Месец: април 2023

Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Спор за трите глави

Четвъртият вселенски събор осъдил монофизитската ерес. За всички станало очевидно по какво се отличава правосла­вието от монофизитството. Но би било погрешно да се мисли, че след осъждане­то си монофизитството изчезнало от ис­торическата сцена. В съзнанието на мно­зина монофизитската ерес пуснала таки­ва дълбоки корени, че дори и Халкедонският събор не могъл да я унищожи.

Халкедонското вероопределение сре­щнало съпротива в Палестина, Египет, Сирия, а в определена степен дори и в Константинопол. Сменила се само фор­мата на реакция срещу това вероопреде­ление. Тук на преден план излязъл изве­стният в историята спор за трите глави. Кои са тези три глави и каква е същност­та на спора за тях?

Става дума за тримата епископи: Тео­дор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески. И тримата са завършили земния си път през V-ти век. Известни са с това, че взели решително участие в поя­вата и развитието на несторианската ерес и в борбата на тази ерес против правос­лавието. Независимо от това нито един от тях не бил осъден нито на Третия вселенски събор, който се занимавал с несторианството, нито на Четвъртия, кой­то имал случай да обсъжда дейността на Теодорит и Ива и отчасти да изрази сво­ето виждане за Теодор. Мисълта, че и тримата не са напълно православни, не изчезнала и през VI-ти век. Упорито я поддър­жали монофизитите. В стремежа си пос­тоянно да опонират на православието, те разгласявали, че Църквата поддържа не­сторианството, понеже не е осъдила и не осъжда Теодор Мопсуестийски, Теодо­рит Кирски и Ива Едески.

С цел да отнеме възможността на мо­нофизитите да атакуват Църквата и на несторианите да утвърждават своята ерес, тя (Църквата) трябвало да осъди Теодор, Теодорит и Ива за това, което те са нап­равили в подкрепа на несторианството и във вреда на православието. Към това тя пристъпила по внушение на тогавашния византийски император Юстиниан I (527-565), който държал присърце бого­словските проблеми и църковния мир. Една от главните грижи на Юстиниан била да присъедини към Църквата ог­ромните монофизитски маси в предели­те на Византия и на основата на религи­озното единство да постигне единство в империята. С оглед на тази цел той напи­сал обширно богословско съчинение, в което искал да докаже заблудата на мо­нофизитите и да изтъкне чистотата на православната вяра. Съчинението не по­стигнало поставената цел, защото съби­тията се развили в друга посока.

В императорския двор между прибли­жените на Юстиниан бил и Теодор Аскида, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той имал силно влияние върху импе­ратора. Внушавал му, че трябва да произ­несе анатема на Теодор, Теодорит и Ива. Сам Теодор Аскида бил последовател на църковния писател от III-ти век Ориген, кой­то при цялата му богословска начете­ност и огромна писателска плодовитост допуснал нецърковни мисли относно Света Троица, произхода на човешките ду­ши, сътворяването на света и особено с учението си за апокатастасиса. Поне­же Юстиниан започнал решителна бор­ба срещу оригенизма, Теодор Аскида се опитал да отклони вниманието му от тази борба и да го насочи към осъждане на тримата епископи. Убеждавал го, че ако стори това, ще въдвори църковен мир, ще приобщи монофизитите към Църквата, а себе си ще покрие с вечна слава. Съветът се понравил на Юстини­ан. Към това се прибавило още нещо: в 533 година една от монофизитските партии заявила, че главната причина, поради която монофизитите не искат да приемат Халкедонския събор, е в това, че на него Теодорит и Ива били признати за право­славни, независимо от несторианските им възгледи.

Ръководейки се от внушените му мо­тиви и съображения, в 544 година Юстиниан издал указ, с който подхвърлил на ана­тема Теодор Мопсуестийски с всичките му съчинения и учение, Теодорит Кирски за неговото съчинение против св. Кирил Александрийски и Третия вселенски съ­бор и Ива Едески за неговото послание до Марий Персиец, в което могли да се доловят несторианските му склонности. За съжаление този указ не е запазен и не може да се разбере с какви изрази Юсти­ниан осъдил тези три глави, за това може да се съди само по откъси от указа, запа­зили се у негови съвременници. Тук е необходимо кратко езиково и същностно уточняване. Названието „три глави“ Те­одор, Теодорит и Ива получили не пора­ди това, че те били водачи на несторианската ерес, каквито всъщност никога не са били, а понеже в указа на Юстиниан на всеки един от тях била посветена отделна глава или параграф. Спорът отначало бил за трите глави на указа. Но наскоро този първоначален смисъл на израза „три глави“ се загубил и „глави“ започнали да наричат самите епископи Теодор, Тео­дорит и Ива.

Издаденият от Юстиниан указ тряб­вало да бъде подписан и приет от всички представители на църковната власт и така да получи общоцърковно значение. Но това се оказало не така лесно, както предполагал Юстиниан. Указът поро­дил остри спорове в Църквата. Причина­та за тези спорове била, че за всекиго от тримата могло да се каже и за, и против, могли да се приведат основания за осъж­дане и за неосъждане.

Теодор Мопсуестийски могъл да бъ­де осъден като учител на Несторий, защото последният се учил от съчиненията на Теодор и от тях усвоил еретическите си убеждения. По същина учението на Теодор не се отличавало от несторианството.

Но и защитниците на Теодор Мопсу­естийски имали солидни основания: той починал (428 година) преди Третия вселенски събор (431 година), на който се обсъждало учението на Несторий, сходно с това на Теодор. Макар неговите (на Теодор) идеи да били в основата си неправославни, той починал в мир с Църквата. Два все­ленски събора (III-ти и IV-ти), макар да имали поводи да изразят своето виждане за неправославието на Теодор, не сторили това, считайки го за незаконно и непра­вилно.

Не по-малки основания имало да се спори за и против Теодорит Кирски. Не­говият живот и дейност с еднакви права могат да се разглеждат като на еретик и на ревностен православен. Преди Тре­тия вселенски събор, по време на него и след това Теодорит си оставал привър­женик на несторианството. Това може да се види ясно от някои негови писма до различни лица и до самия Несторий.

Но и защитниците му имали не по-малки основания. Теодорит не останал сляп привърженик на Несторий. Когато му се изяснило учението на Кирил Алек­сандрийски, той престанал да има враж­дебно отношение към него и към Третия вселенски събор, възприел църковното учение. Когато пък започнало да се раз­вива монофизитството, той станал него­ва първа жертва; станал изповедник на православието, защото Разбойнически­ят събор (449 година) го лишил от епископски сан, а император Теодосий II го изпра­тил на заточение. Но най-важното е, че Халкедонският събор го оправдал.

Третият обвиняем бил Ива Едески. Неговият живот давал достатъчно дока­зателства и в полза на несторианството, и в полза на православието. Наскоро след Третия вселенски събор, вече като епис­коп Едески, Ива станал известен като привърженик на Несторий: превеждал несториански съчинения на сирийски език и нанесъл доста вреди на Църквата, за което бил обвиняван. Имало време, когато Ива Едески бил противник на Ки­рил Александрийски и на Третия вселен­ски събор.

Но, от друга страна, няма съмнение в това, че Ива се освободил от своите заб­луди и бил обявен от Халкедонския съ­бор за правилно мислещ. Ако се обърне повече внимание на неговия живот през първия период, може да бъде осъден, но ако се акцентира върху живота му през втория период, може да бъде оправдан и защитен.

Прочетете още „Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*“ →

Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийс­ката уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий зара­зила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозна­та църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила по­вече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Мо­нофизитството отчуждило от Констан­тинопол арменци, копти, етиопци и си­рийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и съще­временно противници на Кирил Алек­сандрийски. Как е възможно – последо­ватели и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между сво­ите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното уче­ние. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: една­та част го подкрепяла в новите му отно­шения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антио­хийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Алек­сандрийските противници на унията по­ддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили нача­лото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обс­тоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разлика­та е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на вто­рата бил Константинополският архи­мандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в осно­вата му лежи антиохийското богосло­вие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда вър­ху богословието на Кирил Александ­рийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противни­ци на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му сре­щу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влия­телен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Констан­тинопол, бил в числото на крайните Ки­рилови привърженици. Ползвал се с ува­жение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата про­тив Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и наход­чив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, име­то му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-стра­шна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В свои­те богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Правосла­вното учение считал за разкрито в съчи­ненията на св. Кирил, писани до 433 го­дина. Като краен александриец в богос­ловието Евтихий открито отричал съчи­ненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил пра­вилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естестве­ните закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемни­кът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски на­строени били също египетските, палес­тинските и илирийските епископи. Си­рийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространя­вал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константино­пол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никак­ви разумни доводи. Действали под мас­ката на ревнители за православието. Не­посредственият контакт с широките ма­си им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да тър­сим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вя­рата. Антиохийският рационализъм ос­тавал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се про­тивопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатст­во на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Рели­гиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богосло­вските проблеми предимно през призма­та на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религи­озното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните пробле­ми трябва да участват и двете; предимс­тво ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Цър­квата осъдила несторианството и моно­физитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само ед­на природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден после­довател на александрийското богосло­вие Евтихий не признавал Втория все­ленски събор, в чието догматическо оп­ределение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторите­тът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото раз­пространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглежда­не дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал мес­тен събор в столичния град. В заседани­ето на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изпове­дание на вярата: „Изповядваме, че Хри­стос се състои от две природи след въп­лъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изпове­дание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за сви­кване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият все­ленски събор. Присъствали 138 еписко­пи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Ев­тихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбой­нически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседания­та, бил разбойнически. Този събор оста­ва едно тъмно петно в историята на Цър­квата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Прочетете още „Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*“ →

Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Несторианство

Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се зани­мае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали пре­ди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна чо­вешка природа, не е Изкупител на човеш­кия род.

Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около лич­ността на Иисус Христос със своите ис­торически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.

Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божестве­ната и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен пре­дставител Несторий.

За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несто­рий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.

Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е изве­стна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат пре­дставител на антиохийската богословс­ка мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена приро­да, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обита­вал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвърше­ния син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по при­рода е Бог Слово.

Възгледите на Диодор Тарсийски би­ли възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия та­лантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.

Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подгото­вка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуес­тийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Ио­ан 1:14). „Стана“ според него има значе­ние на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъ­пно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от се­мето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Дави­дов, и това съединение станало още при зачатието Му.

Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:

1.съединение по същност;

2.съединение по сила, и

3.съединение по благоволение.

Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съ­единение по същност и по сила е възмо­жно при единосъщни природи. Съедине­нието или съприкосновението по благо­воление на двете природи в Иисус Хри­стос не е субстанциално, а външно, отно­сително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единс­тво, което не води до сливане и унищожа­ване на различието в природите.

При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал стра­сти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушени­ята.

В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвър­шената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсу­естийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Също­то е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съеди­нени по благоволение, че по-близко еди­нение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно чо­вешката страна в Иисус Христос.

При своите христологически разсъ­ждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неопису­емият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.

Теодор Мопсуестийски завършил зем­ния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало пре­дмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александ­рийски.

Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горде­лив и самонадеян. Ползвал се със симпа­тиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.

Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и пос­ледовател на нейните изтъкнати мисли­тели Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите про­поведи техните възгледи. Несторий, по­добно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богосло­вско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възник­нал между Несторий и Кирил Александ­рийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).

Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Не­сторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:

а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;

б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Хри­стос. По филисофско-догматически – по­ради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Сво­ята божествена природа се родил от Де­ва Мария. Едното и другото е неправил­но. Понеже Дева Мария е родила не Бо­жеството, а човека Христос, по-правил­но е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на терми­на „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Мо­же би под влияние на своите съмишлени­ци или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал упо­требата на термина „Богородица“ в ли­тургически, но не и в догматически сми­съл.

Несторий, подобно на Теодор Мопсу­естийски, учел, че природата е немисли­ма без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две лич­ностни природи са съединени и образу­ват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва лично­стта на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единение­то“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика ме­жду „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като От­ца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, об­лекло на Божеството. Несторий разде­лял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е лич­ност на единението. Това единство в ли­чността на единението е основен, своео­бразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.

Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като пред­ставител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съедине­нието по същност (кат’усиан) между бо­жествената и човешката природа в Иису­с Христос. Акцентирал върху различие­то между двете природи и учел за съеди­нението им само по благоволение.

Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александ­рия.

За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Але­ксандрийски.

Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Алек­сандрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати ро­дители. Образованието си получил в ро­дния град. Бил чужд на езическата фило­софия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.

Втората половина от живота и дейно­стта на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упори­та борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил поняко­га достигал до крайности: отричал и по­ложителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споро­вете си – рязък.

Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въ­просът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.

Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийс­ки предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възста­новяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със сво­ето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупи­телното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страда­нието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавай­ки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.

Божествената природа не е претърпя­ла никакво изменение при въплъщение­то, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Сло­во станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.

Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е но­сител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешка­та същност е преминала в особено при­тежание на Словото и станала принадле­жаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.

След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.

Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържа­ние той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.

Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непро­дължителна по време, но богата по емо­ции. Тя дала силно отражение в следва­щите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически еле­менти. Те дори предшествали догмати­ческите спорове между Несторий и Ки­рил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.

Прочетете още „Несторианство. Трети вселенски събор – продължение от публикация № 1438*“ →

Македонианство. Втори Вселенски събор – продължение от публикация № 1437*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Македонианство

Въпросът за македонианството като ерес и за названието му стои в тясна връзка с редица събития в Църквата, ко­ито станали в интервала между Първия и Втория вселенски събор, респективно между 325 и 381 година. Тук ще бъде отбелязано накратко само най-важното от тези съ­бития с оглед интересуващата ни тема.

Противно на очакванията на мнозина, изработеният в Никея символ не бил приет от православно мислещите хрис­тияни на Изток. Главната причина за това не е толкова в арианството, колкото в консервативно настроените източни епископи. Болшинството от тях били с дълбока и чиста вяра, но с по-слаби бого­словски познания. Те били против упот­ребата на небиблейски термини. На съ­бора в Никея те отстъпили: приели тер­мините „единосъщен“ и „от същността на Отца“, защото разбрали, че само чрез тези термини била възможна победата над арианството и че учените богослови поддържали тези термини. Приели ги със смирена тревога, съмнение и смут завладели душите им. Измъчвала ги ми­сълта дали с приемането на термина „единосъщен“ (омоусиос) не са допусна­ли нова ерес.

От друга страна, през IV-ти век все още била налице морална и религиозна неус­тойчивост. Тогавашното общество било полуезическо-полухристиянско. Христи­янският идеал бил за мнозинството теж­ко бреме. Нему повече се нравело ариан­ството, което с учението си за Бога и Логоса се сближавало със съвременната езическа философия и религиозни пред­стави, задоволявало стремежа на елини­те към философски разисквания. Никейското определение, че Син е единосъщен с Отца, било за мнозина чуждо, непонят­но. Явили се хора, които публично осми­вали учението за единосъщието на Сина с Отца. Още нещо, аскетическите идеи били чужди на голяма част от именува­щите се християни. Те се увличали от последователите на Арий, чийто морал бил на незавидна висота.

От трета страна, религиозната поли­тика на императорския двор улеснявала и подкрепяла антиникейското движение. В двореца настъпили съществени про­мени:

1.император Константин, който в Никея поддържал православните епис­копи, твърде скоро променил своята по­литика – взел страната на арианите. До­ри в края на живота си приел кръщение от арианския епископ Евсевий Никомидийски;

2.не много време след събора епископ Осий Кордубски изгубил влия­нието, което имал пред императора, и бил изпратен обратно в Испания. Него­вото място заел Евсевий Кесарийски – отявлен противник на Никейския сим­вол. Сега императорът бил изцяло под влиянието на Изтока, гдето се ширело арианството. Същото отношение към Никейското вероопределение запазили и приемниците на Константин – Констанций и Валент. Те поддържали арианство­то не само по вътрешно убеждение, но и по политически съображения – ръково­дели се от настроението на болшинство­то, което било под влияние на арианството.

Такива били условията на църковния живот през първите пет десетилетия след Никейския събор. През този период дог­матическите борби достигнали кулми­национната си точка. Свиквали се събо­ри на различни места и с различни цели. Понякога дори преди един събор да е привършил, се откривал друг и то в съ­щия град. Възниквали нови партии, ста­ри изчезвали или се сливали с други. Хора от различни партии се съединява­ли, а довчерашни съюзници ставали не­примирими врагове. Арианите давали рационална обосновка на своята вяра, защитниците на православието отрича­ли арианския рационализъм.

На фона на тези борби и с оглед поставената тук тема не може да се от­мине едно движение или партия, влязло в историята с названието омиусианство (от гръцки омиусиос=подобосъщен). Нача­лото на омиусианството трябва да ди­рим още на Първия вселенски събор – в партията на епископ Евсевий Кеса­рийски. По-късно омиусианството се оформило като отделна партия под ръ­ководството на видните антиникейци Георги Лаодикийски и Василий Анкирски. Догматическото учение на омиусианската партия, развито и прието на Анкирския събор (358 година), е твърде бли­зко по същина с Никейското вероопре­деление. Според това учение Син не е единосъщен (омоусиос) на Отца, а е по­добосъщен (омиусиос) Нему. Той е ис­тински Бог, несътворен, а роден от Отца преди всички векове, подобен Не­му по същност и равен по достойнство; роден е не по волята на Отца, а от Него­вата същност, следователно обладава еднакво с Отца съвършенство. Син е подобен по същност на Отца. Същност­та на Сина е такава, каквато е същността на Отца. В този пункт от своето учение омиусианите се приближават твърде много до Никейското определение.

В началото на 360 година в Константино­пол бил свикан събор, на който присъствали седемдесет и двама епископи. Съборът се занимал с догматически въпроси. Приета била ана­тема на всички предишни и бъдещи ереси, противоречащи на Константинополската вяра. Изработената в Константипопол формула била подписана и от болшинството омиусиани, тъй че тържествуващата партия не могла да ги обвини в неправославие. Поради това срещу тях били повдигнати редица обвинения от канонически характер и на тази основа водачът на омиусианската партия Васи­лий Анкирски бил свален от епископска власт заедно с още десет изтъкнати оми­усиани. Между тях бил и Константинополският архиепископ Македоний.

По това време на църковната сцена се появили така наречените духоборци или пневматомахи (от гръцки пневма=дух и махи=борба, спор), които всъщност били крайни ариани. Като отричали равенството на Сина с Отца, те далеч не могли да приемат, че и Дух Свети е равен с Отца. На свой ред омиусианите се съгласили с православ­ните само в учението за Сина Божи, но по въпроса за отношението на Свeтия Дух към Отца и Сина те се оказали неподго­твени. Поради това повторили тезата на духоборците за подчинението на Светия Дух на Сина. За съжаление не са запазени сведения как духоборците се свързали с Македоний и как по-нататък влезли в историята като македониани. В богослу­жението на Неделя Православна името на Македоний е вписано като водач на тази ерес. Но точни исторически основа­ния за това не са запазени.

Македоний търпял гонения заради своите омиусиански убеждения. Константинополската катедра той заел около 342/343 година. Заедно с Василий Анкирски, и Георги Лаодикийски бил привърженик на омиусианството. На събора в Конс­тантинопол в 360 година, както вече се споме­на, бил свален от катедрата и изпратен на заточение. Там в обкръжението на предани епископи-омиусиани наскоро починал. За последен път негов подпис фигурира заедно с подписите на други 64 епископи в писмо до папа Либерий. Спо­ровете относно Светия Дух започнали след неговата смърт. Но до 380 година определението „македониани“ по отношение на духоборците не се среща. Този епитет е пуснат в обръщение от църковните исто­рици Сократ (починал около 440 година) и Созомен (починал около 450 година). Няма запазени сведения, от които да се разбере какво е било мне­нието на Македоний по спорния въпрос за Светия Дух.

Логично е да се очаква, че духоборците са възникнали на основата на аномеите, защото във верово отношение те са по-близки с тях. Истината е, както вече частично се загатна, че те са се оформи­ли на основата на омиусианите, тоест на основа твърде близка до православната. По мнението на изтъкнати православни водачи като св. Атанасий Велики и св. Епифаний Кипърски, като мислят пра­вилно и православно относно Сина, пневматомахите хулят Светия Дух, защото не Го причисляват по божественост към Отца и Сина.

Съвсем в резюмирана форма учение­то на македонианите (духоборците) се свежда до следното: Син Божи е подо­бен на Отца, но Дух Свети е творение, твар. С други думи, в същността си македонианството е продължено арианство. Методите и аргументите му са сходни с тези на арианството. Разликата е, че арианите отричат божествеността на второ­то лице на Света Троица – Син Божи, а македонианите – тази на третото лице – Дух Свети. И още една разлика: арианите са нанесли много по-тежки поражения на Църквата, отколкото македонианите; техните привърженици са били по-многобройни. Независимо от това, едните и другите са отричали догмата за троичността на Бога, който е основополагащ в областта на вярата и без който христи­янството е немислимо. Затова Църквата съответно е реагирала и на двете ереси и ги е осъдила съборно, за да предпази вярващите от увлечения след тях.

Прочетете още „Македонианство. Втори Вселенски събор – продължение от публикация № 1437*“ →

Арианство. Първи вселенски събор – продължение от публикация № 1436*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Арианство

Гоненията срещу християните през първите три века дали своя отпечатък върху живота на Църквата. Макар и в по-малка степен и ересите през този период се отразили неблагоприятно. Естествено било да се очаква, че Медиоланският едикт от 313 година, който поставял християн­ството наравно с другите религиозни уче­ния в Римската империя, ще отвори нова страница в църковния живот. Наистина така и станало. Църквата получила въз­можност свободно да организира вътре­шния си живот. Но в нея навлезли мнози­на, които по дух и живот били и останали чужди на Христовото учение; станали християни, движени не от възвишени иде­али и чиста вяра, а от земни, лични инте­реси.

В религиозен план периодът IV-VIII век е изключително интересен. Наситен е с многостранна и извънредно богата по съдържание дейност на Църквата при изясняване и формулиране на някои исти­ни на вярата. Ако първите три века са отбелязани като епоха на гоненията, то IV-VIII век напълно основателно се отбе­лязват като епоха на триадологическите и христологическите спорове и изя­снения. Триадологическите спорове има­ли за основа троичността на Бога, христологическите – личността и изкупи­телното дело на Иисус Христос.

Условията благоприятствали еписко­пите от всички страни да се събират и заедно да обсъждат възникналите въп­роси. Така, наред с известните дотогава поместни или регионални събори, при император Константин Велики (324-337) се сложило началото и на вселенските събори, които са глас на цялата Църква. Тази дейност на Църквата се проявила в решителна борба срещу нейния най-опа­сен вътрешен враг – зародилите се и откърмени в недрата ѝ еретически уче­ния, и в оформяне на църковното учение и вероизповед – плод на тази борба. На еретическите заблуди трябвало да се про­тивопостави в чиста форма учението на Църквата.

Страстно разгорелите се борби през първата половина на IV–ти век били породени от появилата се още в средата на III-ти век ерес, която влязла в църковната история под названието арианство.

Макар тази ерес да е свързана с името на александрийския презвитер Арий, той не е неин родоначалник. Съвсем случай­но дал име на зародилото се в Антиохия около средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски. Арий бил член на образувалия се в началото на IV-ти век кръжок от последова­тели на Лукиан. При един спор със своя епископ Александър Александрийски Арий станал само изразител на новото учение и с това свързал навеки името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството.

Както вече се спомена, началото на арианството трябва да дирим не в Алек­сандрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшестве­ник Павел Самосатски.

Откога Павел Самосатски започнал да разпространява еретическото си уче­ние не е известно. Вероятно това е стана­ло наскоро след като заел епископската катедра. Че това учение било нецърковно личи от факта, че между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора про­тив него и едва на третия той бил осъден като еретик.

Учението на Павел Самосатски не е нищо друго, освен доразвито и доведено до крайност динамистическо монархианство. Той му дал системна и научно-философска обработка. В резюме него­вото учение беше дадено по-горе при разглеждането на монархианството в не­говото динамистическо направление. Тук само за яснота трябва да се добави, че цялото учение на Павел Самосатски се свежда до въпросите за Логоса и Иисус Христос и отношението между тях.

Един измежду последователите на Па­вел Самосатски бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетичека школа в Антиохия. Ползвал се с голям авторитет на учен богослов-екзегет. В 311 година умрял мъчениче­ски за християнската вяра.

В учението си за Логоса Лукиан се различава от Павел Самосатски. В про­тивовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е единосъщен с Отца, не е съвечен на Него, не е и нероден, а е сътворен по волята на Отца преди всички времена. Логосът е творение, стоящо по-високо от всички други творения. Поради това Лукиан по­дчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Христа обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприелият човешка плът Ло­тос е заменил душата.

Учението на Арий няма оригинален характер. То се определя до голяма сте­пен от общите предпоставки на Антиохийската богословска школа. Според Арий Бог е самозатворена монада. Само Той е вечен, безначален, неизменен. Вси­чко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Това, което отличава Бога от всички други същества, е Негова­та безначалност или нероденост. Лого­сът има начало на Своето битие; не е произлязъл от същността на Отца, а е създаден от нищо по волята на Отца; Той е първото Божие творение. Бог Го сътво­рил, за да създаде чрез Него света; Той е посредник при сътворяването на света и същевременно е част от сътворения свят; Той е твар, съвършено Божие творение, но не е творец; като творение Логосът не е неизменяем.

Арий бил чужд на идеята за троичността на Бога. За него съществува само един едноличен Бог. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необхо­дими посредници при сътворяването на света.

Учението на Павел Самосатски, Лукиан и Арий, независимо от различните нюанси между тях, отричало догмата за троичността на Бога и обезсмисляло из­купителното дело на Иисус Христос. А това вече криело сериозна опасност за църковното единство и за чистотата на църковното учение. Въпросът трябвало да получи дефинитивно решение от ця­лата Църква, което наложило свикване­то на вселенски събор.

Първи вселенски събор

Спорът между епископ Александър Александрийски и подчинения му през­витер от Александрия Арий бил изцяло на верова основа. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение. Арий не се подчи­нил. Той бил остроумен събеседник и за непродължително време спечелил много привърженици. Успял да увлече след себе си 1/3 от клира на Александрийс­ката църква и половината от клира в самия град Александрия. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Подирил подкрепа между малоазийските еписко­пи. Най-голям негов защитник и съмиш­леник бил неприятелят на Александър – епископ Евсевий Никомидийски. Палес­тинските епископи под ръководството на епископ Евсевий Кесарийски били също на негова страна. Така спорът се задълбочил и разширил.

Когато в 324 година император Констан­тин Велики преместил столицата си в град Никомидия, останал поразен от раздорите, които вече разяждали Църквата. Опитал се да примири спорещите стра­ни, но не успял. Скоро сам се убедил, че спорът засяга същността на християнст­вото. Той побързал да свика епископите от цялата Църква, за да разрешат спор­ните въпроси. Освен арианския спор има­ло и други въпроси, които се нуждаели от съборно разрешение, например въпро­сът за празнуването на Пасха, за повтор­но приемане на отпадналите от вярата при гоненията и други.

С императорска грамота били пока­нени епископите от всички страни (не само от Римската империя) да се съберат колкото може по-скоро в малоазийския град Никея. Така през месец май 325 година там бил открит Първият вселенски събор, влязъл в историята още като Никейски. Преобладава мнението, че на събора присъствали около 318 епи­скопи. Времето от 22 май до 14 юни преминало в предварителни съвещания. На тях присъствали не само епископи, но и обикновени клирици (презвитери и дякони), дори и миряни. По тези разиск­вания твърде скоро се образували четири различни по веровите си възгледи пар­тии. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че бил поставен за разглеждане въпросът за Сина Божи, тоест дали Син Божи е истински Бог, единосъщен на Бога Отца, или е творение, заемащо пър­во място между творенията. За да ни бъде ясно при каква обстановка са работили членовете на събора, трябва предвари­телно да знаем какви са били образувалите се партии, на каква почва са възни­кнали и какви са били догматическите им различия.

Най-ярко оформилата се партия била тази на строгите ариани. Неин главен водач бил епископ Евсевий Никомидийски. Наброявала общо 17 души. Повечето от тях били от Антиохийската школа, което ще рече, че били под силното вли­яние на Лукиан, когото считали за свой учител. Ползвали се с широка извест­ност и богословска начетеност. Били рационалисти в богословието: догматиче­ските въпроси разрешавали по пътя на научното изследване. Мислели, че всеки християнин може и трябва сам и само по този път да ги разрешава. Затова между членовете на тази малка група липсвало единство.

Прочетете още „Арианство. Първи вселенски събор – продължение от публикация № 1436*“ →

Раннохристиянски ереси (I-III век)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Животът на Църквата Христова през двехилядолетното ѝ съществуване е про­тичал и продължава да протича по нера­вен път. В това като че ли има някаква закономерност, защото светът „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а Църквата като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) е призвана да съдейства на човека да преодолее това зло и да се приближи до Бога, Който е негов Творец, да влезе в единение с Него. Двете проти­воположни сили не могат да съжителстват: доброто има своите законни пре­тенции, но злото му противостои с всич­ки средства. Естествено е Църквата като носител на доброто, на божественото да среща противодействие от страна на тъм­ните сили. В това именно е закономерно­стта на противоречията.

През първите три века Църквата била подложена на гонения и преследвания от външни врагове: държавната власт, ези­ческите философи и цялото езическо об­щество. Всъщност външните врагове по косвен път способствали за обединяване и сплотяване на християните, защото са­мото преследване ги обединявало. Трите века на гонения срещу християните пока­зали безсилието на езичеството пред но­вата християнска религия. В този смисъл Медиоланският едикт от 313 година бил зако­номерно явление като начало на ново отношение към християнството.

Колкото и тежки да били гоненията, по-опасни за църковното единство и за запазване чистотата на Христовото уче­ние се оказали вътрешните врагове – ересите, чиито членове били християни. Църквата не само не е могла да остане равнодушна към тях, защото те засягали нейната същина, но с позволените ѝ сре­дства реагирала срещу тях и по този начин изпълнила задължението си. Пър­вите ереси в Църквата възникнали от самото начало на нейното съществуване. Срещу тях се борили още апостолите и техните приемници.

Първите членове на Църквата били измежду юдеите, а по-късно – и измеж­ду езичниците. В зависимост от това говорим за ереси на юдейска и на езиче­ска основа. Но тази диференциация е условна, защото в някои случаи има пре­ливане. Към първите принципно се отна­сят евионитите, а към вторите – гностиците. Едните и другите отричали опреде­лени пунктове от църковното учение за троичността на Бога и за личността на Иисус Христос.

Евионити

Първите еретици в Древната църква се оформили на юдейска основа. Това се обяснява с факта, че самата Църква, ос­нована на празника Петдесетница, пър­воначално възникнала в Иерусалим сред юдеите. Тук естествено се поставял въп­росът за отношението на християнство­то като ново религиозно учение към юдейството, което имало своя богата тради­ция и установени религиозни норми. На Апостолския събор в Иерусалим (51 година) този въпрос бил решен в смисъл, че старозаветният обредов Моисеев закон ка­то временен и с предобразно значение губел своята сила в християнството. Но решението на събора не удовлетворило юдеите-християни, които придавали на Моисеевия закон универсален характер. На тази основа се оформила група от юдействащи християни. Отначало тя не впечатлявала, понеже мнозина христия­ни от юдейски произход продължавали по традиция да спазват старозаветния закон, без да го считат задължителен за християните от езически произход. Тази група юдео-християни се наричала назаряни. Първите – юдействащите христия­ни, прекъснали окончателно връзките си с Църквата около времето на първото разрушаване на Иерусалим (70 година).

Юдействащите християни били имену­вани евионити (от еврейски евион = беден). Има две мнения относно тяхното наиме­нование:

1.наричани били евионити, в смисъл духом бедни, защото не разбира­ли нито временния характер на Моисее­вия закон, нито дълбокия смисъл на но­вата религия – християнството;

2.тяхно­то общество се състояло от бедни хора като социален слой. Между тези две мне­ния има вътрешна връзка, затова и в двете има доза истина.

Евионитите давали превес на старозаветната религия пред християнството. Изхождайки от тази концепция, те отри­чали основополагащия догмат в хрис­тиянството – догмата за троичността на Бога, истина, която в Стария Завет е само частично загатната. Отричали съ­що божествения произход на Иисус Хри­стос и съответно Неговото свръхестестве­но раждане. Признавали Го за един от великите пророци, какъвто бил Моисей. Неговата дейност според тях се ограни­чавала само в разяснения и допълнения на старозаветния закон с нови правила и норми. Макар и християни, те се при­държали към този закон: спазвали обря­зването, празнуването на съботния ден, имали свои синагоги; тайнството Евхаристия извършвали с пресен хляб и упо­требявали само вода, без вино. Учели също за настъпване на хилядагодишно земно, видимо царство. Негов основател щял да бъде Иисус Христос, Който отно­во щял да възкръсне, да обедини всички народи по земята и да даде възможност на евреите да господаруват над света, а столица на това царство щял да бъде Иерусалим. С тези свои концепции евио­нитите всъщност отричали универсал­ния характер на християнството и го ог­раничавали в тесните рамки на юдейската религия.

Имало още една група юдействащи християни, които се именували евионити-гностици. У тях била налице своеоб­разна смесица от юдейски и езически възгледи. Като гностици те гледали на материята и на всичко сетивно като на зло. Оттук и отрицателното им отноше­ние към видимата, обредовата страна в юдейската религия с нейните жертвоп­риношения и церемонии. Като евионити пък ценели високо старозаветните пра­ведници, чрез които според тях е говорил божественият Дух. Старозаветната ре­лигия, дадена чрез Моисей се запазила между неголяма група избрани израилтяни. За да може тази религия да се въз­станови и разпространи сред човешкия род, божественият Дух се явил на земята в лицето на Иисус Христос. Но Иисус Христос не е бил Изкупител, а само Учи­тел, и учението Му не било някакво ново откровение, както учи Църквата, а само възобновяване на онова, което било изве­стно, макар и на малка група избрани хора. Като средство за въздигане на духо­вното над материалното (гностически елемент) евионитите-гностици считали строгия аскетизъм: въздържали се от месо, яйца и дори от мляко.

Гностици

Наред с юдействащите християни има­ло и езичестващи. Те именно са известни като гностици (от гръцки гносис=знание).

Гностицизмът е своеобразна смеси­ца на християнски елементи с религиоз­но-философски такива от езически и от­части от юдейски произход. Интересен е пътят, по който се е стигнало до тази смесица.

Религиите на гръко-римското общес­тво още преди появата на християнство­то престанали да удовлетворяват тога­вашните образовани хора и те в една или друга степен ги отхвърляли. Не ги удов­летворявала и тогавашната философия. Поради това обърнали поглед към рели­гиозните вярвания на други страни и особено на вярванията на Изток, които се отличавали със своята оригиналност и тайнственост. В Александрия, която тогава станала център на езическата ученост, а по-късно и люлка на гностицизма, се срещнали най-различни течения на философската и религиозната мисъл, стигнало се до своеобразен еклектизъм: учените виждали във всяка религия доза божествен елемент, но в нито една от тях не откривали цялата истина. На тази ос­нова бил направен опит да се създаде такава религиозно-философска система, която да стои по-високо от обикновените вярвания и в която хората на ума да намерят удовлетворение на своите рели­гиозни потребности. Тук бил широко из­ползван еклектичният метод: всичко, ко­ето било достойно за внимание в разли­чните философски и религиозни учения, се взимало и помествало в тази система. Но не липсвал и личен елемент. В такива учения виждали истинско религиозно зна­ние или гносис. В тази фаза на развитие обаче гносисът имал чисто езически характер. Когато се появило християнс­твото, мнозина такива езичници-еклек­тици и увличащи се от тези системи юдеи приели учението на Христа, но се отнес­ли към него като хора на вярата. За тях било трудно да се откажат от предишни­те си вярвания, постигнати по пътя на усилена умствена работа и затова се опи­тали да ги съчетаят с християнското уче­ние. Но като хора и на науката не ги удовлетворявала и християнската рели­гия, понеже според тях не давала изчер­пателен отговор на въпросите за битието и живота. Те подложили християнското вероучение на основна преработка – про­менили го до такава степен, че то стана­ло неузнаваемо. Именно на тази основа се появили и оформили различните гностически ереси, произтичащи от езичестващите християни. В тях имало пове­че езически елемент, отколкото христи­янски.

Прочетете още „Раннохристиянски ереси (I-III век)*“ →

Християнството и византийското изкуство – продължение от публикация № 1433*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Бакалов

Официализацията на християнството и превръщането му в държавно изпове­дание открили пред последователите на новата идеология огромни възможности за въздействие върху културната политика на империята. Античността бе натру­пала достатъчно опит в областта на изку­ството, а някои нейни образци остават ненадминати до наши дни. Това правело излишна цялостната подмяна на антич­ната, макар и езическа, методология. Не­обходима била само смяна на акцентите и смисловата натовареност, за да изгле­жда това великолепно изкуство христи­янско по замисъл и съдържание.

Като цяло този процес на контами­нация най-отчетливо се извършил в Ран­на Византия, която е непосредствен ис­торически продължител на Римската им­перия. След IX-ти век, когато започва християнизацията на значителна част от източ­ните славяни, духовното влияние на Ви­зантия, в това число и на нейното изкус­тво, намира почва сред тях. Разширеният периметър на византийската духовно-по­литическа общност дава основание на някои изследователи да назоват това но­во явление в Средновековна Европа „Пакс ортодокса“ (светът на православието) или „Пакс бизантино-славика“ (същото, но с отчитане на славянското присъствие).

Носене на кръста, византийска фреска, 1350 г.

Изхождайки от посочените съображе­ния, зараждането и формирането на ви­зантийското християнско изкуство би ни дало отговор на редица въпроси, касае­щи влиянието и облика на християнската идеология в изкуството на източнопра­вославната общност.

Разликата между естетическите при­нципи на Средновековието от античните идеали е твърде забележима. Античните принципи се разглеждат от изследовате­лите като висше достижение на човеш­кото изкуство,като образец, а Среднове­ковието – като израждане и упадък в резултат от „загубата на майсторство­то“, който недостатък бил преодолян ед­ва от великите майстори на Ренесанса. Дали обаче такава оценка е приемлива с оглед на познатия ни материал?

Условността на гръцката архаика за­кономерно отстъпва място на илюзорността от класическата епоха, която пък на свой ред била изместена от символизма на християнското изкуство.

Художественото възприемане на дей­ствителността, свойствено на византий­ците, се определя в крайна сметка от идеите на дуализма. Византийското из­куство, както и византийското богосло­вие, изхождали от противоположността на земното и небесното и от примата на небесното над земното. Следователно задача на изкуството се оказва не изобра­жението на земния свят, а проникването зад пределите на земното в света на бо­жественото.

Христос Пантократор, византийска мозайка, 1148 година, Чефалу, Сицилия

Художественият образ се явява подо­бие на Идеите, а не самата видима дейс­твителност. Никъде художественото про­изведение не се възприемало така остро, както в монументалната живопис и в декоративната урбанистика на храма. При работата си византийският худож­ник разчита не на илюзорния, а на реал­ния свят: на блясъка на позлатените ико­ни (по-точно на техния фон), на отблясъ­ка на църковната утвар и падащите от отворите на храма слънчеви лъчи.

При разглеждането на византийската икона като висша реалност тя трябва да се осмисля с оглед на контакта ѝ със зрителите. Главните фигури на празнич­ния цикъл: Христос и св. Дева Мария неизменно са обърнати към зрителя. То­ва е характерно за всички „положител­ни“ персонажи: патриарси, апостоли, праведници, представени в анфас или три четвърти, с очи устремени към вяр­ващия. В същото време Сатаната или Юда Искариот се изобразяват в профил, доколкото зрителят не желаел контакт с тях. Изображения на персонажи в гръб във византийското изкуство няма.

Възприемането на изображението ка­то реалност, съпричастна на прототипа, превръща портрета в могъщо средство за пропаганда.

Стремежът към Идеята, към Безкрай­ността, става за византийците много ва­жна естетическа задача. Ако античният храм бе покрит с плосък покрив, то в центъра на византийския се извисявал купол, въздигайки зрителя във висините, и това конструктивно решение въплъти­ло основния естетически принцип.

Византийска Мадона, XIII-ти век, Събор Мария Асунта, Италия

Св. Иоан Дамаскин сочел като един от най-важните органи осезанието, което през XII-ти век било смятано вече за несъще­ствено. И все пак византийската естетика не била сведена до математико-музикалната спекулативност. Тя не се освободи­ла от тежестта на плътта и сетивните, зрими образи. Поражението на иконо­борството става един от главните етапи във формирането на византийската есте­тика, когато Словото се изтъква като най-важно средство за приближаване до Идеята. След победата на иконопочитанието зрителният образ заема това мяс­то.

Византийските художници запазили интереса към плоското изображение, ко­ето наследили от Античността. В крайна сметка вниманието към плътта било мо­тивирано с това, че тя е създание Божие.

Симеон Богослов, който проповядва пост, въздържание и мистика, обявява плътта за божествена. Всеки член от на­шето тяло, твърди Симеон, всеки палец на ръката – това е Христос, и ние не можем да се срамуваме заради плътта си.

Преодолявайки разрива между „висшето“ и „нисшето“, византийците дори се опитвали да представят плътта вън от канона в хумористичен стил. Така е по отношение на античните митологични персонажи като ероти, менади и нереиди. Те обикновено са изобразени в коми­чни и саракастични ситуации. Всичко това е далеч от античния и християнския идеал и може да бъде осмислено само като буфонада.

Противоречивото двуединство на „висшето“ и „нисшето“ отчетливо се долавя в трактовката на любовта. Официално във византийската етика и литература господства целомъдрието. Любовта се възприема преди всичко като духовна връзка, която в брака служи само за про­дължаване на човешкия род, а любовна­та страст се приема като срамна. Това идва да покаже, че византийското изкус­тво не осъжда плътта, а се стреми към нейното преодоляване и одухотворяване.

Символите окръжавали византийци­те отвсякъде. Най-силен израз намирали в богослужението, императорския култ и церемониал. Даже на облеклото се гле­дало като на своеобразен символ. Цвето­вете също имали своя символика, при която белият и черният цвят се възприе­мали като белези на Спасението и Гибелта. Византийците имали изработена ие­рархия на цветовете, оглавявана от бе­лия, златния и пурпурния. По-надолу стоели синият и зеленият. Специално пур­пурният и златният били цветове на им­ператора.

Прочетете още „Християнството и византийското изкуство – продължение от публикация № 1433*“ →