Иван Г. Панчовски

Великият мъдрец Гьоте казал преди сто години: „Човечеството винаги се движи напред, но човекът остава все един и същ“. Днес човечеството дей­ствително е много напреднало в областта на науката, техниката, изкуството и об­ществения живот. То коренно се разли­чава от времето, когато на земята се яви небесният Учител Иисус Христос да възвести на света Своето неземно учение, което беше запечатано в страниците на безсмъртното Евангелие. Ала човекът си е останал същият. Той и днес, както и във времето на Иисус Христос, се чув­ства в безпътица. И днес хората са скитници и несретници в живота. Те бродят по необятната духовна пустиня, мамят се от миражи на оазиси, тичат след лъжливи духовни ценности, но все чувстват известна пустота и незадоволеност в своя живот. Съвременните мо­дерни хора хранят душите си с най-префинени духовни удоволствия, почерпени от четене на високохудожествени творби, и все чувстват страшен духовен глад. Пият упоение от най-тънки наслади, кои­то им доставя съвременната най-модерна техника с киното и театъра и, при все това, чувстват неудържим и непонятен копнеж по нещо друго, което надхвърля границите на рационалното разумяване.

Модерните хора тичат всекидневно по разни учители на живота и търсят да намерят истински учител, който да им каже, какво трябва да правят, как следва да живеят, за да осъществят своето предназначение в живота като човеци. В това стремглаво търсене на път в живота, на идеали на съществуването си хората рядко се обръщат към единствения Учител на живота – Иисус Христос, и рядко си спомнят за единствената книга на живота – Евангелието. Те дори забравят за тяхното съществуване. Ако ли пък си спом­нят за тях, те гледат на Иисус Христос като на древен мъдрец, чиито слова са твърде стари и чужди на новото, модерно време. Едни смятат Евангелието за стара, извехтяла книга, която е ценна само за музеите, но няма никакво отношение и допир към модерния живот. Те дори не си правят труд да я прочетат. Други пък слепешката я четат или слушат, понеже са привикнали към нейните слова. Но тези слова само се плъзгат по повърхността на слуха им, без да се допрат до струните на сърцето. Заради това тези хора никога не са разбрали дълбочината на евангелската вест, никога не са вку­сили от нейната неизказна духовна радост.

Не малцина гледат на Евангелието като на богослужебна книга, която се чете в църквата, както всички останали бого­служебни книги. Свещеникът или певците четат и пеят на някакъв неразбран или полуразбран език, а слушателите в повечето случаи не разбират, какво се чете и какво се пее. Четат някаква вехта рели­гиозна книга, каквато е Коранът за мохамеданите, Ведите за индийците или Талмудът за евреите. Евангелието се чете по стара традиция и по съдържание не пред­ставлява никакъв интерес, още по-малко някаква ценност. Така мислят не само някои „външни“, индиферентни към рели­гията и безбожници, но и някои християни, които ходят редовно в църква, слушат да се чете Евангелието, но не го различават от останалите богослужебни книги и не се вдълбочават в съдържанието му. Разбира се, такива християни са малко.

Това схващане за Евангелието е съвсем погрешно. Евангелието е книга за живота, книга, която не познава ни­какви граници на влияние, книга, коя­то обгръща в себе си всички и всичко. Евангелието не трябва да се среща само в църквите и музеите, както мислят мо­дерните хора, за които е дума тук, а трябва да се намира във всеки дом и да бъде ръководство за този дом. То тряб­ва да се чете от всички и всякога. Човек винаги ще намери в него поука, дори не само поука, но чрез него той ще бъде щастлив, блажен, ще има мир в душа­та си.

Други, които искат да минат за се­риозни и сведущи хора, които считат себе си за хора на изкуството и науката, са прочели Евангелието, но са го чели като всяка друга литературна творба, чели са го със своя езически, плътски ум, без да се вгледат в него с духовните си очи, и заради това като преценка произнасят: „Вълшебна галилейска идилия, копнеж на романтични хора към втори рай, божествено прекрасна мечта на земни, смърт­ни хора за небето и за божествен, безсмъртен живот. Обаче, това е само мечта, само блян, който няма никакво отноше­ние към действителния живот“.

Характеристиката на модерния човек е твърде сложна и трудна работа и не може да бъде направена в една кратка статия. Аз искам да се спра на една особена черта в характера на модерния човек и то във връзка с неговото отно­шение към Евангелието. Тази черта като че ли е присъща на повечето модерни хора, като че ли изразява основната ду­ховна настроеност на съвременния свят. Модерният човек е крайно материалистичен и практичен, както във филосо­фията си, така и в живота си, както в теорията, така и в практиката. Днес са малцина хората, които се интересуват от истината, от обективната и абсолютната истина. На това се дължи и този така силен упадък на мисълта. Едва ли е съ­ществувало друго време, в което човеци­те така да са се отстранявали от разрешаване на теоретически въпроси, като в наше време. Днес хората бягат от всичко се­риозно, дълбоко, което изисква напрягане на мисълта им. Те търсят само лекото, повърхностното, това, което се плъзга по повърхността на съзнанието. Днес човекът е изгубил въобще вяра в съще­ствуването на някаква обективна, абсо­лютна истина. Истината за модерния човек има само относителен, временен и прак­тически характер. Истинно е само това, което има полезни, практически последи­ци. Мисълта съвсем е загубила своята суверенност, своята автономност. Тя не се мотивира, както преди, от логическите закони, а от желанията и интересите. Нейната убедителност извира из полезността ѝ, и истинността ѝ се мери с практичността ѝ. Поради това и единстве­ното философско движение на новото вре­ме, което има повече привърженици, е прагматизмът, философията на делото. Разбира се, в него има нещо дълбоко и ценно, но то е достояние само на голямо малцинство хора. Все пак прагматизмът говори за основната настроеност на мо­дерния човек, тоест за неговия практичен дух. Във философията на делото се дава предимство на живота, на преживяното пред мъртвите формули. В това има нещо ценно. Така се прегражда пътя на сухите и безкрайни философски спекула­ции, които нямат нищо общо с живота и действителността. В широката маса на така наречените модерни хора този прагматичен дух не придава значимост на истинното, а само на изгодното, полезното, разбира се, пре­ценено от гледище на егоистичната личност. Поради тази практичност днешният човек няма никакво търпение към сложната диалектика. Днес хората на фи­лософията най-често биват осмивани като безплодни метафизици, като хора на схоластиката, на средновековието, като хора, които не са в унисон с духа на вре­мето. Днешният човек няма усет към доказателства и не ги търси. Той се под­дава само на това, което увлича неговите ниски страсти.

Предвид на тази характерна черта в духовния лик на модерния човек, последният няма никакъв усет към ре­лигията и нейната ценност. Той не може да се вдъхновява от възвишения идеализъм на Евангелието. Христовите слова за любов към всички хора, дори към враговете, изглеждат съвсем фантастични, които нямат и не могат да имат никакво приложение към действителния живот. Този вид модерни хора почти не могат да разберат евангелските слова за взимане на кръста и за отричане от земните удоволствия и наслади заради при­печелване на небесни, духовни ценности. Ако някой им заговори за тях или ако видят някой пустинник, който е тръгнал по пътя на тяхното осъществяване, веднага на лицето им се явява израз на съжаление към тези хора, които са тол­кова неразумни и жалки, че погубват живота си и се лишават от неговите блага заради някакви фиктивни ценности.

Към тях принадлежи преди всичко една част от нашето висше общество, чиито членове са материално осигурени и не са задължени, нито принудени да работят. Те изцяло са се отдали да търсят само удоволствия, да си създават „външни“ радости, за да прекарат по-ве­село и безгрижно живота. Всяка грижа и труд за благото на другите, според тях, е лудост на фантазьори и мечтатели, кои­то не умеят да ценят спокойствието си и да се радват на живота. Те най-често мълвят: „Животът е красив и приятен. Той трябва да бъде изживян. Защо ни трябва да бъдем сериозни и да се за­нимаваме с разрешаване на въпроси за целите и задачите на живота? Единстве­ната ни цел е: да бъдем здрави и да имаме средства, за да се радваме на кра­сотата на живота“. Разбира се, евангел­ските слова на такива хора никога не ще се харесат. Те зоват човека да се осво­боди от егоизма на животинската при­рода, да надживее страстите и влеченията ѝ и да въплъти в себе си образа на ду­ховния човек, който живее с идеалите за правда и любов към другите.

Друга характерност на модерния чо­век е неговото безрезервно упование в мощта на науката, на положителната, точ­ната наука. Модерният човек само в нея вярва, само на нея се надява. Еван­гелието, понеже не носи в себе си научен дух, не заслужава неговото внимание и доверие. Но необходимо ли е да доказва­ме, че само науката не е достатъчна за един пълен, цялостен и осмислен чо­вешки живот? Науката никак не се ин­тересува от самия човек и от неговото благополучие. Тя еднакво изнамира сред­ства, както за подобрението на живота, така и за неговото унищожаване. Дори в последната област е по-продуктивна. Днес хората много знаят, но станали ли са по-добри и по-щастливи? Имало ли е в друго време повече училища, повече ин­ститути за научни изследвания от днес? И в същото време бил ли е някога броят на престъпниците толкова голям, колкото днес? Днешният век разполага с най-големи научни постиже­ния. Но бил ли е някога изправен светът пред толкова страшни призраци, които го заплашват всеки миг с гибел?

Не. Не е достатъчна само науката за един истински човешки живот. Тя, без евангелската любов към човека, ще стане по-скоро проклятие за човечеството, отколкото благословение, по-скоро ще руши и то в космически мащаб, отколкото да твори.

*

Има и други най-разнообразни отно­шения на модерния човек към Еванге­лието, но те все не са такива, каквито би следвало да бъдат. Защо е всичко това? Защо днешното човечество не може да разбере Евангелието? Защо модерният живот по същина се отличава от еван­гелските принципи? Ние толкова сме отда­лечени по сърце от Евангелието, че дори не можем да разберем неговото съдър­жание. Може ли порочният човек да разбере сърдечните вълнения на добродетелния? Може ли земният, плътският чо­век със своя материалистичен ум да схване и да се вживее в радостите на духовния живот? Не. Също така и днешният, модерният човек, човекът на теоретическия и практическия материализъм, човекът, който се валя в тинята на тукашния живот, който е потънал в блатото на плътските страсти и пороци, може ли да се издигне към светлите пре­дели на лазурното небе, в чиито висини се носи божественото учение на Еванге­лието? Може ли робът на тялото да разбере живота в свободата и доброто, който вещае Евангелието?

Думата Евангелие означава блага, радостна вест за спасението на човеш­ката душа чрез подвига на Иисус Хри­стос. Но как може да разбере тогава Еван­гелието този, който отрича изобщо съще­ствуването на човешката душа и смята човешкия живот само за сбор от хи­мически елементи, които са подчинени на господстващите с механическа необходимост физически закони?

Евангелието е вест още за живота и делата на Иисус Христос. Един живот може да бъде разбран чрез любов към него. За да схванеш делото на една личност, ти предварително трябва да я обикнеш, да живееш с нея, да се слееш с нея в едно. За да можеш да разбереш евангелската вест за Спасителя Иисус Христос, ти трябва да можеш да кажеш за себе си: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“[1].Тъй могъл да каже апостол Павел и затова разбрал Христа и отдал целия си жи­вот в безпримерна служба на Христа. А как ще може да познае, да разбере модерният човек, когато той най-често, преди да Го е познал, е изпълнен с омраза към Христа, когато неговата уста изрича най-гадни ругатни за Христа и ко­гато той открито обявява себе си с гордост за богоненавистник и за богоборец?

За да видим Христа, ние трябва да Го чуем, както Го чул Паскал:„В Моята смъртна мъка Аз мислех за тебе, Моята кръв Аз пролях за тебе“[2]. Паскал чул тези слова от устата на Христа и затова заживял с Христовия образ в душата си, винаги Го носил със себе си и бил щастлив с Него и утешаван в скърбите и неволите, на живота. Но как модерният човек ще види Христа и ще чуе тези слова от устата Му и как ще носи образа Му в сърцето си, когато той най-често бяга от Христа, бяга от тези, които възвестяват Неговото слово, и гони от дома си всички Негови образи? Образът на Христа днес рядко краси домовете. Някога, преди години, във всеки дом имаше от­делна стаичка, която служеше за домашна черквица. Там на преден план стоеше иконостас с малко кандилце. Срещу празнични и неделни дни кандилцето бле­щука със своята мистична и милваща ду­шата светлина. Майката довежда децата пред иконостаса, дето стои образът на Иисус Христос, прекръстват се смирено, прочитат си молитвата, и така си отиват с мир и радост в душата. И днес в много домове има такива стаички-домашни черквици. И днес много майки палят всяка вечер или срещу празнични и не­делни дни кандилцето пред иконостаса и се молят със своите деца. Но такива домове и майки са малко. Повечето днес се срамуват да имат в дома си икона и кан­дилце, отстраняват лика на Христа – иначе ще бъдат счетени за назадничави, за немодерни хора, за консерватори, за обхва­нати от глупави предразсъдъци. А какво ще видите по стените в домовете на по­вечето така наречени модерни човеци? И те не са без художествени образи. Те, обаче, са украсени с творби, в които се изкарват на показ образи и сцени, имащи за цел да дразнят и възбуждат ниските страсти и инстинкти, да задоволяват нисшата, плътската природа на човека, а не да хранят духовната природа и да я водят към небесните висини на добродетелния живот. Често пъти по сте­ните на модерните домове ще срещнете сцени от бунтове и войни, сцени на про­ляна човешка кръв. И не ще бъде чудно, че в душите на такива хора няма мир, а бушуват нестихващи бури на непрестанна борба. Техният поглед жадува за кръв, за човешка кръв, за мъст и убийства, и затова между народите няма мир, а има война. Днес благият лик на Христа с Неговата неизказна усмивка не краси до­мовете на модерните хора, заради това и техните души са вечно неспокойни, мрак на непрогледна нощ цари в тях и няма изгледи да настъпи светло утро.

Модерните хора в миналите десети­летия изгониха лика на Христа и от на­шите средни училища. Допреди година-две не се срещаше класна стая с икона. Всичко това би звучало така старомодно – икона в гимназия?! Нашият модернизъм отиде дотам, че от болшинството се смята, че религия и наука са несъвмести­ми неща, че там, дето блести светлината на науката, не може да бъде търпян „мракът“ на религията, че в храма на науката не могат да се издигат олтари на религията. Заради това и вероучението беше съкратено от програмите на сред­ните училища. За Бога не се говореше в гимназиите. Затова пък и толкова прогре­сирахме във възпитанието на младежта. Днешната младеж, синовете и дъщерите на модерните бащи и майки са в без­пътица. Те не намират смисъл в жи­вота, не знаят по кой път да вървят. Пък и как ще знаят, когато в учили­щето никой не им го сочи. Не намират смисъл в живота, пък и как ще го намират, когато религията, която осмисля живота, бе прогонена от средните учи­лища като остаряла вещ от миналите векове? Заради това ние днес все по-често и по-често чуваме, че младежи, току-що встъпили в пътя на живота, свидни рожби на майки и бащи, още не изживе­ли радост от своите чада, свидни момци и девици, които като нацъфнали пъпки още не са озарени от лъчите на живота, слагат край на съществуването си, пръсват черепите си, хвърлят се под вла­кове, отравят се и прочее. Действително ре­лигиозното възпитание ни се виждаше ста­ромодно, средновековно, а последиците от безрелигиозното възпитание – самоубий­ствата – са модерно нещо. Сигурно, за­това някои вестници с най-големи подроб­ности ги описват, възвеличават „героич­ните“ натури, които са посегнали на жи­вота си, и с това насърчават младеж­та към самоубийства.

Модернизмът в училищата, който се зароди в ново време, иска да им при­даде светски, мирски характер, да ги освободи от влияние на религията и цър­квата. Последните сковавали духа на мла­дежите, отвличали ги от живота и ги ли­шавали от творческа енергия. Колко стран­но и колко фалшиво звучи това? – Еван­гелието не сковава духа на младежите, а им дава крила, за да литнат към не­бесните висини. Евангелието не отвлича младежите от живота, а им дава вяра в него и импулси за непрекъсната твор­ческа работа. Евангелието не прави младе­жите мекушави и слаби в живота, а ги прави способни за най-мощна борба и то за тържеството на доброто и правдата. Вярата в Бога закалява мъжеството на човека, укрепява куража му, дава му не­вероятна смелост и го прави годен за най-велика борба. С вярата в Бога човек излиза сам против цял свят, защото какво е светът в сравнение с Бога! С право може да се каже, че нищо велико в света не е извършено без тази увереност[3]. Като приближим към тази дълбока вяра и силата на знанието, човекът ще стане годен за велики дела.

*

Като говорим тук за отношението на модерния човек към Евангелието, не може да не споменем и за една друга група съвременни хора, чието отношение към Евангелието прави известно изключе­ние. Напоследък мнозина започват да се отнасят с по-голяма задълбоченост към въпросите на религията. Днес мнозина учени хора, хора на изкуството, на лите­ратурата, отделят от своето скъпо време, за да се запознаят непосредствено с Еван­гелието. И те биват поразени, когато се зачетат в него. Те никога не са пред­полагали, че Евангелието съдържа такава сила, която така властно пленява душата и я омайва със своята неземна реч.

Ето как се отнася към Евангелието известният съвременен руски писател Дмитрий Сергеевич Мережковски. Той пише: „Малка книжка, с черна кожена подвързия. Аз я имам вече 30 години. Чета я всеки ден и ще я чета, докато ми виждат очите, при всички светлини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи. Ще я чета, когато съм щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. И струва ми се, че всяко­га чета нещо ново, неизвестно, и никога няма да го прочета, няма да го узная до край“[4].

Така изповядва своето отношение към Евангелието един съвременен човeк, който с пълно право може да бъде наречен модерен в положителния смисъл на думата. Той е съвременен свет­ски писател, който е проникнал до са­мата дълбочина на европейската кул­тура.

След Мережковски аз искам да спо­мена още за един модерен човек, за един, действително, истински модерен човек, който съчетава в себе си всички качества на изтънчения и с префинен вкус съвременен човек.

Той е италианският писател Джовани Папини. Той пребродва всички пътища, лута се по всички мегдани и кръ­стопътища, за да стигне в края на краи­щата при полите на евангелската планина. Той живее с копнежите и тревогите, с амбициите и несполуките на новата, колкото неспокойна, толкова и нестабилна епоха, и този човек се връща към Хри­ста. Но не от умора, защото отсега за него започва по-мъчителен живот, с повече задължения и изисквания, нито от страх на старостта, защото млад се от­връща от пътя на гибелта, а само от любов към истината, колкото тя непри­ятна да е, от съзнание, че Христос е оклеветен, охулен и, най-страшното, че Той е забравен от модерното човечество. Този човек пише: „Евангелието не е старина, която да е използвана вече в нейните хубави страни от несъвърше­ната и удивителна модерна съвест, а напротив, за мнозина то е толкова ново, че още не е започнало. Днес светът иска повече мир под ярема на Христа… Големият опит е в своя край. Човече­ството, отдалечавайки се от Евангелието, среща само отчаяние и смърт” [5].

Тук мога да говоря за още много истинско модерни хора, за великани на духа, за гении в областта на науката и изкуството, за майстори в прозата и пое­зията – както български, така и евро­пейски и световни, които се отнасят към Евангелието като към най-голяма светиня, като към небесен дар и които уреждат живота си съобразно с там прока­раните начала. Но това са хора, чийто ум не се плъзга само по повърхността на съвременната култура. Те не живеят само с външните придобивки на модер­ната цивилизация, а са дълбоко проникнати от основния дух на модерната култура.

Истинско модерните хора, тези, които действително са обхванали съвременната кул­тура, които са проникнали в нейната дълбочина, а не се кичат само с нейните външни придобивки, са същевременно и дълбоко религиозни и винаги се отнасят с почит и уважение към Евангелието. Те съзнават, което още навремето си философът Фихте беше казал: „Всич­ки ние със своята цивилизация, наука и фи­лософия стоим на християнска почва.“ Те съзнават заедно с най-дълбокомисления философ Кант, че „ако Евангелието не би ни научило на всеобщите нравствени закони в цялата им чистота, то разумът и досега не би ги постигнал в такова съвършенство.“

Така че, колкото човек е по-културен, колкото повече е вникнал в недрата на модерната култура, той толкова повече е религиозен и цени Евангелието като книга на живота, която никога не ще изгуби своето значение. Тя не е книга, както всички други книги. Мястото на ней­ния произход не е указало влияние върху нейния дух, нито епохата, в която тя се е появила, е оставила върху нея своя отпечатък. Евангелието е книга, която надхвърля времето и пространството и еднакво важи за всички епохи и за всички хора. Колкото повече четем Евангелието, ние се убеждаваме, че то не е предназна­чено за евреина или за римлянина, за примитивния или за модерния човек, а е предназначено за самия човек, в каквото външно положение и да се намира той. То има като обект за въздействие този човек, който в своята духовна ос­нова винаги остава неизменен, независимо от това дали пада или се въздига, дали е слаб духом или силен, дали е прост рибар от Генисаретското езеро или е модерен европеец. Но в това именно се състои величието на Евангелието пред всички други книги, че то, познавайки пре­възходно всички тези контрасти, умее да се издига над тях[6]. Неговият корен е в дълбочината на вселената, а върхът му се издига в тайнственото лазурно не­бе. Затова то никога не е изгубвало своето значение, никога не е било книга, която се занимава с второстепенното, несъще­ственото в живота. Евангелието винаги е обгръщало в себе си най-важното, най-същественото, това, което единствено е потребно[7] на всеки човек през всяко време. То никога не е било мъртво, а винаги живо. Евангелието съдържа в се­бе си божествена мъдрост, която го прави винаги настояще и никога минало, винаги ново и никога остаряло, винаги модерно и никога отживяло времето си.

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 7, с.  193-199. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Галатяни 2:20.

[2]. Pascal, Pansèes, 552.

[3]. Вж.  Фридрих Паулсен, Система на етиката, т. I, стр. 311, С., 1912.

[4]. Дмитрий Сергеевич Мережковский, Iисусъ Неизвестный,  т. I, стр. 8-9, Белград.

[5]. Д-р Папини, Животът на Христа, стр. 17 и 301.

[6]. Адольф Гарнакъ, Сущность христiанства, стр. 17, М., 1907.

[7]. Лука 10:42.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски и неговата книга Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието, С., 1944. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aHY