Архимандрит Павел Стефанов

6.3. ХІХ век

И в началото на ХІХ век не прекъсва творческата дейност в Рилския манастир. През 1805 година, когато се вижда краят на кърджалийската анархия, до храма „Св. Лука” е изградена нова църква „Покров Богородичен” от майсторите Михаил и Радоица от село Рила[278]. Тома Вишанов от Банско – художник в силно изявен бароков стил, е поканен да нарисува фреските в нея. Те са завършени през 1811 година и включват сцени от живота на св. Богородица, митарствата, изгонването на Адам и Ева от рая, както и ктиторски портрет на игумена Теодосий на западната стена. Вишанов използва маслени бои, което е в разрез с традицията и е допринесло за критичното днес състояние на стенописите[279]. Същият игумен продава ръкописен Служебник за 100 пари на поп Спас от Пирот през 1783 година. Вероятно е преписан от самия него[280]. Теодосий поръчва преписването на сборник със служби, канони и жития на св. Иван Рилски, който е създаден през 1809 година от хилендарския иеромонах Даниил, родом от Казанлък[281]. Наскоро е открит неизвестен досега ръкопис, лично копиран от игумена[282].

Преди два века Рилската обител е комплекс от паянтови едноетажни дървени сгради около неголяма църква. Той едва побира монасите, които наброяват до триста души, миряните служители и работници, множеството поклонници. Зачестилите нападения и особено пожарът през 1778 година, от който оцеляват само храмът и кулата, принуждават ръководството да вземе мерки, за да осигури неговата безопасност. Главното средство за това е събарянето на старите сгради и тяхната замяна с нови от камък. Истинско ново строителство започва от 1816 година. Игуменът хаджи Кесарий от Батак, наречен по-късно „Строителя”, сключва договор с устабаши „архитектон” Алекси Даскалов от Рила. Според едно предание той произхожда от Мелник, а според друго – от Дебър (второто е по-вероятно). Обновяването на манастира започва на 1 май 1816 година от малкия тракт („чупката”) на източното крило, където майстърът изгражда мелница. За това свидетелства лапидарен надпис, вграден на същото място[283]. От друг надпис, зазидан над Самоковската порта на източното крило, се научава, че Алекси завършва строежа на това крило през 1817 година при новия игумен Иоасаф. Строежът в другата посока продължава още две години. Северното и западното крило са изградени през 1819 година според трети надпис над Дупншката порта, който отбелязва трети игумен – Исаия[284]. Майстор Алекси въздава изключителен по красота и функционалност цялостен архитектурен ансамбъл, свързан неповторимо с околната величествена природа. Като прилага откритата галерия и чардака за дворните фасади, той си служи само с два древни елемента на градеж – колоната и арката. Техните размери и форми варират според случая. По този начин градежът се опростява и улеснява, а архитектът получава значителна творческа свобода при художественото оформление на фасадите. Приземието е предназначено за битови и домакински служби и носи тежестта на сградата; в етажите над него живеят монасите и гостите; последният етаж увенчава зданията и трябва да бъде леко изграден. Етажите не са еднакви по размери. Съотношението между първия, втория и третия е 3:4:2[285]. 

През 1820 година е обновена църквата „Успение на св. Иван Рилски”. Църквата се намира на около 3,5 километра източно от манастира в Старата постница, която обхваща пещерата, където светецът прекарал последните пет години от живота си (941-946) и гроба, в който бил погребан. В скалата до пещерата са изградени малки стаи за монаха, който завежда постницата. Според надписа от август 1820 година главен ктитор е иеромонах хаджи Корнилий от Щип при игумена отец Пантелеймон, проигумените отец Теодосий и хаджи отец Кесарий и скевофилакса отец Иосиф. Предполага се, че стенописите са нарисувани от самоковците Димитър Зограф и Иоан Иконописец [286].

След като започва гръцкото въстание за освобождение (Заверата) през 1821 година, отношенията между османските турци и християните на Балканите рязко се влошават. В българските земи са убити или заставени да приемат исляма редица духовници, Света Гора е окупирана от войските на Лобут паша, а патриарх Григорий V е обесен на портата на Фенер. Според сведения, запазени от хаджи Агапий, в Рилския манастир нахлуват дупнишки турци с намерение да го ограбят, но през нощта им се явява св. Иван и те побързват да напуснат[287].

Най-трагичната дата в историята на Рилската обител е 13 януари 1833 година. Избухва страшен пожар и както отбелязва иеромонах хаджи Агапий, „манастиро у пет, шест сахата стана на пепел[288]”. Изгарят всички манастирски сгради с изключение на Хрельовата кула, църквата до нея и параклиса „Св. Иоан Богослов” над Самоковската порта. В рилското корито отново започва грандиозно строителство, чийто резултат е днешният великолепен манастирски корпус. Кой е възстановил опожарените манастирски крила, които са построени от майстор Алекси четиринадесет години преди пожара? Тъй като липсват надписи, каквито нови архитекти непременно биха поставили, а са запазени надписите на Алекси, може да се заключи, че той е повикан да обнови собствените си градежи. Като помощници участват и други строители. Например един стенописен надпис върху резбования таван на кьошка на външното стълбище на северното крило съобщава, че той е създаден през април 1834 година от майстор Кръстю Дебърли от село Лазарополе[289]. Особено внимание заслужава изключителната по своята архитектура магерница (готварница), която е постижение на българската архитектура[290].

През пролетта на 1845 година започва строежът на южното жилищно крило. За две години майстор Миленко от Радомир изгражда красиви постройки, в които са разположени монашески килии, трапезария, клисарница, болница, голяма библиотека, съдохранителница и други. За направеното от него говори тухлен надпис под главния корниз на същото крило[291]. Неправилният четириъгълник на манастирските постройки се затваря от паянтово източно крило.

Триетажните внушителни жилищни корпуси правят старата малка църква на Хрельо невзрачна. Затова монашеското братство решава да я разруши и да съгради нова. Изпратени са двама монаси в Атон, които тайно правят скици на тамошните храмове. Строителството на новата голяма риломанастирска църква „Св. Богородица” започва на 1 октомври 1834 година и завършва на 26 октомври 1837 година. Един каменен надпис под корниза на откритата галерия (нартекса) посочва името на нейния майстор – българина Павел Иованович от село Кримин, Сисанийска епархия (Костурско)[292].

Църквата заема централно място в манастирския двор. Появата на значително по-голям обем, отколкото на старата църква, сред дотогава хармонично съжителстващи средновековни и възрожденски строежи поставя пред строителите трудната задача да се намери мярката в съотношението между няколко достатъчно едри всеки за себе си елемента – крилата около двора, високата монолитна кула и големия планиран обем на църквата. Затова Павел Иованович разчупва обема ѝ, като го изгражда от няколко последователно извисяващи се тела, а декораторите я изписват с багри с различна интензивност, които стават толкова по-светли, колкото по-високо е изписаното тяло. Главната църква на Рилския манастир е трикорабна, без преддверие, с два странични параклиса, в които опират северното и южното рамо на открита аркирана галерия, опасваща църквата от три страни. Зад тях от север и юг се отварят две широки полукръгли певници. Източната олтарна част на църквата е богато развита, с допълнително предолтарно пространство и три полукръгли апсиди. Страничните са малки и отвън имат тристенна форма, а средната е тройно по-широка и отвън е петостенна. Малките олтари в параклисите, посветени на св. Николай Мирликийски (северния) и успението на св. Иван Рилски (южния), не се изявяват външно. Тяхното наличие причислява църквата към така наречените „многопрестолни храмове”, които се срещат и в други български манастири и в много енорийски храмове. Стройните колони с високо издигнати чрез надзиждания арки между тях и към стените, многобройните прозорци по стените на куполните барабани, от които струи светлина, силно изразената пластика на покритието създава впечатление за просторност на архитектурното пространство и разнообразие на възприятията. За богатството на вътрешнопространственото изграждане допринасят както стенописите, които покриват всички прави и криволинейни плоскости, така и богатите малки дърворезбени иконостаси на параклисите и особено големия на наоса. Логиката на цялото пространствено оформяне на наоса на църквата е проведена безупречно от майстор Павел. Той създава съвършен по композиционното си решение архитектурен интериор, в чието раздвижено пространство се вместват произведенията на стенописта, иконописта и дървопластиката. Те допълват и обогатяват неимоверно неговото художествено въздействие.

Църквата и нейните параклиси са украсени със стенописи, икони и дърворезби между 1840-та и 1860 година. За това допринасят най-добрите за времето зографи, представители на Самоковската и Банско-Разложката иконописни школи: Димитър Христов Зограф [293], синът му Станислав Доспевски, Захари Хр. Зограф, Коста Вальов, Иван Образописов, Димитър и Симеон Молерови, Михаил Зограф от Крушово и други[294]. В техните стенописи образите на светците и религиозните сцени са преплетени и с определени светски мотиви, особено в портретите на дарителите. Живописта в Рилския манастир отразява особеностите на цял етап от развитието на българското изкуство през епохата на Възраждането. Голяма ценност представляват и множеството икони от различни епохи, запазени в църквата, параклисите и музея. Наред с тях са и щампите – едни от първите графични произведения у нас.

Има още →