Тотю Коев

Монотелитство

Пети век е богато наситен на спорове относно личността на Иисус Христос, по-конкретно, относно двете природи – божествена и човешка – в Него. Монофизитите учели за една природа след въплъщението, Църквата – за две. Халкедонският събор (451 година) решил този спор дефинитивно – в Христа има две приро­ди след въплъщението; те са цялостни, съвършени. При все това христологическите спорове не приключили с това решение. Монофизитството продължи­ло да занимава умовете на мнозина и през VI-ти и VII-ми век. През VII-ми век то получило нова форма на развитие, която се отляла в нова ерес – монотелитство (от гръцки монос=един и телима=воля, желание – една воля или едноволие).

Още тук трябва да се отбележи, че монотелиството макар и рожба на моно­физитството се различава съществено от него: докато монофизитството се държи в областта на метафизиката, монотелитството преминава в областта на пси­хологията, защото използваните от монофизитите термини усия, фисис, енер­гия, просопон не могли да се обяснят метафизически. Трябвало да се направи опит те да бъдат изяснени психологиче­ски. В резултат именно на този опит се появило и оформило монотелитството. Тук не става дума за държавно-полити­ческите причини, които съдействали за бързото развитие и оформяне на послед­ното.

Необходим е един макар и бегъл историко-аналитичен поглед върху появата и развитието на монотелитството. Вече се каза, че монотелитството е своеобразно продължение на монофизитството. Не­обходимо е тази мисъл да се аргументи­ра.

Монофизитското учение за една при­рода в Христа след въплъщението (бо­жествена) и непризнаването в Него на човешка природа водело логически до извода, че в Христа има една воля – божествена, а човешка няма. Едната при­рода има една воля.

Същността на монотелитството се свежда до следното: Иисус Христос има една воля и съответно едно действие (енергия), и тази воля е божествената; човешка воля и човешко действие в Него няма, защото въплътилото се Слово Бо­жие има една божествена природа; при въплъщението човешката природа е по­гълната от божествената. Щом Иисус Христос има една природа, естествено е да се приеме, че Той има една воля и едно действие.

Православното учение пък гласи: Ии­сус Христос има две природи – божест­вена и човешка. Тези две природи са цялостни, пълни, с всички принадлежа­щи им свойства. Тъй като волята е изява на природата, а Христос има две приро­ди, то в Него има две воли – божествена и човешка, и съответно две действия.

До окончателното формулиране както на монотелитското, така и на право­славното учение не се стигнало бързо и лесно. Монотелитски мисли в една или друга форма били изказвани още преди VI-ти век, но те не били систематизирани, нито пък имали особено влияние. Моно­телитството получило широко разпрос­транение при византийския император Ираклий (610-641), който се опитал да се възползва от това учение за свои държа­внически цели с оглед да постигне рели­гиозно единомислие между гражданите на обширната тогава Византийска импе­рия, та с общи усилия да завърши побе­доносно войната с персите. Ираклий ос­танал излъган в надеждите си да пости­гне верово единство между православни и монофизити, използвайки оформящо­то се тогава монотелитство като нещо средно между двете. Времето от Ирак­лий до Шестия вселенски събор – около половин век, е наситено с догматически спорове и остри борби, в чиято основа стоял въпросът за волята и действията в Иисус Христос.

Сред монотелитстващите през този пе­риод изпъквали: император Ираклий, па­триарсите Константинополски Сергий и Александрийски Кир, Римският папа Хонорий, приемникът на Ираклий – им­ператор Констанс II (641-668), следва­щите константинополски патриарси Пир, Павел и Петър. Монотелитските спорове дали твърде печални отражения върху църковния живот в онова време. Един от съвременниците на тези събития с душевна болка пише: „Иерарсите ста­наха ересиарси и вместо мир, насаждат сред народа разпри; вместо пшеница, на църковната нива сеят плевели; и виното се смесва с вода, и ближният се пои с мътилка; вълкът се приема за агне, а агнето – за вълк; лъжата се приема за истина, а истината – за лъжа; нечестието поглъща благочестието“.

Още с появата си монотелитската ерес срещнала силен отпор сред будни право­славни умове. Пръв защитник на право­славното учение бил Иерусалимският патриарх св. Софроний, след него св. Максим Изповедник – мъченик за правосла­вната вяра, св. Мартин, папа Римски – мъченик за същата вяра и други правос­лавни поборници, чиито имена история­та не е запазила.

Времето на двамата императори Ира­клий и Констанс II било време на безпо­щадна борба и физическо унищожаване на защитниците на православното уче­ние за двете воли и действия (енергии) в Иисус Христос. Резултатът бил разст­ройство на църковния живот и безсилие пред насилието. Приемникът на Конс­танс II – император Константин IV Погонат (668-685) потърсил църковно сред­ство за разрешаване на спорните догма­тически въпроси. Замисленото от него в Константинопол съвещание на западни и източни църковни представители за спокойно обсъждане на спорните въпро­си се оформило и протекло не като съве­щание, а като събор, при това вселенски.

Прочетете още „Монотелитство. Шести вселенски събор – продължение от публикация № 1441*“ →