”Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Матей 5:4)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Кои плачещи ублажава Спасителят? Светът е пълен със сълзи. Всички почти плачат. Едни при сполетяло ги нещастие, други при смърт на близък човек, трети при накърняване на честолюбието им, четвърти от завист и прочее, и прочее. Много са причините за сълзите у хората. Нима всички плачещи са блажени?
Нека се постараем с Божията помощ да си отговорим на този въпрос.
Кои сълзи водят към блаженство?
В древността живели благочестивите съпрузи Андроник и Атанасия. Те си имали две деца. Но при една епидемия и двете се разболели и за един ден умрели. Страшна скръб спуснала крило над този щастлив до този момент дом. Мъжът с по-голяма твърдост преживял удара. Той казвал Иововите думи: ”Господ даде, Господ взе. Да бъде благословено името Господне”! Но Атанасия била неутешима. Тя плачела отчаяно, хвърляла се върху гроба на току-що заровените си деца и искала там да умре. И ето, в безпределната ѝ скръб, явил ѝ се св. великомъченик Юлиан и ѝ казал: ”Защо не оставиш на покой тук почиващите?” И след като я уверил, че децата ѝ са в царството небесно на много по-хубаво място, гдето се радват на небесните блага, той продължил: ”Защо плачеш за тях? Колко по-добре би било да би плакала така за греховете си!” От тези думи Атанасия се умилила и посветила оттук натъй живота си на плач за греховете.
От този пример ние виждаме, че не всички сълзи са еднакви пред Бога. Има сълзи, човешка проява на отчаяние, скръб, слабост, мъка, угнетеност и ропот против Бога. Но има и сълзи, които Бог обича и цени. Това са сълзите на покаянието, сълзите за греховете. Те умиват душата и я връщат при Бога, Който ѝ подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.
Знаменитият проповедник и светител Филарет Московски си задава въпроса: ”Кои плачещи се намират по пътя към блаженството?” И отговаря дълбокомислено по следния начин: ”Спасителят ублажава не просто бедните, а бедните духом. Когато, според предаването на св. Лука, говори: ”Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите (6:21), Той ублажава не гладните за хляб, защото насищането с хляб още не е блаженство, но както по-пълно и по-ясно казва св. Матей, ублажава ”гладните и жадните за правда” (5:6). Така трябва да разсъждаваме и за плачещите. Блажени ония, които плачат духом, плачат за правда и добродетел, защото ги нямат, оплакващите, неправдите и греховете, с които са се обременили, плачещите от духовна скръб, че са прогневили Бога, и от духовна любов, че при всичкото си желание се виждат недостатъчно съответстващи на Божията любов и милосърдие.
Оттук може да се разбере и това, защо желаещият да достигне блаженство не може да отмине пътя на сълзите. Първият непорочен човек е блаженствал в рая без сълзи и по пътя на радостта е вървял към по-висше небесно блаженство. Но когато, прелъстен от духа на злобата, човекът се препънал и паднал в грях, райският път на радостта се скрил от него. И Сам Бог като праведен Съдия и като човеколюбив Лекар го поставил на плачевния път, като казал на Адам, сочейки му земята, прокълната заради греховете му: ”С мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си” (Битие 3:17), а на Ева: ”Ще умножа и преумножа скръбта ти” (стих 16).
Че Бог е постъпил като праведен Съдия, е понятно. Но че Той е постъпил и като човеколюбив Лекар, това трябва да се поясни.
Христос Спасителят е казал: ”Царството Божие вътре във вас е.” (Лука 17:21). То е в нас, разбира се, не в пълнотата, в каквато е на небето, но поне в зачатък, когато в нас живее Божията благодат, когато чрез вярата се вселява Христос в сърцата ни (Ефесяни 3-17). Противоположно на това може да се каже, че и царството на дявола или адът и самият геенски огън, макар и не в пълнота, а в зачатък е в човека, когато в него живее грехът. Този скрит огън се проявява в действията. Той постоянно запалва в душата на грешника желания за нови грехове и жигосва съвестта (1 Тимотей 4:2) с тъмното и всякога мъчително съзнание за злото, което съзнание при особени обстоятелства се разгаря като пламък на отчаянието. Затова, както за угасяване на пожара е нужна вода, тъй за угасяване на неестествения греховен огън в душата са нужни сълзи на покаяние. Както за излекуването на разстроеното здраве вследствие на разкоша и неумереността в храната и питието се употребяват горчиви лекарства, така и за изцелението на душата, заразена от греховните наслади, са нужни покайни скърби и горчиви сълзи”.
Ако нямахме грехове, нямаше да има нужда от плач за греховете. Но понеже сме заразени от това зло, трябва да употребяваме спасителното лекарство срещу него – плачът!
Разликата между скръбта по Бога и световната скръб
Напразно някои се боят от скърбите и плача по Бога. Така е устроен след грехопадението животът на човека, че, ще или не ще, той трябва да мине през горнилото на скърбите. Но не от всички скърби човек има полза. Който скърби по Бога, чрез тази своя светла скръб се избавя от вечните скърби в ада. Който плаче за Христа, чрез този плач получава вечно веселие. Който рони сълзи за греховете си, ще се утеши с неизказана утеха, когато дойде времето Сам Бог да отрие всяка сълза от очите на каещите се Свои верни люде (Откровение 7:17).
Плачът по Бога избавя от вечния плач. Ако не обикнем този плач, нима ние си осигуряваме безпечален, радостен земен живот?! Възлюблени, не плачем ли по Бога, ще плачем за земни преходни неща – за имоти, за почести, за удобства, за греховни наслади. Но такъв плач, който не е по Бога и за Бога, не ще ни освободи от вечния плач в ада, а напротив, тъкмо до него ще ни доведе.
Св. апостол Павел казва: ”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт (2 Коринтяни 7:10). От тези думи на великия апостол на езичниците става ясно, че плачът на съкрушаващите се за греховете си води към блаженство, според обещанието на Христа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, а плачът на онези, които обичат греховния свят, води към безпрогледния мрак на отчаянието, към вечния плач.
О, вие, които не искате да пророните една сълза за Бога, за душата си, потънала в грехове, за спасението си, кажете: радостен ли е вашият живот? Вие се веселите, смеете се, търсите леките удоволствия на живота, чувствате се щастливи, но… само докато сте здрави, млади, силни, имотни… Колко краткотрайна е всяка земна наслада! Колко несигурно е всяко земно благо! Залезе ли слънцето на вашата радост зад облак, загубите ли здравето си, младостта си, силата си, имота си, какво остава от вашия някогашен смях? Вие почвате да тъгувате по загубеното земно щастие. Скърбите за имуществата си, за леките си удоволствия. Вашата скръб е световна скръб, тоест скръб за светски радости. Тя няма да ви утеши, а ще ви донесе духовна смърт. Вашата скръб ще ви убие, защото световната скръб вреди на скърбящите. Тя не ще ви върне загубените земни блага, но, привързвайки ви към тях, ще ви откъсне още повече от Бога и ще ви причини вечна гибел в ада.
Защо не се обърнете от тази безполезна, от тази крайно вредна скръб, към скръбта по Бога? Защо не осъзнаете, че досега сте били в плен на заблудите, гонейки миражни земни радости? Защо не се покаете и не започнете да плачете за греховете си? Единствено скръбта за греховете е полезна. Когато скърбите за загубената младост, връщате ли я? – Не! А когато скърбите по Бога и се каете, че сте загубили чистотата на душата си, със сълзите си умивате своите грехове и си връщате предишната чистота. Когато тъгувате за някой близък покойник, възкресявате ли го? – Не! Но ако проливате сълзи над умрялата си в грехове душа, ще я възкресите за нов живот. Когато се топите от мъка по загубените свои земни богатства, връщате ли ги с това? – Не! Но ако заплачете от все сърце за прахосаните богатства на вашата душа – добродетелите, вие пак ще ги придобиете.
За плачещите по светски суетни блага няма утеха. Защото, след като са ги загубили, дори ако пак могат да си ги върнат, смъртта ще им ги отнеме навеки. А плачещите по Бога са блажени, защото Господ ще ги утеши. Той ще ги облече в светост, ще ги украси с добродетели, които никой, нито дори смъртта, ще може да им отнеме. Напротив, чрез смъртта си те навеки ще се съединят с Христа, за да получат от Него обещаната утеха съгласно думите Му: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Възлюблени, да си представим един радващ се с греховни радости без Бога и един плачещ по Бога. Има ли за нас нещо по-желано от радостта и нещо по-отблъскващо от скръбта? Всеки повърхностен наблюдател би завидял на радващия се без Бога. Но, ако човек се вгледа по-дълбоко, ще види толкова много гнилота, суета и гнусота в греховната радост, че ще се отвърне от нея. Защото тя е не само нетрайна, но и свързана с посрама от страна на човеците, с угризения на съвестта и с наказание от Бога. Такава греховна радост носи в себе си семето на вечната скръб. Тя е отровена още тук от тревоги, безпокойства, несигурност и угризения!
Колко по-щастлив е в сравнение с такъв ”радващ се” грешник плачещият по Бога човек! Той наистина рони сълзи, съкрушава се, бие се по гърдите, видимо страда, но във всичко това е скрита толкова много радост! Мир изгрява в сълзите! Сърцето предвкусва в съкрушението си сладостта на Божията прошка! Душата гори в покаяние, но, о, чудо! – тя вижда, че в този огън изгарят само греховете ѝ, страстите ѝ, и че тя се претопява като руда в пещта, за да излезе пречистена от огъня на покаянието!
Наградата на плачещите по Бога
Който плаче за греховете си, е по-блажен от онзи, който се смее в греховете си! Защото плачещият по Бога ще получи велика награда – прошка на греховете и вечно спасение на душата! Който скърби по Бога, е по-щастлив от ”щастливия” без Бога! Защото всяка радост без Бога е временна, бързо изчезва и скоро се превръща във вечна скръб, а плачът по Бога създава такава утеха в сърцето, която трае вечно! Много измамени от земните радости люде са се каели, че са се веселили греховно и че когато са загубвали тези свои греховни радости, са скърбели за тях! Но никой, който е скърбял за Бога, който е плакал за греховете си, не е съжалявал за това. Защото той се е чувствал още във време на сълзите си утешен от Христа, а освен това е получавал надеждата за великата радост, която го очаква на небето – вечното спасение на душата!
Въодушевени от тази надежда и поощрявани от личния си опит, че е сладко да се плаче за Господа, св. отци непрестанно са плакали дори за най-малките си грехове, а и на нас са оставили завета да плачем, докато ни утеши Христос.
Св. Ефрем Сирин например за нищо друго толкова не е говорел и писал, колкото за необходимостта непрестанно да проливаме покайни сълзи. Сам той е бил изцяло проникнат от дълбоко покайно чувство и от сърдечно съкрушение. Когато той проповядвал за Бога, за страшния съд, за покаянието, не можел да сдържа сълзите си. Сам той се смятал за голям грешник и в постоянен плач къпел душата си пред Господа. Св. Григорий Нисийски пише за него: ”За Ефрема да плаче непрестанно беше това, каквото е за другите да дишат въздух”.
Св. Ефрем изповядва в едно свое умилително песнопение пред Бога: ”Когато аз легнах на одъра си, дойде ми наум, Господи, Твоята любов към хората и аз станах посред нощ, за да Ти благодаря. Но си спомних за моите грехове, уплаших се и цял се залях в сълзи и бях вече близо до това да падна духом, ако не бяха побързали разбойникът, митарят, грешницата, хананейката, кръвоточивата и самарянката да подкрепят мене, полумъртвия”.
Каейки се и проливайки сълзи, св. Ефрем всякога чувствал, че сълзите по Бога го водят не към отчаяние, а към сладка надежда и небесна утеха! Неговото лице, по свидетелството на св. Григорий, сияело от радост, като същевременно обилни сълзи се леели от очите му. Такова е чудото на плача по Бога. Този плач при най-голямото дори съкрушение издига душата до светлите простори на Божията утеха, радост и надежда.
И св. Иоан Лествичник е един от примерите за блажения плач по Бога. Той не можел да се моли без сълзи. Често се уединявал за молитва в една доста тясна пещера, наречена Пещера на сълзите, защото тя била цялата оросена от неговите сълзи. Тези светли сълзи така озарили душата му, че той, под сиянието на това благодатно озарение, написал своята чудна книга ”Лествица” (Стълбица), в която описва стъпалата на духовното издигане към Бога. Между другото той пише в тази книга за сълзите следното: ”Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни”. ”Тези, които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство, и тяхната печал съдържа в себе си утеха и облекчение тъй сигурно, както восъкът в медената пита съдържа в себе си мед”.
Някой си монах живял в Монаидския монастир и постоянно се молел: ”Господи, нямам страх Божи. Но прати ми или лош недъг, или напаст, или болест, та дано поне така се приведе в страх моята окаяна душа”. Такава молитва отправял към небето той всеки ден и казвал: ”Знам, че не е възможно да ми простиш греховете. Защото много сгреших пред Тебе, Владико. Но, ако желаеш, заради Твоите щедрости поне, заличи ми греха! Ако ли и това не може да стане, помъчи ме тук, та там поне отчасти да ми намалиш мъката! Накажи ме, ала не с Твоя гняв, Владико, а с Твоето човеколюбие!”
Цяла една година се молел монахът към Бога със съкрушено сърце, като постел и се смирявал. Понякога той се замислял, що ли значи думата, казана от Господа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Веднъж, като си седял на земята и плачел пообикновеному, от голяма печал задрямал. И ето, явил му се Христос и му казал с тих глас: ”Какво ти е, човече, защо така плачеш?” Той му отговорил: ”Паднах, Господи!” – ”Но ста- ни!” – му рекъл Явилият се. ”Не мога – простенал лежащият, – ако не ми подадеш ръка.”Христос му подал ръка и го дигнал, па отново кротко го запитал: ”Кажи, защо плачеш и защо скърбиш?” Монахът отвърнал: ”Как да не плача, Господи, и как да не скърбя, като толкова Те оскърбих!” Тогава Христос прострял ръката Си към инока, положил я върху сърцето му и така го милвал няколко време, като му думал: ”Не скърби! Бог ще ти помогне! Понеже ти сам се наказа, аз няма да те наказвам. За тебе Аз дадох кръвта Си, колко повече ще дам човеколюбието Си на всяка каеща се душа!”
Като дошъл в себе си от видението, монахът почувствал сърцето си изпълнено с безкрайна радост. Той се уверил, че Бог го е помилвал. Останалите години от живота си той прекарал в дълбоко смирение, като хвалел непрестанно Бога. В такова състояние той се прибрал при Него в небесата.
Възлюблени, като знаем каква сладост носят на душата покайните сълзи, нека бягаме от светските греховни утехи, които убиват покайното настроение! Нека се стараем да си представим всичката наша греховност и духовна окаяност! Нека се съкрушаваме за беззаконията си! Нека плачем за греховете си! Ако не можем пък да пролеем сълзи, нека покайно въздишаме от сърце за сторените от нас злини, та дано въздишките ни Бог вмени за сълзи! И нека помним: много сълзи се проливат на този свят, но само едни от тях са богоугодни и душеспасителни – сълзите на покаянието!
Нека завършим със следната легенда: След бунта на сатаната против Бога един от увлечените в злото ангели на име Пери се опомнил и пожелал да се върне при Бога. Той политнал към рая и застанал пред заключените врати. Но не бил допуснат да влезе вътре. Ангелът, който пазел рая, му рекъл: ”Бог ще те пусне да влезеш, ако Му намериш и донесеш от земята достоен за Него дар”. С това Бог искал да изпита Пери, дали искрено се е покаял и дали знае ценността на покаянието.
Пери полетял към земята. Вижда война… И ето там издъхва доблестен войник, който в предсмъртните си минути се моли Богу за своята родина. Трогнал се Пери от тези сълзи на добрия гражданин, пожертвал живота си за своето отечество, взел една сълза и с нея полетял към рая. Почукал, но дверите не се отворили. Ангелът му казал: ”Хубав е твоят дар, но не е най-добрият. А само най-добрият ще може да отвори райските врати!”
Пери пак отлитнал към земята. Вижда в един град страшна епидемия. В един скромен дом умира млад съпруг. Неговата жена самоотвержено му прислужва и сама от това се заразява. Със сълзи на очи тя затваря безжизнените му клепачи. Но изтощена, тя пада мъртва над неговия труп. Пери се удивил на тази съпружеска самоотвержена любов и взел една сълза, като изхвърчал с нея към рая. Но и този път вратите на рая стояли заключени. Ангелът му рекъл: ”И този дар е прекрасен, но все още недостатъчен да ти отвори дверите на небето! Потърси нещо още по-достойно за Бога!”
Пери пак слязъл на земята. И ето, вижда той в полумрака на една тиха молитвена стаичка пред светите икони да гори кандилце. Загледал се той и съзрял пред иконите един човек, коленичил пред тях! Но каква била неговата молитва! Той се каел за греховете си, удрял се в гърдите и със сълзи викал: ”Боже милосърдни, смили се над мене грешния!” Прехласнат от умиление, дълго съзерцавал Пери тази покайна молитва и възхитен от дълбокото покаяние на грешника, безшумно долетял до него, взел една сълза и с трепет я понесъл към небето, като че носи скъпоценен бисер. Преди още да се приближи до рая, той видял, че вратите му са широко отворени и той радостно влетял вътре!… Той намерил най-радостния и достоен дар за Бога – покайната сълза!
Възлюблени, ето какви сълзи и ние трябва да поднасяме на Бога, ако искаме да се спасим. Вратите на царството небесно се отварят пред каещите се грешници. Искаме ли и ние да получим утехата на спасението, нека плачем по-често за греховете си. Тогава опитно ще се уверим в силата и истинността на второто блаженство, което гласи:
”Блажени плачещите, защото те ще се утешат!” Амин.
”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10).
Към следващата част (Грехове във връзка с второто блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Благодаря много, че сте качили книгата! Бог да ви благослови! 🙂
Благодаря много!