На второ място автентичността на писмото на Плиний Млади до император Траян се потвърждава по още по-безспорен начин чрез Тертулиан. Той в своето съчинение „Apologeticus” (Защита на вярата), написано около 197 година, споменава изрично за това писмо на Плиний Млади до император Траян, както и за отговора на  императора.  Тертулиан  пише: „Когато  Плиний  Секунд  управлявал  своята провинция,  едни  християни  осъждал,  други  лишавал  от  заеманите  от  тях длъжности,  но,  поставен  в  затруднение  от  голямото  им  множество  запитал император Траян какво да прави в бъдеще, посочвайки, че освен упорството им и нежеланието им да принасят жертви той не узнал за собствените им тайнства нищо друго освен това, че те се събирали преди разсъмване, за да пеят химни на Христос като на Бог и за клетвеното им обещание да изпълняват правилата на живот: да не извършват  убийства,  изневери,  измами,  измени  и  каквито  и  да  било  други престъпления. Тогава Траян му отговорил в своето писмо, че не следва да бъдат издирвани такива хора, а само тези, които били предадени на съда, следва да бъдат наказвани[51].”

Тертулиан е добре известен както с високата си юридическа и риторична култура, така и с ритористичния си морал. От това следва да заключим, че не е било възможно да бъде измамен от предполагаем интерполатор в автентичността на преписката на Плиний Млади с император Траян относно християните, а още по-малко  е  можал  сам  да  извърши  за  каквато  и  да  било  цел  литературна фалшификация. Тертулиан имал толкова високо съзнание за истината и толкова будно чувство за правдата, че никога не можел да бъде подведен и заблуден, нито пък сам да измами когото и да било и с каквото и да било. В своето съчинение „Защита на вярата” Тертулиан пише, че християните нямат нищо общо с тези, които съдействат на заблудите; те са техни врагове. Християните не общуват с тези, които изопачават истината; те сами полагат всички старания да я възстановят.

Християните не са похитители, а са пазители на истината[52]. За невъзможността на каквато и да било заблуда и измама по този въпрос свидетелства и обстоятелството, че посоченото съчинение на Тертулиан е било отправено до император Септимий Север, който веднага можел да установи по държавните архиви липсата на каквато и да било преписка между Плиний Млади и император Траян относно отношението към християните. От съдържанието на споменатото писмо на Плиний Млади е ясно, че в самото начало на II век християнството вече било масово движение. Към него се числили роби и римски граждани. Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си и по никакъв начин не могли да бъдат възвърнати към езичеството. Плиний Млади съобщава, че някои от разследваните били от двадесет години християни. Това голямо разпространение на християнството през I век и още повече непоклатимата твърдост на християните във вярата им могат да се обяснят със силното влияние на близкия спомен за живата  личност  на  Иисус  Христос.  В  писмото  се  съобщава,  че  християните възпявали Христос като Бог (carmenque Christo quasi deо). От този характерен израз на добрия стилист Плиний Млади заключаваме, че Иисус Христос бил определен човек, историческо лице, на Когото вярващите приписвали божествени качества и Го почитали и възпявали като същински Бог. “Ако Иисус Христос за вярващите в Него бил само Бог, то Плиний Млади би написал просто: „Християните възпяват своя Бог Христос”. Плиний Млади обаче пише: „християните възпяват Христос като   Бог”,   защото   той   знаел,   че   Христос   бил   човек,   който   християните същевременно почитали като Бог.

ЦЕЛЗ

С оглед разглеждания тук проблем най-голям интерес представляват възгледите на бележития римски философ Целз (Celsus[53]). Ние притежаваме малко сведения за неговия живот. Вероятно Целз е роден в град Александрия и бил приближен на римския император Марк Аврелий. Животът на Целз протекъл през II век след Рождество Христово. Той бил идеен последовател на Платон с еклектични и синкретични възгледи. В етиката си се придържал към стоицизма.В историята Целз записал името си чрез своето съчинение Logos alhdhs (Истинско учение, или Правдиво слово), което той написал през 178 година вероятно по инициатива или по поръчение на император Марк Аврелий (161-180). Целз написал това съчинение с цел да подложи на основна и всестранна критика християнството,  да  обезсили  неговите  принципи  и  да  убеди  християните  да изоставят вярата си. Според общото признание на историци, философи и богослови в съчинението на Целз са поставени почти всички поне донякъде разумни възражения против християнството с изключение на обявяването на Иисус Христос за мит. Това възражение не се среща у Целз, защото то било абсурдно както за него, който изучил основно християнството, така и за съвременниците му, за които било предназначено неговото съчинение, защото те тогава разполагали с много точни и безспорни данни за историческия характер на Христовата личност.

Самото съчинение на Целс не е запазено. Но неговото съдържание почти изцяло и дословно е приведено от бележития църковен учител Ориген в труда му „Contra Celsum” (Против Целз). В този труд на Ориген, написан през 248 година, състоящ  се  от  осем  книги,  последователно  се  цитират  дословно  тезите  от съчинението на Целз и се подлагат на обективно и съкрушително опровержение. Вероятно скоро след написването на този труд на Ориген оригиналното съчинение на Целз било загубено. Въз основа на споменатата творба на Ориген днес е възстановено почти цялото съчинение на Целз. На немски език то е възстановено от учения Теодор Кайм през 1873 година[54], на френски език – от В. Обе през 1878 година[55] и на оригиналния му старогръцки език – от О. Гльокнер през 1924 година[56].

През първата половина на нашия век много се повиши интересът към съчинението на Целз и неговите аргументи се използват отново за опровержение на християнството. Особено внимание заслужава преди всичко трудът на Абрам Борисович Ранович под наслов „Античные критики христианства” (1935). Според него съчинението на Целз заема изключително място сред произведенията на древността, насочени против  християнството:   това   най-древно   крупно произведение „…   ни   позволява   да   съдим   за   това   как   се   е   представяло християнството на просветения римлянин от II век”. Същото становище поддържа и академик Р. Ю. Випер в своя научен доклад „Цельс – обличитель христианства”, прочетен на съвместното заседание на секторите по древна история и по история на религиите в Института по история на Академията на науките в СССР, а по-късно отпечатан  в  сборника „Вопросы  истории  религии  и  атеизма” (1950).  Този изследовател си поставя задача да изложи най-характерните идеи от съчинението на Целз „Истинско учение”. Според Р. Ю. Випер Целз по своя талант и по своята ученост бил знаменит писател и политик, който се борил против християнството заради гръко-римската култура[57]. Предвид на всичко това за нас е важно да установим какво е становището на Целз към личността на Иисус Христос; дали той я счита за историческа или за митическа. За тази цел ще използваме самия текст от съчинението на Целз, както той е изложен у Ориген, като при наличност ще посочваме и превода му от Р. Ю. Випер.В своята критика против християнството Целз на първо място изхожда от юдейски извори, което е напълно естествено и уместно. Първите християни нямали по-голям   противник   от   юдейската   научна   теософия;   нали   юдеите   били непосредствени  очевидци  как  християнството  се  образувало  в  лоното  на изповядваната от тях религия и как се обособило от нея. Познавайки много добре цялата юдейска полемична литература против християнството, Целз въз основа на нея разказва за раждането и възпитанието на Иисус Христос в недействителен и кощунствен вид. Според него Иисус е роден в бедно селско семейство. Майка му се казвала Мария, жена на благочестив дърводелец. Иисус по баща произхождал от Пантера[58]. Поради Своята бедност Иисус избягал в Египет. Там Той изкарвал прехраната Си като надничар и заедно с това изучил магьосничество, което по това време познавали египтяните. Тогава Той се върнал в Палестина и обявил Себе Си за Бог, респективно за въплътен Единороден Божи Син и Месия[59].

От този разказ се разбира, че според Целз Иисус Христос бил определено историческо лице. Споменатият Р. Ю. Випер пише, че юдейският учен, чрез чиято уста Целз на първо място критикува християнството, се обръща в пряка реч „…към основателя  на  християнското  учение  като  към  живо  лице,  като  към  дързък самозванец, който като че ли съвсем неотдавна се появил в Палестина[60].” Това придава   още   по-голяма   ценност   и   авторитетност   на   свидетелството   за историческото съществуване на Иисус Христос, защото по всичко личи, че Целз го е  почерпил  от  юдейски  извор,  съставен  от  съвременник  на  Основателя  на християнството.

Целз    засвидетелствал    въз    основа    на    древни    юдейски    извори действителността на Иисусовото раждане и на Неговото кръщение от св. Иоан Кръстител. Целз се обръща към Иисус Христос чрез устата на своя учен юдеин със следната реч: „Когато те кръщаваше Иоан в река Иордан ти твърдеше, че над тебе слязла птица и че се чул глас от небето, който те обявил за Син Божи[61].” Естествено Целз не вярва в Богоявлението, което според евангелския разказ се извършило при кръщението на Иисус Христос в река Иордан, но самото кръщение според него било безспорно историческо събитие, както се вижда от приведения текст от „Истинско учение”.

Според Целз Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Единороден Божи Син, не Богочовек. Без да разбира мисията на Иисус Христос като Изкупител, Целз се обръща към Него с думите: „Какъв Бог, какъв Син Божи, щом Отецът не е могъл да го спаси от наказанието, а сам той не е могъл да го избегне?” Не – добавя Целз – твоето рождение, твоите дела, твоят живот показват, че ти си човек[62]!По-нататък Целз засвидетелства историческия характер на дванадесетте Христови апостоли. „Иисус – казва Целз – увлякъл след себе си десет или единадесет ученици, които били митари и лодкари и заедно с тях пътувал из Палестина[63]”. Вероятно Целз наброява Христовите ученици на единадесет, защото изключва от тях Юда, който чрез предателството си се показал, че не е бил истински Христов апостол.

Целз не изключва възможността Иисус Христос да е извършвал чудеса – нали и без това според него Той се научил на магьосничество в Египет. Целз говори за чудотворни изцерявания, за чудотворно умножаване на хлябове, дори за възкресяване на мъртви от Иисус Христос. Но Целз се опитва да омаловажи тези Христови чудеса като твърди, че такива и дори по-чудновати дела извършвали и други. Според Целз възпитаниците на Египет по площади извършвали срещу заплащане разни чудеса, изгонвали демони из човеци, изцерявали болни, извиквали души на умрели, показвали скъпи обеди, риби, сладкиши и лакомства, които не съществуват, движели образи на животни, като че ли са действителни, а пък само изглеждат такива[64].  

Предаването на Иисус Христос от Юда се мисли от Целз за действително, като разбира се и то бива използвано за отричане на Христовата божественост. „Какъв е този Бог – казва Целз – щом не съумял да подчини на себе си своите ученици, които или го предали или се отрекли от него…! Добрият пълководец, който командва много хиляди души никога не бива предаван; също никой главатар на разбойници, който събира около себе си злодеи и сам е архизлодей, никога не ги изоставя[65].”

Душевната борба в Гетсимания и Голготските страдания на Иисус Христос също са засвидетелствани от Целз като действителни. Те обаче в неговите очи са доказателство, че Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Бог. Иисус Христос позволил да бъде заловен, да бъде отведен на съд, да бъде унижаван, осмиван, да бъде бит от войници и накрая да бъде осъден на най-позорно наказание, да бъде разпнат на кръст и да умре[66].  

На второ място, Целз подлага на критика християнското догматическо учение от гледище на гръко-римската наука и философия. Тук особено внимание заслужава отношението на Целз към християнския догмат за въплъщението на Божия Единороден Син. По този повод Целз потвърждава не само историческото съществуване на Иисус Христос, но и определено посочва Неговия произход по плът и някои черти от Неговия телесен вид. Поради изключителната важност на този текст от съчинението на Целз ще го приведем дословно. „Ако би било нужно – пише Целз – непременно Духът Божи да се въплъти в човешко тяло, то за тази цел би трябвало да послужи видна личност, едър, красив, силен, внушителен човек, който притежава звучен глас и е красноречив. Напълно невъзможно е такъв човек, който е предназначен да въплъщава в себе си божествената добродетелност и мъдрост да не се различава от останалите хора по своите изключителни качества. А Иисус бил такъв обикновен човек, както всички други; както вие твърдите той бил дребен на ръст, некрасив, във външността му нямало благородство[67].”В този текст от съчинението на Целз се потвърждават евангелски сведения за   Иисус   Христос.   Според   Целз   Иисус   Христос   не   произхождал   от привилегирована висша класа. Той е роден, отраснал и бил възпитан в бедно семейство в галилейския град Назарет. При това според Целз Иисус Христос бил обикновен човек и по Своята външност; Той не блестял и не поразявал с телесната Си красота, както я разбирали древните гърци и римляни и както я въплъщавали в своите творби на литературата и изкуството.

В края на своето съчинение Целз пише за непоклатимата убеденост на християните в истинността и спасителността на тяхната вяра. Дори най-жестоките гонения били напълно безсилни да разубедят християните и да ги накарат да се откажат от вярата си. Заради това тук Целз вече изменя своя подход рязко да напада и язвително да осмива. Още в началото на своя труд той пише: „Никой да не мисли, че аз предлагам да бъдат заставяни християните насила да се отрекат от вярата си и да измамят властта и съдиите с присторена и лъжлива отстъпчивост. Хора, които са проникнати от възвишена мисъл, които се стремят да се сближат с Божеството, с което те чувстват сродство са достойни за уважение[68].” Сега Целз кротко предлага на християните да търпят както езическите култове, така и езическия държавен глава. Целз е склонен дори на компромис: християните да не се отклоняват от големите  обществени  празненства  и  поне  външно  да  участват  в  езическите обществени жертвоприношения; за тях това не следвало да бъде трудно, защото те и без това не вярвали в действителното съществуване на езическите божества[69].

Тук не може да бъде подлагано на критична оценка отрицателното отношение на Целз към богочовешкия характер на Христовата личност, както и неговите възгледи за моралния облик на християните не само защото това не влиза в нашия план, но и защото тази работа блестящо е изпълнена от Ориген в съчинението му „Против Целз”. Ориген излага учението на Целз последователно и с голямата си философска и богословска ерудиция неотстъпно оборва всички негови възражения и клевети по най-убедителен начин, като едновременно с това разкрива   и   аргументира   истинността,   възвишеността   и   божествеността   на Христовото учение. Това съчинение на Ориген е едно от най-дълбокомислените в цялата светоотеческа литература. То е безсмъртен писмен паметник за вечната истинност, красота, сила и спасителност на християнската вяра.Установяваме, че най-образованият и задълбочен познавач и критик на християнството през II век Целз, който основно го изучил и написал най-крупното произведение  против  него  в  древността,  също  засвидетелства  историческия характер на Христовата личност. Според него Иисус Христос чрез Своята проповед и чрез Своите чудеса поставил началото на християнството. Като прибавим към тези  свидетелства  на  Целз  древните  юдейски  и  римски  исторически  извори, приведени  no-горе,  е  ясно,  че образът  на  Иисус  Христос  не  бил  изкуствено „историзиран” от древните християни, защото това е щяло да бъде разбрано и разобличено от техните образовани юдейски и римски противници и критици. Много по-лесно е образът на Иисус Христос да бъде изкуствено митологизиран.

ДРЕВЕН РИМСКИ ДОКУМЕНТ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

Класическите  римски  езически  свидетелства  за  Иисус  Христос  получават прекрасна илюстрация и увенчание със сведенията, които са вложени в един древен римски документ. Хендрик Вилем ван Луун се задоволява в своята „История на човечеството” да отбележи и охарактеризира личността на Иисус Христос само чрез  публикуването  на  този  литературен  документ.  И  наистина,  неговото съдържание е толкова ясно, че той е напълно достатъчен да осветли историческата личност на Иисус Христос в рамките на обща „История на човечеството”. Поради това ще приведем дословно текста на този древен римски документ за земния живот на Иисус Христос. Върху него не е потребно да се коментира, защото съдържанието му е достатъчно самò да говори за себе си.

През есента на 62 година след Рождество Христово римският лекар Ескулап Култелий изпраща следното писмо на племенника си, римски офицер в Сирия:

„Драги ми племеннико,

Преди няколко дни бях повикан при един болен, именуван Павел. Той каза, че е римски гражданин, а аз мисля, че беше евреин, благовъзпитан и с добри обноски. Впрочем, научих, че е тук във връзка с дело на провинциален съд от източносредиземноморското крайбрежие. Описали ми го бяха като див и буен мъж, който говори против народа и закона. А аз намирам, че е много просветен и честен.Един от приятелите ми, който придружава често нашите войски в Мала Азия ми каза, че той произнасял проповеди за някакъв нов и странен бог. Запитах болния си вярно ли е това и подбуждал ли е народа да въстава срещу властта на нашия  многообичан  император.  Павел  ми  отговори,  че  царството,  за  което разказвал, не е от този свят. И добави някои странни твърдения, които не можах да разбера и които се дължаха може би на трескавото му състояние.

Обаче личността му ми направи силно впечатление и аз узнах с прискърбие, че бил убит преди няколко дни по пътя за Остия. По този повод именно Ви пиша настоящето. Ще бъда щастлив, ако можете да намерите в Иерусалим, когато отидете там, някои сведения за моя приятел Павел и за необикновения еврейски пророк, който бил негов учител. Нашите роби са много развълнувани от вестта за тоя така наречен Месия и някои от тях, които говореха открито за „новото царство” (какъвто и да е смисълът на тези думи) бяха разпънати на кръст. Бих желал да зная какво вярно има в тия мълви и оставам Ваш предан чичо, Ескулап Култелий.”

След шест седмици Гладиус Енза, капитан от седма галска пехотна кохорта, отговаря на чичо си:

„Драги чичо,

Получих писмото Ви и изпълних нарежданията в него. Нашата бригада бе изпратена преди две седмици в Иерусалим. В този град е имало много бунтове през миналия век, така че много малко сгради са оцелели досега. Прекарахме тук един месец и утре заминаваме за Петра, където има вълнения сред някои арабски племена. Ще използвам тази вечер да Ви дам исканите сведения, но Ви моля да не очаквате подробен доклад.

Разговарях с много старци от града, но малцина можаха да ми дадат точни сведения. Преди няколко дни в нашия стан дойде търговец. Купих малко маслини от него и го запитах чувал ли е нещо за прочутия Месия, който бил убит съвсем млад. Отговори ми, че го помни много добре, защото баща му го водил на Голгота (хълм до града), за да присъства при изпълнение смъртното наказание на този човек и да му покаже каква съдба очаква враговете на еврейския народ. Даде ми адреса на някой си Иосиф, които бил личен приятел на така наречения Месия, като добави, че най-добре ще бъде да го посетя и да го разпитам, ако желая да бъда добре осведомен.Тази сутрин отидох у Иосиф, който е много стар. Бил е рибар в едно от сладките езера в тази област. Паметта му е съвсем ясна и той ми разказа подробно всички събития, ставали в смутните времена преди моето раждане.

Тези трудове на Иосиф Флавий с научната си обективност и с високите си литературни качества извоювали на техния автор безсмъртна слава. Векове наред той бил най-популярният писател след библейските писатели и след светите отци. И днес почти всеки научен труд, който осветлява събития и лица от първите векове преди и след Рождество Христово е изпъстрен със свидетелства от неговите съчинения. Заради високите научни и литературни достойнства на Иосиф Флавий блажени Иероним го нарежда наравно със Сенека между св. Иоан Богослов и св. Климент Римски. Въпреки някои недостатъци, които съвременната критика намира в трудовете на Иосиф Флавий, те остават най-бележит исторически паметник за тогавашното време. Съчиненията на Иосиф Флавий за нас имат голяма ценност и поради това, че  потвърждават  по  безспорен  начин  историчността  на  много  събития  от старозаветната и новозаветната история включително и от земния живот на Иисус Христос, което тук специално ни интересува и следва да бъде обсъдено.

В това отношение за нас е интересно съчинението на Иосиф Флавий под наслов „Юдейски древности”, което той съставил в Рим и завършил през 94 година след Рождество Христово. В този исторически труд за миналото на еврейския народ до 66 година след Рождество Христово събитията, особено тези през последния век, са описани с голяма подробност. Напълно естествено е Иосиф Флавий тук да говори и за събития, свързани със земния живот на Иисус Христос, а също така и за Самия Него.

Ето какво говори Иосиф Флавий в съчинението си „Юдейски древности” за личността на Иисус Христос. Това място гласи дословно: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.) живееше също и Иисус, мъдър мъж,  доколкото  той  може  да  бъде  наречен  човек,  защото  той  извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. И този беше Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име[13].”Въз  основа  на  много  исторически  свидетелства,  между  които  тези  на бележития църковен учител Ориген (185-254[14]), на един сирийски апокриф от V век[15]и на цариградския патриарх Фотий (820-891[16]), следва да се приеме като напълно безспорна частичната автентичност на приведения текст от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. В общи черти неговият исторически, смисъл е следният: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.), живееше също и Иисус, мъдър мъж, защото той извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си мнозина юдеи, както и мнозина елини, които го считаха за Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го осъди на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. И до днешен ден съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.”

Тази формулировка на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос притежава белези на оригиналния текст; тя звучи напълно естествено в устата на юдейския историк и в нея не може да се намери нещо пресилено. Тук Иисус Христос е представен като мъдър човек и като учител, какъвто Той безспорно бил в очите на вярващите и на всички обективни слушатели на Неговите дълбокомислени беседи и прекрасни притчи. Удивителните дела, за които се пише, че били извършвани от Иисус Христос, не звучат странно и невероятно в устата на Иосиф Флавий, защото той като юдейски свещеник вярвал в чудеса и понякога дори ги търсил там, където липсвали и не били необходими за обясняване на описаните в съчиненията му събитията. Накрая Иосиф Флавий казва за Иисус Христос, че Той привлякъл към Себе Си много последователи – не само юдеи, но и елини. Това свидетелство напълно отговаря на историческата истина, защото към 94 година, когато Иосиф Флавий завършил своите „Юдейски древности” християнството било вече широко разпространено не само между еврейското, но и между елинското население на римската империя; добре уредена християнска църква имало и в Рим, където живял и писал своите исторически трудове Иосиф Флавий. Следователно целият дух на така формулираното свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос се намира в пълна хармония както със съдържанието на „Юдейски древности”, така и с историческата действителност[17].

Следователно безспорно е, че според Иосиф Флавий Иисус Христос бил историческа  личност.  Това  се  потвърждава  не  само  от  споменатото  изрично свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос като „мъдър мъж” и „учител на хората”, но и от цялото съчинение на Иосиф Флавий, било като се споменава за Иисус Христос като за действителна човешка личност, а не като за някакъв обоготворяван митичен образ, било като се описват лица и събития от Новия Завет, свързани със земния живот на Иисус Христос. Нека отбележим по-важните от тези места от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий.1.В книга XX, глава девета, точка първа от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий  пише: „Ана  получил  първосвещенство;  той  бил  твърде  необуздан, неимоверно дързък и предан на сектата на садукеите, които били много сурови в присъдите си… Тъй като той имал такава природа, след като Фест умря, а Албин още беше на път, използвал случая да събере съдиите и да осъди Яков, брат на Иисус, който бил наричан Христос, заедно с някои други, които обвинил, че уж престъпили Закона, и веднага ги предал да бъдат убити с камъни[18].”

Този текст е неразделна част от разказа, в който се описва историята на рода на първосвещеника Ана. От историята е известно, че времето между смъртта на римския прокуратор Фест, управлявал Юдея от 60 до 62 година след Рождество Христово и идването на новия прокуратор Албин (62-64) бил използван от първосвещеника Ана да разпали люто гонение против християните, при което обезглавил и Иерусалимската църква, като осъдил на смърт епископ Яков, наричан брат Господен. Църковният историк Евсевий Кесарийски предава същите сведения за мъченическата смърт на епископ Яков, като съобщава причината за нея. Епископ Яков, който в Новия Завет се нарича брат Господен поради родството му с Иисус Христос, бил убит от юдейските власти, тъй като „имало опасност целият народ да повярва на Иисус[19].”

Това историческо свидетелство на Иосиф Флавий за първия епископ и предстоятел  на  Иерусалимската  църква,  апостол  Яков (Праведни)  е  изцяло автентично. В него Иисус се признава само за историческа личност, но не и за Христос – за Месия. То се среща дословно, както е известно, на три места в съчиненията  на  Ориген[20]. Ориген  използвал  такъв  екземпляр  от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий, в който не били внесени никакви допълнения от предполагаем  християнски  преписвач.  Така  съдържанието  на  този  текст  от „Юдейски древности” удостоверява, че Иисус Христос бил известен на Иосиф Флавий като историческа личност; Той имал и брат – Яков Праведни, който е добре познат както от Новия Завет, така и от църковната история като Христов апостол и пръв епископ и предстоятел на Иерусалимската църква.

2.В книга XVІІІ, глава пета, точка втора от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий описва Иоан Кръстител по следния начин: „Той бе добър мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетели, да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават…  След  това  мнозина  го  последваха,  защото  те  се  бяха  напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че огромното му влияние върху масите може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората следваха съвета му във всичко… И така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, бе откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и тук бе умъртвен[21].”Така  обрисуваният  образ  на  Иоан  Кръстител  напълно  се  покрива  със сведенията за него в евангелията. Тук са отбелязани най-важните черти от строгия живот и от учителската дейност на св. Иоан Кръстител, които без съмнение потвърждават историческата достоверност на евангелския текст. При това следва да отбележим, че евангелията в много отношения ни дават по-подробни и по-точни исторически сведения за живота, проповедта и мъченическата смърт на св. Иоан Кръстител отколкото „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. За нас е важно, че Иосиф Флавий очертава историческия образ на лице от Новия Завет – Предтеча на Иисус Христос. Автентичността на това свидетелство на Иосиф Флавий не се оспорва от отрицателите на християнството. Оттук следва изводът, че щом евангелията са исторически достоверни относно личността на Христовия Предтеча, те още  повече  са  исторически  достоверни  относно  централния  обект  на  своите повествования – Иисус Христос. Освен това цялата дейност на св. Иоан Кръстител е свързана с живота и мисията на Иисус Христос; тя не е нищо друго освен подготовка на хората да приемат идващия Спасител в лицето на Иисус от Назарет. Мисията на св. Иоан Кръстител в света се изчерпвала с ролята на Предтеча, която би била безсмислена без идващия Спасител в историческото лице на Иисус Христос. Така че безспорната историческа достоверност на личността на св. Иоан Кръстител е косвен аргумент с неизмерима логическа валидност за историческия характер на Христовата личност.

3.Иосиф Флавий в своите „Юдейски древности” и „За юдейската война” обрисувал  още  едно  свързано  с  живота  на  Иисус  Христос  лице  –  римския прокуратор Пилат Понтийски. Той бил недалновиден и жесток управител, който с неразумните си действия предизвиквал народното негодувание и след това се опитвал да го потуши с терор. За илюстрация на казаното ще приведем описан от Иосиф  Флавий  случай.  Веднъж  Пилат  Понтийски  наредил  на  окупационните римски войски да влязат нощем в Иерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да им бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо — Моисеевия закон и за оскърбително за неговото   национално  самосъзнание.  Големи  тълпи  народ  се  събрали  пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се вдигнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да  разпръснат  тълпата.  Тогава  Пилат  заповядал  на  войниците  да  обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещеният град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си[22].

В Новия Завет също се разказва за народни бунтове, които са станали по времето на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които My разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). За бунтове през време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (Марк 15:7).Иосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пилат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос.

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  засвидетелстван  по безспорен начин от бележития историк на юдейския народ – Иосиф Флавий. В неговото класическо съчинение „Юдейски древности”, завършено вероятно около 94-та година след Рождество Христово се намира не само пряко споменаване за Иисус Христос като мъдър мъж, народен учител и чудотворец, Който бил разпнат на кръст при римския прокуратор Пилат Понтийски, но също така и описание на много исторически лица и събития, почти на цялата историческа обстановка, в която протекъл земният живот на Иисус Христос и която напълно вярно е обрисувана в евангелията.

ТАЛМУДЪТ И СВИДЕТЕЛСТВАТА МУ ЗА ИИСУС ХРИСТОС

Най-забележителният труд на еврейската литература от първите векове на християнската ера е Талмудът. Названието на този забележителен литературен паметник  означава „учение” (от  еврейската  дума  ламат –  уча).  Талмудът представлява сборник от определения, разсъждения, тълкувания, съвети и научни сведения,  съставени  въз  основа  на  Стария  Завет  и  на  юдейското  предание. Началото на този литературен сборник е поставено след вавилонския плен на евреите (606-536 година преди Рождество Христово). Тогава около Ездра и Неемия се събрали така наречените соферими – книжници, които имали за задача да пазят Моисеевия закон от унищожаване и да му дават вярно тълкувание. По-късно, когато се оформили идейните  течения  на  садукеите  и  фарисеите,  започнали  се  дискусии  относно разбирането  и  изясняването  на  тайнствения  смисъл  на  Моисеевия  закон. Резултатите от тези дискусии също залегнали в Талмуда. В резултат на тази многолика словесна дейност се появила Мишна, първата основна част на Талмуда. В нея се обхващали всички разпореждания и наредби за прилагането на Моисеевия закон с оглед на едни или други лица и на една или друга конкретна ситуация.

Съдържанието на Мишна обхващало устното предание, което ревностно се изучавало чрез често и продължително повтаряне. Такъв е смисълът и на названието  Мишна (от  еврейския  глагол  шана,  което  означава  повтарям  и заучавам). Текстът на Мишна, който обхваща стари предания и учения от времето главно на първия век преди и след Рождество Христово получил окончателна редакция към края на II век след Рождество Христово чрез дейността на Юда Ханасси (135-200 година след Рождество Христово), наричан още Хаккадош – Святи.Мишна придобила голям авторитет и векове наред била ръководно начало за живота на евреите. За правилното разбиране, обяснение и прилагане на Мишна се трудили учените амореи (тълковници), живели между 200 и 500 година. Техните тълкувания  на  Мишна  образуват  втората  част  на  Талмуда –  Гемара,  което означава завършък. Съответно на двете школи, в които се групирали и работили еврейските  учени  през  това  време:  палестинска (в  Тивериада  и  Кесария)  и вавилонска (в Нагарден и Сура) – оформила се палестинска и вавилонска Гемара, вследствие на което се съставили и два Талмуда: палестински и вавилонски. Последният е по-обширен и е намерил no-широка употреба.

Като имаме предвид, че Талмудът обхваща в себе си много коментари и исторически сведения, които произхождат от школата на Шамай Стари и Хилел Стари, чието време на разцвет съвпада със земния живот на Иисус Христос, напълно естествено е да търсим в този класически сборник на еврейската ученост сведения за Иисус. Разбира се ние не можем да очакваме да намерим в Талмуда голямо изобилие от точни предания за живота и учението на Иисус Христос главно по две причини:

Първо, Талмудът не е историографско съчинение, следователно в него се съдържат малко исторически сведения и второ, Талмудът е проюдейски религиозен писмен извор, поради което той почти избягва да назовава Иисус със собственото My  име  и  повече  води  фанатична  полемика  против  учението  Му.  Все  пак сведенията, които Талмудът предоставя за Иисус Христос и за учението My, ca напълно   достатъчни,   за   да   подкрепят   по   безспорен   начин   истината   за историческото съществуване на Иисус и достоверността на евангелския My образ. Ако в основата на християнството би стоял легендарен образ, а не действителната историческа  личност  на  Иисус  Христос,  съставителите  на  Талмуда  в  своята фанатична борба против тази „омразна секта”, както те наричали християнството, на първо място биха използвали този съкрушителен аргумент. На тях обаче не идвало на ум да отрекат историческото съществуване на Иисус, защото то било безспорно за тях и за техните съвременници. Тъкмо обратното, те съобщават достатъчно сведения, които потвърждават историческия характер на Христовата личност и нито едно, което би могло да бъде използвано дори като най-далечен аргумент против историчността на Иисус Христос.Тук ние не можем, пък не е и потребно, да привеждаме и анализираме всички места от Талмуда, където се говори за Иисус Христос. Заради това ще се спрем на по-характерните с оглед на специалната задача, като при това ще се ограничаваме само с най-старите, които са записани от танаитите[23] и се съдържат в Мишна  и  Бараитот[24]. Тези  сведения  притежават  много  по-голяма  историческа ценност отколкото сведенията, които амореите записали по-късно в Гемара[25].

1.Между различните имена, с които Талмудът назовава Иисус, напълно безспорно е „бен Пандера”, „бен Пантера”, „бен-ха-Пантера”, „бен Панто-ри” или „Иисус бен Пандера”, тоест Иисус, син на Пандера. Това название е много старо. Още ученият Целз през 178 година чул юдеин да говори, че родителите на Иисус били Мариам и Пантера, откъдето Иисус бил наричан бен Пантера. Като предава това съобщение Ориген обяснява произхода му с обстоятелството, че Яков, бащата на Иосиф и дядо на Иисус бил наречен „Пантер”. Оттук, според Ориген юдеите наричат Иисус, сина на Иосиф, по името на дядо My по плът „бен Пандера” или „син  на  Пантера[26]”. Учените  Нич,  Блек  и  Вернер  Келер  предлагат  друго  по-правдободобно обяснение на названието Иисус – бен Пандера. Според тях, то е неточно юдейско предаване на гръцката дума paruenoz, тоест „дева”. Юдеите, като слушали от християните, че Иисус е „син на дева” (uxoV thV paruenou), Го нарекли подигравателно „бен  ха-Пантера” – син  на  Пантера.  През  годините  това  се забравило и името Пантера или Пандера било счетено за име на Иисусовия баща по плът[27].

Какъвто и да е произходът на Иисусовото име „бен Пандера” или „бен Пантера”, и в единия, и в другия случай юдеите обозначавали с него Иисус Христос като добре познато на тях историческо лице, чиято майка по плът била Пресвета Дева Мария.

2.В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа My, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето „Назарянин” – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно: „В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който може да каже нещо за негово оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха[28].” В един флорентийски ръкопис на Талмуда същото място е уточнено, като се добавя че повесването на Иисуса Назарянина е станало не само „в навечерието на празника Пасха”, но и „в навечерието на събота[29].”Това място от Талмуда изяснява няколко ценни исторически сведения за Иисус Христос.

Първо, според него Иисус Назарянин извършвал чудеса. Юдеите въобще, а също  така  и  мъдреците  от  Талмуда  не  са  отричали,  че  Иисус  Назарянин  е извършвал  чудеса,  но  само  ги  обяснявали  с  магьосничество.  Това  показание напълно   се   покрива   със   следното   евангелско   свидетелство: „Дошлите   от Иерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул, и че изгонва бесове със силата на бесовския княз” (Марк 3:22; Матей 9:34; 12:24; Лука 11:15). Също и св. Юстин   Философ   и   Мъченик   удостоверява,   че   юдеите   наричали   Иисус „магьосник[30].”

Второ, посоченият текст от Талмуда съобщава, че според юдеите Иисус Христос съблазнявал и развращавал Израил. В евангелията на много места се говори, че книжниците и фарисеите се бояли от Иисус Христос, защото Той увличал след Себе Си целия народ. Това е един от главните мотиви за решението на юдейските властници да убият Иисус Христос. Първосвещениците и фарисеите, като се събрали на съвет, за да обсъдят какви мерки да вземат против Иисус, казали: „Тоя Човек върши много чудеса. Ако го оставим всички ще повярват в Него” (Иоан 11:47-48). А когато юдейските власти отвели Иисус Христос, за да бъде съден от Пилат Понтийски, те Го обвинявали почти със същите думи, с които формулирали обвинението против Него в Талмуда. Те казвали на Пилат Понтийски: „Намерихме Тогова (Иисус – б. а.), че развратява народа ни” (Лука 23:2; 23:14).

Трето, посоченото място от Талмуда съобщава, че юдеите обвинявали Иисус Христос във вероотстъпничество, в богохулство, в измяна на Моисеевия закон и в отпадане от праотеческата вяра. Известно е от евангелията, че именно поради такова обвинение юдейските властници осъдили Иисус Христос и искали да бъде потвърдена  тяхната  присъда  от  римския  прокуратор  Пилат  Понтийски.  При съденето на Иисус Христос от първосвещеника Каиафа, последният Го обвинил в богохулство, заради което Той заслужавал смърт (Матей 26:65-66; Марк 14:63-64; Иоан 19:7).

Четвърто, от посоченото свидетелство на Талмуда също става ясно, че въз основа на споменатите обвинения Иисус Христос бил осъден на смърт и разпнат на кръст! Тук точно се потвърждава съобщението на евангелист Иоан, че Иисус Христос бил разпнат в навечерието на празника Пасха, който тогава се паднал в събота. Според известието на Талмуда Иисус Христос „бил повесен в навечерието на празника Пасха и в навечерието на събота”. Евангелист Иоан, като пише за времето, когато Иисус Христос бил осъден и разпнат на кръст, съобщава: „Тогава беше петък пред Пасха” (Иоан 19:14). Тук е налице пълно единство между Талмуда и Евангелието не само относно кръстното наказание на Иисус Христос, но и относно деня, в който то било изпълнено.

В  тази  точка  от  съобщението  на  Талмуда  за  съденето,  осъждането  и кръстното наказание на Иисус Христос се съдържат две характерни подробности, които не се покриват с евангелския разказ. Все пак те не оспорват историчността на това събитие, а му придават само съчинена от юдейските законници версия за него, за да оправдаят себе си пред поколенията като точни пазители на закона. Тези две подробности се отнасят до следното:В евангелията не се говори за 40-дневно глашатайство преди разпъването на Иисус Христос. Напротив, в тях се говори, че Иисус Христос бил набързо осъден от Синедриона, чиято присъда веднага била потвърдена от римския прокуратор Пилат Понтийски и приведена в изпълнение. Евангелското известие за съденето на Иисус Христос е вярно, защото то отговаря на създалите се тогава обстоятелства и е в съгласие с римската съдебна процедура и римските закони, по които била произнесена окончателната присъда над Иисус Христос. Той бил наказан със смърт чрез разпъване на кръст. Поради предстоящото празнуване на Пасха юдейските властници искали бързо да осъдят и екзекутират Иисус Христос, като за това се възползвали от римската съдебна процедура и от римския наказателен закон. Но тъй като според юдейската съдебна практика след произнасянето на присъдата се предоставя възможност на осъдения в продължение на четиридесет дни да представи за себе си оправдание, съставителите на Талмуда са съчинили разказа за 40-дневното глашатайство преди изпълняването на смъртната присъда над Иисус Христос.

В споменатия текст от Талмуда по-нататък не се казва, че Иисус Христос бил разпнат, а повесен. Тази разновидност на талмудическия разказ от евангелията се обяснява с обстоятелството, че разпъването на кръст като ужасно римско наказание не е било предвидено в юдейския наказателен кодекс. Аналогичното на римското  смъртно  наказание „разпъване  на  кръст”  в  юдейската  наказателна система е „повесването”, тоест обесването на дърво. Заради това и съставителят на разглеждания талмудически текст говори, че Иисус Христос бил „повесен”, макар и да бил разпнат. За ранното обозначаване на Христовото разпъване на кръст като „повесване” авторитетно свидетелства апостол Павел. В Послание до галатяните той, като цитира думите на Моисеевата книга Второзаконие: „… проклет е пред Бога всеки, обесен на дърво[31]”, ги отнася към Иисус Христос, защото Той е можал да ни изкупи от клетвата на закона, като стане заради нас клетва (Галатяни 3:13).

3.На друго място в Талмуда се засвидетелства историческият характер не само на Христовата личност, но и на Христови ученици. То гласи: „Иисус имаше петима ученици: Матай, Накай, Нецер, Буни и Тода[32]”. Безспорно е, че назованите от Талмуда Матай и Тода са добре известните от евангелията Христови ученици Матей и Тадей (Матей 10:3; Марк 3:18). Според изследователя Самуел Краус, Накай е Христовият ученик евангелист Лука, а Нецер е форма на името на Христовия  ученик  Андрей,  брат  на  апостол  Петър[33].  Повечето  богословски изследователи на този талмудически текст отъждествяват Буни със споменатия в Евангелието на св. Иоан Богослов (Иоан 3:1-10; 7:50; 19:39) – Никодим, тъй като на друго място в Талмуда се говори за Накдемон бен Горион следното: „Името му е Буни,  а  не е  Накдемон,  но  се  нарича  Накдемон,  защото  слънцето  изгряло (арамейски накда) заради него[34]”. Бележитият еврейски изследовател на живота на Иисус Христос проф. д-р Иозеф Клаузнер мисли, че името Буни е форма на името „Иоаханни” или „Иоанни”, тоест Буни означава Христовия апостол Иоан, брат на Яков Зеведеев[35].4.Освен за споменатите Христови ученици в Талмуда изрично се говори още за св. апостол Яков който в Новия Завет се нарича брат Господен и който е бил първият епископ и предстоятел на Иерусалимската църква. Ето текстът от Талмуда: „Веднъж бен Дама, сестреник на раби Измаил, биде ухапан от змия; тогава дойде Яков от село Секхания, за да го излекува в името на Иисус бен Пандера[36].” От евангелията и още повече от книга Деяния на светите апостоли знаем, че Христовите ученици са изцерявали много болни в името или чрез името на Иисус Христос Назорея (Деяния апостолски 3:6; 4:10).

Съставителите  на  талмудическите  трактати  не  се  съмнявали,  че  Иисус Христос извършвал чудеса и че учениците My в Негово име изцерявали болни. Те обаче обяснявали извършването на тези чудеса чрез магьосничество, поради което забранявали на своите верни последователи да се възползват от силата на Иисус Христос и на Христовите апостоли да извършват чудотворни изцерявания дори в случаи на опасност за живота им. Талмудът изрично повелява: „Не позволявай да бъдеш церен от еретици, дори ако ти остава малко да живееш[37].”!При споменатия случай с бен Дама раби Измаил не позволил на ухапания от змия да бъде изцерен в името на Иисус Христос, защото това противоречало на Моисеевия закон. Преди това да му бъде доказано той издъхнал.

5.В Талмуда на няколко места се цитират мъдри изказвания на известния равин Елиезер бен Хиркан, наричан още Елиезер Велики. Той бил един от най-ранните и най-знаменити танаити, живял през І век след Рождество Христово и ако не слушал непосредствено Самия Иисус, той все пак бил много добре запознат с Христовото учение чрез връзките си с Христовите, апостоли, между които изрично споменал апостол Яков. Веднъж Елиезер бен Хиркан срещнал на горния пазар в Сепфорис „един от учениците на Иисус от Назарет, чието име било Яков от село Секхания”. Елиезер бен Хиркан заговорил Яков. Тогава този Христов ученик му разкрил някои истини от Христовото учение. За чутото танаитът Елиезер бен Хиркан казал: „Това ми харесва.” Най-характерното в случая е, че този мъдър равин противно на повечето свои юдейски събратя говори с уважение както за Иисус Христос, така и за Неговото евангелско учение. Като че ли Елиезер бен Хиркан отнася и към себе си думите на апостол Яков: „Тъй ме учеше Иисус от Назарет[38].”

6.На талмудистите били добре известни евангелията, особено евангелието от Матей, което като написано на арамейски език и предназначено предимно за християните  от  еврейски  произход,  било  най-много  разпространено  в  Юдея. Талмудистите често пъти подхвърляли съдържанието на Евангелието на остра критика  и  на  жлъчно  осмиване,  но  никога  не  отричали  автентичността  на съдържащото се в него учение. На много места в Талмуда Евангелието се нарича „Авонгиллайон” или „Авенгиллайон”. В Талмуда също се споменават някои истини от учението на Иисус Христос, които се покриват донякъде с изложението им в евангелията. Особено внимание заслужава привеждането на мисълта на Иисус Христос от Проповедта на планината: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Матей 5:17). В Талмуда тя е предадена в следната изразна форма: „Аз не съм дошъл, за да отстраня нещо от Закона на Моисей, но да го допълня[39].”В Талмуда се намират още много места, където се говори за Иисус Христос – било като се назовава направо с името My, било като се нарича с някое от посочените no-горе имена, било като се нарича просто „Пелони”, тоест „някой мъж”, „някой човек” или „някой си[40].” Тук е важно да подчертаем, че в нито едно място от Талмуда,  където  се  говори  за  Иисус  Христос  не  се  хвърля  сянка  върху историческото My съществуване. Напротив, във всички тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, като при това се дават сведения за земния My живот, които макар и да представят образа My в неверен, дори кощунствен вид, все пак напълно потвърждават историческата достоверност на евангелския текст и на описаните в него лица и събития.

Обобщавайки  сведенията  на  Талмуда  за  историческия  образ  на  Иисус Христос, ние можем да ги сведем до следните няколко точки: името на Христос е Иисус Назарянин или Иисус от Назарет; Той извършвал чудеса и увлякъл след Себе Си много израилтяни; все пак Той обявил, че не е дошъл, за да отстрани нещо от Закона на Моисей, а да го допълни; Той имал ученици, от които някои като Матей,  Тадей,  Лука  и  Яков  се  споменават  поименно;  Христовите  ученици изцерявали по чудесен начин болни в името на Иисус; в навечерието на празника Пасха, която тогава се случила в събота, Той бил осъден като „развратител” на Израил и бил разпнат на кръст.

Тези сведения на Талмуда за историческия характер на Христовата личност и за достоверността на евангелския My образ имат изключителна научна ценност, защото в тяхната автентичност никой не бива да се съмнява основателно. Талмудът е съставен, пазен и предаван от поколение на поколение от най-ревностни юдеи и равини. До него не се допирала ръката на никой християнски преписвач, за да може да внесе изменения или допълнения в текста му. Пък и образът на Иисус Христос, както той е представен в Талмуда, макар и в основните си черти да е исторически верен, е толкова изменен и кощунствено изопачен, че неговите черти не биха могли да излязат изпод перото на никой християнин.

ДРЕВЕН ЕСЕЙСКИ ДОКУМЕНТ, СВИДЕТЕЛСТВАЩ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От древните есеи, които проявявали голяма любов към истината, завидна твърдост в принципите, рядка правдивост в изказванията, висок морал в живота си и повишен интерес към месианизма, дошъл до нас един ценен документ за земния живот на Иисус Христос. Както поради средата, от която той произлязъл, така и поради ранния му произход този документ заслужава да бъде разгледан тук.Член  на  Абисинското  търговско  дружество  открил  в  Александрия  в изоставената библиотека на една сграда, обитавана по-рано от гръцки монаси, древен  пергаментен  свитък.  Той  представлява  писмо  на  латински  език.  Този ръкопис  бил  разчетен  и  издаден  на  немски  език  под  заглавието „Важни исторически разкрития за вида на Иисусовата смърт според един древен ръкопис, намерен  в  Александрия” (Wichtige  historische  Enthullungen  uber  die  wirkliche Todesart Jesu. Nach einem alten, zu Alexandrien gefundenen Manuscripte).

Това  писмо  е  написано  от  предстоятеля  на  есейската  община  в  град Иерусалим   и   е   отправено   до   предстоятеля   на   есейската   община   в   град Александрия.  От  съдържанието  на  писмото  е  ясно,  че  то  е  съставено  от съвременник на Иисус Христос и то скоро след Неговото разпъване на кръст.

Ето няколко характерни пасажи от това писмо, които очертават Иисус Христос като действителна историческа личност:

„Мир вам, мили братя! Вие сте чули за историята и за събитията, които станаха в Иерусалим и изобщо в юдейската земя.

Ако смятате, че това е един брат от нашата свещена община, за когото неговите приятели сред еврейския и римския народи разказват, че е учил, правил чудеса и пострадал в Иерусалим, то вие не напразно вярвате във всичко това. Той се нарича Иисус и е бил роден в Назарет.”

По-нататък се излагат сведения за раждането на Иисус Христос, за Неговите родители, за бягството на светото семейство в Египет и за други евангелски събития, а най-обстойно се говори за Христовата кръстна смърт.

„И когато кръстовете бяха забити в земята, трябваше наказанието над Иисус да се изпълни – към това принадлежеше и раздирането на дрехите му. Но тъй като той, след като бе бичуван, бе лишен от тях и един войник му бе дал своята мантия, то трябваше предварително да го облекат в собствените му дрехи. И според предписанието на закона и приетия обичай, дрехите му бяха раздрани…

В страшни мъки и при следобедна горещина, която в тоя ден беше необикновено голяма и изтощителна, праведникът висеше на кръста. Римските войници му взеха дрехите като плячка, както повеляваше законът. Горната дреха разрязаха на четири части, обаче долната му дреха, която не бе съшита от части, а бе изтъкана цяла, не можаха да раздерат и затова за нея хвърлиха жребие.

[13]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVIII. cap. Ill 3. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilemus Dindorfius. Paris 1865 Volumen I. p. 699).

[14]. Origenes. Contra Celsum, lib. 1. cp. lib. II. cap.       13; Cornmentaria in Evangelium secundum Matthaeum. lib. X. cap. 17. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1862 Tomus XI. col. 745—748. 823—824; t. XIII. соl. 875 и ел.).

[15]. Prof.  E.  Bratke.  Das  sogenannte  Religionsgesprach  am  Hof  der  Sosaniden – In: „Texte  und Untersuchungen“. Neue Folge. IV. 3. Leipzig 1899 S. 271.

[16]. Photius Constantinopolitanus Patriarcha. Myriobilon sive Bibliotheka. Codd. XLVII—XLIII. (J. Р. Migne. Patrotogiae cursus completus, Series graeca, Paris 1860, Tomus 103, col. 81—85).

[17].Частичната автентичност на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос се поддържа от много видни учени. От тях ще споменем някои: F. С. Burkitt, Kurt Linck, К. G. Goetz, W. E. Barnes, J. Phackeray, Adolf Harnack, Hitarin Feuer, Robert Eisler, Berents, GraB, Birch, Prof. Dr. Joseph Klausner,  проф.  М.  Муретов (Йосиф  Флавий  и  его  свидетельство  о  Христе. „Православная богословская энциклопедия“, С.Пб., 1906, т. VІІ, кол. 367—378), проф. Г. В. Флоровски (Живял ли е Христос? С., 1931), Д. Мережковски (Иисус Неизвестный, т. 1, Београд 1935), проф. Ив. С. Марковски (Животът на Иисус Христос, С., 1951), проф. прот. В. Зенковский (Апологетика, Париж 1957, 121—122). Проф. Б. Пиперов (Иосиф Флавий и свидетелството му за Христос — В: „Църковен вестник“, год. 56 №46, С. 1955) пък поддържа автентичността на цялото свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос.

[18]. Josepnus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XX. cap. X. § 1. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guiletmus Dindorfius. Paris 1865, Vol. I, p. 786).

[19].Eusebius. Kirchengeschichte H. 23. 10. Herausgegeben von Eduard Schwartz. Kleine Ausgabe. 2. Aufl, Leipzig 1914, S. 69.

[20]. Origenes, Commentaria in Matthaeum. X. 17. Contra Celsum, lib. 1. cap. 47; lib. ІІ, cap. 13. (J. Migne, PG. t. XIII. col. 875 и cл.; t. XI. col. 745—748, 823—824).

[21]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. 5. § 2; пос. изд., т. I, 704-705.

[22]. Josephus Flavius Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. Ш, § 1: De  bello Judaico, lib. ІІ, cap. IX. § 2-3: пос. изд., т. І, с. 698; т. II.100—101.

[23]. Танаити се наричат учените от школата на Шамай Стари и Хилел Стари.

[24]. Бараитот означава „стоящи отвън“, т. е. извън Мишна, и обхваща учения или тълкувания на някои места от Мишна.

[25].  От средата на миналия век излизат от печат много съчинения, в които са събрани всички талмудически места за Иисус Христос. От по-новите заслужава да споменем поне следните: G. Dalwan. Die tatmudischen Texte uber Jesu, Leipzig 1900; Travers Herford. Christianity in Talmud and Midrasch, London 1903; B. Pick= Jesus in the Tatmud. Chicago 1913. Ср. също Joseph Klausner. Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin 1930, S. 17-57, където е посочена повече литература. У нас по този въпрос са писали: проф. Ив. Марковски.  Животът на Иисус Христос. С. 1951. 19-24, и проф. Боян Пиперов. Сведения за Иисус из талмудическата литература — В: сп. „Духовна култура”, год. XXXVI, кн. 3, С. 1956.

[26]. Origenes, Contra Celsum, lib. I cap. 32. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. T. XL col. 320-321). Epiphdnius. Adversus haereses. LXXVIII, 7. (J. P. Migne, PC. Paris 1863. T. XLII. col. 708—709).

[27]. Nietsch und Bleck. Studien und Kritiken, 1840, S. 116; Joseph Klausner. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956, S. 327-328.

[28]. Der Babylonische Talmud. Synhedrin. Fol. 43 a. Herausg. von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Wien 1925. Bd. VII, S. 181.

[29].  Цит. по Joseph Klausner, пос. съч., с. 29.

[30]. Justinus Philosophus et Martus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, cap. 69. (J. P. Migne. PG  t. VI. соl. 636-640).

[31]. Второзаконие 21:23

[32]. Der Babylonische Talumud, Synhedrin. Fol. 43a; пос. изд. t. VII. c. 181.

[33]. Samuel Kraub, Das Leben Jesu nach den judischen Quellen, Berlin 1902, S. 57.

[34]. Der Babytonische Talmud, Tanith. Fol. 20a; noc. изд. т. III с. 475.

[35]. Joseph Klausner, пос. съч. с. 33. Вж. Матей 10:2; Марк 3:12.

[36]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889. Ср. Joseph Klausner, пос. съч., с. 57.

[37]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889.

[38]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 16 b u 17 a; Joma. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. II. с. 943.

[39]. Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. ІІ. с. 943.

[40].  Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 116 a — 116 b; пос. изд. т. І с. 599.

В контекста на духовната ситуация книгата на професор Иван Панчовски показва и обосновава превъзходната ценност на християнския нравствен идеал, проследява осъществяването му в Христовото общество под влияние на изменящия се социален, културен и политически живот, указва пътища за познаване на Иисус Христос в светлината на опита, критичния разум и Божието откровение. Защото свободата е духовна категория, а не природна: „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода!” (2 Коринтяни 3:17).

Днес науката дълбоко прониква в същността на битието и в структурата на човека, без да удовлетворява напълно духовните търсения на хората. Тя не говори за  богосъздадеността  на  човека,  за  мястото  му  в  космоса,  назначението  и призванието  му,  отхвърля  есхатологията  като  ненаучна  и  лишава  човека  от очаквания да осъществи най-светлите си надежди. Човекът се измъчва, защото не познава себе си и загубва вяра в бъдещето си. Същевременно той интуитивно чувства влечение към Бога; дръзва да се доближава до Него чрез упорит труд, да съизмерва силите и делата си с Божиите, да се уповава на Бога. Човекът търси Бога, за да разбере себе си и света. Постигането на осъществимата през земния и отвъдния живот човешка цел изисква да вникваме в тайнствената природа на Бога и вечността, за да придобиваме пълно знание за себе си, да се озаряваме от светлината на божествената истина, за да разбираме смисъла на живота си, да се подготвяме достойно за бъдещия съд, където Извършителят на нашето спасение ще въздаде на всеки заслуженото.В книгата си “Личността на Иисус Христос” авторът анализира свидетелстващи за действителното съществуване на Иисус Христос на земята исторически паметници, характеризира богочовешката Му личност, разказва за учителското достойнство и постоянното Му присъствие в света.

В първата глава професор Иван Панчовски насочва вниманието на читателя върху следните по-важни подтеми на монографията: величието и духовната мощ на Иисус Христос; превъзходството на Богочовека над народи, царства, гениални мъже и езически мъдреци; направленията на Неговата мисия – освобождаване и изкупуване на човека от греха, основаване на Църквата, изграждане Царството Божие на земята, запазване целостта на творението и живота в света.

Във втората  (основната) глава на изследването авторът привежда в пет главни групи древни исторически свидетелства за истинността на Христовата личност. В трите юдейски исторически паметника („Юдейски древности” на Иосиф Флавий – I век, „Талмуда” и древния есейски документ), съставляващи първата група, Иисус Христос е представен като народен Учител, проповедник на възвишен морал и извършител на чудни дела. В класическото си произведение „Юдейски древности” Иосиф Флавий говори също за описани в евангелията лица и събития. Напълно достоверни сведения за живота на Иисус Христос авторът почерпва от написаното от предстоятеля на есейската община в град Иерусалим (съвременник на Иисус Христос) писмо до негов събрат в Александрия. Съществуването на Иисус Христос според съставителите на Талмуда било също безспорно. Наистина те остро критикували духа на евангелията, но никога не отхвърляли тяхната автентичност и историческото съществуване на Иисус Христос.

На второ място в същата глава професор Панчовски излага историческите свидетелства на по-забележителни римски историци и писатели-езичници от I и III век. В тях историческата личност на Иисус Христос вярно е засвидетелствана от Корнелий Тацит, от историка Гай Светоний, Плиний Млади, неоплатоническия философ Целз и други. В съчиненията си тези автори правдиво са записали исторически  събития  от  живота  на  Иисус  Христос;  тяхната  достоверност  се потвърждава от съответни текстове в новозаветните книги. В съчинението си „Истинско слово” Целз критикува християнското учение, но със свои свидетелства или  със  свидетелства  на  съвременници  потвърждава  събития,  свързани  с учителското дело на Иисус Христос. Той се стараел да обясни Христовите чудеса по свой път, без същевременно да се съмнява в истинността им. Със същата сериозност авторът говори и за Христовите апостоли. Всички римски документи, в които  са  записани  сведения  за  Иисус  Христос,  свидетелстват  за  Неговата историчност.Макар че авторът най-напред привежда доказателства на езически писатели за живота на Иисус Христос, първостепенна важност той придава на новозаветните книги. Най-достоверни сведения за Иисус Христос ни съобщават Неговите ученици – светите апостоли. Двадесет и седем новозаветни книги (съставени от девет автори) по един и същи начин разказват за земния живот на Спасителя. При това несъмнената автентичност на тези книги е установена по научен път. Откровението на св. евангелист и апостол Иоан – най-ранно съставената новозаветна книга (написана вероятно три десетилетия след Христовата смърт), ясно свидетелства за Иисус Христос.

Историческият характер на Иисус Христос се потвърждава от намерили място в историята на Рим кратки животописи на Спасителя. Извършеното при Публий Квириний преброяване на населението на римската империя е точно установено и записано от образования евангелист Лука. Астрономическите   изследвания   на   Иоханес   Кеплер (1603)   върху   изгряването   на Витлеемската звезда – сочила пътя на тримата мъдреци, се потвърждават от по-старата и от съвременната астрономия. Градината на Матария в Египет е съхранила достъпни за изследователите следи от времето, когато там пребивавало светото семейство.  Също  записаният  в  древни  римски  документи  Ирод  Велики  бил действителен цар, а избиването на витлеемските деца под двегодишна възраст е и психологически потвърдено историческо злодеяние.

Според  автора  най-истинно  свидетелство  за  съществуването  на  Иисус Христос е Иоан Кръстител. Неговият живот е изключително ценно свидетелство, тъй като е описан в евангелията и е отразен от Иосиф Флавий. „Той дойде да свидетелства за истината, та всички да повярват чрез него” (Иоан 1:7).

Авторът по-нататък се спира на подробно записаните съдебен процес и кръстна смърт на Иисус Христос. Участвалите в процеса лица и регистрираните събития от последните дни на Иисусовия живот са основно изучени и доказани; документално е потвърдено съществуването    през    този    период на първосвещениците Ана и Каиафа, на Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея във времето на император Тиберий, площадът пред съдилището на Пилат Понтийски, Голгота, гробът на Иисус Христос и други.

За  много  сериозно  свидетелство  професор  Панчовски  приема  Христовата плащеница – източник за утвърждаване на вярата в Спасителя. Тялото на Иисус Христос било свалено от кръста в края на петъка, за да не остане върху кръста през започващия от вечерта, около един час след залез слънце, велик съботен ден (Иоан 19:31).   Поради   недостатъчното   време (през   съботното   денонощие,   чието приближаване се възвестявало чрез тръбни звукове, юдеите не напускали дома си и не извършвали никаква работа) тялото било бързо завито в напоената с благовония плащеница и положено в каменния гроб, без да бъде предварително измито и приготвено според юдейския погребален обичай. Вероятно в промислителния Си план Бог предвиждал върху плащеницата да се отпечата за свидетелство през вековете божественият образ на Иисус Христос с Неговите рани. Извършените от специалисти  върху  плащеницата  многократни  научни  анализи  потвърждават записаното в св. Евангелие, допълват го и го обосновават.За истинността на Иисус Христос съществуват неоспорими нравствени свидетелства,  които  професор  Панчовски  разви  в  други  свои  съчинения.  Докато нравствените  гении  на  човечеството  въплъщават  в  себе  си  една  или  друга добродетел, Иисус Христос е достигнал нравствено съвършенство; в духовния My образ били хармонично съчетани всички добродетели. Той бил безгрешен и свят. Неговият въпрос към най-злите My врагове: „Кой от вас ще Me укори в грях?” (Иоан 8:46) до днес не е получил потвърдителен отговор от никой добросъвестен човек, защото всеки чувства нравственото величие, божественото съвършенство и безгрешността на Учителя от Назарет. Христовите ученици единодушно свидетелстват, че Той не е извършил  никакъв грях (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:27; Евреи 4:15).Дори враговете My признават нравственото My съвършенство. Със съзнание за вина предателят Юда Искариот признава: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4). След като разследвал обвиненията против Иисус Христос, Пилат Понтийски заявил пред юдейските властници и пред целия народ: „Не намирам никаква вина у Тогова Човека.” (Лука 23:4).

Живото   Христово   слово,   съществуването   на   светата   Църква   и   на християнската религия по целия свят, мъченическата смърт на хиляди Христови апостоли,  изповедници  и  последователи,  огромната  богословска  литература, храмостроителството и хуманизирането на човешките нрави авторът квалифицира като безспорни свидетелства за съществуването на Иисус Христос. Нито един античен автор историк или писател не се съмнявал в историческото съществуване на  Иисус  Христос.  Векове  наред  учени  и  неучени,  вярващи  и  невярващи, израилтяни и отрицатели на християнската религия потвърждават историческия характер на Христовата личност.

В третата глава е очертана богочовешката същност на Христос. Учениците и съвременниците на Иисус Христос Го мислели за необикновен човек. Гениални мъже се опитвали с ума си да проникнат в личността и учението My и с помощта на богословски   и   философски   категории   да   ги   характеризират   и   тълкуват. Същевременно боготърсители и светци със сърцето си се приближавали към Иисус Христос, възприемали Го в себе си и вярвали в богочовешката My личност и в спасителната My мисия. Днес мнозина отново по двата пътя се устремяват към Богочовека, защото той не е само човек, макар да е живял като съвършен човек на земята. Иисус Христос е чудно съчетание на съвършена божественост и истинска човечност. Според църковното учение Той едновременно е Бог и човек, Син Божи в истинския смисъл на думата, въплътено Слово. В тази глава авторът привежда оценки  и  характеристики  на  знаменити  писатели,  историци  и  философи  за богочовешката личност на Иисус Христос.

В четвъртата глава професор Иван Панчовски говори за учителското достойнство на Иисус Христос. На страниците на културната история на човечеството са записани имената на велики учители, които пръскали светлина сред народите, но тяхното дело се простирало само в границите на човешкото учителство. Духовният глад на хората и интересът им към месианизма се засилвали и те закопнявали по божествен учител. В лицето на най-издигнатите си синове (Хераклит Ефески 544-483 година преди Рождество Христово, Сократ 469-399 година преди Рождество Христово, Платон 428-347 година преди Рождество Христово) те очаквали Бог или боговдъхновен човек, който да прогони мрака от очите им и да ги научи как да се отнасят към Бога и помежду си. Авторът разкрива основите, върху които се основава величието на Иисус Христос като вечен Учител и Утешител на угнетените, както и разлика между Него и останалите учители.Иисус Христос извършвал чудеса, чрез които изцерявал тела и души, блестял  с  нравствена  чистота  и  безгрешност,  властно  благовестил  божествената мъдрост; думите My били прости, но съдържателни, говорещи направо на сърцето; от гледна точка на художествената си простота и на божествената си дълбочина Неговите притчи и сентенции са ненадминати. Чрез неостаряващото Христово учение надникваме в съкровената си същност и придобиваме знания за духовния свят. Днес Господ Иисус Христос чрез светата Църква учи хората както преди двадесет века братята си в Палестина.

За постоянното присъствие на Иисус Христос в света авторът говори в последната глава. След възнесението на нашия Изкупител светите апостоли по-дръзновено и по-безстрашно проповядвали словото My; Иисус Христос не бил вече с тях, но те били изпълнени с Неговия дух. В действителност Иисус Христос присъства   у   всички,   които   жадуват   за   Неговата   истина,   осъществяват провъзгласената от Него правда, изпълняват заповедта My за любов към хората. Авторът говори за живото Христово присъствие и за блясъка на Неговото сияние в природния свят и, у хората (всеки човек е сътворен по Божи образ и в определена степен изпълнява в живота си Христовата повеля за любов към ближния), за Неговите трансцендентни и иманентни действия, за видимото My присъствие у болните,  бедните  и  страдащите,  у  милосърдните  и  добротворците.  Днес  по-средством тях Той се движи сред нас, обхожда света и общува с нас. Най-доловимо обаче е присъствието My в светата Църква; тук чрез св. Евхаристия вярващите реално се съединяват с Иисус Христос.

В труда си професор Иван Панчовски разглежда по-важните, а не въобще всички христологични теми. Въпреки все пак стеснения идеен спектър на книгата Личността на Иисус Христос чрез нея проникваме в сърцевината на християнската религия, тъй като в лицето на Учителя от Назарет се открива Света Троица. Чрез Иисус Христос Бог влива в сърцата ни Духа Си, за да преобразяваме и обновяваме действителността,  да  осъществяваме  в  живота  си  непреходните  нравствени ценности, да бъдем достойни Божии следовници.

Увод

Две хиляди години християнството заема важно място в живота на човечеството. То е било и продължава да бъде огромна духовна сила.

Къде е неизчерпаемият първоизвор на тази сила?

Вярващият човек знае от непосредствен духовен опит, че първоизворът е богочовешката личност на Иисус Христос. Въпреки това в различни времена се проявявали тенденции да бъде отделено християнството от Иисус Христос; то се представяло като еклектичен синтез от езически митове и митични философски учения или като създание на апостолите Петър, Павел и Иоан. Един от споменатите Иисусови апостоли бил положил основите на християнството, а не Иисус Христос. Поради това всъщност трябвало да се говори за петринизъм, павлинизъм или иоанизъм, а не за християнство. Следователно християнството се оставя без Иисус Христос, без Неговата богочовешка личност, без Неговото възвишено учение, без Неговата изкупителна жертва и без Неговото постоянно духовно присъствие в Църквата и в света.Тези тенденции сами по себе си са странни. Човек се удивлява и недоумява защо е трябвало на апостолите Петър, Павел, Иоан или на някое друго неизвестно лице да създава учение, като в неговата основа полага мит. Тази странност се усилва още повече и придобива напълно загадъчен и алогичен, дори изцяло невероятен характер, като се има предвид, че вярата и проповядването на мита за Иисус Христос три века е трябвало да се заплаща с високата цена на преследвания, гонения, мъчения и смъртно наказание. В цялата Римска империя проповедниците и изповедниците на Иисус Христос били обявявани за врагове на държавата и на целия човешки род, поради което били изгаряни на клади, разпъвани на кръстове, хвърляни на цирковите арени за разкъсване от диви зверове, избивани със и без съд, подлагани на преследвания и мъчения. И въпреки това за нищо на света не се отричали от вярата си в Иисус Христос, а не в Петър, Павел, Иоан или в някой друг апостол. С Неговото свято и спасително име претърпявали нечовешки изтезания и с песни на уста отивали дори в страшните обятия на смъртта.

В християнството всичко е свързано с Иисус Христос и без Него то се разпръсква като дим и не оставя след себе си никаква следа. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето на Иисус Христос. Християнството води своето начало от Иисус Христос; Той е негов Основател и невидим Глава на Църквата.

Живецът на християнството се състои в жива вяра в Иисус Христос и в благодатно общение с Него; то е живот в Иисус Христос, чрез Иисус Христос и за Иисус Христос.  Християнството  е  единство  на  вярващите  в  Църквата,  а  и  Църква Христова. В нея се влиза през вратата на св. Кръщение, а то е Кръщение в името на триличния Бог, Чието Второ Лице е въплътено в Иисус Христос. Никой не достига при Бог Отец освен чрез Иисус Христос (Иоан 14:6), защото само чрез Него ние се помиряваме с Бога и възстановяваме загубеното си богосиновство. Никой не получава даровете на Светия Дух и не води благодатен живот без Иисус Христос, защото Утешителят – Духът на истината и живота, Който вечно изхожда от Отец, се изпраща чрез Иисус Христос и в името на Иисус Христос (Иоан 14:26; 15:26). Никой не е действителен член на Църквата Божия и не може да извърши християнско дело, не може да възпита у себе си християнска добродетел, не може да напредва по пътя на християнското усъвършенстване, не може да придобие венеца  на  вечния  живот,  който  Христос  Бог  ще  възложи  на  тези,  който  са възлюбили Неговото явяване (2 Тимотей 4:8; Откровение 2:10), ако не живее в благодатно общение с Иисус Христос, ако не пребъдва в Него и ако не черпи от Него сили за обновен живот и за светоподвижничество. Който пребъдва в Иисус Христос – в него той дава добър плод, защото без Иисус Христос не можем да вършим нищо (Иоан 15:5).

Иисус Христос е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото нe е станало нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Ето защо Той е вечният извор на живота и светлината, на истината и красотата, на правдата   и   любовта –  на  всичко  възвишено  и  божествено  в  света,  на съвършенството, на пълнотата и на блаженството във вечността. Земният живот на Иисус Христос е най-великото средоточие; в него предвечното божествено Слово се докосва до земята и възприема в Себе Си човека, за да осени земята с небесното сияние на вечността и да отвори за смъртния човек чертозите на вечния живот. Тъй като Иисус Христос е въплъщение на предвечното божествено Слово, Той Сам е вечен;  в  Неговото  богочовешко  лице  се  среща  и  свързва  вечността  преди сътворяването  на  света  с  вечността  на  новата  земя  и  новото  небе.  Поради предвечната Си божествена природа и поради вечната Си спасителна мисия в света „Иисус Христос – според думите на Блез Паскал – е целта на всичко и центърът, към който всичко се стреми. Който познава Него, той познава основата на всички неща[1].”Следователно за вярващото съзнание не само християнството, но целият духовен живот на човечеството в известен смисъл е христоцентричен. Вярващият не се смущава от обстоятелството, че видимо Иисус Христос бива тук и там отричан! Това са епизоди в христоцентричния вътрешен живот на света и във великото му движение към вечността, чийто център е Иисус Христос. Тази богооткровена философско-историческа истина особено настойчиво се внедрява в съзнанието на вярващите от св. апостол Иоан Богослов и  от св. апостол Павел. Св. апостол Иоан Богослов последователно разкрива тайната за въплъщението на предвечния Бог Слово в историческото лице на Иисус от  Назарет, чрез Когото всичко стана и без Когото не стана нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Той е алфа и омега, начало и край, първият и последният; Той е Онзи, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят (Откровение 1:8, 10, 17; 2:8; 21:6; 22:13).  В  същия  дух  св.  апостол  Павел  учи,  че  чрез  въплътения  в историческото лице на Иисус от Назарет Единороден Божи Син е създадено всичко, що е на небето и що е на земята, видимо и невидимо. Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи. Нещо повече, не само чрез Него, но и за Него е създадено всичко. В Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота, и чрез Него да помири със Себе Си всичко, било земно, било небесно (Колосяни 1:17, 19-20; Ефесяни 1:2, 10). Бог Го високо издигна и My даде име, което е пo-горе от всяко име, та в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Филипяни 2:9-10; 1 Коринтяни 15:27-28; Ефесяни 1:20- 22).

На  Христовата  личност  и  в  най-скромна  служба  на  Неговата  духовно-обновителна и спасителна мисия в света са посветени следващите размисли. Дано те послужат личността и образът на Иисус Христос да бъдат долавяни все по-пълно в божествената им премъдрост, в светото им съвършенство, в сияйната им красота и в безмерната им духовна сила!

Мисията на Иисус Христос в света

Сияйният образ и божествената мисия на Иисус Христос две хиляди години занимават човешките умове и вълнуват човешките сърца. В съзнанието на милиони хора се утвърждава мисълта, че Иисус Христос е най-забележителната личност в световната история. Много идеи от Неговото възвишено учение са вградени в основата  на  европейската  духовна  култура.  Духовното  развитие  на  света  в значителна степен е обусловено от вярата в богоподобното достоинство на човека и в свещения дълг към взаимно уважение и братска обич между хората. Тази вяра възпламени в света и продължава да поддържа нейния свещен огън в сърцата на милиони вярващи Иисус Христос чрез спасителното Си учение, чрез божествения Си пример и чрез основаната от Него Църква. Откакто Иисус Христос извести на света тази вяра, милиони човеци живеят с нейните основни начала, вдъхновяват се от тях и ги осъществяват в живота си. И в този смисъл Иисус Христос си извоюва безсмъртие и Неговата мисия в света е вечна. Без Иисус Христос светът не би съществувал, тъй като тогава той би трябвало или да се разруши, или да бъде подобен на ад[2]. Светът продължава да съществува и човечеството се радва на живот и на щастие и поради това, че образът на Иисус Христос е изваян в сърцата на много вярващи и че Христовата благовест непрестанно смекчава техните сърца и облагородява техните души. По тази причина те се прекланят пред величавия образ на Иисус Христос и работят за преуспеха на великото дело, към което Иисус Христос ги призовава; с личния си живот и с обществената си дейност изграждат духовните основи на Царството Божие на земята – царство на мир и братолюбие.Благовестието за Иисус Христос стига до човешките души по различни понякога неразбираеми пътища. Почти всеки човек, който чуе нещо за величавия образ на Иисус Христос и по някакъв начин влезе в обсега на излъчващото се от Него небесно обаяние бива обзет от духовно вълнение. При раждането на Иисус Христос   мъдреци   от   далечни   страни   били   подтикнати   да   предприемат продължителни и трудни пътешествия, за да видят светия образ на божествения Младенец и да търсят обнова и спасение чрез Него. През целия земен живот на Иисус Христос множество човеци се тълпели около Него – всички искали да видят дивния My образ, да се насладят на властното My слово, да почерпят вдъхновение и сила от Него за живот, щастие, за усъвършенстване и за спасение. Евангелският разказ за Закхей – началника на митарите – не е единичен случай. Мнозина като него искали да видят Иисус Христос, тичали пред него, покачвали се по дървета и устремявали жаден поглед към божествената My осанка. По времето на Неговия тържествен вход в Иерусалим народът на многолюдния свещен и престолен град My устроил сърдечно посрещане и My оказал високи почести, на каквито едва ли се е радвал някой властелин на света. В лицето на Иерусалим бил представен целият свят. Фарисеите в озлобението си казвали помежду си: „Ето, цял свят тръгна подире My” (Иоан 12:19)! Между дошлите в духовната столица на тогавашния свят имало евреи, други местни жители на Палестина и елини. И те като всички други копнеели да видят и да чуят Иисус Христос – божествения Учител и Месия. Те се приближили до апостол Филип от Витсаида Галилейска и го молели: „Искаме да видим Иисуса” (Иоан 12:21).

Наистина, величествен и внушителен трябва да е бил външният вид на Иисус  Христос –  особено  когато  възвестявал  непреходните  начала  на  божественото Си учение и когато извършвал чудеса. Тогава всички с непреодолим копнеж се стремели към Него. Иисусовата външност служила като огледало на най-чистата душа, на най-великия дух, защото в Иисус „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Най-проникновено изразил тази страна от богочовешката природа на Иисус старозаветният пророк Давид. Всеки, който би могъл да види Иисус Христос в ненадминатото My съвършенство и в цялата My покоряваща прелест, би възкликнал с пророческите думи на Псалмопевеца: „Ти си най-прекрасният от синовете человечески; благодат се изля от Твоите уста; затова Бог Те е благословил навеки. Препаши на бедро меча Си, о Силний! Препаши се с Твоята слава и красота! И в това Твое украшение побързай, седни в колесница заради истината, красотата и правдата, и Твоята десница ще Ти покаже чудни дела” (Псалом 44:3-5). Свещеното Писание почти не ни дава сведения за осанката на Иисус Христос, за Неговия външен внушителен и привклекателен вид, за Неговия благ и респектиращ поглед, за проникновените и милващите My очи. От евангелските повествования обаче се добива впечатление, че цялото същество на Иисус Христос излъчвало достойнство и пораждало обаяние; то привличало душите и пленявало сърцата.

Блажени Иероним в резултат на многогодишните си научни изследвания върху земния живот на Иисус Христос и на молитвените си съзерцания на Христовото богочовешко  величие  непосредствено  до  Витлеемската  пещера  писал: „Огнен пламък и звезден блясък светили от очите на Христос и величието на Божеството сияело в лицето My[3].” Чрез величието на Божеството, което се отразявало в Иисусовото лице и сияело в Иисусовите очи блажени Иероним си обяснявал властта на Иисус Христос над човешките души. Само едно движение, само един поглед, само една дума били достатъчни, за да тръгнат хората след Него, да оздравеят болни, да избягат демони из човешки души, да възкръснат мъртви, да утихне буря, да паднат на земята въоръжени слуги на заслепени  първосвещеници.  При  първата  Си  среща  с  Филип  Иисус  Христос отправил към него само поглед и казал няколко думи: „Върви след Мене”. Това било напълно достатъчно, за да накара Филип да остави род, семейство, занаят, да последва неизвестния Пророк и Учител (Матей 4:19) и да посвети целия си живот в служба на Него. Погледът, думите и делата на Иисус Христос обайвали, пленявали и привличали не само прости галилейски рибари, но и учени мъже – пред-ставители на тогавашната духовна аристокрация. Не само апостоли, но и книжници се обръщали към Иисус Христос с думите: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш” (Матей 8:19).Духовното  величие  на  Иисус  Христос  поразявало  враговете  My  и  ги изпълвало  със  страх.  Осквернителите  на  Иерусалимския  храм  побягнали  от свещената ревност, която пламтяла в очите и словата на Иисус Христос (Иоан 2:15-17). Разярени противници на Иисус Христос искали да го хвърлят от Назаретското възвишение в пропастта. Волята и ръцете им обаче били парализирани от мощта на Христовото божествено величие и Той спокойно и невредим продължил пътя Си (Лука 4:29-30).   Предвожданите   от   Юда   Предател   военни   и   слуги   на първосвещениците и фарисеите търсели Иисус Христос с фенери и оръжие в ръце. Иисус Христос, като знаел какво трябвало да стане с Него, за да се изпълни великата My изкупителна и спасителна мисия в света, излязъл от сянката на маслиновите  дървета,  отишъл  насреща  им  и  ги  запитал: „Кого  търсите?”  Те отговорили: „Иисуса Назорея”. Иисус Христос им казал: „Аз съм.” Как били изречени тези две думи – „Аз съм” – с какъв внушителен тон, какъв бил изразът на   Христовото   лице,   какъв   бил   погледът   My   при   тяхното   произнасяне, евангелистите  не  разказват.  За  всичко  това  можем  да  съдим  по  тяхното въздействие. Въоръжените войници и слуги, като чули тези думи, отдръпнали се назад и паднали на земята (Иоан 18:3-6).

Сигурно и ние днес искаме да видим чудния образ на Иисус Христос, да погледнем в бездънните My очи, в които блести небесно сияние и се отразява безкрайна любов; да слушаме божествените звуци на Неговия глас, които са укротявали бури, изгонвали бесове, изцерявали болни и възкресявали мъртви; да устремим взор в лицето My, което сияело на Таворската планина като слънце; да се допрем до възкръсналото My пречисто и прославено тяло, което победило смъртта и тлението. Това можем да сторим, но с очите на сърцето си – чрез погледа на вярата и чрез подвига на любовта си. Да не скърбим, че не можем да видим Иисус с физическите си очи! Очите на душата виждат по-проникновено; тайните които се откриват пред тях са no-велики; радостта, която ни изпълва чрез тях е no-чиста и никога не престава. Иисус Христос като казал на скептичния апостол Тома, че повярвал в Него, защото Го видял възкръснал с телесните си очи, прибавил: „Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Чистотата на сърцето отваря духовните очи на вярващите и чрез тях те винаги съзерцават Бога, защото Го носят в себе си и живеят в Него и чрез Него. Който може да каже като св. апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20), той непрекъснато съзерцава Христовия образ в Heговата неземна прелест и в неговата божествена мощ и слава, Такъв човек никога не може да бъде отделен от Иисус Христос и нищо не може да го лиши от блаженството да съзерцава дивния My образ, да се вдъхновява от Него и да My служи. Най-висшето и единствено истинско щастие за вярващия се състои в това: да възприеме в себе си Иисус Христос и да води християнски живот. Християните – според свидетелството на св. апостол Петър – обичат Иисус Христос, без да са Го видели, и вярват в Него, без да Го виждат; това обаче не им пречи да се радват „с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8). Поради това всеки вярващ може да изповяда заедно със св. апостол Павел: „Аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, – ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христос Иисус, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).Не само св. апостол Павел и другите Христови апостоли, но безброй хора до днес са видели и виждат с очите на сърцето си Иисус Христос в Неговата ненадмината духовна красота и сила. Те са възхитени от Него и Го обичат с цялата си душа; чрез Него те осъзнават смисъла на живота си и постигат целта на съществуването си. Поради това те пазят Иисус Христос в най-съкровените кътчета на душата си, за да не би някой да Го похити там и по този начин да им причини нещастие без Него. Известният мислител и писател Анри Барбюс изповяда: „И аз видях Иисуса. Той ми се откри в красотата на съвършенството. Аз Го обичам: притискам Го до сърцето си и ако потрябва, ще Го оспорвам на другите[4].”

Ние копнеем по Иисус Христос и Го търсим в някаква форма и степен, защото чрез Него намираме и познаваме себе си, нашия път към съвършенство, нашето щастие и спасение. Великият руски писател Н. В. Гогол в своята „Авторска изповед”  разказва  как  чрез  вдълбочаване  в  човешката  душа  и  чрез  нейното изучаване неусетно дошъл до вярата в Иисус Христос. Той четял с увлечение книгите на „душеведците” и изследователите на човешката природа. „Всичко – пише той, – където се изявяваше познание за хората и за душата на човека, от изповедта  на  светския  човек  до  изповедта  на  анахорета  и  пустинника,  ме занимаваше и по тази пътека неусетно, почти без сам да зная как, дойдох до Христос, като видях, че у Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното, на която стоял Той[5].”

Образът на Иисус Христос се отразява във всичко велико и възвишено; неговото сияние може да се забележи върху всяка човечна проява и постъпка. В този смисъл всеки би могъл да каже като Блез Паскал: „Аз виждам Иисус Христос във всички лица и в себе си[6].” И когато сме потиснати и трудно повдигаме погледа на душата си, за да съзерцаваме небесното сияние на Иисус Христос, и тогава да не униваме и да не се отчайваме. Щом копнеем по Иисус Христос и Го търсим, Той вече е близо до нас и ние ще Го намерим. Мъка налегнала душата на Блез Паскал, защото не можал да намери и да види сияйния образ на Иисус Христос. Тогава в душата си той чул кроткия глас на божествения Учител и Спасител: „Утеши се! Ти не си Me търсил, ако не си Me вече намерил. Аз мислех за тебе в Моята борба със смъртта. Аз пролях кръвта Си за тебе[7].” И наистина, може ли Иисус Христос, Който прие образа на роб и проля пречистата Си кръв за нашето спасение, да не ни откликне, когато жадно копнеем по Него и с цялата си душа Го търсим? Иисус Христос навсякъде и винаги се разкрива като всевластен Цар на небето и на земята, като кротък Учител и Наставник, като Утешител на угнетените и страдащите. В Църквата Божия ние можем да вкусим пречистото My тяло и честната My кръв, мистично да се слеем с Него и да се обогатим духовно чрез Него. Тогава ние чрез непосредствен духовен опит ще познаем, че Иисус Христос е вечният Учител, вечният Първосвещеник и вечният Цар, пред Когото ще „преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10).Пред Иисус Христос се преклонил и гениалният Гьоте. Веднъж той в интимен семеен кръг „възхвалявал величието на Иисус Христос … все по-сериозно, все no-пламенно, с все повече нарастващо вдъхновение, докато накрая се облял в поток от сълзи[8]…” Човек може да не вярва в божествеността на Иисус Христос, но при добросъвестно отношение към Него той се прекланя пред Него, както направил Гьоте –  „като  пред  божественото  откровение  на  най-висшия  принцип  на нравствеността[9].”

Нищо в този свят не е трайно и вечно. Всяко земно битие и съществуване носи върху себе си печата на променливостта; то е подчинено на закона за преходността. Всичко е „като сън – като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва” (Псалом 89:6). Вторият хор от Шилеровата трагедия „Годеницата от Месина или враждуващите братя” художествено изразява закона за преходността:

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия относно причастието, или евхаристиятаЗападната църква е изменила качеството на хляба, който се приготвя за тайнството Евхаристия. Отначало тя е употребявала квасния хляб, обичай, който и до днес е запазен в Православната църква. После обаче Рим е въвел употребата на безквасен хляб, който днес вече е достигнал до това, че няма дори и вида на хляб.

Поместните църкви на Запад са приели употребата на безквасния хляб през Х век. Цариградският патриарх Михаил Керуларий им направил за тази промяна строги забележки.

Папа Лъв ХI обаче му отговорил, че употребата на безквасния хляб датирала уж от 1020 години, тоест до смъртта на Спасителя. Някои западни богослови, като се придържали към това уверение на папа Лъв ХI, писали, че патриарх Максим Керуларий смята за нововъведение за Запада един старовременен обичай. Нещо повече, те се опитали да приведат дори и доказателства за своите твърдения. Те цитирали например мнения на писатели от ХI и ХII век, свидетелствата на които обаче имат толкова по-малка тежест, колкото в онази епоха на историята беше съвсем непозната на Запад. Други пък признаха грешката и оправдаха патриарха. От тези писатели най-важни са иезуитът П. Сисмонд и ученият мъж кардинал Бон.

Има обаче и друго, много по-важно нововъведение, извършено от Западната църква относно тайнството Евхаристия. То не се оспорва дори и на Запад.Наистина всички признават, че до ХII век християните на Запад са се причастявали под двата вида на хляба и виното, както това става и до днес в Православната църква. Никой не отрича също, че обичаят да се причастяват миряните в Римската църква само под вида на хляб датира от ХIII век. Това нововъведение на Рим противоречи изцяло на самото Евангелие. Знае се, че Иисус Христос, като благословил хляба, казал на учениците Си: “Вземете, яжте; това е Моето Тяло.” Като благословил чашата, също казал: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв” (Матей 26:26; Марк 15:22; Лука 22:19). От тези божествени думи как да не заключи човек, че Спасителят като че ли предварително е осъдил Рим, който казва днес на своите чада миряни: „Вие не можете да пиете от нея. Само свещениците могат да пият от нея.“

Тази заблуда на римските папи възбуди и на Запад силни вълнения. Историята е свидетелка на онези кървави борби за възстановяването на чашата за миряните, които породиха най-после протестантизма. Тези борби накараха цели духовни области да се отцепят от Рим и искаха да се възстанови отново причастяването под двата вида – на хляб и вино.

Англиканската църква възстанови също този обичай и запази молитви от древните литургии, както за освещаването на хляба и на виното от свещеника, така и за причастяването.

Протестантите, които унищожиха иерархията, не могат да имат тайнството Евхаристия. Независимо от това, колкото и да считат хляба и виното само за прости изображения на Тялото и Кръвта Христови, те учат, че съгласно заповедта на Спасителя, всички вярващи са длъжни да се причастяват от хляба и виното в онзи техен обред, който те наричат вечеря.

От догматическо гледище Рим не е погрешил относно Евхаристията. Тази Църква учи, че хлябът и виното след благословението съществуват само повидимому. Под тези два феномена (видими неща) се крият действително и истинско тяло и кръв Господни. И за да отхвърли резките пререкания на протестантите против учението за истинското присъствие на тялото и на кръвта Христови, Католическата църква измисли думата пресъществяване (Transubstitution). С този нов термин западните богослови се опитали донякъде поне да пояснят понятието за пречистите тайни на тялото и кръвта на Иисуса Христа в апостолската Църква.В средните векове някои западни богослови в разсъжденията си по този въпрос отишли дотам, че почнали да учат за действителното присъствие на тялото и кръвта Господни в светите дарове и овеществили, така да се каже, Иисуса Христа в Евхаристията. Други богослови пък започнали да твърдят, че Той присъства духовно в тайнството Евхаристия. Този израз обаче едни тълкували така, че Христос присъства в светите дарове духовно, в смисъл на въображаемо присъствие.

Тази мисъл възприели по-нататък и калвинистите. В хляба и виното, казват те, не виждаме нищо друго освен едно изображение на тялото и на кръвта на Иисуса Христа. Спасителят обаче е казал: “Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.” Следователно калвинистите противоречат на Иисуса Христа и на всички без изключение християнски църкви, които всякога са отдавали на тези думи на Спасителя правия и естествен смисъл.

И самите лутерани осъждат произволното тълкуване на калвинистите. Обаче и те грешат, като учат, че Иисус Христос само прониква в Евхаристията хляба и виното, които си остават неизменни. Спасителят само съпребивава със Своето тяло в тях, с тях и под тях.

Иисус Христос не е казал – в тях или под тях са Моето тяло и кръв. Той изрично забелязва: «Това е Моето тяло; това е Моята кръв». Това учение на протестантите за всеприсъствието на Спасителя по същинското Си човешко естество е несъгласно не само с учението на III, IV, V и VI Вселенски събори, които признали, че двете естества се съединили в Христа неслитно и непреложно, като всяко е запазило свойствата си, също и с VII Вселенски събор, на който били осъдени иконоборците, които считали Христовата плът неописуема или безпределна. То противоречи и на учението на всички свети отци и учители на апостолската Православна църква и на самото св. Евангелие, както това ясно се вижда от изричните думи на Спасителя, казани на Тайната вечеря.

Протестантите при това не могат да имат освещаване на тайнството Евхаристия, понеже нямат свещенство. Тъй че фалшиво е и вярването им в истинското присъствие.

Англиканската църква по този въпрос също е изпаднала като че ли в заблуждението на протестантите, последователи на Лутер. Само в запазените ѝ стари литургически молитви може да се видят някои основания, които доказват, че тя при преобазованието си е имала просто предвид да се възпротиви само на римските богослови за учението им относно Христа, когато овеществили в светите дарове. Тази църква е длъжна следователно да формулира и определи по-ясно вярването си за тайнството на евхаристията.Понеже Англиканската църква приема действителното присъствие на Иисус Христос в евхаристията, за да е логически последователна, тя е длъжна да изключи съвместното съществуване на хляба и на виното. Защо наистина приема две противоположни същности в един предмет? Основава ли се това на Свещеното Писание? Очевидно не, защото Спасителят показа само една същност – тази на тялото и на кръвта си. Основава ли се това на нашите чувства? Нашите чувства никак не ни уверяват за естеството и за същността на предметите, а само за техните външни качества. Следователно, щом човек приеме, че външните качества или видът съществуват след освещаването, той отдава на чувствата си всичко, което може да чака от тях. Като приеме обаче, основавайки се на Христовите думи, действителността на тялото и на кръвта Му, той отдава пълно уважение на явилото се нам Божие откровение.

Учението на Православната, Арменската и Римската църква, което е запазено така също и от древните секти на Изток, е единственото съгласно със Свещеното Писание и с разума, както и постоянното учение на първите християнски векове.

Различия относно маслоосвещението

Западната църква нарича това тайнство последно помазване, защото тя го употребява само когато болният е на смъртно легло. Светата Православна църква учи, че това тайнство трябва да се извършва всякога, когато вярващият е тежко болен, за да получи той изцеление на своите телесни и душевни недъзи.

Англиканската църква е отхвърлила маслоосвещението. Тя е запазила само няколко молитви, съпровождани с изповедта и със свещеническото разрешение в случай на смъртоносна болест.

Протестантите са унищожили всичко, а единственото задължение на техния пастор при болния е да го утешава с някои четива от Свещеното Писание, които той избира сам произволно.

Различия относно брака

Католическата църква се е отдалечила в много отношения от истинското учение за брака. Преди всичко тя няма определено учение за лицето, което извършва това тайнство. Нейните богослови неведнъж са разисквали помежду си въпроса дали е свещеникът извършител на тайнството или самите съпрузи, бракът на които според някои представлява сам по себе си тайнство, когато са чеда на Църквата. Но Тридентският събор (1545-1568) отбягна решаването на този въпрос и обяви само, че свещеникът е необходимият свидетел на законността на брака в духовно отношение. Освен това Римската църква учи, че дори и в случай, когато един от съпрузите наруши чрез прелюбодеяние светостта на брака, последният е неразрушим. Тя тълкува изреченията на евангелията в този смисъл, че в случай на прелюбодеяние двамата съпрузи могат само да се разделят от легло. Обаче и невинният от тях дори не може да встъпи в нов брак. Но това тълкувание е несъгласие както със св. Евангелие, така и с древното предание на Апостолската църква.Рим учи също така, че след дадено веднъж обещание за безбрачие завинаги и след приемането на свещеническия сан, дори и на самото иподяконство, законният брак е невъзможен. Тя се отдалечава по такъв начин от църковното предание, което никога не е признало вечното обещание за безбрачие, макар че даденото веднъж обещание би трябвало завинаги да се пази.

Източната църква учи, че в някои изключителни случаи някои от вярващите могат да останат по вероизповедни причини например безбрачни и че монашеското звание, на което едно от задълженията е безбрачието, е едно свето звание. Обаче тя оставя свобода и на безбрачните да се откажат от това звание, когато те не са в състояние да носят по-нататък бремето на безбрачието. Чрез това законоположение тя почита: 1) Свещеното Писание, което ододрява безбрачието; 2) естественото и божествено установяване на брака; 3) свободата на съвестта; 4) нравствеността, която се противи на вечни задължения, превъзхождащи човешкото естество, и когато някой не може да удържи и изпълни изискваната строгост.

Англиканската църква, както и протестантските приемат необходимостта на вероизповядания брак. С други думи, на брака, който се извършва пред свещенослужителя. Те обаче не го признават за тайнство[12]. Според тяхното учение свещеникът или пасторът не се признава за извършител на Брака. Според протестантите бракът е просто едно естествено съгласие за съвместно съжителство на двама души от двата пола, което се сключва с четене на няколко молитви.

Това мнение е в явно противоречие с учението на древната апостолска Църква, която е запазила брака като едно свещено установление в реда на другите тайнства.

Различия относно свещенството

Римската църква е изпаднала във важно заблуждение и в учението си за свещенството. Така например тя прибавя към чинопоследованието на свещенството и обещанието за безбрачие, което налага на всички църковни служители. Тя забранява свещенството на онези, които не могат да се отрекат от брака. Рим изпада по такъв начин в една голяма крайност и не дава възможност на достойни хора да влязат в редовете на свещенството само за това, че те се намират в законно съпружество. Това е преди всичко едно установление, което влече след себе си безнравствени последствия.Учението на тази църква относно това тайнство е погрешно още и в това отношение, че тя няма определено учение за действието, което съставя видимата страна, или както самата тя се изразява, веществото на тайнството. Едни от нейните богослови го поставят в ръкополагането, други в помазването, а трети във всички обреди, които се извършват при това тайнство. Така че епископът само тогава е уверен, че е предал свещенството, когато е изпълнил всичките тези обреди.

Свещеното Писание много ясно определя, че посвещаването на лице в свещенически чин става чрез възлагането на ръцете от епископа, съпроводено с молитва. Така всякога е вярвала и учила Православната църква.

Протестантите отричат, че духовният сан се съобщава посредством ръкополагането. Те отричат това посвещение, предавано по приемство от век на век чрез апостолите от Иисус Христос, единствения източник на свещенството. Молитвите, които те употребяват при така наричаното от тях посвещаване в свещена служба, нямат по-важно значение от обикновените молитви. Техните пастори не могат да предадат едно достойнство, от което сами са лишени. Протестантите нямат нито свещенство, нито църковна иерархия. А званията пастор, дякон и пр. у тях са само празни думи, както и онези, които носят тези звания, не са нищо друго освен прости миряни.

Някои протестантски учени твърдят, че не посвещаването, а избирането съобщавало духовния сан и правото на свещенодействие. Това учение обаче и при тях сега е изоставено, понеже вярващите им престанаха да избират пастирите си. В Свещеното Писание е категорично казано, че само апостолите и ръкоположените от тях приемници съобщавали свещенството чрез възлагането на ръцете заедно с установените за този случай молитви.

Англиканската църква е запазила посвещаването в духовен сан и църковната иерархия. Дяконите, свещениците и епископите ѝ се посвещават чрез ръковъзлагане и молитва, извършвани от по-рано ръкоположените епископи. Тя обаче, като изключила свещенството от числото на собствено наречените тайнства, се е отдалечила от учението на всичките други църкви както и на Изток, така и на Запад, до ХVI век. Впрочем Англиканската църква приема, че ръкополагането е само един апостолски обред, чрез който се съобщават сами по себе си божествената благодат и свещеническият сан. Всъщност тя трябва да изповяда по-ясно, че смята посвещаването за тайнство, установено от апостолите по учението на Иисуса Христа и на Свещеното Писание. Тази църква се е решила да изключи свещенството от тайнствата, защото Рим учи, че това тайнство е чувствено знамение, установено от Иисус Христос. А понеже от Свещеното Писане не се виждало, че лично Спасителят е установил ръкополагането, англиканските реформатори сметнали, че то не е тайнство. Те обаче забравят, че апостолите вършили всичко съгласно учението, което им е било предадено от нашия Господ Иисус Христос. Във всеки случай не подлежи на никакво съмнение фактът, че ръкополагането, практикувано от св. апостоли, има божествен произход и че това е богоустановено тайнство, с което се съобщава благодат и правата на  свещенството. Следователно Англиканската църква е погрешила, като е изключила свещенството от числото на светите тайнства.Църковната история ни говори и за големите препирни и разисквания, които са станали в Римската църква относно законността на англиканските посвещения. Някои католически богослови са повдигнали въпроса, че първите епископи на реформираната Англиканска църква, тъй като не са били законно ръкоположени, не са могли следователно да предадат на други свещения сан, който сами не са имали. В случая може само да се спори върху историческия факт, че ако първите епископи на Реформацията са били законно и канонически ръкоположени от известния на времето си техен епископ реформатор Паркър (1504-1575), католиците не са прави. Друг би бил въпросът, ако и този епископ не бе ръкоположен законно. Обаче знаменитият историк, англичанин и католически свещеник Иоан Лингард иска да докаже в своята “История на Англия”, че англиканското свещенство е законно. Той казва, че епископ Паркър е бил ръкоположен от двамата епископи Барлов и Хотгшкин, които били ръкоположени по-рано законно по реда на Католическата църква. Свидетелството на този историк е особено важно затова, защото той като католик без силни доказателства не би се осмелил да защитава законността на свещенството в Англиканската църква.

За възкресението на мъртвите и за бъдещия вечен живот

Очаквам възкресението на мъртвите. И живота на бъдещия век.

Християните вярват, че човешките души след смъртта на тялото, като остават живи, и след свършването на този видим свят отново ще се съединят със своите тела в слава на Твореца. Телата, които ще възкръснат от мъртвите, ще са духовни и нетленни и няма вече да има нужда от храна и питие и въобще от никакви телесни потреби.

И наистина човек се състои от тяло и душа, а човешката личност съставлява съединение на тези две стихии. Когато душата се отделя от тялото, последното се лишава не само от разума, но и от живота. Това става така, защото душата на човека е начало и на разума, и на живота, а органическите служби се извършват само под действието на духовната стихия. От разединението на тези две стихии, които съставляват човека, произлиза смъртта. Душата като духовно естество не подлежи на разложение като веществото. Тя остава в собственото си естество и след отделянето.

Тялото, напротив, веднъж като се лиши от живодатното начало, разлага се и тлее. Съставящите го материални елементи се разрушават според установените от Бога общи закони и отиват във великата веществена маса, която съставя видимия свят.

Един от тези закони, известни нам от божественото откровение, е, че всяко човешко тяло ще запази в тази световна веществена маса своите елементи, които ще го възстановят наново. И всичките човешки тела при общото възкресение, възстановени наново, ще се съединят пак с душите си чрез Божието всемогъщество, за да живеят съвкупно вечен живот. Това възкресение на мъртвите ще стане при свършека на света, тоест в едно време, известно само на Бога. Тогава всичко, което съставя видимия свят, ще се разруши и ще се яви нов свят, трайността на който ще бъде от вечен характер (2 Петр. 3:7-13). Човешките тела, както и целият останал свят ще получат ново естество. Те ще бъдат като одухотворени (1 Коринтяни 15:12), ще останат завинаги нетленни. Следователно те ще са освободени от всички немощи, които са в сегашния живот като следствия на крайното и всеизменящо тление, окончателният край на които е смъртта.

Но когато човешките тела се разлагат, душите се намират в едно състояние на живот, чиито степени са различни. Това зависи от доброто или злото, което са сторили, когато са били съединени с тялото. Праведните души се радват на блаженството, което не е още съвършено. То обаче е предвкусване на онова блаженство, на което ще се радват праведниците, възстановени с телата, след всеобщото наше възкресение. Грешниците пък ще търпят мъки малки или големи според своите грехове (Лука 17:22; Филипяни 1:23). Божието милосърдие обаче може да смекчи тези мъки на някои за заслугите на Спасителя, стига техните живи братя да се молят за тях и да вършат добри дела, както вече говорехме за това на друг място.

Но има и грешници, които са толкова виновни пред Бога, че те са невъзвратимо осъдени. Те страдат вече и ще страдат вечно заедно с телата си след всеобщото възкресение.

Злополучието на тези грешни хора, както и блаженството на праведниците ще бъдат пълни само след възкръсването на телата и след последния съд на Иисус Христос в края на вековете (2 Тимотей 4:8; 2 Коринтяни 5:10).

Никой, разбира се, не може да знае кога точно ще стане това, кога ще се свърши светът. Едно обаче не подлежи на съмнение – че свършекът на света настъпва като зрял плод на неговата многовековна история. В Свещеното Писание той се нарича с право жътва (Матей 13:30-39). И наистина светът сам отива към края, той зрее за края, както зрее хлябът на нивата за жътва. Не знаем дали не са узрели вече пшеницата и плевелите на тази жътва и дали не ще се явят скоро ангелите Божии да я започнат. Нам не се пада, казва св. евангелист Лука, да знаем времената или годините, които Бог е положил в Своята власт (Деяния апостолски 1:7).  Ето защо трябва всички вярващи да бодърстват с вяра и добри дела и винаги да бъдат готови, понеже никой не знае в кой час ще дойде нашият Господ да съди живите и мъртвите (Матей 24:42). Тогава само праведният Съдия ще въздаде всекиму според неговите дела. Праведниците ще получат венец на правдата, а грешниците – вечно осъждане.Нов живот, живот на бъдните векове, ще започне тогава за праведниците и за грешниците. За едни той ще бъде блажен, а за други злощастен (1 Коринтяни 113:12; 15:28; 2 Коринтяни 12:2-4; Матей 13:4, 3). Тялото на праведника ще се наслади тогава с всичкото си благочестие, с което ще може да се сподоби одухотвореното му естество (1 Коринтяни 15:43).

Различия между църквите относно учението за възкресението на мъртвите и бъдещия вечен живот

Всички християнски църкви в същността си са съгласни с това учение. Обаче някои от църквите малко или много се различават във вероучението си по този въпрос.

В Римската църква едни преувеличават мъките, които ще се наложат на осъдените. Други пък чрез така наречената смекчителна система се стремят да ги намалят чрезмерно. Най-важното в случая е, че църковната власт в лицето на папите си присвоява правото да осъжда по косвен начин всички онези, които не се подчиняват робски, дори и против съвестта си, на нейните постановления и нововъведения. Това осъждане в Католическата църква се състои или в отлъчването им от Църквата, или в произнасянето на тежки наказания за тях, или най-сетне – в изобличаването им за виновници за смъртни грехове.

Това е вече злоупотреба от страна на папите относно учението за бъдещия вечен живот, с което се извратява истинското понятие за този догмат.

Англиканската църква допуска привидно мнението, че понятието вечност, което се употребява в Свещеното Писание, трябва да се разбира в преносен смисъл. Това значи неопределено продължаване на време, след изтичането на което осъдените ще видят края на мъките си. При все това новосъставените определения в този смисъл противоречат на учението, което всякога е изповядвала Англиканската църква.

Протестантите пък, изглежда, позволяват едно твърде обширно тълкуване на понятието вечност. Обаче споменатото учение на това религиозно общество осъжда едно такова тълкувание. Освен това те грешат още повече и против истината, като допускат в своето вероучение системата си за предопределението.

Истина е, че Бог знае предварително кои ще бъдат спасени и кои осъдени. Истина е също така, че Бог е могъл да предопредели хората в едно или друго състояние в общия порядък както на бъдещия, така и на настоящия живот. Никой обаче не може да мисли, че има някои хора, които ще бъдат наградени или осъдени в бъдещия вечен живот, без да са заслужили едното или другото чрез собствените си дела. Протестантите противоречат в случая на самата висша Правда.

Следователно Божието предопределение на блаженство за едни, а на други – мъчения, така както те го разбират, е едно голямо заблуждение и абсурд, защото то не може да се смята за едно нарочно решение. Творецът е дал на човека свободна воля и разум, дал му е самовластие в личните негови дела, които той трябва да насочва към правдата и истината в живота. Друг е въпросът, когато се касае в случая за една прозорливост във вечността за всичко, което ще стане и се знае точно от Провидението. Вярата и делата на хората са прочее нещата, от които зависи дали те ще бъдат спасени или погубени.Протестантите не тълкуват правилно местата от Свещеното Писание за наказанията и наградите на бъдещия вечен живот. В своите заблуждения те достигнаха до теории, разорителни за Божието правосъдие, за човешката свобода и истинското понятие за бъдещия живот.   

Заключение

Като изложихме дотук накратко основните истини на православието, ласкаем се от надеждата, че скромният ни малък труд, насочен към свети и евангелски цели, ще срещне съчувствен отзвук в сърцата на всички онези християни, които радеят и се трудят да се привлекат наново в лоното на една вселенска и апостолска Църква онези наши братя, които са твърде близки до нас по култура, нрави и обичаи и особено по начин на църковен живот и благочестие.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[12]. Освен в Православната църква бракът се смята за тайнство не само в Рим, но и в уклонилите се от православието още в древността арменци, мавронити, абисинци и пр. Това е още едно доказателство, че в древната вселенска Църква вярата в тайнството Брак е била всеобща, повсеместна.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

За тайнствата на св. ЦъркваЦърковните тайнства са учредени от Иисус Христос и апостолите. Те са свещенодействия, чрез които под видим образ се съобщава на вярващите невидимата Божия благодат.

Тайнствата са седем: Кръщение, Миропомазване, Покаяние или Изповед, Причащение, Маслоосвещение, Брак и Свещенство. От тях първите пет са задължителни за всеки един християнин. И трите: Кръщението, Миропомазването и Свещенството, се извършват само веднъж над вярващия. Бракът пък, ако се случи смърт или законен развод, може да се повтори до три пъти. Четвъртият брак се разрешава само от висшата църковна управа, и то по изключителни случаи и причини. Изповедта и Причастяването, както и Маслоосвещението се извършват винаги когато е нужно.

Тайнствата се извършват само от епископ и презвитер, а не и от дякон, който само помага при извършването им. Тайнството Свещенство, или ръкополагането в духовен сан, може да извърши само епископ, но не и презвитер. А кръщението в голяма нужда, например когато младенецът е в опасност да умре некръстен, може да се извърши и от дякон и мирянин, който го повдига и сваля три пъти във въздуха и казва: “Кръщава се Божият раб (името) во имя Отца и Сина и Святого Духа. Амин.”

1. Кръщение

Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете.

Кръщението е тайнство, установено от нашия Господ Иисус Христос за да се простят греховете на един човек, извършени преди кръщението, и той духовно да се възроди. Кръщението установи наистина сам Спасителят на човечеството, като каза на учениците си: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа.”

Още от апостолски времена това свето тайнство се е извършвало чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата и с думите: Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин.Видимият знак е водата, а освещаващата молитва се състои в думите: “В името на Отца и пр.” То се извършва само от епископа или презвитера, защото думите идете научете… като ги кръщавате… са били отправени не само към апостолите, но и към техните приемници. Установеният пък чин за извършването на тайнството е трикратното потопяване.

При все това още преди няколко века Западната църква прие обичая да се полива вода на кръщавания или да го ръсят с вода, като произнасят установените от Иисус Христос думи.

Този обичай е бил наистина в употреба още по времето на първобитната Църква, но само за болните, тъй наричаните клиници (klinikoi). Правилният начин обаче е само чрез потапяне. Да се потапят три пъти кръщаваните във водата, изрично се заповядва в едно апостолско правило, което всичките църкви трябва да спазват.

Кръщаването е необходимо, защото, както казва и Евангелистът, “ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5), а понеже човек веднъж се ражда в християнския живот чрез Кръщението, затова то не може да се повтори, както не може да се повтори и естественото раждане на човека.

Чрез Кръщаването човек става християнин. В първите времена на християнството да станат християни пожелавали и възрастни езичници. И Църквата, за да се убеди, че който отивал да се кръсти, наистина е пожелал да стане християнин и се е отказал вече от езичеството, изисквала от него да прокълне и порицае старото си вероизповедание и публично гласно да изяви вярата си в Иисус Христос. Между многото езичници обаче имало и такива, които семейно приемали християнството. Ето защо трябвало да се кръщават и децата им от страх да не умрат некръстени.

Днес, когато християнството е разпространено вече навсякъде, всичките малки деца се кръщават наскоро след като се родят. Но понеже те не са в състояние да удостоверят, че напускат своето старо вероизповедание, тоест да се откажат от сатаната и да повярват в Иисус Христос и да се съединят с Него чрез Кръщението, наредило се е да имат те възприемници или кръстници. Последните отговарят от тяхна страна, а по този начин те поемат и пред св. Църква задължението, че ще се грижат да отхранят и възпитат детето, което кръщават, така че през целия си живот то да бъде истински последовател на Христа Спасителя. Ето защо онова, което възприемникът говори, той говори от името на кръщавания.Кръщението става така: Най-напред свещеникът обръща кръщавания с лице към Изток, накъдето е Раят, и му духа три пъти в лицето, за да изгони той лукавите духове. След това го прекръства, тоест запечатва го с кръстния знак, и после изрича против изкушението и четири заклинания. След това пита кръщавания три пъти отрича ли се от сатаната, вярва ли в него и вярва ли в Христа Бога. И като изповяда той чрез възприемника си това, за да го докаже, чете три пъти “Верую”. После свещеникът казва: “Благословено царство Отца…” , моли Бога да освети водата и като изчете двете осветителни молитви за това, благославя я и духва върху нея, за да изгони Лукавия. След това той благославя елей (маслиново масло) и влива от него в къпалнята, помазва и кръщавания и го кръщава, като го потапя три пъти във водата и казва: “Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, амин; и Сина, амин; и Светаго Духа, амин”. Това пък се прави за спомен на Христовото възкресение след тридневно погребение. В това време кръщаваният се измива и очиства духовно и става християнин. И да се докаже нагледно тази му духовна чистота, обличат го в бяла риза.

След Кръщението веднага следва Миропомазването.

2. Миропомазване

Миропомазването е тайнство, при което свещеникът помазва кръстения със свето миро по разни части на тялото и при всяко помазване казва: “Печат дара Духа Святаго, Амин”, за да му се придадат даровете на Светия Дух: мир, любов, радост и пр. Иначе Миропомазването е удостоверение за тези дарове на Светия Дух, тоест уверяваме се, че с този външен белег е слязла на кръстения благодатта на Светия Дух.

Светото Миро се вари и приготвя в Цариградската патриаршия от четиридесет различни аромати, а особено от бяло вино и елей (маслиново масло), всяка година на Велика Сряда и се осветява от вселенския патриарх на Велики Четвъртък. След това се разпраща по всички православни църкви, за да се означи с това тяхното единство и сходство. В старо време всяка автокефална Църква си е варила и приготвяла отделно свето миро. На това основание си го приготвя днес и Руската Църква, както и Буковинската (в Черновци) за православните църкви в Австро-Унгария. От руската църква се снабдява със свето Миро сега и Българската Екзархия, откакто Патриаршията в злобното си упорство да владее църковно българския народ неправилно и неканонически провъзгласи нашата Църква за филетическа и схизматическа[10].

След Миропомазването свещеникът постригва на кръст от главата на кръстения и малко коса, за да покаже с това, че той се посвещава на Бога. После, след като се облече вече младенецът, възприемникът го прегръща в прегръдките си и за да покаже духовната си радост, обикаля три пъти около къпалнята срещу свещеника, който кади и пее: “Елици во Христа крестите ся, во Христа облекостеся. Алилуйя.” А това значи: Колкото сте кръстени в името Христово, станали сте вече християни. Слава Тебе, Господи. Най-накрая, като се чете и Апостол (Римляни 6:9-11), и Евангелие (Матей 28:16-20), свещеникът се обръща към кръстения и казва: “Крестился еси, просветил ся еси, очистил ся еси, миропомазал ся еси, освятил ся еси, очистил ся еси, во имя Отца…”, и с това се свършва Последованието на Кръщението, което всякога се извършва заедно с таинството на Миропомазването.

3. Покаяние, или изповед

Покаянието е тайнство, установено от Иисус Христос, според което всеки грешник, като се разкае предварително за греховете си, изповядва ги пред свещеника с твърдото обещание да не ги повтаря пак и като получи от него прошка на греховете си, в същото това време получава прошка и от Самия Иисус Христос. Случва се обаче също когато свещеникът запрещава на грешника да се причасти и според греховете му налага и наказанието за покайване.Апостолите, а в тяхно лице и приемниците им в Свещенството, са получили от Иисус Христос да прощават или не греховете, когато Той им е казал: “Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). “Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Матей 18:18).

Греховете прочее се прощават или задържат по силата на решение, произнесено от онези, които са облечени с властта на свещенството. То трябва да се произнася по съзнателен начин. Това обаче е невъзможно при незнаенето на греховете и разположението на грешника, което става чрез искрена изповед.

В първите векове на християнството изповедта е била гласна пред народа. После обаче църковното благочиние относно гласната изповед се е изменило по силата на ред обстоятелства и важни неудобства. Ето защо и св. Църква е постановила, че всички онези, които се приготвят да се причастят със св. Христови тайни, са длъжни да изповядат насаме пред свещеника своите грехове.

4. Евхаристия, или причастие

Така се нарича тайнството, в което под вида на хляб и на вино вярващите се причастяват от тялото и кръвта на Иисус Христос, които са съединени с Божественото Му естество.

В Причастието хлябът и виното, принасяни на литургията в жертва на Бога, за възпоменание на страданията, смъртта и възкресението Христово, след като ги благослови свещеникът, се претварят в истинно тяло и в истинска кръв Христови. След това всички, които се причастяват с тях, по един тайнствен и най-тесен начин се съединяват с Христа и чрез това получават вечен живот.

Спасителят установи това тайнство в последната Си вечер със Своите ученици, когато взе хляба и виното, и като благослови, рече: “Вземете, яжте; това е Моето тяло… това е моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива… Това правете за Мой спомен” (Матей 26:26; Марк 14:22; Лука 22:19).

И всякога светите апостоли, когато се причастявали с тялото и кръвта Господни, спомняли си смъртта Христова, спомняли за Голгота и Кръста, където Той е пострадал за нас. Не само това, но те се съединявали със своя Божествен Учител по един духовен и непостижим за човешкия ум начин.

И всички вярващи по примера на светите апостоли пристъпват също със силата на вярата в Иисуса Христа да изпълнят светата Му заповед, защото Той е казал: “Само този, който яде Моята плът и пие Моята кръв, ще има живот вечен”.

Православната църква вярва, че след освещаването на хляба и виното тялото и кръвта на Спасителя присъстват истинно и съществено в Евхаристията. Те не подлежат обаче на нашите чувства, а съществуват в едно одухотворено състояние, подобно на онова, в което е било тялото на Иисус Христос след възкресението Му.Вярващите са длъжни да се причастяват под двата вида на хляба и виното. Св. Църква изисква това от всички свои последователи и онзи, който лишава вярващите от приобщаването под вида на виното, престъпва Божествения Завет, изразен от Спасителя с думите: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв”, и пр.

5. Маслоосвещение

Маслоосвещението е тайнство, което има божествено установление. То е осветен с молитви елей (маслиново масло), с който вярващият се помазва и се изцерява и от телесни, и от душевни недъзи, защото Божията благодат слиза на него. Маслоосвещението се извършва за душевното и телесно изцеряване на болните, за което св. апостол Иаков пише: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят” (Иаков 5:14-15). А и преди смъртта на Иисус Христос, както отбелязва св. евангелист Марк, апостолите мажеха мнозина болни с масло и ги изцеряваха (Марк 6:13).

Следователно тайнството Маслоосвещение е установление от самия Иисус Христос, което се е съблюдавало още от апостолски времена, понеже се съобщава чрез него особена благодат. Маслоосвещението обикновено се извършва от седем души свещеници, колкото пъти християнинът има нужда от това. Но последованието му особено се чете в църквата на Великата Сряда, за да се укрепят онези, които на утрото ще се приобщават със св. Христови тайни.

6. Брак

Бракът може да се вземе и разгледа в трояко отношение: 1) като естествено условие между съединяващите се мъж и жена; 2) като гражданско съгласие или контракт, когато гражданската власт придава на естественото условие едно обществено и законно условие и 3) като тайнство, когато мъжът и жената се съединяват вероизповедно съгласно църковните постановления.

Най-законен и действителен е бракът, който се благославя от Църквата, защото сам Иисус Христос е постановил, че за да бъде законно съчетанието между мъжа и жената, то трябва да е вероизповедно. Съществува следователно брак в Христа, в църква, който се различава от простото съединение, и този Брак се нарича тайнство от апостол Павел (Ефесяни 5:31-32).Православната църква не смята брака за задължение, необходимо за всички. Тя признава девството за състояние по-високо от съпружеството. Въпреки това обаче тя го смята за едно изключително състояние, присъщо само на някои хора. Но тя почита съпружеството като едно свето състояние и вярва, че само по изключителни висши християнски причини някой може да се отклони от него. Иначе всеки трябва да води съпружески живот съгласно Свещеното Писание за продължаване и размножаване на човешкия род в слава Божия.

За външен знак на брака служи самото съчетание на встъпващите в брак. Това съчетание, което се освещава чрез молитвите, преподава на съпрузите особена благодат на вяра и любов и единомислие в новия им семеен живот. Свещеникът е онзи, който благославя брачния съюз. За да встъпи някой в брак, изисква се, ако е мъж, да има най-малко навършени деветнадесет години и седемнадесет години, ако е жена. При това те трябва да са телесно и духовно здрави и да няма никаква друга пречка, за да не се благослови бракът им.

7. Свещенство

В Свещенството върху избраното лице архиереят възлага с молитва ръцете си и с това му преподава особен дар от Светия Дух, за да извършва тайнствата и да наставлява християните във вярата и за добри дела. Степените на свещенството са три: епископ, презвитер и дякон. Дяконът само служи при тайнствата, но не може да ги извършва. Свещеникът под надзора на епископа извършва тайнствата, без обаче да може да ръкополага. Епископът не само извършва тайнствата, но има и власт да посвещава свещеници и дякони.

Чрез Свещенството се дава на избраното лице духовна власт да управлява обществото на вярващите. Свещениците по думите на апостол Павел са служители Христови  и разпоредници на тайните Божии (1 Коринтяни 4:1). “Внимавайте, прочее, върху себе си – говори на свещенослужителите евангелистът – и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деяния апостолски 20:28).Видимият знак в Свещенството е ръковъзлагането. “Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тимотей 4:14), пише апостол Павел на епископ Тимотей. Той прибавя още: “Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане” (2 Тимотей 1:6). Апостол Павел бил възложил ръцете си над ученика си и това ръкоположение съобщило на този ученик благодатта. Той пише на същия свой ученик още: “Ръце на никого не възлагай прибързано” (1 Тимотей 5:22).

Този начин на съобщаване на свещенството, който се употребява от самото начало, Православната църква почита като установен от самия Христос. Само Той наистина е можел да установи такова тайнство, чрез което да се съобщава благодатният дар на Светия Дух. От посочените места на Свещеното Писание се вижда ясно, че наистина само Светият Дух облича в Свещенство онези, които приемат ръкоположението. Св. апостол Павел пък ни учи, че сам Иисус Христос е установил различните степени на пастирството, на което е поръчано да управлява Църквата (Ефесяни 4:11-12).

Също така ясно се вижда от Свещеното Писание, че само апостолите възлагат ръце и облечените от тях с пълно Свещенство, тоест епископите. Затова Църквата вярва, че извършител на Свещенството е епископът и че без ръкополагането на епископа свещенството не се съобщава.

Различия между християнските църкви относно тайнствата въобще

Римската църква винаги е признавала под името тайнства (Sacramenta) седемте богоустановени църковни тайнства, запазени в Източната Православна църква. Същевременно обаче Западната църква е допуснала и някои важни заблуждения в извършването на тези свети тайнства, за което ще стане дума по-долу.Англиканската църква дава наименованието тайнство само на Кръщението и на Евхаристията. Що се касае обаче до другите пет тайнства, тя утвърждава, че те са произлезли уж от едно извратено подражаване на апостолите. Те наистина са условия на духовния живот, които се одобряват от Свещеното Писание, но които нямат свойства на тайнства (Англикански катехизис, чл. 24). Въпреки това същата тази църква приема, че тези тайнства преподават благодатта. Така например тя учи, че ръкоположението съобщава свещенството (чл. 36). Освен това от цялото ѝ чинопоследование за посвещаване на епископ, на свещеник и на дякон се вижда, че това посвещаване се счита от нея необходимо за съобщаване на свещените степени. С изключение на Маслоосвещението, всички други тайнства са се запазили малко или много в Англиканската църква. А очевидно е, че с това им се дава за крайна цел Божията благодат. Тая християнска църква е длъжна прочее да съгласува обществения си молитвеник, или Катехизис, с тридесет и деветте члена на вероучението си и да изложи едно по-ясно и по-точно учение от онова, което сега изповядва. На дело англиканите приемат, че помазването е апостолски обред, но подражанието му, казват, е извратено. В какво се заключава обаче това мнимо предполагаемо извращение? В какво се различава нашето тайнство Миропомазване от онова, което се е употребявало по времето на св. апостоли? Съчинителите на тридесет и деветте члена на вероучението не могат да отговорят на това. Под влиянието на протестантския дух от времето на Реформацията те неусетно унищожиха един апостолски обичай под предлог, че той бил извратен, без да могат обаче да кажат в какво именно се състои това извращение.

Протестантите пък отхвърлят безусловно петте тайнства, за които Англиканската църква има несъвършено и противоречиво учение. Те приемат само две тайнства, тоест Кръщение и Причастие, което пък поради отсъствието на свещенство е просто един външен обред, защото наистина свещеникът е необходимият извършител на св. евхаристия, а протестантизмът е отхвърлил свещенството. Понеже кръщението може в изключителни случаи да се извърши от когото и да е  (и от мирянин), стига само то да стане с вода и с установените за случая думи, може да се каже, че само кръщението при тях е тайнство. Протестантите следователно имат само едно тайнство, колкото и да твърдят, че имат две.

Различия относно кръщението

Протестантите кръщават въобще чрез поръсване, тоест ръсят с вода кръщавания, като произнасят думите: “Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух.”

В Западната църква кръщението става чрез поливане, тоест водата се налива над главата на кръщавания, като се произнасят горните думи. Този обичай не е бил общоприет на Запад през ХV век, както това се вижда от запазилите се от онова време требници. През ХIV век кръщението в Римската църква е ставало още чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата[11].В Англиканската църква за децата е постановено да се кръщават чрез потапяне. За възрастните обаче се позволява или потапяне, или обливане водата над кръщавания (вж. Обществен молитвеник). От това обстоятелство може да се съди, че потапянето е правилният начин, по който става кръщаването в Англиканската църква.

Трикратното потапяне, което се практикува в Източноправославната църква, е най-правилният начин. В това отношение англиканите са най-близки до нас от всички западни християни.

И по-рано се спомена, че кръщението, което се извършва било чрез поръсване, било чрез обливане или пък чрез потопяване, е валидно, стига то да става само с установените за случая думи, казани от Спасителя. Обаче поръсване и обливане за обикновени, нормални случаи не се позволява, защото Поместните църкви нямат право да променят извършването на тайнствата, реда, който са установили св. апостоли, практикуван навсякъде още от апостолски времена.

Различия относно миропомазването

Православната църква учи, че миропомазването трябва да се извършва веднага след кръщението и че свещениците са обичайните извършители на това тайнство, така както и епископите. Тя учи също, че външният знак на тайнството е помазването, което става върху различните части на тялото. Освещаването обаче на св. миро става само от епископите

Римската църква е запазила в кръщението миропомазване, извършвано от свещеника. Обаче тя отличава това помазване от едно друго миропомазване, което се извършва после от епископа за възрастните. Това помазване, което е собствено нашето миропомазване, се нарича у католиците конфирмация (потвърждение). Според учението на тази църква служител на това тайнство е само епископът. Същевременно обаче тя не се е изказала положително, че извършването на миропомазване от свещеника бива безвластно (akuron). Много от западните богослови учат, че свещеникът може да извърши конфирмацията по пълномощие от страна на епископа. Рим винаги досега е признавал за действително миропомазването, което униатските свещеници извършват по нашия ритуал, тоест веднага след кръщението.

Относно външния знак на тайнството едни от римските богослови смятат, че е в помазването. Други учат, че е в ръковъзлагането, а трети най-сетне го смятат за безразлично – и в едното, и в другото.До ХIII век миропомазването се е извършвало на Запад веднага слез кръщението. От това време обаче извършването на това тайнство се е предоставило на епископа, който го повтаря после.

Миропомазването, което се извършва от католическия свещеник веднага след кръщението, може да се счита за истинско. Конфирмацията обаче е един обикновен обред, защото и самите католици признават, че тайнството Миропомазване не може да се повтори. Ако те смятат конфирмацията за тайнство, това е едно ново беззаконие в Римската църква.

Англиканската църква е унищожила помазването при конфирмацията, а за външен знак на тайнството Миропомазване е запазила само ръковъзлагането. Тя е приела въведения в Рим през ХIII век обичай да отделя миропомазването от кръщението. Същевременно обаче е изпаднала и в друго заблуждение – относно служителя на това тайнство. И тя учи, че то може да се извършва само от епископа.

За протестантите, които не признават тайнството Миропомазване, не може и дума да става, защото те не са го запазили във вероучението си.

Различия относно покаянието, или изповедта

Покаянието трябва да се смята, 1) за добродетел, която се състои в разкаяние за направените грехове; 2) за тайнство, установено за отпущане на греховете.

Изповедта, разгледана като разкаяние за извършеното престъпление, е установена от Иисус Христос. В това са съгласни всички християни, които са съгласни още и в това, че покаянието самò по себе си не може да ни донесе опрощаване на греховете, но то черпи всичката си сила от изкупителната жертва на Иисус Христос.

Но само вътрешно ли трябва да бъде покаянието или е нужно още да се изразява и чрез външни дела като например пост, молитва и пр.?

Протестантите отказват второто условие. Затова са унищожили в своето вероучене всички външни страни на покаянието, а най-вече поста, който е най-важно и най-добро време за молитва и покаяние, време за душевно спасение. В това отношение те противоречат на самото Свещено Писание, което е пълно с наставления за покаяние, без което е немислимо нашето спасение, и съвършено са се уклонили от древната Църква. Последната пък още от времената на апостолите е имала всякога строго узаконение за външните деяния на покаянието, което се изразява в душевно сърдечно разкаяние за сторените грехове, разкаяние, съпроводено и с пост, и молитва.Постът винаги ще заема едва ли не първо място в делото на нравственото ни усъвършенстване, ще служи винаги като средство, което очиства душата и сигурно я ръководи към добродетелта. Сам Спасителят със своя собствен пример ни е посочил поста като едно изпитание, на което заслужено могат и трябва да подхвърлят себе си грешните човешки синове. Нали Иисус Христос напуснал живота и се отдалечил в пустинята за пост и молитва? С това Той е показал на грешния човек лествицата, по която може да се качи на небето.

Този род бесове, казал веднъж Спасителят на своите ученици, не излиза освен с молитва и пост (Матей 17:1). Но ще дойдат дни, казва Той на друго място, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава през ония дни ще постят (Лука 5:35).

Тези и много други места от Евангелието ясно показват, че постът е необходим в християнската Църква. Той обаче, казва св. Иоан Златоуст, макар и много полезно лекарство, често бива безполезен за такива, които не знаят как да го употребят. Мнозина постят само за това, че трябва да постят. Те забравят, че въздържанието от известна храна е само средство за постигането на нещо по-възвишено, поставят в него такава цел, каквато той не може да има. Това, разбира се, е крайност, която е повече плод на едно свещено невежество.

Протестантите забравят, че постът и изповедта са били в обичайна употреба още в апостолските времена. Изповед, била тя тайна или явна, е имало всякога в Църквата. Явната изповед е излязла от употреба още през IV век. От V век нататък историята на християнската Църква познава само тайната изповед, която се прави пред Бога посредством свещеник. Доказателство за това ни служи също и Арменската църква, която по едно просто недоразумение се отдели от Източната през V век и оттогава до днес има само тайна изповед.

Православната и Арменската църква почитат изповедта като външен или видим знак на тайнството Покаяние. Обаче не в този смисъл, че изповедта трябва всякога да става изрично и с жив глас. Тя може да стане и посредством някой даден знак, ако собствено тайнството Изповед не е възможно, например при глухонеми и пр.

Духовната страна на тайнството пък е решението на свещеника или разрешителната молитва на изповедника, чрез която се прощават греховете в името на Бога.

Налаганите наказания на каещия се не представляват част от тайнството. Те са просто изпълнение на църковните заповеди и свидетелство на разкаянието, което трябва да съпровожда изповедта.

В това отношение Римската църква е изпаднала в заблуждение. Тя отличава изповеданието на греховете от разкаянието. Последното тя нарича съкрушение, а под думата “удовлетворение” въвежда външните упражнения на покаянието като съществена част от тайнството. Следователно Католическата църква учи, че тайнството Покаяние има четири части: изповед, съкрушение, разрешение и удовлетворение.Само обаче вследствие на едно схоластично мъдруване тази църква е могла да отдели изповедта от разкаянието. Разкаянието е един акт, едно решение да се покаем и поправим стореното зло. Без разкаянието самата изповед е невъзможна. Вследствие на тези погрешни и тънки различия Римската църква е достигнала дотам, че да противоречи сама на себе си. Тя приписва четири части на едно тайнство, което не може да има нищо друго освен две страни: формата, или външния знак, и освещаващото духовно действие. Като смятат за част на тайнството и някакво си удовлетворение, външните упражнения, католическите богослови изпадат в голяма грешка, защото те не могат да бъдат нито веществото, нито формата на тайнството Изповед.

Отпущението на греховете, или така наричаните у католиците индулгенции (indulgences), представляват също едно много важно заблуждение на Рим в тайнството Покаяние, или Изповед. Тази Църква е кощунствала в случая с християнското учение за спасението на хората, за да постигне свои користни и други низки цели. Това обстоятелство роди и инквизицията за съдене на грешниците и еретиците. Тези папски духовни съдилища, плод на душевно слепите римски епископи и техните креатури – свирепите иезуити, измъчиха и умориха стотици хиляди хора, като не жалеха нито старци, нито деца. Те умориха и погубиха най-дееспособните синове на великите нации и напоиха земята с потоци от топла човешка кръв.

Индулгенциите противоречат на евангелското учение, поддържано от св. Православна църква, за заслугите на нашия Господ Иисус Христос. Това католическо заблуждение се основава, както казахме и на друго място, преди всичко на едно погрешно понятие за заслугите на светиите, които безразлично се смесват със заслугите на Спасителя в предполагаемото съкровище, измислено от папите. Според православното учение никой от хората няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга са заключава просто в заслугата на Иисус Христос, чрез която само ние получаваме спасението си. Ако заслугите на светиите могат да се прехвърлят върху ни чрез папите, за да ни се простят греховете, тогава всеки може да отбегне много трудните дела на покаянието и ние можем по един лесен начин да се оправдаем за извършеното. При това човек недоумява как може това учение на Римската църква да се съгласува с учението за чистилището, което е друго едно заблуждение и явно противоречие.Западната църква допуска също така много важни заблуди и относно начина, според който се извършва тайнството Изповед. По начало тя учи наистина, че е необходима само изповедта на смъртните грехове. Същевременно обаче тази църква самопроизволно е умножила смъртните грехове. Изповедта се е обърнала при нея в едно много опитно изкуство, в което първенствуват лукавството и безнравствеността. Опитните пък в това изкуство намират в него такива изгоди, от които нравствеността не може да очаква никаква полза. Католическата изповед, която става в един вид таен гроб, наречен Confessional (изповедалище), заключава в себе си много пъти такива потайности, вредни за нравствеността и на най-светите чувства на каещия се. Тук се крие причината, поради която на Запад изповедта е станала предмет на едно отвращение.

Източната църква няма нито изповедалници, нито казуисти, нито някакви си условни смъртни грехове. Според католическите казуисти и иезуити човек може да оправдае себе си и от изпълнението на най-строгите задължения на съвестта.

В Православната църква този, който се изповядва, стои прав в храма пред иконата на разпнатия Спасител. Така също и духовникът стои прав отстрани, облечен в свещеническа одежда. Той най-напред припомня на каещия се, че се изповядва на самия Бог. След това изслушва изповедта му, дава наставленията си и най-сетне, като поставя на главата му епитрахил, знак на свещеническия му сан, произнася разрешителната молитва в името на Иисус Христос, чийто служител е той. Тази изповед, в която всичко става чинно, свято, достолепно, не може както римската да се порицава, нито пък наистина се е порицала някога. В изповедта на Православната църква прочее нищо не показва нито шпионство, нито нечисто любопитство. Тя е едно съкрушено разкаяние за греховете ни пред Бога, съпроводено със смирение и благоговение. Тази е разликата между римската изповед, пълна с всякакви злоупотреби, които историята познава, и православната изповед, която е едно животворно и спасително установление.

Англиканската църква е запазила по начало тайната изповед, съпроводена от разрешителна молитва на свещенослужителя.

Начинът на разрешението в тази църква е съгласуван с начина на Източната относно съществените изрази. Обаче изповедта в Англиканската църква е излязла от употреба. Вероятно това е станало вследствие на силно противодействие против римското установление. Междувременно обаче много англикански свещеници изповядват вярващите, пристъпващи към тайнството Изповед, и им дават прощение. Колкото Англиканската църква при това и да не причислява покаянието към собствено наричаните тайнства, все пак го смята за един свещен обред, чрез който се подава благодат на каещия се християнин.

Що се отнася до външните дела на покаянието, по начало тя ги приема. Тя е запазила в своя календар и великия пост, и дните на покаянието, които нарича, както и римската, четири времена и приготовления (Quator tempora vigilia). Англиканската църква следователно е много отдалечена от протестантството относно делата на покаянието. В това отношение тя има нужда да допълни и изясни някои части от учението си, за да се съгласи с Православната църква.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10]. Схизмата върху Българската православна църква е провъзгласена на 14.09.1872 година и е вдигната на 22.02.1945 година.

[11]. Вж. D. Martese, les rites sacres de l’Eglise.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия между християнските църкви относно учението за ЦъркватаРимската църква учи, че папата бил уж видим глава на Църквата, и то по божествено право и по приемство от апостол Петър, който бил глава на Църквата.

Според учението на Православната църква Христос не е основал Своята Църква върху хората, но върху Самия Себе Си и върху божественото Свое учение. Православните изповядват, че Църквата се състои от паство и иерархия. И едните, и другите се намират в определени отношения помежду си и всички са подчинени на върховния съд на съборите. Църквата има за свой глава Самия Господ Иисус Христос като основател, законодател и върховен неин пастир, Който невидимо я управлява чрез Светия Дух. Всички Поместни църкви, които изповядват една вяра и имат общение в молитвите и тайнствата, са части от една вселенска Църква. Особеностите на видимото устройство на много поместни, самостойни църкви не им пречат да бъдат големи членове на общото тяло на вселенската Църква и да имат един глава – Христос, и един дух във вярата и благодатта. Това единство се изразява чрез общението в молитвите и тайнствата. Единичните поместни църкви зависят от своя поместен събор. Средоточната власт над вселенската Църква представлява Вселенският събор[6]. А обстоятелството, че първенствуващите епископи се наричат глави на църквите, трябва да се разбира в смисъл, че те са наместници Христови, според думите на Свещеното Писание: “Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която той си придоби със Своята кръв” (Деяния апостолски 20:28).

Православната църква, придържайки се в учението към древните отци, признава, че всички епископи са равни помежду си по своята важност, по своето еднакво достойнство и свещеническа степен. Всички са еднакво приемници на св. апостоли. Поради това тя отхвърля учението на Римската църква за главенството на папата. Тя отхвърля всяко видимо главенство в Църквата, толкова повече, когато това главенство се отъждествява с божественото право, когато на лицето, което представлява това право, се отдава върховно, всеобщо, непосредствено, абсолютно, непогрешимо.Според Свещеното Писание всичките апостоли са били това, което и апостол Петър, тоест всички са имали еднаква чест и власт. Следователно учението на Рим за някаква извънредна власт в Църквата, дадена на св. Петър, е изцяло заблуждение и измислица на амбициозните и властолюбиви папи.

Ако дори за един момент предположим, че апостол Петър е бил глава на Църквата, от това не произтича, че неговото достойнство би могло да премине върху Римския епископ. В случая Петровото преимущество може да е било лично и никой не може да твърди, че личните преимущества на апостолите са преминали върху епископите на църквите, които те са управлявали.

Освен това трябва апостол Петър да е бил действително Римски епископ. Историята обаче свидетелства, че пръв епископ на този град е бил Лин и тази църква е основана от апостол Павел.

Но на какво ни учи Свещеното Писание за властта в Църквата и дали наистина тая власт е дадена на св. Петър, както учат католиците?

В Евангелието на св. Матей четем, че Христос, като обръщал вниманието на учениците си върху книжниците и фарисеите, им препоръчал: “А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Матей 23:8-12). Може ли да бъде нещо по-ясно от казаното?

Друг път апостол Петър, като чул Христос как мъчно е да се спаси човек, каза Му: “Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас?” А какво отговаря Христос? – “Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена” (Матей 19:27, 28). Ето какво отговаря Христос, без да дава и да се помисли, че един от дванадесетте покрай другите ще може да има някаква власт или отличие. А тук му е било мястото да каже Христос нещо, ако е имал предвид Петър или неговото господаруване над другите.При един случай, когато майката на Заведеевите синове пристъпила към Христа и Го молила един от синовете ѝ да седне отдясно, а друг отляво до Него в царството Му, Иисус отговаря: “Не знаете какво искате… знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Матей 20:22, 27). Това обстоятелство не показва ли ясно как Христос е мислил за старшинството между учениците Си, между апостолите? А как всъщност е мислил Христос за старшинството в Църквата, ние видяхме в посочените думи на Матеевото евангелие (Матей 23:8-12). Ето обаче и още. Той казва: “Аз съм добрият пастир…, вие ме наричате учител и Господ; добре казвате, защото такъв съм“ (Иоан 10:11 и други); защото той сам седи на високия престол на светия град, стената на който има дванадесет основи и върху тях – имената на дванадесетте Негови апостоли (Откровение 21:14).

В Свещеното Писание четем още, че апостол Павел нарича Христос глава на Църквата: “И Той е глава на тялото, сиреч на Църквата” (Колосяни 1:18). “И Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло” (Ефесяни 1:22,-23). В същото послание се казва още: “Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на  Църквата, и Той е спасител на тялото” (Ефесяни 5:23), а апостол Петър Го нарича в своето Първо послание Пастиреначалник (1 Петр. 5:4).

За властта, която Христос е установил в Църквата, не може да бъде по-ясно казано от думите на самия Спасител: “Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но, ако и  Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето. Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:15-20). В Църквата следователно властта е съсредоточена в събора, дето са мнозина, а не в една личност, както учи папата. А понеже всички апостоли са равни помежду си (Матей 20:22-27; 23:8-12) и всичките апостолски приемници, тоест епископите, са длъжни, както се изразява бл. Иероним, също така да бъдат равни помежду си: “Където и да е епископът – или в Рим, или в Евгубия, или в Цариград, или в Реги, или в Александрия, той има еднакво достойнство и свещеническа степен… Всичките са приемници на апостолите.” Властта над всичките се заключава в събора на епископите; а  за цялата вселенска Църква средоточната власт са заключава в събора на всички епископи от вселената или във Вселенския събор.На тази велика истина най-добър израз са дали самите апостоли. В петнадесета глава на апостолските Деяния четем за събора, който е бил проведен в Иерусалим по повод на въпроса, повдигнат от страна на обърнатите фарисеи, трябва ли по-напред да се обрязват онези, които от езичеството преминават в християнската Църква. Този събор е подробно описан там (4-30) и всеки, който прочете делата му, ще се увери, че апостол Петър на този събор не само не председателства, но заема място на обикновен член. Нещо повече, той взема думата, след като мнозина са се изказали по въпроса, и което е най-главното – отказва се от своето мнение, изказано по-рано, и се присъединява към мнението на апостол Иаков, председателя на събора, което и се приема от целия събор. От това се вижда още, че тук не само не е ставало дума за някакво си първенство на честта – за властта не говорим – на един или друг апостол, но и самото решение на събора (според днешния римски говор – декрет, decretum) е изпратено с такова начало: “от Апостолите, презвитерите и братята поздрав…” (Деяния апостолски 15:23). Каква разлика между този надслов на съборния декрет, където са присъствали самите апостоли, и декретите на днешния папа, който сам именно стана носител на една лъжлива наука (doctrina erronea, orrore) в Църквата, а не православните, които пазят неуклонно древното съборно и апостолско начало. Може ли да има наистина по-голяма гавра с вярата Христова от тази, когато папа Пий IХ говори тържествено за себе си: “Аз съм отзив на небето, непогрешим тълкувател на Бога, аз съм пътят, истината и животът”?

В същите Деяния апостолски се казва, че когато апостолите научили в Иерусалим, че някои в Самария приели вярата Христова, пратили при тях Петър и Иоан (Деяния апостолски 8:14). Как така са могли да изпращат едного, който е по-стар и властва над тях? Нали според папата апостол Петър бил княз на апостолите? Апостол Павел нарича само Христос глава на Църквата (Ефесяни 1:22; 5:23) и споменава на първо място Иаков като стълб на Църквата, след това Петър и Иоан (Галатяни 2:9). Да не би според католиците Апостолът да не постъпва според евангелската истина? Как би могъл да си позволи апостол Павел това: да укорява за грешките непогрешимия? Същият тържествено отхвърля всяко първенство между апостолите и казва, че те всичките са само слуги и че Аполос е същото, което и Петър, което е и той, и че верните не смеят да държат един по-горе от друг, като главатар, но че всички трябва да се придържат о Христа Божи (1 Коринтяни 1:12; 3:4-5, 22).

Нека видим какво говори и апостол Петър в Първото си послание: “Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник на славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над притчата, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващ венец на славата” (1 Петр. 5:1-4). Има ли в тези думи и следа от някаква власт? Не нарича ли тук апостол Петър сам себе си причастник на братята си по старшинство и не им ли напомня като другите за един Пастиреначалник на Църквата Христова? На никаква друга власт той не основава своите съвети, а само върху това, че е бил свидетел на страданията Христови? Може ли по-тържествено да се осъди учението на непогрешимите, абсолютните властители, каквито искат да бъдат новите римски епископи, като извеждат властта си от апостол Петър?Че се дават на св. Петър някакви отличия в Свещеното Писание, това е истина. Матей например, като изброява апостолите, поставя Петър на първо място (Матей 10:2), Марк (3:16) и Лука (6:16) също. На други места евангелистите, когато искат да означат апостолския събор, казват: “Петър и ония, които бяха с него” (Лука 8:45; 9:32, Марк 1:36). Истина е и това, че Христос в много случаи с особено внимание се обръща към Петър. Обаче последният да е приел от Христа първенството на властта над апостолите и тази власт да я изпълнява, за такова нещо Свещеното Писание нищо не споменава. Още по-малко се споменава и това, с което католиците да могат да докажат, че тази власт след смъртта на апостол Петър по приемство съществува у Римския епископ. Ако този апостол е имал първенство над другите, защо евангелистите и апостолите не го наричат всякога пръв между другите? Защо Иоан споменава Андрей преди Петър (Иоан 1:44); Павел – Иаков преди Петър (Галатяни 2:9) и на друго място Петър след всичките други апостоли (1 Коринтяни 9:5)?

Ясно е следователно, че според учението на Свещеното Писание Христос е глава на Църквата, Апостолите всички са равни помежду си и имат еднаква власт. Апостолските наследници, епископите, имат също така еднаква власт, а средоточната власт на Църквата е в събора на епископите. Петър прочее не е бил нито по-голям, нито по-малък от другите апостоли, но във всичко им е бил равен. Въз основа на това обаче, когато евангелистите наричат понякога Петър пръв между апостолите, би могло да се приеме, че той е пръв между равните, primus inter pares; но пък както виждаме, че апостол Иоан в своето послание и Павел в своето не го споменават като пръв и като виждаме, че в апостолския събор апостол Петър е заемал второстепенно място, ние не можем в строгия смисъл дори и това да допуснем, като се придържаме към думите на Свещеното Писание. Петър е бил равен на другите св. апостоли, това казва Свещеното Писание и нищо повече.

Католиците извеждат своето учение за властта на папата от Свещеното Писание, като се спират най-вече на следния текст: “Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18).

Отците и учителите църковни отнасят тези думи не към Петър, както твърдят католическите богослови, а към неговото изповедание.

За камък, върху който Христос е съзидал Църквата Си, или за нейна основа светите отци признават онази вяра, или онова изповедание, което апостол Петър в името на всички е изказал по силата на своя бърз темперамент.

Според това меродавно учение следователно върху камъка на това изповедание е съзидана св. Църква. Чрез тази вяра портите адови  са безсилни против нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство… Това е основата на Църквата, това е гаранцията на всичките бъдещи векове… Тая вяра има ключовете на райското царство, нейните земни закони според това стават небесни[7] . Нека католиците се върнат към тази вяра, която са пазили до Х век, нека я очистят от всичко онова, което са привнесли в нея, нека днешните римски папи станат това, което е бил Григорий Двоеслов, и ние ще имаме пак една Църква, ще бъдем пак едно с Рим.Това е гласът на древната апостолска Църква и католиците трябва да се вслушат добре в него и да го последват. Още от 1054 година те са вън от тая вселенска Църква, вън от Христовото царство, защото папите са забравили това царство и са искали да основат царство от този свят. Римските епископи поискали да утвърдят властта си върху всички народи и царства, да станат всемирни владетели. Рим по такъв начин се поклонил на изкусителя и изгонил от себе си Христа.

Протестантите пък отиват в друга крайност, като отхвърлят свещенството и външното съществуване на Църквата. Според тях произтичащата от свещенството служба е просто едно упълномощаване от вярващите, а възлагането на ръцете е само един обред, който не подава нито благодат, нито някаква власт. Затова и пасторът при протестантите е просто един вярващ християнин, който е упълномощен да ръководи само събранията им, а не свещеник, облечен с духовна власт в Църквата.

Като се отделил от поместната Римска църква вследствие на нейните заблуждения, Лутер не искал да се присъедини съм вселенската Източна църква. Той не направил това отчасти поради своята гордост и славолюбие, а отчасти и защото бил възпитан в католически дух, споделял латинските предубеждения против православния Изток. А най-главната му грешка била неговата лъжлива мисъл, че уж и Православната църква е причастна на римските злоупотреби и нововъведения. В тази груба грешка, която и досега се заимства от всички протестанти, Лутер изпаднал, като напълно забравил, че именно заради тези римски нововъведения и злоупотреби с хорските съвести Православната църква е скъсала своя древен съюз с римския патриарх.

И като поел върху себе си ролята да преобразува Западната църква, бащата на Pеформацията сам се намерил вън от всякаква връзка с вселенската Църква. Той останал без Църква, с една само Библия, но и нея започнал да преправя посвоему. Но като богослов Лутер разбирал силата на много изречения в Новия Завет, в които се приписва на Църквата голяма важност в отношението на истината и духовното право. Той разбирал и чувствал добре, че с тези изречения се изобличава нагледно неправилността на приетото от него положение по отношение на Църквата, и тези изречения той вече не можел или пък не искал да измени. И какво направил реформаторът, за да скрие делото си, за да съгласува някак своето учение със Свещеното Писание? Чисто и просто Лутер изключил от своя превод на Библията самата дума Църква.

Всеки добросъвестен човек се учудва и недоумява как е възможно да се направи това, когато на много места на св. текст се намира високото понятие и термин Църква. Но това действително е така. Вземете Лутеровата Библия и ще се уверите, че той е изключил от своя превод тази величествена дума и понятие. На немски църква е Kirche. Тази дума, която Лутер избягва в Свещеното Писание, се е употребявала и досега се употребява и съответства на гръцката ekklhsia във всичките ѝ значения, в които тя се среща у всичките християнски писатели. Kirche може да означава място на обществено богослужение. С други думи, храм и събрание на верни: пастири и пасоми. Може обаче да се отнася и към частните църкви, и към вселенската Църква[8]. Но без да се гледа на това, че тази дума е напълно достатъчна и удовлетворителна, Лутер не я употребява нито един път в Свещеното Писание, където се говори за Църква. Когато се отнася за здание, той употребява думата Tempel. В повечето случаи обаче реформаторът заменя Kirche с думата Gemeinde, което значи община, събрание, съвет, енория. А по какъв начин в Лутеровата Библия думата енория или община или събрание замества думата Църква?Някои протестантски богослови, за да оправдаят Лутер, казват, че думата Gemeinde означава изобщо събрание, а в частност може да означава събрание от верни и по словопроизводството си тя повече съответства на гръцката дума ekklhsia (Църква), както тя се употребява у древните езически гръцки писатели. Но ако следваме тази протестантска логика и при превода на думите, които изразяват християнски понятия, се ръководим от речниците, съставени от езически писатели, тогава можем да отидем много далеч. В такъв случай думата cariz щяхме да преведем не като благодат, а прелест, грация; omologeo вместо изповядвам щяхме да преведем свързвам контракт и така нататък. С една дума, тогава щяхме да повредим текста на цялото Свещено Писание. При това думата Gemeinde само по словопроизводството си може да означава събрание от верни. И наистина, нито в говоримия, нито в книжовния език такова значение на тази дума не се е утвърдило.

Ако запитаме някой немец какво значи думата Gemeinde, веднага ще ви отговори: община, общинско управление, кметство. Така се употребява тя в нейното тясно значение и в Австрия, и в Германия. По-голямо доказателство, че думата Gemeinde не съответства на гръцката ekklhsia и не може да замени думата Kirche, служи това, че тя, без да се гледа на Лутеровото усилие, не го е заменила и досега. Никой от немските писатели никога не е говорил: Gemeindelehre, Gemeindekonzil, Gemeindegeschichte, roemische Gemeinde и така нататък, обаче се е говорило и се говори: Kirchenlehre, Kirchenkonzil, Kirchengeschichte, roemische Kirche и пр. Сам Лутер в оглавлението на Псалмите, които са били предназначени за църква, употребява думата Kirche, а в текста на Свещеното Писание никъде не я употребява.

Защо е така?

Затова, защото тази дума му бодяла очите, като изобличавала и неправилността на неговите мъдрувания. И ако не беше свързан този контракт, така да се каже, между него и немските князе, които го покровителствали, понеже ставали пълни господари на отнетите църковни имоти, нямаше да има сега и помен от някакво си протестантство.

Като въстанал против поместната Римска църква и се отчуждавал от вселенската Църква, Лутер за свое оправдание всички новозаветни обещания за непоколебимостта и вечното пребъдване на Църквата, за нейната важност като стълп и крепило на истината, за духовните ѝ права, за необходимостта да ѝ се покоряваме намислил да отнесе към някаква си дума Gemeinde, която в широк смисъл може да означава само общество от миряни, а в никакъв случай няма иерархическо значение. Така с това той извратил целия смисъл на евангелските изречения[9].Като отхвърлил думата Църква, която с наименованието си и със свойството си изобличава Лутеровото свободомислие, реформаторът не е могъл да не види, че не  малък враг на неговото учение е и църковното Предание. И ето той премахва от своя превод на Библията думата Предание. А местата от Свещеното Писание, в които се говори за необходимостта да се пазят преданията на светите апостоли, или устното Божие Слово, Лутер в превода си умишлено затъмнява.

Така например св. апостол Павел във Второто си послание към Солуняните (2 Солуняни 2:15) дава положителна заповед за преданията: “Дръжте преданията (paradosiV), които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание”; и по такъв начин устните предания приравнява, както се вижда от текста, с написаните в Свещеното Писание наставления. Лутер е превел: Haltet an den Satzungen (наставления). Тази дума е употребена от него и в превода на 2 Солуняни 3:6. Но наставления или постановления това ли значи, което значи думата предание? А думите на апостол Павел, които заключават в себе си похвала към коринтските християни за точното запазване на апостолските предания, са напълно затъмнени. Текстът на Апостола е този: “Похвалявам ви братя, че ме помните за всичко и държите преданията (paradosiV) тъй, както съм ви ги предал (paredwka)” (1 Коринтяни 11:2). В превода на Лутер обаче четем: “Хваля ви, любезни братя, че ме помните във всичко или във всичките неща и държите този начин (?), който аз ви предадох”. В превода на нeмски: “Ich lobe euch, liebe Brueder, dass an mich gedenket in allen Stuecken, und haltet die Weise, gleich wie ich euch gegeben habe.” Каква тъмнота и неопределеност! Никакъв положителен смисъл не може да се изведе от този превод, докато в думите на Апостола смисълът на това място е ясен и определен.

Протестантите и досега проповядват за Свещеното Предание, че уж то не е нужно. За догматическото учение, казват протестантските богослови, е достатъчно само Свещеното Писание. Останалото пък в религията – например християнският живот, устройството на Църквата, богослужението, според тях е безразлично. Що се отнася обаче до догматите, самите протестанти си противоречат, когато се обръщат към историята на догматите и по такъв начин те неволно признават важността на Преданието. Всичкото им невежество се състои в това, че те съобразно със своите предубеждения развалят тази история.Апостолите заповядали на първите църковни епископи да предават на вярващите символа на вярата, който е и записан в техните свети писания – да го предадат не писмено, а устно. “Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса”, пише св. апостол Павел до Ефеския епископ Тимотей (2 Тимотей 1:13). По-нататък той добавя: “И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тимотей 2:1-2).

Очевидно е, че според намерението на апостолите символът на вярата е трябвало да се спазва в Свещеното Предание. Много от догматите на вярата се съдържат в Свещеното Писание само прикрито (implicite). Всичките тези догмати са отхвърлени от последователите на Лутер. А всъщност тези догмати, които са отхвърлени от тях с отхвърлянето на Свещеното Предание, където са разяснени, са от такъв характер, че с тяхното отхвърляне се подкопават и други височайши истини на християнството. Такъв е например догматът за почитането на св. Господен кръст; такива са догматите за почитането на св. Христови тайни, почитането на св. мощи, св. икони и други.

Най-сетне за самото Свещено Писание, единствения уж според мнението на протестантите източник на християнското вероучение, е необходимо Свето апостолско Предание като негова опора. Самият въпрос имаме ли ние Свещеното Писание, се решава само въз основа на Свещеното Предание. В истинността на Четвероевангелието, Деянията апостолски и останалите новозаветни книги ние се уверяваме посредством Преданието. Именно от това, че в протестантския свят е отхвърлено Свещеното Предание, започвайки още от времето на Лутер, и до ден-днешен произтича безкрайният, неразрешим сам по себе си за човешкия разум въпрос, въпросът за истинността на светите книги и за историческата достоверност на свръхестествените Божии работи, които са отразени в тях. А освен това каква страшна злоупотреба с текста на Свещеното Писание виждаме ние у протестантите! Буквата е няма и безотговорна: всеки я разбира както си иска и както може. Нима не от тази причина са произлезли и всичките древни ереси, защото еретиците, като се отклонявали от общението с майката Църква, са се отбили в самоволен път, като са отхвърлили Свещеното Предание? И ако в древността някои умове злоупотребявали със Свещеното Писание, когато всички, дори и самите заблуждаващи, твърде са го уважавали и са благоговеели пред него, какво може да бъде сега, когато толкова много от протестантските учени богослови тълкуват Свещените Писания като обикновено човешко произведение, например като турския Коран?

От всичко казано следва, че и за християнската догматика, ако само искаме тя да ни предава напълно църковните догми, е нужно непременно и апостолското предание. Преданията, както се изразява и руският светител Ст. Яворски, са тъй потребни за вярата, че чрез едното Предание може да има вяра, докато Свещеното Писание без Преданието е недостатъчно за вярата. Тази е и главната причина, която е накарала Христовите апостоли да определят като безусловно задължение на вярващите да държат Преданието или устното апостолско Слово наравно със Словото, написано от тях – Свещено Писание (2 Солуняни 2:15).

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6]. Простр. Катехизис, IХ, гл. 5, стр. 38.

[7]. Гл. II.II. мнението на всички свети отци по въпроса в кн. Кирил и Методий, Д-р Никодим Милаш, прев. П. Иванов, стр. 164-188, откъдето е заимствано предимно и настоящото изложение.

[8]. На български, когато се касае за здание, храм, думата се пише с малка буква. Иначе винаги се пише с главна буква.

[9]. В други преводи на Библията на европейските езици не само приетите от Римската църква, но и в протестантските, думата ekklhsia се превежда правилно. Така например в латинския превод е ecclesia; във френския превод на Парижкото библейско общество, изд. 1801 година, е eglise, а в английския – churche. Само в Псалом 25, 5; 67, 26 във френските преводи е употребена дамата essemblee, а в английски – congregation.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия между християнските църкви относно догмата за Св. Троица

Всички християнски църкви признават този догмат, тоест те вярват че Бог е един; че Той съществува в три лица, различни помежду си, но неразделни в един Бог.

При все това Римската църква е нарушила косвено догмата за Св. Троица, като е прибавила в Символа на вярата, след “Който изхожда от Отца” и “от Сина”, на латински Filioque.

Тази прибавка станала най-напред в Испания през VII век. В VII век тя прониква и във Франция, където обаче намерила ревностни противници.

В началото на IХ век Карл Велики по политически съображения предложил на папа Лъв II да одобри тая прибавка. Папата обаче не се съгласил на това.

През месец ноември 809 година Карл Велики свикал един събор на запасните епископи в град Аквизграна по въпроса за Filioque. Съборът обаче не приел тази прибавка в Никео-Цариградския символ. Недоволен от това, императорът, който искал на всяка цена да отдели Западната църква от Източната, изпратил пратеници от събора до Рим с особено послание (писмо) до папата. В писмото той излагал до римския първосвещеник всичко, каквото било направено на споменатия събор. Понеже последният не е могъл да стигне до желаното решение, Карл Велики настоятелно молил папата сам той да потвърди новия догмат.

В посланието се казва, че този въпрос – за изхождането на Светия Дух, бил отскоро повдигнат: “Quaestatio quae de Spiritus Sancti processione est nuper extora”… Както се вижда, и самите най-ярки защитници на прибавката признавали, че това е новост, която те сега искат да провъзгласят за догмат.

Пратениците се постарали да докажат пред папата истинността на новоизмисления догмат въз основа на места от Свещеното Писание. За тази цел те тълкували местата посвоему, както им било изгодно. Същото правели и за места от съчиненията на светите отци по въпроса, на които те придавали съвсем изопачен вид. Папата, след като ги изслушал, им позволил да изповядват учението за изхождането на Светия Дух по тяхната вяра и разбиране. Същевременно обаче той забранил категорично да се прибави към Символа на вярата думата Filioque и прибавил: “Ако бяхте ме питали, преди да захванете по такъв повреден начин да четете Символа, аз бих ви казал, че не е позволено нищо да се прибавя към него, защото това е противно на съществуващите установления. Сега вие, които сте се показали способни да се възвисите до разбирането на такава висока тайна, вярвайте, както учите, но без никакво повреждане на вярата.”А за да потвърди и на дело думите си и за да се запази неповреден Никео-Цариградският символ завинаги в паметта на западните християни, папата, след като изслушал доводите на пратениците, заповядал да се вреже дума по дума този символ без прибавката Filioque на две сребърни таблици: на едната било писано на гръцки, а на другата – на латински, и заповядал да се поставят те в базиликата на св. Петър в Рим. Под таблиците заповядал да се изрежат следните знаменити думи: “Това поставих аз, Лъв, от любов към православната вяра и за запазването ѝ от повреждане” (Haec Leo posui amore et cautela orthodoxae religiones). За този акт на папата свидетелстват всички западни писатели – и древни, и нови.

Атанасий Библиотекар, западен писател от IХ век, в животоописанието на този папа казва: “От любов към православната вяра и за да се запази тя от повреждане, този папа заповядал да се направят две сребърни таблици и върху тях да се вреже Символът – върху едната на гръцки, а върху другата на латински.” Петър Дамаскин пък, писател от Х век, допълва това свидетелство така: “Блаженият папа Лъв на сребърните таблици, които стоят над светия прах Павлов между другите символи на своята вяра, казва: и в Духа Светаго животворящаго, Който от отца изхожда, Който заедно с Отца и Сина се прославя и слави.” Между другите древни западни писатели същото потвърждава и Петър Ломбард, а след това Барони, Белармин и много други.

Карл Велики останал недоволен от решението на папата. Под негово влияние и понеже владенията му се простирали в по-голямата част от средна Европа, прибавката Filioque се приела от много поместни църкви в царството му. Източната църква е протестирала против това нововъведение на Запад. Гласът  ѝ обаче останал нечут. След време и самата Римска църква приела изцяло тази прибавка в Символа на вярата. Това станало през ХI век по изричното желание на император Хенрих I. От това време вече прибавката “и от Сина” (Filioque) се приела навсякъде от западните църкви.Вътрешният живот на Църквата, свързан с външни обстоятелства, добил съвсем друга физиономия на Запад, коренно различна от тази на Източната църква. Последната твърдо се придържала към апостолското учение, както в отношение към клира и епископите, така и в отношение към светската власт. Догмите и обредите в богослужението били запазени в най-голяма чистота и цялост на Изток. Никой никога не си е позволил, нито пък някога ще си позволи самопроизволно да ги променя и нарушава. На Запад обаче паралелно с усилването на папската власт до безграничност всеки ден се правели нововъведения, които хващали толкова по-дълбоки корени, колкото повече закрепвала новата папска теория. Изтокът не е могъл да остане равнодушен към тези събития в Западната църква.

Още в средата на ХI век цариградският патриарх Михаил Керуларий заедно с други епископи, проникнат от християнски дух, написал едно благо писмо до папата. В него се посочвало, че е  нужно запазване на мира в Църквата, строго спазване на учението на древните отци и да не се раздробява чрез нововъведения самото тяло Христово. Този християнски акт предизвикал в гордия папа Лъв IХ неоправдан гняв. Нещо повече, той се осмелил да нарече източните православни “еретици”, провъзгласил папската непогрешимост и заплашил православните епископи с вечно проклятие, ако не се подчинят на него, наместника Христов на земята.

През 1054 година бил свикан велик събор в Цариград в присъствието на императора и на Цариградския, Антиохийския, Българския патриарх[5], на митрополита на Кипър и на много други епископи. На този събор са били разгледани всички онези вероизповедни нововъведения, които дотогава били приети на Запад, както и Filioque, пресният евхаристичен хляб, постенето в съботни дни и други девет новости, които Михаил Керуларий отбелязва в своето послание. След като било доказано с ред факти, че за Рим е невъзможно да се възвърне към древната съборна и апостолска Църква, било осъдено единодушно новото учение и името на римския папа било изключено от църковните диптихи. Това решение на събора после подписали и Александрийският и Иерусалимският патриарси, които нямали възможност лично да присъстват на събора. Последно името на римския папа било споменато в Православната църква през 1054 година.

През ХVI век Англиканската църква и протестантите не обърнаха внимание на прибавката Filioque и първата го запази заедно със Символа на вярата и след отделянето ѝ от Рим.Англиканската Църква поиска по-късно дори да оправдае тази прибавка по примера на Римската църква. За тази цел тя употреби две средства, от които първото се стреми да покаже Сина като второстепенно начало в Св. Троица. Второто пък се заключава в привеждане на някои изопачени мисли на светите отци, за да се докаже, че прибавката е съгласно преданието на древната Църква.

Православната църква много лесно доказва, че в Св. Троица е невъзможно да съществува нещо второстепенно; че свойството на Началото е изключително личното свойство на Отец и невъзможно е да се отдаде то на Сина в каквато и да било степен, без да Му се отдаде същевременно и една част от личността на Отец, без следователно да се подкопае догматът за Св. Троица. Тази Църква лесно доказва също, както вече беше споменато, че едни от привежданите доказателства от светите отци са чисти измислици на противниците, други са изопачено предадени и че достоверните места се отнасят до посланието, до пращането на Светия Дух, а не до вечното Му изхождане.

Извършената прочее на Запад прибавка в Символа на вярата е не само едно беззаконно и неоправдаемо дело на една Поместна църква, но носи в себе си още и едно заблуждение, явно противно на правото вярване, запазено само на Изток.

Прибавката «и от Сина» (Filioque) не е православна. Тя трябва непременно да се махне от Символа на вярата, защото е един израз, толкова чужд на Словото Божие, колкото и на истинското предание, което се пази от древната съборна и апостолска Църква.

Изкупление

“И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.”

След като научи хората на истината, Иисус Христос, Синът Божи, бе разпнат на кръст и пострада по времето на Понтий Пилат, римски управител на Юдея. Той предаде на смърт своето човешко естество, за да оживотвори така и да възсъздаде човечеството за един възроден и възобновен живот. Спасителят наистина извърши великото дело на спасението. Той бе разпнат и претърпя смъртта си доброволно, като прие върху себе си по волята на Бога Отца и по своето милосърдие греховете на целия свят, а с това  и отговорността за тях. Страданията и смъртта на Иисус Христос, Който бе не само безгрешен човек, но и Син Божи, имат безкрайна цена пред Божието правосъдие и надминават всяка отговорност, която лежеше върху човеците за техния първороден грях. Защото Спасителят преизобилно удовлетвори Божието правосъдие за човешките грехове през всичките времена и напълно примири нас, хората, с Бога. Не трябва обаче да се забравя, че макар Иисус Христос и да заглади със страданията Си нашите грехове, всеки един човек частно се освобождава от тях само тогава, когато се съедини с Христа чрез жива вяра в Него; чрез такава любов, от която да се вижда изпълняването на Неговите заповеди, и чрез такива дела, когато взема живо участие в учредените от Него тайнства.Иисус Христос възкръсна на третия ден след смъртта Си, както за това бе предсказано в пророческите книги. Новото възкръсване от гроба бе знак за това, че сме помилвани, тъй като Неговата смърт и погребение бяха наказание за нашите грехове. Спасителят след смъртта Си, преди още да възкръсне, слезе в ада – в обществото на отхвърлените от Бога души, проповяда им и всички, които повярваха в Него, въведе със Себе Си в рая.

Господ Иисус Христос, след като извърши нашето спасение чрез смъртта и възкресението Си, в четиридесетия ден се възнесе с тялото Си на небето и седна отдясно на Бога Отца, тоест не само като Син Божи, но и като Богочовек възприе първата Си слава и участва с Отца в управлението на света.

При свършването на света Спасителят пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите. На този съд на всекиго ще въздаде според делата му, ще отдели праведните, ще образува Своето царство, което не ще има край.

Видимият свят ще бъде разрушен и самата земя ще бъде стопена от пламък (2 Петр. 3:12).

Различия между християнските църкви относно догмата за изкуплението

До последните няколко столетия Римската църква беше в съгласие с Изтока относно догмата на изкуплението. Днес обаче съвсем не е така. Между католическите богослови в това отношение владее една голяма неразбория. Едни се придържат към учението на древната Църква, а други са измислили други нови учения. Категорията на последните е по-голяма от първите и те се съгласяват повече с папските були. Затова учението на втората категория богослови можем да смятаме като меродавно и автентично учение на днешната Римска църква.

Ето по-главните точки, по които се различава Рим от източната Православна църква.

1)Нашите дела са основата на нашето оправдание, защото ние заслужаваме първата благодат. С други думи, нашето оправдание зависи от собствената наша воля, а не от благодатта Божия, която ни се дава даром чрез заслугите на Иисус Христос.

Това латинско учение, което е полупелагианизъм (от Пелагий, стар еретик, осъден с Несторий на Вселенския събор в Ефес през 413 година), се основава на булата Unigenitus (Първородни), която Римската църква приема за правило на вярата.

2)Според учението на католиците светиите имат преизобилни (свръхдлъжни) заслуги или добри дела, които съставят едно съкровище. Последното се намира в ръцете на папата, който го разпределя и раздава както си иска било на живите, било на мъртвите посредством отпущенията на греховете, или така наречените индулгенции (indulgences).

Това католическо учение противоречи на православното вселенско начало, според което никой няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга се заключава просто в заслугата на Иисус Христос. Последната се прилага и на нас. Чрез нея само ние получаваме и спасението си.3)Пресвета Дева Мария, която според католиците не била зачената с първородния грях, съставлявала изключение от човечеството. Тя съдействала за нашето изкупление. Тя е и нашата ходатайница точно така, както и Иисус Христос е ходатай. Тя при това е допълнение на Св. Троица.

Чудовищно е това заблуждение на Рим, който е отстъпил от православното понятие за изкуплението. А знае се какво е учението на древната Църква, което гласи:

1)Иисус Христос е единственият наш ходатай; 2)Той е бил изкупител на целия човешки род без никакво изключение; 3)Ние получаваме оправданието си чрез съединяването си с Него във вярата; 4)Началото, както и края на нашето спасение ние дължим на благодатта Божия, дадена ни даром; 5)Добрите ни дела не са нищо друго освен дар Божи, тоест прилагането върху нас на заслугата на Иисус Христос; 6)Светиите са намерили спасението си само чрез заслугата на Иисус Христос. Следователно католическото предполагаемо мнимо съкровище на преизобилните им дела и заслуги е лъжлива измислица на папския черен трибунал.

Учението на Англиканската църква относно догмата за изкуплението и оправданието е почти напълно съгласно с учението на Православната църква. Това се вижда от изложението на вероучението ѝ –  членове 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15, които се допълват един друг. От тях  изхожда точно и пълно учението за оправданието чрез вярата и делата, които се раждат от вярата и без които тя би била мъртва и не би била вяра оправдаваща.

Протестантите признават, че човек се оправдава без дела на закона само чрез вярата или чрез едната вяра.

Още Лутер с лукава цел повредил смисъла и порядъка на думите в Свещеното Писание, които изобличават заблужденията на протестантите. Когато този реформатор срещнал голямо противоречие на своето новоизмислено учение – за оправданието чрез едната вяра без добрите дела на християнската любов – в думите на св. апостол Иаков (Иаков 2:14-26), тогава той се осмелил да изхвърли цялото това послание от канона на светите книги. Това е станало, когато нито разместването на думите, нито повреждането на смисъла могло да помогне. Тази тактика следват и българските протестанти, които променят смисъла на цели понятия в Свещеното Писание, там където те могат да бъдат изобличени в заблуждение (например църковната одежда фелон те са превели с япанджак, понеже не признават никакви църковни одежди). В славянската Библия – 2 Тимотей 4:13, е казано: “Фелон, егоже оставих в Троаде у Карпа, грядый принеси и книги, паче же кожания.” А в протестантската Библия, Цариград, печат Матеосян, 1914 година, е казано: “Когато дойдеш, донеси япанджака, който съм оставил в Троада при Карпа, и книгите, а най-паче кожените.”

Ето прочее как учи за оправдаването на човека пред Бога апостол Иаков, брат Господен, посланието на който протестантите така безогледно отхвърлят:

“Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват и треперят. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака? Видиш ли, че вярата съдействуваше на делата му, и чрез делата вярата стана съвършена? И изпълни се Писанието, което казва: “повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание”, и той биде наречен приятел Божий. Видите ли, че човекът се оправдава с дела, а не само с вяра? Също тъй нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите и ги изведе по друг път? Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (Иаков 2:14-26).Тези боговдъхновени думи на св. апостол Иаков съвършено опровергават новоизмисленото учение на протестантите – за оправданието на човека изключително с вярата. Те са така ясни и положителни, че не допускат никакви претълкувания. А какво е направил Лутер? Той не е мислил дълго, не се е побоял да отхвърли истинността на цялото послание на апостол Иаков и с тази своя дързост отстъпникът на дело е поставил началото на това възмутително и оскърбително за божествената Христова религия обстоятелство, което вършат днес неговите последователи. А знае се как се отнасят те сега със Свещеното Писание. Знае се какъв е резултатът в това отношение на възникналата в Германия така наречена новотюбингенска школа на протестантските богослови-рационалисти, които вече имат последователи навсякъде. Известно е, че тази немска школа е отхвърлила истинността и на самото Четвероевангелие.

Свети Дух

[Вярвам] и в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който изхожда от Отца, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Третото лице на Св. Троица е Светия Дух, Който изхожда от Бог Отец, но не чрез раждане, както второто лице, а по един особено непостижим за нас начин – чрез изхождане. Понеже има едно естество с Отца и Сина, Той заслужава и еднакво с Тях поклонение и прославяне. Дух Свети чрез спасителното си действие ни дарува благодат. Той съобщава живот на всички твари. Така щото по Негово вдъхновение са написани всички свети книги. Дух Свети бе, Който и в деня Петдесетница слезе върху апостолите във вид на огнени езици, просвети ги и укрепи във вярата на Христа и чрез тях просвети цялата вселена. Той и досега продължава да действа върху вярващите, като ги просвещава във вярата и укрепява тяхната сила да правят добри дела. Неговите дарове се преподават от Църквата на верните чрез светите тайнства.

Различия между християнските църкви относно учението за Светия Дух

Вселенските събори – в Никея (325 година) и в Цариград (381 година), не прибавиха нищо към думите: “Който изхожда от Отца (Иоан 15:26)”, защото светите отци бяха единодушно убедени, че човешкият разум не трябва да прибавя нищо към Божието откровение. При все това обаче Западната църква, както имахме вече случай да се уверим в това, не остана вярна на тези Вселенски събори. Тя внесе към “от Отца изхождащ” нова прибавка – “и от Сина” (Filioque) и с това се отклони и отстъпи от учението на древната Църква за Светия Дух.Римската църква изврати учението за Светия Дух, както и това за непогрешимостта на Църквата. Тя се осмели да приписва прерогативи на папата, които Иисус Христос е обещал само на християнското общество във вселенската му съвкупност, и то докато се управлява от Светия Дух, както това по-рано подробно се изтъкна.

Англиканската църква и протестантите отхвърлят всяка непогрешима власт в Църквата. Така например те отричат постоянното действие на Светия Дух и противоречат по този начин на Свещеното Писание, според което Иисус Христос трябва да пребивава в Църквата Си до скончание века, а Светият Дух трябва да я управлява.

Църквата

[Вярвам] и в едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Господ наш Иисус Христос, за да запази и разпространи в света Своето спасително учение, за да осветява всички вярващи в Него чрез тайнствата и за да ги ръководи към вечния живот чрез особено предназначени за това лица, е образувал от Своите последователи общество, което се нарича Църква, както видяхме още в самото начало. Тази Църква е една, свята, съборна и апостолска. Тя е една затова, защото нейният глава е един – Христос.  Една е приетата от Него вяра, един е Божият Дух, Който действа в светите тайнства и поставя пастирите на Църквата. Всяко общество, което признава за свой глава Иисус Христос, но точно не съдържа от Него проповяданата вяра или пък се е отклонило от учредените от Него свети тайнства и от свещеноначалието, не е Църква, а еретическо или разколническо общество.

Църквата е свята поради своя глава и по действащия в нея Дух Божи, по държимото от нея учение, тайнства, иерархия и по своята цел.

Тя е съборна и вселенска затова, защото се управлява съборно и е предназначена да се разпространи по цялата вселена и да съществува през всички времена до свършека на света. Тя е апостолска, защото след Иисус Христос е основана и разпространена от апостолите и от тях вече непосредствено е получила Христовото учение, тайнствата и иерархията.Още от учредяването на Църквата първите архипастири, придружавани от свещеници и дякони, са събирали събори, където са били обсъждани въпроси за защитата на вярата. Едни от съборите са били поместни, а други общи или вселенски, защото те са представлявали цялата Църква. На тези събори са се разглеждали въпроси на вярата и са били постановени общи правила или канони за добрата управа на цялата Църква в света.

Относно догматическите въпроси първите вселенски учители се задоволили само да засвидетелстват постоянно и повсеместно приета вяра и да я противопоставят на новите теории, които някои са искали да въведат в Църквата.

От съвкупното свидетелство на епископите изтича постоянното и повсеместно свидетелство на Църквата за вероучението. На това пък постоянно и повсеместно свидетелство се отдава и непогрешимостта.

Ако Църквата в своята съвкупност не би била непогрешима, ако би могла да се уклони от истината, тя не би била стълп и крепило на истината. В такъв случай и сам Иисус Христос не би пребивавал вече с нея съгласно обещанието Си и би престанал да е най-висш първосвещеник и глава на Църквата. От друга страна, и Дух Свети би престанал също да я управлява. С други думи, Църквата не би съществувала. Следователно тя е непогрешима.Непогрешимият прочее орган на св. Църква е целокупността на епископите, които единствени са представители и отглас на вселенската Църква във всички времена.

В този смисъл и Вселенските събори са непогрешими.

Православната Църква признава само седем Вселенски събора: 1.Първи Никейски, свикан през 325 година от триста и осемнадесет отци; 2.Първи Цариградски, през 381 година, сто и петдесет православни епископи; 3. Ефески, през 431 година, двеста отци; 4.Халкидонски, през 451 година, шестстотин и тридесет църковни отци; 5.Втори Цариградски, през 553 година, сто шестдесет и пет епископи; 6.Трети Цариградски, през 681 година, сто седемдесет и четири отци; 7.Втори Никейски, през 787 година, триста и тридесет или триста шестдесет и четири църковни отци.

Всички други събори, свикани на Изток или на Запад, нямат вселенски характер.

Членовете на Църквата, умрели или живи, стига само да не са изгубили достойнството си, като такива се намират в неразривно общение помежду си. Те всички се молят едни за други и си помагат взаимно.

Онези, които са оставили този свят и са приети на небето, съставят тържествуващата Църква, защото са се удостоили с венци на правдата. Всички вярващи пък, които са живи, съставят видимата или войнстваща Църква, защото те се намират още в борба против злото.

Достойнството на един член на Църквата се губи, когато той бъде осъден на другия свят. Тук на земята той губи това право чрез схизмата или разкола, чрез някоя ерес, чрез отстъпничеството или отлъчването от св. Църква.

Схизматик се нарича онзи, който се отделя от законните пастири на Църквата и отказва да се подчинява и признава властта им. Еретик пък е онзи, който по един или друг начин отхвърля някоя откровена истина, определена от вселенската Църква. Отстъпник е онзи, който явно се отрича от християнската вяра. Отлъченият пък е виновникът, който е изключен от църковно общение на вярващите по решение на законната власт.

Всички останали християни, добри или лоши, са членове на Църквата. Казваме добри или лоши, защото сам Спасителят е казал, че Църквата Божия е подобна на нива, в която има и плевели, смесени с пшеницата, и че това ще бъде така до свършека на света (Матей 13:24-31).

Във външното си съществуване и спрямо светските власти Църквата може да се намира или в свободно положение, или пък в покровителствано, гонено и угнетявано състояние. Независимо от това тя може да живее според обстоятелствата във всички тези състояния.

Когато Църквата е свободна, членовете ѝ са длъжни като граждани да се покоряват на установените законни власти. Когато е покровителствана, тя не трябва да жертва на държавата нищо от вероучението си и от съществените си учреждения. Когато Църквата е също гонима и угнетявана, членовете ѝ нямат право да въстават против законно установеното правителство.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[5]. В 870 година в Цариград се свиква Вселенски събор, който обаче на Запад не се признава за такъв, макар и да са присъствали представители на всички центрове на християнската Църква. На този събор се е канонизирал българският архиепископ. Според професор Златарски той е много важен за нашата история, понеже се давала гаранция за бъдещата самостойност на Българската Църква, която я ограждала от всякакви по-нататъшни посегателства било от Цариград, било от Рим.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…