Българската православна църква в плановете на комунистическата Държавна сигурност*

Момчил Методиев

Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012  година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.

Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.

И все пак тази проверка не ни носи цялата истина и пълната картина за отношенията между Държавна сигурност и Църквата. Законът забранява оповестяването на покойните членове на Синода, което би хвърлило допълнителна светлина върху проблеми като разкола в Църквата през 90-те години на ХХ век. Още по-сериозно е ограничението, според което не се оповестяват имената на жертвите на политическата полиция (тоест на „обектите на проучване”, според терминологията на Държавна сигурност), които едва ли са малко сред българските духовници. Това ограничение е особено сериозно по отношение на митрополитите, тъй като Законът дава право тези данни да бъдат публикувани със съгласието на наследниците на засегнатите лица, а в случая с митрополитите, които са монаси, е малко вероятно да има такива преки наследници. Казано по-просто, оповестената проверка на Комисията по досиетата, макар и изключително важна, прави една моментна снимка на влиянието на бившата Държавна сигурност сред висшето духовенство на Българската православна църква. Открити обаче остават редица въпроси, които бяха засегнати по време на Конференцията, организирана от Богословския факултет, и на които може да бъде даден отговор въз основа на някои косвени данни.

Най-общо казано, това са следните въпроси: Как е възможно Държавна сигурност да проникне толкова дълбоко сред висшето духовенство? Защо процентът на съпричастни към Държавна сигурност лица сред висшето духовенство е значително по-голям, отколкото сред другите проверявани професионални и обществени групи? Каква е била приблизителната бройка на агентурата сред висшето духовенство? Означава ли това, че Държавна сигурност е успяла да подчини изцяло Православната църква през комунизма? Какви са основните цели на агентурата на Държавна сигурност сред висшето духовенство, до каква степен тези цели са били реализирани и какво значение има този факт за посткомунистическото развитие на Църквата?

Защо Държавна сигурност прониква толкова дълбоко?

Резултатите от оповестената проверка на сътрудниците на Държавна сигурност сред висшето духовенство могат да бъдат тълкувани двояко. Проверката установи, че свързани с Държавна сигурност са били 11 от общо 15-те члена на Светия Синод на Българската православна църква, като с чисто минало, освен патриарха (избран за митрополит през 1960 година и за патриарх през 1971 година), се оказаха последните трима избрани членове на Светия Синод. Оптимистите биха могли да кажат, че практически става дума само за 11 души. Но за песимистите (или по-скоро реалистите), свързаните с Държавна сигурност членове на Светия Синод съставляват над 70% от целия състав на Синода, докато във всички останали институции процентът се движи около 10%. Изключение от това правило, освен Светия Синод на Българската православна църква, прави Министерство на външните работи, където сътрудници на Държавна сигурност се оказаха около 50% от проверените български посланици след края на комунизма. Противно на очакванията, както в  Светия Синод, така и в дипломатическата служба, сътрудниците на Държавна сигурност в годините на прехода се увеличават, вместо да намаляват. Как може да се обяснят тези прилики между тези две напълно лишени от връзка професионални общности (съгласно светската терминология)?

Обяснението за това парадоксално развитие следва да се търси в относителната затвореност на двете общности. Става дума за две силно консервативни институции, влизането в които е изключително трудно (дори в условията на корумпирана селекция, характерна за комунизма), в които издигането в иерархията е бавен процес, подчинен на сравнително ясни правила. Дипломатическата кариера се подчинява на международно признати правила, а постоянният контакт с чужденци предполага поне ограниченото познание на няколко чужди езика. За разлика от дипломацията, иерархичното издигане в Българската православна църква се подчинява на вековни канонични правила, които не могат да бъдат пренебрегвани, дори и в епохата на комунизма. Уставът на Българската православна църква предполага, че за висши духовници могат да бъдат избирани единствено мъже-монаси, които имат висше богословско образование. Тези две условия силно ограничават кръга от потенциални висши духовници и следователно – значително увеличават възможностите на Държавна сигурност да влияе върху селекцията на висшата иерархия. Още повече, че традиционно монашеството в България е малобройно, като за това не може да бъде обвинявана комунисти-ческата диктатура. В ранния период на комунизма мъжете – монаси в България са 183 (през 1957 година), следва леко увеличение до 210 (през 1971 година) и отново спад до 159 през 1974 година. Пълната достоверност на тази статистика може да бъде поставена под въпрос, но тя не оставя съмнение, че броят на мъжете монаси е много малък. Към това следва да се добави изискването за висше богословско образование, което допълнително стеснява кръга от потенциални висши духовници, като едва ли става дума за повече от 100 души. Ако от това число бъдат извадени действащите висши духовници (около 20 митрополити и епископи) става ясно, че потенциалните висши духовници (което съвпада и с потенциалният „контингент” на Държавна сигурност) възлиза на не повече от 80 души.

От своя страна в отдел 03 към Шесто управление на Държавна сигурност, натоварено с противодействието на духовенството, в началото на 80-те години работят между 8 и 10 оперативни работници, което (с известно приближение) означава, че всеки един от оперативните работници е трябвало да има поглед върху 8-10 души от потенциалните висши духовници в средите на Православната църква. В този брой не влизат оперативните работници от окръжните управления на МВР, които също имат за задача да следят настроенията сред висшето духовенство. Разбира се, това не включва и останалата част от „контингента” в средите на Православната църква, като наблюдението на Духовната академия, Семинарията и други структури.

Тези данни поне отчасти обясняват причините, поради които процентът на сътрудниците на Държавна сигурност сред днешното висше духовенство е толкова висок. Консерватизмът на Право-славната църква, в съчетание с планомерната дейност на Държавна сигурност, са предпоставка за резултатите, на които сме свидетели днес. Това обяснение се ограничава само до технологията на работата на Държавна сигурност, без да взима под внимание конкретните човешки съдби, които без съмнение са много по-важни, когато става дума за отношенията между Църква и държава през комунизма.

Колко дълбоко е проникването на Държавна сигурност?

Разкритията на Комисията по досиетата оставиха впечатлението, че едва ли не всички бъдещи висши духовници е трябвало да станат сътрудници на Държавна сигурност, за да получат „пропуск” за кариерното си израстване. Но от друга страна проектирането на днешните реалности обратно към целия комунистически период би могло да се окаже грешка. Тъй като в комунистическата държава също има вътрешна динамика (макар и ограничена), която трябва да бъде взета под внимание, когато се оценява проникването на Държавна сигурност сред висшето духовенство.

Данни за броя на агентите на отдела сред духовенството се съдържат в отчетите на отдел 03 на Шесто управление от края на 70-те и началото на 80-те години. Тези данни създават реалната представа за проникването на Държавна сигурност сред духовенството в годините на „развития социализъм”. Макар и непълни, тези данни също така дават възможност да бъдат очертани и някои тенденции.

През 1972 година по линия на духовенството Шесто управление разполага с 26 агенти и 8 осведомителя, информацията от които се получава в 18 явочни квартири. На следващата 1973 година  същият отдел разполага с 24 агенти и 7 осведомители, които отново се приемат в 18 явочни квартири[1].

Значително по-подробни са данните за края на 70-те и началото на 80-те години. Към 1 януари 1980 отдел 03 разполага с 43 агенти, от които по линия на православната духовенство работят 32 агента, разпределени по следния начин:

Духовна академия – 12

Синод на Българската православна църква – 8

Синодално издателство – 1

Църковен институт – 1

Църковен музей – 1

Задгранични епархии – 2

Други – 7

Общо – 32[2]

В същия отчет е посочена и агентурата сред другите изповедания. В езика на Държавна сигурност работата срещу протестантските изповедания се обозначава като работа „по линия на сектите”, като се привеждат следните данни за агентурата сред тях:

Петдесятна – 7

Адвентисти от седмия ден – 3

Адвентисти – реформатори – 1

Конгрешани – 4

Методисти – 3

Баптисти – 1

Други – 1

Общо – 20

„По линия на католицизма” отделът разполага с 4-ма агенти, от които всички са от църквата „по източен обряд (униати)” и нито един сред католиците от западен обряд[3].

Отчетът на същия отдел две години по-късно отбелязва известно нарастване на агентурния апарат. През 1982 година отделът вече работи общо с 58 души, от които по линия на православното духовенство продължават да работят 32 души, разпределени по следния начин:

Духовна академия – 12

Синод на Българската православна църква – 10

Църковно-исторически институт и музей – 3

Синодално издателство – 1

В митрополиите – 3

За работа в задграничните епархии на Българската православна църква – 3

„По линия на сектите” отделът разполага с общо 18 агенти, от които най-много сред петдесятниците (7), следвани от Адвентистите от седмия ден (4) и други. По линия на католическото духовенство отделът разполага със 7 агенти, от които „само един може да изпълнява по-успешно задачи за влияние[4]”.

Отчетите на отдел 03 в Шесто управление са най-важния източник за броя на агентурата сред духовенството. Същевременно не трябва да се забравя, че има случаи на вербувани духовници и от Окръжните управления на Държавна сигурност, които след това са били прехвърляни към отдел 03. Обратно, съществуват и случаи на размяна на агентура между Шесто управление и отдел 14 на Първо главно управление (Културно-историческо разузнаване). В повечето случаи става дума за духовници или богослови, привлечени от Шесто управление, които впоследствие са предоставяни на разположение на отдел 14 на Първо главно управление, въпреки че има случаи и на обратна размяна. Всичко това води до заключението, че споменатата в отчетите на Шесто управление бройка на агентурата следва да се приема като приблизителна.

Важна е също историята на тези две структури, които ползват агентура сред православното духовенство. Шесто управление е създадено през 1967 година, с цел противодействие на „идеологическата диверсия”, а преди това работата срещу духовенството е водена от Второ главно управление. През 60-те години това е огромна структура, в рамките на която духовенството най-вероятно заема подчинено място. От своя страна Културно-историческото разузнаване е създадено в началото на 70-те години, с цел събиране на материали за българската история, включително и чрез разработване на българската емиграция. Като заместник-началник на този отдел през 70-те години е назначен Христо Маринчев, който към края на комунизма става известен и като „кадровик” на Църквата, в качеството му на заместник-началник на Комитета по църковни въпроси. От оповестения списък на Комисията по досиетата става ясно, че Христо Маринчев се „специализира” по линия на Църквата още от края на 60-те години, когато е един от първите водещи офицери на бъдещия Западноевропейски митро-полит. Причината за силната позиция на Маринчев през 80-те години е, че той обединява в себе си информацията за Църквата, постъпваща по каналите на Държавна сигурност  (Шесто и Първо главно управления), по линия на Комитета по църковни въпроси, както и информацията, която Синодът е задължен да изпраща по официален  път до Комитета по църковни въпроси.

Какви изводи могат да бъдат направени и какви тенденции могат да бъдат очертани от цитираните отчети на отдел 03 на Шесто управление? Най-видимата тенденция е за постепенното увеличаване на агентурата в средите на православното духовенство, което най-вероятно е „продукт” от постепенното акумулиране на нова агентура при запазване на старата, следствие от активизирането на работата срещу Църквата в резултат на създаването на нови структури в Държавна сигурност. Резултатите от това акумулиране стават видими днес, 22 години след падането на комунизма, когато същите тези духовници са се изкачили до най-високите стъпала в църковната иерархия.

Данните дават основание за хипотезата, че в настоящия състав на Светия Синод има по-висок процент сътрудници на Държавна сигурност, отколкото във всеки един Синод в годините на комунизма. Тази хипотеза се основава както на тенденцията за увеличаване на агентурата от началото на 70-те до началото на 80-те години, така и на други косвени данни, свързани с динамиката на политиката към Църквата през комунизма. Консерватизмът на Църквата предполага, че както толкова години след края на комунизма Държавна сигурност продължава да присъства активно сред висшите духовници, така и в годините на комунизма са били необходими десетилетия преди Държавна сигурност да успее активно да навлезе сред висшето духовенство. Тази хипотеза се подкрепя и от други данни за вътрешната динамика между държавните институции, натоварени с прокарването на политиката към Църквата. До края на 60-те години Комитетът по църковни въпроси е неоспорим фактор в прокарването на тази държавна политика, докато от началото на 70-те години превес взима Държавна сигурност, която успява да спечели бюрократичната война с Комитета по църковни въпроси, разразила се в края на 60-те и началото на 70-те години. Наред с увеличаването на агентурата, косвен резултат от тези нови отношения е и активи-зирането на административната репресия срещу духовенството през последните две десетилетия на комунистическата епоха.

Какви са целите на Държавна сигурност?

Очакванията на Държавна сигурност от нейните агенти в средите на духовенството могат да бъдат разделени на вътрешни и външни. Вътрешните са подчинени на необходимостта от установяване на контрол върху духовенството и неговата дейност. Приемайки традиционно духовенството за потенциално враждебно на кому-нистическия режим, Държавна сигурност има за цел да предотврати опасността от изказване от страна на духовниците на публично недоволство от режима. Тази функция на Държавна сигурност предполага, че тя се явява негативен фактор за развитието на конкретни духовници – тоест задачата на Държавна сигурност е да спре развитието на хората, оценявани като враждебно настроени към „мероприятията на народната власт”. Действително, по наличните до момента данни, може да се направи заключението, че тази функция заема централно място в дейността на Държавна сигурност по отношение на Църквата до края на 60-те и началото на 70-те години.

Другите цели на Държавна сигурност могат да бъдат обобщени като външни – тоест задачи, свързани с използването на определени духовници за осъществяването на конкретни задачи извън границите на страната, основно в пропагандата на успехите на режима. Това предполага превръщането на Държавна сигурност  в „положителен фактор” за израстването в църковната иерархия. В този смисъл може да се говори за „инструментализирането” на конкретни български духовници и богослови за нуждите на комунистическия режим. Казано най-просто, Държавна сигурност целенасочено стимулира развитието на определени духовници, които могат да бъдат използвани за конкретни външнополитически и пропагандни цели.

По стечение на обстоятелствата нуждата от такива лоялни духовници става все по-голяма към края на 60-те години. Едната от целите е определени духовници да бъдат използвани за установяване на контрол върху българската емиграция или поне за сдържането на представителите на „вражеската емиграция” от активна антикому-нистическа дейност. Тази задача е формулирана като следствие от възстановеното общение между Светия Синод в София и Амери-канската епархия на митрополит Андрей, което става едва през 1963 година. Най-характерен в това отношение е примерът със Западноевропейски митрополит Симеон, изпратен в САЩ през 1966 година, непосредствено след неговото привличане за сътрудник на Държавна сигурност. Както става ясно от цитираната справка за броя на агентурата, агентите сред българските свещеници в Америка са били много малко (въпреки постоянните подозрения на българската емигрантска общност), което допълнително увеличава значението на  служещите там архиереи. Митрополит Симеон има ключова роля и при организирането и създаването на Западноевропейската епархия, макар още от самото начало нейното създаване да е контролирано от българската държава, поради което и епархията в Западна Европа никога да не създава на комунистическата държава същите проблеми, каквито създава общността в Америка. 

Другата цел на Държавна сигурност е свързана с икуменическото движение, към което Българската православна църква се връща през 1961 година. В архивите има запазени многобройни документи, които доказват пропагандния характер на участието на българските духовници в икуменическото движение. Това е валидно не само за поместната ни православна църква, но и за всички църкви от Източна Европа, без значение от тяхното изповедание. Целта на участието в икуменическите организации (основно в Световния съвет на църквите) е дейността на тези организации да бъде насочена в благоприятна за комунистическата пропаганда насока, което до голяма степен е и постигнато. Благодарение на техните координирани усилия, те имат възможност да влияят както върху позициите на тези организации, така и върху хората, които са избирани в тяхното ръководство. И на последно място, но далеч не и по важност, е задачата българските представители в икуменическите организации да се противопоставят на опитите за критики на западните представители за липсата на религиозна свобода в страните от Източна Европа. С много малко изключения, тази задача също е успешно постигната. Сред другите външни цели на Държавна сигурност е и проникването и установяването на контрол върху братството в Зографския манастир, като до голяма степен тази цел се проваля. Всички тези насоки на работа на Държавна сигурност бяха допълнени от оповестените и публикувани досиета на висшите духовници, макар че като цяло те бяха ясни още преди публикуването на този списък.

Мястото на Духовната академия

Духовната академия заема централно място в плановете на Държавна сигурност за овладяването и инструментализирането на Църквата. Причината е, че Духовната академия се налага като един от важните центрове, в които се преплитат всички интереси на държавната политика към Църквата. За разлика от църковната иерархия, Духовната академия се подчинява на много по-лесни за преодоляване предимно светски правила, което дава възможност чрез чистките в нея да бъдат уволнени „реакционните” учени и да бъдат назначени млади и „прогресивни” преподаватели, които да прокарват политиката на държавата. Това става още в началото на 50-те години, като някои от назначените през този период преподаватели се утвърждават като най-полезните сътрудници на Държвна сигурност и на комунистическата държава. В най-голяма степен това се отнася за агент „Дамянов”, вербуван именно през 1952  година, който в следващите години се налага като най-важният български пред-ставител в икуменическото движение.

Защо Духовната академия може да бъде определена като един от центровете за овладяване на Църквата? На първо място, защото преподавателите в Духовната академия и агентурата в нея имат възможност да формират „общественото мнение” по отношение на всеки един духовник – както в църковните среди, така и в средите на Държавна сигурност. И от разсекретените до момента досиета е видно, че Духовната академия заема важно място в производството на „достоверна информация” за духовниците от всички етажи на църковната иерархия – от студентите, през редовите монаси, до действащите архиереи. Формирайки „общественото мнение”, агентурата в Духовната академия има възможност да насърчи или спре развитието на всеки един млад духовник. Това дава възможност първоначалната селекция на бъдещото висше духовенство да се извърши много рано, като развитието на потенциално реакционните духовници може да бъде спряно или ограничено още на студентска възраст. Това дава възможност напред да излязат перспективните от гледна точка на държавата духовници, което дава възможност на по-късен етап самите те да бъдат привлечени за сътрудници на Държавна сигурност, което е и причината за постепенното акумули-ране на агентура през годините.

От средите на богословите и другите научни работници в Духовната академия се формира и основната група от български представители в икуменическото движение. Макар до момента да са оповестени имената само на двама от преподавателите в Духовната академия през комунизма, може със сигурност да се допусне, че процентът на сътрудниците сред тях в Академията е бил много висок.

Далеч не на последно място, преподавателите в Духовната академия имат възможност и да задават тона в официалната църковна дискусия, публикувайки книги и съчинения, които са в унисон с държавната политика. Като се имат предвид ограниченията върху църковния печат през комунизма (по отношение на тематиката, тиража и разпространението), значително се увеличава значението на книгите, публикувани през този период с одобрението на комуни-стическата държава.

Затова едва ли е изненада, че Държавна сигурност е проникнала по-дълбоко в Духовната академия, отколкото в Светия Синод. Както беше отбелязано, в отчета на отдел 03 на Шесто управление за 1981 година е записано, че отделът разполага с 12 агента в Духовната академия и с 10 в Светия Синод на Българската православна църква. Дори и само тези цифри са достатъчно доказателство за централното място, което Духовната академия заема в плановете на Държавна сигурност, като оповестените до момента досиета на преподаватели в Академията са само върхът на айсберга, тъй като се отнасят само за по-късното поколение преподаватели, чиято кариера само е започвала в годините на „развития социализъм.”

Това са общите контури на механизма за проникване на Държавна сигурност в Църквата. Може да се спори дали е съществувала реална възможност за противодействие на това проникване, като се има предвид трайността на комунистическия режим. В началото беше отбелязано, че настоящият Закон за досиетата се фокусира основно върху сътрудниците, докато за обществото остават тайна жертвите на Държавна сигурност. Няма съмнение, че специално в случая на Църквата броят на жертвите значително надвишава броя на сътрудниците – става дума не само за жертвите на физически репресии от втората половина на 40-те и 50-те години, но и за жертвите на систематичния административен произвол, упражняван върху различните изповедания през 70-те и 80-те години. В този контекст Държавна сигурност успява не само активно да се намеси в селекцията на висшето духовенство, тя също така и се стреми (и до голяма степен успява) да компрометира това духовенство. Това продължава да бъде правено и до днес, като в своите изяви по медиите бившите водещи офицери продължават да прокарват тезата, че едва ли не всички църковни лица в страната са съдействали доброволно на властите и на Държавна сигурност, водени единствено от патриотични подбуди. Всичко това затруднява изключително много процеса на израстването на автентична църковна интели-генция, която може да бъде единственият реален посредник между църковната иерархия и обикновените миряни, както и между Църква-та и секуларизираното общество.

_________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 109-119. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, опис 1, а. е. 15, л. 20

[2]. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а. е. 118, л. 12

[3]. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а. е. 118, л. 13.

[4]. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1., а. е. 168, л. 33-34.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6qn

About Dragan Bachev

64 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Разни и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s