принася Богу духовни жертви в храма на сърцето си. Така разбира общото ”свещенство” и св. апостол Павел, като пише: ”Моля ви, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” (Римляни 12:1). ”Вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас” (1 Коринтяни 3:16). Духовните жертви пък, които трябва да принасяме в сърцето си, са постоянните и благоговейни молитви.

Като подхваща тези високи мисли на първовърховните Христови апостоли, св. Ефрем Сирин съветва всеки повярвал така: „Бъди храм и свещеник на Бога! Служи Богу в твоя храм, както Той за тебе е станал и Иерей, и Жертва – Агнец на заколение. Така и ти бъди за Него и храм, и свещеник, и жертва. И понеже твоят дух е храм, не допускай в него никаква нечистота[1]!“

Християнинът е длъжен постоянно да бди над душата си и да не се осквернява от никакъв грях. Не е нужно за него да бъде непрестанно в църква, за да се моли. Като носи храма Божи в себе си, той може и трябва често да излиза мислено от суетния шум на ежедневието в тишината на молитвеното уединение и да затваря ума в скришната стаичка на сърцето си (срв. Матей 6:6) за благоговеен разговор с Бога. И неговата молитва ще бъде чута от Духа Божи, Който живее в него.

Както църквата, това светилище Божие, дето Бог обича да обитава, не бива да се превръща от дом за молитва в разбойнически вертеп (Матей 21:13) и от място за духовно обогатяване – в място за земна търговия, така и душата, тази обител на Светия Дух, не бива да се превръща от кът Божи в търговски дом за позорно обменяне на небесните ценности срещу греховни земни облаги. Превърне ли се в такъв дом, тя ще стане същински разбойнически вертеп, тъмно обиталище на демони и котило на гибелни пороци. Такива са душите на онези християни, които живеят нехайно и пускат в душите си духовните разбойници – демоните, ограбващи душата от всичко свято. Онзи, който е отворил вратата на сърцето си за бесовете, трябва много да се съкрушава и кае и да престане да изпълнява техните пагубни внушения. Той трябва усърдно да се моли на Христа да дойде при него и с камшика на Своя праведен гняв да изгони от сърцето му насъбралите се там демони и всичко греховно и небогоугодно.

Когато сърцето се очисти, то пак може да стане храм на Светия Дух и да преживее чудесата на Богообщението, за което св. Ефрем Сирин пише възхитителни неща: ”Дивно, непостижимо за горните Сили и неизказано за долните обитатели е това! Недостъпният за човешкия ум влиза в сърцето и обитава в него!Скритият от огнезрачните ангели се открива в сърцето. Земята не може да понесе Неговите стъпки, а чистото сърце Го носи в себе си! Небето е малко за Неговата длан, а сърцето е Негово жилище! Цялата твар не може да Го вмести в своите предели, но малкото сърце Го помества в себе си! Бог си избира мъничко местенце в човека за Свое жилище! И човекът става храм Божи, в които пребъдва Бог! Душата е Негов храм а сърцето – свят жертвеник, където се принасят хвалебни жертви и славословия! Свещеник пък става умът, който стои и свещенодейства там[2]”.

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Плодовете на истинската молитва (дванадесета глава)*“ →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната десета глава)

Глава 11

БЕСОВСКИ ПРЕПЯТСТВИЯ ЗА МОЛИТВАТА

Като говорим за молитвата и за нейното благодатно влияние над човешката душа, трябва да споменем по-подробно и за бесовските препятствия при извършване на молитвения подвиг. Това са препятствия, които ние, обикновените християни, поради нашата духовна нечувствителност обикновено не отчитаме като дяволски. Но св. отци, тези благодатни борци на духовното поле, много ясно са усещали скритите действия на тъмните сили – за наша полза, та като ги знаем, да се стараем да ги преодоляваме.

Нищо не раздразнява бесовете така, както искрената молитва, защото тя изтръгва човека от тяхното гибелно влияние и го съединява с Бога. Само това вече е достатъчно, за да ни обясни защо бесовете толкова се стремят да ни пречат в молитвата.

Многообразни са техните лукавства! – Те предразполагат към леност и неохота за молитва. Те тайно нашепват да пропускаме отвреме навреме, заради едно или друго удоволствие, молитвеното си правило, което всеки християнин е длъжен ежедневно и неотклонно да извършва. Те често ни внушават при действителна умора или обективни пречки, при неразположение и заетост с някои маловажни работи, да не се молим. Те причиняват понякога даже внезапни заболявалия, само и само да осуетят молитвения ни разговор с Бога.

Св. Иоан Лествичник, като е знаел за тези дяволски козни, е казал така: ”Който върши някаква работа и продължава да се занимава с нея, когато настъпи часът за молитва (например часът за отиване на св. Литургия – в ск. м.), той бива поругаван от демоните. Защото тези крадци това и целят – чрез прекарване времето в занятия да похищават у нас часовете за молитва[1]”.

Християнинът трябва да има предвид хитрините на демоните, ако иска да не изостава назад в молитвения си подвиг. Като усети, че зад леността му, зад неохотата му, зад умората му или зад чувството му на болнавост и неразположение се таят враговете на нашето спасение, той трябва бързо да скочи, подобно на човек, издебнат от зъл неприятел, и да се заеме тъкмо с това, от което иска да го отклони дяволът. Като надмогне леността си и се помоли от все сърце, той сам ще види как и умората му изчезва, как и за справянето му с други работи има време, как и неразположението, и болките му, докато е траела молитвата, са преминали.

В древните сказания се повествува за един подвижник следното: веднъж, когато настъпило времето за извършване на молитвеното правило, той почувствал как внезапно го обхванала силна треска. Признаците били несъмнени – пристъп на жар и хладни тръпки. Мислел, че главата му ще се пръсне. Тогава си рекъл: Аз се разболях. Един път все ще се мре. Но нека преди да умра, да стана и да си кажа молитвите”. С тези мисли той се насилил да се вдигне от леглото си и да извърши полагащото се молитвено правило. Когато го завършил, за негово учудване, треската била вече преминала…! Тогава той разбрал козните на дявола и се зарекъл да не се поддава никога на коварните му внушения[2].

Обикновено дяволско оръжие против молитвения подвиг са разните мисли, въртящи се в главата ни през време на нашето молене. ”Дяволът е лукав – говори св. Иоан Златоуст. – Той знае, че във време на молитва ние достигаме големи успехи и затова идва при нас тъкмо в това време. Често ние си лежим в леглото без всякакви грижи и за нищо не мислим. А щом застанем на молитва, веднага ни нападат безбройни мисли. Дяволът се е потрудил за тях, за да ни лиши от плодовете на молитвата[3].”

Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Бесовски препятствия за молитвата (единадесета глава)*“ →