Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийс­ката уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий зара­зила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозна­та църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила по­вече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Мо­нофизитството отчуждило от Констан­тинопол арменци, копти, етиопци и си­рийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и съще­временно противници на Кирил Алек­сандрийски. Как е възможно – последо­ватели и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между сво­ите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното уче­ние. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: една­та част го подкрепяла в новите му отно­шения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антио­хийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Алек­сандрийските противници на унията по­ддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили нача­лото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обс­тоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разлика­та е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на вто­рата бил Константинополският архи­мандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в осно­вата му лежи антиохийското богосло­вие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда вър­ху богословието на Кирил Александ­рийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противни­ци на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му сре­щу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влия­телен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Констан­тинопол, бил в числото на крайните Ки­рилови привърженици. Ползвал се с ува­жение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата про­тив Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и наход­чив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, име­то му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-стра­шна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В свои­те богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Правосла­вното учение считал за разкрито в съчи­ненията на св. Кирил, писани до 433 го­дина. Като краен александриец в богос­ловието Евтихий открито отричал съчи­ненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил пра­вилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естестве­ните закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемни­кът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски на­строени били също египетските, палес­тинските и илирийските епископи. Си­рийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространя­вал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константино­пол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никак­ви разумни доводи. Действали под мас­ката на ревнители за православието. Не­посредственият контакт с широките ма­си им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да тър­сим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вя­рата. Антиохийският рационализъм ос­тавал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се про­тивопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатст­во на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Рели­гиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богосло­вските проблеми предимно през призма­та на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религи­озното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните пробле­ми трябва да участват и двете; предимс­тво ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Цър­квата осъдила несторианството и моно­физитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само ед­на природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден после­довател на александрийското богосло­вие Евтихий не признавал Втория все­ленски събор, в чието догматическо оп­ределение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторите­тът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото раз­пространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглежда­не дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал мес­тен събор в столичния град. В заседани­ето на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изпове­дание на вярата: „Изповядваме, че Хри­стос се състои от две природи след въп­лъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изпове­дание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за сви­кване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият все­ленски събор. Присъствали 138 еписко­пи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Ев­тихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбой­нически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседания­та, бил разбойнически. Този събор оста­ва едно тъмно петно в историята на Цър­квата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Прочетете още „Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*“ →