Дякон Андрей Кураев

Всеки критик на православието трябва да обмисли една очевидна истина: ние сме вече на две хиляди години. Две хиляди години християните препрочитат Книгата си; две хиляди години най-големите умове на човечеството мислят върху нея. Затова не е разумно, ако случайно се натъкнете в Библията на някое неясно за възприемане място, да крещите, че сте открили „противоречие” или глупост. Християнските богослови навярно още в древността са обръщали внимание на това място и са го обяснявали в съответствие на общобиблейския контекст. Наивно е например да се мисли, че през тези двайсет века никой от православните изобщо не се е замислял над това, което миналата седмица са разбрали момчетата от „Църквата на Христа”: излиза, че в Библията има заповед „не си прави кумир”, която, представете си, православните иконописци злостно нарушават.

Ние знаем за тази заповед. Православното богословие на иконата започва със забраната да се изобразява – но само започва, а не свършва с нея[1]… Покрай втората заповед знаем още някои библейски определения и свидетелства, които протестантите не забелязват.

Въпросът допустимо ли е или не иконопочитанието, е сложен. Не в смисъл, че е „труден”, а в смисъл, че е многопластов. Той включва осем напълно конкретни и отделни въпроса.

1. Допустимо ли е изобразяването изобщо?

2. Допустимо ли е изобразяването на свещените духовни реалии?

3. Допустимо ли е да се изобразява Бог?

4. Допустимо ли е да се използват изображения за мисионерски цели?

5. Допустимо ли е да се използват изображения при молитва?

6. Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?

7. Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?

8. Могат ли изображенията да са свещени и чудотворни?

Преди всичко нека цитираме пълната формулировка на библейската забрана да се изобразява: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ от планината Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена, лик на някой добитък, който е на земята, лик на някоя птица крилата, която хвърка под небесата, лик на някой гад, който пълзи по земята… Гледайте да не забравите завета на Господа… и да си не правите кумири, които да изобразяват нещо” (Второзаконие 4:15-18, 23).Този текст от Второзаконие е само разгърнато пояснение на онова, което се изтъква във втората заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой” (Изход 20:4-5).

Както виждаме, забранено е всякакво изображение. Затова, ако към вас се приближи протестант и запита: „как смеете да правите икони, щом като в Библията е забранено?!” – с тих, но твърд глас го помолете да си представи документите. Поискайте да разгърне документа на онази страница, където е снимката му. След това уточнете дали е мъж или жена. И след това му припомнете текста от Второзаконие 4:16: не прави „изображения … представляващи мъж или жена[2]”.

И тъй, ако разбираме този текст с протестантски буквализъм, излиза, че протестантите сами нарушават това библейско правило.

Можем да ги утешим само с едно: с това, че Сам Господ става „нарушител” на суровата Си заповед. Той казва, че не бива да се правят изображения на някой гад и пак Той повелява да се излее медна змия (Числа 21:8-9). Не бива да се изобразяват животни и изведнъж Иезекиил вижда небесния храм, в който има различни изображения на херувими с човешки и лъвски лица (Иезекиил 41:17-19). Не бива да се изобразяват птици, а от Бога идва наредбата да се излеят херувими с криле, тоест в птичи облик.

Следователно, отговорът на първия от седемте зададени въпроса звучи ясно: да, изображенията са допустими. Изображения е имало и в Стария Завет, изображения правят и самите протестанти. А буквалното изпълняване на забраната върху всички изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята”, би довело просто до унищожаването на всяка живопис. Дори мюсюлманите не тръгват последователно по този път и, забранявайки изобразяването на Бога, ангели, хора и на животни, все пак разрешават изобразяването на растения. Това са сторили в началото на VІІІ век халифите Язид ІІ и Омар ІІ. За да обосноват тази забрана, те привеждат съвсем небиблейски аргумент: художникът не може да твори, защото единствен творец е Аллах (вж. Tatarkiewicz Wl., Istoria esteticii, Vol. 2, Bucaresti, p. 68). В монотеистичната система, в която не се признава въплъщението на Бога в човек, не може да има религиозно доверие в човека. Ако Христос (Иса) не е Бог, а само пророк, значи човекът е много далеч от Бога и естествено няма право да претендира, че притежава атрибутите на Твореца. Но ако Синът е Бог, ако Иисус от Назарет е единосъщен с Отца, това означава, че човекът е достоен за Боговъплъщението, значи, че той е скъп в очите на Създателя, че не може да бъде чужд на Богообразността. Във въплътилия се Син Божи се явява Любовта, създала света, и това Въплъщение потвърждава, че човекът изначално е създаден по образа на Твореца, тоест в качеството си на творец. По този начин, с въчовечаването на Бога, богословското препятствие за религиозно обосноваване на творчеството се премахва.Вторият въпрос: допуска ли Библията изобразяването на свещени реалии, изобразяването на духовния свят? Предпазливо, но допуска. „Направѝ два херувима от злато: изковани ги направѝ от двата края на очистилището… там Аз ще ти се явявам и ще говоря с тебе над очистилището, между двата херувима, които са над ковчега на откровението” (Изход 25:18, 22). Тази заповед сочи преди всичко възможността да се изобразява духовният тварен свят със средствата на изкуството. Били са направени херувими и за украса на Иерусалимския храм: „И в девира направи (Соломон) два херувима от маслинено дърво… И обкова херувимите със злато. И по всички стени на храма околовръст издълба изображения на херувими…” (3 Царства 6:23, 28-29). Важно е да се отбележи, че в двореца на Соломон не е имало херувими (2 Паралипоменон 9:15-20; 3 Царства 7:1-11). Значи, това са именно религиозни изображения, а не просто украса. Точно такива херувими са били направени и за втория храм, построен след разрушаването на Соломоновия храм (Иезекиил 41:17-25). В този храм е влизал Христос, този храм Христос е нарекъл Свой дом (Марк 11:17).

Трети въпрос: допустимо ли е да се изобразява Бог? Отново ще припомня как Писанието обяснява, че изображенията са недопустими: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говорѝ” (Второзаконие 4:15). Но след това видяха образа. „Което е било отначало … което сме видели с очите си… и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Иоан 1:1-2). В евангелските времена стана онова, което Христос изрази с думите: „Истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха” (Матей 13:17).

Христос е Бог. Христос е бил видим (според човешката Му природа), а това означава, че „който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). Онова, което е било напълно невъзможно в Стария Завет, става възможно след като незримото Слово се облича във видимо Тяло. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Въплъщението направи Бога видим, а хората – боговидци.

И тъй, ако преди е било невъзможно да се изобразява Бога, защото „не сте видели образа”, откакто „Той се яви” и „вие видяхте” – изображенията на Бога в Христос са възможни. И протестантските списания са пълни с изображения на Христа[3].

Четвърти въпрос: ако изображенията са допустими, за какво по-точно? Как да се отнасяме към тях? Как можем да ги използваме в религиозната дейност?

Най-лесно протестантското съзнание ще се съгласи с извънбогослужебното, извънкултовото използване на религиозните изображения.

Христос сам употребява думата „икона” без никакъв негативен оттенък: „Чий е този образ (είκών)?” (Матей 22:20). С това Спасителят започва отговора на въпроса за данъка на кесаря[4]. Значи Христос използва изображението, за да разясни мисълта Си. По подобие на тази постъпка на Спасителя, в историята на християнското изкуство първото предназначение на религиозната живопис е било именно мисионерско, възпитателно. Наричали са иконата „Библия за неграмотни”. У протестантите дори до днес „Детските Библии” се правят с картинки, а за първичната проповед за Христос най-спокойно се използват видео и слайд филми за библейските събития.…Раздразнението, което предизвикват у протестантите нашите икони, е просто необяснимо нито от гледна точка на християнското богословие, нито от гледна точка на християнската етика. Това раздразнение е страст, духовна болест. Тя трябва съзнателно и целеустремено да се преодолява в самия човек. И като първа крачка бих предложил на протестантите да се отнасят към православните като към деца. Децата имат ли нужда от картинки? Е, така и православните се чувстват по-добре, по-спокойно, заобиколени от свещени картини. Ако на протестантите им е угодно, нека да смятат православните за деца, „немощни във вярата”, чиито навици, според завета на апостол Павел, трябва да се приемат „без спорове и мнения” (Римляни 14:1). И протестантът, обвиняващ православната старица, че „се покланя на идоли”, честно казано, не е по-умен от онзи човек, който би изтръгнал от ръцете на дете книжката с картинки.

Но тук възниква следващият, петият въпрос. Ако православните само проповядваха с помощта на картинки, протестантите биха се примирили. Но допустимо ли е да се използва изображение по време на молитва?

Отново ще припомня, че храмовите изображения на херувимите са присъствали при молитвата на хората. Но дали хората са им обръщали внимание докато са се молили? Дали по време на богослуженията древните израилтяни са си давали сметка за съществуването на изображенията? Засега нека само да отбележим, че херувими са се намирали току пред очите на молещите се, докато те са се кланяли на Бога. Херувимите на ковчега са били скрити от погледите със завеса. Но на самата завеса са били избродирани също херувими! „А скинията направѝ от десет платнища препреден висон и синя, пурпурена и червена вълна, и по тях направѝ херувими изкусна работа” (Изход 26:1)

Изображенията напомнят за Бога и с това подтикват към молитва. Седмият Вселенски събор, обяснявайки иконопочитанието, определи, че изображенията трябва да са навсякъде, за да може по-често човек да си спомня за Спасителя и по-често молитвено да скърби. Тъй и днес човек, минавайки покрай храма, и да не влезе в него, макар и за секунда, отдалеч промълвя: „Господи, помогни ми!” Колкото повече има поводи за такива молитви, толкова по-добре.

Макар че можем да се молим навсякъде – но за да се пробуди молитвеното чувство, – Господ е дал на Израил храм и светия град Иерусалим. Макар че можем да се молим навсякъде – но като време за особена молитва са били определени празниците и съботата. Иерусалим, храмът, Законът са подтиквали към молитва и към поклонение на Бога, затова и те самите са били предмет на религиозното почитане на евреите: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм” (Псалом 27:2). Според логиката на протестантите тук Псалмопевецът явно нарушава заповедта „Покланяй се само на Бога”. Друг път той пак сякаш признава същия грях: „Колко обичам Твоя закон” (Псалом 118:97). Как смее да обича нещо друго, освен Бога? А Исаия казва: „Ще се уповават на Неговия закон” (Исаия 42:4). Исаия не е ли езичник, щом се уповава на Закона Божи, а не на Бога?

Защо по време на молитва трябва да се обръщаме към Иерусалим и към храма? (3 Царства 8:48) – може да се зададе въпрос на старите евреи както и на днешните православни („Защо се молите обърнати към иконите?”). Човек може да не изпитва потребност молитвата му да се съпровожда с външни прояви на чувството на благоговение. Но поне сме длъжни да признаем, че молитвата на православните пред видимите светини (иконите) е практика не неизвестна в Библията.

Освен това „да се молиш в присъствие на” или дори „да се молиш обърнат към” изображение още не означава религиозно да почиташ това изображение. Следователно дойде ред на шестия въпрос: Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?Нека отново си припомним, че изображенията на херувимите са били изтъкани върху покривалата, с които е бил покрит ковчегът. И пред тези изображения са се извършвали същите култови действия, както и в православните храмове пред ликовете на иконите: запалвали са се светилници и кандила (Изход 27:20-21); кадило се е („Направѝ жертвеник… пред завесата, която е пред ковчега на откровението… дето ще ти се явявам. На него Аарон ще кади благовонно кадиво… И каза още Господ на Моисея: вземи си благовонни вещества… и направи от тях кадилна смес, стрита, чиста, света… това ще бъде за вас велика светиня” (Изход 30:1, 6-7, 34-36).

Пред ръкотворните светини, както и пред библейските люде (които също не са Твореца, а твар) са се извършвали поклони: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Псалом 5:8). „Покланям се пред светия Ти храм” (Псалом 137:2). Поклонили се братята на Иосиф: „С вяра Яков на умиране благослови всекиго от синовете на Иосифа и „се поклони на върха на жезъла му” (Евреи 11:21). И Соломон се е покланял на гостите си (3 Царства 1:47), и на царя са се кланяли (53). Авраам се поклонил на народа (Битие 23:12). Когато Петър влязъл, Корнилий го посрещнал и се поклонил, падайки в нозете му (Деяния апостолски 10:25). Господ казва на Филаделфийската Църква: „…ето, ще ги направя да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и ще познаят, че Аз те обикнах” (Откровение 3:9).

Ако всеки поклон се приема като проява на религиозно поклонение, което се полагало само към Твореца, значи всички тези хора от Писанието са извършили тежък грях. И протестантът, с кимване поздравяващ събрата си, също извършва греховно „поклонение”.

„Поклонението” като религиозно „самопосвещение” трябва да се отличава от „поклона” като физически израз на почит. Иначе, забранявайки поклоните пред иконите, трябва да се обяви война на поклоните при среща с хора[5].

Трябва да се прави разлика между поклонението като изцяло посвещение на живота и поклонението като знак на почит, уважение, благоговение. Всъщност тъкмо това бе обяснено на Седмия вселенски събор: поклонение само на Бога; на изображенията – само почит. За православното богословие запазва цялото си значение заповедта: „Само на твоя Бог се покланяй и Нему единствения служѝ”. „Сами себе си и един другиго и целия наш живот на Христа Бога да предадем”, и при това да почитаме онези знаци, които в земния ни път ни напомнят за жизненото ни призвание.

И тук идва седмият въпрос: Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?Тук бих искал да напомня на протестантите онова място, което те най-много обичат да цитират при изобличаване на иконопочитанието: „Бога никой никога не е видял” (1 Иоан 4:12). Разбират ли те цялата сериозност на това твърдение? Та това означава, че всички пророци от Стария Завет никога не са виждали Бога. Значи ли това, че те изобщо нищо не са видели? – Не. Доста упорито Писанието твърди, че пророците са имали именно „видения”, а не само „са чували”. Кого са видели, ако не Бога? Освен това, как да съвместим твърдението на апостол Иоан „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18) с многобройните видения на Авраам и Моисей? Бога те не са могли да видят. А са видели Сина. За да се разбере това, трябва да се има предвид, че апостолите (и раннохристиянската литература като цяло) често употребяват думата „Бог”, говорейки за Отца. Значи никой от праведниците на Стария Завет (както и на Новия) не е видял Отца. Те са видели Сина, който е „ипостасен образ“ на Отца (Евреи 1:3).

Значи, всички поклонения на Бога в Библията и в християнския свят – това са поклонения чрез образа: на незримия Отец чрез явения Син.

Чрез Сина (Логоса, Словото) е бил създаден света. Чрез Сина е бил даден Стария Завет. Синът изкупи човечеството чрез въплъщението Си, страданията и Възкресението Си. И Синът ще извърши последния съд при свършека на света.

Втората теза на предходния абзац се нуждае от разяснение. От Иоахим Флорски до Бердяев върви сякаш красивата идея, че Старият Завет е епохата на откровението на Отца; Новият Завет е откровението на Сина, а сега настъпва ерата на третия Завет – ерата на откровението на Духа. Но тази идея е несъвместима с Писанието. Там е работата, че Старият Завет също е време на откровението на Сина. За да е понятно, ще се опитаме да изясним статуса на Онзи, Който в Стария Завет се назовава Иехова.

„Яви му се (на Моисей) Ангел Господен в огнения пламък на една къпина. Моисей като видя, почуди се на това видение, а когато се приближи, за да го разгледа, стигна до него глас Господен: „Аз съм Бог на твоите отци”… Този Моисей… чрез явилия му се в къпината Ангел, Бог проводи за началник и избавител” (Деяния апостолски 7:30-35). Именно Онзи, Който бе говорил от къпиновия храст, и нарече себе си Иехова: „Господ видя, че той (Моисей) отива да гледа и извика към него Бог изсред къпината и рече…” (Изход 3:4). Според Павел, Моисей е говорел с „Ангел, явил му се на планината Синай…” (Деяния апостолски 7:30). Но Моисей на Синай е говорел с Бога: „Моисей възлезе при Бога (на планината), и Господ извика към него от планината…” (Изход 19:3).

В Стария Завет ясно се говори, че Законът е даден на Моисей направо от Бога. А апостол Павел настоява: Законът „е предаден чрез Ангели, с ръка на посредник” (Галатяни 3:19).

Но и в Стария Завет има доста места, където Ангелът е Бог, Иехова: „Ангел Божий ми каза насъне: Якове… Аз съм Бог, Който ти се яви във Ветил” (Битие 31:11-13).„И Ангел Божий… извика на Агар и ѝ рече:… Бог чу гласа на момчето… стани, защото Аз ще произведа от него голям народ” (Битие 27:17-18). Та кой е произвел народ от Измаила? Кой е този „Аз”? В следващия стих се говори, че именно „Бог” помага на Агар. „А Бог рече на Авраама… И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и … ще произведа от него голям народ” (Битие 17:19-20).

„И рече ѝ Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил… И нарече Агар Господа, Който ѝ говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна” (Битие 16:11, 13).

Ето Авраам се подготвя да принесе в жертва Исаака: „Но Ангел Господен му викна от небето: Аврааме… не дигай ръка върху момчето… защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали единствения си син за Мене” (Битие 22:11-12). Но нали Авраам не принесе жертва на Ангела, а на Бога, което тутакси е потвърдено: „Кълна се в Мене Си, казва Господ, понеже ти… не пожали за Мене едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя твоето семе” (Битие 22:16-17).

С кого се е борил Яков? „Ти се бори с Бога” – казват му (Битие 32:28). Но пророк Осия като че ли знае друго: „Като порасна, бори се с Бога. Той се бори с Ангела – и надделя; плака и Го моли; във Ветил Той ни намери и там говори с нас. А Господ е Бог Саваот; Иехова е името Му” (Осия 12:3-5).

Кой е Богът Яковов? Сина си Иосиф Яков напътства с тези думи: „Бог, пред Когото ходиха отците ми… Ангелът, който ме избави от всяко зло, да благослови тия деца” (Битие 48:15-16). Не е казано „да благословят”, а „да благослови” – Бог и Ангелът отново са едно и също.

Кой изведе Израил от Египет? – Разбира се, Бог: „Тъй говори Господ, Бог Израилев: Аз ви изведох из Египет (Съдии 6:8). Но отново: Дойде Ангел Господен от Галгал в Бохим… и каза: Аз ви изведох от Египет и ви въведох в земята” (Съдии 2:1).

Ето още една среща, в която Ангелът се превръща в Бог: „И яви му се (на Гедеон) Ангел Господен и му рече: с тебе е Господ, силний мъжо… Господ го погледна и каза…” (Съдии 6:12, 14).

Еврейската дума maleax и гръцката άγγελος не съдържат в себе си указания за някакъв тварен дух, участник в небесната иерархия в смисъла на по-късната християнска ангелология. Тя означава просто „посланик, пратеник”. Тези думи могат да се прилагат към хора, които представят интересите на изпратилите ги повелители. Затова да се нарече някой ангел не означава непременно, че принадлежи към иерархията на небесните тварни духове[6]. При Исаия Самият Син Божи се нарича „Ангел на Великия Съвет”. Христос е Ангел по отношение на Отца: „Както Ти Мене прати в света, тъй и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18). Христос Сам е апостол на Отца, посланик на Отца, Ангел на Отца. Тъкмо Словото на Отца, Ангелът на Иехова нарича Себе Си в Стария Завет „Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов” наравно с Иехова. И същият Ангел става човек в Христос[7].Оттук следват два важни извода. Първият е за „Свидетелите на Иехова”. Ако вие се отказвате от Св. Троица, ако смятате, че трябва да се покланяме на Бог Иехова, но не бива да смятаме Христос за Бог – вие изпадате в противоречие с Библията. Библията или позволява да се смята, че Иехова е Христос, а Христос е Бог, или се налага да смятаме, че Христос не е Бог, и Иехова също е само ангел. И да бъдем „свидетели на Иехова” означава да сме само свидетели на Ангела.

А вторият извод е за протестантите. Хората от Стария Завет са се покланяли на „Малеах Иехова” – Ангела-Син, който „е образ (είκών) на невидимия Бог” (2 Коринтяни 4:4). Поклонението на образа приема ли се от Отца? „Авраам е видял не естеството на Бога, а образът на Бога и като паднал ничком се поклонил” – пояснява Иоан Дамаскин[8]. Бог приел това поклонение и сключил Завет с Авраам. Значи Бог може да приема поклонението, извършвано пред Неговите образи. Честта, която оказват на Христос, ще се приеме от Отца. Честта, която се оказва на образа, възхожда към първообраза.

Остана да обсъдим и последния, осми въпрос. Могат ли изображенията да бъдат свещени и чудотворни? Библията ни говори и за това. За да направи всички принадлежности на скинията, включително и образите на херувимите, Бог изпълва Веселиил с Дух Свети (вж. Изход 31:1-11). А когато скинията била готова, Моисей получил Божие повеление: „И вземи елея за помазване, помажѝ скинията и всичко, що е в нея, и осветѝ нея и всичките ѝ принадлежности, и ще бъде свята” (Изход 40:9). Принадлежностите включват и изображенията на херувимите, следователно иконите на херувимите са свети и осветени.

По подобен начин в православието се смята, че иконописанието е служение, изискващо духовно вглъбяване и благодатно богообщение. По същия начин в православието иконите се освещават, а не се слагат просто така в храма.

И както в старозаветно време Бог е действал чрез изображенията („Аз ще ти се явявам… между двата херувима” – Изход 25:22), така действа и днес чрез иконите. „Когато веднъж отидох при пречистия образ на Родилата Те… Ти Сам, преди да се изправя, стана видим за мене, вътре в самото ми жалко сърце, като го направи да свети. И тогава осъзнах, че Те познавам в себе си” – споделя духовния си опит преподобният Симеон Нови Богослов[9].Писанието също говори съвсем очевидно за това как Бог може да извършва чудеса чрез светите изображения. „И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, и когато змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив” (Числа 21:9). На езика на православното богословие тук явно може да се каже, че свещеното изображение е чудотворно. Но ако изображението – не на Спасителя, а на врага на човешкия род[10], – би могло да действа „от противния” – хората, гледащи право в изображението на своя враг и обръщащи се с молба за помощ към истинния Бог, са се изцерявали, не е ли още по-естествено да очакват помощ от изображението на истинския Спасител[11]?

Чудотворен е бил и ковчегът с херувимите: да си припомним преминаването през Иордан – водата се отдръпнала, щом нозете на свещениците, които носели ковчега на Завета, я докоснали (вж. Навин 3:15); да си спомним и как са обикаляли с ковчега край стените на Иерихон (Навин 6:5-7).

И тъй, почитането на свещените изображения е възможно. Никой от пророците не упреква юдеите за свещените изображения в храма. Пророците забраняват само да се правят изображения на „други богове”. Защо думите, изобличаващи почитането на езическите богове, да се отнасят и до изображенията на Христос? Необходимо е да се „отличава свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Левит 10:10). Има „скиния на Давид” (вж. Деяния апостолски 15:16) и „скиния на Молох” (вж. Деяния апостолски 7:43); има „чаша Господня” и „чаша бесовска”, „трапеза Господня” и „трапеза бесовска” (вж. 1 Коринтяни 10:12). И ако езичниците си имат техни мистерии и техни „чаши” – това не означава, че християните трябва да се откажат от Чашата Христова. Фактът, че езичниците си имат свои свещени книги (например Ведите) съвсем не значи, че ние трябва да се откажем от Библията. Също и наличието на езически идоли (и отхвърлянето им от пророците) не е аргумент против християнските изображения.

Критиците на православието търсят сходство във външното, а не в същността. Да, езичниците носят идолите на рамене, но и евреите са носели ковчега на раменете си. Езичниците палят светилници, но и евреите са правели същото. Въпросът е в това, кого славят. По външно сходство може да се докаже всичко, каквото ти се иска: може да се отъждествят хората и животните (имат крака, вкусват храна, отделят време за сън). Но да се каже, че хората са животни, би било твърде прибързано. Да се говори, че православните са същите езичници, е просто глупаво.Не бива да се покланяме на творението вместо на Твореца. Същността на заповедта е в забраната да се представя истинния Бог според образа на езическите божества. Православните не го правят. Друг е смисълът на библейската заповед – да се пазим да не обожествяваме изделия от човешки ръце. Този смисъл на заповедта се формулира така: „не им се кланяй и не им служѝ”. Вярно, изображението не бива да се приема за Бог. Донякъде човек трябва да помни, че онзи образ на Бога, който е в съзнанието му, не е самият Бог. Може да нямаш икони, а да си идолопоклонник, защото кумирът ще е вграден в човешкото сърце. Може да се обърка реалността на текста от Писанието с реалността на Онзи Бог, за когото то говори. Трябва да умеете да отличавате Бога от Неговите тварни образи. „Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал” (Премъдрост 13:1-3). Ето определението на езичеството. Езичеството и идолопоклонството са забравяне на Твореца заради красотата на сътвореното. Може ли да се каже, че протестантите „познават Бога” по-добре от православните? Може ли да се каже, че православните са забравили Бога и не умеят да правят разлика между Бога и иконата?

Ще ни кажат: вашите енориаши не знаят онова богословие, което вие ни изложихте, и възприемат иконите съвсем по езически. Но първо, дайте да сравним конфесионалните познания по нашите учения, а не по греховете на тези или онези енориаши. И второ, отидете в храма при която и да е бабичка, палеща свещ пред иконата, и я попитайте: от кого очаква помощ? От дъската окачена на стената, или от Онзи, Чийто Лик е изписан на тази дъска? На Божията майка ли се моли тази старица пред иконата, или шепне: „света иконо, помогни ми!”? И дори да намерите такава жена, която да не разбира православното иконопочитание – това пак не е повод да се забраняват иконите. Възможно е и може и в православния свят да се намерят хора, които да се отнасят към иконата като към кумир, но нима в протестантския свят няма хора, които са превърнали Библията в предмет на професионално изучаване, а са забравили Живия Бог? Хората злоупотребяват с езика си – нима трябва да се изтръгне у всички тях? Значи, не бива да изхвърляме иконите, а да разясняваме православното богословие и православните принципи в отношението към свещените изображения.

Протестантите, дори и да признават, че в православното богословие почитането на иконите е достатъчно обосновано, намират последния си аргумент в крайностите на народното благочестие. „Най-просветените християни са си давали сметка, че те се покланят не на самата икона, а на Онзи, Който е изобразен върху нея, но повечето хора от простолюдието не правят такава разлика и са превърнали иконопочитанието в идолопоклонство[12]”. На същото основание тогава може да се забрани и четенето на Библията, особено на Стария Завет. Иеховистите извращават Писанието – нима е нужно да се унищожи Библията? Хорските грешки са повод не за забрани, а за разяснения.
_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По това православието доста съществено се отличава от католическата църква, която просто е изхвърлила заповедта „не си прави кумир “от катехизиса си и за да запази числото 10 в Моисеевата заповед, разделя десетата заповед на две, правейки от нея две отделни заповеди (вж. например: „Прийди Исусе. Малый катехизис”, Pallottinum-Warszawa, 1989, сс. 131-135).

[2]. Руската секта „скритници”, от съображения за благочестие отказваща се от документи, в това отношение е по-последователна от протестантите.

[3]. Друго нещо е, когато отричайки православната икона, протестантите започнаха да изобразяват Спасителя в комикси.

[4]. За да се разбере конкретният буквален смисъл на отговора на Христос трябва да се имат предвид две обстоятелства. Първото: според правилата на най-старата „политикономия”, собственик на всички налични пари в държавата е производителят на монети – господарят. В знак на това, че нему принадлежи монополът върху всички пари, той е слагал върху монетите своя печат, своето изображение. Управлението на монетната си собственост като че само временно поверява на поданиците си. Второто: в Палестина са били в обръщение два вида монети. Естествено, била е в обръщение общодържавната римска монета. Но тъй като върху тази монета е имало изображение на езическите богове и на императора (който също се почитал като божество), било е невъзможно тези монети да се внасят в Иерусалимския храм. Юдеите успели да получат от римските власти разрешение за собствени монети без лика на императора, но при условие те да не се изнасят извън пределите на храма. Затова в храмовия двор имало менячи, които обменяли светските монети от езически произход срещу „чистите” пари на храма. Ето защо въпросът на Христос е бил пределно ясен: за какви пари става дума? Чий е образът върху тях? Ако е на кесаря – това означава, че тези пари без друго са негова собственост. Богу те не са необходими. В храма не бива да се внасят. Значи – спокойно отдайте кесаревото кесарю.

[5]. Според православното разбиране при среща хората трябва да се покланят един на друг, именно защото те също са свети икони. Всеки е носител на образа Божий, тоест – жива икона. „Това, че човекът е сътворен по Божий образ и подобие показва, че създаването на изображенията в известен смисъл е божествено дело.” (преп. Феодор Студит, Третье опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж 1987, с. 318).

[6]. За това, че името на Ангела означва не природата, а служението, вж. Ориген, Против Цельса. V, 4: св. Иларий Пиктавийский. О Троице. V, 22; бл. Августин. 1 Проповедь на Пс. 103, 15.

[7]. Вж. Малков, П., Небо и земля: ангел и человек в Священном Писании.//Альфа и Омега, № 4 (11), 1996, сс. 30-33.

[8]. Преп. Иоанн Дамаскин, Третье защитительное слово об иконах.//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 235.

[9]. Цит. по архиеп. Василий (Кривошеин), указ. соч., сс. 245-246.

[10]. „Медният змей” е бил окачен срещу уязвяващите змии не като образ на пострадалия за нас, а като образ на противния, и спасява онези, които го гледат – не според вярата в това, че той живее, а защото поваленият е умъртвен. И какъв подобаващ надпис да сложим от нас на гроба му? „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (св. Григорий Богослов; цит. по: преп. Феодор Студит, Второе опровержение иконоборцев//Символ. № 18, Париж, 1987, с. 288).

[11]. И когато след време, в периода на религиозен упадък (появили се самаряните), евреите започнали да се кланят на змея като на божество и когато той се сдобил с име – Нехущан, едва тогава го унищожили (4 Царства 18:4).

[12]. Сомов, К. В., История христианства, М., 1990, с. 154.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4OX

Следва…

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.2. Окултните практики днес като криминогенен факторГоворейки за окултни практики или деструктивни култове (имащи претенция за разрешаване на всякакви проблеми в съвременния свят) и криминогенност, ще споменем главните групи криминогенни фактори:

а) социални – плод на обществото; демографска структура; степен на класово разслоение; социално положение и неговата важност в обществото;

б) икономически – най-влиятелните фактори: бедност; кризи; периоди на преход към различна форма на икономическа организация на обществото;

в) административно-държавни – лоша законова уредба: неефективни съдилища; недобра работа на полицията; достъп до власт и държавни ресурси – най-съществения фактор от тази група;

г) етнически – противопоставяне на различни народности;

д) религиозни – има се предвид някои от криминогенни секти;

е)културни – когато под влиянието на определен вид култура лицето не осъзнава престъпния характер на действията. Това разделение е твърде условно, разбира се. Ясно е, че много от факторите могат да се отнесат към повече от една група. В крайна сметка тези фактори съществуват като дадености, но не всички индивиди се повлияват от тях. Всички тези обстоятелства се възприемат от психиката на всеки човек относително различно, точно затова през последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научните проблеми относно организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение.

Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на престъпления. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано, въпреки че съществува такава теория – така наречената алтавистична теория. В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложилата се жизнена ситуация. Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното поведение, психолозите не изключват възможността различни наследствено обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане. Според тези изследвания две основни подструктури играят решаваща роля за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейният мотивационен профил. Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, тоест при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деонтологично отношение към действителността и други.

В самата социализация на личността се очертават три основни етапа: ранна социализация на детето; маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите, която е преходна и неустойчива; трайна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта. Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формални и неформални общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизация на поведението. Разстройствата в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.

Същото се отнася и за влиянието на темперамента и характера. Няма престъпно насочени характери и темпераменти. Влиянието и в този случай е индиректно, тоест чрез общуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.

Анализът на социално-психологичните особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми при нейното ориентиране към извършване на престъпления, показва, че са напълно възможни и реални два типа престъпни действия:

а) престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в ценностната система на личността;

б) престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение и други мотиви и мотивация на престъпното поведение.

Основна отличителна особеност на човешките действия е техният съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат. Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тази чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.

В реалната криминална практика не винаги и не при всички случаи ясно се откроява стимулът, който актуализира потребността за действия.

Понякога този стимул може да бъде някакъв ценен предмет, нежелателно движение или действие, а понякога и дълбока вкоренена амбиция да се демонстрират сила и превъзходство. При престъпленията против личността (особено чрез окултни практики) стимулираща роля може да играе и „комплексът за малоценност“, базиран на различните форми на личностни разстройства под въздействието на деструктивните култове.

„Успехите в превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352). Въз основа на това може да се приеме, че след девети септември 1944 година в България е настъпила секуларизацията (осветскостяване[172]) на образованието и възпитанието на подрастващите. А след 1990 година в България, съответно в целия бивш социалистически блок, е настъпила деидеологизация на възпитанието и превъзпитанието на децата в общото образование. Тогава, за да има законосъобразност, целенасоченост, оптимизъм, колективизъм, персонификация, опора в положителното, единство на груповите и превантивно-педагогическите въздействия, единство на взискателност и уважение към личността на детето, системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивно-възпитателното въздействие, комплексност на използваните методи и други, е нужна обективна информация за парадигмата на окултните практики. И ако разсъждаваме в тази насока, възниква въпросът, как да се извършват превенция, рехабилитация и превъзпитаване на деца – правонарушители, жертви на наркотици и деструктивни култове? В следващите редове ще се опитаме да дадем информация и отговори в тази посока.

Въпреки че XXI век е времето на „ню-ейдж“-движенията, или „Нова епоха“, ще започнем с малка ретроспекция. Ще обобщим: окултизмът е мистично нехристиянско учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора чрез специална инициация. Окултизмът не изповядва само една определена религия, както споменахме, тъй като се базира на много култове, но той събира в себе си всяка форма на болна религиозна мистика, която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, ясновидството, гаданието, вълшебството, чародейството, врачуването, спиритизмът, сатанизмът, астрологията, космизъмът, масонството, шаманството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други.

Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно лечителство“ (наречено баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, различните видове йога, трансценденталната медитация, източни бойни изкуства и други. Нетрадиционните религиозни окултни учения (деструктивни култове) до известна степен почиват на базата на антропоцентричността[173] и антропологизма[174]. С други думи те обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени. Или, обуславят своите идеологически доктрини (с криминален характер) на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му.

Защото окултните практики, учения и методи (нехристиянски учения) и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материалната и духовната същност на човека, но не стигат до материалистично схващане на личността като съвкупност от обществени отношения.

Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики (деструктивни култове) без това да се осъзнава от децата, родителите и служителите от органите по ЗЗДет., ЗМВР, ЗКНВ, ЗСВ и ЗБППМН. А именно в обществото не се осъзнава, че асоциалното поведение на отделния човек, отделната група или отделната детска личност влияе отрицателно върху обществените отношения в правната действителност. Защото предметът на общата, съответно криминалната психология е психичният, духовният елемент у човека, тоест човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида.

Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори. Субективността като предмет на правната психология има квалификации. Това са: емоции; когниции; мотивации; съзнавано; несъзнавано; вербалност; невербалност. Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и така нататък. Как се изследва, след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, тоест поведението).

Ще обобщим условно, че елементите на психичното са:

– съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното; В пространството на психичното няма обективна истина, а има само субективна; Обективността в субективното е в инструментариума (тоест в речта);

– съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим):

а) предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;

б) несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, тоест то не борави с думата, няма семантика.

Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалната история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално. Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателното субектът отчита вътре в себе си. Следователно по презумпция, ако приемем, че съвременното общество не е осъзнато за генезиса на окултните практики, то е загубило интерес към духовните ценности поради обективна религиозна неграмотност. Вследствие на това при наличие на духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугите на окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – съвсем законно или незаконно – продукта „окултна услуга“, която обещава бързо или светкавично разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (наречени метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши своите житейски проблеми по противоправни, но некриминализирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова човешкият индивид в съвременното общество и свят намира в окултизма и окултните учения и практики благоприятен начин за себедоказване и утвърждаване лично на егото си.

Така в съвременната епоха абстрактно-рационалистическите представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязка антиномия[175] с действителната обществена практика и естествения нравствен закон. Изхождайки от последиците от самоволното отваряне на чувствата и опасностите на съвременния живот при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните религиозно-мистически системи (черпещи от източника на невидимия духовен свят[176]), техните психотехнически похвати са изключително деструктивни[177] за психиката и соматиката и са удивително сходни. Целта в окултизма и деструктивните култове е да се установи контакт с невидимия свят, като се заобиколят онези забрани, които е установил за нас Господ за времето на нашето земно съществуване. Но тук нека се спрем на един виден преподобен православен будител, живял в Гърция в периода XVIIІ-XIX век, който е изследвал обстойно парадигмата на окултните практики.

Преподобни Никодим Светогорец (роден през 1749 година в областта Наксос и се преставил в Христа в нощта на 13-14 юли 1809 година, подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон) споменава, че: „Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много“ (68, с. 9). Въз основа на последното, темата и предвид генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху целта на нашето съществуване на земята. Св. епископ Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на нашия земен живот. Той пише: „При размножаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение, много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно, без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придобият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото“ (Евреи 5:14). Тогава ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог, сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са и полезни. При разделя¬нето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това преобразуване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот“.

От гореказаното става ясно, че:

а) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза;

б) целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта;

в) контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за нашата душа (психика).

Тези изводи ние трябва добре да запомним. От всичко казано дотук става ясно също, че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни (общественоопасни) последици (в криминогенен аспект). Защото в сегашното ни паднало състояние пълнотата на знанието за всичко съществуващо не е полезна и ни заплашва с погибел. Въз основа на това църковните правила – канони[178], са поставили духовна ограда за заниманията с окултизъм (магьосничество). Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Тук се има предвид, че според правната психология: „Субектът – това е съзнаващият се индивид.“ Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добиват индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят, се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно, и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението“. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за проумяване и осъзнаване от него. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява криминалните постъпки в много случаи с несъзнанието (135). Затова според теологията ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. „Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне“ – пише св. апостол Павел (1 Коринтяни 13:9-10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, му се дава духовно виждане на духовете и (ако това съответства на замисъла Божи) като изключение на сетивното виждане (117). Изхождайки от казаното, пак ще отбележим, че окултните практики са вероломно деструктивно навлизане в духовния-невидим свят, който е източник на зли сили и деяния. Дори през XXI век, трябва да се знае, че според св. отци на Православната църква „…хората – практикуващи и ползващи окултни практики за навлизане в невидимия духовен свят без нужната духовна подготовка чрез очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в много дълъг период на подвизаване в Христа[179] – рискуват да попаднат на демоните (падналите духове на злобата).“

В резултат религиозните авантюристи почти на сто процента стават криминално мислещи и действащи личности. Следователно всички форми на окултни практики са акт, чрез който се предизвиква определено негативно ментално въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник на това умствено негативно въздействие са съвременните магьосници, наречени в съвременния свят окултисти – канали, екстрасенси, гурута, „ходжи“, рейки, баячи, астролози, нюейджъри, ясновидци, гледачи, нестинари и така нататък. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти и прочее, – носители на ДНК[180] (на субекта на окултното нападение), билки, химикали, магически формули – заклинания (мантри) и други окултни действия. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини под формата на ню-ейдж култове. При тях се практикуват окултни мантри[181], заклинания и други ритуали с цел деструктивна медитация – сношение със злите сили (демоните) с цел измама, неоснователно забогатяване, убийство, склоняване към самоубийство, проституция и блудни (развратни) действия, например с деца (малолетни и непълнолетни), манипулация, псевдолечение, хипноза на съзнанието на определени личности или големи групи от хора. Тези съвременни окултни учения просперират и се разпостраняват поради духовно невежество на работещите в медиите чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства. Но последните имат хипнотичен и сугестивно-психосоматичен деструктивен (фактически) ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Следователно както е реално съществуването на зли сили (падналите ангели) в бита ни през XXI век, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас – ако имаме чиста, православна вяра, те няма да имат власт над нас, православните християни.

В тази връзка ще отбележим въпреки, че магията е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог (и навеки да ни свърже с дявола).

От древността до наши дни магията (като казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията и деструктивните култове удволетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде.

Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест[182] (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. После те имат за цел да вземат в отплата душите им и да ги доведат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[183] да се унаследи, да разболее медицински други хора, да причини другиму смърт[184] (предумишлено или по непредпазливост). Но има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с него (който съюз наследствено се унаследява-предава чрез инициация на потомците от потомствения окултист).

Такива окултисти, въпреки да са просветени и да съзнават за душепагубните последствия, действат съзнателно. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост според Свещеното Предание на светите отци на Православната църква може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на падението, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат от него чрез тайнството покаяние-изповед, последвано от причастие.

Нека се спрем и на мотивацията за криминалото поведение, за причинността на индивидуалното поведение (например субективните, вътрешни причини). В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание). Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща: в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план; в правото – води се само от идеята за рационалност.

Водейки се само от причините за виновното криминално поведение, ще заключим, че те могат да бъдат вербализирани. Подобен род типове причини за виновно поведение според криминалната психология са: разбраната и рационализирана причина (приемаме я и от гледна точка на правото).

Изхождайки от казаното по-горе, ще обобщим, че за разлика от днес в древността, апостолските времена и Средновековието окултизмът (магьосничеството) е изобличаван, забраняван, укоряван и преследван наказателно, дисциплинарно и морално чрез законови и правоохранителни рестрикции на държавата и Църквата (56, с. 103).

Това е така, тъй като в миналото двата субекта са съществували в симфония [185].
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на  основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[172]. „Светският характер на българското образование и обективните закони на обществено развитие предопределят прилагането на такива методи, средства и прийоми за корекционно-възпитателно въздействие, които да не бъдат в противоречие с научните познания в областта на педагогиката.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 353.

[173]. Антропоцентризъм (гръцки: άνθρωπος, anthropos, „човешко същество“; и κέντρον, kentron, „център“), е форма на човешко превъзходство и егоизъм. Превъзходството на човека е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Чувството за „център на света“ е еманация на егоцентризъм, гордост и тщестлавие.

[174]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (от гръцки антропос – човек, и логос – слово, наука) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[175]. Антиномия (от старогръцки – αντι и νομος – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие „, „противопоставяне на два закона“) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие било на фундаментално, било на конкретно ниво.

[176]. Светителят епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавйки за падналите духове, казва: „че хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източника на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“ – В: Сочиненiя, т. 3., С. П., 1905, с. 5.

[177]. Джес Стърн в „Приключенията на психиката“ казва: „почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не и позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите“. – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000, с. 11-14.

[178]. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите Вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[179]. Чрез обожаване (гръцки теосис, богоуподобяване) по благодат.

[180]. ДНК кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотида, „строителни елементи“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Срв. http://www.bg.wikipedia.org/wiki/ДНК.

[181]. Понятието „мантра“ произлиза от две други думи: „май“ – мисля, и „тра“ – защита или свобода от „робството на феноменалния живот-самсара“. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите, свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват „конкретни“ (тоест съдържащи имената на „конкретни божества“, Кришна, Шива, Сарасвати и други) и „абстрактни“, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта.“

[182]. Прелест (църковнославянски) – духовна форма на заблуда. В прелест (заблуда), в широкия смисъл на тази дума, се намира цялото човечество в състоянието на грехопадение, защото цялото човешко естество е повредено от лъжата. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Дзобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит). Срв. За прелестта, Елеон, Москва, 1994, с. 3-4.

[183]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. В: Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[184]. Причиняването на смърт другиму или отнемането на живот е тежко престъпление срещу личността.

[185]. За симфония между Църква и държава: „Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21; Марк 12:17). Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и Църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международноправните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социокултурен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма. – В: Нушев, К., Срв. http://www.svobodazavseki.com

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Oz