Тотю Коев

Съвсем в навечерието сме на уникален юбилей – 2000 го­дини от Раждането на Богочовека Иисус Христос. Този юбилей поражда много и раз­лични въпроси и предразполага към задълбочен размисъл и анализ. Самопонятно е, че в основата на тези размисли е личността и делото на Иисус Христос.

Историята на човечеството поз­нава изключително много личности и събития, които са оставили след се­бе си незаличими следи. Между тези личности е и Иисус Христос. Трябва обаче веднага да се каже, че личност­та Иисус Христос не се измерва с обикновена човешка мярка, защото Той не е само Човек, но и Бог. Иисус Христос вмества в Себе Си най-съкровените човешки мисли, копнежи и надежди. Навярно това е една от главните причини настъпващата 2000-годишнина да занимава умове­те и съзнанието на милиарди хора по земното кълбо, независимо от тяхна­та мирогледна, етническа или соци­ална принадлежност.

В много страни по света, казано по-точно – във всички страни, са из­градени национални комитети на ви­соко равнище. Същото правят и мно­го християнски организации и движе­ния. На този фон стореното досега у нас е твърде бледо и анемично. А ние сме страна с над хилядолетна хрис­тиянска принадлежност и традиция, с богата църковна книжовност и ду­ховна култура. Все още не е съвсем късно да се направи нещо повече в тази насока. Отговорността е и цър­ковна, и гражданска. Дано не оста­нем на опашката.

Въпросът за честване на споме­натата изключителна годишнина не бива да има мирогледно измерение. Дали си християнин или не, дали си вярващ или не, това в случая не е ре­шаващ въпрос. Обективно мислещи­ят съвременен човек не може да от­рече благотворното влияние на хрис­тиянството във всички сфери на жи­вота. В този смисъл юбилейната 2000-годишнина надхвърля всякакви мирогледни, етнически, расови и по­литически различия. Тя има универ­сални измерения.

Тук предлаганата за разглеждане тема Православие и хилиазъме актуална по няколко причини: 1. защо­то Православието, както показва са­мото му име, отразява изконното Христово учение, а като Христово то всякога е актуално; 2. защото хилиазмът като концепция винаги е съ­пътствал християнството, съпътства го и днес; и 3. защото хилиазмът е те­ма, с която много се спекулира. Ще спомена само за илюстрация следно­то: на 6 март 1998 година в някои от сред­ствата за масово осведомяване беше съобщено, че остават още 666 дни до юбилейната годишнина; че това е числото на звяра, на Антихриста; че то се съпътства с много престъпле­ния и природни катаклизми (катаст­рофалното земетресение в Турция през месец август 1999 година и последвалото го наскоро земетресение в Гърция); че при настъпващото ново хилядоле­тие ще дойде краят на света и други такива предсказания от астролози, екстрасенси и самозвани пророци. Мнозина от тях градят своите предс­казания върху погрешни тълкувания на библейски текстове и особено вър­ху последната библейска книга Отк­ровение или Апокалипсис.

Всички те забравят ясните и ка­тегорични думи на Иисус Христос, че за оня ден и час – за Второто Му пришествие – не знае никой, дори не­бесните ангелски сили (срв. Матей 24:36). Напъните човешки да се над­зърне в божествените тайни са обре­чени на неуспех, защото тези напъни превишават границите на своите въз­можности.

В настоящата статия се развиват накратко някои богословски концеп­ции, изградени на православна осно­ва. Преди всичко се обръща внима­ние върху Православието като изхо­ден пункт при разглежданата тема.

Какво всъщност е Православи­ето?

Пълна, точна и изчерпателна де­финиция или определение на Правос­лавието никой досега не е дал и си­гурно никой няма да може да даде, защото Православието е пълнота и живот. Никой не може да даде, опре­деление на живота като духовна същ­ност, но всеки, който го живее, го ос­мисля, вниква в същността му и го разбира. Така е и с Православието. То се разбира и усвоява само от този, който е приобщен към него. „Думи­те, що ви говоря, са дух и живот“ (Ио­ан 6:63), казва Иисус Христос. Пра­вославието – това са тези думи, прет­ворени в живот. Не можеш да почув­стваш и преживееш силата на Пра­вославието, ако не си изцяло приоб­щен към него, ако не си го приел в сърцето си. Затова у нас не са малци­на тези, които се пишат православни по силата на традицията, но гледат на Православието или през католи­ческа, или през протестантска приз­ма, или плащат още данък на марксическото си образование. За тях Православието се нуждае от рефор­ми и осъвременяване.

Православието е точен отобраз на Христовото учение, то е самото това учение, внедрено в живота на отдел­ната личност. Не е достатъчно само да изповядваш православното учение, необходимо е да го претвориш в лич­ния, семейния и обществения си жи­вот. Истините на вярата се възпри­емат със сърцето, а не с разума. Сър­цето има свои закони, които са раз­лични от законите на разума.

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и от­минава от този свят. И тук е карди­налният въпрос – какво става след края на земния живот? Жаждата за живот е неописуема и неизразимо силна, при това жажда за живот не другаде, а тук, на земята,- при тукаш­ните земни измерения, защото човек има земни измерения за всичко, до­ри за духовните ценности.

Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. От­говорът се състои в това, че „аз“-ът на личността, духовната субстанция, която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен жи­вот и след като вече не е в единение с материалния елемент – с тялото. Но тук изниква един друг въпрос, имен­но: след като човек върши добро или зло, бидейки двусъставен (душа и тя­ло), не следва ли да получи съответ­ното въздаяние именно като двусъставно същество, особено ако е вършил добро или е понасял страдания в името на доброто? Тук е коренът на изконното чувство и вкоренен стремеж към райско блаженство, към духовно-материално измерение на ценностите. Тук е коренът на хилиастичните идеи.

Какво всъщност е хилиазмът ка­то богословска концепция и истори­ческо явление и какви са причините за неговото развитие и утвърждава­не?

Така поставеният въпрос в трите му измерения тук ще бъде разгледан в резюмирана форма.

Хилиазмът (от гръцки χιλιασμо̀ς=хи­лядолетие) е учение за настъпване на хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. Същността на това учение се заключава в следното: мно­го време преди края на света Иисус Христос ще дойде отново на земята, ще порази Антихриста, ще възкреси само праведниците, ще устрои ново царство на земята, в което праведни­ците за награда на своите подвизи и страдания ще царуват заедно с Него в продължение на 1000 години, като ще се наслаждават на всички блага на временния живот. След тези 1000 години ще последва второ, всеобщо възкресение на мъртвите, всеобщ съд и всеобщо вечно справедливо въздаяние[1]. Това е същността на хилиазма като учение, оформило се на христи­янска основа. Всяка от сектантските общности, която приема хилиазма, го модифицира съобразно своето уче­ние, без да изменя същността му. По-после ще стане дума за принципната му библейска обосновка.

Като идея, макар и не цялостно развита, хилиазмът предшества хрис­тиянството. Той има началото си у ев­рейския народ[2]. Като тълкували пог­решно някои от пророческите предс­казания за идването на Месия, мно­зина евреи виждали в Негово лице не Изкупител от греха и смъртта, а зе­мен цар, който ще освободи евреите от омразното им римско владичест­во, ще основе свое царство тук на зе­мята и ще предостави на еврейския на­род сила и власт.

По-късно мнозина измежду евре­ите, които приели християнството, за­пазили тези свои предишни виждания. При това те ги свързали и с казаното от Самия Иисус Христос за Неговото Второ пришествие и за царството Бо­жие (срв. Матей 24-та и 25-та глава), без да вник­нат в същинския смисъл на тези ду­ми. За фиксиране на времето от 1000 години пък им послужила книгата От­кровение 20:1-7. Там се говори за ед­но от виденията на автора на тази кни­га св. Иоан Богослов. Той видял да слиза от небето Ангел, който хванал древната змия – дявола, и го свързал за хиляда години. Видял и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие. Всички те оживели и царували с Хрис­та през хилядата години.

Хилиастични идеи на юдео-християнска основа развил еретикът Керинт от края на I-ви век. Той учил, че когато Иисус Христос устрои Своето хи­лядолетно царство на земята, ще въз­станови Иерусалим в предишния му блясък и величие и ще възстанови из­пълнението на всички предписания и постановления на Моисеевия обредов закон с всичките старозаветни жерт­ви. Щастието и блаженството на пра­ведниците ще се състои във всевъз­можни сетивни радости и наслаждения. Подобен груб сетивен характер на хилядагодишното царство се дола­вя и при евионитите, близки по вре­ме до Керинт[3].

Ранният хилиазъм, възникнал на християнска основа, е чужд на грубо материалистичния хилиазъм на Ке­ринт и на евионитите. Според него­вите привърженици земното хилядагодишно царство Христово се очак­вало да бъде като своеобразно райс­ко състояние на блаженство и съвър­шенство на светиите в присъствието на Самия Христос. В него нямало място за бедствия и лишения, няма­ло възможност дори да се греши. Щя­ла да бъде възстановена пълната хар­мония между човека и околната сре­да. Привържениците на този вид хи­лиазъм гледали на хилядагодишното царство Христово не като на окон­чателен завършек на Божието царс­тво на земята, но като на нещо сред­но между сегашното състояние на унижение и бъдещото състояние на прослава[4].

Що се отнася до причините за раз­витие и утвърждаване на хилиазма, те могат да се разделят на две: 1. та­кива, които са валидни за раннохристиянския период и 2. такива, които се отнасят до значително по-късно време, включително и сега.

За да разберем хилиастичната нагласа на значителна част от хрис­тияните през ранния период, ще тряб­ва да се опитаме мислено да се пре­несем в онова време; да станем съп­ричастни на тогавашния дух на енту­сиазъм и стремеж към нравствена чистота; към превръщане в дело ду­мите на Иисус Христос; към дослов­но възприемане съдържанието на свещените новозаветни книги, при липсата още на задълбочено богос­ловско изяснение и, разбира се, лип­сата на условия за такова изяснение. На не едно място в свещените книги на Новия Завет се говори за Второто пришествие на Иисус Христос, при това – идване, което ще стане всеки момент. За по-голяма яснота на тази мисъл ще цитирам две места – едно­то от св. апостол Павел и другото от св. апостол и евангелист Иоан Богос­лов. Първото: „Ние живите, които ос­танем до пришествието Господне, ня­ма да изпреварим починалите… Мър­твите в Христа ще възкръснат пър­вом; после ние, останалите живи, за­едно с тях ще бъдем грабнати на об­лаци, за да срещнем Господа във въз­духа“ (1 Солуняни 4:15-17). Второто: „Ви­дях и душите на обезглавените зара­ди свидетелството Иисусово и зара­ди словото Божие, и ония, които се не покориха на звяра… Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата го­дини“ (Откровение 20:4). При тези ясни библейски свидетелства и, ще повто­ря, при липсата още на тяхното бо­гословско изяснение не е трудно да се разбере, че първите християни очаквали всеки момент Христос да дойде отново и при това да царува с праведните хиляда години. Може би и поради това стремежът на първите християни да живеят съобразно Хрис­товите норми е бил много по-силен и по-мотивиран.

Има още един твърде важен мо­мент, който не бива да се пропуска, когато се говори за хилиазма на ня­кои от ранните християни. Той е свързан с гоненията срещу тях от страна на римската държавна власт, на ези­ческите философи и на широките на­родни маси. Колкото повече нараст­вал броят на мъчениците, пролели кръвта си, респективно дали живота си за своята вяра в Христа, толкова по-сил­но в сърцата на вярващите се утвър­ждавала мисълта, че тяхното тога­вашно унижение и бедствено състо­яние ще се прекрати в недалечното бъ­деще и че те още на тази земя, на ко­ято са претърпели бедствия и нещас­тия, ще царуват заедно с Христа и с Неговите светии[5].

На тази база и погледнато през та­зи призма, не е трудно да се разбере защо и някои от ранните християнс­ки писатели като Папий Иераполски (починал около 150), св. Юстин Философ (починал около 165), св. Ириней Лионски (починал около 202) и други споделяли погрешните хилиастични възгледи, които през II-ри век били силно разпространени в малоазийските църкви. В християнския писмен па­метник от края на I-ви или началото на II-ри век, известен под името „Учение на 12-те апостоли“, авторът развива след­ните хилиастични идеи: при повтор­ното идване на Иисус Христос ще въз­кръснат само светиите, които ще ца­руват заедно с Него 1000 години. След това ще настъпи второто възкресение, тоест възкресението на грешниците, ко­ито ще бъдат съдени и наказани[6].

През III-ти век – времето на най-сил­ното гонение срещу християните – по­ради една от споменатите вече при­чини хилиазмът бил твърде разпрос­транен, особено сред някои от еретическите движения като например монтанистите. Измежду защитници­те на хилиазма през този период осо­бено ярко се открояват Тертулиан (починал около 223), Иполит Римски (починал около 235), Сулпиций Север (починал около 420-425), Ме­тодий Тирски (починал около 311), Викторий Петавийски (починал 304) и Лактанций (починал след 317). Все по същото време в Еги­пет се стигнало дотам, че под ръко­водството на Непот, убеден защит­ник на хилиазма, цяла една област се откъснала от Александрийската църква.

В началото на IV-ти век гоненията сре­щу християните били прекратени. За Църквата настъпили по-спокойни времена, а заедно с това и хилиастичните тежнения постепенно отстъпили на заден план, за да отидат след вре­ме почти в забвение.

Доколкото през ранния християн­ски период някои църковни писатели развивали хилиастични идеи, развива­ли ги като свое частно мнение, но не като официално учение на Църквата. Това трябва добре да се знае, за да не се правят тенденциозно спекулативни заключения. Частни мнения по раз­лични въпроси е имало винаги в ис­торията на Църквата. Те престават да имат каквато и да е стойност, след ка­то Църквата дефинира своето учение по съответния въпрос.

След прекратяване на гоненията Църквата имала възможност да на­сочи вниманието си към разрешава­не на спорни догматически въпроси и да изработи по тях дефинитивни ре­шения. Един от тези въпроси бил за хилиазма. На Втория вселенски събор в Константинопол (381 година) тя осъдила различните еретически учения до то­ва време. Между тях били и заблуди­те на Аполинарий Лаодикийски (починал около 392), привърженик също на хилиазма. Своето учение тя дефинирала ясно с думите: „И на Когото (на Иисус Христос, скоби мои) царството не ще има край“ (чл. 7 от Символа на вярата). След като има такова дефинитивно решение, за православните християни не е позволено да поддържат хилиазма в каквато и да е форма.

Независимо от решенията на Вто­рия вселенски събор, хилиастични тежнения са излизали периодично на преден план. Особено силни са били те в края на първото хилядолетие след Рождество Христово, когато мисълта за свършека на света придобила масов характер. Тя се появила отново, макар и в значи­телно по-слаба форма, при завладява­нето на Иерусалим от кръстоносците (1099). Значително по-силно се изяви­ла през време на Реформацията (XVI-ти век), за да стане след това постоянен спътник в доктрината на по-голямата част от оформилите се на протес­тантска основа сектантски общности. Всяка от тях в една или друга степен развива и защитава идеята за хилядагодишно земно царство, до което ще имат достъп само нейните членове. Тъй като в книга Откровение (7:4) е посочено, че достойните, белязани с Божия печат, са 144,000 души, а сектантите разбират това число буквал­но, налага се, когато техните после­дователи надвишат числото 144,000, да се прави своеобразен подбор меж­ду тях, да се класифицират, групират, степенуват и така нататък. Стига се до своеоб­разни тълкувания, които нямат нищо общо с духа на Божественото Откро­вение.

Хилиастичните идеи, изградени върху погрешно тълкувание на някои библейски текстове и подсилвани от необичайни знамения на времето, се засилват особено много в края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век най-вече в англоезичните страни, особено в Аме­рика. Кулминацията им е сега – в края на XX-ти век. Истината повелява да се каже, че не само в сектантските сре­ди, но и между някои православни се лансира идеята за хилядагодишно зем­но царство на Иисус Христос, което ще настъпи в края на това хилядоле­тие или най-късно в началото на след­ващото. Но сред православните доми­нира идеята за свършека на света, ко­ето щяло да стане в близките някол­ко години. В случая актуално е това, че според мнозина самозвани тълку­ватели на Библията, каквито в момен­та у нас има дори за експорт, с нас­тъпващото трето хилядолетие ще дой­де и Иисус Христос втори път. Не би­ва да се забравя, че с темата хилиазъмсе спекулира много, съзнателно или не. Поради това е необходима изклю­чителна предпазливост, защото тук се действа върху една много деликатна струна на човешкото съзнание. Кой не би желал да е съпричастен на едно земно, макар и не постоянно, а само хилядагодишно царство, ръководено от Самия Иисус Христос – царство, в което ще има всички духовни и мате­риални блага, нещо като ислямския рай на благоденствието. Но какво же­лаят отделни хора или групи от хора е едно, а какво е отредил Всевишният е съвсем друго, и то за нас е критерият за обективност и безпристрастие.

Като имам предвид цитираните вече думи на Иисус Христос, че за Не­говото Второ пришествие не знае ни­кой, дори небесните ангелски сили, не бих дръзнал да предсказвам кога то­ва ще стане. Ще се позова обаче на тълкуванията, които бележити цър­ковни писатели в миналото и в по-но­во време дават на книга Откровение 20:1-7. Първо давам почти целия текст на посочените стихове.

Тайновидецът св. апостол и евангелист Иоан Богослов предава следната картина: „Видях, че от небето слизаше Ангел…; той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана – и го свърза за хиляда години; след това го хвърли в бездната и го заключи, като тури печат върху му, за да не прелъстява вече народите до свършека на хилядата години… Видях и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие… Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години; останалите пък от умрелите не оживяха, докле се не свършиха хилядата години. Това е първото възкресение. Блажен и свет е, който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт… Когато се свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата.“

Въз основа на цитираните текстове привържениците на хилиазма учат за два бъдещи съда: отначало един – за възкръсналите праведници, след това друг – всеобщ; за две бъдещи възкресения: първо – за праведниците, второ – за грешниците; за две бъдещи пришествия на Иисус Христос в слава; за бъдещо земно, блажено царство Христово като определен период от време[7].

Тук не е трудно да се разбере погрешното интерпретиране на израза „първо възкресение“. Причината за това погрешно интерпретиране се корени в отричането от страна на мнозина сектанти на вярата в задгробния живот, на блаженото състояние на праведниците там и на липсата на молитвено общение с тях. Има и друга причина – у някои секти са налице социално-утопични мечти, скрити зад религиозни идеи и тайнствени образи, каквито в книга Откровение има много. Под „първо възкресение“ се разбира не такова, което предхожда Второто идване на Иисус Христос, а духовното възраждане чрез тайнството Кръщение. Тази истина е засвидетелствана на много места в Свещеното Писание, особено у св. апостол Павел (срв. Колосяни 3:1; 2:12; Ефесяни 2:5-6). Тези и подобни на тях библейски места показват, че под хилядагодишно царство трябва да разбираме Времето от самото начало на благодатното царство на Църквата Христова, особено на небесната, която тържествува над злото. Земната Църква също тържествува победа над „княза на този свят“ (Иоан 14:30), която победа ще завърши с поразяване на сатаната. „Втората смърт“ не е нищо друго, освен осъждане на грешниците при Всеобщия съд. Това значи, че духовно възродилите се в Христа, очистени чрез благодатта Божия в Църквата и водили праведен живот, няма да бъдат подхвърлени на осъждане, но ще влязат в блажения живот на Христовото царство[8].  

В заключение бих желал отново да припомня думите на Иисус Христос: „За оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, а само Моят Отец… Бъдете будни, понеже не знаете в кой час ще дойде вашият Господ“ (Матей 24:36, 42). Будността се изразява преди всичко в стремеж към постоянна готовност за достойно посрещане на нашия Изкупител при Неговото Второ пришествие..

___________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1999, кн. 5, с. 1-7. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протопрезвитер Михаил Помазанский. Православное догматическое богословие. California, 1992, с. 248.

[2]. Николай Шиваров. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Богос­ловски факултет, т. 3, 1996, Нова серия; – Християнство, т. 3, Москва, 1995, с. 157.

[3]. Християнство, с. 157.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там.

[6]. Илия Цоневски. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. София, 1986, с. 41.

[7]. Протопрезвитер Михаил Помазанский. Пос. съч., с. 249.

[8]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски. Учебник по мисионерство. София, 1937, с. 323 сл.; Протопрезвитер Михаил Помазанский. Пос. съч., с. 249; Протоиерей Сергий Булгаков. Апокалипсис Иоанна, YMCA-PRESS, Париж 1946, с. 177 сл. сл.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gai