(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

III.

Най-главното средство за излизане на душепастира от това положение, за по-нататъшното му умствено развитие и обогатяване с необходимите за високото му служение познания е методично и системно четене на отбрани книги. В грижата си за душите на другите – като вероучител-катехет, проповедник-мисионер и духовник-изповедник – душепастирът още с излизането си от духовната школа не трябва да забравя и своето собствено самообразование, а трябва да го продължава в съответен на бъдещото му звание дух. “Негово любимо четиво – казва професор Василий Фьодорович  Певницки, – не трябва да са светските списания и повести, както това често бива, а книгите, които съобщават сериозно знание и които имат най-близко отношение към специалността му[20,б]”. Естествено това четиво трябва да бъде на първо място от областта на богословската наука и духовната книжнина и след това от светските науки и художествената литература. Бидейки преди всичко страж на вярата в своята енория, душепастирът най-вече не трябва да забравя съвета на св. апостол Петър: “Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Заедно с нови упражнения в благочестивия и добродетелен живот той трябва да прави постоянно усилия да обновява и увеличава придобития в духовната школа запас от богословско-научни знания за разясняване недоуменията и съмненията, за отклоняване иноверието на сектите и за защита от нападките на неверието. Иначе без такова постоянно опресняване и допълване богословските познания дори при най-добро и високо образование в духовната школа могат постепенно да избледнеят и изгубят половина и повече от силата и убедителността си, могат да заглъхнат и се забравят. Ето защо душепастирът трябва да следи развитието на богословската наука и да се запознава поне с най-големите и важни за служението му творби от миналото и в най-ново време. За него могат да бъдат полезни, както цялостни изложения, курсове и системи върху главните богословски дисциплини, така и специални проучвания или монографии, които хвърлят нова светлина върху някои библейски и исторически образи, теоретически и жизнени (живи) въпроси на съвременността. Така той, особено ако и духовната школа не го е познавала, няма да стои ням и неориентиран пред тези въпроси, които занимават и вълнуват съвременните умове и ги увличат в цели големи движения.

Всичко обаче християнският душепастир трябва да умее да разглежда и преценява в светлината на Словото Божие sub specie aeternitatis. Затова между богословските науки в центъра и на самообразованието му трябва да стои Свещеното Писание – постоянното изучаване свещените книги на Стария и Новия Завет. В тях и чрез тях той трябва да усвоява Божията мъдрост и поука, като редовно, всеки ден, беседва с божествения Учител – със Самия Иисус Христос – в светите Евангелия, с Неговите апостоли – в техните послания и със светите Божи пророци – в свещените книги на Стария Завет. Изобщо в Свещеното Писание, като в огледало, душепастирът трябва винаги да проверява себе си, своята съвест и душа, своята наука и дейност, своя живот, характер и мироглед. Така Божият дух и думите на Словото Божие не трябва никога да отстъпват и от неговите уста (Исаия 59:21). Защото, както казва св. апостол Павел, “всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16 и 17). В него се съдържат най-дълбоки мисли и най-правилни указания за греха и добродетелта, за живота и смъртта, за съда и небесното царство, както и най-разнообразни лозунги, текстове, разкази и нагледни примери за бедни и богати, за учени и прости, за здрави и болни, за светци и грешници, които – заради тяхното вътрешно съкрушение, сърдечно разкаяние, искрена изповед на греховете и твърдо намерение за поправяне – били помилвани и спасени[21]. В Свещеното Писание душепастирът ще намира всички най-подходящи материали за своите поучения и увещания, строги упреци и утешения за всички и винаги.

Само той трябва да изучава Библията основно, като чете редовно, всеки ден – най-добре след молитвата сутрин и вечер, когато шумът и грижите на деня още не са настъпили или те вече са отминали заедно с него – при вътрешно спокойствие и душевна съсредоточеност. Четенето на самия текст е по-добре да става едновременно на места от няколко по-големи отдели, теми и точки, когато особено те са дадени в интересни и изпъкващи заглавия, за да може душепастирът да открива и черпи оттам истински упътвания за своя и на другите духовен живот. За да бъде това четене на светата Библия по-полезно и по-поучително вековният духовен опит на християнското човечество препоръчва то да става бавно и внимателно, гласно или поне полугласно, което облекчава запомнянето, развива говора и обогатява езика и може най-много да допринесе дори за формалното умствено развитие[22] и самообразование на душепастира. Тъй, както това потвърждава от своя частен опит и големият английски критик и философ Джон Ръскин с думите: “Моята майка всеки ден ме караше да уча наизуст дълги глави от Свещеното Писание, а също веднъж в годината на висок глас да прочитам цялото Писание, без да изпускам от него нито една дума, нито едно мъчно име, като се почне от книгата ”Битие” и се свърши с Апокалипса. Благодарение на нейното  търпение, точност и решителност аз не само изучих Свещеното Писание, което понякога е твърде полезно, според моето мнение, но и придобих навика да се трудя; същата тази дисциплина в голяма степен оформи и моите литературни вкусове[23].”

У нас при този избор на материал от Стария и Новия Завет изобщо за такова лично самообразование душепастирът трябва да се ползва главно от пълното синодално издание на Библията (през 1925 година) и после от Кратка илюстрована Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия и да не размишлява отначало сам дълго и безплодно върху тях, а – да потърси и прочете най-добрите, преведени и съставени на български, обяснения и тълкувания на Словото Божие, например, на св. Иоан Златоуст, епископ Михаил, професор Борис Илич Гладков, Христо Попов[24] и други. Редом с това за същата самообразователна цел душепастирът може и трябва да използва още твърде ценните материали (идеи, настроения, художествени образи и примери),които всеки ден ни предлагат църковните времена, малки и големи празници, неделните и празнични евангелски и апостолски четения, църковно-богослужебните книги (молитвослов, часослов, миней, октоих, триод, пентикостар и други),творенията на светите отци(особено на мистиците и аскетите) и животописите на светите люде (пролог Лавсаик и други)

В тясна и вътрешна връзка с тях (дори някои са съществена част от тях), като служат за същата самообразователна цел на душепастира, са различните проповеднически списания, книги и сборници от беседи, слова, речи, поучения, размишления и примери. Без тях по-нататъшното правилно развитие и самообразование на душепастира, като проповедник, са немислими. Те представят извънредно ценно и полезно запасно съкровище от идеи и мисли, чувства и настроения, образи и изрази. С тях трябва да се запасява и от тях трябва много и сериозно да се учи всеки душепастир-проповедник, особено който иска или да му се налага да говори без предварителна подготовка. – “Ако аз съм воденичар – казва по този повод на студентите си богослови известният английски проповедник Чарлз Спърджън, – и ми донесат чувал да го напълня за пет минути с брашно, аз само тогава ще бъда в състояние да направя това, ако винаги имам достатъчно брашно в хранилището на воденицата. Тогава на мене остава само да отворя чувала и да изсипя в него брашното. Аз не го меля тъкмо в този момент, и затова то става някак импровизирано. Аз съм го смлял по-рано и затова мога сега да задоволя моите купувачи. – И вие никога изведнъж не ще изкажете хубави мисли импровизирано, ако не сте свикнали всеки момент да бъдете готови за проповед и не храните постоянно вашия дух с изобилна и здрава храна. Ето защо ви моля: всеки момент напрягайте силите си! Приготвяйте си запаси за бъдещето, за да посрещнете с пълни ръце купувачите си, за да бъдете готови да ги посрещате всякога! Аз не мисля, че някой може да стане способен за постоянно свободно говорене, ако той не се труди сериозно да го придобие, дори още по-сериозно, отколкото това прави оня, който пише и учи наизуст проповедите си. Помнете, че само препълнен съд може да прелива… Запасно съкровище от мисли и изрази за тях е в най-голяма степен полезно… Основно знание на Словото Божие, как то се прилага във вашия вътрешен духовен живот и към големите събития на времето и вечността, е безусловно необходимо… Ако вие искате да говорите плавно, убедително, то бъдете пълни с всевъзможни знания, но особено – с опитно познаване учението на Иисус Христос, вашия Господ… Тук всичкото е още да се умее да се подберат и запазят в паметта хубави изрази, обрати на речта, пълни с убедителност фрази, и след това да се умее да им се подражава. Това не значи, че вие трябва винаги да носите хубав бележник, в който да записвате всичко, което ви се хвърля в очи при четене, за да го употребите в най-близката си проповед. Не, вие трябва да знаете вътрешния смисъл на тези записани от вас думи, да умеете да цените силата на синонимите, да различавате ритъма на отделните фрази, да претегляте значението на вмъкнатите изречения… Те трябва да бъдат ваши вдъхновители, ваши гърмящи стрели, а също така медени капки за вашите слушатели… За човека, който притежава сериозни познания и дълбоки мисли, словото е сребърен съд, в който той предава на своите слушатели златни истини. Затова гледайте да придобиете хубаво впрегало на думите, за да води добре екипажа на вашите мисли[25]„.

Ето този запас и това съкровище от златни истини, мисли и идеи душепастирът трябва да се стреми да увеличава постоянно чрез системно самообразование още в областта на другите богословски науки: догматическото, нравствено и основно богословие (апологетиката), църковната история и патрологията. А “хубавото впрегало” или “златния съд” за най-природосъобразно и целесъобразно преподаване, изказване и оформяване на тези истини, мисли и идеи той трябва да се старае все повече да открива, придобива и усвоява чрез непрекъсната самообразователна работа, както с останалите практически богословски науки – църковното право, мисионерство, пастирското богословие или науката за специално душепастирство, литургиката с църковна археология, музика и устав, катехетиката с християнска ходегетика, дидактика и методика, така и от друга страна, с някои чисто светски науки, а именно чрез четене на отбрана философска (по психология, логика и история на различните философски школи), историческа, природнонаучна и художествена литература (наша и чужда).

Християнският душепастир може и трябва да се занимава с тези светски науки и с литературата, за да може да стои на висотата на съвременното човешко знание и художественото творчество. И тях той трябва добре да познава главно в последните им изводи и сигурни резултати или постижения. Тъй, както светите отци и учители на Църквата не са пренебрегвали езическите школи и науки, а умело са ги използвали и извличали от тях всичко необходимо и полезно в подкрепа на тяхната вяра в Иисус Христос и на душепастирската си дейност. Дори, ако има възможност и свободно време, според наклонностите си и нуждите на времето, душепастирът може да се посвещава на специално изучаване отделни области, било от богословските, било от светските науки (например на езикознание, история, естествени и социални науки[26]).В това отношение могат да му бъдат от голяма полза и интерес по-подробни съобщения за някои важни новоизлезли книги и добре застъпваните библиографско-осведомителни отдели и обективни критики в църковните списания и вестници.

Особено ценно съкровище от солидни и положителни знания за душепастира са подвижната (околийска и епархийска) [26а], църковната (храмовата), братствена и най-вече лична библиотека. Само че тя трябва много добре да се пази, допълва и увеличава, но не с излишен баласт от всякакви, било общорелигиозни, филисофски или дори специални (проповеднически, катехизически) и други, без всяко значение, белетристични съчинения, а само с препоръчани и избрани най-ценни трудове в отделните области на светоотеческото, съвременно богословско и светско знание. В нея всяка богословска дисциплина трябва да бъде представена поне с едно значително съчинение, а след това други книги могат да се доставят според нуждата, вкуса или средствата, обаче никога неправославната или светска литература не бива да бъде по-многобройна и по-добре застъпена от църковно-богословската и специално душепастирската[27]. 

От друга страна, самообразованието на душепастира се извършва и непряко или посредством – с помощта на други лица чрез редовно посещение на периодически (всеки два или три месеца) пастирски конференции или събрания. Тук, обаче, могат и трябва да се подготвят и изнасят от него самия и от други душепастири, да се изслушват и разискват критично и задълбочено по-обстойни и ценни доклади във връзка с богослужебната, изповедническа, проповедническа, катехизаторска, специално душепастирска и църковно-социална дейност на християнския душепастир в днешно време.

Също така значителен и сериозен подтик към самообразованието на душепастира са някъде периодическите (например, всеки пет години в някои германски протестантски църкви, като в Бавария, Хановерската, Ландскирхе и други) писмени, а после и печатни трудове с проучвания по отделни, от общо или местно значение, въпроси. Темите се формулират и задават от върховната или диоцезна църковна власт, която въз основа на така представяния писмен научен труд и на дотогавашната практическа дейност на душепастира определя за следващия петгодишен период неговата служебна квалификация[28].

IV.

Другаде, като например в Румънската православна църква от няколко години насам, за тази същата самообразователна и квалификационна цел е надлежно узаконена вече цяла, напълно развита и поставена на голяма висота, подобна проверочно-изпитна система. Така, по силата на новата социална ориентировка на страната, която поставя пред душепастирството нови задачи, в основата на “Устава за назначение, преместване” и прочее на църковния клир тук от 1950 година[29] е легнала идеята за достойнството на душепастира и неговото служение. Затова тук се допускат до ръкоположение само най-достойните и то не толкова според нуждите на Църквата, колкото според призванието на кандидатите. Затова всяко назначение на дякон или свещеник в Румънската православна църква има временен характер (se face cu titlu provisotin) въз основа на квалификацията от изпита за пастирско достойнство (чл. 1).

На такива проверочни изпити за свещеническа правоспособност са длъжни да се явят всички, завършили по-ранните православни богословски академии и факултети или сегашните богословски институти с университетски ранг, макар да имат учената степен лисансие, магистър и дори доктор на богословието, щом пожелаят да приемат тайнството свещенство (ръкоположение). Те всички са длъжни достойно да се представят на изпита за проверка на пастирското достойнство пред комисия в митрополитския център в двегодишни (есенна и пролетна) сесии. Този изпит за свещеническа правоспособност има за цел да провери, от една страна, тяхното призвание и преданост към пастирското служение и, от друга, способността им да оползотворят в живота и дейността си практически, като душепастири, съобразно с изискванията на времето придобитите във висшите богословски институти познания (чл. 3, ал. 2).

След предварителна, твърде широка и сериозна, проверка на пастирското призвание и апостолска ревност на всеки кандидат според поверителното му досие със сведения от гражданските и политически власти, от главната книга по учебни години на училището, от ректора и изповедника, от енорийския свещеник и архиерейския наместник, от професорите и епархийските съветници той се допуска до писмен изпит по догматическо или нравствено богословие, по обща и румънска църковна история и по съставяне на план за проповед или катехеза, а до устен изпит – по тълкуване на Новия Завет с приложение към някои места, атакуван от секти в страната, по проповед – върху предмет по жребий, по катехетика или уроци за различни възрасти и върху различни части от православното вероизповедание – също по жребий, по църковно пение, типик, литургика с приложението им, по църковно законодателство и администрация (чл. 5). Средният общ успех (по десетобалната система чл. 12, ал. 3) от този изпит се събира със средния общ успех в дипломата и се дели на две. Така полученият среден общ успех дава право на кандидата да иска назначение или да бъде избран за дякон или свещеник в енория от съответната категория (чл. 6).

Отпадналите кандидати биват посъветвани да се отдадат на други професии (чл. 7, ал. 1). Получилите пък среден общ успех се назначават или избират временно, както следва: с оценка “отличен” (exceptional) или с бележка 9.51-1 – на енория от I-ва категория или в окръжните центрове; с “много добър” (foarte bine или от 8.51-9.50) и “добър” (bine или от 7.50 – 8.50) на енория от II-ра категория или в по-големите централни градове и села; а със “среден” (suffcient или от 6-7.50) – на енория от III-та категория или в селата.

След това всеки свещеник или дякон след 5-годишна душепастирска дейност е длъжен да следва двумесечни мисионерски курсове в богословския институт на съответната епархия (чл. 8) и да положи така наречения “окончателен изпит” (examenul de definitivoare). Този изпит има за цел да провери пастирските качества на служителя на Олтара, констатирани на курсовете, и има практически характер (чл. 9, ал. 4). Той се състои от една страна в писмена (в течение на два часа) работа по въпрос, който се отнася до защита на православието в дадени случаи, посочени от изпитната комисия, с оглед на становището по него на римокатолици, лутерани, калвинисти, англикани, униати и други (чл. 9, ал. 5). От друга страна, устният изпит обхваща: 1) произнасяне на църковна проповед около 15 минути върху определен от комисията предмет и изтеглен от кутия с 10 въпроса (повече от броя на кандидатите) при установено време от 1 час за подготовка и при известно наблюдение, както и с разпитване върху прослушаните лекции относно проповедта; 2) изнасяне на катехеза на зададена от комисията тема след едночасово приготовление под наблюдение и с разпитване върху прослушаните лекции относно катехезата; 3) развитие на въпрос от църковното и гражданското законодателство и администрация, който засяга душпастирския живот и днешната мисия на Църквата, разрешаване в канонически дух на въпрос от църковната дисциплина, определен от изпитната комисия, и разпитване върху прослушаните съответни лекции; 4) изпитване върху някои други прослушани лекции; 5) запитване върху учението на някои секти и култове в страната; 6) изпълнение на църковна песен и приложение на типика при богослужебната практика с изпитване по съответните прослушани лекции (чл. 9, ал. 6.11).

Кандидатите, преди да започне този изпит, са длъжни да представят на комисията, ако не са представили на административната инспекция, две тетрадки с по 100 сбити скици от проповеди и катехези, написани чисто. Непредставянето на тези тетрадки влече след себе си недопускане на кандидата до изпит и санкции за неявяване на курсовете, когато му дойде ред. След изпита тези тетрадки се връщат, подпечатани на повечето страници с печата на богословския институт, при който се водят мисионерските курсове (чл. 11, ал. 1-5).

Полученият среден общ успех на този окончателен изпит се събира със средния общ успех за петте години въз основа на бележките от административните инспектори за тях, съобщени на богословския институт от страна на всяка епархия, като се дели на две (чл. 12, ал. 1 и 2). По този начин се оформява окончателната оценка (квалификация), отбелязвана в дипломата, подписана от съответния епархийски архиерей и ректора на богословския институт, която дава право на притежателя ѝ да остане на същата или да бъде преместен на друга енория от по-горна категория (чл. 18, ал. 1). Ако успехът му е по-малък от този, съответен на енорията, която заема, той бива служебно преместен на друга енория, а досегашната му енория се обявява за вакантна, за да се заеме от по-високо квалифициран кандидат. Ако пък свещеникът или дяконът получи по-ниска квалификация от “среден”, той минава в кадъра на разположение (se trece in cadrul disponsibil), като може да бъде използван в енории, които не могат да се сдобият иначе с подготвени кандидати (чл. 13, ал. 4).

След още 5-годишна активна душепастирска дейност, като редовни или титуляри (en titlu definitiv), свещениците и дяконите са длъжни да следват в други двумесечни мисионерски курсове при богословския институт на съответната епархия и да положат подир това “изпит за повишение” (examenul de promovare). Програмата на тези курсове е еднаква (comuna) с тази на по-раншните “курсове за завършване” (pentru definitivare – чл. 14, ал. 1 и 3). Целта пък на този изпит е да установи, дали свещеникът или дяконът е усвоил преподаденото на курсовете и дали е бил в течение на актуалните религиозни и особено душепастирски проблеми, разисквани в книги и официални църковни списания, какви религиозни, нравствени и мисионерски постижения има и дали е способен да разрешава приемливо съвременни душепастирски въпроси и задачи (чл. 15, ал. 2). Кандидатът представя още писмено сбито изложение за душепастирската си дейност през 10-те години на свещенстването си, в което изтъква принципите, от които се е ръководил, трудностите, успехите и неуспехите, които е срещнал, както и причините и условията, които са му съдействали или пречили за това, потвърждавайки всички с конкретни доказателства, удостоверени от административните съветници (чл. 15, ал. 3). Свещеници и дякони, които са получили диплома за повишение, могат да се запишат със съгласие на архиерея в нова серия от курсове за придобиване на нова по-висока квалификация само след още пет години душепастирска дейност в енорията, също административно по-високо оценена. Новата квалификация се отбелязва в дипломата и дава предвидените права по Устава (чл. 13 и чл. 16, ал. 2). В столицата на Румъния местата за свещеници се заемат чрез преместване на свещеници с учена степен лисансие или магистър на богословието от цялата патриаршия, с изпит за повишение от I-ва категория, с квалификация “отличен” (9.51 – 10) и с 15-годишна отлична свещеническа дейност, отбелязва с 9.51-10 от съответната епархийска администрация, след като са следвали специални двумесечни курсове в Букурещкия богословски институт и са издържали специален подборен изпит (de selectionare).

Този подборен изпит се състои от: 1) писмено изложение за душепастирската си дейност през последните пет години и удостоверение от съответния архиерей; 2) писмена двучасова работа на зададена от комисията тема из областта на пастирското богословие, която да свидетелства за ориентираността на кандидата в актуалните проблеми на душепастирството в градските центрове; 3) 15-минутна проповед в цръква на тема, извадена от кандидата от кутия с други 10 повече от броя на кандидатите при изпита и подготвена за два часа; 4) двадесетминутна катехеза, преподадена на деца (copiilor) пред комисия на тема, извадена от кутия един час преди това; 5) опит да се защити дадена истина на вярата от нападки на действащи в столицата вероизповедания и секти с помощта на Свещеното Писание; 6) пробна представителна църковна служба пред комисия; и 7) въпроси върху актуални религиозни, философски, педагогически, културни и социални въпроси, разисквани в църковните и културни списания и книги през последните пет години. Ако в това време кандидатът не е бил преместен поради липса на място, той повтаря изпита. Този специален изпит се държи всеки пет години или по-рано, ако има вакантни места (чл. 18, ал. 1-3).

Свещеници или дякони, които са заварени и не са абсолвенти на богословска академия или нямат учена степен лисансие на богословието, каквато и да било оценка да получат на окончателния изпит и на изпита за повишение или при по-нататъшните административни инспекции, не могат да бъдат повишавани в енории от I-ва категория (чл. 35). – Това са по-главните и основни положения в новия Устав, относно високите изисквания на Румънската православна църква за самообразователното усъвършенстване на съвременния душепастир чрез тази цялостна, строго издържана, система от курсове и изпити (виж и чл. чл. 20-34) с оглед на голямото значение на неговото достойнство и призвание и към нуждите на Църквата в днешно време.

*

У нас, в България, макар не така широко, системно и строго издържано провеждано досега, както в Румънската православна църква, главно поради липса на толкова голям, предвидливо отдалече създаван и мъдро привличан, контингент от свещеници и дякони, самообразованието на душепастира и проверочно-изпитната система за него в последните две-три години получиха сериозен подтик за развитие в така наречения “общ план за религиозно-просветна работа” за 1953 и 1954 година и по-нататък. Той беше приет от Светия Синод в пълен състав в заседанието му на 30.ХII.1952 година с оглед да се задоволят някои религиозно-нравствени нужди и да се постигне единство, съгласуваност и плановост в просветната дейност на Българската православна църква във всички епархии на диоцеза ѝ.

Този общоцърковен план включва и предвижда да се провеждат ежегодно няколко (7) важни църковно-просветни инициативи. На първо място тук е поставен един “инструктивен синодален курс”, общ за цялата страна, за подготовка на свещеници – лектори в опреснителните свещенически курсове във всички епархии, уреждан всяко лято през втората половина на месец юли в помещенията на Софийската духовна семинария в Черепиш. Той се поставя под знака на една централна тема (например, за 1954 година – за изповедта) и на няколко практически въпроси от богослужебен, душепастирски и служебно-административен характер. Например – за 1954 година пак се предвиждат по 3 теми – за съживяване на религиозно-нравствения живот в енорията, за борба със сектите и пропагандите в нея, за провеждане на християнски катехуменит, за образуване църковно-енорийски хорове и за административно-стопанската дейност на душепастира тук. Като негово допълнение се явява и “курсът по мисионерство”, също така общ за цялата страна, уреждан пак там и по същото време, но за 7 дни, за подготовка на по-изтъкнати свещеници като мисионери в някои, особено застрашени от секти и инославни пропаганди, места в страната.

Във връзка с тези два курса са намират “опреснителните епархийски курсове”. Те се уреждат с цел – да се обогати опитът на енорийските свещеници по духовни околии във всички епархии. Където пък условията не позволяват това, предвиденият учебен материал може да се мине в няколко нарочни околийски конференции. Лекторите за тях се подготвят на инструктивния синодален курс и тук те говорят върху същите теми и въпроси, като ги разработват в същия дух и насока, както в синодалния инструктивен курс.

След това се провеждат специални “проверочни изпити” за всички енорийски свещеници в страната по духовни околии. Обикновено това става всяка есен или пролет и се прави с цел – вместо по много богословски предмети изведнъж, както това стана например през 1951 година, по Свещеното Писание, литургика, патрология, нравствено и догматическо богословие, обща и българска църковна история и църковно-славянски език по избрани отдели – да се проверят и освежат познанията на енорийските свещеници, като “се пристъпи към по-основно и системно изучаване на основния извор на нашата вяра” – Словото Божие. Така например за 1954 година това се предвижда да стане по синоптическите евангелия от Матей, Марк и Лука с център “Проповедта на Иисус Христос на планината”.

В същото време друга сериозна практическа задача за проверка и приложение на всички тези познания, придобити по този път на все по-разширяващо се и задълбочаващо се самообразование, имат за душепастира у нас още предвидените в този общоцърковен план задължения за участие: 1) в еженеделни “катехизически беседи” (елементарен църковно-енорийски катехуманат при сегашните условия – обикновено след светата литургия и непосредствено преди или след вечерня всеки неделен ден, за да могат вярващите по градове и села чрез тях сами да се запознаят с елементарните истини на християнската вяра и с идеите и духа на църковната година, празници, богослужение и живот, а след това и другите членове от семейството, близките и познатите си да огласят с тях; 2) в покайно-изповедна акция, при която изповедната практика и постиженията ѝ у нас от страна на специални изповедници и всички енорийски свещеници се разглеждат и преценяват на конференции, курсове и събори с цел да се преодолеят затрудненията и пречките и осигурят по-големи успехи при възстановяване и провеждане на светото тайнство покаяние (с изповед) за християните и самите душепастири у нас с все по-голямо усърдие; 3) в служебни свещенически конференции, провеждани най-малко всеки три месеца през годината по духовни околии и епархии с доклади главно върху практическото провеждане на християнския катехуменат и на тайнството покаяние (изповед) по енориите; 4) в групови свещенически съслужения по възможност във всички села за съживяване на религиозните традиции и църковния дух в енорията чрез по-чести всенощни бдения, добра богослужебна подготовка, проповед и конференция върху тях.

*

Тук трябва да се признае, че нашето свещенство, общо взето[30], добре разбра смисъла и необходимостта на този общ църковно-просветен план, въпреки някои немного съществени неудобства и конфузии, постепенно го възприема и осъществява със съзнанието за неговата целесъобразност и навременност. Само, може би, то трябваше от по-рано да се подготви за него, като се ориентира своевременно и в опитите на други православни църкви в това отношение. Тогава то сигурно би видяло, че нашият общ църковно-просветен план съвсем не предявява към свещенството ни такива строги изисквания, каквито например се съдържат в разгледаната по-горе система от най-различни курсове и изпити в Румънската православна църква.

Също така може да се очаква, че, като се минат тези предварителни етапи на обща самообразователна подготовка и основна проверка, те ще станат по-редки (на 3 или 5 години), за да могат свещениците по-продължително време и по задълбочено да работят над себе си и да се подготвят за тях. Освен това и изгледите за известни, реални за тях, привилегии или санкции при успешно или неуспешно минаване през тези етапи ще се оформят и очертаят по-определено и твърдо, като някакво повишение и преместване или понижение и дори освобождаване.

Иначе резултатите от провеждането на всички тези изпити въз основа на този общ църковен план за религиозно-просветната работа у нас, според докладите на епархийските управления в отговор на регламентиращите ги синодални окръжни № 3-1 от 2.I.1953 година и № 201-4 от 12.I.1954 година, се отбелязват още сега като явно насърчителни за по-нататъшното самообразование на душепастира и у нас.

______________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том IV (ХХХ), 5, 1954-1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[20^б]. Певницки, професор Василий Фьодорович, Професор, Свещеник. Соф. 1903, с. 109.

[21]. Димитров, Христо, Протоиерей професор, Изповед и душепастирство. Част III: изповедта и душепастирят. ГБФ. Соф. 1935, с. 9, 35.

[22]. “Кратка илюстрована Библия”. София 1949, с. 434.

[23]. Димитров, Христо, Протоиерей професор, Религиозното възпитание и семейството. Ч., I: Теория. ГБФ. Соф. 1935, с. 46.

[24]. Св. Иоан Златоуст, Живот и трудове. Вж. “Библиотека творения на светите отци”. Под редакцията на професор Христо Гяуров. Издание на Съюза на свещеническите братства в България. Год. I-XIII. София 1934-1949; Епископ Михаил, Изтълкувано Евангелие от Матея, Марко, Лука и Иоан. Кн. I-III. Издание на Светия Синод. София 1905-1909 г. Професор Борис Илич Гладков, Евангелието на Царството Божие. Преведе от руски Ив. Ст. Визирев. Кн. I-III. 1924; Христо Попов, Ръководство за изясняване Четириевангелието и книга Деяния апостолски, 2 изд. София 1923, – Изяснителен преглед на Апостолските послания и Апокалипсиса, 2 изд. София 1924 година.

[25]. Сперджон, Ч. Г., Как сделатъся оратором? Добрые советы проповедникам Евангелия. Лекции в моей проповеднической семинарии. Т. I. Сергиев Посад 1908, с. 182-184.

[26]. Певницки, професор Василий Фьодорович, Професор, Свещеник.  Приготвяне към свещенство и живота на свещеника. Превели Х. И. Л. (К.) и Д. М. 1 изд. Соф. 1903, с. 219-220.

[26а]. Певницки, професор Василий Фьодорович, Професор, Свещеник. Пос. съч., с. 224-227, 228-229.

[27]. Schubert, Fr., Dr. Prof., Grundzuge der Pastoraltheologie. 2 Aufl. Gras u. Leipz. 1922, S. 12; Brinzeu, N., Pastorul si Turma (Hode getica). Lug. 1930, p. 80.

[28]. Meinzolt, H., Dr., Zur Frage der Ausbildung der Geistlichen in Bayern, u. Pastor Klugel, In der Hannoverschen Landeskirche. S. “Pastoralblatter” (1926), Н. 3. S. 129-132, 132-136; Певницки, професор Василий Фьодорович, Професор, Свещеник. Пос. съч., c. 230-231.

[29]. Вж. “Regulamentul pentru numirea si transferarea clernlui din parohii, examenele de capacitate, defimitivare si selectionare pentru capitala, ale diaeonilor si preotilor din Biserica Ortodoxa Romana” в официалния орган на Рwмънската патриаршия “Biserica Ort. Rom.” (1950), Nr. 7-9, pp. 463-475.

[30]. Наистина отначало се забелязваха известни недоумения и смущения в неговата среда (вж. уводните редакционни статии в “Народен пастир”, г. IХ, бр. 1; г. Х, бр. 30 и др.), но с течение на времето видимо настъпва успокоение, като дори се предлага опит – ценен в някои случаи, но тук не много надежден, защото не ще може да обхване резултатно всички – и се казва: “все пак няма свещеник в нашата страна, който да отрича необходимостта от опресняване на знанията, от обогатяване на своя пастирски опит и от научаване на нещо ново из областта на богословската наука… Свещенството е единно в настояването си: просветната работа с енорийското свещенство да се провежда чрез опреснителните курсове. Последните да не бъдат една формалност, както нанякъде това се случва, а да се превърнат в научно-практически лектории. Свещениците, които ще бъдат свикани на тези опреснително курсове, да бъдат разпределени на няколко групи, като на всяка група предварително бъде зададена известна част от предвидения да се премине по програма материал, за да се разработи в доклади от всеки влизащ в тази група свещеник. Никой от тях не знае, кой ще бъде посочен да чете доклада си на зададената тема. На курса един чете своя доклад, а всички останали, които са работили по този въпрос и са прехвърлили много пособия, на свой ред допълват, задълбочават или критикуват изнесеното от първия докладчик” (“Зряла квалификация” от свещeник Н. Загаров, в “Народен Пастир”, г. Х, бр. 30 от 20 IХ. 1954 год.).

Изображение: авторът професор протоиерей Христо Димитров (1891-1973). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dBv