Архимандрит Павел Стефанов

6.4. ХХ век

Упадъкът на Рилския манастир започва преди Освобождението и се засилва след него. До 80-те години всички метоси са закрити, продадени или присвоени от градовете, в които се намират. Краят на таксидиотската епоха рязко намалява външните приходи на обителта. През османското господство българите не могат да разчитат на административна кариера, а само на занаяти, търговия и селско стопанство. В свободна България те имат много повече възможности за лична и обществена реализация. Кандидатите за монашество намаляват и са неграмотни или кариеристи. Слуховете за състоянието на Рилския манастир карат Светия Синод през 1885 година да изпрати трима архиереи, начело с екзархийския делегат, за да направят ревизия. В състава на групата е и известният възрожденец и бивш монах Тодор Икономов, който издава впечатленията си в брошура[337]. По убеждения атеист, авторът обрисува обстановката в манастира с най-черни краски: „Рилский манастир е станал вярно място за душегубство, обогатяване, власт, телесни услаждения, произволи и беззакония… Монашеский живот се е обърнал на грубо и скотско плътоугодие…[338]” Тези злобни квалификации по-скоро свидетелстват за субективната нагласа на техния съчинител, отколкото за обективното състояние в обителта. По-сериозен характер имат обвиненията: „Монасите са против всякакъв по-строг устав, контрол и отчетност, но затова манастирските епитропи са имали по 2-3-4 и повече хиляди лири… Калугерите се обогатяват бърже, но касата на манастиря е винаги праздна[339]”. Освен това, в град Рила съществуват няколко женски метоха, с чиито обитателки младите рилски иноци поддържат най-топли отношения[340]. След ревизията Светия Синод решава да закрие тези метоси и да въведе строг финансов контрол.

След като е изгонен от Сърбия и намира топъл прием в България през 1884 година, Белградският митрополит Михаил посещава и Рилския манастир. Тук той извършва ръкоположения, с което на практика отхвърля схизмата, наложена на Българската църква[341].

По време и след Освобождението Рилският манастир компенсира официалната си неутралност спрямо борбите за освобождение през Възраждането. Тук се сформират, почиват или се лекуват редица чети, които преминават границата, за да се бият срещу османските войски в поробена Македония. След погрома на Илинденското въстание през 1903 година в обителта намират подслон стотици бежанци, за които монасите полагат големи грижи и буквално ги спасяват от смърт. През октомври 1905 година в Рилския манастир е свикан общ конгрес на ВМОРО. Присъстват двадесет и двама делегати от всички окръзи. Делегати от Одринския революционен комитет са: Михаил Герджиков, Стамат Икономов, Кръстю Българията и други. След Рилския конгрес възникват противоречия и разцепление в редиците на ВМОРО[342].

При режима на пълномощията през 1883 година под натиска на екзарх Иосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и интерниран в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил. Той умира в Кайро през 1891 година.

По времето на сръбско-българската война през 1885 година правителството нарежда на дупнишкия околийски началник Грънчаров да реквизира манастирския добитък. Докато троянският игумен Макарий с готовност отделя животни и пари за българската кауза, рилският игумен Теофилакт отказва да направи това под предлог, че даровете са на светеца. Стамболовистът Грънчаров дръзва да се гаври с мощите на св. Иван, но наскоро след връщането си в града неговите политически противници го хвърлят от мост и изкормят тялото му[343].

В Балканската война участва зографският монах Серафим Зографски, който е записан в Трета Солунска дружина на опълчението. Той остава жив и през 30-те и 40-те години живее в Рилския манастир [344].

През ХХ век старият стремеж към поклонничество и святост отслабва. Мнозина от хората, които посещават манастира, идват само като туристи. Някои служители си позволяват да крадат ценностите на манастира, включително частици от мощите, а други правят спиритически сеанси, но са наказани от св. Иван Рилски[345].

Поради намалените дарения на вярващите Рилският манастир засилва грижите за собственото си стопанство. Неговите обширни земи се обработват или дават под аренда. Изгражда се фабрика за преработване на дървесината от рилските гори[346]. В края на ХІХ век в град Рила са изградени манастирски дарак за чепкане на вълна, тепавица за платове и ковачница. Разработена е мина за добив на желязо. Построена е теснолинейна ж.п. линия до манастира. Първият пътеводител за обителта е отпечатан през 1891 година. Тогава библиотеката не е обособена, а в нея се съхраняват накуп ръкописи, старопечатни книги, хрисовули, покрови, одежди, утвари и други. През 1894 година, когато се ражда и кръщава в православната вяра престолонаследникът Борис ІІІ, княз Фердинанд издава указ, с който обявява Рилския манастир за самостоятелна община. Игуменът става кмет[347]. Около 1900-ната година библиотеката-ризница е преместена в бившата трапезария. Архимандрит Доситей (Ковачев), учител и библиотекар в манастира, подрежда през 1903 година музейната експозиция в този вид, в който тя остава до национализацията през 1961 година. Той публикува описание на повечето манастирски ценности[348].

От по-видните обитатели на манастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов. Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) е иеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 година, завършва Духовна семинария в Москва и два курса от московската Духовна академия (1874), след което става учител в Рилския манастир. От 1875 година се премества в София, където в продължение на дълги години е учител по Закон Божи в софийската гимназия и чиновник в софийската митрополия и Светия Синод. Участва в образуването на Свещеническия съюз и редактира неговия орган „Съветник”, който преди това се нарича „Селянин“ (1879–1916 година, 1924 година), както и списание „Български църковен преглед“ (1895-1899 година). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници. Неговата дейност го прави една от най-популярните и авторитетни фигури сред свещенството в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век. Отец Игнатий умира през 1920 година.

Димитър Маринов Бонев е роден на 14 октомври 1846 година във Вълчедръм, Монтанско. Учи в Рилския манастир при иеромонах Неофит Рилски (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-1871). През 1875 година завършва философския факултет в Белград и започва работа като учител в Лом. Избран е за депутат в Учредителното събрание, работи като съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-1882), директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Маринов основава и става директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 година приема монашество в Рилския манастир, където умира през 1940 година. Той е един от основателите на българската етнография[349].

През 1911 година Рилският манастир основава свое училище за подготовка на монаси. Манастирът е любимо място на кореспондента на вестник „Таймс” Джеймс Баучър, който е голям приятел на България. Той завещава да бъде погребан на три минути път от манастира сред борова гора с изглед към Царев връх. Баучър умира през 1920 година и завещанието му е изпълнено.

Има още →