Тотю Коев

Иконоборствотo е религиозно-поли­тическо движение, насочено против кул­та към иконите в християнската църква. Църковната история познава редица изо­лирани случаи на отрицателно отноше­ние към иконите и свързаната с тях по­чит. Като организирано движение обаче иконоборството възникнало и се офор­мило във Византия в първите десетиле­тия на VIII-ми век. Негов държавен идеолог бил византийският император Лъв III Сириец (717-741).

Причините за възникването на иконо­борството са от различен характер. Све­ждат се главно до:1. социално-икономи­чески, 2.политически, и 3.религиозни. Те са до голяма степен взаимно преплетени и обусловени.

1.Социално-икономически причини

В началото на VIII-ми век византийското общество било разтърсвано от вътреш­ни противоречия. На първо място те съ­ществували между селските маси, които постепенно губели земята и свободата си и господстващите светски и църковни среди, които се феодализирали. На второ място противоречия имало и сред отдел­ните съсловия на господстващата класа, особено на темната аристокрация, ко­ято се домогвала да укрепи своите пози­ции и да се обогати с движими и недви­жими имущества. На трето място не липсвали конфликти и в църковните сре­ди, гдето борбата се водела между епис­копите и отделни богати манастири, които в стремежа си към самостоятел­ност не се подчинявали на епископската власт. Освен с недвижими имоти манас­тирите разполагали и със значителни парични суми и скъпоценни предмети. От друга страна, в политическо отноше­ние държавният апарат бил подчертано клерикален: духовни лица заемали вис­ши държавни длъжности, с които неряд­ко злоупотребявали.

Императорите от сирийската динас­тия начело с Лъв III си поставили за цел да изтласкат духовенството от заемани­те позиции, да секуларизират манас­тирските имоти и голяма част от налич­ните материални ценности. Този секуларистичен дух те искали да наложат в цялостния духовен и културен живот на Византия. Изгодна за тях платформа се оказала борбата им срещу засилилия се култ към иконите, който монасите упо­рито и системно налагали сред вярващи­те. Обявявайки се против иконопочитанието, император Лъв III Сириец целял да ограничи икономическата мощ на мо­нашеството.

2.Политически причини

Забогатяването на манастирите воде­ло до неимоверно увеличаване броя на монасите, което на свой ред намалявало числеността на армията и било опасно за държавната власт, защото я лишавало не само от защитни сили, но и от данъкоп­латци и чиновници. По това време арми­ята трябвало да се справя с тежки задачи във връзка с отбраната на Византия, коя­то била сериозно застрашавана от нейни­те съседи. Изтласкването на духовенство­то от сферата на държавното управление пък създавало възможност на последното да получи по-голяма стабилност.

3.Религиозни причини

Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и редица злоупот­реби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници (кръстници) икони вместо живи хора; ду­ховници извършвали тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осве­тен престол; слагали в причастието боя, настъргана от икони; отдавали на икони­те божествени почести и много други. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпа­дали всъщност в идолослужение. Непра­вилното разбиране същността на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилвали иконоборското настрое­ние и сред някои епископи. Мнозина от тях, считайки иконопочитанието за идо­лослужение, по дълбоко вътрешно убеж­дение се борели срещу него.

В първите десетилетия на VIII-ми век гла­вни противници на иконопочитанието измежду църковните среди били еписко­пите Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и Теодосий Ефески – и тримата от Мала Азия. Косвено влияние върху тяхното отрицателно отношение към иконите оказали павликянството, юдейството и мохамеданството, които имали голям брой последователи в Мала Азия и били принципно против иконите и отдаваната им почит.

Страстно разгорялата се борба срещу иконите и тяхното почитане, която запо­чнала първо в църковните среди, а по-късно и в политическите, продължила повече от един век и протекла в две фази.

1. След като укрепил властта си в продължение на десет години и разчитайки на подкрепата на темната аристокра­ция, на занаятчийско-търговските среди в градовете, на селските маси и на част от висшето духовенство, император Лъв III Сириец започнал своята иконоборска по­литика. В първата си фаза иконоборство­то се очертало като широко обществено движение, което включвало представи­тели и на господстваща, и на експлоа­тираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите било земетре­сението в Средиземно море, станало през лятото на 726 година. В политическите среди се заговорило, че византийците разгневили Бога със своето иконопочитание. Наскоро бил издаден император­ски едикт, с който се сложило началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. За съ­жаление текстът на този едикт не е запа­зен. Действията на императора срещна­ли одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в сто­лицата и в европейските владения на Византия. В Константинопол отявлен противник на иконоборската политика бил патриарх Герман (715-730). На него­ва страна били мнозина аристократи, които имали връзки с монашеските сре­ди. Последвали наказания и конфиска­ция на имущества. Отношенията се изо­стрили до такава степен, че се стигнало дори до открит бунт в Елада и егейските острови. Бунтът бил потушен, а метеж­ниците строго наказани. Кървави сблъс­квания станали и в столицата.

Императорът следвал неотклонно иконоборския си курс. По негово наре­ждане патриарх Герман бил свален от патриаршеския престол (730 година) след като отказал да подпише издадения едикт про­тив иконите. За патриарх бил поставен неговият синкел Анастасий (730-754) – привърженик на политиката на импера­тора. Наскоро след това бил издаден втори едикт от Лъв III, подписан и от новия Константинополски патриарх. С този едикт се забранявало категорично почитането на иконите. Нарушаването на тази забрана било съпроводено с нови наказания и конфискации на църковни имоти. С това се ослабила икономичес­ката мощ на Църквата и на монашество­то, а държавата увеличила значително материалните си средства. През следва­щите години конфронтацията между за­щитниците и противниците на иконите се засилила.

Освен във Византия иконоборската политика на император Лъв III срещна­ла остра съпротива и на Запад главно в лицето на римските папи Григорий II (715-731) и Григорий III (731-741). Пос­ледният свикал събор, който заклеймил действията на императора. За да си от­мъсти на папата, Лъв III отнел от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия и Калабрия, както и Източния Илирик, и ги подчинил на Константинополския патриарх. Този акт на императора усложнил църковните от­ношения между Константинопол и Рим и задълбочил отчуждението между Из­тока и Запада.

Друг смел изобличител на иконобор­ците бил св. Иоан Дамаскин (676-749), който живеел извън пределите на Визан­тия – в столицата на арабския халифат Дамаск. Той написал три слова в защита на иконопочитанието, в които разкривал богословски същността на иконите и на свързаната с тях почит. Той, както и изто­чните патриарси по това време, предал иконоборците на анатема.

Прочетете още „Иконоборство – продължение от публикация № 1442*“ →