(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

Един от актуалните въпроси в последно време за Църквата и нашето свещенство е – как това последното може да разшири, задълбочи и пригоди своята по-голяма или по-малка редовна подготовка, за да отговори по-добре на високото си призвание и сложни задачи в живота. Така въпросът за самообразованието на душепастира (след тоя за неговото училищно образование) заема голяма част от грижите и усилията на Църквата[1а]) и поражда различни планове, системи и опити. По тоя повод някои от тях се налагат на вниманието на пастролога и поставят задачата за специално теоретическо проучване и практическо упътване, каквото е и настоящето, с оглед на необходимостта, пречките, средствата и различните системи за проверка или изпити при самообразованието на душепастира.

И това е напълно естествено. I. Защото, ако всеки човек се учи, докато е жив, според народната поговорка, също така е безспорно и исторически установено, че християнският душепастир е преди всичко и всякога ученик. И действително това е първоначалното наименование на всички последователи на Иисус Христос. Тъй като, преди да бяха наречени за пръв път християни в Антиохия, те се зовяха Негови ученици[1] още по бреговете на Йордан, в Капернаум и в Иерусалим. А също така най-разпространено име на Самия Основател на християнството е Учител. “Аз за това се родих и за това дойдох на света – отговори Той на Пилат, – за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Когато пък Господ казва за нас, че “няма ученик по-горен от учителя си”[2], това означава, че ученикът по съдба трябва да бъде като учителя си. Той трябва така или иначе сам да стане за другите учител[3]. С други думи, той трябва по-нататък да се развива умствено или самообразова постоянно, че трябва да става все по-добър и по-квалифициран учител във вярата и в християнския живот.

За необходимостта и голямото значение на тая именно идея на Иисус Христос в полза на Църквата убедително ни говорят и примерите дори на образованите и най-велики християнски душепастири и учители. Така, въпреки своето високо елинистическо-римско образование в Тарс и дълбоките познания, получени в Beth-hammidrash-a на Гамалиил по еврейския оригинал на Стария Завет и насоките и идеите на съвременната му юдейска мисъл за Бога и човека, за греха и оправданието, св. апостол Павел е можал да разбере истинския смисъл на християнското душепастирство едва след обръщането си към християнството. Тогава апостолът отново прочел книгите на старозаветните пророци и те му открили за пръв път своето душепастирство и душепастирството на Иисус Христос в съвършено нова и истинска светлина[4].

Под влияние на силните пророчески изобличения на недостойните пастири той видял, от една страна, всичкото безсилие и нравствената поквареност на тогавашните пастири и, от друга, тежкото положение на народа от това. “Те се хранят от греховете на моя народ, и към неговото беззаконие се стреми душата им” (Осия 4:8). “И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове” (Иезекиил 34:5). После от пророците апостолът живо почувствал всичката отговорност на пастирите за това печално състояние на народа поради техните отклонения от длъжностите им[5], като свещенослужители, духовни лекари и човеци в частния им живот.

В същото време, обаче, в противоположност на това апостол Павел разбрал, че истинският образ и идеал на добрия пастир напълно се осъществил във въплътилия се Син Божи. И, макар да не бил виждал Иисус Христос през време на земния Му живот[6], той Го е знаел, защото писал: “Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг” (1 Коринтяни 15:8). Редом с това, за да познае Иисус Христос и неговото изкупително дело, апостолът продължавал да се стреми с цялото си същество (Филипяни 3:7-8). Оттук се вижда, колко много той трябва да е ценил тази своя допълнителна подготовка и опитност, която е получил, като душепастир, вече в светлината на това познаване на Иисус Христос. Най-ценното тук и което е имало най-голямо значение за неговото душепастирство е било неговото вътрешно чувство за присъствие на Иисус Христос . “Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

И, изпълнен с Христос, апостолът всеки ден растял в Христос. Той се чувствал в Христос оправдан, примирен и спасен. Тази именно сигурност за спасени в Христос била неговото общение с Христос и култ към Христос. А в душата му израсло разбиране на тайните, скрити в Личността на Иисус Христос. Оттук става ясно, защо апостолът станал сам “огън, запален от Христос, и буря, в която Христос бил силата[7]” “Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).

От друга страна, св. апостол Павел, носейки така Иисус Христос в сърцето си, Когото той обичал повече от всички, усвоил от него и другия секрет[8] за успех в душепастирската дейност: научил се да познава и да обича човека до самопожертване. При това той много добре знаел и силата на греха (Римляни 7-ма глава). Той знаел, че по механически и магически начин човек не може да се освободи от греха[9]. Затова той постоянно давал съвети за борба с греха, бил снизходителен подобно на Христос към грешниците (освен когато те си оставали в греховете) и внушавал останалото да се предоставя на Бога и на Неговата благодат. По такъв начин, благодарение безспорно на своите богати и разнообразни природни дарове[10] и под влияние не само на елинистическо-юдаистическото си образование, а и на по-нататъшното си системно самообразование и лично опитно проникване в душепастирството на старозаветните пророци и особено в Иисус Христовото душепастирство – чрез Божията благодат и свръхестествени дарове[11] св. апостол Павел е можал достойно да се отзове на великото си душепастирско призвание, да си изработи най-правилни възгледи за душепастирското си служение и така да развие своята извънредно широка и със световно значение душепастирска дейност[12].

По този път на дългогодишно и системно самообразование, посочвайки с това неговата необходимост за душепастира, са вървели и са се подготвили за своето велико душепастирско служение на Христовата Църква и такива забележителни учители и отци на православната християнска вяра, като св. Атанасий Велики, Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, блажени Августин и много други. Така, например, св. Атанасий Велики, след като получил отлично всестранно образование, придобил още дълбоки богословски познания и особено изучил всички книги на Свещеното Писание, тъй както никой друг негов съвременник не е знаел и една от тях.

Също така Василий Велики, след като завършил образованието си в Кесария, Цариград и Атина и като се върнал от пътуването си по Сирия, Палестина и Египет, се уединил в едно живописно място на река Ирис и тук в тишината се заел да изучава специално книгите на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели (особено на Ориген).

И св. Иоан Златоуст, въпреки редовното си, прекрасно и всестранно образование в Антиохия, смятал идеала за душепастирското служение много висок, а себе си – недостоен за него, затова също се отдалечил в пустиня и цели шест години (374-380) прекарал там, според църковните историци, в пълно усамотение и в най-строги подвизи, в молитви и самообразование. В действителност той прекарал цялото си ранно детство в извънредни занятия със Свещеното Писание под ръководството на добродетелната си и свята майка Антуса. Но после (от 369 година) покръстен на 25-годишна възраст и поставен за четец на Антиохийската църква от нейния епископ св. Мелетий, изпълнявайки задълженията си като четец и отдавайки се тук, в пустинята, на непосилни подвизи, той в същото време пак продължавал най-усърдно да се занимава с книгите на Свещеното Писание, докато не го изучил цялото наизуст като никой друг преди и след него. По този начин, обогатен с опитите на отшелническия духовен живот, с по-добро познаване на човешкото сърце и здраво утвърден във високия идеал на християнското душепастирство и нравствено съвършенство, св. Иоан Златоуст и след приемане на дяконския (в 381 година) и свещеническия (в 386 година) чин, като изпълнявал разни поръчения, ръководел църковната благотворителност и започнал неуморно вече да проповядва Словото Божие веднъж и два пъти в неделята, а понякога и всеки ден, в храма и на тържището, се поставил в най-близко отношение към действителния живот. Посещаването на богатите, за да ги моли да помагат на бедните, и на бедните, за да им помага, още повече разгоряло любовта му към човеците и страданието към нещастните и бедните и го обогатили с всестранно познаване на живота и хората[13].

А от западните отци и учители известно е, че св. Амвросий Медиолански, след като станал епископ, тогава започнал основно да изучава Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. Също блажени Августин, след дълги перипетии и душевни борби, когато взел вече да се замисля за своето положение, се заловил да чете и изучава книгите на Свещеното Писание и други богословски съчинения.

*

В днешно време този начин за допълване богословското училищно образование и за придобиване духовната опитност в религиозно-нравствения и църковния живот чрез упорито и системно самообразование от страна на душепастира намира широко признание. Защото редовната подготовка и системното богословско (средно и висше) училищно образование, колкото и да са добре поставени, задълбочени и обширни, още не правят душепастира или кандидата за такъв вече напълно годен и достоен за неговото високо и отговорно служение. Той е длъжен и по-нататък, през време на душепастирската си дейност и на целия си живот, да разширява и задълбочава още повече своите познания с оглед към особените условия и нужди на живота в ново време. Първо, защото самите богословски науки са станали извънредно широко област, която в няколко учебни години душепастирът е могъл да мине само в основни и главни линии. Самото пък училище (начално, средно и висше) постепенно е разкривало пред него тези основни въпроси на общото богословско знание. То е развивало ума му и е създавало у него навик и изкуство да работи по-нататък над себе си.

Обаче душепастирът не може да се ограничава само с придобитите в училището познания, а навикът и изкуството за работа върху себе си трябва да станат негова задача и постоянна, вътрешна и сърдечна потребност за по-нататъшно образование и самообразование. Тъй като самият живот около него постоянно върви напред и всеки ден се обогатява с нови постижения и победи на човешкия дух в различни области (техника, медицина, селско стопанство и други). Всичко това подвежда горделивия човешки ум да мисли, че той е в състояние сам, без Бога и без всяка религия, да облагодетелства цялото човечество. В това време скромният, съзнаващ границите на своето битие и развитие, религиозно-вярващ човек не се задоволява само със сърцето си да възприема религиозно-нравствените истини, а очаква от душепастира да ги доближи до неговия разум и до неговата воля. Той явно иска да си обясни и примири материалния свят и живот и законите на тяхното развитие с целия свой религиозен и идеалистичен мироглед. Ето защо душепастирът трябва да върви постоянно напред в своите познания чрез широко и задълбочено самообразование.

Разбира се, душепастир, който е поне истински благочестив, би могъл да обедини около себе си повечето енориаши. Но такива душепастири се срещат рядко. Духовните школи, които имат за цел да подготвят такива свещеници, са като че безсилни по много причини да постигнат тази своя цел. Както другаде, според признанията на някои автори, така и у нас, възпитаниците им, според техните религиозно-нравствени качества, биха могли да се разделят на четири групи: ревностни, добри, равнодушни и лоши. За съжаление, ако наистина станат свещеници, те не само не се издигат и не отиват напред, но не остават и на същото духовно стъпало. Напротив, нерядко се случва, че, като станат свещеници, лошите стават по-лоши, равнодушните – лоши, добрите – равнодушни и дори ревностните се отпущат до обикновени, добри свещеници, а понякога и още по-ниско[14].”

Има и много такива свещеници, които в началото на душепастирската си дейност са ревностни и образцови, а след това постепенно избягват тези свои качества. През първите години на душепастирството им всичко върви добре: те са радостни, че са станали свещеници и дори са ентусиазирани; гледат само откъм хубавата страна на своята мисия в живота и света. Обаче към 35-40-те години на живота си най-добрите свещеници преживяват известна криза: вместо радост, тъга и горчивина проникват в сърцето им; благодатта като че отстъпва от тях, а молитвата няма вече онази успокояваща и приятна сила както на младини.

Явно е, че такива свещеници са подтиснати от разочарования и грижи, измъчват се от пренебрежения и затруднения от страна на другите, изнемогват дори под тежестта на нуждите, лишенията и страданията на близките си. Ако някои по-щастливи в това отношение не изпитват подобна криза, те пък се съблазняват от по-старите свещеници, които поради възрастта, белите си коси и напрегнатата дотогава работа имат малко право вече на спокойствие и почивка. Затова те неправилно започват да им подражават, като изпадат в неестествена рутинност и забравят за духовните нужди на вярващия народ. Те гледат само по-удобно да се наредят и приятно да прекарват живота си. Бягат от много работа и скука. Посещават само богати и силни на деня. Осъждат невярващите. Обаче ни най-малко не се грижат да ги обърнат или да направят лошите по-добри.

Естествено, че при такова положение не може да има съзнание за високите душепастирски задължения и не могат да се правят сериозни усилия за удовлетворение на нуждата от по-нататъшно системно самообразование. На какво се дължи всичко това? – Явно, макар да подбират и приемат сравнително по-добри младежи от средата на народа и макар усърдно да ги предпазват и дори изолирват в специални пансиони от съблазните на живота, като почти всеки ден не пропускат да ги въвеждат и упражняват в църковно-богослужебния и християнско-благочестивия живот, духовните школи повече книжно (отколкото живо, психологически и методично) насочват възпитаниците си да усвояват не само външните форми на този живот, а и неговото вътрешно духовно съдържание. Истинското благочестие се придобива с продължителна лична борба със съблазните на света.

За такава борба се изисква развита сила на волята. А за развитие на тази сила у едни от тях почти не се грижат, у други пък искат да я потиснат и задушат. От друга страна, бъдещите душепастири не бива да развиват само у себе си силен стремеж за осъществяване на християнския идеал. Те трябва да защитават правото на този идеал, да съществува и се осъществява в живота. Дори те трябва да подтикват и въодушевяват другите да осъществяват този идеал в своя собствен живот. Затова бъдещите душепастири трябва да познават живота и средата около тях. Иначе борбата им за християнския идеал не ще даде благоприятни резултати. Духовните школи пък почти не запознават възпитаниците си с тази среда с най-противоположни интереси и идеи, която те после ще трябва да преработват съобразно християнския идеал. Ето защо се налага на душепастира сам да запълни тази празнота постепенно, дори в процеса на самата си душепастирска дейност, по пътя на разширяващо се и задълбочаващо се самообразование. Така той ще може допълнително сам да придобие тъй необходимите за такова цялостно въздействие върху тази околна среда истински просветена вяра, желязна воля, орлов поглед, сила на въображението, дълбоко смирение със снизхождение и дух на самоотвержено служение в името на християнската любов към човека и неговата душа[15].

“Затова – според думите на св. Иоан Златоуст, – свещеникът трябва да прави всичко, за да придобие тази сила[16]”, като дори, “по тоя начин по-образованите трябва повече да се трудят, отколкото по-малко образованите[17].” Или, както това разяснява в ново време Дюпанлу, “за да бъдеш свещеник, трябва да бъдеш роден велик или да станеш такъв “Pour etre pretre il faut etre ne grand ou le devenir[18]„). А за да стане наистина такъв, душепастирът трябва – освен към благочестие или редом с него – да се стреми и по-нататък към своето умствено развитие. Защото наистина умът на свещеника е религиозно-общественият фар, към който вярващите люде във всяка енория се насочват, за да просветят душите си, както при мисионерските му беседи и сказки, така и при редовната катехизация в специални курсове, неделни уроци или братствени беседи и при църковно-богослужебната проповед.

Поради това свещеникът-душепастир е длъжен да се грижи за по-нататъшното си самообразование и обогатяване на ума с познания. “Умствените занимания, казва френският духовник Косет (Caussette), – поддържат мислите и навиците на свещеника на известна висота. Колкото и скромно да бъде положението на селския свещеник, но, ако той действително е образован, неговите разговори будят интерес и в тях се вслушват не само селяните, а и образованите. Свещеникът пък, щом се прости с библиотеката си, става ограничен в идеите си и вулгарен в изразите и обръщението си… Свещениците имат достатъчно време за умствени занимания. Те са заети с изпълнение на своите задължения, както трябва, не повече от три месеца в годината. А за какво те употребяват своето време, ако не го посвещават на умствен труд?…

Времето на свещеника принадлежи на Бога, на душите и на Църквата, и затова той не бива безразлично да се отнася към неговото прахосване. Образованието на нашия ум е необходимо не само за запазване на нашето свещеническо достойнство, а и за това, за да имаме влияние върху околните. Човеците нямат достатъчно вяра да ни слушат, като представители на Бога тук на земята. Те ни почитат и приемат благодарение на нашите природни предимства пред тях. Тъй е било във всички времена. Ето защо, няма съмнение, Моисей е изучавал египетската мъдрост, Ездра – вавилонската, св. апостол Павел – гръцката, а Юлиан Отстъпник, за да лиши свещениците от влияние, им забранил да изучават каквото и да било освен Евангелието. Но какво да се каже за свещениците, които не знаят дори Евангелието? Мнозинството от свещениците прилагат в живота старата поговорка: “Sacerdotium est finis studiorum[19].”

II.

Така се образува цяла голяма група душепастири, които – отпуснали се и занемарили заедно с благочестието образованието и самообразованието си – могат да се нарекат и да се окажат наистина в живота безполезни. Защото, още като навлизат в живота и в работата си, те се оставят да бъдат увлечeни от разни дреболии, да се забавляват и спят, да се интересуват и следят светските и църковно-обществени сплетни, да тичат по празненства и тържества, за да излагат по улици и обществени места своята особа, за външността на която полагат повече грижи отколкото е нужно. За такива изоставили се свещеници малко важат дори свещениците (за други – за избраните души) каузи на Христовата Църква и на отечеството. Техният живот става разпилян. В него просто може да се умре от притеснение и скука, но не се и помисля за по-високо умствено развитие и самообразование. А това едва ли би могло да се нарече и живот. Защото животът не е само едно движение, а и вътрешна (над себе си) работа и външно плодотворно дело. Безплодното и пълно с дребнавости съществувание е по-скоро философско непризнаване и измяна на живота. То е отричане от високото достойнство, което ни е поверил Господ, като ни е доверил нещо от Своята сила и благодат. То е угасяване без време на нашите дарби и най-добри стремежи.

Този, така станал, безполезен живот на духовно занемарилия се свещеник принизява интелигентността му: духът постепенно ръждясва изморява се в бездействието; после характерът му се принизява – волята се изражда поради навика да не се работи над себе си и изобщо; силата на душата отслабва – такъв душепастир вече не е способен за никакви жертви и усилия; после и сърцето се принизява – такъв мисли само за себе си, нуждите и страданията на човешките души не го трогват, той става все повече равнодушен към всичко – освен разбира се, към задоволяване на своите увеличаващи се и растящи нужди и дори капризи…

Причините за това действително печално явление са разнородни, но за щастие лесни за разпознаване и преодоляване на пречките. Първата от тях е, че голям брой душепастири не знаят добре, какво да правят и как да използват за свое и чуждо добро грамадните си умствени средства и възможности, с които разполагат, защото им липсва съответно насърчение и упътване още в духовната школа и след това от непосредствения им духовен началник. Някои, обаче, неведнъж са били подканяни напразно да се посветят всецяло на служение на Църквата Христова и да турят в услуга на Божието дело своите способности и дарби. Поради едни или други увлечения те постепенно изгубват изпредвид идеала, който някога е пленявал тяхната още чиста душа. Така те стигат дотам, че стават поклонници само на интереса, стомаха или удоволствията…

За друг немалък брой душепастири е съществувал само въпросът, как по-лесно да си пробият път в живота. И, постигнали повече или по-малко тази цел, всичко друго оставят настрана. Тяхната дейност и самият им живот се превръщат в обикновен занаят или по-скоро на шахматна дъска. Техни и чужди интереси и чувства, убеждения и идеи се превръщат на пешки или коне в шахмата, които лесно и без вълнение могат да се употребяват и дори да се жертват за всяка намислена сделка. Такъв душепастир-утилитарист може да се занимава с политика или с търговия, с литература или изкуство, със спорт или с индустрия, но той винаги има само себе си за Бог и за начало и край на всичко. Затова утилитаризмът, който жертва всичко онова, което е велико в човечеството, и признава само цифрите в богатството и удоволствията, е най-ужасното заблуждение и най-скръбното бедствие, които могат да завладеят и да сполетят един душепастир и едно християнско общество. Утилитаризмът е баща на всички егоисти и пороци. Бог да пази само – повече душепастири да не загубват заради него възвишеността на своите мисли и идеали. Иначе на тях вече не им приляга да носят тъй хубавото име “душепастири”…

Трети пък, сами по себе си добродетелни и твърди във вярата, проявяват друга слабост: страдат от известен песимизъм. Каквото и да им говорите да се издигат още повече чрез самообразование, на устните им стои обезсърчителното възражение: “Каква полза? От нас няма да излезе нищо. Други са се вече опитали, но и те не са сполучили нещо повече. Ние ще изпълняваме само дълга си, доколкото можем и ни стигат силите, а на други ще оставим да направят повече, ако могат”…

Но никой няма намерение да иска от тях всичко да преправят! Което се иска, то е – да се опитат да направят нещо, да извършат възможното, да работят като сърцати човеци. На забележката още на такива душепастири, че самоотвержеността тук ще бъде безполезна, защото – какво могат да извършат добрите (толкова малцина на брой!) срещу масата безразлични и дори враждебни човеци?… На това може да се отговори с думите на Ол-Лапрюн: “На малцинството подобава да започва и да превъзхожда; не трябва да се чака едно нещо да стане общо, за да го започнем и ние. Тия, които, като всички други, не знаят какво да вършат, са способни само да увеличават влечещата се тълпа. Погребани са инициатори, потребни са водачи; потребни са решителни мъже, които да започват от малко и скромно, но с ясен поглед и неукротима увереност в започнатото си дело. Те отиват далече и те увличат и направляват другите; те създават движения на мнения и идеи и дела, които са толкова по-трайни и по-полезни, колкото наченките им са били по-скромни и първите усилия по-точно определени в кръга на тяхното изпълнение. Да знаем с висок и широк поглед да извършваме точно определени и отначало малки работи – в това се състои тайната на великите и трайни дела”. Тя е, която помага да се преодолее песимизмът, като сериозна пречка при духовното издигане и самообразование у християнския душепастир.

Обратно, пречка за това също е и блаженият оптимизъм не у малцина душепастири. Според тях, всичко е прекрасно. Затова, да се работи за доброто, но… то е вече направено! Никога светът не е бил по-добър. Ех, няма съзнание, че има още доста неуредици. Христовата Църква все още се напада, но това е било и по-рано, и винаги. И после сигурно Сам Господ допуска да става това за наше добро… това са те партизаните на осъщественото добро, заспали тъпо на минали похвали, – честити философи, които не обръщат внимание на нищо, – встрастени мързеливци в statu-quo-то, – иначе благи души според Ф. Клаин, които много искат да вярват в щастието на другите, за да намерят в него своето.”

Разбира се, когато времената действително са спокойни и християнското човечество върви със сигурни стъпки и без жестоки сътресения не само към материален, а – и към духовен напредък, към социална справедливост и траен мир, такъв оптимизъм на душепастира би бил до известна степен оправдан. Или, както В. Вюйлерме хубаво завършва разсъжденията си по този повод – “когато е тихо, грее слънце, не подухва вятър и дори листата на дърветата не помръдват, разбирам човек да стои неподвижен. Но когато възникват извратени учения и когато почвата се тресе, и ушите си да запушим, тези крясъци долитат до нас и тези тресения ни разклащат, без да желаем това. Днес всички наши вярвания се нападат открито или се подкопават изпод тихом; всичко, що обичаме, се прокужда и жестоко подиграва; вярата ни, нашите учреждения, историята ни, великите ни мъже, светците ни, нищо не отбягва от критикуването, от презрението и от дързостта на голям брой човеци. Така че сега не е вече време да се стои със скръстени ръце. През друго време самоволното неучастие би било извинително, но при сегашните тежки и критически обстоятелства то се превръща в престъпление. Сега наша длъжност е да се дигнем и бъдем готови да воюваме за делото Божие.”

Тук, обаче, тези, станали поради това, духовно безполезни и негодни “душепастири” не трябва да се самоизмамват понякога от снизходителността и дори благосклонността в преценката за тях на много енориаши, които заедно с техните покриват и своите увлечения и слабости, които иначе всеки здрав разум смята за унижение на човешкото и свещеническо достойнство. В случая те трябва по-скоро да се сепнат и поправят от строгата, но предупредителна постъпка на нашия Господ Иисус Христос с проклеването и изсъхването на безплодната смоковница (Матей 21:18-19; Марк 11:12-14, 21). Наистина в онази чудно хубава пролетна утрин, когато Иисус заедно с апостолите вървял от Витания за Иерусалим и забелязал отдалече смоковницата между храсталака, където лозата смесвала нежните си листа с тъмнозелените листа на маслината и между клоните им се чувало чуруликането на възвестяващите зората птички, още не било време да зреят смокините. Спасителят бил гладен и се доближил да си откъсне от плодовете ѝ, но, като не намерил, казал със строг глас на дървото: “Занапред никой да не вкуси плод от тебе во-веки!” Тези думи учудили учениците, но никой от тях не посмял да забележи нещо на Учителя и те мълчаливо продължили пътя до светия град. Дълбоко разтърсени от всичко случило се през този ден на тържественото Му влизане в Иерусалим по улиците и в храма, където позорно и с бич в ръка той изпъдил търговците, осквернили дома на Отец Му, вечерта на връщане във Витания, когато залязващото слънце очертавало с дълга червена ивица планинските върхове, а спускащият се здрач обгръщал всички предмети като в тайнствена обвивка, те вече забравили прокълняването на смокиновото дърво, чиято сянка се мяркала на белия прашен път. На другия ден, обаче, подир прекараната под гостоприемния покрив на Лазар нощ рано сутринта те видели изсъхналата до корен смоковница…

Това било поразителен образ на станалия духовно безплоден не само тогавашен еврейски народ, а – и на всеки духовно запуснал се християнин и християнски душепастир. Какво прави и той тука на земята? Господ е хвърлил и в неговата душа семена на божествен и човешки живот, които по негова вина не произрастват преди всичко у него и после чрез него у другите. Господ му е дал благородна разумност с големи плодотворни възможности. Но той я оставя необработена. Тогава защо са благата, от които нито той се ползва за лична облага, както трябва, нито нещо дава, нито нещо произвежда за другите? Тогава защо той още държи мястото, което други биха могли да заемат много по-достойно?…

Също така много ясен портрет на духовно отпуснат и безполезен християнин и душепастир представя в притчата оня слуга, който получава един талант и отива да го закопае в земята вместо да го оползотвори. Какво прави Иисус Хирстос и с него? Той се възмущава от такъв слуга, обсипва го с укори и също го проклева (Матей 25:15, 18, 24-30). Така е (и ще бъде) и с душепастир, който става жертва на някоя от посочените пречки и страда от тази болест на безполезност за живота в някоя от изложените по-горе форми: липса на насока, суетни увлечения и греховни страсти, утилитаризъм, безполезно отпускане на ръце поради нямане уж какво да се прави и поради самоизлъгване, че всичко отива на добре. Такъв душепастир, вместо да не бъде нито скептик, нито песимист, нито оптимист, а твърдо да вярва в идеала и самоотвержено да се труди да го осъществява, заравя духовния талант на образованието си, не го развива и не увеличава чрез по-нататъшни усилия самообразованието си, затова той си отива от този живот отрупан с презрение от хората и с проклятие от Бога. Защото душепастир, който по този начин доброволно се осъжда на негодност и безполезност, върши престъпление против самата същина на високото си служение и на самия живот, които изискват максимум интензивност и плодотворност[20].

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том IV (ХХХ), 5, 1954-1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1а]. Faber, H., Nene Wage der Pfarrerausbildung. Tub, 1934, S. 48.

[1]. Матей 11:1; 20:17; 26:18; Марк 4:34; 10:23; 12:43; 14:4; Лука 6:20; 9:1; 11:1; 19:37; 22:11; Иоан 4:1; 7:3; 11:16; 13:5, 35; 15:8; 18:1, 2, 19; 19:26, 38; 21:20; Деяния на светите апостоли 9:10; 11:26; 19:1, 30; 20:7; 2 Тимотей 3:7.

[2]. Матей 10:24-25; 21:9; срв. Марк 13:9; Лука 21:12; Иоан 15:20; 13:16.

[3]. Gladden, W., Dr., The Christian Pastor and tbe working Church. New Iork 1906, p. 83.

[4]. Chadwick, W. Edw., The Social Teachiug of St Paul, Cambr. 1906, p. 29.

[5]. Воронцов, Евгений Александрович, доц., Воззрения ветхозаветных пророков на пастырство и их оценка недостатков современнаго им пастырскаго (левитскаго) служения. “Вера и разум”, 1908, № VI, с. 723.

[6]. Фаррар, Фредерик Вильям,  (Жизнъ и труды св. апостола Павла. Перев. с ХIХ англ. Издания. СПБ. 1893, с. 50) забелязва основателно, че иначе апостолът би си спомнял за това и би се позовавал на него. – Ср. Purton Scott Easton, Pauline Theology (The Intern. Stand. Bible Encyclopaedia, p. 2289).

[7]. Worlijsiheck,Paulus und die moderne Seele.3.и4.Aufl.Freib.I.Br. 1907, S. 20.

[8]. Bartman, B., Paulus als Seelsorger. 3-6 Thaus. Paderb. 1921, S. 123.

[9]. Deissmann, A., Dr. Prof., Paulus Eine Kultur-und reiigionsgeschichtliche Skizze. Tubing, 1925, S. 140.

[10]. Robertson, A. T., The Apostle Paul. “The Intern. Standard Bible Encyclopaedia”, vol. IV, p. 2278.

[11]. 1 Коринтяни 14:18-29; 2 Коринтяни 12:1-9, 12-14; 1 Коринтяни 4:19-21; 5:4 сл.; 2 Коринтяни 13:1-3; 1 Коринтяни 15:8.

[12]. Димитров, Христо, Протоиерей, Св. Апостол Павел като пастир. Пастрологическо изследване. Пловдив 1928, с. 46.

[13]. Малицки, Павел Иванович, История на християнската църква. Част втора. Преведе Матей Попов, София 1929, с. 157, 162, 182, 196, 201; Талин, В., Святителъ Йоан Златоуст. “Журнал Московской Патриархии”, 1954, № 11, с. 12-13; Baur, Chr. Der. Hl. Iohanne Chrysostomus und seine eit. Bd. 1-2. Munch. 1929-1930.

[14]. Dubois, L’Able, Oeuvres Completes. 2-me vol.: Le Guide du Seminariste, 1897 (I-VII, р. 1-472), р. 2; 4-me vol.: Pratique du zele ecclesiastique, Paris 1891, p. 1-540. Подробно излага характерните особености на всички групи семинаристи, техните главни недостатъци, последиците от тях и средствата за поправянето им. Така също дава правила за държането на свещеника в своя дом, при богослужението и в обществото, за неговите добродетели и отношения към началството и други лица, в енорията и вън от нея. Вж. Рождественский, Александр Петрович, протоиерей, О приходской жизни во Франции, Прага 1908, с. 494, 529.

[15]. Пак там, с. 495-499.

[16]. S. Chrysostomus, I. Peri το ιερατείο. Patr. Gr., tom. XLVIII (t. II, σ. 668) (вж. и бълг. превод – “За свещенството”, изд. Сп. “Християнска мисъл”, Соф. 1909, с. 64).

[17]. Ibid., σ. 674 (с. 72).

[18]. Ibid., σ. 674 (с. 72).

[19]. Caussete, Manreze du Pretre. Brux. 1894, t. I, pp. 186-189; вж. Рождественский, Александр Петрович, протоиерей, пос. съч., с. 154-156.

[20]. Vuillermet, F. A., La mission de la jeunesse contemporaine. 19-ed. Paris 1926, pp. 23-39; вж. бълг. превод на А. Дочков в списание “Православен пастир”.

Изображение: авторът професор протоиерей Христо Димитров (1891-1973). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dBf