Тотю Коев

(Сходства и различия)

Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Хри­стовото учение.

До средата на XI-ти век (1054 година) християни­те на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата годи­на се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се офор­мило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни раз­личия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук из­рично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.

Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособи­ли предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отно­шение те са близки до Православната църква. В края на реформационния пери­од в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.

От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, ко­ято се именува Старокатолическа църк­ва. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, въз­никнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методис­ти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В Бълга­рия днес има над двадесет различни християн­ски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.

Да се отрази цялото това многообра­зие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.

Общото между трите нап­равления

Общото между православни, римока­толици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Кой­то „възкръсна в третия ден, според Писа­нията; и възлезе на небесата, и седи отдя­сно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).

В тясна връзка с учението за личност­та и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).

Православни, римокатолици и проте­станти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интер­претиране текста на този Символ неви­наги са единни.

Общото между православ­ни и римокатолици

Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така на­пример едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Из­повед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и моли­тви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностой­ни източници на вярата; учат, че за спасе­нието на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

Учението на православни­те, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях

За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за пър­вия грях.

Според православното учение първи­ят човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да дости­гне безсмъртие, като постави своята сво­бодна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях вне­съл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позво­лява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необ­ходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.

Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смър­тно и душа безсмъртна, свободна и ра­зумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени бла­годатни дарове. При все това той съгре­шил. Първият грях отнел от човека свръх­естествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толко­ва дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му ну­жни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и пра­вилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата пър­вобитна праведност, но и напълно извра­тило неговата природа. Повредата ѝ би­ла тъй съществена и дълбока, че не оста­нало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, проте­стантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво стра­нично посредничество.

И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.

Отлики на протестантите от православните и римока­толиците

Има същностна разлика между про­тестантите, от една страна, и православ­ните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестан­тите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях при­емат трите иерархически степени: епис­коп, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но поне­же едните и другите не признават тайнс­твото Свещенство, при което се получа­ват тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайн­ство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, тря­бва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокато­лиците, протестантите отричат претво­ряването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единст­вен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопре­делена от Бога и той не може да я проме­ни.

Отлики на римокатолици­те и протестантите от пра­вославните

Въпреки съществените различия ме­жду римокатолиците и протестантите, има три пункта, в които те са единни, за разлика от православните. Те са:

1.Като изповядват вярата в триединия Бог (Света Троица), те приемат, че Дух Свети изхожда не само от Отца, но и от Сина – така нареченото Филиокве (от латински Филиос=Син, и кве=от).

Идеята за изхождането на Дух Свети и от Сина води началото си от IV-ти век, но добавката „Филиокве“ в Символа на вя­рата е внесена за първи път на Толедския събор, Испания, в 589 година. Постепенно това учение се разпространило в Галия, Гер­мания и накрая официално било признато от Римската църква, когато в 1014 година папа Бенедикт VIII внесъл „Филиокве“ в Символа на вярата.

В хода на Реформацията и след нея протестантите, отричайки важни верови положения в Римокатолическата църк­ва, запазили учението за Филиокве.

Православната църква останала вяр­на на духа и буквата на Никео-Цариград­ския символ на вярата. Тя не само не внесла в него добавката „Филиокве“, но упорито и системно водила борба про­тив западното нововъведение и за запаз­ване чистотата на вярата. Тя прави раз­лика между вечното изхождане на Дух Свети от Отца и временното Му изпра­щане от Отца чрез Сина.

Не е излишно да се отбележи, че след като спорът между Изтока и Запада относно „Филиокве“ допринесъл твърде много за разрива в 1054 година, днес той губи актуалност. Нещо повече – в последно време някои протестантски църкви се отрекоха от „Филиокве“. И Римокатоли­ческата църква е на път да стори това. Необходимо е още време и системна бо­гословска работа, каквато в последно време се върши, за да се преодолее тази разлика между трите направления.

2.На Запад в широка богослужебна и вероучителна употреба е така нареченият Апостол­ски символ – кратко вероопределение, което се състои от 12 члена.

Източната църква никога не е използва­ла този символ, който макар да се именува Апостолски, не е дело на апостолите, а е от значително по-късно време. Тя използва само Никео-Цариградския символ, защото той е дело на цялата Църква – израбо­тен е на Първия и Втория вселенски съ­бори и отразява точно църковното уче­ние.

3.През време на Реформацията на Запад били разработени обширни образ­ци на вярата, които общо се именуват Символически книги. По-важните от тях са:

а) римокатолически:

1.Канони и декрети на Тридентския събор, състо­ял се от 1545 до 1563 година;

2. Вероизповеда­ние на Тридентския събор;

3. Римски катехизис;

4. Определенията на Първия Ватикански събор от 1869-1870 година;

5. Мисале Романум – римокатолически слу­жебник за извършване на Литургията;

6. Ритуал Романум – римокатолически слу­жебник за извършване на тайнствата и требите;

б) лутерански:

1. Аугсбургско изповедание;

2. Апология на Аугсбургското изповедание;

З. Шмалкалденски чле­нове;

4. Малък катехизис и Голям катехи­зис;

5. Формула на съгласието;

в) реформатски:

1.Цюрихско съглашение;

2. Швейцарско (Хелветско) изповедание;

3. Цюрихско изповедание;

4. Първи катехизис;

5. Женевски катехи­зис;

6. Женевско съглашение;

7. Хайделбергски катехизис и други.

Православната църква не признава те­зи символически книги, които изразяват вярата на Римокатолическата и съответ­но на протестантските църкви. Тя също има обширни изложения на вярата, но не ги счита за символически книги в собст­вен смисъл на тази дума, защото те не са дело на цялата Православна църква, а на отделни поместни православни църкви. По-важни православни така наречени символи­чески книги са:

1.Три послания на Константинополския патриарх Иеремия II до тюбингенските лутерански богосло­ви, изпратени съответно в 1576, 1579 и 1581 година;

2.Изповедание на Източната цър­ква от 1625 година на Митрофан Критопулос;

3.Православно изповедание на Източна­та църква от 1640 година на Киевския митро­полит Петър Могила;

4.Определение на православната вяра на Източната църк­ва от 1672 година на Иерусалимския патриарх Доситей;

5.Пространен катехизис на Пра­вославната източна църква от 1839 година на Московския митрополит Филарет (Дро­здов) и други. В 1961 година на Първото всеправославно съвещание, състояло се на остров Родос, Православните църкви приеха дру­го определение – Символически текстове. Освен споменатите по-горе така наречени символически книги, към символическите текстове спадат вероопределенията на вселенските и на някои източни поместни събори, възприети от всички православни църкви.

Отлики на римокатолиците от православните и про­тестантите

В своя самостоятелен исторически път на развитие Римокатолическата църква е допуснала съществени верови нововъве­дения, които еднакво не се възприемат и от православните, и от протестантите. По-важните от тях са:

1.Учение за непорочно зачатие на св. Дева Мария. Това учение е догматизирано от папа Пий IX (1846-1878) на 8 декември 1854 година с була „Инефабилис Деус“.

Римокатолиците учат за два вида за­чатие: на тялото и на човека. Като тяло св. Дева Мария е зачената от нейните родители праведните Иоаким и Анна. В момента на зачатието си като човек тя получила свръхестествените благодат­ни дарове, които Адам и Ева загубили при грехопадението. Тъй че тя при зача­тието си като човек била в райското съ­стояние на прародителите преди греха. В това се състои нейното непорочно зача­тие.

От църковно гледище това учение е неприемливо. То противоречи на биб­лейското учение за всеобщността на гре­ха и за всеобщността на изкупителното дело на Иисус Христос. Щом има плътс­ко зачатие, има и грях, и на него са под­властни всички хора. Изключение прави само Иисус Христос, Който не е заченат по естествен път, а по свръхестествен. От това, че Православната църква не прие­ма учението на Римокатолическата за непорочно зачатие на св. Дева Мария, не следва, че тя я тачи по-малко от нея. След Иисус Христос най-голяма почит Пра­вославната църква отдава на св. Богородица. В редица песнопения тя я нарича „врата небесна“, „вместилище на Невместимия“, „упование на всички“ и други; не­йният образ след този на Богочовека Хри­ста е най-широко разпространен и най-много тачен; към нея православните хри­стияни отправят най-горещи молитви за ходатайство и застъпничество пред Бо­га; на нея като Майка Божия са посветени най-ценните творби на човешкия гений; тя се възпява като по-честна от херувимите и по-славна от серафимите. И тази достойна почит тя е заслужила поради нравственото съвършенство и чистота, които е постигнала с лични усилия, а не защото е зачената непорочно.

Протестантите не възприемат учени­ето на римокатолиците за св. Дева Мария не защото са съгласни с православните, а защото изхождат от свои концепции ;те отричат всякакво ходатайство пред Бога освен това на Иисус Христос; за тях св. Де­ва Мария е един обикновен човек и нищо повече; те не я наричат дори св. Дева, а само Мария.

2.Учение за възнесение на св. Дева Мария на небето с тяло. Това учение е възведено в догмат, тоест в официално уче­ние на Римокатолическата църква, от папа Пий XII (1939-1958) на 1 ноември 1950 година с була „Мунифицентиссимус Де­ус“.

Този последен засега римокатолически догмат е естествена, логическа и неиз­бежна последица от догмата за непороч­но зачатие на св. Дева Мария: щом Божи­ята Майка е зачената без порок, без грях, смъртта не може да има власт над нея; а щом не е умряла, естествено, е отминала от този свят и с тялото си се е възнесла при своя Син.

Както предишния догмат, така и този Православната църква не възприема и не може да възприеме. И той, както и преди­шният, противоречи на Божественото Откровение – на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Вярно е, че завършекът на земния живот на Божията Майка е наречен успение (Успение Богороди­чно, 15 август), а не смърт. С това се подчертават два важни момента:

1.за св. Дева Мария с нейната нравствена чисто­та и съвършенство смъртта не поражда ужас, тя е естествено успение, тоест заспи­ване, преминаване от едно състояние в друго, както сънят при всеки човек е преминаване от будно в заспало състоя­ние;

2.всеки християнин, който в земния си живот подражава на св. Богородица, може да има завършек като нейния – да премине от този в отвъдния живот като чрез заспиване.

Казаното по-горе за протестантите важи с пълна сила и тук: св. Дева Мария за тях е както всички други хора, следова­телно смъртта е била властна и над нея.

3.Учение за главенство и незаблудимост на папата. Това римокатолическо учение, което има продължителна и на моменти драматична история на развитие, е било догматизирано на 18 юли 1870 година в края на работата на Първия Ватикански събор в Рим. Вероопределението на събора съдържа 4 глави. В тях е изразена идеята, че св. апостол Петър е получил от Иисус Христос първенство (приматство) по власт над цялата Църква (глава първа); че това първенство е преминало от него на неговите приемници – римските епископи (папите)(глава втора); че римски­ят епископ като приемник на апостол Петър е видим глава на цялата Църква: на него са подчинени всички духовници, независимо от техния сан, и всички ми­ряни; че разпорежданията му относно църковното благоустройство не подле­жат на никакъв контрол от страна на светската власт (глава трета); че когато римски­ят епископ (папата) се произнася по верови и нравствени въпроси той е незаблудим, непогрешим (глава четвърта).

Погледнато съвсем обективно, дъл­боката, същностна разлика между Изто­чната и Западната църква е учението на последната за мястото, функциите и пра­вата на римския епископ. На свой ред този въпрос показва нееднаквото разби­ране на Изток и на Запад същината на Църквата. За източния, респективно за православния християнин Църквата по своята същина не е от този свят, но е за този свят. Тя е богочовешко единство, богочовешки организъм. Неин глава е сам Иисус Христос, в нея пребъдва Дух Свети, Който ѝ дава благодатните даро­ве. Иисус Христос е център на църковно­то единство и Той не може да бъде заме­стван от никого. Като пълнота (плирома) на духовно-благодатен живот Църквата е една, но нейното единство се изразява в множественост. Тя има две страни: обективна – божественият благодатен извор, който възражда вярващите, и су­бективна – членовете на Църквата.

За римокатолиците Църквата е соли­дна земна организация на християни; тя е общество от вярващи в Христа, обеди­нени около папата, който е видим глава на Църквата и наместник Христов на земята. На папата са подчинени цялос­тно както духовните лица, така и миря­ните. Рим е заплатил твърде висока цена в борбата си за пълна власт – духовна и светска. И разривът в 1054 година, и Реформа­цията от XVI-ти век са резултат главно на тези папски домогвания. Затова е самопонятно, че и православните, и протестантите (всеки по свои мотиви и съображения) са против римокатолическото учение за главенство и незаблудимост на папата.

* * *

Дотук бяха само посочени сходствата и по-важните различия между трите ос­новни конфесионални общности. Всяко от различията в областта на вярата има своя история и богословска интерпрета­ция, която няма да се проследи, защото не влиза в темата и целта на предлагания труд.

_________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 182-190. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c17