Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3] гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Иосиф Флавий

Иосиф Флавий (37/38-100 година) е бил еврейски историк, който оставя много сведения за себе си в своята Автобиография (βίος, Vita) и в Историята на юдейската война (Περί του Ιουδαϊκού Πολέμου). Произхождал от виден свещенически род, като само на 19 години се присъединява към фарисеите. Първоначално е против войната с Рим, но по-късно става част от въстаническата армия, натоварен с важната задача да организира въстанието в Галилея (Vita 7). През 67 година, когато пада крепостта Jotapata Иосиф се предава на римляните. Срещата му с Веспасиан става съдбоносна за него, защото е пощаден, като уж му предсказал, че ще стане император. След приключването на войната отива в Рим, където Веспасиан му дава жилище, римско гражданство и годишна заплата (Vita 76). Така някогашния член на фарисейската секта става гръцки писател[22]. Със сигурност се знае, че бил още жив през първото десетилетие на II-ри век, защото Автобиографията е написана след смъртта на Агрипа II (Vita 65), който умира в третата година от царуването на император Траян (100 година).

През 93 година се появяват неговите Юдейски древности (Ιουδαϊκή Αρχαιολογία, Antiquitates Judaicae), където в двадесет книги разглежда историята на еврейския народ, още от създаването на света, до Авраам, родоначалника на еврейския народ, за да се стигне до еврейското въстание срещу римляните през 66 година. В книга XVIII, глава 3, параграф 3 и в книга XX, глава 9, параграф 1 се намира важна информация за Иисус Христос. В Юдейски древности, книга XVIII, глава 3, параграф 3 той пише: По това време живял (буквално се появява)[23] Иисус, един мъдър човек, ако въобще подобава да го наречем човек, защото извършил невероятни дела, бил учител на хората, които приемали с радост истината, и привлякъл към себе си много юдеи, а също и много елини; той бил Христос. И въпреки че Пилат по обвинение на нашите първенци го осъдил на кръстна смърт, онези, които отначало го обикнали, не се отказали от него[24], защото той им се явил на третия ден отново жив, както боговдъхновените пророци бяха предсказали това и хиляди други удивителни неща за него. И до ден-днешен родът на християните, които водят името си от него, продължава да съществува[25].

Отново Иосиф Флавий споменава и за екзекуцията на апостол Яков (62 година). При садукейския първосвещеник Ана II в „Юдейски древности“ XX, глава 9, параграф 1 той пише: (Анан) свикал синедриона (или: съвета) на съдиите и изкарал пред него брата на Иисус, наричан Христос, по име Яков, както и някои други, които обвинил в престъпване на закона и предал за убиване с камъни[26].

И върху двата пасажа възникват много спорове относно тяхната авторска достоверност. Особено по първия. Мнозина изследователи твърдят, че тези места са по-късно интерполирани[27], като например първият пасаж е вмъкнат в началото на IV-ти век. Според поддръжниците на теорията за интерполацията, основанията за такова предположение са няколко:

1.Съществували екземпляри, в които тези места липсвали. Това става видно от произведенията на някои християнски писатели от първите векове. Също така Ориген не бил цитирал първия пасаж, където се говори за Иисус Христос. В екземпляра от Юдейски древности, който той притежавал, този фрагмент липсвал. Ориген бил се оплаквал в своите произведения, че Иосиф Флавий не споменава Христос. Други изследователи твърдят, че Константинополският патриарх Фотий също е имал екземпляр от Юдейски древности, без откъса за Иисус Христос[28].

2.Фрагментът за Иисус Христос е без пряка връзка с контекста, тоест пасажът от „Юдейски древности“, XVIII, 3, 3 е изключително несвързан с предишното и следващото изложение на текста. Нещо повече, той разкъсвал тъкaнта на разказа[29].

3.Откъсът за Иисус Христос се отличавал по стил от другото изложение. Твърдение, което бързо е отхвърлено, именно след обстойно изследване на стила.

4.Мястото за Иисус Христос по съдържание не могло да бъде на Иосиф, тъй като не съотвества на неговите възгледи. Какво се има предвид? Защитниците на това твърдение считат, че Иосиф Флавий не можел да употреби наименованието Христос, защото в този период това име се приема като символ на въстание. Други твърдят, че той не е можел да говори за християни, понеже такива все още по това време в Палестина нямало. Или не е можел да пише, че Христос е възкръснал, понеже самият той не вярвал във Възкресението Му[30].

По отношение на второто място, което говори за св. апостол Яков, брат на Иисус, наричан Христос („Юдейски древности, XX, 9, 1) също има съмнение, но не за авторството на текста, а за лицето Иисус Христос, като противниците считат, че тук става въпрос за друг Христос. Категорично доказателство, затова че в този текст става въпрос за Господ Иисус Христос намираме при Ориген, който цитира този фрагмент три пъти, във връзка с изложената причина от Иосиф Флавий за разрушението на Иерусалим. Тук ще приведем само едно от тях. В съчинението си „Против Целз“ той пише: Иосиф казва, че това се е случило на юдеите като възмездие за Яков праведния, който бил брат на Иисус, наричан Христос[31].

След приведеното задълбочено изследване по въпроса за евентулната интерполация на местата за Иисус Христос в „Юдейски древностти“ и за предположенията, че се визира друг Иисус Христос, професор Борис Маринов категорично заключава, с което не можем да не се съгласим, че това са безпочвени твърдения.

1.Местата в Юдейски древности на Иосиф Флавий – XVIII, 3, 3 и XX, 9, 1 могат да се считат за автентични.

2.Те говорят за християнския Иисус Христос, Който е Син Божий…[32].

Публий Корнелий Тацит

Публий Корнелий Тацит (около 55-117 година) произлиза от италийско конническо семейство. Зет на прочутия римски пълководец Гней Юлий Агрикола[33], завоевателя на Британия. Заемал различни служби в Римската империя: квестор, претор (88 година), консул (97 година), проконсул (112 година). Смятан за най-големия историк на древния Рим. Писменото наследство на Тацит обхваща два значими труда: Истории (Historiae) и Анали (Annales). Историите обхващат управлението на Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан, тоест времето от 68 до 96 година. „Аналите“ разглеждат времето на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон (от 14 до 68 година). От тях са запазени следните книги: I, IV, част от V и VI, от XI до XVI книга[34]. Именно в неговите Анали (XV, 44), най-известното му изследване, пише за пожара в Рим през юли 64 година, за което Нерон обвинява християните: …Така Нерон прехвърли вината върху омразните поради позорните им дела човеци и които народът нарекъл „християни“, и ги подложил на най-необикновени наказания. Авторът на това име е Христос, екзекутиран през управлението на Тиберий, от прокуратора Понтий Пилат. Потиснатото за момента гибелно суеверие избухнало отново, не само в Юдея, родината на това зло, но и в самия град Рим, където отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща. Първо били арестувани онези, които открито признали, след това въз основа на техните признания огромно множество (multitude ingens), които били осъдени не само заради престъплението на пожара, но най-вече за омраза към човечешкия род[35]. Към смъртта им били добавени различни видове подигравки: покривани са с кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсвани от кучета, или ги приковавали на кръстове и след като нощта настъпи ги запалвали, за да горят като нощно осветление. Сам Нерон предоставил градините си на разположение за това зрелище и организирал цирково преставление, облечен в облекло на кочияш се смесвал с народа или заставал на колесницата си. Следователно, дори като престъпниците, които заслужавали крайни и тежки наказания, се явило чувство на състрадание към тези хора; защото те загивали не за общото благо, а заради насищане на жестокостта на един човек (Анали, 44-та глава).

От този пасаж могат да се извлекат следните факти:

1. Християните са кръстени на своя основател Христос.

2. Христос бил екзекутиран при Понтий Пилат.

3. Екзекуцията е станала по време на управлението на Тиберий (14­-37 година).

4. Със смъртта на Иисус приключило християнското суеверие за кратко време.

5. Но малко по-късно отново се съживило.

6. Мястото на възобновяването му е Юдея, откъдето произхожда учението.

7. Последователите на Иисус пренесли своята доктрина в Рим.

8. Нерон (54-68 година) обвинил християните, живеещи в Рим, че са запалили разрушителния огън в Рим.

9. Тацит съобщава, че тази група е била преследвана и мразена заради своите мерзости.

10. Християните били арестувани, осъдени, измъчвани и в крайна сметка приковани на кръст или изгорени.

11. Поради тези мъчения хората съжалявали за християните.

Основната теза на противниците на тази важна историческа книга е, че тя изцяло е фалшификат, извършен през XV-ти век от флорентийския учен Поджо Брачолини[36]. Има и такива, които се придържат към мнението, че само разказа за гоненията на християните при Нерон е интерполация или авторска преработка, направена веднага след официализирането на християнството в Римската империя. Няма да се спираме на тези твърдения, тъй като те много добре са преодоляни в цитираното съчинение на професор Борис Маринов. Само ще посочим, че там християнството е определено като гибелно суеверие и зло, а неговите поддръжници са виновни човеци, които заслужават най-големи наказания за своите позорни дела и за омразата си към човешкия род. Логично е, че тези отрицателни изрази не са написани от християнски автори. Те са по-скоро потвърждение за истиността на разказа.

В следващите редове ще посочим бегло по-смислените основания на поддръжниците на теорията за интерполация на пасажите за Иисус Христос и християните в Анали, XV, 44.

1.Това място не е свързано с контекста и не е в стила и тона на Тацит. Напротив, задълбочилите се в творенията на Тацит твърдят, че именно това е стила и тона на римския историк.

2.Тацит е трябвало да говори за Иисус Христос не в тази глава, а когато говорел за Август и Тиберий. Тук трябва да се има предвид, че акцентът е произхода на християните, а не самата кръстна смърт на Христос, която се споменава като допълнение и пояснение към основното описание.

3.Терминът християнин се появил едва през II-ри век. Това могат да твърдят хора, които не са запознати в дълбочина със Свещеното Писание, защото е известо че в Новия Завет наименованието християнин се среща на три места: в Деяния апостолски (11:26 и 26:28) и в Първо съборно послание на св. апостол Петър (4:16).

4.Недостоверно било през 64 година в Рим да е имало много християни. Сам Тацит пише, че при обвинението на християните за пожара в Рим били заловени значително множество (multitude ingens) от тях, своеобразен контрапункт на това твърдение. Друго нещо, което трябва да се има предвид е основаването на християнската община в Рим и двегодишното пребиваване на апостол Павел в Рим. Две събития, които възникват преди 64 година, някъде през 51-52 година, което означава, че за период от 14 години е напълно възможно християнската общност в Рим да се преумножи и да се превърне в multitude ingens.

В заключение този древен документ се позовава на произхода на християнството и потвърждава екзекуцията на Христос при Понтий Пилат, така че фрагментът за Иисус Христос и християните в Аналите на Тацит, книга XV, 44 е достоверен, въпреки всички съмнения за интерполация или преработка на текста.

Следва…(виж тук).

__________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Професор Борис Христов Маринов (1895-1980 година) е наследник в катедрата по „Систематическо богословие“ на първия неин професор още от откриването на Богословския факултет през 1923 година – професор архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев (1894-1943 година). Професор Маринов е избран за редовен доцент (21 юни 1943 година), извънреден професор ( 8 април 1946 година), редовен професор ( 1 януари 1952-1960 година). Заедно с него като доброволен асистент при катедрата и хоноруван преподавател ( 1 септември 1955-1973 година) по агиология работи Александър Величков (1905-1985 година). Вж. повече у Иван Денев. Седемдесет години Богословски факултет. – В: ГСУ на БФ, т. 3, С., 1996, с. 15.

[2].Важно, концептуално изследвнане на професор Борис Маринов по темата е: Наръчник на апологета (книга 2). – В: ГДА, т. VIII (XXXIV), 7, С., 1959.

[3].Тази школа изложила тезата за „мълчанието на века“, тоест за пълното отсъствие на каквото и да е споменаване на Иисус Христос в нехристиянската литература през първия век от съществуването на християнството. Това „мълчание“ било за тях доказателство за митичния характер на Иисус. На тази почва възникнали най-разнообразни версии за Него: Христос е слънчево божество (Ш. Дюпюи), отглас от античните и източни митове (А. Древс), богът на луната (Е. Церен), древноеврейският бог (А. Каждан, Р. Випер) , превъплътеният Учител на правдата на кумранците (А. Дюпон-Сомер) и други. Повече по въпроса у Борис Маринов. Пос., съч., с. 18-20.

[4].Флоровский, Георги. (протоиерей). Живял ли е Христос? (Исторически свидетелства за Христа) – В: Мъдрост и Премъдрост (съст. П. Павлов). С., 2009, с. 309.

[5].Флоровский, Георги. (протоиерей). Цит. съч., с. 310.

[6].Според Ф. Ф. Брюс Талус е отъждествяван с един самарянин със същото име, споменат от Йосиф Флавий (Древности, XVIII, 6, 4), който е бил свободен роб на император Тиберий. Вж. повече в изследването на Ф. Брюс: Достоверността на новозаветните документи. С., 1991, с. 131.

[7].Юлий Африкан е живял между 170 и 240 г., като нито една от двете години не може да се смята за напълно сигурна. Знае се, че той е бил съвременник на Ориген, и като се има предвид, че в споменатото по-горе писмо относно Сузана и старците Африкан се обръща към него с думите господине и сине мой, роденият около 180 г. Ориген ще да е бил по-млад от Африкан. По всяка вероятност Юлий Африкан се е родил в аристократично семейство в римската колония Елия Капитолина, т.е. Йерусалим, защото той нарича града стария ми дом. Повече у Тотоманова, А.-М. Юлий Африкан и еврейската равинска традиция (доклад).

[8].Julii Africani. Ex Quinque Libris Chronographiaе XVIII, 71 (PG 10, 90A): Horribiles tenebrae orbi universo incubuere; petrae terrae motu discissae, pluraque per Judaeam et regiones reliquas aedes in solum dejectae sunt.

[9].Theißen, G. A. Merz. Der historische Jesus. Göttingen, 2011, S. 91.

[10].Svetoni Tranqvili. Vita Divi Clavdi, XXV, 4. – In: De vita Caesarum, https://bit.ly/333CzMX. [Електронен ресурс към юли 2020 г.]: Iudaeos impulsore Chresto assidue tumultuantes, Roma expulit.

[11].Марковски, Иван. Животът на Иисуса Христа. С., 1951, с. 33.

[12].Пиперов, Боян. Кай Светоний и свидетелството му за Христа. – В: Църковен вестник, бр. 8., С., 1957, с. 7.

[13].Флоровский, Георги. (протоиерей). Цит. съч., с. 316.

[14].Лактанций (250-325 година) в своето съчинение Divinae institutiones (Божествени установления), книга IV, 7 пише, че е съществувал обичай да се произнася името „Христос“ (Christus) като „Хрестос“ (Chrestus), https://bit.ly/2ErVrNh, [Електронен ресурс към август 2020 г.].

[15].Svetoni Tranqvili. Vita Neronis. – In: De vita Caesarum. XVI, 2. https://bit.ly/3icHSjy [Електронен ресурс към юли 2020 г.]: аfflicti suppliciis christiani, genus hominum superstitionis novae ac maleficae.

[16].Маринов, Борис. Цит. съч., с. 81.

[17].Флоровский, Георги. (протоиерей). Цит. съч., с. 319.

[18]. Ramelli, I. La lettera di Marа_́ bar Serapion: linee introduttive, traduzione e note essenziali, https://bit.ly/3jaWY9f [Електронен ресурс към август 2020 година].

[19].Осроене (Osroene, Osrohene, на гръцки: Ὁσροηνή) е царство на територия в Северното Двуречие в Месопотамия. Възниква около 133 година преди Христа след разпадането на Селевкидското царство. Обхващало е територията около Едеса (днес Шанлъурфа, Турция). Говорело се е на арамейски език. По време на Партска кампания на император Траян районът за кратко е под римска власт наред с Асирия и Армения.

[20].Древен град в пределите на днешна Турция (град Самсат). Намира се на западния бряг на река Ефрат.

[21].Marа_́ bar Serapion, Letter of (2nd or 4th cent.?), https://bit.ly/2Ec3kGC [Електронен ресурс към август 2020 г.].

[22].Съчиненията му са написани на гръцки език.

[23].γίνεται (случва се, появява се) – сегашно историческо време. Може би също: в това време се случил (случило да се появи) Иисус.

[24].Също: не отстъпили от него.

[25].Ιώσηπος Φλάβιος. Ἰουδαϊκὴ ἀρχαιολογία, XVIII, 63, https://bit.ly/3itIG3w [Електронен ресурс към септември 2020 г.]: Γίνεται δὲ κατὰ τοῦτον τὸν χρόνον Ἰησοῦς σοφὸς ἀνήρ, εἴγε ἄνδρα αὐτὸν λέγειν χρή· ἦν γὰρ παραδόξων ἔργων ποιητής, διδάσκαλος ἀνθρώπων τῶν ἡδονῇ τἀληθῆ δεχομένων, καὶ πολλοὺς μὲν Ἰουδαίους, πολλοὺς δὲ καὶ τοῦ Ἑλληνικοῦ ἐπηγάγετο· ὁ χριστὸς οὗτος ἦν. καὶ αὐτὸν ἐνδείξει τῶν πρώτων ἀνδρῶν παρ᾽ ἡμῖν σταυρῷ ἐπιτετιμηκότος Πιλάτου οὐκ ἐπαύσαντο οἱ τὸ πρῶτον ἀγαπήσαντες· ἐφάνη γὰρ αὐτοῖς τρίτην ἔχων ἡμέραν πάλιν ζῶν τῶν θείων προφητῶν ταῦτά τε καὶ ἄλλα μυρία περὶ αὐτοῦ θαυμάσια εἰρηκότων. εἰς ἔτι τε νῦν τῶν Χριστιανῶν ἀπὸ τοῦδε ὠνομασμένον οὐκ ἐπέλιπε τὸ φῦλον.

[26].Ιώσηπος Φλάβιος. Ἰουδαϊκὴ ἀρχαιολογία, XX, 200, https://bit.ly/33pzkzw [Електронен ресурс към септември 2020 г.]: Καθίζει συνέδριον κριτῶν καὶ παραγαγὼν εἰς αὐτὸ τὸν ἀδελφὸν Ἰησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ, Ἰάκωβος ὄνομα αὐτῷ, καί τινας ἑτέρους, ὡς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος παρέδωκε λευσθησομένους

[27].Допълнително вмъкнати.

[28].Маринов, Борис. Цит. съч., с. 40.

[29].Ранович, Б. О раннем христианстве. Москва, 1959, с. 242.

[30].Chadwick, H. The Church in Ancient Society from Galilee to Gregory the Great. New York, 2001, p. 22.

[31].Origenes. Contra Celsum I, 47 (PG 11, 748A): ἐκδίκησιν Ἰακώβου τοῦ δικαίου, ὅς ἦν ἀδελφὸς Ἰησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ.

[32].Маринов. Борис. Цит. съч., с. 53.

[33].Гней Юлий Агрикола се ражда на 13 юни 40 година в семейството на римския сенатор, отличния оратор Юлий Грецин. Малко след раждането на сина му, Грецин е екзекутиран по заповед на император Калигула заради отказа му да произнесе обвинителна реч срещу Марк Юний Силан. Детството на Агрикола преминава в Марсилия, където го възпитава овдовялата му майка Юлия Присцила. Неговата дъщеря Юлия Агрикола от брака му с Домиция Децидиана се омъжва за историка Публий Корнелий Тацит. През 98 година Тацит пише биографията „За живота и деянията на Агрикола“ на изтъкнатия си тъст. В началото на 69 година имението на Агрикола в Лигурия е разграбено от мародерстващите моряци на Отон. По време на погрома загива майката на Агрикола – Юлия Присцила. Затова, когато Веспасиан заявява претенциите за императорското място, Агрикола застава на негова страна. През 71 година е изпратен като командващ легионите в Британия. На Острова се проявява както като талантлив дипломат, така и като способен военачалник. През 77 година печели консулската длъжност и на следващата година се завръща в Британия като консулски легат. През следващите години провежда множество мащабни административни и военни реформи в Британия. Не само укрепва разклатеното положение на римляните в далечната провинция, но и разширява владенията на Рим до Каледонските плата на север. Гней Юлий Агрикола почива внезапно на 23 август 93 година, https://bit.ly/3j66FFL [Електронен ресурс към септември 2020 г.].

[34].Маринов, Борис. Цит. съч., с. 64.

[35].P. Corneli Taciti. Annalium, liber Qvintus Decimus, 44, https://bit.ly/2Zdvnwi [Електронен ресурс към юли 2020 г.]: Ergo abolendo rumori Nero subdidit reos et quaesitissimis poenis affecit, quos per fiagitia invisos vulgus Christianos appellabat, auctor nominis eius Christus Tiberio imperitante per procuratorem Pontium Pilatum supplicio affectus erat; repressaque in praesens exitiabilis superstitio rursum erumpebat, non modo per Judaeam, originem eius mali, sed per urbem etiam, quo cuncta undique atrocia aut pudenda confluunt celebranturque. Igitur primum correpti qui fatebantur, deinde indicio eorum multitudo ingens haud proinde in crimine incendii quam odio humani generis convicti sunt.

[36].Маринов, Борис. Цит. съч., с. 65.

Изображения: авторът Иван Йовчев и Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dBK