Христо Стоянов Христов

Прибрежният и царствен Константинопол устоял през вековете на много еретически бури, но в началото на VIII-ми век вълните на иконоборческото зломислие, които нахлували на буйни талази в незащитения град, заплашвали да го унищожат и заличат от лицето на православния свят. В този решителен момент Константинополският патриарх Герман, като се сблъскал с организираното настъпление и систематизираната иконоборческа идеология на императорската партия, първи се възправил в защита на Константиновия град като седалище на православната богословска мисия и доблестно пазил християнския култ към светите икони.

Макар и откъслечни, сведенията относно живота на патриарх Герман съхранили основните моменти от неговата напрегната, изпълнена с опас­ности и вълнения дейност, която предизвикала многообразни реакции в съвременниците му и заслужила различни оценки през вековете. Иконоборческият събор на Константин V Копроним (754 година) анатемосал „двуедушния Герман, почитателя на дърво[31]“, но Седмият вселенски събор го реабилитирал. Съборните заседатели правилно оценили дейността му и заслужено го нарекли „свят отец[32]“ и „Христов иерей[33]“. Подобни противоположни отзиви, които се срещали често и отразявали коренно различни исторически моменти, са били изказвани и по отношение на други константинополски представители като патриарх Тарасий (784-806 година), патриарх Никифор (806-815 година) и великия патриарх Фотий (858-867; 877-886 година[34]).

Син на знатен сенатор, Герман получил солидно за своето време об­разование и постъпил на висока държавна служба. Разразилото се обаче политическо размирие (668 година[35]), в което се замесил и загубил живота си неговият баща, принудило Герман да се оттегли от светския живот, да се уедини в монашеската килия и да започне „да се възпитава в Божествените писания[36]“. Благодарение на усилени занимания той се запознал с осно­вите на православното учение, „устремявал своя ум в дълбините на Боже­ствените догмати и разбирал най-високите предмети на знанието[37]“. Това второ образование, придобито по пътя на самоподготовката, му помогнало да проявява вещина, както в църковните, така и в гражданските дела“, поради което бил желан съветник на всички „императори и патриарси[38]“.

Независимо своето образование и мъдрост Герман допуснал някои прояви на нерешителност, от които недоволствали съвременниците му и недоумявали историците. Големият руски учен професор Иван Дмитриевич Андреев пред­положил, че вероятно в неговата двустранна опитност и образованост се е криел ключът на загадката за колебанията му[39]. В тях прозирал тънкият усет на вещ църковен политик, който се стремял да изгражда отношенията между църковната и държавната власт върху базата на взаимното разби­рателство и доверие. Затова Герман избягвал пътеките на риска и конфрон­тацията, поддържал нормални отношения с органите на държавното уп­равление и отстранявал „всеки повод за разногласие[40]“, за да осигури „на християнския народ Божий мир, който превишава всеки ум[41]“. При осъществяването на тази програма съвсем естествено той понякога е бил принуден да прави и някои отстъпки. Християните обаче, както сам Гер­ман съветвал пасомите си при изясняване случая с обрязването на Тимотей от св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 16:3), трябвало да не избързват с отрицателните си оценки и присъди, а да подхождат реалистично към всяко дело и винаги да имат предвид „целта, от която са се ръководили извършителите.Тази цел или снема вината от извършителя или напротив го осъжда[42]“. С оглед на всичко това напълно правдоподобно звучи разказът на Герман, че един­ствено „надигащите се размирия“ в Църквата са го принудили да се подпише под монотелитския едикт на император Филипик Вардан (712 година[43]).

Подобни разсъждения не биха могли да задоволят ригористите, които познават и признават само двата полюса на крайностите. Патриарх Герман обаче бил типичен пример на умерен, уравновесен и мъдър архие­рей, който въпреки обвиненията в недостатъчна твърдост и последовател­ност, неотклонно и с всички средства следвал набелязаната цел – благото на Църквата. В името на този висок идеал той бил готов както на незна­чителни отстъпки пред държавната власт, така и на пълно себеотречение и жертвен подвиг.

В започналото иконоборческо размирие патриарх Герман доказал своята готовност за саможертва и се изявил не само като ловък църковен дипло­мат и политик, но преди всичко като непоколебим защитник и верен страж „на католическата църква[44]“. Константинополският предстоятел бил един от онези „богоглаголиви отци“, които „прогонили всички пълчища на неприятелите и с меча на духа унищожили както древните ереси, така и заблуждението на новата лъжа, открита от обвинителите на християни­те[45]“.

Патриарх Герман се включил активно в борбата срещу иконоборческото зломислие и написал първите апологетически съчинения, които надживяли неговото лично влияние и останали завинаги в съкровищницата на право­славната богословска литература. Отците на Седмия вселенски събор, след като по време на заседания прочели някои от тях, определили да се следват неговите доводи срещу иконоборството, защото творенията му се разпространили „по цялата вселена“ и съдържали „двуостри мечове“, с които поразявали неподчиняващите се на църковното предание[46]“.

Първостепенно място сред писмените трудове на патриарх Герман заемалинеговото съчинение „За ересите и съборите“ („De haeresibus et synodis[47]“)и трите му послания – до митрополит Иоан Синадски[48], до епископ Константин Наколийски[49] и до епископ Тома Клавдиополски[50]. В тях се съхранили ценни и почти единствени известия за началния период на иконоборчеството, както и основни данни за богословските средства, с които Църквата е разполагала за защита на светите икони.

Константинополският първоиерарх достойно се справил с тежката задача, отредена му от историческия жребий, да бъде пръв защитник на иконопочитанието. Неговите аргументи, изведени и обосноваващи се изключително на богатия му пастирски опит, носели свежестта на непри­нудения народен реализъм и обикновено се свеждали до пет основни поло­жения[51]:

1.Иконите служат на християните, за да изразят тяхната любов към изобразяваните лица[52];

2.Те са нужни като ръководство и помощ за онези, които не могат да се издигнат до висотата на духовното съзерцание, а имат нужда от зрител­но усвояване на богооткровените истини[53];

3.„Иконите на светите мъже“ като изображения „на мъжеството“ и „добродетелния живот“ подбуждат християните към подражаване на светителския подвиг и „към прослава на Бога[54]“;

4.Чрез иконите Бог извършва различни чудеса, „за които мнозина жадуват [55]“;

5.Иконопочитанието е древен, утвърдил се в Църквата обичай[56].

С това обаче не се изчерпила цялата положителна аргументация на патриарх Герман, който отделил в своите съчинения голямо внимание и на христологическите доводи в защита на светите икони. В своето съчинение „За ересите и съборите“, след като разгледал подробно историята на иконоборческата ерес, той се спрял и обяснил макар и накратко значението и целта на светите икони. Отхвърлил противниковите обвинения за изпадане на християните в идолопоклонство, патриарх Герман подчертал, че „ние приемаме иконата на нашия Господ Иисус Христос, изобразяваща Неговите човешки черти, станали видими благодарение на богоявлението Му, за да запазим вечен спомен за Неговия живот в плът, за Неговите страдания, спасителна смърт и произлязлото оттук изкупле­ние на света. От Неговата икона ние познаваме висотата на смирението на Бог Слово[57]“.

Христологическите доводи в полза на иконопочитанието получили още по-пълно разкритие и дори известна полемическа заостреност в него­вите послания. Така той писал на епископ Тома, че „изобразяването върху икони образа на Господ и Неговия плътски вид служи за изобличаване на еретиците, които празнословят, че Той призрачно, а не наистина е станал човек[58].“

В посланието си до Синадския митрополит Иоан патриарх Герман повторил своите аргументи, които привел в защита на иконите по време на устната си беседа със знаменития ересиарх Константин Наколийски. Сред многобройните доказателства централно място заемала мисълта, че иконите служат за потвърждение на действителното Христово въплъщение. „Ние не показваме, писал Герман, изображение, или подобие, или образ, или вид на Божество, което е невидимо и не могат напълно да разберат и по­стигнат даже висшите чинове на светите ангели. Но тъй като Единородният Син, който е в недрата на Отца… по благоволението на Отца и Светия Дух, съизволил да стане човек като искрено се приобщил с нашата плът и кръв… и във всичко станал подобен на нас, освен в греха; то ние, като изобразяваме икона на Неговия човешки образ и на човешкия му вид и плът, а не на Неговото божество, което е непостижимо и невидимо, ста­раем се нагледно да представим предмета на вярата и да докажем, че Той не фантастично и не призрачно се е съединил с нашето естество, както по­грешно учили някои древни еретици, но че в действителност и наистина е станал съвършен човек… При такова разбиране на непорочната вяра в Него, ние представяме на иконите образа на Неговата свята плът и го (образа – скоби автора) целуваме, и го удостояваме с всякакви почести и по­добаващи на него почитания; и по този начин достигаме до възпоменаване на Неговото божествено животворно и неизречено въплъщение[59].“

Приведените текстове красноречиво доказват, че патриарх Герман по­ставял въпроса за светите икони в тясна връзка с догмата за действителното въплъщение на Син Божий. В това била и най-голямата заслуга на висо­кообразования Константинополски първопредстоятел, който, много вре­ме преди официалното начало на иконоборчеството, пръв формулирал и изказал мисълта, че светите мощи служели като доказателство за непризрачното въплъщение на Спасителя и като изобличение срещу докетизма[60].

Освен с положителни доводи за защитата на иконопочитанието патриарх Герман си е служел и с отрицателни прийоми, при които опровергавал възраженията на противника. Опирайки се вероятно на някои действи­телни злоупотреби с иконите от страна на простолюдието, иконоборците обвинявали православните, че „отдавна усвоеният обичай“ относно ико­ните се приближавал до езическата традиция да се правят „изображения на идоли“, които били осъдени в Свещеното Писание и водели „до отчуждаване от Бога“[61]. На това главно обвинение Герман отговорил, че и Моисей въпреки забраната на идолите сам поставил в скинията изображения на херувими[62]. Никой обаче не обвинил в идолопоклоничество нито Моисей, нито онези християни, които правили „портрети на свои родственици по плът, или на познати и приятели[63]“.

Иконоборците се съблазнявали също и от това, че християните из­вършвали освещавания и кадели благовонен тамян „пред светите ико­ни[64]“. След като дал символично обяснение на тези обреди, Герман от­хвърлил обвинението. В много други случаи обаче той, без дори да се опит­вал да докаже несъстоятелността на иконоборческите обвинения, направо ги отричал с едно категорично „не“[65]. Така обикновени и безискуствени били все още прийомите на иконопочитателите в най-ранния период на иконоборчески нападки.

Общо взето в творбите на патриарх Герман липсвала онази полемическа заостреност на аргументите, която била характерна за съчиненията на православните апологети от по-късно време. Това се обяснявало както с миролюбивия и благ характер на патриарха, така и с факта, че неговите послания били писани в един сравнително спокоен период, когато не бил започнал всеобщия щурм на иконоборчеството. Въпреки снизходителния си тон, в живота си патриарх Герман се изявил като доблестен защитник и стълб на иконопочитанието, а неговите възражения (особено христологическите), които били богословски издържани и проверени в практиката, оказали силно влияние върху развоя на православната апологетика. В процеса на вековната борба с иконоборчеството, в полемиката с против­ниците си православните пробвали и калявали новите си идеологически оръжия, а някои от старите изоставяли. Съществена заслуга за това раз­витие имали преди всичко множеството духовници и богослови от Изтока и Запада, които ревниво пазели традициите на иконопочитанието и като патриарх Герман били готови да се откажат от власт и лично добруване в името на Православието.

________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава втора – „Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели ”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 1852 от 24 септември 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1852) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 103 до с. 108 вкл.

[31]. Деяния… т. VII, c. 274.

[32]. Taм, c. 159.

[33]. Taм, c. 275.

[34]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 41.

[35]. J.P.Мignе, Р.G., t. 108, col. 716 CD-171 A.

[36]. Деяния…, т. VII, с. 275.

[37]. Там, с. 156.

[38]. Там, с. 19.

[39]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 41-42.

[40]. Деяния…, т. VII, с. 169.

[41]. Там, с. 158.

[42]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col, 181 А; Деяния…, т. VII, с. 166

[43]. J.Р.Migne, Р.G., L 98, col. 768.

[44]. Деяния… т. VII, с. 169.

[45]. Пак там.

[46]. Там, с. 275

[47]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 40 A-88 В.

[48]. Ibid., col. 156 C-161 C; Деяния… т. VII, с. 156-159.

[49]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 161 D-164 G; Деяния…, т. VII, c. 159.

[50]. J.P.Mignе, P.G., t. 98, col. 164 D-188 В; Деяния…, т. VII, c. 159-169.

[51]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 45; Георги Александрович Острогорский, Соединение вопроса о св. иконах с христологической догматикой в сочинениях православных апологетов paннего периода иконоборчества. – Seminarium Kondakovianum, t.1, Prague, 1927, p. 36.

[52]. J.Р.Мignе, P.G., t. 98, col. 160 В; Деяния… т. VII, с. 158.

[53]. J.P.Мignе, Р.G., t. 98, col. 172 CD;Деяния…, т. VII, С.  163.

[54]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 172 C, 173 A, 184 ВС; Деяния…, т. VII, c. 163, 167.

[55]. J.P.Mignе, P.G., t. 98, col., 185 A, 185 B-188 В; Деяния…, т. VII, с. 168-169.

[56]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 165 D, 176 C; Деяния…, т. VII, 160, 164.

[57]. J.Р.Mignе, Р.G., t. 98, col. 80 A.

[58]. Ibid., col. 173 В; Деяния…, т. VII, c. 163.

[59]. J.P.Migne, P.G., t. 98, col. 157 ВС; Деяния…, т. VII, c. 157.

[60]. Георги Александрович Острогорский, Соединение вопроса…, с. 38-39.

[61]. J.P.Migne,Р.G.,t. 98, col.176 А; Деяния…, т. VII, с. 164.

[62]. J.P.Migne,Р.G.,t.98,col.181 АВ; Деяния…, т. VII, с. 166.

[63]. J.P.Migne, Р.G., t. 98, col. 181 В; Деяния…, т. VII, с. 166.

[64]. J.P.Migne,Р.G., t. 98, col. 184 В; Деяния…, т. VII, с. 167.

[65]. J.P.Migne, Р.G., col. 177 ВС; Деяния…, т. VII, с. 165.

Изображения: авторът проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000) и Патриарх Герман Константинополски (715-730). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g66