Стоян Чиликов

През първите три века от живота на християнската Църква, през така наречения “до Константинов период”, когато Църквата е била преследвана, християните, макар и да са били малцинство в Римската империя, със своя високо добродетелен и свят живот са блестели като чисти перли сред тогавашния ниско морален езически свят.

В книгата “Деяния на светите апостоли” св. апостол и евангелист Лука свидетелства, че те имали “едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо[1]”.

Спасителят нарича своите ученици “светлината за света[2]” и “сол за земята [3]”, отнасящо се с пълна сила и за първите християни, които благовестели сред езичниците “с думи и дела[4]” и “с вяра, която действа чрез любов[5]”, така че самите езичници са били принудени да си казват един другиму: “вижте ги как се обичат помежду си[6]”. Затова и авторът на “Послание до Диогнет”[7], като описва живота им, свидетелства, че “каквото е душата за тялото, това са и християните за света” и дори ги нарича “граждани на небето[8]”. На езичниците ги поразявала необичайната любов на християните към целия свят, безстрашието им към смъртта и най-вече тяхната необикновена радост, която превръщала живота им в “един дълъг празничен ден” или в “безкрайна Пасха”[9] според израза на Ориген.

Миланският едикт от 313 година донася не само мир и свобода за християните, но също и нови изпитания. В Църквата влизат масово езичници, които носят със себе си своята култура и остатъци от старата си вяра. В края на четвърти век вече има достатъчно християни, които не от съвсем чисти подбуди са приели християнството и докато в първите векове индиферентните към вярата и ниско морални християни са били малцинство, то в края на четвърти век те са вече значително число. Това е вероятно и една от причините за появата на много ереси и разколи в недрата на Църквата, както и за появата на монашеството като опит за съхранение и опазване на християнската святост, като борба за “живот в Христа”.

Св. Иоан Златоуст още като презвитер в Антиохия, а по-късно и като Константинополски архиепископ, с неуморната си пастирска дейност се опитва да лекува раните на съвременното нему християнско общество. Това той прави, проповядвайки, молейки и изисквайки от християните да водят живот достоен за своето име. Като изобличава пороците и лошите нрави на своето време, св. Иоан Златоуст не престава да призовава към покаяние и общение с Христа в Църквата чрез тайнството на Евхаристията. В своите блестящи проповеди светителят протестира енергично против установената вече в Антиохия практика на рядко причастяване на християните с тялото и кръвта Господни:

“Напразно се принася всеки ден жертва, напразно стои пред Господния олтар – никой не се причастява”[10] – се оплаква той.

Някои от християните се причастявали по “традиция” само веднъж в годината – на Пасха, други пък отивали в храма само за да чуят “златната реч” на св. Иоан, след което си тръгвали без да участват в Евхаристийната молитва и общение[11]. Вместо храма верните посещавали театъра или цирка – места несъвместими с евангелския дух и водещи християните към блуд и прелюбодеяние. През четвърти век в цирковете все още се случвало да се пролива кръв, докато театърът привличал най-вече мъжете чрез своите представления на своего рода “стриптийз”. Затова и отците през тази епоха така настоятелно протестирали против тях[12].

От светите отци на Църквата, вероятно няма никой друг, който като св. Иоан Златоуст така възвишено и проникновено да разкрива смисъла, целта и осъществяването на християнския брак, на брака в Христа[13]. Според Златоустият проповедник задължение на родителите е да възпитават децата си в християнската вяра, още повече, че тогава не са съществували училища, където децата да получават църковно възпитание и образование. Затова пък втората половина на четвърти век е известна с разцвета на християнската катехиза[14]. Желаещите да приемат християнството били “огласявани” във вярата главно чрез изучаване на Свещеното Писание и съдържащите се в него догматически и нравствени истини. Наред със св. Иоан Златоуст на Изток подобни катехизически поучения пишат св. Кирил Иерусалимски и Теодор Мопсуестийски, а на Запад – св. Амвросий Медиолански и блажени Августин. Св. Иоан Златоуст влага всичката си любов и много грижи за духовното израстване на повереното му паство, като знае, че само добрите християнски родители биха могли да възпитат добри деца и че само, който се е почувствал обичан, той се научава да обича. В своя великолепен трактат”За възпитанието на децата” светителят оприличава родителите на художници, които работят с голямо внимание върху своите картини, за да може да се получат истински произведения на изкуството. Така и майките и бащите трябва да вложат всичките си грижи и старания за християнското възпитание на своите деца[15].

“Не е ли безразсъдно, пита св. Иоан Златоуст, да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това на училище, да не жалим нищо за същото, а за тяхното възпитание “в учение и наставление Господне” да не се грижим? Самите ние ще пожънем първи плодовете на такова възпитание на децата си, като ги видим невъздържани, непослушни, развратни”[16].

Грижата на св. Иоан Златоуст да запази децата и юношите от порока е била непрестанна през цялото му служение, защото тогава, както и сега (сега дори много повече), нецеломъдрието и блудството са били една от най-кървящите рани на християнските семейства. Но докато в периода на служението му като презвитер в Антиохия препоръчва на родителите, които желаят да запазят децата си от порока да ги изпращат за известен период от време в някой манастир и след това да ги вземат пак при себе си, то в Константинополския си период той вече съветва друго: родителите да женят децата си, докато са още в съвсем млада възраст[17].

В този аспект светителят говори и за смисъла на богатството – негова любима тема, позволяваща му да призовава християните към милосърдие и любов един към другиму. Родителите не трябва да се стремят да оставят на децата си богатство, а да им дадат религиозно възпитание, тъй като за християните богатството се състои не в това, което притежаваме, а в това, което даваме и истински богат е не този, който е заобиколен от много неща, а този, който няма нужда от много неща[18].

Какви изводи можем да извлечем от творенията на св. Иоан Златоуст ние, днешните християни?

На първо място за нас е особено актуален въпросът за религиозното възпитание на децата. Светителят посочва като отговорни за него родителите, но мнозинството от днешните майки и бащи са само номинални християни, които не познават своята вяра. И докато Църквата през III-IV век е имала огласителни (катехизични) беседи с желаещите да приемат свето Кръщение, то сега това липсва. Наложително е и трябва да стане задължително, когато родителите, които идват “по традиция” да кръщават децата си, свещеникът да ги запознава поне с минимума от основните истини на християнската вяра и постепенно с течение на времето да се въцърковяват и самите родители. В противен случай твърде скоро ще се сбъднат за нас думите на Златоуст, който сред многохилядния Константинопол не могъл да съзре дори сто души, които да се спасяват[19].

От друга страна, трябва да си зададем въпроса, който св. Иоан Златоуст и блажени Августин поставят в своите съчинения още преди повече от хиляда и шестотин години: защо дори и там, където пастирът огласява и поучава в истините на православната вяра желаещите да се запознаят с нея, неговите думи някакси не се чуват и не действат?

Великият учител и педагог Августин отговаря – трябва да се научим всичко да правим с любов[20]. Св. Иоан Златоуст казва: “Причината е пак същата – изстиването на любовта, а изстиването на любовта е последица от умножаването на беззаконието… ако у нас има добродетел, любовта няма да загине”[21].

А за да имаме добродетел, трябва не само да изучаваме, да познаваме и да преподаваме истините на християнската вяра, но и да “живеем” литургичния живот на Църквата. Християнските истини на вярата да не бъдат само сух, теоретичен материал, а да са пропити и преосмислени от нашето лично богообщение, от нашето участие в литургичния живот на Църквата, където винаги и всякога можем да се приобщим към всички божествени истини и тайнства на православната вяра и най-вече тайнството на Евхаристията, чрез което се съединяваме със Самия Бог и се обòжваме, което съвършено “осветява душата и тялото, ума и сърцето”[22].

_________________________________________________

*Доклад изнесен на 1.XI.2003 година на Международна научна конференция: вж. Международна научна конференция. Сборник доклади, Кърджали, 2003, с. 79-83. Публикувано в Красотата на света, ИМН, Пловдив 2007, с. 18-24 и в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Деяния на светите апостоли 4:32.

[2]. Вж. Матей 5:14.

[3]. Вж. Матей 5:13.

[4]. Вж. Деянияна светите апостоли 7:22.

[5]. Вж. Галатяни 5: 6.

[6]. Вж. Tertullian, The Apology 39, Early Church Fathers, Edinburgh Edition 1997(CD).

[7]. Анонимно съчинение от втори век.

[8]. Вж. A Diognete, 5, 1-17, Sources Chretiennes 33, Paris, 1965, pp. 62-64.

[9]. Вж. Origene, Contre Celse 8, 22, SC 150, p. 222.

[10]. Вж. Иоан Златоуст Тълк. Ефес. Бес. 3, 4, PG 62, 29.

[11]. Вж. Иоан Златоуст Тълк. 1 Тим. Бес. 5, 3, PG 62, 694.

[12]. Вж. Hamman, A., La vita quotidiana dei primi cristiani, Milano, 1996, s. 137.

[13]. Вж. Иоан Златоуст Тълк. Ефес. Бес. 20, PG 62, 141-149.

[14]. Огласяване или наставляване в истините на християнската вяра. В Новия Завет се използва глагола “ κατηχέω” (Деяния на светите апостоли 21:22; 1 Коринтяни 14:19; Галатяни 6:6) със значение на огласявам, обучавам, поучавам, осведомявам. Най-известна е било Александрийското катехизическо училище, където са работели Пантен, Климент Александрийски и Ориген.

[15]. Вж. Иоан Златоуст, За възпитанието на децата 19, 22 SC 188, 106-108.

[16]. Вж. Иоан Златоуст Тълк. Ефес. Бес. 21, 2, PG 62, 151.

[17]. Вж. Иоан Златоуст Тълк. Ефес. Бес. 21,2-3 , PG 62, 151-153; Тълк. 1 Сол. Бес. 5, 34, PG 62, 426.

[18]. Вж. Иоан Златоуст, Лазар Бес. 2, 3 PG 48, 982.

[19]. Вж. Иоан Златоуст, Деян. ап. Бес. 24, 4 PG 60, 190.

[20]. Вж. Agostino, De cathechizandis rudibus. Prima catechesi per I non cristiani, Roma, 1993, (intr. 1, 1-2).

[21]. Вж. Иоан Златоуст, Тълк. Ефес. Бес. 9, 3-4 PG 62, 73.

[22]. Втора причастна молитва на св. Иоан Златоуст.

Изображения: авторът Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cQz