Георги Бакалов

Християнството и неговата Църква се зараждат, формират и утвърждават в пре­делите и историческото време на Римс­ката империя. Когатопрез 476 година западна­та ѝ половина престава да съществува, неин исторически приемник става Ви­зантийската империя. На това логическо основание почива терминът „римовизантийска държава“, който я определя като партньор на Църквата след Медиоланския едикт от 313 година.

Цялото Средновековие преминава под егидата на една своеобразна „диархия“ (двувластие), която се свежда до пълния контрол над социално-икономическия и религиозно-политическия живот от две­те водещи институции в римовизантийското общество – Държавата и Църква­та. От техните взаимоотношения често пъти е зависел социалният мир и проспе­ритетът на християнските общества. За­това още от Медиоланския едикт, когато започва проникването на Църкватав дър­жавните институции, отношенията меж­ду тях стават фактор от първостепенно значение.

Често пъти се заявява, че Църквата санкционира властта и се явява неин за­щитник. Това е вярно, тъй като двете институции още в началото на IV-ти век вли­зат в негласен съюз, в който при разпре­делянето на функциите държавата поема задължението за нападение, защита и данъци, а Църквата – контрола върху културно-религиозния живот и образо­ванието. Византийските теоретици нари­чат този съюз „симфония“, тоест съзвучие, и според техните представи „симфония­та в диархията“ е мерило за сигурността на „общото благо“. Необходимо е обаче да се подчертае, че тези взаимоотноше­ния невинаги били съзвучни. Както пише един византийски историк, понякога са­мо държавата „звучала“, а Църквата „мълчала“. Това несъответствие се про­вокира още в самото начало на взаимоо­тношенията от практиката държавата да се намесва във вътрешните дела на Цър­квата. Така императорите свиквали и ръ­ководели Вселенските събори, избирали и сменяли по своя угода патриарсите и дори се вмесвали в догматичната ѝ дейност.Това била цената, която плати­ла Църквата заради привилегированото си положение в обществото и щедрите дарения на върховната власт.

Въпреки несъществените различия в християнската църковна общност до IX-X век, двете водещи църкви – Източната и Западната – не били в еднакви взаимоо­тношения с държавата. Докато на Изток (Византия и близката ѝ по дух източноп­равославна общност) държавата доми­нира над Църквата, на Запад тя е напълно независима. Почти през цялото Средно­вековие папите поставяли своята власт над императори, крале, князе и херцози, което дава основание техните взаимоот­ношения да се определят с термина „па- поцезаризъм“, за разлика от Изтока, където преобладават отношенията на „цезаропапизма“.

Отговорът на въпроса за различието в статута на Източната и Западната църк­ва намираме в конкретната историческа обстановка през IV-V век. През този пери­од разрухата отвътре и ударът на варва­рите отвън сриват устоите на Западната римска империя. Върху руините ѝ се съ­здават нови държави от „варварски тип“. Единствената институция, която оцеля­ва почти непокътната е Църквата. Колкото повече се надробявал западният свят, толкова повече укрепвали позиции­те ѝ. Владетелите на Западна Европа по­лучавали корони и признание за своята власт от Римския първосвещеник. На Запад, и това е много характерно, не се създават национални църкви. В този сми­съл наследник на идеята за единството на Запада става Римската църква и пап­ският институт.

На Изток развоят на събитията взема съвършено друга посока. Източната рим­ска империя (Византия) устоява на вар­варския натиск и съхранява държавната си организация. Прерогативите на импе­раторската власт нарастват за сметка на ограничените пълномощия на върховни­те църковни предстоятели. На Изток се обособяват четири напълно независими една от друга патриаршии: Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската. Онова, кое­то ги свързвало, е единната власт на Константинополския император.Така са­мите исторически обстоятелства поста­вят светския владетел над Църквата. С малки изключения характерът на тези взаимоотношения остава непроменен до края на Средновековието.

С оглед замисъла на настоящия труд, който поставя акцента върху характера, особеностите и съдбата на Източноправославната църква, вниманието в релацията Държава-Църква ще бъде насоче­но основно към Византия.

Във Византия отношенията между две­те институции били предмет на оживени дискусии през цялото Средновековие. В резултат на това се изгражда стройна концепция, при която първа по време и важност е теорията за „божествеността на властта“ – ключ към дилемата за „санкциониращата“ роля на Църквата и оказаното ѝ „покровителство“ от държа­вата.

Християнската идея за „божествено­стта на властта“, която се утвърждава в тази концепция, е неделима от идеята за хармонията и съвършенството в Космо­са. Както Бог управлява Космоса, така човешкото общежитие се направлява от императора, олицетворяващ реда на зе­мята. Императорската власт е еманацияна Божествената воля и не може да бъде  оспорвана от никаква земна сила. В този смисъл още в ранновизантийския пери­од (IV-VII век) понятията „римско“ и „хри­стиянско“ стават синоними. Идеологът на релацията Държава-Църква Евсевий Кесарийски почти навсякъде в съчине­нията си назовава Римската империя – Християнска империя.

Идеята за „божествения“ произход на владетелската власт съществува далеч преди появата на християнството, тъй като тя изобщо е присъща на религиоз­ното мислене. Християнството има оба­че най-голям дял в идеологическото ѝ оформяне, поради заложения в него при­нцип на единоначалието. В това отноше­ние между езическата и християнската религия съществува една принципна раз­лика – първата обожествява личността на владетеля, а втората приема, че самата власт има божествен произход.

Християнството, а това ще рече и римовизантийската държава, аргументира­ли становището за „божествения произ­ход на властта“ чрез определени тексто­ве от Библията, в които търсели изява на „Божественото Откровение“. Така се фор­мирала идеята за властта изобщо и за владетелската в частност като гаранция за поддържане реда и хармонията в све­та. Първата библейска податка е за властта на човека над природата: „И благо­слови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавай­те я, и господствайте…“ (Битие 1:28). След­ват указанията за властта на мъжа над жената: „… и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господства над тебе“ (Битие 3:16); на родителите над децата: „Всеки да се бои от майка си и баща си…“ (Левит 19:3) и така нататък.

В Новия Завет се открояват два мо­мента, които са потвърждение на старозаветната теза за властта. Първият е съ­дът на Понтий Пилат над Христос, при който Синът Божи не отрича правото на римския прокуратор да Го съди, защото „властта му е от Бога“. Вторият е свързан с провокацията на книжници­те, които подали на Христа монета с образа на императора, на което Иисус отговаря с думите: „Отдайте, прочее, ке­саревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21). Тук още по-категорично се заявява, че властта на кесаря (императо­ра) е законна и богоустановена, поради което трябва да ѝ се „отдава“ дължимо­то.

Независимо от яснотата на посочени­те два примера, най-често цитираният библейски текст за „божествеността на властта“ се съдържа в посланието на апостол Павел до Римляни: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наре­дени“ (Римляни 13:1).

В епохата на византийското Средно­вековие тези и подобни на тях текстове от Библията били детайлно разработени от канонисти и тълкуватели, въз основа на което била изградена доктрината за „бо­жествеността“. По отношение на визан­тийския император се формирало стано­вището, че само той е единственият за­конно и по Божия воля управляващ хри­стиянски владетел. По този повод се по­явява един малък нюанс: властта му  е не само „божествена“, но и „богоустанове­на“.

Като божествено оторизирани, визан­тийските императори гледали с презре­ние и недоумение на възможността дру­ги неромейски владетели да споделят с тях върховната императорска (царска) власт. Те били искрено убедени, че подо­бни претенции погазват богоустановени принципи и в този смисъл са незаконни. Както никъде другаде, в императорската институция най-отчетливо се отразяват връзките между Държавата и Църквата, която заявява, че посегателството върху личността на императора е смъртен грях.

Често пъти при официални аудиен­ции императорът бил акламиран като „свят“, но в това обръщение се визирала не персоналната му святост, а неговата власт. Когато по различни причини се отнемали някому императорските пъл­номощия, прежният им носител се лиша­вал автоматично от привилегията на не­прикосновеност. Не един и двама ексимператори, свалени от „Божие допущение“, завършвали живота си в манасти­ри.

Прочетете още „Християнската Църква и Римовизантийската държава – продължение от публикация № 1432*“ →