Георги Бакалов

Критикувани и възхвалявани, отричани и надценявани, ересите в средновековна България са между най-идеологизираните теми, често пъти обект на спекулативни интерпретации от лаици и издирвачи на сензации. Въпреки това, темата заема важно място в историята на българската духовност, защото дава отговор на съществени въпроси относно спецификите на мисленето, въжделенията и духовната нагласа на българите в една епоха, когато народ и държава са имали много по-високи стойности от днешната ни съвременност. И още нещо. Повечето изследователи на българските средновековни ереси и в частност на богомилството са убедени, че то оказва силно влияние върху обществения и културния живот на средновековна Европа и съдейства за появата на различни по време и характер реформационни течения[1].

Ересите са неизменен спътник на Вселенската църква още от първите векове на християнството. Гностици, донатисти, монтанисти, ариани, несторияни, монотелити, монофизити и още десетки други разстройват единството сред вярващите и стават повод за продължителни и ожесточени спорове[2].

Църквата разглежда ересите като отклонение от официално приетите догми, но си дава сметка, че повечето от създателите им принадлежат на собствения ѝ клир. Това означава, че ересиарсите невинаги са банални отрицатели на установения ред и догми, а реформатори, които се опитват по свой начин да интерпретират непоклатимите догми на официалната Църква[3].

Макар и да е странно, трябва да се признае, че ересите имат и положителна роля в живота на Църквата. Противопоставяйки се на еретическите „лъжеучения“, официалната Църква задълбочава познанията си в областта на вярата и усъвършенства догматичното учение, което, оставено без сериозна обструкция, би било по-малко съвършено от познатото ни днес. В този смисъл св. Иоан Дамаскин едва ли би написал „Догматичното всеоръжие“, ако нямаше като свои опоненти иконоборците. Подобни примери могат да бъдат посочени с десетки.

Както и другите източноправославни страни в епохата на Средновековието, България също нееднократно е разтърсвана от еретически учения. Най-продължително и масово разпространение получава учението на полулегендарния поп Богомил, чиито последователи придобиват широка известност не само на Балканите, но и в Западна Европа, където стават популярни под различи имена като катари, патарени, албигойци, бугри и други [4].

Най-ранното свидетелство за появата и разпространението на това учение намираме в посланието на Константинополския патриарх Теофилакт (933–956) до българския цар Петър (927–969). Написано е по молба на царя, който иска съвет от Църквата-майка как да се отнася към „новопоявилата се ерес“. Патриархът, който вече има сведения за учението на поп Богомил, определя ереста едновременно като „древна“ и „новопоявила се“. Видимото противоречие се изяснява с обяснението, че в основата на новопоявилата се ерес стои древното манихейство, примесено с павликянство, което възкръсва в условията на Х-ти век като „нова“ ерес[5].

Основната доктрина на богомилството, според патриарх Теофилакт, е дуализмът, определящ света като обиталище на Доброто и Злото. Доброто като творец на светлина, а Злото като създател на тъмнина и материя, от която е създаден целият видим свят. Патриарх Теофилакт сочи като самобитна идея на еретиците презрението към законния брак, който е предпоставка за продължението на човешкия род. Това означава – пояснява патриархът, – че еретиците смятат умножаването на материята и грижата за нея като грях и служение на сатаната.

В духа на своя метафизически аскетизъм богомилите определят материята като изконното зло на света, от което произлизат всички грехове. Все пак трябва да се отбележи, че въздържанието от полово общуване се отнася към „съвършените“, каквато е традицията и на ранните манихеи[6].

Определянето или заместващото название на богомилството като манихейство или масалианство е обичайна практика за византийските автори и техните адепти. Всъщност няма данни през Х-ти век на Балканите, и в частност в България, да има следи от манихейски проповедници[7]. Остава изводът, че манихейският дуализъм е познат на българите още от времето, когато обитават териториите на Туран, преди голямата миграция на Запад. А защо тогава това древно учение се появява именно през първата половина на Х-ти век? Отговорът се крие в специфичните условия на времето, които го възраждат[8].

Сигурно много от предписанията на патриарх Теофилакт изглеждат неуместни на цар Петър. Не толкова тънкостите на догматичните отклонения на еретиците дуалисти интересуват монарха, а начините и способите на борбата с тях. Единственият практически съвет, който получава владетелят, се отнася до задължението богомилите да спазват светските закони – валидни за всички останали християни. Смъртното наказание – пише патриарх Теофилакт – да се използва само в краен случай, ако ереста придобие епидемични размери. Патриархът препоръчва най-вече метода на убеждението като най-подходящ за смирението и благостта на истинските християни[9].

Друг много важен източник за учението на богомилите е „Беседа на Презвитер Козма против новопоявилата се ерес на богомилите“, съставена във втората половина на Х-ти век вероятно около смъртта на цар Петър (30 януари 969 година)[10]. Въпреки полемичния тон, „Беседата“ много точно и ясно излага учението на поп Богомил, поради което е един от най-използваните извори за изучаване на българското богомилство. След краткото встъпление Презвитер Козма пише: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп на име Богомил – по-вярно е да се нарече „Богонемил“. Той пръв започна да проповядва ерес по българската земя. Лъжеучението му ще изложим по-нататък[11].“

Горното намира потвърждение и в известния „Синодик на цар Борил“ (1211). Но както в „Беседата“, така и в „Синодика“ няма никакви конкретни данни за поп Богомил[12]. Единствено един руски ръкопис от ХVІ-ти век споменава поп Богомил като създател на еретическа книжнина, което не намира аналог в други извори[13].

Интересно е да се отбележи, че най-осведоменият автор и съвременник на новопоявилото се богомилство, какъвто е Презвитер Козма, споменава само един път името на поп Богомил в самото начало на „Беседата“ в цитирания по-горе абзац. Навсякъде последователите му са наречени еретици, а определението „павликяни“ или „манихеи“ въобще не се използва. Тази констатация подкрепя идеята, лансирана напоследък от някои изследователи, че богомилството е свързано със стари религиозни възгледи на българите на иранска основа от епохата преди преселението им на Запад[14].

Съществена страна при изучаването на богомилското движение, разбира се, е учението му. Извън апокрифната книжнина, в която богомилите излагат своите възгледи за Сътворението, Стария Завет, Христологията, Църквата, клира, Тайнствата и прочее най-важният и критичен паметник е несъмнено „Беседата“ на Презвитер Козма. В своето изложение той използва личните си наблюдения и натрупан опит с богомилите, поради което дава някои наставления на читателите как изглеждат и как проповядват учението си: „Външно еретиците са като овце – пише Козма – кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят с глас, не любопитстват и се пазят от чуждия поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличат от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници […] Като виждат тяхното тъй голямо и особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътстват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят. Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят предадените на Светата църква наредби […]“[15].

Презвитер Козма отбелязва още една характерна особеност на богомилите – привързаността към техните убеждения и нежеланието да приемат друго мнение. „По-скоро ще вразумите добитък – споделя авторът – отколкото еретика[16].“ За разлика от общите съждения в Посланието на Теофилакт, Козма обръща внимание върху фундамента на учението им – космологическия дуализъм, според който дяволът е създателят и господарят на видимия свят. „Те твърдят – пише Козма, – че всичко принадлежи на дявола: небето, слънцето, звездите, въздуха, човека, църквите, кръстовете; всичко това, дето иде от Бога […] изобщо те разглеждат всичко земно, живо или не, като произтичащо и принадлежащо на дявола[17].“ Твърде превратно подкрепят становищата си с цитати от Свещеното Писание, продължава по-нататък Презвитер Козма, какъвто е случаят с притчата за блудния син. Според тях по-големият син, който останал при баща си, е Христос, а по-младият, който тръгнал по света, е дяволът. Не ще и съмнение, че притчата стои далеч от подобна интерпретация, заключава авторът.

Спорен е въпросът за приписваното им становище, че дяволът е по-големият брат на Христос[18]. Ако това е така, то богомилите явно утвърждават крайния дуализъм, който равнопоставя силите на Доброто и Злото и обезсилва дори идеята за християнството. Дали Иоан Екзарх засилва съзнателно тази позиция на богомилите, днес е трудно да се каже, но тя не намира потвърждение в други източници. По-скоро се приема, че българските богомили са умерени дуалисти и очакват крайната победа на Доброто, което съществено ги отличава от павликяните. В този смисъл те не приемат съществуването на два бога с равни възможности и твърдят, че видимият свят поради своето несъвършенство е творение на дявола.

Един от най-добрите познавачи на богомилството – профeсор Дмитрий Оболенски, твърди, че българската богомилска космогония от самото начало защитава единствено идеята за дявола като посредник в сътворението на материалния свят. Въз основа на тази позиция всичко останало от тяхната проповед намира логично обяснение. Според Дмитрий Оболенски при богомилите липсва доктринално единство относно същността на космогонията им. „Техните думи са смешни – коментира Презвитер Козма – за тези, които притежават знание, защото те не са в съгласие един с друг и се разпадат като изгнила дреха[19].“

Дмитрий Оболенски си обяснява разномислието по тези въпроси сред богомилите с това, че тяхната основна цел е не да интерпретират и тълкуват свещените текстове, а да проповядват нравственост и живот според Евангелията. По тази причина в „Беседата“ на Презвитер Козма критиката за догматичните постановки на богомилската доктрина заемат ограничено място за сметка на моралните и социалните аспекти на тяхната проповед[20].

Презвитер Козма отделя значително място на богомилското отрицание спрямо почитанията в официалното християнство. „Те – възмущава се авторът – не почитат най-славната и чиста Майка на нашия Господ и Иисус Христос[21].“ Отхвърлят Моисеевия Закон и ругаят старозаветните пророци. За своите съждения се позовават единствено на Новия Завет и най-вече на Евангелията и Деянията Апостолски, но тълкувайки ги по свой начин. Повече внимание Презвитер Козма отделя на важния за богомилите въпрос за нравствеността[22]. С интерпретациите по тази тема те печелят най-вече своите симпатизанти, тъй като социалната действителност дава изобилие от примери за несправедливост, социално неравенство, злоупотреба с власт и лицемерие сред част от духовенството.

Логичната по своята същност постановка, че видимият материален свят и всичко свързано с него е творение на дявола и поради това е несъвършен, навежда на мисълта, че трябва да се отбягва всеки контакт с материята и плътта. Църквата, духовенството, държавата, царят, болярите, изобщо властите, храмовете и прочее, както и бракът, месоядството, пиенето на вино са от лукавия, казват богомилите. „Те твърдят – пише Козма – че дяволът бил принудил мъжете да си вземат жени, да ядат месо и да пият вино. Изобщо, в сквернословието на всичко що е наше, те претендират, че са жители на небесата и назовават служители на Мамона онези, които се женят и живеят в света[23].“ И това правят, продължава Козма, не поради въздържание или християнски аскетизъм, а защото смятат тези неща за отвратителни.

Най-гротескно в доктрината на богомилите, доказано не само от Козма, но и от собствените им писания, е отрицанието на брака[24]. Бракът като пречка към желаната от богомилите святост практически репликира самото човешко съществувание. Както е видно от сведенията за този етап от развитието на богомилството това остава само като пожелание за „съвършените“ и не става достояние и верую на обикновените им последователи[25].

Богомилската космогония напълно отхвърля християнския възглед за материята като Божие творение, дадено да ни служи под контрола на разума[26]. Християнството осъжда пристрастяването към материята и служенето на материалните ценности и блага, но не ги отхвърля изобщо. Това правят само крайните ригористи, които се стремят да игнорират плътта и да освободят душата от оковите на материята.

Отхвърляйки Тайнствата, богомилите не приемат и Тайнството Евхаристия, независимо че е установено лично от Иисус Христос. Мразят и не почитат Кръста, защото е оръдието на Христовата смърт. „Как да му се покланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова и кръстът е най-омразен Богу“ – казват богомилите. Храмовете като материални творения също принадлежат на дявола и затова не влизат в тях и не ги почитат. Същото се отнася и до иконите. Даже доказаните чудеса, извършвани чрез тях, богомилите твърдят, че са дело на дявола[27].

Богомилите отричат необходимостта от духовенство и остро го критикуват заради упадъка на морала и пренебрежението към пастирското му служение. По всичко изглежда, че основания за подобно отношение има. Самият Презвитер Козма е твърде критичен към това явление в клира и хвърля върху него главната вина за разпространението на ереста: „А откъде идат тези вълци, злите псета – еретическите учения? Не е ли от леността и невежеството на пастирите?[28]“

Заключителната глава в „Беседата“ е призив към епископи и презвитери да пазят своите паства. Авторът не спестява и критиката си към тях, което идва да покаже, че социалните условия в българския Х-ти век съдействат за появата на богомилското движение. Видимо по-демократичното отношение на богомилите спрямо иерархията в Църквата и държавата, равенството между половете, моралният начин на живот и пренебрежението към материалните блага намират радушен прием сред значителни слоеве от населението[29]. Богомилите са убедени, че са истински християни, или поне такива, каквито са първите последователи на апостолите, когато цялата ритуалика, обредност и култ в познатия им вид от Х-ти век все още не съществуват.

Твърде примамливи за нисшите слоеве на българското общество са и антисоциалните призиви на богомилите, които днес наричаме гражданско неподчинение. Византинизацията на аристокрацията и висшето духовенство е чужда и непонятна за нисшите слоеве, чиято най-естествена реакция би била отрицанието на този ред. Тъкмо конкретните обвинения и настоявания на богомилските проповедници към техните слушатели да не се подчиняват на царя и болярите, да не им служат и да не им работят, да ненавиждат черното и бялото духовен-ство и да не посещават църквите и литургиите бе причина за тяхното изключително фаворизиране в марксистката литература. В нея богомилството бе представено преимуществено като социално движение с антицърковна и антимонархическа насоченост, като някакъв своеобразен средновековен славянски комунизъм, намерил десетки хиляди последователи и в други страни с подобна социална действителност. Затова и един от най-често цитираните пасажи в „Беседата“ на Презвитер Козма са обобщенията му по повод твърденията на богомилите: „[Те] ненавиждат царя, ругаят старейшините. Мислят, че са омразни на Бога, които работят на царя и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар“[30].

В увлечението си да представят богомилството като феноменално движение някои дори видяха в него предтечите на протестантизма, на лолардите, просветителите, революционерите от края на ХVІІІ-ти и средата на ХІХ-ти век – изобщо на прогреса, антисхоластизма и моралната освободеност на съвременната ни епоха[31]. Разбира се, това е фриволно и твърде неубедително отъждествяване на средновековното българско богомилство с доктрини и явления от друго естество и време, които нямат нищо общо помежду си.

В периода на византийското владичество (1018-1185) в проповедта на богомилите се долавя една различна от ранното движение характеристика. Систематичните и сурови преследвания от страна на византийските власти променят фокуса на тяхната критика, която вече е насочена към императора, Константинополската църква, а гордостта на Източното православие – храмът „Св. Софѝя“, е обявен като дом на сатаната. Основателно това поведение на богомилите е схващано като патриотично и по същество с антивизантийска насоченост, което в условията на чуждото владичество му придава специфично народностен характер[32].

По време на въстанието на Асеневци богомилите подкрепят стремежите за възобнова на българската държава, с което и печелят симпатиите не само на обикновения народ, но и на водачите на въстанието. Известно е, че при цар Калоян (1197-1207) няма данни за преследване на богомилите. Когато през 1205 година войските му застават под стените на Пловдив, местните богомили, които съставляват значително мнозинство от градското население, подкрепят царя[33]. В знак на благодарност Калоян предава на смърт латинския епископ и част от рицарите, смятани за отявлени врагове на еретиците. Същата участ сполетяла и гърците, които се оказват в този момент съюзници на латините.

Необезпокоявани от върховната власт богомилите свободно проповядват учението си и се организират в свои общини. Според добре осведомения автор на тези събития Никита Хониат: „Тогава наедно с чистите посеви (православните християни) зреели зли семена, еретиците заживели заедно с християните и имали свои епископи (учители), които на всеослушание изповядвали глупави догмати“[34].

Прави впечатление, че богомилите активизират дейността си във време на упадък и нарастващо напрежение, които провокират социално недоволство и династически междуособици. Така е и във времето на Първото българско царство. Богомилите застават изцяло на страната на цар Самуил, както по-късно подкрепят Асеневци в делото на освобождението. Отношението им рязко се променя при цар Борил (1207-1218). Вероятно толерирането им от предишните трима Асеневци подразнило папа Инокентий ІІІ, който настоява Борил да предприеме мерки за ограничаване на тяхната дейност.

На 11 февруари 1211 година царят свиква голям църковен събор в Търново, на който пред многолюден епископат, боляри и сановници са поканени по-известните богомилски водачи, за да се обсъди и осъди учението им. Заседанията ръководи лично цар Борил[35]. След като са притиснати силно с цитати от Библията, богомилите са сразени в дискусията и съборът ги анатемосва[36]. Според „Синодика“ малка част от еретиците се връщат в лоното на Православието, други отказват покаяние и дамгосани са прокудени от родината. С това цар Борил постига две важни цели – показва лоялност към папата, съгласно клаузите на подписаната от цар Калоян уния, и подобрява отношенията си с Латинската империя.

Иоан Асен ІІ (1218-1241) дава пълна свобода на Църквата, но и премахва всякакви ограничения за богомилите. За това съобщава Никейският патриарх Герман ІІ (1221-1239): „Еретиците – пише патриархът – се провират навсякъде; вмъкват се прикрити от нощта и с калугерско облекло в къщите и заблуждават мнозина със своята външна святост. Често сам съм въставал срещу тези нечестивци и съм ги посрамявал с помощта на Христа, Когото те хулят[37].“

По времето на цар Иоан Асен ІІ броят на богомилите по българските земи нараства и поради външната емиграция. Гоненията срещу тях в Западна Европа принуждава мнозина да потърсят убежище в гостоприемна България. Това кара папа Григорий ІХ да настоява пред българския владетел за строги мерки. Папското искане така и не среща съчувствието на Търново. В отговор папата се опитва да организира кръстоносен поход начело с унгарския крал Бела ІV, за да „изтребят това нечестие в България […] да унищожат еретическия и схизматичен български народ и сурово да накажат Иоан Асен загдето приема в земята си еретиците и ги оставя да живеят в мир“[38]. Походът не се състоял, въпреки призивите на папата да „унищожат еретическата му земя и да я поделят помежду си“. Могъществото на Иоан-Асенева България все пак респектира западните католически владетели.

От друга страна, не би могло да се твърди, че Иоан Асен ІІ се отнася със съпричастие към богомилските възгледи. По-скоро така разбира дълга си на християнски владетел – да предостави на опонентите си свобода на изповеданието и да ги приобщи по пътя на убеждението. Обезпечеността на Църквата и високия морал на клира, според владетеля, са по-ефикасни оръжия срещу еретиците, отколкото гоненията и насилията. Така или иначе, католическа Европа остава с убеждението, че българският владетел покровителства еретиците и това дава основание името „българин“ да се идентифицира с названието „еретик“[39].

Благоденствието на държавата и влиянието, което упражнява България в Югоизточна Европа през ХІІІ-ти и началото на ХІV-ти век, притъпяват остротата на богомилската пропаганда. За почти един век името на богомилите почти не се споменава в българската книжнина. Това съвсем не означава, че въздействието им и тяхната апокрифна книжнина изчезват. Най-видимо е присъствието на богомилското влияние във фолклора – приказките, песните, обичаите, особено тези, които са свързани с Еньовден (24 юни)[40].

Около средата на ХІV-ти век в България се появява ереста на масалианите. Съдейки по изворите, нейни разпространители са атонските монаси Лазар и Кирил Босота. Наличието на някои дуалистични понятия създават погрешното впечатление, че масалианите са продължители на богомилските учения. Всъщност става дума само за някои външни прилики и заемки. Така например проповедниците на масалианството обикалят селищата като просещи монаси, живеят в бедност и проповядват против материалните блага. Има и някои странни сведения, че вкусват от урината на учителите си и отхвърлят въплъщението на Иисус Христос. Според други – тайно изгарят и тъпчат иконите.

След дадения отпор на масалианите в Атон двама от прогонените монаси – Лазар и Кирил Босота, пристигат в Търново, където се ползват с авторитета на атонски монаси и увличат мнозина чрез своите проповеди. Беседите на Лазар стават особено атрактивни, когато започва да ходи съвършено гол по улиците на града, прикривайки слабините си с кора от тиква. Лазар учи, подобно на богомилите, жените да изоставят мъжете си и да разтрогват браковете, тъй като са внушени от дявола за дълговечност на земното му царство.

Според Житието на св. Теодосий Търновски, което е основният източник за същността на еретическото учение на Лазар и Кирил Босота, техни последователи освен хора от градската беднота стават и някои богати и почитани граждани, а дори и духовни лица от клира. Когато ереста тръгва и към другите селища, Църквата взема мерки. По инициатива на патриарх Теодосий ІІ цар Иоан Александър през 1350 година свиква голям църковен събор, на който еретиците са осъдени според текстовете на Свещеното Писание. Лазар признава учението си за заблуда и се разкайва, но Кирил Босота и сподвижникът му Стефан отказват да се признаят за еретици и са отлъчени от Църквата. Съдейки по известните ни книжовни паметници, няколко години по-късно за ереста на масалианите не се споменавало нищо, което означава, че загубва влиянието си и постепенно изчезва.

Приблизително по същото време – около средата на ХІV-ти век – в българските земи, главно в югозападните, прониква учението на варлаамитите. Това учение има своите многобройни привърженици и противници основно във Византия, но някои от проповедниците му намират подходяща среда и в България.

Монахът Варлаам произхожда от Калабрия (Южна Италия) и дълго време се обучава във Византия. Посещава Солун и Света гора, чест гост е и на Константинопол[41]. Първоначално се представя като защитник на Православието и осъжда в няколко свои съчинения „латинската ерес“. Когато споровете за подписване на уния с Римската църква във Византия стават отново актуални, Варлаам застава на проримски позиции и начева атака срещу разпространяващото сe по това време учение на исихастите.

Варлаамитите отхвърлят нетварния характер на Таворската светлина и отдават прекомерно голямо значение на древноелинските учения на Платон, Аристотел и Сократ. Според тях те стоят по-високо от светите отци, които създават православните догмати[42].

Основен противник на Варлаам и неговите последователи е Солунският митрополит св. Григорий Паламà. Поради намесата на светските власти – привърженици и противници на варлаамити и исихасти, везните натежават ту на едната, ту на другата страна. Въпроси като сътворена или несътворена е Таворската светлина, православни ли са исихастите или имат право варлаамитите, които отричат нетварността на Таворската светлина и осъждат „пъпогледството“ на исихастите и тяхната „умна молитва“, тревожат византийското общество близо две десетилетия. Църковният събор от 11 юни 1341 година в Константинопол, на който присъстват и пратеници на Българската църква, осъжда варлаамитите, което принуждава някои от последователите им да потърсят подслон в Търново[43]. Оттеглянето на Варлаам в Италия предоставя ръководството на варлаамитското общество на българина Григорий Акиндин, родом от Прилеп. В подкрепа на учителя си Варлаам Акиндин изказва силогизма: „всичко, което може да се види с телесни очи е сътворено. Светлината на Тавор била видяна с телесни очи, следователно тя не е божествена[44]“.

Разпространението на варлаамитството в България среща силния отпор на Православната църква. Особено се засилва реакцията ѝ след осъждането му в Константинопол през 1345 година, когато в ерес е обвинен самият патриарх Иоан Калекас. Присъдите на събора и крутите мерки на Църквата не повлияват на Григорий Акиндин да се отрече от възгледите си. Повторната присъда на събора в Константинопол от 1351 година и твърдата позиция на патриарх Калист (1350-1360) лишават Григорий Акиндин от моралната поддръжка на влиятелните му покровители и след неговата смърт сподвижниците му рязко намаляват. През 60-те и 70-те години на ХІV в. варлаамитите в България почти не се споменават.

Наскоро след осъждането на Лазар и Кирил Босота се появява ереста на адамитите, която, въпреки становището на някои изследователи, съществено се различава от учението на масалианите. Българското адамитство е по-скоро изопачено учение за аскетизма, което тълкува превратно думите на Спасителя: „който иска да върви след Мене нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“ (Матей 16:34; Лука 9:23).

Основен източник за адамитството е „Житието“ на св. Теодосий Търновски, според което основател на ереста е монаха Теодосий[45]. Той учи жените да изоставят мъжете си, юношите -своите родители, стопаните – имотите си, и всички да го последват в пълно нестяжание и въздържание от материални блага. Тъй като Теодосий учи последователите си на строг пост и лишения, сам започва да ходи гол, независимо от сезоните, с което внушава пълното отречение от материални блага, в това число и дрехите, които правят хората неравни. Кара учениците си да го следват в правилни редици, като се стараят да стъпват в неговите стъпки, “както това правели учениците на Христа“.

Първоначалният адамитски ригоризъм постепенно се изражда в имитация на аскетизъм. Сред адамитите се шири разврата и безредните полови връзки, които подмамват мнозина да ги посещават и се възползват от разпуснатостта на ексцентричните еретици.

Благодарение на енергичната съпротива от страна на Църквата и на дейци като св. Теодосий Търновски, адамитите са разобличени и осъдени. В края на ХІV-ти век източниците вече не съобщават за тяхно присъствие.

Тревогата, обзела българското общество в навечерието на османското нашествие, династичните раздори и противоборствата на балканските владетели съдействат за упадъка на нравите, нарастването на скептицизма в обществото и страха пред утрешния ден. Всичко това несъмнено допринася за появата и разпространението на ересите в Късното държавно българско средновековие. Даже православния исихазъм придобива политическо изражение под формата на грижа за душата пред тази за тялото, което се отъждествява с грижата за опазване на вярата пред несъмнена гибел на държавата.

След падането на България под властта на османските турци през 1396 година споменатите и други по-незначителни по проявление ереси изчезват от живота на българите. Споменът за държавата неизбежно се преплита със спомена за независимата автокефална Църква, която споделя съдбата на държавата. Българите разпознават като свои основни противници не отделни групи в собствените си среди, а иноверните завоеватели и гръцките фанариоти, които им отнемат правото на независимо съществувание и свободно изповедание на вярата на собствен език. Част от еретиците приемат исляма, други – католицизма, трети просто преустановяват съществуванието си. В годините на чуждото иго пред българите стои дилемата за оцеляването като народ със своя идентичност и минало, чиито най-точни изразители стават православната вяра и християнското самосъзнание.

________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Гечева, Кр. Богомилството. Богомилството и неговото отражение в средновековна християнска Европа. Библиография. С., 2007, с. 66.

[2]. Бакалов, Г. Византия. Лекционен курс. С., 2006, с. 74.

[3]. Вж. повече в статията на Бакалов, Г. За митологизмите на българския еретизъм. – Един завет, 2000, № 3.

[4]. Ангелов, Д. Богомилството. С., 1993, с. 38 сл.

[5]. Theophylactus Patriarcha. Epistola Petro Bulgarorum regi. Изд. Петровский, Н. М. Письмо патриарха константинопольского Феофилакта царю Болгарски Петру. – ИОРЯС, Т. 18, № 3, 1913, 356-372. Също и в: ГИБИ. Т. 5. С., 1964, 183-189.

[6]. Пак там.

[7]. Ангелов, Д. Цит. съч., 81-82.

[8]. Алексиев-Хофарт, А. Митраизмът и древните българи. С., 2009, с. 22 сл.

[9]. Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. І. ч. 2. С., 1971, с. 806 (Писмото на Цариградския патриарх Теофилакт до българския цар Петър).

[10]. Презвитер Козма. Беседа против богомилите. С., 1934. Цитатите са по това издание.

[11]. Презвитер Козма Беседа…, с. 10.

[12]. За „Синодика“ вж.: Борилов Синодик. Издание и превод. Ив. Божилов, А. Тотоманова, Ив. Билярски. С., 2010.

[13]. Ангелов, Д. Цит. съч., 7-8.

[14]. Алексиев-Хофарт, А. Цит. съч., 25-26.

[15]. Презвитер Козма Беседа…, с. 11.

[16]. Презвитер Козма Беседа…, с. 12.

[17]. Презвитер Козма Беседа…, с. 32.

[18]. Оболенски, Д. Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство. С., 1998, с. 95.

[19]. Презвитер Козма Беседа…, с. 16.

[20]. Презвитер Козма Беседа…, 23-24.

[21]. Презвитер Козма Беседа…, с. 21.

[22]. Презвитер Козма Беседа…, 51-57.

[23]. Презвитер Козма Беседа…, 48-49.

[24]. Презвитер Козма Беседа…, 35–36.

[25]. Бакалов, Г. Отшелничество и богомилство. – Във: Светогорска обител Зограф. Т. 3. С., 1999, с. 28.

[26]. Презвитер Козма Беседа…, с. 32.

[27]. Презвитер Козма Беседа…, с. 14.

[28]. Презвитер Козма Беседа…, с. 17.

[29]. Ангелов, Д. Цит. съч., 209-210.

[30]. Презвитер Козма Беседа…, с. 33.

[31]. Aston, M. N. Lollardy and Literacy. – History, 62, 1977, 347-371.

[32]. Ангелов, Д. Цит. съч., 287-300.

[33]. Вж. Жофруа дьо Вилардуен, Завладяването на Цариград. С.,1947 § 399, 278.

[34]. Nicetas Choniata. Historia. Вonnae, 1835, 485-486.

[35]. Вж.: Борилов Синодик.

[36]. За анатемите вж.: Борилов Синодик…, 300-310, 317.

[37]. Оболенски, Д. Цит. съч., с. 173.

[38]. Theiner, A. Vetera monumenta historica Hungariam sacram illustrantia. Romae, 1859–1860, vol. I, p. 160.

[39]. Примов, Б. Българското народностно име в Западна Европа във връзка с Богомилите. – ИИБИ, 6, 1956, 359-403.

[40]. Оболенски, Д. Цит. съч., с. 201.

[41]. Migne (ed.), PG, t. 151, col. 584.

[42]. Антицърковни движения в България през ХІІІ и ХІV векове. – ДК, 30-31, с. 212.

[43]. Migne (ed.), PG, t. 151, col. 598-599.

[44]. Пак там, cоl. 1219-1242.

[45]. Златарски, В. Н. Житие и жизнь преподобного Теодосия. – СбНУНК, 20, 1904, с. 20.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8UL