Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България*

Иконом Николай Нешков

Преди всичко бих искал да направя едно важно методологично уточнение: заглавието, което съм подбрал, е премисляно многократно. В него, без да притъпявам остротата на звученето му, не трябва да бъде привеждан опит за оскандаляване. На първо място защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието „Православна църква в България“, а не „БПЦ“, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, разположени хоризонтално а не вертикално. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.

Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса: дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум? Тази мисъл е изкушаваща. Малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90-те години на ХХ-ти век. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем поне впечатлени и респектирани, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка“, „Воини на Христа“, лама Оле Нюдал, Сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцедентална медитация“, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици“).  Националния дворец на културата, където се събираха поради множеството зали, до днес за мене има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния професор Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания, ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден-днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата“ реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост, се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.

Онези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на Православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни – заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?

На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.

Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на Православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност“, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици. Виждал съм официални покани, изпращани на председатели на храмове и на епархийски архиереи за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с „Църквата на Мун“.

Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Иоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда“?

Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка за България би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 година и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS (European Values Study), или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства. На фона на това обаче едва 2,4% заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично, 63,3% не вярват в задгробен живот, 43% вярват, че съществува личен Бог, 24,3% от запитваните никога не се молят, за 20,2% от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80% от запитаните са се заявили като православни, 18,3% са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорсисти.

Авторът иконом Николай Нешков

Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до Православието. Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, в Русия. Основен интерес представляват „духовните“ продукти, които гарантират бърза практическа полза: развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът“, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията“ не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен“ статус така и не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.

Прочетете още „Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България*“

Гуруизъм в православните общности*

Протоиерей Александър Новопашин

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки, нейният смисъл, вярвам, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни, или не“.

Ако религията (в нейния истински смисъл) се характеризира със стремеж за връзка с Бога, то в секта всичко започва с лидера и завършва с него, всичко се фиксира върху него. Не може да има каквато и да било връзка с Бога (както сектантите си го представят), ако тя трябва да минава през лидера в сектата. Такава роля играе гуруто в почти всяка секта.

Авторът протоиерей Александър Новопашин

За голямо съжаление трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистичните настроения се дължат на появата на така наречените „младостарци“ (възрастта няма значение, младостарците могат да бъдат както млади, така и стари хора), чиито мнения стават по-важни за техните последователи, отколкото са думите на свещеноначалието, отколкото е гласът на самата Църква.

Така в енорията се формира група, която по същество прилича на секта: тя се ръководи от човек, който е поразен от болестта на гордостта, желанието да властва над хората или просто психически болен, който се нуждае от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата е безспорно бесовско явление, управлявано от сатаната.

Покойният Светейши патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II много сериозно се отнасяше към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци“. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци на миналото и настоящето, чрез критика се опитват да привлекат вниманието към себе си и по този начин да си създадат авторитет. Като по правило, те обявяват за необходимо и единствено условие за спасение пълното подчинение на себе си от страна на онези, които прибягват до тяхното ръководство, като ги превръщат в някакви роботи, които без благословията на този „старец“ не могат да свършат никаква работа, независимо колко е незначителна тя. По такъв начин човекът се лишава от тази благодатна свободна воля, която му е дарувана от Бога. За да потвърдят своята правота, те неправомерно използват цитати от творенията на светите отци, като профанират техните велики духовни усилия и извращават самото понятие за старчество… Отделни такива съвременни „старци“ (или по-скоро те трябва да бъдат наричани „младостарци“), които не притежават духовна разсъдителност налагат на въцърковяваните хора „бремена, мъчни за носене“ (Лука 11:46), използват в своята пастирска дейност щампи, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните – в по-голямата си част още духовно неукрепнали – форми на духовно ръководство, които са уместни само в монашеството.”

За съжаление, такива свещенослужители, изопачавайки древната манастирска практика, започват да се занимават с духовничество по свой произвол, изисквайки безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов такова „старчество“ е „душепагубно актьорство и най-печална комедия“, чиято същност е „самозаблуда и бесовска прелест“.

Гуруизмът е отклонение от християнския живот, истинско неподчинение на апостолите, които учат: „… пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петра 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов: „А ти, наставнико, защити се от греховната постъпка! Не заменяйте Бог със себе си за душата, прибягнала до тебе“, още по-малко имат значение за тях. У тях няма страх от Бога, въпреки че знаят строгото Му предупреждение: „… а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6).

Авторът протоиерей Александър Новопашин

Гуруизмът е изкривяване на православния възглед за спасението. Това е изкривяване на самото Православие. Един „православен“ гуру може превъзходно да познава хода на службата, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да цитира боговдъхновените произведения на светите отци, но той няма да го направи това за славата на светата Църква и не за нейното благо, нито за спасението на християнската душа, а за своя собствена изгода. Той някак си със себе си засенчва Христос. Каквото и да каже, той изкривява всичко, всичко се превръща в лъжа. „Послушанието е по-високо от поста и молитвата“, „Православие или смърт“ – в устата им тези свещени истини са духовно изтощени (буквално кастрирани – бел. прев.), превръщат се в груби нагласи към действия, зад които няма висока духовност а има само бесовски мрак.

Агресивното отхвърляне на TIN (номер на данъкоплатеца), баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж щели да бъдат имплантирани под кожата и които щели да показват номера на звяра – всичко това и много други неща са продукт на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатеца, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдопастири водят чедата си в такива дебри на окултизма, откъдето е също толкова трудно да се измъкнат, както от най-деструктивната тоталитарна секта. Може да се започне с „безопасните“ за душата хомеопатия и източни псевдомедицински практики и йога, а да се завърши с помирение на християнството с астрологията или екстрасензориката, за които се предполага, че имали рационално зърно, и които „неправилно се разглеждат само отрицателно“.

Друга една страна на гуруизма е почитането като светци на хора със съмнителен живот. С благословията на „православни“ гурута се рисуват икони на Григорий Распутин, цар Иван Грозни. Чуват се разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мене дойде един мъж, който много агресивно се опита да ме убеди, че Иван Грозни е истински светец. На аргумента ми, че от Иван IV са били убити много хиляди хора, този човек възрази, че в синодика било записано за само 5,000 души – все предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди бяха от благородниците, а онези неизвестни хорица, които никой не е броил, те всички предатели ли са били? Той, казвам му, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражителен: „Значи, само с три обаче е имал венчание!“

Има и такива „старци“, които уж се грижат за спасението на душите на своите духовни чеда, благославят ги да изоставят работата си, да напуснат жилището си, дома си и „да се спасяват“ далече от цивилизацията – в тайгата, в блатата. А самите те, ако имат здрав разум, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници“, „пензенските затворници“, за религиозната общност в сибирското селище Гореловка, в блатата на Томска област. Вестниците писаха за това, говореха по телевизията. И колко ли още подобни случаи, за които никой не знае?

Авторът протоиерей Александър Новопашин

Друг път се случва да чуете: „Е, със старците всичко е ясно, те са или в прелест или са хитреци, знаят какво правят. Но хората, хората, къде гледат?“

Прочетете още „Гуруизъм в православните общности*“

Защита на вярата или свидетелство за вярата. Секуларизацията на Църквата*

Свещеник Стоян Чиликов

Библейски аспекти на свидетелството за вярата

Цялата библейска история на Църквата ни прави свидетели на изповядването на вярата и живота според нея. В Стария Завет харизматични личности като пророците, царете, съдиите изповядват вярата в единия Бог и въпреки множеството изпитания водят народа Божи към познаване на Бога. Основните трудности на избрания народ в Стария Завет са свързани преди всичко с опазването на вярата поради влиянието на религиите на съседните народи. Св. пророк Илия плаче, че не са останали пророци Господни и няма кой да изповядва вярата в единия Бог[1]. Св. пророк Моисей, който превежда израилския народ през множество препятствия и го извежда от Египет, пламва в свещен гняв поради богоотстъпничеството на народа и преклонението пред златния телец и чупи скрижалите на завета, дадени му от Бог на планината[2].  Св. пророк Даниил и тримата отроци отказват да се поклонят на истукана и да не се молят на Бога, поради което Даниил е хвърлен в ямата с лъвове[3], а тримата отроци в горящата огнена пещ[4]. Всички тези свещени мъже изповядват вярата в единия Бог и заради нея са готови да умрат. Както става с последния от пророците на Стария Завет – св. Иоан Кръстител, главата му е отсечена заради отстояването на истините на вярата[5].

В Новия Завет пример за вярата е преди всичко Въплътилото се Слово. Господ Иисус Христос учи на вярата, възпитава във вярата, изгражда вярата у дванайсетте апостоли, у седемдесетте апостоли и у народа, с който общува. Целият живот, смърт, възкресение и възнесение на Господ Иисус Христос са основни събития от Божия промисъл за спасението на човека и света. След Възкресението и Възнесението на Христос и основаването на Църквата ранните християнски общности изповядват вярата във възкръсналия Христос. Св. апостол Павел не само защитава вярата – той благовествува и изповядва вярата, защото е видял възкръсналия Христос. Същото се отнася и за св. апостол Петър, св. апостол Иоан Богослов и останалите апостоли. В Новия Завет може да се говори по-скоро за изповядване на вярата и живот във възкръсналия Христос, което е най-доброто свидетелство за присъствието на Бога у верните. Ранната Църква през първите три века е Църква на мъчениците, които изповядват и прославят Христос със смъртта си. Заедно с това в Новия Завет има немалко текстове, които са във връзка със защитата на вярата от ранните ереси и нехристиянския начин на живот.

Заедно със свидетелството на вярата през този период се появява богословието на апологетите – църковни писатели от II-ри и III-ти век, които с живота и съчиненията си защитават учението и истините на християнската вяра. Богословието на апологетите има две главни цели: от една страна, да защити християнската вероизповед и да предпази християните от безкрайните мъчения и убийства, на които са подложени, а от друга, да обясни на римската власт и на невярващия народ какво представлява християнството, защото то е непознато за тогавашния римски свят. Съчиненията на християнските апологети свидетелстват, че през този период Църквата не само свидетелства за вярата, но и защитава вярата.

След Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 година) и последвалия мир за Църквата, в нейния живот започва нов етап, който е съпроводен от две важни явления: на първо място са ересите, които Църквата оборва, за да съхрани чистотата на учението; на второ място е появата на монашеско-аскетичното движение като резултат от започналата секуларизация на Църквата. Константиновият мир донася възможност Църквата да се обърне към себе си и да може извън периода на гоненията да се развива във всяко едно отношение: верово – с изкристализирането на догмите, евангелски – с възможността да се християнизира населението в цялата икумена (в цялата империя) и да се положи началото на нова епоха, нова цивилизация с нова култура въз основата на християнския мироглед.

Свещеник Стоян Чиликов

Заедно с това Църквата трябва да съжителства с държавата, в резултат на което през вековете се появява изпадането в една от двете крайности: цезаропапизъм на Изток и папоцезаризъм на Запад. Симфонията между Църква и държава, за която радее св. Юстиниан Велики и която се опитва да узакони още със своята пета новела, реално е неизпълнима в по-голямата част от съществуването на Църквата. По-скоро зависимостта на Църквата от държавата я институционализира и постепенно процесът на секуларизация става все по-силен, като с вековете се превръща в не по-малка опасност за Църквата от ересите. Изопачаването на християнските истини на вярата и сгрешените верови учения отделят части от църковното тяло, но секуларизацията обхваща самото църковно тяло – клир и миряни. Сама по себе си симфонията между Църква и държава е напълно възможна, но трудно изпълнима. От една страна, християните са изправени пред опасността да се изолират от останалите в империята, а от друга – да се промени начинът им на живот, за което предупреждава св. апостол Павел, като казва, че „малко квас заквася цялото тесто[6]“. Затова в периода на гоненията на Църквата Тертулиан предпазва от каквото и да е влияние на езичеството върху християнството, като пише: „Какво общо има наистина между Атина и Иерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Премъдрост Соломонова 1:1)[7].

Секуларизация на Църквата

Секуларизмът се разбира по два начина. На първо място това е учение, което възниква на Запад като реакция на папоцезаризма. То лансира идеята за независимо от религията управление на държавата – институционално, политически, икономически. За пръв път го употребява известният със своите атеистични убеждения англичанин Джордж Джейкъб Холиоук (1817-1852) в началото на XIX-ти век. Второто значение на секуларизма не е като отделяне, а като проникване на духа на този свят в духа на Църквата, в нейния начин на живот, в цялото нейно многообразие, в нейните функции. Христос казва на Своите ученици, че са мразени именно защото не са от този свят, който лежи в зло: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази[8]“. Затова ранната Църква, преди официализирането на християнството и последвалите зависимости от държавата, живее в света като „не от този свят“. В Посланието до Диогнет църковният автор определя така християните: „обитавайки градове – и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обичане и поведение също и в останалия живот, те показват по чуден и наистина странен начин състоянието на своята държава (небесното отечество – б. а.) […] В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани на небесата. Подчиняват се на определени закони, но в личния си живот побеждават законите[9]“. Така древните християни са прилагали на дело думите на Господ Иисус Христос: „отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу“[10].

В историята на Църквата секуларизацията е повлияла и влияе върху начина на живот на християните: клира и народа, богослужението, културата, изкуството, богословието, традицията на Църквата. Тук по-подробно ще се спра само върху двете най-уязвими жертви на секуларизацията: богословието, което трябва да възпитава в Христос, и секуларизиращият се етос на православните християни.

Прочетете още „Защита на вярата или свидетелство за вярата. Секуларизацията на Църквата*“

Психологични подходи за привличане на адепти към деструктивни религиозни общности*

Красимир Иванов

Постиженията на науката психология, както и на психотерапията имат за цел да са в помощ на човека в процеса на неговото себепознание, себеразбиране и промяна. Това познание и тези подходи са напуснали пределите на тяхното първоначално предназначение и сега намират приложение в други области на човешкия живот. Ползват се на много места, например в рекламата, воденето на преговори, бизнеса и други. Те са станали неделима част и условие, което, ако бъде правилно използвано, със сигурност ще донесе успех, нерядко разбиран като възползване от човека като от ресурс с цел извличане на максимална финансова или друга полза. Една от целите, за които се ползват психологичното знание и подходи, е привличането на последователи към деструктивни религиозни общности.

Протоиерей Александър Новопашин отбелязва, че в областта на лечението на зависимост от наркотични вещества има немалко трудности. Лидерите на деструктивните религиозни движения, слагайки маската на добрите намерения и убеждавайки, че могат да лекуват зависимост към наркотици, всъщност имат за цел да привлекат нови адепти. Случва се някои от зависимите, които са в такива секти, да спират да употребяват наркотици. След внимателен анализ на причините за прекратяване на употребата се установява, че те са заместили наркотиците със самата секта и нейните лидери[1].

Най-разпространеният метод за лечение на зависими е методът на психосоциалната рехабилитация. Според Световната здравна организация и Световната асоциация за психосоциална рехабилитация самата дейност на психосоциалната рехабилитация е „процес, който помага на хората да постигнат своето оптимално ниво на независимо функциониране в обществото“[2]. Затова е важно да се разработват съответни програми и те да се изпълняват с цел постигане на това „независимо функциониране в обществото“. В българското законодателство се предвижда създаване на такива програми за психосоциална рехабилитация: „програмите за психосоциална рехабилитация са психологически и/или социални дейности, които имат за цел да помогнат на хронично злоупотребяващи с наркотични вещества да достигнат до възможно най-добро ниво на социално функциониране[3]“, или, с други думи казано, на онова посочено вече „независимо функциониране в обществото”.

Разбира се, има огромна разлика в целите, с които може да се прилага един и същи метод. Например, при привличането и задържането на последователи в дадена секта, може да се цели изолиране от външния свят и създаване на зависимост към лидера и неговата деструктивна общност. Другата посока на прилагане на метода е извеждане от оковите на зависимостта към поемане на лични отговорности и свободно функциониране в обществото.

В своето изследване върху „Църквата на Слънцето“ (на руския гуру Висарион) протоиерей Силвестър Янакиев отбелязва, че за набиране на последователи тази секта се насочва към  хора, които са в състояние на духовно търсене, особено в православната област, или са в отчаяние и имат проблеми от различно естество. Той посочва, че става въпрос за тоталитарен тип секта от комунален тип със стриктна организираност и изразено лидерство[4]. За успешното привличане и задържане на последователи лидерите на „Църквата на Слънцето“ се стремят да влияят върху поведението, информацията, мисленето и емоциите на своите адепти[5].

Професор Александър Дворкин в своето изследване върху сектите отбелязва, че за по-успешно привличане на адепти лидерите на деструктивните религиозни общности се стремят преди всичко да привлекат своите жертви на своята територия. Тоест те се възползват от това, че човек става по-лесно внушаем, когато попадне в непозната среда, което улеснява упражняването на контрол върху неговото съзнание. Също така той посочва, че „за успешното контролиране на съзнанието са необходими четири елемента: контрол и организиране на поведението на адептите; контрол над техния емоционален живот; контрол върху начина на изразяване; контрол върху информацията[6]“.

Последователното упражняване на влияние според мен има за цел да промени идентичността на адептите. Един от начините за промяна на идентичността е да бъдат наричани и определяни по начин, който ги кара да се чувстват „единствени“ и „уникални“.

Сред начините за привличане на адепти са и манипулациите на когнитивно ниво чрез вменяване на дадена социална роля. Това е умел начин обектът на влияние да се чувства принуден да има поведение, което съответства на зададената му роля. Пример за директно вменяване на роля е, когато например се казва на адепта: „Ти си избран“. Също така адептът може да бъде поставен в определена роля: „Ти, като избран,…“. Друг начин за вменяване на роля е, когато лидерът на деструктивното религиозно движение постави себе си в противоположна роля и по този начин индиректно принуждава адепта да се държи по определен начин. Утвърждаването на определена роля може да бъде позитивно: „човек, който обича и цени братството ни, би направил….“; или негативно: „само лош човек или страхливец не би се съгласил с нашето братство[7]“.

Прочетете още „Психологични подходи за привличане на адепти към деструктивни религиозни общности*“

Идеята за прераждането като проблем за духовния живот на младежите*

Виктория Трайкова

Увод

Идеята за прераждането е привлекателна за съвременния млад човек в България. Нейните привидно лесни за разбиране постановки и обещания за следващ по-добър живот успяват да се прокрадват незабележимо в ежедневието ни и неусетно се намираме поставени между избора дали да вникнем в дълбокото на нашата истинска религия – православното християнство, или да последваме нещо чуждо, но лесно за схващане. Следващите редове са опит за открехване на макар и малък прозорец върху всъщност не толкова елементарния принцип на източната концепция на прераждането, с ясната представа, че тази материя е необятна и трудно можем да се вместим в няколко страници. Въпреки това: „Конкретно, като се хвърли повече светлина върху религията, […] ще може да се установи идейното ѝ съкровище, ценностното ѝ съдържание и моралното ѝ въздействие“[1].

***

Източните религии са екзотични за младия човек днес. Въпреки обширната космогония на всяка от тях, съпроводена от политеистичност и пантеони, които трудно могат да бъдат запомнени, множество слоеве философски противоречивости и прочие, на пръв поглед това, което се предлага от тях, е лесно решаване на проблемите от битов характер. Това, от своя страна, е, най-общо казано, всичко, от което човек се нуждае – намиране на лесни решения и обещание за многобройни прераждания, в някое от които животът да има други, по-красиви цветове. Духовният трепет на надеждата в сърцето, че може би нещо ще бъде по-различно и ние ще бъдем по-успешни хора, ако прескочим в следващ живот, често се обърква със заложения стремеж в природата ни към Бог и към надграждане на духовните ни сили. Но тази надежда за бъдеще, проектирана от идеи като тази за прераждането, е фалшива и неясна. Младият човек има необходимост да чуе какво уплътнява думата „прераждане[2]“. Обясняването и обръщането на вниманието към скрития смисъл[3] може дори да доведе до спасение на душата, посочвайки обективно правия път на човека, търсещ истината и надяващ се на бъдещ живот.

Неотдаването на значение на това коя религия ще помогне за избавяне от житейските проблеми, е самò по себе си проблем, който се задълбочава с все по-нарастваща мощ в нашето общество. Тенденцията да се преследва „чуждото“ и то да се поставя като много по-възвишено от това, в което трябва да вярваме като християни, е тревожна и заслужава по-сериозно разглеждане. Тук дори не стои като главна цел това дали ще се последва отдадено конкретна религия, спазвайки всички нейни специфики и правила (защото такава една постъпка, макар неприемлива за православното сърце, все пак е достойна за уважение), а това, че отделни фрагменти се превръщат в мода. Например днес е модерно и отвсякъде могат да се чуят изреченията: „Днес съм много дзен“ или „Намирам се в нирвана“. Но ако попитаме човека, употребил тази терминология, какво означава тя и откъде произхожда, едва ли ще получим правилен отговор.Ето защо идеята за прераждането е проблем за духовния живот на младежите – процес, който е обратим с правилния подход на християнска вяра и разпалване на огъня отвътре.               

Идеята за прераждането е привлекателна, но несъстоятелна

Идеята за прераждането, изтръгната от цялостността на съответната религия, която я изповядва, не е нищо повече от мода и увлечение за съвременния човек, както вече споменахме. Сам той се губи в представите си за нея и това е съвсем логично – тази идея не присъства само в една религия. Тя претърпява множество изменения в историческия си път. Представителите от различните религии имат различни бит и душевност, култура и традиции, съответно вижданията и интерпретациите им са най-разнообразни. Например: „Индусът от ведическите времена[4]  се стреми само към материалните придобивки, получавани в резултат на жертвоприношенията, а вярата в отвъдното се ограничава в рамките на вяра във втория живот, който той трябва да поддържа с помощта на дарове“[5].  В по-късен етап обаче „се налага убеждението, че всяка постъпка (карма), извършена по време на съществуването на човека, е преизпълнена с последици и че го съпровожда във верига от последващи съществувания[6]“. И тук гледната точка отново се променя, тоест вече не са важни даровете, а степента на „добри“ и „лоши“ постъпки[7].

Дотук наблюдаваме първоначалните два етапа на развитие на идеята за прераждането[8], които е малко вероятно да са известни и ясни за младите хора. За да стигне до наши дни и да разболее съзнанията им, тази идея е претърпяла твърде много изменения, отново съобразени със съответната епоха, култури и разбирания, които да пасват на всяко следващо поколение. „Хората са различни. Едва ли има по-банално наблюдение, но една от отличителните черти на индуизма е, че му е отредено сериозно внимание. […] Различията в човешката природа изискват различни пътища. […] Не само хората се различават помежду си; всеки човек преминава през различни етапи[9].“ Тук не можем да не си зададем въпроса: щом една идея, част от религиозно учение, може да претърпи множество изменения и не остава постоянно същата, щом не е издържала в цялостност промените на човечеството, то защо трябва да я приемем като достоверна, но в същото време да поставяме под булото на съмнение свещените принципи на християнството, които са се запазили във вековете?!

Разпространен е тревожният начин на мислене на младежите, че животът е труден и поражда въпроси, чиито отговори не са достъпни за тях, а християнството, от друга страна, е непонятно за разбиране, дори да дава отговори и решения. Например в един от трудовете си за прераждането Ървин Купър обобщава в няколко изречения всичко, в което днешните младежи вярват, така: „Безпокойствието на нашето време идва от това, че неговите въпроси си остават без отговор. […] В очите на един правоверен християнин съвременното християнство представлява несломима крепост; но най-просветените от неговите водачи забелязват с тревога обезпокоителните пукнатини в неговите стени, направени от все повече засилващата се критика[10]“.  Човек е устроен така, че да търси духовната истина, валидна не само за него, но за цялото човечество; да си обясни и отговори защо съществува, къде е неговото място, каква е неговата мисия, какъв е неговият талант, има ли такъв изобщо; да вземе решение вярва ли в Бог или не.

Отчаянието на човечеството доведе до създаване и организиране на десетки движения и секти, проблем на съвременността. Повечето от тях проповядват идеята за прераждането под различни маски. „Изобилието от секти днес е част от цялостната религиозна панорама[11]“  и чрез тях се преследват различни цели, най-важната от които е истината; и когато тя продължи да остава недостъпна, младият човек се отрича от иначе естествения си стремеж към връзка с Бога. Някои групи насочват усилията си специално към младите, които обаче повечето пъти „плащат твърде скъпо новите си увлечения: с цената на собственото си жалко обезличаване, с деградация и в повечето случаи с разрив в семейството, с прекъсване на учението, с изоставяне на професията си[12]“.

Търсенето на истината е твърде личен процес в душата на един младеж. Колкото повече човек навлиза в дълбоките води на живота, толкова по-изострена се усеща необходимостта от докосване на мистичното, невидимото. В християнската традиция въпросите за истината и тайната на живота не са тайна, не са скрити от човека, не са недостижима цел, която изисква безчет прераждания. „Когато се търси вечната истина, е необходимо да се постави въпросът „Кой е истината“, а не „какво е истината“, защото само божествената Личност, а не творението може да бъде такава. […] „Аз съм истината“ (Иоан 18:38), отвръща въплътената Истина, но този отговор е разбираем само за онези, за които Богочовекът действително е Истината[13].“ 

В индуизма идеята за личността и вярването, че човек има само една възможност за живот на Земята, е заменена с идеята, че Бог е неличностен. Той не може да се разглежда като личност, тъй като това щяло да означава, че е ограничен. И още: божествен е не само Бог, но и човек, растения, животни и нежива материя – всичко, което видимият свят обхваща. „По този начин хиндуистите наред със схващането си, че бог е един, същевременно вярват в милиони богове[14].“  По логичен път, след като тук не може да се установи един всемогъщ създател, нито една версия за творението, валидна за всички епохи, „хиндуизмът разглежда времето като циклично – то се върти като колело. Не съществува „прогресия“, а всеки период се „възвръща“[15].  Тоест древните индуисти са вярвали, че колелото на времето се върти между периоди на създаване и периоди на разрушаване (карма), като човек преминава през тези етапи безброй пъти, докато стигне самсара, която единствена се възприема като истина. Заедно карма и самсара са основни понятия в индуизма, а целта е чрез аскетизъм да се достигне състояние, познато като нирвана. Кармата се възприема като съвкупност от всички човешки действия, предизвикали последствия. „Тези последствия, според индуизма, трябва да бъдат унищожени. […] Ако това не е направено в границите на един човешки живот, човекът е принуден, според всемирния закон, да се върне в друго тяло и да продължи отново работата си върху своето самоочистване[16].“

Противоречието от индуисткото твърдение за кръговрата на живота и обещанието за разрешаване на проблемите в следващия живот след прераждането е не само объркващо за подрастващото съзнание, но и би могло да се счете за опасно. Много често се стига до извода: защо да постъпя по определен начин, считан за правилен и поставен от съмнителни хора за норма, след като ще имам възможност да се поправя, ако съм сгрешил, в следващия живот? Само че достигането на нирвана, според учението на древните индуисти, не е друга форма на живот, а „пълен отказ от всякакъв живот, независимо дали е добър, или лош[17]“ – абсолютно противоречие с християнския трепет за бъдещ живот. Отново си задаваме въпроса защо младият човек предпочита да следва една концепция, безнадеждна в същността си. Последиците могат да бъдат (и винаги са) фатални, когато не е налице стабилна ценностна система в живота на объркания духовно младеж.

Вина откриваме и в самото съвремие, което предлага политическа безотговорност, медии, които изкривяват реалността, общество, което прокарва изопачени принципи за свобода и толерантност, религиозност, която е секуларизирана и изтръгната от обикновения битов живот на човека, свръхматериалистичните идеологии, които си пробиват път чрез модна индустрия, технологии, козметика, музика и така нататък. Ставаме свидетели на едно ново поколение младежи, което се стреми да придобива повече материя, отколкото дух. Ако в този процес някъде се вписва „духовна практика“, то това е приемливо за тях. Ако „духовната практика“ е прекалено сложна[18] – това вече е проблем. „Християнският „произход“ на секуларизма го определя като „трагедия и грях“[19], защото, вместо да се живее така, че навсякъде да се съзира Божието откровение, се живее така, сякаш Бог не съществува[20].“  Това е безспорен проблем и пречка за развитието на духовния живот на младежите в България, защото: „Вярата е увереното очакване на онова, за което се надяваме, ясното доказателство за действителни неща, които не се виждат“ (Евреи 11:1) и „Без вяра не е възможно да бъдеш угоден на Бога, защото онзи, който се обръща към Него, трябва да вярва, че Бог съществува и че възнаграждава онези, които усърдно го търсят“ (Евреи 11:6).

Животът на младите: раздвоение между Църквата и идеята за прераждането

Проблем при възприемането на християнството и живота в Църквата от младежите е, че те не знаят как да разбират идеята на тайнствата и къде е истинското място на тялото Христово в живота на човека. Църковният живот се отчита повече като нещо странно, излишно, измамно, а не като общност на любов, предание, учение и единствен път за спасение на душата. Неблагоприятно е отношението на масовите медии, които често изопачават новини, свързани с църковните дела, не обясняват и не поясняват църковната терминология така, че тя да бъде понятна на младия човек. Вместо това те отразяват сензационните събития, предизвикващи единствено отвращение у човека, който не е образован в богословието.

В изграждането на успешна и стабилна личност са заложени три основни стожера: семейство, училище и Църква. Както здравото семейство и доброто образование, така и Църквата също би следвало да заема много по-голямо място в живота на подрастващите. „Църквата е дело Христово на земята, обективен резултат на Неговия изкупителен подвиг, отобраз на Неговото благодатно пребиваване в света, „през всички дни, до свършека на света“ (Матей 28:20)[21].“ Именно в Църквата се извършва божественото домостроителство. Тук по онтологичен начин свързваме душата си с невидимия свят на Христовото войнство. Тук получаваме знания за християнския живот, който не е самоцел и модерна философия, а закон и завет за душата – път, по който да вървим уверено, че има бъдещ по-добър живот. Но той не е ново начало тук на Земята, като друга личност, предмет, растение или животно, а продължение на същата личност, и то в Божието царство. „Повечето хора смятат настоящия живот за реалния текст, основния сюжет и смятат бъдещия живот (ако изобщо вярват в такъв) за една притурка. Но истинското християнско отношение е точно обратното: нашият настоящ живот е само предговорът, въведението, докато бъдещият живот съставлява основния сюжет[22].“

Прочетете още „Идеята за прераждането като проблем за духовния живот на младежите*“

Дейността на сектите в Сърбия (с фокус върху Нишкия регион)*

Лука Миленкович

Проблемът с дейността на сектите повече от 100 години привлича вниманието на обществото в Сърбия. Нашата страна отдавна повежда дълга война срещу сектите. Още след освобождението от османско робство в Сърбия, която винаги е била християнска и православна държава, се наблюдава голямо влияние на различни секти и култове – най-напред западни, а от последното десетилетие на XX-ти век усилено се разпространяват и източни култове.

През XIX-ти век, след освобождението на Сърбия, се почувствала нуждата от образовани хора, които да работят в различни държавни институции, в образованието, промишлеността. Затова страната ни е привлякла мнозина образовани чужденци, главно от Германия, Австро-Унгария и Англия, които са заемали държавни постове и са упражнявали висши функции. Някои от тези чужденци донасят в Сърбия и различни нови религиозни учения. Така у нас се появяват и различни новосъздадени учения, които рязко са се различавали от традиционното православно вероизповедание на народа, от неговия дух и етос. В това време в Сърбия идват адвентисти, баптисти, назарени и мормони. Срещу тях между двете световни войни трудна, но успешна борба водиха Охридски и Жички епископ Николай (Велимирович) и неговите духовни чеда. Те са учредили така наречената „Народна християнска заедница“, която популярно е наречена „Богомолски покрет“ (Богомолско движение). Една от целите на движението е била и борбата срещу сектите, спиритизма, разни окултистки учения, врачки и магьосници.

След Втората световна война властта на новия комунистически режим гледа на религията като на нещо, което трябва да отмре и дори да се изкорени. Голяма част от сектите бяха забранени, макар и не напълно, а по-скоро беше силно ограничена дейността им. По това време системна работа срещу някои сектантски влияния и прояви сред народа води протоиерей Лазар Милин, професор по апологетика в Богословския факултет в Белград. Професор Милин е посветил шестия том на своята „Апологетика“ на проблема със сектите, техните учения и дейност.

В началото на 80-те години на XX-ти век в Сърбия дойдоха и нови религиозни движения. Това бяха преди всичко далекоизточни култове като Йога, Харе Кришна, Трансцедентална медитация, Ошо шри Раджниш, учението на Сай Баба и други. Тези нови секти в нашата страна се явиха под разни прикрития, например като разни курсове за здрав живот и изцеление от различни болести на нашето съвремие.

В начало на новото хилядолетие според публикациите на някои медии в Сърбия се появиха и най-новите секти – сатанинските. Сега в нашата страна съществуват: сатанински, псевдохристиянски, псевдохиндуистки, синкретически (смес от елементите на окултизъм и магия) и комерсиални секти и култове.

В момента се смята, че в Сърбия има няколко десетки хиляди души, които са последователи на някакво сектантско учение. Официално се знае, че съществуват около 60 секти и 150 различни окултни организации, които осъществяват влияние над около 21,000 членове. Съществуват и различни секти, които проповядват и са свързани с полигамия, педофилия, зоофилия, проституция, хомосексуализъм и наркомания. Особено лесно се поддават на влияние социално слаби хора, които се нуждаят от някаква помощ, роми с нисък жизнен стандарт на живота и млади хора – средношколци и студенти от 14 до 20 години.

Основната цел на сектантите е манипулиране на хората, за да станат те зависими и ръководителите на сектата да могат да злоупотребят с техните имоти, с контактите и връзките им с други хора, както и да се възползват от техните пари и накрая – от тях самите. Но преди всичко целта е да се унищожи душата на човека.

В нашето съвремие сектите много успешно действат чрез интернет, особено чрез социалните мрежи като „Фейсбук“, „Инстаграм“ и други, по които уж се пропагандира здравословен начин на живот, свързан с различни спортни умения за укрепване на тялото и на психиката. Във всички по-големи градове привърженици на разни секти безплатно раздават пъстри листовки и брошури, чрез които хората се канят на различни курсове по йога и медитация, масажи, на безплатни обеди и вечери в луксозни ресторанти, на които се правят всевъзможни промоции: на различни естествени медикаменти и добавки за здрав живот и хранене, продават се също и апарати за дома и стопанството, и всичко това – уж за здрав и лесен живот. Канят се хората и на безплатни курсове по различни чужди езици, обучение по рисуване и различни спортове. В крайна сметка зад всичко това се крият някои организирани групи, които искат да повлияят на духовно неукрепналите хора и да използват техните пари и имоти под различни прикрития. Обикновено зад всичко това стои някой ръководител, гуру, който проповядва някакво свое духовно учение.

Особено важно е да се спомене и дейността сред сръбския народ на различни популярни врачки и магьосници. Такива явления сред нашия народ са съществували още по времето на петвековното османско робство, когато Църквата е била в много затруднено състояние, свещениците са преследвани, мъчени и ликвидирани, а храмове и манастири са унищожавани. Отсъствието на системна просветна работа с народа е довело до разпространението на най-различни суеверия, а врачки и магьосници с магии и разни ритуали са обещавали „помощ“ на хората. Най-често това са възрастни жени сред селското население, които са се занимавали с различни магически обреди, особено с така наречена „черна“ и „бяла“ магия. И днес мнозина – за съжаление, и някои вярващи хора – ходят при тях, когато искат да си разрешат някои проблеми.

Лука Миленкович

Според публикации в различни медии в Сърбия най-голяма вреда понастоящем нанасят сатанинските секти. У нас има няколко от тях:

– „Църква на сатаната“ („Сатанина црква“);

– „Вратите на ада“ („Врата ада“);

– „Черната роза“ („Црна ружа“);

– „Воините на сатаната“ („Сатанини витезови“);

– „Орден на източния храм“ („Ред источног храма“).

„Черната роза“ е сатанинската секта с най-много последователи у нас. Тях ги има във всички по-големи градове и места в Сърбия. Свързват ги с ритуали на жертвоприношения (на сатаната) и различни ритуални убийства.

„Църква на сатаната“ е първият с официално потвърдено съществуване сатанински култ, който при това ползва и името „църква“. Техните членове и последователи почитат сатаната и му се покланят. С техните ритуали са свързани убийства и блудство (в различни видове). Създател на тази секта е американецът Шандор Левей (или Лавей).

„Орден на източния храм“ – нейните последователи и членове служат така наречената „черна меса“ („черна литургия“) и се причестяват на нея, като взимат хляб, смесен с кръв от „принесено в жертва“ животно.

От 2000 година досега, а и преди това се е съобщавало за редица убийства, зад които се смята, че стоят секти и различни окултни организации. В Нишкия регион в народната памет още се помни убийството на едно момиче в град Алексинац през 2001 година. На челото на момичето след убийството полицията е намерила изрисувани с нож сатанински символи. Убиецът още не е намерен и осъден, но по свидетелството на родителите и близки приятели на убитото момиче се смята, че тя е станала жертва на някой сатанист.

През 1993 година в град Враня войникът Йожеф М. внезапно и безпричинно е убил шестима войници, след това са забелязани на краката му татуировки с датата на масовото убийство и обърнат кръст. По-късно медиите обявиха, че убиецът е признал, че е член на сектата „Черна роза“ и че от тях е получил директиви да извърши масовото убийство.

След всички тези събития полицията се е включила в борбата срещу сектите. Но тази битка още не е свършила. Борбата срещу сектите не е лека, а е нужно и всички ние да се включим в нея. Надяваме се, че и представителите на държавността по-скоро ще осъзнаят колко сериозен е проблемът и колко голяма е вредата, която сектите нанасят в душата на нашия народ, както и колко големи последици ще има, ако дейността на сектите не се следи редовно и не се води просветна работа срещу тях.

________________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 74-77. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bsm

„Тракийската църква“ в България*

Свещеник Стоян Чиликов
Свещеник Стоян Чиликов

Прочетете още „„Тракийската църква“ в България*“