Костадин Нушев

Abstract

В православната традиция на Църквата въпросите на междурелигиозния диалог се разглеждат в чисто богословска светлина, но също и в перспективите на етическо и религиозно-философско направление. В този смисъл християнската „теология на диалога“ говори за „диалог на истината“ и „диалог на любовта“. Тези две форми на двустранен диалог са приложими както в рамките на междухристиянския (междуконфесионален) диалог, така и в диалога на християните с представители на други основни световни религии.

***

В православната традиция на Църквата въпросите за междурелигиозния диалог се разглеждат както в една чисто богословска или доктринално-догматическа светлина, така и в перспективите на една ети­ческа и религиозно-философска насока. В този смисъл в християнската „теология на диалога“ през XX-ти век, която се заражда след Първата све­товна война и се задълбочава и разширява след Втория Ватикански съ­бор на Католическата църква, се говори за „диалог на истината“ и за „диалог на любовта“. Тези две форми на двустранен диалог, заедно със съответстващите им цели и средства, са приложими както в рамките на междухристиянския (интерконфесионален) диалог, така и в диалога на християните с представителите на другите големи световни религии (Hindu-Christian Simposium II 2000: 110-135).

В своята църковна и пастирска практика Българската православна църква (БПЦ) спазва определени позиции и прилага традиционно ус­тановени форми за диалог и поддържане на толерантни и добросъседс­ки отношения между представителите на различните християнски об­щности и между християни, юдеи и мюсюлмани, които имат своето основание както в духовната традиция на Православието, така и в бъл­гарската култура на толерантност и откритост към другия.

История и традиции на междухристиянски и
междурелигиозен диалог

Една от основните идеи в православното богословие по отно­шение на произхода и характера на религията като духовна сфера на човешката дейност е свързана с разбирането за всеобщност на вярата в Бога и на религията като общочовешки феномен и културна тради­ция (Καριωτογλου 1996: 18-31). Естествената религиозност на чове­ка като Божие творение, който някои православни богослови като Александър Шмеман определят като Homo Adorans, е изходна пред­поставка за наличието на общи антропологични предпоставки на ре­лигията (Шмеман 2003).

На второ място, това е един религиозно-нравствен императив за тър­сене на съгласие в истината и многообразието, като изява на древните коре­ни на общото религиозно предание на човечеството, което се отразява по един или друг начин в религиозните традиции на народите. Тези две пред­поставки са основа за търсенето на единство, мир, диалог и разбирателство между представителите на различните религиозни традиции и представите­лите на всички народи (Hindu-Christian Simposium II 2000: 70-93).

Това е идеята за универсализма, която идва от Библейското отк­ровение и може да се види както в Стария Завет, така и в Новия Завет. Общото предание се открива в Завета на Бога с Адам, Ной, Авраам, Моисей и пророците и се разкрива в пълнота в Личността на Иисус Христос, Който като Син Божи потвърждава и изпълва Откровението чрез истината за Божията любов и съвършената форма на религията като любов към Бога и ближните (Панчовски 1958: 30-55).

Според тази християнска идея за универсализма, Бог е Творец и Промислител на целия човешки род, който в своето етническо и кул­турно разнообразие се намира под свръхестествената грижа и върхов­но ръководство на Единия истински Бог (Деяния на светите апостоли 17:22-30). В Своето Всемогъщество и Всеблагост Бог се проявява като премъдър, справед­лив и човеколюбив небесен Отец и Промислител, като Справедлив Съдия и Изкупител на човешкия род от властта на греха и злото (Новоселов 2003: 9-35).

Истинската религия е свързана с вярата в Единия Бог и се основава върху нея, но в своето съвършено изражение тя е преди всичко изпълне­ние на Неговата воля и Неговия закон. Истинската религия за Правосла­вието не е само правоверие – не е само догматико-доктринална или конфесинална форма на вярата и религиозността, а преди всичко практическо приложение на истината и правдата в живота и осъществяване на съвър­шената форма на богопочитание и религиозно благочестие, които се обх­ващат в закона за любовта към Бога и ближните (Пенов 1958: 320-351).

Истинската религия е израз на вярата в Бога, която се разкрива в различни изразни форми на богопочитание, притежаващи както вът­решна, така и външна форма. Вътрешните съкровени духовни измере­ния на религията като благоговение пред святото, преклонение пред Всесъвършения Бог и различни форми на богопочитание са нещо, кое­то може да бъде разглеждано като обща духовна и ценностна основа, около която може да се води междурелигиозен диалог, защото външ­ните форми на религиозно богопочитание се характеризират с много­образие и различие на свещената традиция (Karashek 2006: 271-279).

В този междурелигиозен диалог представителите на различните религиозни учения и традиции се обединяват около свещените истини за Бога и уважението към човека, който носи в своя образ духовната красота и отблясък на Божия образ (Битие 1:26-28). Това са предимно вътрешните духовни основания и измерения на религията, които тряб­ва да се разкриват от всеки вярващ чрез добри дела, чрез действия и създаване на религиозни практики и културни традиции, формиращи определена нравственост, мироглед и духовна култура на диалог и откритост (Шиваров 1992: 5-10).

От християнска гледна точка външните прояви на религията се разкриват освен в богослужението, също така и в нравственото отно­шение към ближните. Всички хора, независимо от тяхната религия, култура, етнически и социален произход, са наши ближни и спрямо тях ние сме длъжни да проявяваме еднакво уважение и справедливост, които произтичат от основната заповед на Иисус Христос да обичаме своите ближни – познати и непознати, единоверци и друговерци, близ­ки или далечни. Тази религиозна по своята мотивация християнска любов е конкретна, а не абстрактна проява и е обърната към конкрет­ния човек, който сме длъжни да възприемаме като ближен, а не към някакъв абстрактен образ на човека или към някаква абстрактна идея за хуманност и хуманизъм (Арсеньев 1966: 178-182).

Като цяло в съвременните официални становища на различни предс­тавители на Православната църква по въпросите на междухристиянския и междуцърковния диалог преобладава стремеж да се изведе на преден план автентичната християнска духовност и евангелска нравственост, основани върху любовта към Бога и любовта към ближните и да се изграждат в религиозната култура и практика принципите на съвместния диалог и сът­рудничество като практически израз на християнската любов.

Чрез някои официални църковни становища и чрез богословски и религиозно-философски рефлексии на православни богослови и фило­софи, които се занимават с проблемите на религията, очертаните богос­ловски и религиозно-философски принципи се разкриват в практиката и се осъществяват на дело. Този подход е видим най-вече чрез конкретни действия и позиции, заявени и отстоявани на практика, особено в критични ситуации, които създават от своя страна определена християнска традиция за междурелигиозен диалог и сътрудничество. Когато е налице определена практика в религиозната общност, която се възприема като релевантна на духовното измерение на вярата и учението на Църквата, тя става фактор за възпитаване на съвестта на вярващите и отстояване на определени духовни критерии за отношението към представителите на други религиозни и вероизповедни общности.

Българската православна църква в своята вековна история, в съгласие със своето християнско учение, духовна традиция и досегашна практика на християнско бра­толюбие, човечност, гостоприемство, хуманност и толерантност, отхвърля различните форми на нетърпимост, фанатизъм и нетолерант­ност. Това се отнася както за расистките теории и антисемитизма, които се основават върху расова омраза към представителите на еврейската общност, така и върху нетолерантното отношение към другите вярващи. Християнството и Православието категорично отричат съвместимостта на тези негативни убеждения и екстремистки идеологии, ос­новани върху расова и религиозна омраза, с догматическите истини и нравствени постулати на християнството.

Известно е от историята, че през 1943 година, по време на Втората све­товна война, Българската православна църква участва активно в гражданските акции срещу офици­алната дискриминационна политика за депортиране на българските ев­реи в нацистките лагери на смъртта. През последните години тези исто­рически събития се осмислят все по-дълбоко и се разбират все по-ясно в контекста на християнските ценности за братолюбие, солидарност и ми­лосърдие, които инспирират гражданската активност на православните християни. Достойната позиция на българските архиереи и редови вяр­ващи, да се опълчат срещу силните на деня в името на спасяването на живота на своите ближни, се разкрива като една недвусмислена проява на човеколюбие и милосърдие към друговерците и като саможертвено служение в защита на свободата и човешкото достойнство.

Прочетете още „Българската православна църква и предизвикателствата на междухристиянския и междурелигиозния диалог*“ →

Катя Маринова

Abstract

Прави се анализ на състоянието на религиозните вярвания в Япония, като се представят и статистически данни.

***

В Япония научно-техническият прогрес, добре развитата иконо­мика и съвременният начин на живот се съчетават успешно с религиоз­ните традиции, спазвани от по-голямата част от населението, като съ­ществуват голям брой религиозни институции, влияещи на обществения живот. Въпреки че процесът на секуларизация напредва бързо, той все пак не успява да настигне бързото развитие на техниката. Свръхмодер­ното съществува редом с митологичното и суеверията. Деца с перфектна компютърна грамотност, деца на техниката, продължават да вярват в духове и да се страхуват от тенгу. Бащите им, работещи в мощни фи­нансови корпорации, рисуват око на своя дарума, когато искат да напреднат в службата. Майките им купуват талисмани от храмовете, за да им върви в училище. Остава въпросът, на какво се дължи това – на суеверията или на религията. И ако се дължи на религията, по какъв начин тя влияе на светогледа и действията на японците.

Съществува истинско многообразие от течения и школи. Това са преди всичко: шинтоизъм (японската национална религия); традицион­ните будистки школи, сформирани през Средновековието; конфуциан­ството, станало по-известно като неоконфуцианство, по времето на саму­раите; християнството, навлязло през средата на XVI-ти век; и така наречените „нови” религии или нови обществено-религиозни движения. Извън органи­зираните религиозни групи остават голям брой народни вярвания и свър­заните с тях суеверия и предразсъдъци, които са се сформирали от пре­плитането на местните култове с будизма, конфуцианството и даоизма. Трябва да се има предвид, че нито един от тези елементи, участвал в тяхното формиране, не се е запазил в чист вид. Конфуцианството и даоизмът дори не съществуват понастоящем като отделни религиозни тра­диции. И все пак проучванията са противоречиви по въпроса религиозни ли са японците или не.

В списъка на 50-те най-атеистични страни в света за 2005 година, със­тавен след проучване на Питцър Колидж (Клермонт, щата Калифорния), Япония се нарежда на пето място с минимум 64% и максимум 65% от нейното население. Докато проучване на „Йомиури шимбун”, извършено на 17 и 18 май 2008 година, вдига този процент на 72. Според същото проучване едва 26% от анкетираните заявяват, че изповядват някаква религия. Щом обаче въпросът опре до религиозно чувство, което не е свързано с опреде­лена религия, нещата стават по-различни. На въпроса дали японците имат слабо религиозно чувство, 45% казват да, докато 49% са на против­ното мнение. Хората, които почитат предците си, достигат цели 94%, а тези които чувстват, че има някаква по-висша природна сила са 56%. 30% от анкетираните вярват, че след смъртта душата на човек се прераж­да, а 24% – че отива в друг свят. Едва 18% са тези, според които тя изчезва.

Според анкета, проведена от Първа обща животозастрахователна компания през юни 2006 година, засягаща религиозното поведение и съзнание сред мъжете и жените от 40 до 74 години, 44.2% от анкетираните 1000 души от цялата страна не принадлежат към никоя религия или определена школа. Но дори и 59.4% от „атеистите” извършват ритуали за упокой на мъртвите, които не зависят от религията. Тези ритуали са: посещение на гроба на починалите поне 1-2 пъти годишно (78.7%), поставяне на цветя в домашните будистки и шинтоистки олтари (70.5%). Като про­центно съотношение будистки олтари притежават 50% от анкетираните, а шинтоистки – 34.3%. От религиозните празници се почитат най-много първото посещение на храм след нова година – хацумоде (76.4%) и праз­никът за почитане на мъртвите – обон (74%). Повече от половината анкетирани притежават амулети или в последните 1-2 години са ходили да се молят за лична безопасност, да им върви в търговията или за благо­получно полагане на изпити. Дори да не са „вярващи” цели 80.4% смятат, че са щастливи. От друга страна 71.3% смятат, че ако се отнасяш с пре­небрежение към шинтоистките богове или Буда, ще бъдеш наказан. А 64.8% смятат, че религията е тази, която те подкрепя непосредствено преди смъртта.

Въпреки разликата в цифрите, тенденцията е ясна: японците не принадлежат към някаква определена религиозна школа. Техните вярвания не са строго ограничени и не се поддават на строга диферен­циация. Ако трябва да ги вместим в някаква рамка, то средностатисти­ческия японец е едновременно шинтоист, будист, даоист и конфуцианец, дори и да е християнин. Затова цифрите на така наречените „атеисти” са толкова големи. Това важи и за другите страни от региона, където преобладават политеистичните религии.

Японците са вярващи дотолкова, доколкото се има предвид тях­ното религиозно светоусещане, което по никакъв начин не е свързано само с една религия. Тоест без да се причисляват към определена религия, те не само, че не я отричат, а дори признават нейното важно място в духовния живот на човека. На какво се дължи това противоречие?

Може би корените се крият в традиционния японски светоглед, чието начало е поставено от шинтоизма в онези далечни времена, когато природата, в цялата си строгост и великолепие, е била обожествявана. Древните японци почитали множество богове – ками, към които се обръщали за подкрепа и защита. Всяко божество било свързано с различни сфери от човешкия живот, с природни явления, с поддържане на едни или други сфери на обществения живот и космически процеси. Поради тази причина нито едно от тези божества не се ползвало с абсо­лютно предпочитание. За шинтоизма е характерно това, че не съществува граница между света на боговете и хората. Всеки род произхожда от някакво ками. Всяко селище има свое ками, което го защитава и което всички почитат. Смята се, че при определени обстоятелства, всеки би могъл да се превърне в ками след смъртта си. Императорът се разглежда като жив бог, той е потомък на Богинята на слънцето – Аматерасу. Шинтоистките ритуали имат две функции – да привличат ками, които носят благополучие и да отблъскват тези, които носят нещастие. Тези ритуали се извършват преди всичко на ежегодните празници, свързани със земеделския цикъл.

Вярата в това изобилие от божества е благодатна почва, в която разцъфтява махаянистичния будизъм, който навлиза през VI-ти век в Япония. Богатият пантеон от буди и бодхисатви се обединява с японските шинтоистки божества, създавайки една нова, и същевременно добре позната, система от вярвания, която обединява практичността на шинтоизма с философското възприятие при будизма. Едно от нещата, спомогнали за това плавно преливане между махаянистичния будизъм и шинтоизма, е близостта на човека, боговете и природата. Като под богове се разбират, както ками, така и будите и бодхисатвите. При християнската теология на най-горното стъпало в иерархията е Бог, на второ човека и на трето, като най-нисше – природата. В японската религия тези три начала са малко или много равноправни. Човекът, боговете и природата образуват триъгълник от хармонични връзки и отношения.

Първите будистки секти се екзотерични. Те наблягат на мистич­ното, отворени са само за определен кръг от хора. Както шинтоизмът, така и будизмът са политеистични религии. Това е и една от другите причини за лесното навлизане на будизма в Япония. Мистицизмът е особена форма на светоусещане, която се основава на усещането за пълна идентичност на духовното начало на човека, като субект на култова дей­ност, със силите, обуславящи съществуването на целия свят, със свръхес­тествената реалност. Ако митологичното съзнание е форма на груповото култово съзнание, то мистицизмът е форма на индивидуалното. Иден­тичният състав на религиозните дейци е свързан с двата типа религиозно съзнание – митичното и митологичното. Носителите на мистицизма са будистките монаси, а на митологичното съзнание – жреците. В пери­ферията, в рамките на „народните религии” съществуват многочислени фигури, по-архаични дори от жреците, но те също са свързани с митоло­гичното съзнание. Това са различни видове шамани, магове, чародеи. Ако, казано условно, жреците са религиозната част на митологическото съзнание, то шаманите и маговете са магическата. Свръхестествените способности не се получавали автоматично нито по рождение, нито от някакво божество, а благодарение на индивидуалните усилия, положени под ръководството на наставник. Впрочем, наставникът понякога можел да дари ученика си със свръхестествени сили по своя воля.

Прочетете още „Религията в съвременна Япония*„ →

Велислав Алтънов

Трета причина като последица от тяхната дълбока убеденост в правотата им е техният прозелитизъм – елементът на експанзия, характерен за всички активни, разрастващи и разпространяващи се култури[78]. Въз основа на това вярващите от БЦ възвестявали и проповядвали своята вяра във всички възможни сфери: освен споменатия вече градски транспорт, но и в заведения за обществено хранене, образователни институции, болници и затвори[79]. Техни благовестители споделяли Евангелието понякога в научни и административни центрове[80], сред малцинства, атеисти, мюсюлмани и дори в православни храмове[81], даже и сред служители на силови министерства. Четвърто, за относителната независимост в средите на БЦ и смелостта им в практикуването, изповядването и разпространението на вярата от значение е и тяхното сравнително добро икономическо състояние като цяло. Основно със селски произход, старейшините на тинчевистите били сравнително заможни хора. Самият Стоян Тинчев до смъртта си отглеждал около двеста овце, макар и с помощта на родствениците, тъй като официално властта на Българската комунистическа партия не е позволявала сам човек да бъде собственик на такова голямо стадо по онова време. Други християни са отглеждали и угоявали домашни животни и птици; трети били градинари и земеделци, четвърти – пчелари. Продукцията им по онова време гарантирано била изкупувана от държавата. По този начин на религиозни заседания понякога възниквали любопитни препирни като „позволено ли е ‘гушенето’ на гъски в неделя[82]“.

Пета причина за възхода на БЦ е привлекателността на тяхната общност тъкмо с нейното нелегално съществуване, пуританство и аскетични практики. Това предпоставяло включване на все повече хора – възрастни и млади, в редиците им, а оттам и нарастване на членската маса, което довело до промяна на техния количествен и качествен облик. Допълнителна предпоставка е бил и личният елемент – качества, харизматичност и вдъхновение, изразени в пламенни и завладяващи проповеди; мотивиране от водачи, които привнасяли особеностите на своите характери в обществата им: Стоян Тинчев, Димитър Панков, Георги Шаранков, Павел Игнатов и много други.

През втория период от развитието на тинчевистите – вече като БЦ (1965-1990 година) – на преден план започва да изпъква фигурата на главния старейшина, като натежава значението на софийската БЦ пред всички останали в страната. Това са процеси, протекли под ръководството на пасторите Д. Божков, Б. Иванов-Игнатов и сина му Павел Игнатов.

Шеста причина за възхода на БЦ са контактите с петдесетни евангелисти от чужбина – Югославия, САЩ, Финландия. По този начин тази не толкова голяма религиозна група, без особени възможности и власт предизвикала международна намеса и натиск върху правителството на комунистите в борбата си за съществуване.

Седмо. Вследствие на техните усилия да бъдат чути и забелязани от международната общественост възниква шансът българските БЦ да се превърнат във филиал на световната, американска Church of God, която насърчава и подкрепя дейността на българските си събратя.

Осмо. Помага им времето, в което се случва всичко това – новите реалности на геополитическата обстановка 1985-1989 година – сближаването в отношенията СССР-САЩ чрез преговорите на президентите на двете страни Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, което дава отражение и в областта на религията – за него говори известният богослов Карл Барт[83]. В България това е предпоставка социалистическата власт да отслаби натиска над вярващите, а американски мисионери да зачестят с посещенията у нас за срещи, предоставяне на помощи на църквите (Библии, литература, хуманитарни пакети и прочее) и преговори с лидерите на БЦ и представители на властта.

Налагайки една нова система на отношения вътре в общността, Павел Игнатов с подкрепата на Лучия Маврудиева, която става секретар на столичната група, заедно със съпруга ѝ – художника Стефан Петров-Чико и техни помощници като Станислав Тодоров, Филип Филипов, Ганчо Куртев, Албен Хубенов и други, на които ще се спрем по-долу, образува силен екип. Водени от главния старейшина, те предприемат мисионерски пътувания из страната на нещо като „дипломатически совалки“ с цел подготовка за централизиране и регистриране на БЦ в десетилетието до 1989 година. Осъществяват срещи със старейшини от Враца, Ботевград, Плевен, Русе, Силистра, Казанлък и Пловдив и прокламират пред тях идеята за организиране на всички БЦ в единна църковна общност. Главно багодарение на Павел Игнатов от тези църкви, използвали различни имена през годините, тинчевистите възприемат и обединяващото за всички име Божия църква (БЦ), което някога било характерно за сходните църкви в Разградско[84].

Тези процеси са подпомогнати и от един друг фактор с локален произход. При социализма макар и изкуствено столицата се превръща в най-големия град на страната, в главен политически, икономически, културен и образователен център на България, което също допринася за успеха на църквите, защото по онова време множество млади хора от различни краища на страната идват в София в търсене на работа или образование. Немалко от тях попадат на сбирките на БЦ и не след дълго стават нейни членове, като се включват активно в дейността ѝ по разпространение на вярата после.

През последното десетилетие преди 1989 година поради нарастването на броя преди всичко на младите образовани членове и симпатизанти БЦ развиват и черти на младежка субкултура с религиозен привкус благодарение на формираните „младежки групи“ или „младежки събрания – богослужения“. Там младите пеят евангелски песни, обличат се по определен начин – скромно, четат определена литература и говорят на своеобразен сленг, изпълнен с религиозни изрази и понятия.

Един важен факт за включване на енергични и действени млади хора в БЦ е случайността, която свързва благовестителката, която наричат сестра Ценка Янева[85], със студенти от Висшия институт за физкултура (ВИФ). Към 1984-1985 година тя работи там като чистачка и споделя вярата си сред младите хора, които среща по коридорите. Вследствие на нейната проповедническа дейност се покайват, тоест стават евангелисти и членове на БЦ, група спортисти от Добрич – Ганчо и Маргарита Куртеви[86], Иводор Ковачев, Красимир Димитров и други, които са в приятелски връзки с други студенти спортисти – Филип и Цецка Филипови[87] от Враца, Димитър Мишев от Карнобат, Албен Хубенов от Смолян и така нататък. Те стават лидери на религиозните сбирки и канят други свои колеги на събранията. След завършване на образованието си всички тези млади хора се завръщат по родните места или са „разпределени“ на работа в градове и села според тогава действащия закон. Превърнали се вече в проповедници и благовестители на евангелското християнство конкретно на БЦ, по всички тези места вярващите основават първоначално домашни молитвени групи, които с времето се разрастват и след съответната вътрешна организация се превръщат в нови църковни общности на БЦ по села и градове. Вследствие от всичко това те разширяват своята мрежа от църкви, обхващайки все по-голяма част от страната[88]. Ако някога са били наричани „Северни братя“ заради възникването им в Северна България (Плевенско и Разградско), сега БЦ се появяват и в Североизточна България, на юг, югоизток и югозапад – във Видин, Добрич, Тутракан, Силистра, Благоевград, Кресна, Разлог, Пловдивско, Смолянско, Кърджалийско[89].

Всъщност студентите от ВИФ не са нито единствените, нито най-значимите новоповярвали в средите на БЦ. Но те са едни от най-атрактивните и най-видни „плодове“ от дейността на БЦ. В резултат от тяхната работа се създават множество групи БЦ в споменатите области. Но освен Ценка Янева също и Йовка Данкова, Лили Владимирова (Алтънова), Ани Малинова и други привличат групи жени (и далеч не единствените), чрез които обръщенци се присъединяват към БЦ. По това време женската част от вярващите е особено активна и резултатна[90] в проповядване на тинчевисткото евангелско послание по убеждение на интервюирани респонденти[91]. Причините за този, да го наречем „женски“ феномен са комплексни, но основната вероятно е налагащият се по това време в западния свят феминизъм. Очевидно той дава своите резултати и в България въпреки трудно пропускливата за западни влияния Желязна завеса. Заслугата на женския принос за разрастването на последователите ѝ по всеобщо признание е значителна[92]. Факт е и че женското присъствие сред БЦ възлиза на около 2/3 от общата верска членска маса[93].

Глобални политически промени в света

В десетилетието, предшестващо падането на Берлинската стена, се случват и значими политически промени в света. След 1985 година започва „затопляне“ в отношенията между СССР и САЩ, а в Кремъл предприемат реформи в социалистическата система, известни като политика на „гласност“ и „перестройка“. След десетилетия на „застой“ при управлението на Леонид Брежнев тези промени довеждат Студената война до нейния край. Чрез това се създават условия за промени в социалистическите страни, както в случая с ратифициране от страна на България на Международната харта за правата на човека, в която ясно са дефинирани свободата на убежденията и правата – избор и изповядване на религиозна принадлежност, чл. 2, 18, 19, 20[94]. Скоро въз основа на получените от БЦ сигнали чрез американската Church of God от най-висша дипломатическа инстанция САЩ отправят питане към посолството на НР България „защо се нарушават правата на евангелски вярващи във вашата страна[95]?“ По този начин като външен израз на политическите промени на разведряване в отношенията Изток-Запад в периода 1984-1988 година БЦ в България за първи път след 9.ІХ.1944 година са посетени официално от американски евангелски мисионери: пастор Дейвид Уокър[96], д-р Ламбер де Лонг[97], пастор Тим Корнет и други[98].

Натискът и преследванията от силовите служби по интерниране на главния старейшина на БЦ Павел Игнатов постигат обаче и един друг, неочакван и за властта, и за самите БЦ ефект. Поради категоричното несъгласие да спрат дейността си, както и поради отказа им да се влеят в други общности изход от повишеното напрежение между властта и БЦ остава борбата да бъдат признати за официално независимо изповедание и по този начин да излязат от нелегалност.Но дали регистрирането би било победа за управляващите, които така ще изведат БЦ на „светло“, за да ги поставят под контрол (както и останалите изповедания между 1944 и 1989 година), или обратно – успех за БЦ, не е ясно поне в началото на тази „битка“. В обстановка на перестройка и гласност в навечерието на 1989 година това би могло да предизвика и неочакван обрат: да се окаже възможност БЦ да разгърнат още по-мащабно дейността си, увеличавайки влиянието и нарастването си неконтролируемо и непредсказуемо

Прочетете още „Силата на „слабите“. Ъндърграунд църковни общества, непокорени от тоталитарната власт – продължение  2  и край*“ →