Иван Ж. Димитров

Метафората е стилистично средство, при което черти на един предмет се пренасят върху друг въз основа на някаква прилика или, с други думи казано, това е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях[1]. Като се основава на познати и конкретни неща и ги съчетава по нов начин, метафората ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност.

Метафората ни помага не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваемото. Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото, до онези обекти, за които имаме само предчувствие и които са извън сетивата и опита. Защото с нейна помощ абстрактното става достъпно за представата и опознаваемо. В това се състои и основната ѝ ценност.

В херменевтиката метафората обикновено се определя като една от кратките тропи, тъй като тя може да бъде само една дума.

Всички ние употребяваме метафори в своята устна и писмена реч, дори и да не осъзнаваме, че си служим с точно това стилистично средство. Всички ползваме метафорите, когато се стремим да бъдем както по-изразителни, така и по-убедителни.

Погледнем ли в библейските текстове, виждаме метафори да се употребяват още в старозаветните книги на Библията, особено в така наречените учителни книги на Стария Завет, което показва, че метафората все пак е фигура на поетичната и поучителната реч. Тя неизменно присъства и в новозаветните книги. Евангелските разкази свидетелстват колко често Сам Иисус Христос е употребявал метафори както за Себе Си („Аз съм пътят и истината, и животът“ – Иоан 14:6; „Аз съм светлината на света“ – Иоан 8:12; „Аз съм хлябът на живота“ – Иоан 6:35, 48), така и за различните категории хора (за апостолите: „вие сте солта на земята“ – Матей 5:13; „вие сте светлината на света“ – Матей 5:14; за юдейските началници: „змии, рожби ехидни“ – Матей 23:33). Целта на Спасителя е била с тази образна реч да стигне по-лесно и успешно до съзнанието на хората, които Го слушали и за които отвлечените понятия много често не са били разбираеми.

По същия начин говорят и Неговите ученици и апостоли[2], както се вижда от техните писания. Сред тях най-много се отличава със своята образна реч св. апостол Павел. Високо подготвен юдейски богослов, познавач на Свещеното Писание, той се изразява библейски образовано, точно и същевременно красиво. За красотата на неговия слог много голям принос имат и употребяваните от него тропи, като на първо място са метафорите[3]. Тази красота обаче не е самоцел. Апостолът на народите явно е убеден, че красивата образна реч по-лесно и по-сигурно стига до съзнанието на слушателите и читателите му. А неговата цел винаги е да ги убеди в истинността на проповядваното от него Христово учение.

Употребата на риторични фигури от св. апостол Павел е обусловена от характера на културата в средиземноморския регион. В гръко-римската култура устната реч се е смятала, както впрочем и сега в нашата културна среда се смята, за най-доброто средство за общуване и убеждаване. Затова и апостолът като истинско чедо на своето време се възползва от възможността и съзнателно мобилизира риториката в служба на благовестието.

Все пак трябва да се подчертае, че той, когато пише или диктува своите послания (писма)[4], не се държи като оратор, нито пише ораторски слова, които да наподобяват ораторските творби на древните гръцки или римски ритори. Апостол Павел е подбуден от обстоятелствата да се държи като ритор и използва отделни способи на реториката от своето време не самоцелно, а за да бъде по-убедителен и да постигне целта си в поучаването и дори обучаването на своите читатели и слушатели[5].

Естествено, както културната и идейната среда, в която възникват посланията му, така и тематиката, на която той пише, употребявайки риторични похвати, са съвсем различни от онези в класическата нехристиянска древност. Това не е вече някакво съдилище, нито политическа проява, нито пък празнично събиране на граждани, за които апостолът да пише някакъв ораторски текст, спадащ съответно към един от известните три жанра на гръко-римското риторично слово[6]. С оглед на променената културна среда се променя и риториката на апостол Павел. Тя е приспособена към новата действителност – тази на християнските общини, където старата обичайна тематика на риториката е заменена от нова, християнска тематика. Тази тематика е свързана с нови процеси, функции и състояния, които по онова време съществуват в живота на християнските общности, например: нови форми на сдружаване, религиозни събрания и богослужения по домовете, отношение към властта въобще и по-конкретно към императора и така нататък. Движейки се в тези нови рамки, св. апостол Павел използва риториката по съответния начин[7]. Той открива динамиката ѝ и необходимостта от нейното прилагане, за да постигне по-успешно разпространение на Христовото благовестие и утвърждаване на създадените църковни общини.

Сред любимите, а и важни за християнското учение метафори в езика на св. апостол Павел са тези за Църквата. В различните си послания той определя Църквата като:

1) тяло (и то тяло Христово, тяло на Христос);

2) здание (сграда, постройка, дом);

3) нива (тоест обработвана и даваща плод земя).

Употребата на отделните метафори е в зависимост от хода на мисълта на автора и образната реч, която той развива. В посланията му намираме цели откъси[8], където преобладава употребата на един или друг образен израз за Църквата. Eдин от най-забележителните случаи намираме в Първо послание до коринтяни, трета глава. Там в началото на главата апостолът говори за разделенията на християните в коринтската община по „ученичество“, тоест въз основа на това, кой християнин чий ученик е бил. Апостолът пише: „един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов““ (четвърти стих). След три последователни риторични въпроса, които имат за цел да подчертаят абсурдността на тези разделения между коринтските християни, авторът веднага и някак рязко преминава към поредната си метафора: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте. Който сади и който полива едно са; но всеки ще си получи наградата според труда си. Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание“ (6-9 стих).

Нивата (при това Божията нива) безспорно е Църквата, която се изгражда (или, за да останем в метафората, се обработва, сади, полива, плеви и прочее) с усилията на отделните апостоли и техните сътрудници. И както в земеделската работа има отделни последователни дейности, докато се стигне до плода от земята, съответно от засетите растения, така апостол Павел определя и приноса на всеки един от тружениците в изграждането на дадената християнска община. В конкретния случай на общината в Коринт е запазено описание на апостолските дейности в тяхната хронологична последователност както е засвидетелствана от текста на книга Деяния апостолски (18:1-19:1).

Апостол Павел пръв е проповядвал в Коринт, пръв е работил сред хората във важния град, център на римската провинция Ахаия, и „насадил” Христовата вяра сред жителите на този голям град така, както земеделецът сее семената или засажда растенията. Този апостол пръв е благовестил за живота, учението и изкупителната смърт на кръста на въплътения Божи Син, Господ Иисус Христос. В продължение на година и шест месеца успял да обърне към вярата в Иисус Христос много хора, както свидетелства дееписателят: „и мнозина коринтяни, слушайки Павла, вярваха и се кръщаваха“ (Деяния на светите апостоли 18:8). Св. апостол Павел бил насърчен за тази дейност и от Господ, Който във видение му казал: „Аз съм с тебе и никой не ще посегне да ти стори зло; имам много народ в тоя град[9]“ (десети стих). Тоест апостолът е трябвало да продължава своята работа на сеяч на Божието слово върху тази плодородна почва.

Има още →