Иван Панчовски

Постоянното присъствие на Иисус Христос в света

„Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20)

Бързо изминали дните, през които възкръсналият Христос се явявал на учениците Си, беседвал с тях и ги наставлявал за предстоящото им велико дело; да изграждат величественото здание на светата Църква и да събират в нейния спасителен кораб народите от цялата земя. Наближавал часът, когато възкръсналият Христос следвало да се възнесе и да седне отдясно на Бог Отец. Това изпълвало душите на апостолите с нарастваща тревога; как ще се лишат от видимото присъствие на своя Господ,как ще  престанат  да  съзерцават прославеното My тяло и божествения My лик, как ще извършват своето велико и  тежко  дело  без  Неговите  мъдри  наставления  и  всемогъщи  съдействия? Четейки по лицата на апостолите тревогата им и чувствайки душевния им смут преди възнесението Си, Господ Иисус Христос ги уверил, че никога няма да ги остави сами, че винаги и навсякъде ще пребъдва с тях, че невидимо ще продължава  да  присъства  в  света.  Ето  думите,  чрез  които  било  изразено божественото обещание, пълно с крепка надежда и светла утеха за всяко християнско сърце. Господ Иисус Христос казал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).

Съдържащото се в тези думи обещание не закъсняло да се изпълни и непрекъснато се изпълнява. Да спрем преди всичко вниманието си върху живота и дейността на апостолите след възнесението на Иисус Христос! Разсъждавайки по човешки би следвало да очакваме, че след като Иисус Христос напуснал апостолите Си, Неговият образ в съзнанията им трябвало да избледнява и въздействието на Неговото учение да отслабва. Случило се обаче обратното. Господ Иисус Христос не бил вече сред апостолите Си, а те се изпълвали с божествено дръзновение  и  благодатни или. Те  се  освобождавали  от маловерието, превъзмогнали малодушието си, побеждавали боязливостта си. След Христовото възнесение излезли дръзновено на обществените места като незамлъкващи  трибуни  на  Христовото  учение  и безстрашни  свидетели  за истинността на вярата в Христос. Макар повечето от тях да били обикновени галилейски рибари и да не били следвали никакви висши школи, те излезли смело пред изкусните книжници, фарисеи и садукеи от една страна, и пред образованите  елински  и  римски  философи  и  юристи  от  друга  страна. Те чувствали духовното  превъзходство  и  нравствената сила на проповедта за Иисус Христос и с нея побеждавали юдейската софистика и езическото лъжемъдруване.Неувереността изчезнала от душите на Христовите апостоли; страх не сковавал повече сърцата им и не парализирвал волите им. Сега те не се бояли от затвори и тъмници, не се плашели от мъчения и смърт. Никаква земна сила не могла да ги застави да замлъкнат, да престанат да благовестят за Христос и да изповядват Неговото учение. Очевидно е, че те носили в себе си Христовия дух и били обладани от Христовата сила. Христос не бил телесно сред тях, но невидимо винаги ги придружавал и духовно обитавал в тях. Във всеки миг от живота и дейността си те съзерцавали в очите на сърцата си вечно живия Христос; те чувствали Неговото постоянно присъствие в душите си; те усещали всемогъщата сила на Христос в себе си. Те не били сами, а Христос бил с тях и в тях. Доколкото живеели с вярата в Христос, доколкото осъществявали евангелските принципи и доколкото служили на делото на Църквата, Сам Христос изпълвал духа им, окрилял душите им, вдъхновявал волите им и действал чрез тях словом и делом. Всеки един от Христовите ученици би могъл да каже като апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).Обещанието за постоянното присъствие на Христос в света не се отнася само до Неговите апостоли; то важи за всички, които копнеят за Христос, които жадуват за възвестената от Него истина, които осъществяват провъзгласената от Него правда и най-вече които изпълняват Неговата нова заповед за братска обич към всички хора. В Деня на светата Петдесетница  бе  основана  Църквата Христова и в нея се изля Христовият дух, който оттогава непрестанно присъства в света, действа в него, придобива най-различни форми и никога не угасва. Милиони хора повярваха в Христос. Те Го пазят като най-голямо съкровище; те Го  превръщат  в  ръководител  на  своя  живот;  от  Него  черпят  сили  за съществуването си, за нравственото си усъвършенстване, за плодотворната си дейност и за вечното спасение. Който е обикнал Христос и чрез вярата в Него Го е познал, той Го е скътал в глъбините на душата си и не позволява на никого да Го похити, защото без Него над вечността не сияе слънцето на спасението. Който е изучил историята на християнството, който е проследил победното шествие на християнската вяра през вековете и който е вникнал в прекрасния мир  поне  на  една  християнска  душа,  той  следва  да  признае, че Христос невидимо  пребивава  в  света  и  продължава  да  извършва  Своето  чудно, божествено дело. Навсякъде в християнския свят се забелязва осъществяването на Христовото обещание: „Ето, Аз съм с вас през всички дни!”

Савел се вслушал в Христовите думи, обърнал се към Христос и чрез усърдното си подвижничество в благовестието на евангелското слово и в християнските добродетели си изплете неувяхващия венец на святост и вечен живот.Иисус Христос не иска да остави никоя човешка душа да погине. Той зове всеки към Себе Си и му обещава Своята всесилна помощ и закрила. Който откликне на този зов и възприеме Христос за свой идеал и пътеводител в живота, той никога не ще бъде изоставен от Него. Иисус Христос е верен приятел и закрилник на човека. Той никога не изменя на повярвалите в Него и на възложилите надеждата си върху Него. „Ето – казва им Той, – Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. „Не бой се… – говори Иисус Христос не само на апостол Павел, но и на всеки вярващ в Него, – защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло” (Деяния апостолски 18:9-10). През земния живот често пъти настъпва време, когато човек търпи разочарования от свои близки, които са му се изповядали и клели в предана и вярна до гроб обич. Христос никога не разочарова Своите верни. В колкото и трудно положение да се намират те, дори и тогава, когато се изправят пред грозния и страшен лик на смъртта и сами ще трябва да прекрачат прага на тайнствената страна на отвъдния свят. Христос пак е с тях, подкрепя ги с всемогъщата Си десница и ги води към тихото пристанище на вечния живот.

Християнинът никога не е изправен пред страшната пропаст на метафизичната и етичната самота и изоставеност, която вдъхва в душата на мнозина вледеняващ студ и вечен ужас. Иисус Христос – божественият Цар на вековете – никога не изоставя вярващите; Той винаги и навсякъде е с тях. Той окриля духа им никога да не се поколебае в пътя на доброто, никога да не отстъпи от устрема към съвършенството, никога да не се уплаши от демонските пълчища на поднебесната злоба, никога да не се отклони от службата на човека и никога да не загуби от очите си вечната цел – спасението.

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[232]. Ф. М. Достоевский, Братья Карамазовы, Собрание сочинений, М., 1958, т. ІХ, 368-369.

[233]. Никос Казандзакис, Христос отново разпнат, С., 1957, 5-6. Вж. повече подробности за личността на автора и за литературното му творчество в предговора към същото издание (с. 3).

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru и Ashraf Fekry – Photo Albums

Следва…

Иван Панчовски

Учителското достойнство на Иисус Христос

„Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.” (Иоан 4:25)

През всички векове дарбата на човека да бъде учител била високо оценявана и щедро възнаграждавана с внимание и със спомен в сърцата на хората и в паметта на човечеството. Историята на всеки народ е издълбала в своите скрижали имената на велики учители, които със своите мъдри прозрения и вдъхновени вещания пръскали светлина сред мрака и съвременниците си и бележили светли пътеки за възхода на народа си. Историята на човечеството разказва за бележити учители, чиито откровения далеч надхвърляли тесните предели на собствената им страна и послужили като ръководни начала за много народи през вековете.

Всеки човешки учител обаче винаги е носил върху себе си белезите на ограничената човешка природа и условностите на историческата епоха, в която му било съдено да живее и да работи. Поради това и неговата учителска дейност никога нямала вечен характер. Възвестяваните от него истини, колкото и да са излъчвали из себе си сияйна светлина, все пак скоро се оказвали недостатъчни за прогресивно напредващата човешка мисъл, за изменящите се условия на живота и за нарастващите нови потребности на човешката личност и общност. По тази причина човечеството, като се радвало на всеки учител, когото то излъчвало от неговите частични и временни прозрения, все пак копнеело по божествен и вечен учител на живота и жадно очаквало неговото идване на земята. Нощта на незнанието и невежеството ставала все по-непрогледна и човечеството взирало все по-втренчен поглед в мрака, за да открие истината на своя живот и да намери пътя на своето спасение.Да  чуем  колко  изразително  е  описана  тази  нерадостна  картина  на древния свят от перото на Цицерон! „Природата е вложила в нас само малки искри, които ние поради покварата ни чрез лоши нрави и мисли скоро така потискаме,  че  светлината  на  природата  никъде  не  сияе  в  своята  чистота. Зародишите на добродетелта са вложени в нашия дух; ако бихме им позволили безпрепятствено да растат, то самата природа би ни водила към щастлив живот. Но щом се родим, ние веднага попадаме в развала и се оплитаме в най-объркани възгледи; така че ние всмукваме заблудата почти с майчиното мляко. Щом бъдем поверени на възпитателите, ние биваме  въвеждани  в толкова много заблуди, че дори  истината  трябва  да отстъпва  пред  празната  илюзия и природата трябва  да  се  отдръпва  пред утвърдените заблуди[209].”

Иисус Христос обаче не е само съвършен Бог, но и съвършен човек – Той е Богочовек. Вследствие на това в Неговия образ се открива също тайната и вечната участ на човека.

Да скицираме пo-конкретно някои по общи принципи на християнската антропология! Иисус Христос откри  на  света  същността  на  човека – богоподобното духовно естество, безсмъртната му душа, временното и вечното му назначение. Високото достойнство на човешката личност е открито от Иисус Христос, защото според Неговото учение човекът е сътворен по Божи образ и носи  в  себе  си  неунищожима  искра  от  Божието  дихание.  Християнската антропология е възвишена и християнският хуманизъм е последователен; тук човекът е издигнат високо над животинския и природния свят, и е устремен към съвършенството на Бога. Пред човека е очертан чист и възвишен нравствен идеал: да живее в братска обич с всички хора. При това човешката личност няма временна и преходна ценност, защото тя е надарена с безсмъртна душа и пред нея са отворени необятните простори на вечността. Иисус Христос – пише Лесинг – „бил първият достоверен и практически Учител за безсмъртието на душата. Първият достоверен Учител – достоверен чрез предсказанията, които били изпълнени в Него; достоверен чрез чудесата, които извършил; достоверен чрез собственото Си оживяване след смъртта, чрез която Той удостовери истинността на учението Си… Първият практически Учител. Защото едно е въз основа на философски размисъл да предполагаме, да желаем и да вярваме, че душата е безсмъртна; а съвсем друго е да изграждаме своите мисли и постъпки в съответствие с истината за безсмъртието на човешката душа[223].” Чрез богочовешкия образ и чрез евангелското учение на Иисус Христос проникваме в същността на човека, познаваме неговото вечно достойнство и величие. „Ние – пише Блез Паскал – не само Бога познаваме единствено чрез Иисус Христос, но ние познаваме също и себе си само чрез Иисус Христос. Ние познаваме живота, смъртта само чрез Иисус Христос. Без Иисус Христос ние не знаем какво е нашият живот, нашата смърт, какво е Бог, нито какво сме ние самите[224].” Същото изповядва бележитият руски писател Николай Василиевич Гогол. Той пише: „Аз дойдох до Христос, като видях, че в Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното  на  която  стоял  Той[225].” В богочовешката природа и  в  богочовешкото съвършенство на Иисус Христос човек може да възстанови богоподобието си. „Никога – пише Фьодор Михайлович Достоевски в своята скица за романа си „Юноша” – не съм могъл да си представя човеците без Него[226]” – без Иисус Христос. В богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското му учение вярващият познава величието на човека, уважава човешката личност и я обича.

Иисус Христос е вечен Учител, който е завещал на човечеството велико религиозно-нравствено учение. Чрез Иисус Христос човечеството намерило истински път на богопознанието и на самопознаването. Който се вслушва в гласа на Иисус Христос – вечния Учител – и се поучава от Неговото вечно евангелско слово, той никога няма да се отдалечи от Бога, никога няма да загуби човешкото си достойнство, никога няма да измени на високото си призвание в живота и никога няма да сгреши вечната си цел – спасението. Съдържанието на Христовото евангелие се отнася до Бога и човека и техния  вечен  аспект;  то  включва  в  себе  си  също  така  и  апокалипсиса  и есхатологията. Тук евангелското учение не излиза извън пределите на своя христоцентризъм, защото пак.Иисус Христос, но вече на славен Цар, ще дойде да съди живите и мъртвите, ще обнови земята и небето и ще господства в Своето вечно царство на праведните. Евангелското учение обхваща в себе си апокалипсиса и есхатологията, защото Иисус Христос като вечен Учител и Пророк открил на човечеството това, „което трябва да стане скоро” (Откровение 1:1), границите на човешката история, и това, което трябва да се извърши след изтичането на времето и което ще трае цяла вечност. Пророческите речи на Иисус Христос, които се съдържат в Евангелието на Матей (24-та и 25-та глава), с право се наричат малък Апокалипсис. В тях Иисус Христос в края на земния Си живот открил  на  човечеството  някои  от  най-великите  тайни  за  апокалиптичните времена  и  за  вечността.  Те  са  допълнени  с  големия  Апокалипсис –  с „Откровението на Иисус Христос”, което Той явил, като го изпратил чрез Ангела Си на Своя възлюбен ученик – Иоан Богослов (Откровение 1:1). С очертаната в Апокалипсиса есхатология се слага венец на вечната учителско-пророческа дейност на Иисус Христос; тя обгръща в себе си не само сегашното и близкото, но и далечното бъдеще и вечността. При това тук Иисус Христос се проявява като божествен Учител-Пророк, защото Той предсказва възвишени религиозно-нравствени и спасителни цели, а не бъдещето за задоволяване на човешкото любопитство и на човешката  любознателност.  Всяка  истина,  която  Иисус Христос известил на човечеството, не остава само в областта на тясната учителска дейност; тя има също непосредствено отношение към първосвещеническото и царското служение  на  Иисус  Христос  и  там  намира  своето  пълно  оправдание  и осъществяване.  Чрез  Своята  апокалиптика  и  есхатология  Иисус  Христос събужда вяра, предизвиква покаяние и подтиква към свят живот, за да не бъдем посрамени не само пред хората и през краткотрайния ни земен живот, но и пред Бога през цялата вечност (Вж. Исаия 28:16-17; Деяния апостолски 17:30-31; 2 Петр. 3:11-14; 2 Коринтяни 5:9-10).Поради божествения си  характер   Христовото   учение   изразява универсални, всечовешки и вечни истини, които се отнасят за всички хора през всички времена. „Небе и земя ще премине – казва Иисус Христос – ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35). Христовото слово е евангелска, радостна  и  спасителна вест за  помиряването  между  Бога  и  човека  чрез саможертвената любов на въплътения Единороден Божи Син. Съкровеният копнеж на цялото човечество – да познае Бога, да се помири с Него, да живее в синовно отношение с Него и да наследи вечен живот – се изпълва чрез Иисус Христос, вечния Ходатай между Бога и човека. „Един е Бог – казва св. апостол Павел, – един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус” (1 Тимотей 2:5). Чрез своята дейност като посредник между Бога и човека Иисус Христос откри на човечеството най-великите истини; за Бога като любещ небесен Отец, за вътрешния, троичния живот на едната божествена същност, за назначението на целта на човешкия живот, за изкуплението и спасението на човешките души, за задгробната участ и вечния живот на човеците. Науката и философията проникват дълбоко в тайните на битието и предлагат ценни знания. Но най-важното, най-потребното, от което ние се нуждаем, за да живеем в съответствие с нашето временно и вечно назначение, те не могат да открият. Въпросите: Къде са корените на нашето съществуване? Защо ние въобще съществуваме? Накъде е устремен корабът на живота ни? Какво настъпва след смъртта ни? – не получават изчерпателен и задоволителен отговор от науката и философията. Като че ли последната дума на човешката мъдрост по тези вечни проблеми с недоверие и съмнение, на който Пилат дал израз в горчивия въпрос: „що е истина?” (Иоан 18:38), и отчаянието, изразено в думите на Гьотевия Фауст:

„Що не знаеш, то ти е потребно, а що знаеш, то не ти е нужно[227].”

С човешки знания и с човешка мъдрост „венецът на човечеството” не се постига. Като че ли всеки учен и философ в края на творческите си занимания следва да признае подобно на Фауст:

„Аз чувствам, че всуе в свойта гръд събирах

съкровища чудни на мисълта безспира.

И вече едва накрая уморен разбрах,

че в мене нова, свежа сила не извира;

нито с косъм по-високо не се извисих,

и до Безкрайното никак не се доближих[228].”Истината, която най-много ни е потребна, за да водим богоугоден живот и да вникнем в тайнствената природа на Бога и във вечността откри на човечеството Иисус Христос. „Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Чрез тази истина ние  съглеждаме  и  възвишения  човешки  образ  и  се  научаваме  да живеем добродетелно, за да украсяваме земното си съществуване с добри дела, да постигаме съвършенството и да се надяваме да наследим вечен живот.

Поради  това, че Иисус Христос е  вечен  Учител,  Който  слязъл  от висините, за да благовести абсолютната и вечна истина за богоугоден земен живот, за душевно спасение и за вечно блаженство, на Таворската планина се разнесъл мощният глас на Всевишния, Който казал за Иисус Христос: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте” (Матей 17:5; 3:17; Лука 3:22; Марк 1:11). И действително, откакто Иисус Христос се явил на земята и известил Своето божествено учение, цялото човечество в някаква мярка Го слуша и ще продължава да Го слуша до свършека на света. Неговите слова са  отправени  към  всички  хора от всички  времена. Иисус Христос  е  универсален,  всечовешки  Учител, защото Неговото учение е универсално, всечовешко, божествено. През земния Си живот Той непрекъснато упражнявал Своите функции на Божествен Учител. Не само Неговите речи, но и Неговите дела, не само Неговите думи, но и всяка негова проява били изява на вечно учителство – те разкривали вечни истини. Когато чуем повествованията за живота и дейността на Иисус Христос най-ярък е образът My на пътуващ Учител. Ние Го виждаме да странства от село на село и от град на град и да проповядва навсякъде и винаги, където и когато My се отдаде удобен случай за това. Неговото божествено слово се разнася в синагоги и по площади, по домове и улици. Той говори на полето и на планината. Неговият глас не замлъква и в пустинята, и на кораба. Храмовият амвон и рибарската  лодка  са  еднакво достойни да бъдат катедра за Неговата възвишена проповед. Навсякъде и при всички обстоятелства и денем, и нощем Иисус Христос благовести. Той учи всеки човек и призовава към Себе Си всички отрудени и обременени от живота, за  да  ги  успокои  с  балсама  на  божественото Си слово, да ги озари със светлината на божествената Си истина и да им посочи радостния, блажения живот чрез следване на евангелското Си учение. Иисус Христос чрез Своето учителство и чрез богочовешкото Си дело е светлина на света и всеки, който Го следва, не ходи в мрак, а има светлината на живота (Иоан 8:12).Поради божественото си съдържание Христовото учение е вечно ново; то никога не остарява, не губи своята истинност, не се лишава от своята красота и сила да очарова и пленява, да вдъхновява и преобразява. Всеки човек, който непредубедено възприема Христовите слова, може да забележи вложената в тях вечна мъдрост и сила. Да илюстрираме тази мисъл с няколко най-авторитетни и достоверни свидетелства!

Ернест Ренан въпреки своето отрицателно отношение към вярата в Иисус Христос също бил поразен от божествената сила на Неговия образ, от вечното съдържание на неговото учение и от непреходната красота и пленителност на Неговото слово. В отричащата си делото на Христос книга „Животът на Иисус” Ернест  Ренан  вписал  няколко  възторжени  положителни  оценки  за  Иисус Христос, които обезсилват светотатствения дух на цялото му съчинение. Там пише за вечната ценност и действеност на Христовото учение следното: „Нито старозаветния Закон, нито Талмудът завладели и възродили света. Евангелският морал остава най-прекрасното учение за завършения живот измежду всички учения, които са ни завещали моралистите. Сред нашата шумна цивилизация един  спомен  за  свободния  галилейски  живот  действа  освежително  като ермонска роса, който спасил света от безплодието и нищожеството, които били готови  напълно  да  покрият Божията нива. Христос за първи  път  изказал мисълта, върху която е построена сградата на вечната религия. Той основал истинското богопочитание, без да го нагажда към отделните възрасти и народи, богопочитание, което докрая на света ще намира място във великите души[229].”Видният съвременен индийски писател и държавник Джавахарлал Неру разказва във всеизвестната си книга„Откриването на Индия”, че той винаги с неудоволствие  се  залавял  да  чете  религиозни  книги.  Чрез  своите  научни занимания и чрез активното си участие в политическия живот, той обаче се убедил, че някои от тях са оказали дълбоко влияние върху човечеството, а всичко, което е способно да окаже такова влияние, трябва да обладава някаква вътрешна сила и достойнство, някакъв извор на жизнена енергия. Твърде трудно му било да си наложи да прочете изцяло многото техни отдели, защото колкото и да се стараел не можел да създаде у себе си достатъчен интерес към тях. Той обаче започнал да чете най-старите паметници на религиозната мисъл, между които и християнските откровения. Тогава той се изненадал и признал, че красотата на техните текстове го очаровала. Той се натъкнал на мисли, които го довеждали във възторг, предизвиквайки чувството за нещо наистина велико. Отделни изречения на Иисус Христос – пише Джавахарлал Неру – „блестяха с дълбокия си смисъл и ми изглеждаха, че могат да бъдат приложени в нашето време така, както и преди две хиляди години, когато са били произнесени. В тях имаше покоряваща  истинност,  неизменност,  до  които  не  можеха  да се докоснат времето и пространството[230].”Колкото родната традиция, свободното образование и свободомислието да са пречили на Джавахарлал Неру да повярва в Иисус Христос, за да може вътрешно  да се приближи до Него, да Го възприеме в себе си, да се убеди в Неговата богочовешка личност и да признае Неговата вечна учителска и спасителна мисия в света, все пак този велик син на новооткритата и свободна Индия не можал да не съгледа вечната новост на Христовите принципи и тяхната пригодност за нашето време. Времето не увредило на истините на Христовото учение; не могло да ги затрупа с праха на миналото и да ги обвие с плаща на забравата; тяхната покоряваща истинност остава да блести и до днес и със същата сила ще сияе през всички векове, защото те идват от Бога на истината (Псалом 30:6) – извора на всяка велика и вечна истина.За илюстрация ще сравним вечната учителска мисия на Иисус Христос с тази на един учител на човечеството, който със своето слово пленявал сърцата и увличал волите. Отнася се за пророка от Ясна поляна – Лев Николаевич Толстой.

Приживе Лев Николаевич Толстой се радвал на много ентусиазирани почитатели и поклонници. Сред тях бил един унгарски художник, който копнеел да види този нов пророк на човечеството и утешител на изоставените. За да осъществи целта си, той продал всичките си художествени творби и потеглил за Русия, за да види и да побеседва с учителя, чиито слова действали като балсам върху измъчените души.

Доста дълго пътувал художникът, докато най-после пристигнал в Ясна поляна. Сърцето му туптяло ускорено при мисълта, че вече се намира близко до Учителя. Той стоял пред къщата, в която според него живял най-великият човек на света – световният Учител. Позвънял и боязливо се заизкачвал по стълбата… Ето самият Лев Николаевич Толстой бързо слизал насреща му: той, вероятно, след семейна свада напускал дома си огорчен. Въодушевлението у художника се засилвало, тъй като той мислил, че за него е дошъл най-щастливият час от живота му; той може вече да посети този, който знае цяр и за неговото страдащо сърце. Учуден го погледнал Лев Николаевич Толстой, може би го съжалил и по лицето му се прочело незадоволство от посещението. Той пише книги и се радва, когато те се четат. Той също не възразява, когато го сближават отдалеч, дори не би се възпротивил ако поискат автографа му. Но как може някой от толкова далеч да пътува за Ясна поляна, за да търси при него утеха?! Това не оправдава труда! Той премного е потиснат от собствената си мъка, за да може на други да помогне…[231]Когато четем или слушаме тази история, неволно пред духовния ни поглед се издига друга картина. Нашият Господ Иисус Христос стои пред нас, пред нашите съвременници, които, превити под бремето на живота, търсят утеха и успокоение и с изпълнени с обич думи зове: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). Иисус Христос призовава всички хора; Той има цяр за всяка страдаща душа и с божествена благост и радост прегръща всекиго, който се обърне към Него за помощ.

Поради божествения и вечно валиден характер на възвестените от Иисус Христос религиозни и нравствени истини Христовото учителство продължи след Неговия земен живот. То се развива през вековете чрез основаната от Иисус Христос Църква. След възкресението Си Той поръча на учениците Си да отидат по целия свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Матей 28:19; Марк 16:15). Оттогава непрекъснато се разнася Христовата благовест между всички народи. Чрез Църквата, която е „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15), Иисус Христос продължава Своята учителска дейност. Той – вечният Учител, предаде на света Своето Евангелие и то се благовести на земните жители, на всяко племе и коляно, на всеки език и народ (Откровение 14:6).

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[209]. Cicero, Tuscutanishe Unterredungen. III. 1. Werke. Ubers. von Friedrich Heinrich Kern. 8. Aufl. Stuttgart 1887. Bd. II. S. 142-143.

[210]. Platon, Hippias der Grossere, Werke. Griechisch und Deutsch. Leipzig 1849. Achter Teil. S. 27.

[211]. Platon, Alkibiades-II. Werke. Griechisch und Deutsch. 10 Teil. Leipzig 1851 S. 202-205. Същата идея се развива в „Politeia”, където Платон приканва хората към търпение, „докато дойде оня, който ще ни научи съвършено”. (De republ. 2. 261. Ср. Apol. Socr. 119. Phaed. 65. 116. Цит. по Fr. Hettinger. Apologie des Christentums. Freiburg im Breisgau 1915. Bd. II. S. 400; Хр. Лютардт, Апология на християнството. С., 1899, т. I, с. 153 и 334.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru  и  Ashraf Fekry – Photo Albums.

Следва…

Иван Панчовски

Богочовешкият характер на Христовата личност

Чудният образ на Иисус Христос с неговата привлекателност и пленителност, духовна красота и мощ е занимавал човешките умове и е вълнувал човешките сърца. Незамиращият интерес към тайнствената личност на Иисус Христос е напълно оправдан за всеки човек, защото в образа на Иисус Христос той вижда своето истинско достойнство и висше назначение, ръководния си идеал и образец и намира своя Учител, Утешител, Спасител. Християнинът пък непрестанно се вглежда в тайнствения образ на Иисус Христос, вдълбочава се във вечната тайна на Христовата личност и все повече възраства в опознаване на Иисус Христос, защото той само по този начин може да остане верен на високото си име, да бъде достоен за висшето си призвание, да преуспява в нравствения си възход, да се украсява с добродетели и съвършенства и да наследи вечен живот и блаженство. В първосвещеническата Си молитва Иисус Христос ясно говори, че истинският, съвършеният, вечният живот се състои в познаването на Бога Отца и на Самия Него: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисус Христос” (Иоан 17:3).

Чрез този текст ние разбираме същността на християнската религия: тя не е  само емоционално преживяване или смътно, мистично чувство за съществуването на тайни в света, или чувство за единство на човешкия дух с универзума. Християнската религия се изгражда върху дълбоката убеденост в божествената истинност на Христовою учение; тя е повишен духовен живот и се състои в пълно задоволяване на всички потребности на човешкия дух. Ето защо богопознанието е първата християнска длъжност.То разкрива пред погледа на християнина чудната и прекрасна светлина на вечната истина, която иска високо да бъде издигана и навсякъде да бъде разпръсквана, за да може все повече и повече души да озарява и сърца да стопля. Когато слънцето изгрее и се издигне високо над хоризонта, неговите лъчи се разпръскват на всички посоки, всичко озаряват и навсякъде прогонват мрака. Същото извършва и слънцето на богопознанието, когато озари човешката душа. Тогава самата тя става сияйна и светоносна.Християните са призвани да се озаряват от светлината на богопознанието и така уверено да вървят по пътя на живота и спасението и да бъдат „светлина на  света” (Матей  5:14);  да  просвещават със светлината на християнското богопознание други хора, които също жадуват за истина и спасение. Който носи в себе си светлината на християнското богопознание, той трябва навсякъде да я разпръсква и на всички да свети, защото „не може се укри град, който стои на връх планина. Нито запалят светило и Го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи” (Матей 5: 14-15; Лука 11:33). Следователно християните имат и мисионерски дълг. Той изрично е загатнат от св. апостол Петър, когато той поръчва на християните: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Богочовешкото величие на Иисус Христос не останало скрито и за мнозина гении на човечеството, някои от които били скептици, дори невярващи в християнския смисъл на тази дума. Поради ограниченото място, тук ще приведем изказванията само на някои от тях.Бележитият мислител, поет и историк Иохан Г. Хердер (1744-1803) в главното си съчинение „Идеи към философията на историята на човечеството” по следния начин обрисува свръхчовешкия образ на Иисус Христос и дава израз на преклонението си пред Него: „Седемдесет години преди залеза на юдейската държава се роди в нея един Човек, Който предизвика революция както в мислите, така и в нравите и бита на хората. Той беше Иисус… Най-чиста хуманност  се  съдържа  в  малкото  речи,  които  имаме  от  Него;  хуманност доказваше в живота Си и нея потвърди чрез смъртта Си.” Обръщайки се към Иисус Христос, Хердер казва: „Почтително се прекланям пред Твоя благороден образ, пред Тебе, Който си Глава и Основател на царство от толкова велики цели, от толкова действени подбуди… Пред цялата история, която произхожда от Тебе, аз виждам само Твоя тих образ[176].”

Философът Имануел Кант (1724-1804), основателят на критицизма, напълно в духа на своята система вижда в лицето на Иисус Христос най-съвършеното въплъщение на идеята за човечността. В  съчинението си „Религията само в границите на разума” Имануел Кант твърди, че Първообразът на нравственото съвършенство е слязъл при нас от небето, че Той е приел човешка природа в лицето на Иисус Христос. На това съединение с нас може да се  гледа  като  на  снизхождение,  ако  си  представим  как  Този  божествено настроен Човек като Първообраз на нас, макар и да е бил свят и като такъв не е следвало да търпи никакви страдания, ги приел в най-висша мярка, за да насърчи най-доброто в света[177].

Според именития философ Иохан Фихте(1763-1814) схващането за абсолютното единство на човешкото съществуване с божественото е най-дълбокото познание, до което човек може да се възвиси. Преди Иисус то не е било известно на никого. Пръв до него се издига Иисус Христос. И това е дивно чудо (ungeheures Wunder). „И наистина, вярно е – отбелязва Фихте, – че Иисус от Назарет по напълно превъзходен и недостъпен на никое друго лице начин е Единородният Син Божи и че всички времена, които са способни да Го разберат, ще трябва да Го признаят за Такъв[178].”Ваймарският поет и мъдрец Иохан Гьоте (1749-1832) в романа си „Вилхелм Майстер” нарича Иисус Христос „божествен човек”. При това „Той се проявява в живота като истински философ.” Веднага след този израз Гьоте бърза да предпази от недоразумение и прибавя: „Не се смущавайте от този израз”, защото Иисус Христос се проявява „като мъдрец в най-висшия смисъл на  думата.  Той  стои  здраво  на  Своята  позиция;  Той  върви  по  Своя  път неотклонно  и  като  привлича  към  Себе  Си  по-ниското,  като  позволява  на незнаещите, на бедните, на болните да участват в Неговата мъдрост, в Неговото богатство, в Неговата сила и заради това изглежда да се изравнява с тях. Той от друга страна не отхвърля Своя божествен произход; Той смело се изравнява с Бога,  Той  обявява  Себе  Си  за  Бог.  По  този  начин  Той  още  от  Своята младенческа възраст предизвиква учудване у заобикалящите Го, спечелва една част от тях за Себе Си, настройва друга против Себе Си и показва на всички, които желаят да се издигнат високо в знанието и живота, какво трябва да очакват от света[179].” В лицето на Иисус Христос „Бог прие плът и кръв на човек, та човека до Бог да въздигне[180].”  

В разговорите си с Екерман Гьоте приема и четирите евангелия за „напълно достоверни, защото в тях се чувства отблясъкът на величие, което произлиза от личността на Христос и което притежава божествен вид, както само веднъж Божественото се е явило на земята”. Поради това „духовната култура може да напредва непрестанно, естествените науки могат да се развиват във все по-голяма широта и дълбочина и човешкият дух може да се разширява, колкото може, все пак той никога не ще надмине висотата и нравствената култура на християнството, както то сияе и блести в евангелията[181].” Макар че имало периоди в живота на Гьоте, когато в душата му се пораждали съмнения и колебания в християнската вяра, той се стараел да ги превъзмогва и още повече се утвърждавал във вярата си. Забележителна е следната му лична изповед: „Много обичам Иисус Христос и много вярвам в Него; благодаря на Бога, че вярвам в Него… Имаше време, когато бях Савел; слава на Бога, че съм Павел[182].”

Датският мислител Сьорен Киркегард (1813-1855), чието влияние и днес не е намаляло в съвременния екзистенциализъм, пише, че Иисус Христос е вечно жив и съвременен. „Неговото име се благовести по целия свят… Неговото учение промени състоянието на света, то победно прониква всички сфери на живота”. Въз основа на това светската история доказва, че „Иисус Христос бил велик Човек, може би най-великият”. С това не се задоволява вярващият човек, който чрез своята интуиция вижда по-далече и по-дълбоко. Пред него Иисус Христос се засвидетелства като Бог, Който се явил в света в унизен вид, но някога ще дойде в Своето неземно и вечно величие[183].Според бележития  английски  писател Томас Карлайл(1795-1881) човечеството се издигнало до най-голяма висота в лицето на Иисус от Назарет – в Неговия живот, в Неговата биография и в основаната от Него религия. „Нещо по-висше човечеството още не е достигнало[184].”Иисус от Назарет е чисто въплъщение на Божеството. Съответно на това християнското учение „във всяко отношение е божествено”. Също така и християнските добродетели са божествени и те не следва да се сравняват с добродетелите на философската етика, тъй като те са от съвсем друга категория и са много различни от последните,  както  една  съвършена,  идеална поетическа  творба  от  едно упражнение по смятане[185].

Сред  гениите  на  славянска  Русия  ще  споменем  само  Фьодор  Михайлович Достоевски (1821-1881), защото той се издигнал до вярата на Иисус Христос чрез горнилото на упорити съмнения и запечатал Неговия богочовешки образ в душата си чрез задълбочен личен духовен опит. По пътя на трагични съмнения и големи душевни борби Фьодор Михайлович Достоевски се възвисил до вярата в Иисус Христос. „Аз – изповядва писателят в лично писмо до Наталия Дмитриевна Фонвизина – съм дете на века, дете на неверието и съмнението досега и дори (аз зная това) до гроба. Какви страшни мъчения ми костваше тази жажда да вярвам, която е толкова по-силна в душата ми, колкото повече са в мене доводите против вярата. А понякога Бог ми изпраща минути, в които съм напълно спокоен; в тези минути аз обичам другите и намирам, че съм обичан от тях, и в такива именно минути аз си съставих символ на вярата, където за мен всичко е ясно и свято. Този символ е твърде прост; ето го: вярвам, че няма нищо no-прекрасно, по-дълбоко, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос, и не само няма, но с ревнива любов казвам на себе си, че не може и да има. Нещо повече, ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината, и действително истината би била извън Христос, то на мене no-скоро ми се иска да остана с Христос отколкото с истината[186].”Най-силната част от тази собствена вероизповед Фьодор Михайлович Достоевски по-късо вложи в устата на своя герой Ставрогин от романа „Бесове”. Според напомнянето на Шатов той казал: „Ако биха ми доказали математически, че истината е извън Христос, то аз и тогава no-скоро бих се съгласил да остана с Христос,  отколкото  с  истината[187].” До  тази  вероизповед  Фьодор  Михайлович  Достоевски достигнал,  като  преминал  през  огненото  горнило  на  мъчителни  съмнения. Затова тя била за него непоклатна. В тетрадката си по повод „Легендата за великия инквизитор” Фьодор Михайлович Достоевски отбелязва: „И в Европа няма и не е имало такава сила на атеистически изрази; така че аз вярвам в Христос и Го изповядвам не като дете; моята осанна е преминала през голямото горнило на съмненията[188].”

Гениалният музикант и поет Рихард Вагнер (1813-1883), колкото и да бил увлечен от песимистическия философ Артур Шопенхауер в своеобразно преклонение пред личността на Буда винаги признавал превъзходството и най-вече божественото достойнство и величие на Иисус Христос. Според дълбокото убеждение на Рихард Вагнер, Иисус Христос не е бил само мъдрец, какъвто бил Буда, Той бил „божествен”. Мисията на Иисус Христос в света – според Рихард Вагнер – се състояла в това да изкупи, да обнови нравствено и да спаси всички хора, включително и „бедните духом”, а не да учи малцина избраници на духа да вървят по пътя на познанието. Иисус Христос не е обикновен мъдрец, Той е Изкупител и Спасител на човечеството. При изпълнение мисията Си в света Той не посочва пътя на изкуплението чрез знанието, достъпно на малцина избраници, а чрез Своя личен пример: Той отдаде собствената Си кръв и Собственото Си тяло като най-висша изкупителна жертва[189]. Според Рихард Вагнер най-висшето благо на човека е да знае, че Изкупителят живял на земята. Много мъченици и светци е имало на земята, обаче от тях само Иисус Христос е „божествен”. Всички светци са постигнали святост чрез Божията благодат, чрез чието съдействие те от грешни хора се издигнали до свръхчовеци. Само Иисус Христос е божествен; у Него не се разгаряла страст; Той по природа притежавал „божествена  чистота”.  Иисус  Христос  е  съчетавал  в  Себе  Си „най-чиста божественост” и „най-чиста човечност”. В това отношение ние имаме пред себе си „несравнимо единствено явление Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасителят[190].”Световноизвестният немски историк Леополд Ранке (1795-1886) в своята  многотомна „История на света” нарича Иисус Христос „най-неопетненото,  най-дълбокомисленото  и  най-човеколюбивото  Същество  на света”. Според него „не е имало на земята нищо no-безгрешно и могъщо, по-възвишено и свято от дейността, живота и смъртта на Иисус[191].”  Значи и пред погледа на обективния историк Иисус Христос се открива и очертава като единствена и изключителна, като богочовешка личност.

От особена важност е да изтъкнем какво е отношението към Иисус Христос на цзвестния френски езиковед, историк, критик и писател Ернест Ренан (1823-1892), който е прочут най-вече със своята пресловута книга под надcлов „Животът на Иисус”. Известно е, че в нея той се опитва да лиши Иисус Христос от Неговата божественост. Не ще бъде безинтересно да отбележим, че подбудата да се залови с такова начинание е може би на първо място голямата парична сума, която получил. „Ренан под маската на привидно благочестие към Иисус станал модерен Юда само с тази разлика, че той направил за себе си no-добра сделка. Докато Юда се задоволил само с тридесет сребърника, Ренан получил от евреина Ротшилд хонорар един милион франка, както разказва младият Дюма[192].”Въпреки това Ернест Ренан отстъпвал от основния дух на съчинението си и вмъквал в него прекрасни редове, където изразил своето преклонение пред богочовешкото  величие  на  Иисус  Христос.  Според  него  Иисус  Христос  е „Човек от необикновена величина”. „Иисус – заявява Ернест Ренан – никога няма да бъде надминат. Култът към Него вечно ще се подмладява. Над Неговата история ще бъдат проливани сълзи безкрай. Неговите страдания всякога ще бъдат близки на най-добрите сърца. През всички векове ще бъде признавано, че между човешките синове никога не се е раждал no-велик от Иисус[193].” На друго място в книгата си Ернест Ренан се обръща към Самия Иисус Христос със следните знаменити думи: „Да бъде вечна славата Ти, благородни Инициаторе! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е утвърдена. Не се бой, че изградено с Твоите усилия здание ще бъде разрушено поради грешка. Ти си такъв крайъгълен камък на човечеството, че да бъде изтръгнато Твоето име от тоя свят, би значило да бъдат разклатени основите на вселената[194].”Фридрих  Паулсен (1846-1908), професор по философия и педагогика  в Берлинския   университет,   е   световноизвестен учен. Неговите съчинения, ”Въведение във философията” и „Система на етиката” претърпели издания и са преведени на няколко езика, включително и на български. Фридрих Паулсен навсякъде  в  съчиненията  си  отдава  дължимата  почит  към  християнската религия от гледище на философията и на етиката. В евангелията – забелязва Фридрих Паулсен – „са се запазили истинските черти на Иисус и Неговите изречения  в  оригинал,  от  които  бихме  могли  да  се  възползваме,  за  да нарисуваме  образа  My[195].”  В  живота  и  дейността  Си  Иисус  Христос  бил възвишена и борческа личност. „Той стоеше по-горе от религията и нравите на Своя народ; у Него бе се формирало по-друго, по-високо отношение към Бога от онова, което бе познато на Неговия народ; и поради това праведността на Неговия народ – страхливо, жалко и същевременно самодоволно изпълнение на закона – не Го задоволяваше. И Той освободи Себе Си и учениците Си от закона на Своя народ; Той нарушаваше съботата и учеше и учениците Си да постъпват така; вместо това Той им даде нова заповед: „обичайте се помежду си”.  А  тъй  като  съществуващата  по  това  време  система  на  обективната нравственост не можеше да гледа спокойно на това, то Той встъпи в неравна борба с нея, която борба завърши с Неговата смърт. В борбата и страданията Му Го крепеше, вдъхновяваше и придаваше нови сили непосредствената увереност в Собственото My изключително назначение. Той е изпратен от Бог Отец да проповядва  ново  царство  на  любов  и  милосърдие: „Моята  храна е да изпълнявам волята на Този, Който Me е пратил.” Иисус служи за вечен образец на всички борещи се за царството Божие, жадни за правда, на всички тези, за които в живота има малко сила и дух, любов и свобода, на всички, които от все сърце са изказвали своите чувства и възгледи и после са били разпъвани и изгаряни от тълпата – безразлично, културна или некултурна е била тая тълпа[196].” Както целият земен живот, така и последните дни, кръстните страдания и голготската смърт на Иисус Христос са изпълнени с неземна възвишеност. „Иисус умира не с проклятие на уста, а с молитва: Прости им, защото те не знаят какво вършат. Това, което искат – да Me погубят – няма да им се удаде. Те съдействат на това, което не искат: проклятие ще падне над тях – но не Мое проклятие,  а  проклятие  заради  собствените  им  постъпки,  съгласно  вечния космически  порядък[197].” В  съчинението  си „Въведение  във  философията” Фридрих Паулсен счита Иисус Христос за въплътен Бог и изповядва вярата си в Него. „Ти – пише Паулсен – слушаш Евангелието, вдълбочаваш се в думите и живота на Иисус, ти преживяваш историята на Неговите страдания и смърт и казваш заедно със стотника: Този наистина бил праведен Човек и Божи Син. Тук ти се открива смисълът на живота; ето чрез какво и за какво съществува действителността[198].” Според Паулсен Иисус Христос е „Бог в човешки образ[199].” Аз – заявява Паулсен – „несмущаван от подигравките на присмехулниците и от омразата на пазителите на буквалния хомот, вярвам в Бога, Който се откри в Иисус. В живота и смъртта на Иисус ми се откри смисълът на живота, въобще смисълът на света[200].”  Следователно Паулсен е съгледал Иисус Христос в богочовешкото My величие и открил в Неговото Евангелие най-важната философска и етическа истина – тази за смисъла на човешкото съществуване.Вилхелм Вундт(1832-1920) е един от най-бележитите всеобхватни и синтетични умове на нашия век. Той с еднаква гениалност и плодовитост разработва важни проблеми из областта на психологията,  етиката,  систематичната  философия  и  историята  на  философията  и  етиката.  В  своето съчинение „Система на философията” Вилхелм Вундт описва Иисус Христос като основател на най съвършената нравствена религия.Иисус Христос е „нравствен образец”. Той въплъщава в Себе Си „най-зрялата нравственост”. В това My качество Той трябва да бъде считан като „най-благородния свидетел на безкрайната и поради това непознаваема, обаче необходимо мислена съвършено адекватна на нравствения идеал Основа и Цел на света[201].”

Бележитият немски философ Рудолф Ойкен (1846-1926) оценява Христовата личност в капиталното си съчинение „Възгледите за живота на великите мислители”.  Сред  цялата  галерия  най-велики  мислители  Иисус  Христос  е представен като „изключителна личност”. Своето сигурно превъзходство над другите религии християнството дължи на обстоятелството, че то се изгражда „върху живота и битието на една Личност, която високо била издигната над всичко низше и дребнаво от човешки вид, която свързала с най-дълбокото усещане на болка победно нревъзмогваща сила, Която чрез силата на любовта открила нови дълбочини на действителността, дори привела до нов свят на човечност. И същевременно Тя даде чрез своята участ образец на човешки живот, за чиято впечатлителност не можаха да заключат себе си дори и най-твърдите духове”. Влиянието на Христовата личност – според Рудолф Ойкен – не се ограничава само върху църковните кръгове, то се простира върху живота на човечеството въобще. „Също и за този живот Тя означава най-великия от всички преврати и призовава духовете към най-важното от всички решения”. Тя изисква пълно  преобразуване  на  действителността  заедно  с нейните ценности. Това не може да се извърши само с човешки сили, а чрез съвършената божествена любов, която Иисус Христос откри на света. Въз основа на нея възниква нов свят на човечност, „където личността на Иисус ще придобие трайно  значение,  където  ще  владее  убеждението, че  чрез Неговото дело човечеството е намерило истинските основи на действителността и по този начин и проникнало в структурата на своето битие”. По-нататък Рудолф Ойкен задава въпросите: На какво се дължи, че ние не можем да се освободим от Иисус и се чувстваме заставени все отново да се връщаме към Него, да се занимаваме с Него, да търсим отношение към Него и това отношение да разглеждаме като най-важното, най-святото, най-съдбовното в живота ни? Защо не остарява Неговият образ, защо Той винаги е нов? На тези въпроси Рудолф Ойкен  отговаря  по  следния  начин: „Сигурно  заради  това,  защото  целият културен живот с всичките му блестящи и шумни постижения не изчерпват най-дълбоката основа на човека, защото най-вътрешна потребност го подтиква да търси във вечното битие и безкрайната любов вътрешен мир, истинска и чиста същност, спасението на своята душа. Но където се пробуди такъв копнеж, там е жива изповедта на апостол Петър: „Господи, къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот[202].”  

Освалд Шпенглер (1880-1936), бележит философ на историята и на културата, в епохалното си съчинение „Залезът на Запада” оценява личността на Иисус Христос като изключителна и несравнима. Той пише: „Несравнимото, с което младото християнство се издигна над всички религии на онова богато ранно време, е образът на Иисус. Във всички велики създания на онези години няма нищо, което може да се сравни с Него. Който тогава четял и слушал историята  за  Неговите  страдания,  както  тя  малко  преди  това  станала: последното влизане в Иерусалим, последната Тайна вечеря, часът на душевната борба в Гетсимания и смъртта на кръста, на него изглеждали незначително всички легенди и свещени приключения на Митра, Атис и Озирис[203].”Измежду представителите на точните науки да се спрем на отношението към личността на Иисус Христос на световноизвестния физик и астроном професор Алберт  Айнщайн  (1879-1955). И той, както  и  мнозина  други  гении  на човечеството, се прекланя пред величието на Христовата богочовешка личност и пред божествената ценност и  възвишеност  на  Христовото  учение.  Той изповядва: „Аз съм евреин, обаче лъчезарният образ на Назарянина произведе върху мене неотразимо впечатление[204].”Според Алберт Айнщайн образът на Иисус Христос, както той е представен от Лудвиг Левисон (Емил Лудвиг), е „повърхностен”. „Иисус е неизмеримо велик за хрумванията на   хора, които са майстори на израза.Никой не може  да унищожи християнството с остроумия[205].” Неунищожимото величие на Иисус Христос е отразено в евангелията; запечатените там слова са „чудно красиви” и „божествени [206]”.В чистото и неподправено учение на Иисус Алберт Айнщайн установява принципи, чрез чието осъществяване човечеството може да се спаси от социалните злини. Той казва дословно: „Ако еврейството на пророците и християнството на Иисус, както Спасителят го проповядвал, се очистят от всички по-късни наслойки… светът ще има учение, което може да излекува всички социални злини на човечеството[207].”

Накрая заслужава също да споменем, че видният швейцарски мислител Карл Ясперс, един от първите основоположници и представители на екзистенциалната философия, в излязлото му от печат (München, 1957) крупно съчинение „Die  groBen  Philosophen” (Великите  философи),  в  редицата  на избраните корифеи на философска мисъл в света поставя и Иисус Христос. За характеристиката на Иисус Христос като религиозен гений и на евангелското учение от философско гледище е посветена цяла глава.Ясно е, че пред духовния поглед на вярващите Иисус Христос се изправя като   изключителна,   богочовешка личност.Той вечно ще сияе   със съвършенството  Си,  ще  вдъхва  смелост  и  сила  на  вярващите  в  Него  да извършват чудни подвизи на добродетелност и благочестие и да се издигат на богочовешка висота. Потокът на живота е отнесъл със себе си много човешки величия и споменът за тях е потънал в забрава или е напълно избледнял, за да не може да оказва каквото и да било творческо въздействие върху човешкото съзнание. В това отношение  Иисус  Христос е изключение. Поради богочовешкото достойнство на Неговия образ и поради вечно излъчващата се от Него  благодатна  мощ  Той  е  вечно  жив  и  незабравим  в  съзнанието  на човечеството. Браздата, на която Иисус Христос постави начало в живота и историята на човечеството, никога няма да бъде заличена от ураганите на вековете. Милиони хора и днес считат за най-голяма чест да се именуват християни, да носят в душата си свещения образ на Иисус Христос, да обръщат към Него молитвен взор за помощ, да поверяват в Неговите ръце кораба на живота си и върху Него да възлагат надеждата си за спасение и вечен живот. Вярата в Иисус Христос и днес е действена сила; тя вдъхновява и импулсира към добродетелност и  подвижничество,  към  творчество  и  мъченичество. Любовта към Христос Богочовека никога не е загасвала на земята. Тук винаги е имало и ще има хора, които заради Иисус Христос са готови на самоотричане и на саможертвеност.

– Чуй, сестро – рекъл веднъж един свободомислещ на милосърдна сестра, като наблюдавал с какво ангелско търпение и с каква нежна доброта се грижела за едного, който страдал от неизцерима болест, – чуй, мила сестро, да ми даваха по сто лева дневно възнаграждение пак не бих се съгласил да гледам такъв болник.

– И аз не бих се съгласила дори и за петстотин лева – отвърнала сестрата; след това тихичко прибавила: – но заради Христос всичко извършвам с радост [208].Заради Христос и днес се извършват чудеса на братолюбие, милосърдие и миротворство, защото Иисус Христос не е обикновен човек, а Богочовек, защото Той живя и умря като човек на земята, но възкръсна и вечно пребивава не само отдясно на Бог Отец на небесата, но и между нас като всемогъщ Бог. Поради богочовешкия характер на личността на Иисус Христос на Него се даде власт на небето и земята. Със силата на тази власт Той вечно пребъдва в душите на вярващите. ,,Аз съм с вас – каза Иисус Христос на верните Си – през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[173]. Anima humana naturaliter christiana. (Тertullian, Apologeticus adversus gentes pro Christianis. cap. XVII. J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1878. T. col. 433.)

[174]. Tihamer Toth, Die Lehre Christi. Ubertr. von P. Bruno Maurer. Freiburg im Breisgau 1935. S. 1-2.

[175]. J. J. Rousseau, Emil oder Uber die Erziehung. Viertes Buch. Ubers. von H. Denhardt. Verlag Philipp Reclam jun. Leipzig. Bd. S. 200 f.

[176]. Johann Gottfried Herder. Ideen zun Philosophie der Geschichte der Menschheit. 4 Theil. 17 Buch. (Werke. 12 Theit. Bertin. Gustav Hempel. S. 31-32).

[177]. Immanuel Kant. Die Religion innerhalb der Grenzen der bloBen Vernunft. (Gesammelte Schnften. Herausg. von der PreuBischen Akademie der Wissenschaften. Berlin 1914. Bd. VI. S. 61).

[178]. Johann Gottlieb Fichte, Die Anweisung zum seligen Leben. 6. Vorlesung. Deutsche Bibtiothek in Berlin 1912. S. 96.

[179]. Goethe, Wilhetm Meisters Wanderjahre. II Buch. II Capitel. (Samtliche Werke. Stuttgart und Tubingen 1855. Bd. 18. S. 194, 196—197).

[180]. Der Gott war zum Menschen geworden. Um den Menschen zum Gott zu erheben. (Goethe, Winkelmann. Bd. XXVII. S. 47. Цит. по Dr. Theodor Deimel. Zeugnisse deutscher Klassiker fur das Christentum. 3 Aufl. Freiburg im Breisgau 1914. S. 39).

[181]. Johann Peter Eckermann, Gesprache mit Goethe. 9. Aufl. Leipzig 1909. S. 614.

[182]. Goethe. Brief 1773. Bd. XXVI. S. 208. (Dr. Th. Deimel, пос.съч., с. 111).

[183]. Soren Kierkegaard. Einubung im Christentum. (Prof. Dr. Gustav Piannmuller. Jesus im Urteil der Jahrhunderte. 2. Aufl. Bertin 1939. S. 541—543).

[184]. Thomas Carlyle, Sartor Resartus. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller; пос. съч. с. 544).

[185]. Thomas Carlyle, Essays. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller; пос. съч. с. 545).

[186]. Ф. М. Достоевский, Письма (1). 1832-1869. Под. ред. А. С. Долинина, Москва-Ленинград 1928. с. 142.

[187]. Ф. М. Достоевский, Бесы. (Собрание сочинений. М., 1957. т. VІІ. с. 264).

[188]. К. Мочульский, Достоевский – жизнь и творчество, Париж 1957. т. VII.

[189]. Richard Wagner, Religion und Kunst. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller, пос. съч., 475-476).

[190]. Hans von Wolzogen, Erinnerungen an Richard Wagner. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller. пос. съч., 474—475).

[191].Leopold von Ranke, Weltgeschichte. Wien, Zurich, Hamburg, Budapest 1928. Br. V. S. 18. Wedermann. Ich weiB Bescheid. Ив. Марковски, Животът на Иисус Христосq С., 1951, с. 15.

[192]. Hilarin Felder, Jesus von Nazareth, Paderborn 1937. S. 52—53.

[193]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса. Перев. О. А. Крыловой. С б., с. 313.

[194]. Пак там, с. 294.

[195]. Фр. Паулсен, Система на етиката, С., 1912, т. 1, с. 65.

[196]. Пак там, 273-274.

[197]. Пак там, с. 246.

[198]. Friedrich Paulsen, Einleitung in die Phitosopie, Berlin 1929, S. 288.

Иван Панчовски

Свещена истина

„Смятат ни за измамници, но ние сме истинни” (2 Коринтяни 6:8)

В предишната глава накратко изложихме факти, събития и документи, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. При наличието на тях е много трудно, дори невъзможно да се отрече съществуването на Иисус Христос. Тук ние се изправяме пред две възможности: да приемем, че християнството се появило и продължава да съществува въз основа на измама, на изкусна фалшификация, или че то се изгражда върху свещена истина.

Ако приемем за вярна първата възможност и учим, че Иисус Христос не е съществувал, че Неговите апостоли са митологични личности, тогава как ще отречем приведените основания. Разбира се, когато човек се реши категорично да оспорва и да отрича нещо, той ще състави много аргументи за тази цел. Все пак изкуствено изграденото отрицание е очевидно и не може да бъде поддържано дълго.

Самото християнство – неговата поява, стълкновението му с pимската империя, победното му шествие по света през вековете, триумфът и могъщото му влияние върху развитието на човечеството – е най-силното доказателство за Иисус Христос като историческа личност. Християнството без Христос – това би било най-невероятното, най-невъзможното чудо в световната история. Будизъм без Буда, конфуцианство без Конфуций, мохамеданство без Мохамед, толстоизъм без Толстой повече биха били мислими, защото последователите на тези движения не са били преследвани и избивани. Но християнството без Христос – това изглежда невъзможно. Защо Христовите апостоли – тези скромни, смирени, тихи галилейски рибари, напуснали занятие, дом, семейство, спокойствие и тръгнали по света, за да проповядват за някаква измислена личност, за някакъв легендарен образ? Защо християнските мъченици понесли ужасни страдания и отивали на смърт, ако Иисус Христос не е съществувал, не е живял, не е страдал и не е възкръснал действително? На тези въпроси едва ли би могло да се отговори смислено и задоволително, ако Иисус Христос бъде обявен за мит.Колкото политическото и икономическото състояние на човечеството да е помогнало за появата на универсална религия на изкуплението, тя все пак не би могла да се появи и да задоволи умовете и сърцата на милиони хора без великата личност, която формира идейния ѝ образ и най-важното, да осъществи в себе си и чрез себе си насъщните потребности и съкровените надежди на епохата. Идеята за божествен Спасител, колкото и да била разпространена и колкото и да въодушевлявала народните маси през първия и втория векове на християнската  ера,  не  могла  да  създаде  такова  огромно  жизнеспособно движение, каквото е християнството. „Идеите никога не могат да изведат зад пределите на стария световен порядък; те могат да изведат само зад пределите на идеите на стария световен порядък. Идеите нищо не могат да осъществят. За осъществяването на идеите се изискват хора, които трябва да употребят практическа сила[147].” Месианската идея, колкото и да била насъщна потребност и да била жива в съзнанието на народите през първия век на  християнската  ера,  винаги  остава  само  идея;  тя  не  може  да  бъде отъждествена с действителния Месия и още по-малко може да постави началото на мощно месианско движение като християнството. Месианската идея придоби практическа сила и роди християнската религия, защото в света се появи нейното истинско въплъщение в историческото лице на Иисус от Назарет. „Всяко движение на народа – пише Ернст Бартел – колкото и могъщо да е то, придобива импулс от творческата енергия на велика личност[148].”Месианската идея получи сила да създаде християнството като нова и световна религия, която  намери  своето  реално  въплъщение  в  богочовешкото лице на Иисус Христос. Той по духовни сили далеч превъзхождал Своите съвременници и все пак бил същевременно и плът от тяхната плът, бил техен брат, разбирал ги напълно и можал да ги импулсира за нов живот. Новата и универсална религия и още повече новата ера в историята, която създаде християнството, не са възможни без историческата личност на Иисус Христос. Никаква чиста идея и още по-малко никакъв мит не притежават сила реално да изменят и да движат историческото  развитие  на  човечеството. Само  действителната  личност  на Иисус  Христос  със  Своето  мощно слово, с  дивните Си  дела,  със Своята мъченическа смърт, със славното Си възкресение и със Своя съвършен и величав нравствен образ е могла да раздвижи сърцата на широките народни маси и да положи начало на новата ера в историята на човечеството.

Християнството е било и продължава да бъде истинска сила. Неговата поява е промислително изпълнено дело. Християнството би било най-великата загадка, най-голямото чудо от гледище на историята и на логиката, ако неговият Основател действително не би съществувал и ако неговите първи разпространители – Христовите апостоли – биха били легендарни личности. В такъв случай би следвало да приемем, че християнството, чието реално съществуване и чиято действителна сила са безспорни, е възникнало просто от нищо. Въз основа на това става ясно, че отрицанието отрича себе си.За Иисус Христос като за действителна личност са написани повече книги, отколкото за  което  и  да  е  друго  историческо лице. Евангелисти, апостоли, апостолски мъже, апологети, църковни учители и отци с най-различно обществено и социално положение и с най-различно образование свидетелстват единодушно за Иисус Христос като за действителна личност, рисуват образа My като на жив човек. Всички те произхождат от първите векове, а някои от тях са слушали Самия Христос, общували са с Него, стояли са  под  Голготския  кръст. Във всички тези книги няма нито следа от митологичност и фантастичност. Всеки ред, всяка дума от тях са напоени с истинност, със сериозност и с историческа достоверност.Който ги чете безпристрастно, ще почувства непосредствено, че в тях пулсира сърцето на живия Иисус Христос, че се огласят стъпките My по иерусалимските улици, че прозвучават думите My по площади и планини, на брега на Генисаретското езеро и в синагогите, че е съден и разпнат на кръст.

Който прочете без никакво предубеждение евангелията, пък и всяка друга новозаветна книга, той веднага ще се убеди в сериозността на техните автори, във високия им морал и най-вече в безмерната им любов към истината и в готовността им жертвено да ѝ служат. Всички те били изпълнени със силна любов към Иисус Христос, но тяхната любов била разумна, а не сляпа. В това отношение те били напълно верни на божествения си Учител, Който изисквал от тях да се покланят на Бога, респективно на Него, „с дух, и с истина” (Иоан 4:24). Любовта на апостолите, а също така и на всички християни към Иисус Христос не се примирява с лъжа и неправда, а още по-малко намира услада в тях. Християнската любов „на неправда не се радва, а се радва на истина” (1 Коринтяни 13:6). Как може писателят на Послание до ефесяни да говори: „Като отхвърлихте лъжата, казвайки истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму” (Ефесяни 4:25), а същевременно той да лъже ближните си, своите братя, като им представя митичен образ за действителен Богочовек и Спасител? Как може авторът на Послание до филипяни да приканва своите братя да мислят само за това, що е истинно, що е честно (Филипяни 4:8), а сам той да мисли как древни митове да представя за историческа действителност, как човешки измислици да внушава за спасителни истини? Не бихме могли да си представим  такава  изгоряла  съвест,  каквато  би  следвало  да  припишем  на съставителя на Първо послание до Тимотей, ако се приеме, че той не говорил истината за  Иисус  Христос. Той представя себе си като поставен за проповедник и апостол, за учител на езичниците във вярата и истината, като при това изрично добавя: „Истина казвам в Христа, не лъжа” (1 Тимотей 2:7). Кой може дори да помисли, че този човек при това за изпълняване на апостолското и учителското си призвание претърпял преследвания и мъчения и накрая – мъченическа смърт в Рим, е лъжец и измамник?

Христовите апостоли са служители на ипостасната божествена и вечна истина Иисус Христос, защото Той нарече Себе Си „път”, „живот” и „истина!” (Иоан 14:6). Апостолското призвание на Христовите ученици се изразявало в „познаване истината на благочестието” (Тит 1:1), а не само в служба на Иисус Христос. Заради това високо призвание и служение те полагали старания да служат на Бога и Христос както „с чистота”, „с благост”, „с нелицемерна любов”, така и „със знание”, „със слово на истина” и „чрез оръжията на правдата” (2 Коринтяни 6:6-7). В Божието всеоръжие на Христовите апостоли влиза да препашат кръста си с истина и да се облечат в бронята на правдата (Ефесяни 6:14). При такова високо съзнание на апостолите за служба на Бога само чрез знание, истина и правда психологически е невъзможно те да са лъжци и измамници. Забележете, апостол Павел открито заявява, че още по негово време някои ги смятали за „измамници”. Той обаче напълно откровено и убедено пише: „Ние сме истинни” (2 Коринтяни 6:8).Голям бил копнежът за спасение на хората през тази епоха, когато римските военни и робовладелци превръщали земния живот на мнозинството в мъка. Като илюстрация на тежкото, дори убийствено положение на робите в римската империя ще приведем картинното описание на древния философ Луций Апулей (ІІ век) за състоянието само на работниците в мелниците. „Аз видях изнемощели хора – пише той в съчинението си „Метаморфози”, – чиято кожа бе изпъстрена със силни отоци; техните гърбове бяха изподрани… челата им бяха жигосани, главите им бяха полуобръснати; краката им бяха във вериги; лицата им имаха ужасен вид поради своята бледност; очите им бяха проядени от дима и горещата пара; ето защо всички бяха полуслепи[149].” Спасението,което християнството донесло на тези обезправени, експлоатирани и поробени човеци не било изградено на лъжа и измама. Пък и кому ли е потребно такова мнимо спасение, защото то вместо да облекчава, още повече обременява положението на човека! Християнското спасение се изгражда върху любовта към истината и вярата  в  истината –  „За  свое  спасение  –  пише  св.  апостол  Павел  – християните приемат „любовта на истината” (aγàphsths alhdeias) (2 Солуняни 2:10). Те са благодарни, защото са избрани за спасение „чрез вяра в истината” (2 Солуняни 2:13).

Тук е уместно да отбележим още някои разсъждения на Христовите апостоли за митовете. Св. апостол Петър изрично пише: „Ние ви явихме силата и  пришествието  на  Господ  нашего Иисус Христос,  не  като  следвахме хитроизмислени басни (muθois), а като станахме очевидци на Неговото величие” (2 Петр. 1:16). Този текст показва, че първите   разпространители на християнството знаели точно що е „мит” и го различавали от действителността. Заедно с това те специално споменават, че проповедта за Иисус Христос не е свързана с митологията; тя не се изгражда върху „хитроизмислени митове” и не съдържа в себе си нищо митологично; тя се основава на сетивно възприети и критично проверени събития от земния живот на Иисус Христос. Новозаветните писатели са описвали и проповядвали това, което чули, което видели с очите си, което наблюдавали и което ръцете им пипали (1 Иоан 1:1). Митологията била напълно чужда и противна на новозаветните писатели. Те изграждали всичко върху непосредствено наблюдаваната свещена действителност на земния живот на Иисус Христос. Св. апостол Павел поръча на своите сътрудници, а чрез тях и на всички християни „да не проповядват друго учение” освен Христовото, „нито да се занимават с басни и безкрайни родословия” (1 Тимотей 1:3-4). Значи християнството произлезе благодарение на действително съществуващия Иисус Христос и на Неговата реална дейност, които били възприети чрез човешките сетива.Като вземем под внимание високия морал на първите разпространители на християнството, тяхната безкористна и саможертвена любов, светия им живот и техния мъченически край, не можем да разберем как тези хора биха си служили с измама и най-важното защо им е била потребна измама, заради която били подлагани на най-жестоки гонения и претърпели мъченическа смърт. „Макар и пострадали и поругани по-преди във Филипи – пише св. апостол Павел – както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего та ви проповядваме Божието благовестие с голям труд. Защото нашето учение не произхожда нито от заблуждение, нито от нечисти подбуди, нито от лукавство” (1 Солуняни 2:2-3). Предвид много свидетели за историческия характер на Христовата личност, от една страна, и на високия им морал, от друга страна, ние трябва да приемем, че съществуването и важните събития от земния живот на Иисус Христос са засвидетелствани с най-голяма историческа достоверност. Едва ли може да се намери друга личност в историята на древния свят освен Иисус Христос, за която да са запазени толкова несъмнени исторически сведения и която да е обрисувана от толкова морално издигнати свидетели. Дори сведенията, които притежава историята на философията за Сократ, трябва да бъдат признати за по-малко достоверни в сравнение с тези, които новозаветните книги ни съобщават за Иисус Христос. Това се дължи на обстоятелството, че животът и дейността на Сократ  са  описани  от  писатели,  които  поради  желанието  си  да  придадат художественост на съчиненията си могли да идеализират и стилизират образа на своя герой. Не е така с авторите на новозаветните книги; те не са били професионални писатели и не са искали да придобият с писанията си писателска известност и слава. Някои от тях дори били „безкнижни и прости човеци” (Деяния апостолски 4:13). Само величието на непосредствено наблюдавания от тях живот на Иисус Христос ги заставило да изоставят рибарските си мрежи и занаятчийските си  инструменти  и  да  вземат  перото,  за  да го опишат непосредствено, без изкуственост и измислена художественост. „Ние – казвали Христовите апостоли – не можем да не говорим за това, що сме видели и чули” (Деяния апостолски 4:20). В евангелията няма нищо съчинено и измислено; те са образ на непосредствената  действителност, както тя се е  отразила  в  съзнанието  на нейните очевидци. Тук нищо не  е  променено; нищо не  е художествено пресъздадено и украсено. Ако евангелията биха били съчинени и в тях биха се съдържали измислени митове, в тях  не  би  било писано  нито  за  отричането  на  апостол  Петър,  нито  за съблазняването  на  останалите  Христови  ученици.  В  евангелията  всичко  е описано, както е било и както е станало. Евангелистите полагали големи старания да опишат точно всички събития, да предадат вярно всички проповеди и беседи на Иисус Христос. В новозаветните книги непрекъснато се чуват напомняния да се пази свято първоначалното учение – предадената света заповед (2 Петр. 2:21; 1 Тимотей 6:20), да се върви „по здравите думи на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Тимотей 6:3; Юда 1:17), да се държат преданията (2 Солуняни 2:15). Не само св. евангелист Лука, но всички новозаветни писатели се стараели и прекрасно са успели да напишат „за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе, като даде чрез Духа Светаго заповеди на апостолите, които бе избрал” (Деяния апостолски 1:1-2). Никой не можел нищо да измени или да прибави в описанията за земния живот на Иисус Христос и в Неговите божествени слова. Истината за Иисус Христос и за евангелското учение е свещена и неприкосновена; заради това тя се запазва неизменно и се изпълнява вярно. Вижте колко строг и безусловен е в това отношение апостол Павел! Той пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Галатяни 1:8-9).

Евангелията  не  са  строги  исторически  и  биографични  съчинения. Вниманието на евангелистите било ангажирано от величествената богочовешка личност на Иисус Христос, от божественото My благовестие и от Неговото изкупително дело. Въпреки това евангелията са проникнати от исторически дух. Щом човек отвори новозаветна книга и започне да я чете, той веднага долавя полъха на Палестина, където живял Иисус Христос и духа на времето, през което Той осъществявал божествената Си мисия. Самата Палестина основателно е наречена „пето Евангелие”. В нея всичко свидетелства за Иисус Христос и е нагледна илюстрация на земния My живот и на евангелските My проповеди. Тук можем да вървим по стъпките на Иисус Христос. Неговите следи се срещат навсякъде; те се забелязват в Назарет; те могат да бъдат открити и по крайбрежието на Тивериадско езеро. Който посети Капернаум и се спре сред развалините от откритата през 1905 година синагога, ще съзре Иисус Христос – божествения Проповедник. Сред  тишината  на  Гетсиманската градина сякаш  и  днес   се чуват величествените слова от Христовата Първосвещеническа молитва. По улиците на Иерусалим сякаш и сега отекват Христовите стъпки и всеки камък е ням паметник за някогашното време, когато по тях се допирали свещените нозе на Спасителя. Един пътешественик из Палестина пише: „Когато  ходих  пешком  по земята  на  Иисус… видях евангелските картини с най-голяма яснота и често  се  удивлявах  с  каква  точност  те  са  поставени  сред заобикалящата ги тукашна природа. Тогава разбрах завинаги, че евангелската история е могла  да  възникне  само  в  Иисусовата родина, а не в Рим и Александрия, както мислят някои[150].”Отричането на евангелията безспорно уврежда на вярата в Иисус Христос. И все пак то не е толкова страшно, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Никое отрицание не е чисто отрицание. То съдържа в себе си нещо положително и съобщава вест за отричания от него предмет. Още по-малко отричането на Иисус Христос може да бъде чисто отрицание и може да има само отрицателни последици. В него се съдържа признание, дори изповядване и служене на Иисус Христос. Персонифицираният дух на отрицанието косвено служи на Бога и удостоверява истината, защото отрицанието е отричане на нещо действително и лъжата е изопачаване на истина. Гьоте с гениалната си интуиция донякъде прозрял тази диалектическа истина. Неговият Мефистофел признава на Фауст: „Аз съм част от оная сила, що злото все желае, а добро създава[151].”

Дори ако вземем отрицанието самò по себе си, пак трябва да признаем, че то съдържа в себе си и собственото си отрицание, защото метафизично, чисто нищо (nihil negativum) изобщо не съществува. Съвременното отрицание на Иисус Христос по косвен  път  пробужда  и  поддържа  интереса към Него, възкресява образа My у някои съвременници и ги насочва към Евангелието като вечно жива и съвременна книга. Безразличието към Иисус Христос и забравата на  Евангелието  са  по-опасни за вярата,  отколкото  тяхното  ревностно и разпалено отричане. Най-страшен за вярата ще бъде антихристът, който ще се представя във всичко подобен на Иисус Христос, а ще бъде „лъжехрист” (Матей 24:24).

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  толкова  здраво засвидетелстван, че отрицателите ѝ, макар и да си служат с всички средства на модерната наука, не могат да я превърнат в научен мит. Заради това сред учените на нашето време има мнозина, които въз основа на най-критични изследвания удостоверяват, че Иисус Христос е историческа личност и че Неговият живот е факт в историята, а не измислица. Поради ограниченото място тук ще споменем само имената на някои учени, както и накратко ще скицираме техни тези по интересуващия ни проблем. При подбора ще предпочитаме изследователи, които са извършили специални исторически проучвания върху личността и живота на Иисус Христос и учени, които са или евреи по произход и израилтяни по  вероизповедание,  или  критици  и  отрицатели   на християнството, за да не се породи съмнение у читателя в обективността на техните научни постижения относно историческия характер на Христовата личност.Сред мислителите от миналия век ще се спрем само на бележития френски  писател  и  философ Волтер (1694-1778).  Неговото  становище  за историческия характер на Христовата личност е особено ценно, защото той подложил на критическа преценка почти всички древни документи по тази тема. Според неговите думи той изследвал „историята на Иисус” „със светлината на разума”. Като свидетелства за живота на Иисус Христос, Волтер привежда: първо, юдейското съчинение „Tholedot Jeschu”, второ, евангелията и трето, съчиненията на Иосиф Флавий. Волтер придава особено висока значимост на свидетелството на  Иосиф Флавий, защото той бил  съвременник на Иисус Христос и напълно обективно осветлил характера на Неговата личност и на Неговата дейност. „Тъй като след смъртта на Иисус било писано за и против Него – заключава напълно логично Волтер, – то ясно е, че Той е живял”. Въз основа на древните исторически документи за и против Иисус Христос се установява, че Той бил дърводелец от Назарет. Безспорно е, че Той притежавал много рядкото качество да привлича към Себе Си ученици. „Такава власт над духовете не се придобива без талант, без нрави, които са свободни от пороци. Трябва  да  предизвикаш  почит  у  онези,  на  които  искаш  да  бъдеш  водач; невъзможно е да създаваш вяра у себе си, ако се оценяваш ниско. Каквото и да е писано за Него, Той се е отличавал с дела, сила, кротост, умереност. Той притежавал добри нрави и дарба да се харесва.” По-нататък Волтер представя Иисус Христос като народен учител и проповедник на възвишен морал и извършител  на  дръзновени  дела. Чрез  тях  именно  Той  заслужил  да  бъде последван от учениците Си. В заключение Волтер пише, че колкото повече поведението  на  Иисус  Христос  се  разглежда  с  разума,  толкова  повече  се убеждаваме, че Той бил честен идеалист и добър човек[152].

В съчинението си „Wer war Jesus Christus” (Кой бе Иисус Христос), издадено през 1916 и 1922 година, професор Фридрих Лоф установява, че „Иисус от Назарет живял като човек сред човеците”. Според него образът на Иисус Христос обаче не може да бъде нарисуван в пълнота въз основа само на историческите документи и изследвания, защото той надхвърля тесните граници на човешката личност и се издига в областта на свръхчовешкото.

Историкът професор Николай М. Николский в труда си под надслов „Иисус и първите християнски общини” (1918 година) опровергава всички отрицателни твърдения за съществуването на Иисус Христос[153].

Еврейският учен – историк и литературен критик – д-р Иозеф Клаузнер, професор в еврейския университет в Иерусалим, написа и издаде през 1922 година капиталното си съчинение „Иисус от Назарет”. То веднага бе преведено на английски, френски и немски (трето издание – 1952 година) език. Това съчинение бе вече цитирано на много места тук. Според известния съвременен швейцарски учен Арнолд Хайм обективната истина за живота и учението на Иисус Христос можем да намерим преди всичко у такива изследователи на историята, които притежават обективен поглед върху изследвания от тях предмет чрез своето близко познаване на Палестина, на живота и езика на евреите. Според него такъв учен е преди всичко професор д-р Иозеф Клаузнер. В това свое изследване Иозеф Клаузнер си поставя задача  да  напише  книга,която  да  представи биографията на Основателя на християнството според най-новите изследвания, като се придържа само към обективната историческа истина[154]. Като подложил на критично изследване всички първоизвори за земния живот на Иисус Христос и като проучил цялата потвърждаваща и отричаща този проблем литература, той установил за напълно безспорно историческото съществуване на Иисус Христос и историческата достоверност на евангелските повествования за важните събития от земния My живот.

Историкът академик Сергей Александрович Жебелев издаде през 1923 година в Ленинград студия под надслов „Иисус от Назарет”. В това научно съчинение се доказва историческият характер на Иисус Христос и се описват градовете и населените места, където Той ходил и учил[155].Особено  внимание  в  това  отношение  представляват  трудовете  на френския  писател  и  учен   Анри  Барбюс (1873-1935) –  член   на комунистическата партия и редактор на органа на френската комунистическа партия „Юманите”. Той е автор на книгата „Jesus” (Иисус), издадена през 1927 година и преведена и на български език. В нея Анри Барбюс изповядва вярата си в Иисус Христос и възторжено Го възпява. Освен това Анри Барбюс написал и други съчинения с християнска тематика като „Les Judas de Jesus” (1927) и „Тълкувание живота на Иисус”, където научно се доказва историческото съществуване на Иисус Христос[156].

Професор Владимир Германович Богораз-Тан издаде през 1928 година книгата „Християнството в светлината на етнографията”. В него също се потвърждава историческата достоверност на събитията от земния живот на Иисус Христос[157].

Френският учен професор Maurice Goguel издаде през 1925 година съчинението „Jesus de Nazareth, mythe ou histoire” (Иисус от Назарет, мит или история), а през 1932 година „La vie de Jesus” (Животът на Иисус), немски превод от Robert Binswanger, Zurich, 1934. Този учен анализирал и проверил всички извори за земния живот на Иисус Христос чрез методите на хронологията, географията и психологията.  Въз  основа  на  това  той  установил,  че  Иисус  Христос  е историческа личност и се опитал да представи точна историческа скица на земния My живот.

Към школата от учените, които си поставят задача да демитологизират образа на Иисус Христос, принадлежи английският учен A. Weigall. Той пише, че „образованият  християнин  трябва  да  отстрани  от  евангелската  история всичко, което я прави малко вероятна”. Този учен, макар и да отбелязва, че „много   научни   изследователи   отхвърлят   историческото съществуване  на Христос”, все пак признава, че той е убеден в историческия характер на Христовата   личност.  „Ако   би   било отстранено от Евангелието всичко „свръхестествено”, то все пак – пише A. Weigall – остава историческата личност на човека, сина на дърводелеца, който ходи по Юдея с проповед, изцерявайки болни”. Нещо повече, A. Weigall признава, че „няма нищо по-божествено  отколкото  характера  на  Иисус,  че  Неговото  учение  може  да задоволи най-висшите изисквания на ума и най-възвишените търсения на нашия дух.” Според този учен Иисус Христос е „забележителна личност”.Той прибавя още:„Ако когато и да било в историята е съществувала оригинална личност, то тя била Иисус[158].”

Изключително  ценно  научно-критично  изследване  върху  живота  и учението на Иисус Христос съставил шведският учен Gosta Lindeskog под надслов „Проблемът за Иисус в съвременното еврейство” (Упсала, 1938). В него се разглеждат най-новите резултати на еврейските историци за личността, живота и учението на Иисус Христос. Според това  изследване  евреите  в продължение  на седемнадесет  века  считали  Иисус Христос  за  виновник  на  своето национално нещастие и по възможност избягвали дори да назовават името My. Обаче  еврейските  учени  от  нашия  век  чрез  своите  обективни проучвания виждат в пътуващия учител Иисус един от  най-великите мъже, които еврейският народ е родил. Въз основа на тези научни изследвания се установява по най-безспорен начин, че Иисус Христос бил историческа  личност  и необикновено издигнат  човек и пророк. Той умрял за Своя идеал, като несправедливо бил разпънат на кръст[159].

Измежду  германските  учени,  които  изследват  живота,  личността  и учението на Иисус Христос, може би най-много работил професор Martin Dibelius – основателят на формално-историческия метод в науката. На него дължим много изследвания по занимаващия ни проблем. След  „Formgeschichte des Evangeliums” (първо издание 1919, второ издание 1933) той издаде труда си „Die Botschaft von Jesus Christus, 1935 (Благовестието за Иисус Христос), а през 1947  година, „Jesus”. Той, като отбелязва, че евангелията не са биографични съчинения в  собствен  смисъл  на  думата, установява,   че същевременно те не са сборник от неясни легенди и по-късни измислици. Евангелията са изградени върху почерпани от непосредствени свидетели на Христовия живот и на Христовата дейност сведения. Въз основа на своите задълбочени исторически проучвания професор Мартин Дибелиус установява, че Иисус Христос живял и учил в Палестина в точно определено историческо време.

В  Германия  бележитият  учен  професор  Rudolf  Bultmann  с  много  свои съчинения върху новозаветните книги и най-вече с труда си „Jesus”. „Die Unsterblichen”, Bd. I., Tübingen 1951 (Иисус), извършва грандиозен опит да демитологизира (Entmythologisierung) Христовия образ, както той е запечатан в евангелските повествования. Всичко, което изглежда за обикновения човешки разум неприемливо в евангелския образ на Иисус Христос, обявява за мит. Професор Рудолф Бултман обаче не отрича историческото съществуване на Иисус Христос[160].

Да се спрем по-обстойно върху забележителното съчинение на видния обществен деец и историк Archibald Robertson, което излиза от печат в Лондон през 1953 година под надслов „The Origins of Christianity”. През 1956 година тази книга е преведена и издадена на руски език под общата редакция и с встъпителна статия от съветския учен професор д-р Сергей Иванович Ковальов. Според критичната оценка на споменатия учен книгата  на  Арчибалд Робъртсън  е  ярко  явление  в задграничната литература на нашия век. Авторът е подходил към проблема за произхода на християнството от марксистка позиция. Робъртсън е охарактеризиран като „голям учен с остър аналитичен ум и с дарба за широк исторически синтез. Той прекрасно познава изворите на ранното християнство и оперира блестящо с тях. Неговите наблюдения често поразяват със своята новост и смелост[161]”.

Познавайки прекрасно всички исторически извори за произхода на християнството и използвайки ги критично,Робъртсън доказва  историческото съществуване на Иисус Христос и на много други евангелски лица като Иоан Кръстител, апостол   Петър, апостол Павел и евангелистите. Според Арчибалд Робъртсън дейността на Иисус Христос протекла в Палестина. Той „живял в първия век, през годините, които почти съвпадат с традиционно приетите дати[162].”Бил заловен в Иерусалим и до 36-та година от нашата ера бил разпнат от Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея при император Тиберий[163].Без да отрича приноса на привържениците на теорията за мита в историята на християнството, Арчибалд Робъртсън твърди, че в основата на християнството се намира „някога исторически съществувалият човек, за когото на нас е известно малко,  но за реалното съществуване  на  когото ние можем да съдим  по свидетелствата  на Тацит и Талмуда и по анализа на  синоптическите документи[164]”.Като доказателство за историческия характер на Христовата личност Робъртсън привежда на първо място нехристиянските свидетелства. Той твърди категорично: „Факт е, че нито един от античните автори, чиито изказвания са ни известни, не се съмнява в историческото съществуване на Иисус[165].” Тук се привеждат споменатите и анализирани вече свидетелства на римския историк Светоний от биографията му на император Клавдий (глава 25), на Тацит от неговите „Летописи” (книга XV, глава 44), на Плиний Млади, на Иосиф Флавий и на Талмуда. На второ място Арчибалд Робъртсън анализира текстовете на синоптическите евангелия и намира в тях „древни слоеве”, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. Според Арчибалд Робъртсън в евангелията има „историческо ядро”; „в евангелския разказ съществуват исторически елементи[166]”. Според изследванията на Арчибалд Робъртсън също и на апостол Павел бил  известен  Иисус  Назарянин  като  историческо  лице,  макар  той  да не съобщавал повече за Него, отколкото синоптиците евангелисти[167]. За разлика от другите изследователи-отрицатели Арчибалд Робъртсън датира много точно новозаветните книги. Той счита за най-важни паметници на християнската литература посланията на апостол Павел – Първо послание до солуняни, Послание до филипяни, Първо послание до коринтяни и Деяния на светите апостоли. Произхода на тези християнски паметници той определя приблизително  около 50-та  година  след  Рождество  Христово.  След  тях  следват  синоптическите евангелия.  Самите  евангелия –  първо  Евангелието  от  Марк,  след  това Евангелието от Матей и накрая Евангелието от Лука – били написани през 80-те и 90-те години от първия век. Откровението на св. Иоан Богослов Арчибалд Робъртсън отнася между 93 и 95 година.

Професор Даниел-Ропс (действителното му име е Анри Пьотиьо), е един от най-видните и плодовити историци и писатели във Франция през нашия век. Той бил член на Френската академия на науките. Наред с другите исторически изследвания той написал съчинението „Jesus en son temps 515 edition. Paris 1957 (Иисус в Своето време). В последното издание този труд на Даниел-Ропс възлиза на 676 страници. Книгата „Иисус в Своето време” имала изключителен успех. Във Франция до 1957 година тя е преиздавана 515 пъти. Била е издадена на френски и в Канада и е преведена на четиринадесет езика: португалски, японски, полски, гръцки и други[168]. Въз основа на критично и задълбочено проучване на първоизворите за земния живот на Иисус Христос Даниел-Ропс установява, че Иисус Христос от гледище на светската история е Човек, „който живял в точно определено време при царуването на императорите Август и Тиберий; Неговото съществуване е неоспорим факт[169]”. „Периодът, когато е живял Иисус, е чисто исторически; писмените документи не Го поставят в легендарно време, на хоризонта на мъгляво минало; както правят преданията за Орфей, Озирис или Митра[170].” Римската история през първия век е забележителна със своята прецизност. За нейната история тогава разказват бележити писатели – съвременници на Иисус. Великите исторически лица, които са засвидетелствани  в  първоизворите  за  земния  живот  на  Иисус Христос,  са осветлени също и в много други документи на историята. Цялата историческа, политическа и социална обстановка, сред която евангелията описват земния живот  на  Иисус  Христос, е документирана  чрез  автентични свидетелства. Следователно Иисус Христос принадлежи към тази историческа епоха; Той е историческа личност[171].Германският учен професор Gunther Bornkamm написа съчинението „Jesus von Nazareth, 1956 – Kohlhammer, Urbandbucher № 19” (Иисус от Назарет). Според него Иисус Христос е историческо лице. Той бил учител и пророк и Неговото слово имало огромно въздействие върху народа. Към историческите дела на Иисус Христос принадлежи и основаването на Църквата.

Накрая ще се спрем  и   на  следното   научно   изследване   върху историческия живот на Иисус Христос. Отнася се за „Die Geschichte Jesu Christi” (Историята  на  Иисус  Христос)  от германския  учен  професор  Walter Grundmann (Берлин, 1957). Този труд (421 страници) е плод на многогодишни научни занимания и изследвания. В него са взети под внимание сравнително новите открития и изследвания. Както показва надсловът, това съчинение е „История на Иисус Христос”. Ако Иисус Христос не е бил историческа личност, то не би могло  да  се  пише  история  за  Него. След  въведение,  където  се  обсъждат методите за изследване живота и личността на Иисус Христос, се осветлява историческият образ на Христовия Предтеча – св. Иоан Кръстител. Втората глава има за свой предмет Иисус Христос като херолд на приближаващото се Царство Божие. Третата глава обсъжда проблема за отношението на Иисус Христос към Неговия небесен Отец. В четвъртата глава се излагат основните принципи от учението на Иисус Христос. Петата  глава  разглежда отношението на Иисус Христос към  различните юдейски партии – фарисеи, зилоти, есеи и хората от Кумранския съюз. По-нататък следват няколко  също  важни  проблеми.  Между  тях  ще  споменем следните:  повикването  на  Христовите  апостоли,  характеристика  на  техния живот и дейност, отношението им към народа, Иисус като Христос, тоест Месия, пътят на Иисус Христос към Голготския кръст, Неговите страдания и смърт, както и възкресението My. В последната – дванадесетата глава – се излагат и обсъждат критично разказите за детството на Иисус Христос. Отначало докрай се  проследяват  животът  и  дейността  на  Иисус  Христос  като  историческа личност.

В заключение установяваме, че Иисус Христос е историческа личност и че християнството се основава и изгражда върху безспорен исторически факт, върху свещената действителност на земния живот и на дейността на Христос, а не върху измама. Християнството, най-висшата религия, води началото си от религиозен гений, от историческата личност на Христос Богочовека. Християнството е невъзможно и неотделимо от историческия Христос. Няма християнство без Христос. Всичко в християнството започва от Христос, движи се около Него и се връща към Него. Освен това образът на историческия Христос е толкова съвършен, сияен, величав и хармоничен, че никой смъртен човек не би могъл да го измисли и да го създаде. Напълно вярно забелязва френският мислител Жан Жак Русо в педагогическия си роман „Емил”, че много по-неразбрано е как няколко души в съгласие помежду си биха могли да съчинят митичен Христос, отколкото действителното съществуване на Иисус Христос. Никога – продължава Жан Жак Русо – юдейски писатели не биха били в състояние да говорят с този тон и да представят този морал; при това Евангелието съдържа толкова велики, толкова очевидни, напълно неподражаеми белези на истината, че съставителят на такова  съчинение  би  заслужавал възхищение в много по-висока степен отколкото самия герой[172]. И наистина, най-простото и същевременно най-достоверното обяснение на чудния образ на Иисус Христос се намира в Неговата историческа и богочовешка личност.

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[147]. К. Маркс и Фр. Энгельс, Сочинения, М., 1953 т. ІІ, с. 132.

[148]. E. Barthel, Die Welt als Spannung und Rhythmus, S. 108. Вж. Н. Ирибаджаков. Ролята на народните маси в историята, С., 1956, с. 159.

[149]. Lucius Apulejus, Metamorphoseos. IX. 12. (Apullee. Traduction nouvelle. par M. V. Betolaud, Paris 1835, t. II. p. 190).

[150]. Konrad Furrer, Vortrage uber das Leben Jesu. 2 Aufl. 1905. I. 7.

[151]. Ein Teil von jener Kraft, die stets das Bose will und stets das Gute schafft. (Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Universal-Bibliothek. Verlag von Philipp Reclam jun. Leipzig, S. 42-43).

[152]. Voltaire, Gott und die Menschen, ein theologisches aber verinunftiges Werk. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller. Jesus im Urteil der Jahrhunderte. 2. Aufl. Beriln 1939 S. 312-315).

[153]. Ф. Е. Мелников, Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос. Списание „Православен мисионер”, година ІІI, С., 1934, кн. 3., 182-184.

[154]. Arnold Heim, Weltbild etnes Naturforschers, 4 Аufl., Bern 1948, S. 148.

[155]. Ф. Е. Мелников, пос. съч., с. 182-184.

[156]. Ф. Е. Мелников. Вж. също „Антирелигиозник”, № 7, 1927 г., 25-28. Ср. професор Иван Марковски, Животът на Иисус Христос, 3 изд., С., 1951 с. 10.

[157]. Пак там.

[158]. A. Weigall, Survivances paiennes dans le monde chretien. Paris 1934. Вж. проф. B. Зенковский,  Апологетика, Париж 1957, 119-120.

[159]. Gosta Lindeskog, Die Jesusfrage im neuzeitlichen Judentum. Uppsala 1938. Cp. Arnold Heim, поc. съч., с. 156.

[160]. Вж. проф. В. Зенковский, Апологетика, Париж 1957, с. 119., Gunther Harder, Jesus Bucher im 20. Jahrhundert. („Die Zeichen der Zeit”. Jahrgang 11. Heft 10. Berlin 1957 S. 383f).

[161]. Проф. д-p С. И. Ковалев, Встъпителна статия към съчинението на Арчибалд Робъртсън Происхождение христианства, М., 1956.

[162]. Арчибалд Робъртсън, пос. съч., с. 127.

[163]. Арчибалд Робъртсън, пос. съч., с. 106, 130 и 132.

[164]. Пак там, с. 133.

[165]. Пак там, с. 129.

[166]. Пак там, с. 111.

[167]. Пак там, с. 133.

[168]. Повече сведения за Даниел-Ропс вж. у Любозар Чолаков, Книжовното дело на Даниел-Ропс, списание „Духовна култура”, С., 1936, кн. 7, с. 31-32.

[169]. Daniel-Rops, Jesus en son temps, Paris 1957, p. 7.

[170]. Пак там. с. 9.

[171]. Пак там. с. 10.

[172]. J. J. Rousseau, Emil oder Uber die Erziehung. Viertes Buch. Ubers. von H. Denhart. Verlag von Rhilipp Reclam jun. Leipzig. Bd. II. S. 200 f.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Иван Панчовски

СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС И КРЪСТНАТА СМЪРТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От всички събития през земния живот на Иисус Христос с най-голяма историческа точност и подробност са засвидетелствани съдът и разпъването My на кръст. Това е разбираемо по няколко причини. Първо, на тези събития се обръщало голямо внимание  поради  изкупителното  им  значение  за хората.Второ, повечето от евангелистите били непосредствени  свидетели на тези трагични събития. В самия разказ за Христовото разпъване евангелист Иоан вмъква думите: „И който видя, засвидетелства, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истината, за да повярвате вие” (Иоан 19:35). А в своето Първо съборно послание същият апостол още по-изразително подчертава, че той пише за събития из земния живот на Иисус Христос, на които е бил непосредствен наблюдател и които лично преживял. Ето думите му: „Което е било отначало,  което  сме  чули,  което  сме  видели  с  очите  си, което  сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисус Христос” (1 Иоан 1:1, 3). В края на Евангелието  от  Иоан  също  се  отбелязва,  че  описаните  в  него  събития притежават  исторически  характер,  че  те  са  проверени  чрез  опита  и  са засвидетелствани с високо съзнание за служба на истината. Там четем дословно: „Този е ученикът, който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско” (Иоан 21:24). Следва, че евангелистите не са съчинявали митове, не са измисляли легенди – пък и за какво ли са им били потребни! Те са описвали само това, на което сами са били свидетели или което най-старателно са установили като историческа действителност.

Евангелският разказ за събитията от края на земния живот на Иисус Христос бил подложен на основно, всестранно и критично проучване и бил намерен  за  исторически  верен  и  точен  до  най-малките  детайли.  Главните действащи  лица  в  процеса  против  Иисус  Христос  са  засвидетелствани  от достоверни исторически документи, паметници и съчинения. Мястото, където била  произнесена  присъдата,  е  открито  при  археологични  разкопки  през четиридесетте години на нашия век. Отделни епизоди от съдебния процес и от изпълняването на смъртната присъда са удостоверени като действителни чрез исторически  извори  от  това  време  и  от  най-точни  съвременни  научни изследвания.  Последните  събития  от  земния  живот  на  Иисус  Христос  са описани с най-точно познаване както на географията и бита на Палестина през първи век, така и на юдейското и римското право. „Целият този разказ – пише еврейският   историк   професор   доктор   Иозеф   Клаузнер –   носи   печата   на психологическа истина и в неговата истинност няма никакво съмнение[122].”Процесът против Иисус Христос започнал с Неговото залавяне в Гетсиманската градина от местните юдейски власти. Иисус Христос бил там с учениците Си и очаквал съдбоносния миг на предателството. „И тоз час, докле Той още говореше, Юда, един от дванайсетте, дохожда и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и стареите” (Марк 14:43; Матей 26:47; Иоан 18:3).

За този начин на управление чрез „ножове” и „колове” на садукейско-боетосианските първосвещеници, начело с Ана, които управлявали в Юдея от времето на цар Ирод Велики и имали мнозинство в синедриона припомня запазена в Талмуда остро насмешлива народна песен:

„Горко ми от фамилията на Боетос: горко ми от нейните сопи! Горко ми от фамилията на Ана: горко ми от нейните доноси! Горко ми от фамилията на Катрос: горко ми от нейните пера! Горко ми от фамилията на Измаил бен Фаби: горко ми от нейните юмруци! Те бяха първосвещеници, техните синове бяха ковчежници, техните зетьове управители и техните слуги биеха народа с колове[123]”.

Залавянето на Иисус Христос в Гетсимания е представено в Евангелието с естественост и с подробности, които не пораждат съмнения в историческата му достоверност. Във връзка с този факт Иозеф Клаузнер пише: „Това описание е толкова жизнено правдиво, че то не може да бъде счетено за измислено[124]”.

Според евангелския разказ след залавянето Иисус Христос веднага бил отведен при първосвещеника Ана. „Тогава четата и хилядникът и слугите юдейски хванаха Иисус и Го вързаха, и отведоха Го първом при Ана; защото той беше тъст на Каиафа, който през нея година беше първосвещеник. А Каиафа беше оня, които бе дал на юдеите съвет, че е по-добре един човек да погине за народа” (Иоан 18:12-14).Няма никакви основания да се открива тук историческа недостоверност или анахронизъм. Наистина Ана бил първосвещеник от 6 до 15 година след Рождество Христово и по времето на залавянето и съденето на Иисус Христос първосвещеническата власт принадлежала на Каиафа. Все пак Иисус Христос бил отведен най-напред при   Ана   по   следните   съображения:   първо,   той,   както   и   всеки   друг първосвещеник, дори ако само един ден бил облечен с тази власт, не само запазвал правото си да носи тази титла, но също и заседавал в синедриона[125]; второ, Ана бил тъст на първосвещеника Каиафа и упражнявал голямо влияние върху изпълняваните от него първосвещенически функции; трето, Ана като бивш първосвещеник бил старши член на синедриона и следователно също имал власт и четвърто, вероятно до дома на Ана се намирал затворът, където трябвало да бъде задържан Иисус Христос до съденето My.

Все пак главното действащо лице в процеса против Иисус Христос бил първосвещеникът Каиафа. От историческите сведения на Иосиф Флавий знаем, че  Иосиф  бен  Каиафа  бил  провъзгласен  за  първосвещеник  от  римския прокуратор Валерий Грат, останал на този пост и през прокураторството на Пилат Понтийски и бил свален от власт чак от сирийския легат Вителий[126].Следователно Каиафа бил приблизително осемнадесет години първосвещеник — от 18-та до 36-та година след Рождество Христово.

Заловеният Иисус Христос бил предаден за съд на синедриона, който по това време бил върховната юдейска инстанция и обединявал в себе си местната духовна и светска власт. Синедрионът същевременно упражнявал и функции на върховен юдейски съд. Заседанията си провеждал недалече от храма, близо до моста, откъдето път водел за горната част на града.Юдейските властници очаквали Месия като могъщ цар и освободител на народа от римското иго. Поради това според тях Иисус от Назарет не бил Месия; Той бил само дързък проповедник и техен изобличител. Ако те бяха Го оставили свободен и жив, Той скоро щял да увлече след Себе Си целия народ. Само този факт бил достатъчен, за да преследват Иисус и да искат смъртно наказание за Него, като Го обвинили за богохулник, за нарушител на Моисеевия закон и за развратител на народа. Според тогавашното политическо положение на Юдея в границите на римската империя синедрионът не можел да издава, нито да изпълнява смъртна присъда. Това било в прерогативите на римския прокуратор, какъвто тогава бил Пилат Понтийски. Той управлявал Юдея от 26 до 36 година след Рождество Христово.

Образът   на   този   римски   прокуратор,   както   той   е   представен   в евангелията, напълно се покрива със сведенията, които съобщават неговите съвременни   светски   историци   и   писатели.   По-горе   беше   приведена характеристика на Пилат Понтийски от юдейския историк Иосиф Флавий[127]. Друг бележит съвременник на Пилат Понтийски, философът Филон Александрийски, го описва по следния начин: „Той беше жесток и неговото коравосърдечие не познаваше милост. По негово време в Юдея владееха подкупничество, насилие, грабеж, издевателства, унижения, осъждания без съдебно следствие и безгранична и непоносима свирепост[128]”.Много документи свидетелстват за голямата омраза на Пилат Понтийски към юдеите; той ги потискал и унижавал, искал да ги лиши от всички права и свободи, стараел се да им отнеме политическата и духовната автономия.

Щом юдейските властници довели Иисус Христос в преторията и искали смъртта му, Пилат Понтийски веднага видял в Неговото лице близък до себе си противник на омразния му юдаизъм. Това било достатъчно за Пилат, за да отхвърли искането на юдейските властници и да освободи ненавистния им Иисус. И наистина, действайки непосредствено под влияние само на този пръв мотив, Пилат Понтийски не желаел дори да изслуша обвиненията против Иисус и поискал да Го освободи.Под големия натиск на юдейските властници Пилат разпитал Иисус относно отправените към Него обвинения, че се провъзгласявал за юдейски цар. Въпреки всички неблагоприятни за Иисус обстоятелства Пилат Понтийски все още действал под влияние на своя мотив и Го обявил за невинен. „Аз – казал той на първосвещениците и на народа – не намирам никаква вина у Тогова Човека” (Лука 23:4; Иоан 18:38).

Това заставило садукейските властници да подсилят своята позиция: първо, като придадат по-голямо политическо значение на обвиненията и второ, като упражнят натиск чрез подкупена от тях тълпа. Този начин на действие напълно   отговарял   на   психологическия   момент;   тогавашните   юдейски властници са добре познати със своята неотстъпчивост в исканията си, като за тяхното постигане не пропускали да употребят и клевета. От друга страна, те много добре познавали Пилат и знаели как могат да му въздействат, за да го заставят да отстъпи от заетата от него позиция и да изпълни волята им. В това отношение те имали богат опит, за който особено ценни факти привежда Иосиф Флавий[129]. И ето, насъбралата се тълпа крещяла бясно отвън: Разпни Го! А юдейските властници с викове се заканвали на Пилат: „Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всеки, който прави себе си цар, е противник на кесаря” (Иоан 19:12).

Тези думи подействали на Пилат като опасна политическа заплаха. Те означавали, че юдейските първосвещеници могат да изпратят донос против него в  Рим  и  да  го  обвинят  в  покровителстване  на  предатели,  заговорници  и бунтовници против императора. Lex Juliana предвиждал за такова провинение само едно наказание — смърт[130]. А за предатели, заговорници и бунтовници против императорската власт смъртното наказание било разпъване на кръст[131].Пилат действително се стреснал от тази заплаха. Той много добре знаел, че юдеите  са  напълно  способни  на  това.  Дори  вече  те  му  създали  подобна неприятност.Филон Александрийски разказва, че Пилат Понтийски донесъл златния герб с името на император Тиберий от Кесария в Иерусалим и поръчал да бъде закачен в палата на Ирод посред града. Това било грубо нарушение на дадените на юдеите права и предизвикателство към тях. Пилат отклонил презрително молбата да бъде отстранен златният герб от свещения град. Юдеите обаче не се примирили. Те отправили делегация от най-знатни мъже в Рим и там искането им било удовлетворено. Император Тиберий лично заповядал да бъде отстранен златният герб от свещения град. „По този начин – завършва разказа си Филон Александрийски – се запазиха две неща: честта на императора и древният обичай на града[132]”.

След  нескритото  политическо  заплашване  на  Пилат  прокураторът променил решението си: „Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисус и седна на съдилището, на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата… И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат” (Иоан 9:13,16; Матей 27:26; Марк 15:15).

Споменатото   съдилище,  където   бил  съден  Иисус Христос,   така нареченият Литостротон, надживял разрушаването на Иерусалим през 70 година след Рождество Христово. След многогодишни археологически разкопки под ръководството на учения Л. Винсен Литостротонът днес е открит. По този път съвременната наука потвърди достоверността на още един евангелски разказ и историчността на описаните в него събития из земния живот на Иисус Христос. Литостротонът е построена в римски стил издигната площадка от 2500 квадратни метра[133].

На тази издигната площадка стоял Иисус Христос пред Пилат. Тук Той бил бичуван, както разказва евангелист Иоан (Иоан 19:1). Иосиф Флавий два пъти отбелязва, че разпъването било предшествано от бичуване[134]. При това ужасно наказание голото тяло било бито, докато не започнели да падат от него кървави парчета.Тогава  Иисус  Христос  бил  предаден  на  римските  войници,  за  да изпълнят смъртната присъда – разпъването на кръст. Цицерон нарича това първоначално персийско, а по-късно типично римско смъртно наказание „най-жестокото и най-ужасното[135]”.

Още в съдилището войниците поставили върху главата на Иисус венец от тръни (Матей 27:28; Марк 15:17). Повечето съвременни ботаници, които изследвали вида на тръните от които бил изплетен този венец, установила, че той се състоял от Ziziphus spina Christi, – сирийски Христов трън, за което свидетелства и името му. Този трън представлява храст или малко дръвче от три до пет метра високо, с жилави бели клонки, чиито дръжки на листата имат по два силно извити назад бодли. Според ботаника д-р Г. Пост този трън растял в околността на стария Иерусалим и най-вече на мястото, където се издигала Голгота[136].

Пътят  от  римската  претория  до  Голгота  бил  къс.  Евангелист  Иоан отбелязва: „Беше близо до града мястото, дето Иисус бе разпнат” (Иоан 19:20). Според съвременните научни изследвания Голгота се намира до главния път, който водил от северозапад в града. Един пътешественик от Бордо, който посетил Иерусалим през 333 година, споменава изрично „малкия хълм на Голгота (Monticulus Golgatha), където бил разпнат Господ[137]..”

Според евангелския разказ преди да бъде разпнат „даваха My да пие вино със смирна, ала Той не прие” (Марк 15:23; Матей 27:34; Псалом 68:22). Съобщенията  на  евангелията  за  този  акт  на  състрадание  е  документално засвидетелстван  в  много  други случаи.  Една „Бараита”  от  Талмуда  казва: „Който се извежда, за да бъде убит, дава му се чаша вино смесено с тамян, за да се  замъгли  съзнанието  му…  Знатни  жени  в  Иерусалим  имали  обичай  да подаряват тази напитка и сами да я поднасят[138].” Изследователят на библейски растения Р. Молденк пише: „Смесеното със смирна вино било предложено на Иисус преди разпъването му, за да бъдат облекчени болките Му, също както на пациенти преди много болезнени операции дават упойващи напитки[139].”Иисус Христос не пожелал да приеме това питие, за да понесе в пълно съзнание ужасните мъки на разпъването – Той до дъно изпил горчивата чаша на страданията за изкупването на безмерните човешки грехове.

Според тогавашното изчисление на времето в часове Иисус Христос бил разпнат в третия час (Марк 15:25). Според нашето изчисление това се равнява на 9 часа преди обяд. Голготската трагедия завършила в деветия час според тогавашното  изчисление,  което  се  равнява  на 3  часа  след  обяд  по  нашето изчисление на времето през деня. Следователно Иисус Христос висял на кръста 6 часа.

През последните години в град Кьолн били предприети редица медицински изследвания, за да се установи от какво е последвала смъртта на Иисус Христос. Специалистите заключили, че при разпъването на кръст кръвта много бързо се стича в долната половина на човешкото тяло. След 6-12 минути кръвното налягане спада с 50%, а честотата на пулса се удвоява. Сърцето получава   малко   кръв.   В   резултат   на   това   последва   припадък.   Поради недостатъчното снабдяване на мозъка и сърцето с кръв настъпва ортостатичен колапс. Следователно кръстната смърт е смърт от сърце (Coronar-Insufficienz[140]).

Има случаи, когато разпнати са умирали след два, а понякога дори след няколко дни[141]. Върху отвесното дърво на кръста често поставяли малка подпорка за краката. Ако разпнатият от време на време се опира на нея, кръвта му пак се изкачва в горната половина на тялото и започващият припадък прекъсва. Ако искали да завършат мъките на разпнатия, пречупвали му пищялите. Тъй като тогава не е възможно облекчаване чрез подпиране с краката, смъртта от сърце настъпва много бързо[142].

Когато решили да приберат телата на разпнатите поради приближаващия се празник Пасха (Иоан 19:31-37), както и поради предписания на юдейското обичайно право труповете на мъртвите да бъдат погребвани още същия ден, на Иисус Христос не били пробити пищялите, защото Той бил вече издъхнал[143].

Хиляда крачки е дълъг пътят от арката „Ессе Homo” на площада пред съдилището на Пилат до параклиса над Божия гроб през тясната пътека „Via Dolorosa[144]”.Гробът, където бил погребан Иисус Христос, бил открит още през IV век. На това място император Константин Велики издигнал през 326 година величествена надгробна  кула. В  параклиса на Божи  гроб  изтъркани  стъпала  водят  в дълбочината на една пещера в скала, където е изсечен единичен гроб, дълъг два метра. Това е гробът, за който четем в евангелията: „Иосиф (Ариматейски – б. а.), като взе тялото, обви го в чиста плащеница и го положи в новия гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде  си” (Матей 27:59;  Марк 15:46;  Лука 23:53; Иоан19:38). Иосиф Ариматейски – пише Иозеф Клаузнер – купил ленено платно, обвил с него мъртвото тяло на Иисус Христос и го погребал в един от каменните гробове, каквито и до днес са запазени в Палестина[145]”.

Ясно е, че най-важните събития от земния живот на Иисус Христос – залавянето, съдебният процес и кръстната Му смърт – са удостоверени с такава историческа точност и подробност, с каквато едва ли е описано което и да е друго събитие от историята на древния свят. Тук няма следа от митичност и легендарност.  Съвременната  наука  е  доказала  историческия  характер  на свързаните с трагичния земен край на Иисус Христос лица  и  психологическата,  юридическата  и  медицинската  достоверност  на всички събития от съдебния процес и кръстната смърт на Спасителя.

ХРИСТОВАТА ПЛАЩЕНИЦА

„Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27) .

Иисус Христос  не  желаел  да  остави  от  земния  Си   живот   по-забележителна следа от Евангелието Си. Той не издигал царски палати или великолепни храмове. Той не сякъл монети, за да издълбава върху тях образа Си. За Него било важно да издига живи олтари на Всевишния в човешките души и в тях да изобразява Своя пречист и свещен лик. Все пак човешкият образ на Иисус Христос на едно място оставил трайна следа, която позволява на учените да го видят с телесните си очи и да го пипат с пръстите на ръцете си.Голготската  трагедия  преминала  и в Иерусалим  настъпило  видимо затишие. Божественият Страдалец изпил до дъно най-горчивата чаша – тази на кръстните мъчения. Тогава Той извикал с висок глас: „Свърши се”, навел глава и предал духа Си. Видният член на синедриона и тайният ученик на Иисус Христос Иосиф Ариматейски отишъл при Пилат, за да измоли Иисусовото тяло. За това наистина била потребна молба, защото, според обичайното право в Персия, Картаген и Рим труповете на разпнатите се оставяли върху кръстовете, за да бъдат изкълвани от небесните птици. Пилат, като чул, че Иисус Христос умрял,  учудил  се.  Той  изпратил  своя стотник  служебно  да  установи действителността на Иисусовата смърт (Матей 27:50-61; Марк 15:37; 16:1; Лука 23:46-56; Иоан 19:30-42).

От евангелския  разказ   се   разбира,   че  Пресвета  Богородица, приближените жени на Иисус Христос и апостолите били толкова съкрушени от бързо развихрилата се буря, че не могли да приготвят за погребение Иисусовото тяло. Те стоели на Голготския хълм през време на разпъването, кръстните страдания и кръстната смърт на Иисус Христос и едва след полагане на тялото на Господа в гроба на Иосиф Ариматейски се върнали в Иерусалим.

Известно е, че Иисус Христос издъхнал около 3 часа след обяд наше време. Иосиф Ариматейски сигурно е чакал, за да се увери в действителността на настъпилата смърт. След това е минало известно време докато решил да отиде при Пилат, докато действително отишъл и докато Пилат проверил настъпването на Иисусовата смърт. Едва тогава Иосиф Ариматейски можал да купи плат и заедно  с  Никодим,  който  пък  донесъл  смирна  и  алое,  отишли  да  свалят Иисусовото  тяло  от  кръста.  Поради  напредналото  време  тялото  на  Иисус Христос не могло да бъде приготвено и погребано според юдейските обичаи. Тялото е трябвало да бъде поставено в гроба преди да е изгряла на небето първата звезда, която известявала настъпването на съботата. А съботния ден бил определен за пълна почивка.Поради тези важни обстоятелства били спазени външно изискванията на погребалните обичаи без да бъде тялото на Иисус измито; то било обвито в платно и стегнато с повивки.

Тук се забелязва снизходителна Божия проява; за да бъде оставен върху плащеницата  веществен  белег  за  историческия  характер  и  действителната кръстна смърт на Иисус Христос за скептиците като апостол Тома. Наистина, ако погребението на Иисусовото тяло било извършено при спазване на всички изисквания  на  юдейските  обичаи,  не  би  имало  никакъв  смисъл  жените мироносици веднага след изтичането на съботната почивка и на празника Пасха да бързат за гроба Господен с погребални принадлежности и благовонни масла. Известно е, че допирането до труп толкова късно след настъпването на смъртта не се позволявало, защото според тогавашната юдейска традиция причинявало оскверняване.

В ранното неделно утро жените мироносици и Христовите апостоли не намерили в гроба тялото на Господ; там само повивките стояли (Иоан 20:6). Какво е станало с тези предмети, които се допирали до пречистото тяло на Господ Иисус, които отпечатали върху себе си светия My образ, които попили в себе си част от пролятата My кръв? Евангелията не ни дават никакви сведения за това. Все пак не може да се допусне, че тези свещени реликви са били оставени. Обстоятелството, че евангелист Иоан ги споменава, показва, че на тези светини се обърнало особено внимание. И това е напълно разбираемо, защото те били осветени чрез допирането си до пречистото тяло и чрез попиването в себе си на изкупителната кръв на Христос Богочовека. Сигурно някоя любеща ръка грижливо ги е скътала, свето ги е пазила и така са се предавали от поколение на поколение като най-скъпи светини.

От църковната история знаем, че царица Елена събрала в Цариград всички реликви от страданията на Иисус Христос, които дотогава се пазили предимно в Иерусалим. Един византийски историк отбелязва, че императрица Пулхерия (399-454), която получила погребалните кърпи на Иисус Христос от царица Евдокия, ги предала за съхранение в новопостроената базилика „Св. Мария Влахернска”. За тези кърпи от гроба на Иисус Христос говори и св. Иоан Дамаскин в VIII век. През 1171 година светата плащеница (гробното платно на Христос Богочовека)  се  споменава  между  съкровищата  на  византийския  император Мануил Комнин.През 1204 година кръстоносците от четвъртия поход завладели Цариград. Във връзка с това събитие историкът Робърт Клар съобщава, че при подялбата на плячката светата плащеница се паднала на французина Ото Рох – водач на армията на маркиза от Монферат. Тя представлявала ленен плат, по който се виждали следи  от  кръв  и  пот.  При  по-внимателно  разглеждане  се  разпознавали очертанията на човешкото тяло с дължина 1,80 метра. Ото Pox изпратил светата плащеница на баща си, който през 1206 година я поверил на епископ Амедео Безансон.

Катедралата в Безансон, където се съхранявала светата плащеница, изгоряла до основи през 1349 година. Светата плащеница била спасена от пламъците на пожара. Оттогава дългият път и странстванията на светата плащеница могат да бъдат проследени точно.

От Безансон тя била пренесена в Хиреи в Шаман и била пазена от рода на Шарни. През 1432 година Маргарита Шарни подарила плащеницата на съпругата на Лудвиг I – от Савойската династия. Тогава плащеницата била дадена за съхранение  в  една  капела  в  Шамбери.  През  време  на  калвинистките  и хугенотските  смутове (нощта  на 3  срещу 4  декември 1532  година)  пламъци обхванали църквицата, където се съхранявала скъпоценната реликва. С риск за живота си икономът на херцога и един ковач влезли в църквата, счупили ключа на сребърния шкаф със светата плащаница и я изнесли. Съставителят на френския географски атлас от 1560 година видял със собствените си очи плащеницата и записал, че при Шамбери „пазят светата плащеница, върху която може да се види образувано от кървави петна човешко изображение”.

През следващите военни времена светата плащеница била пренасяна из различни области във Франция. Дори била пренесена в Белгия, където през 1515 година художникът  Албрехт  Дюрер  я  копирал.  След  това  била  върната  пак  във Франция – в Ница.

Когато през 1573 година избухнала чума в Милано, Карл Воромей, тогава епископ  на  този  град,  според  даден  обет  отишъл  да  се  поклони  на  светата плащеница, която за тази цел била донесена от Южна Франция в Торино. През 1694 година прочутият архитект Гуарини построил за нея малка великолепна църква, където тя била запазена. Тук тя се пази и до днес, откъдето е получила и названието си „Плащеницата от Торино”.

Тези исторически сведения за миналото на плащеницата от Торино са много ценни. Все пак само въз основа на тях не може да се докаже нейната абсолютна автентичност като Христова плащеница. Развиващата се наука обаче предлага на изследователите нови по-сигурни средства за установяване на нейната древност и на нейния произход.

През 1898 година била направена първата фотография на плащеницата от Торино – фотографирал я адвокатът Секондо Пия. Резултатът бил във висша степен изненадващ. Той създал истинска сензация. За втори път плащеницата от Торино  била  фотографирана  през 1931  година  от  Джузепе  Енрие.  Оттогава специалисти от най-различни сектори на науката подлагат на старателно и всестранно изследване плащеницата от Торино.

Тя е непрозрачен, изтъкан гъсто на ръка от груба чиста ленена прежда плат. Специалистите оценяват това платно за древен по произход.С просто око върху плащеницата от Торино се виждат ясно очертанията на висок мъжки труп, отпечатани от двете страни – откъм гърдите и откъм гърба. Очевидно е, че тези отпечатъци са се получили, когато тялото било положено върху едната половина на плата, след това било покрито с втората му половина, а накрая било завързано (стегнато) с повивните погребални пояси. Тялото   било   обвито   голо   в   плащеницата,   както   правели   евреите   при погребването на своите покойници по времето на земния живот на Иисус Христос. Отпечатъците показват външния вид на мъж, който бил умъртвен чрез разпъване на кръст в разцвета на силите си. Той бил висок и носи белезите на страданията, за които знаем от евангелския разказ. Петната от кръв придобили през вековете ръждив цвят. В очертанията по платното се забелязват ясно местата на кръвотечението по време на страданията: по челото, задната част на главата, на лявата горна част на ръката, около двата лакътя поради полегатото им положение на кръста, по стъпалата от гвоздеите и на гърдите. Забелязват се също следи от бичуване с двойни удари от известните римски бичове (flagrum romanum) и от други удари с бодлива оловна пръчка и с камшик.

Чрез точни химически изследвания е установено, че върху плащеницата от Торино не е рисувано с бои.

Фотографирането на плащеницата от Торино възбуди силен интерес сред много хора по света. Особено ценен е трудът на Джузепе Енрие под надслов „La Sante   Sindone   rivelata   dalla   fotografia” (Светата   Плащеница,   разбулена   чрез фотографията),   издаден   през 1933   година.   Най-добрите   познавачи   на фотографското изкуство твърдят, че негативният образ е напълно естествен и анатомично правилен. Чертите на лицето отдясно и отляво са различни както у всеки човек. На тази несиметричност хората на изкуството от средновековието не обръщали внимание. Опити с художници показали, че никой от тях не бил в състояние дори според модел да очертае и да нарисува вярно човешко лице в негатив.

Този факт потвърждава, че плащеницата от Торино не е фалшификат. Върху нея има действителни отпечатъци от човешко лице. Дори скептично настроени към плащеницата от Торино специалисти днес се съгласяват, че негатив не може да бъде нарисуван. Чрез увеличение снимката на плащеницата от Торино и чрез извършени анализи се установява, че върху нея не се намира боя и следи от четка.

След това откритие от плащеницата от Торино се заинтересували също и естественици. Именити  учени  с  различни  специалности  започнали  да я изследват. Десетилетия били извършвани опити и анализи, които довели до напълно определени резултати.

Опит да се отпечата тяло върху платно пръв извършил професор Виньон от Париж. По-добри  постижения  в  тази  насока  постигнали   италианските специалисти по съдебна медицина професор Индика от Милано и професор Романезе от Торино. В своите опити те се основавали върху евангелския разказ, който им сочил правилния път: „Дойде също и Никодим (който беше ходил изпреди Иисуса нощем) и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си юдеите погребват” (Иоан 19:39-40). Много опити показали, че мъртвото човешко тяло трябва да бъде напудрено и платното намокрено с ароматно масло. Тогава то оставя трайни отпечатъци.

Върху плащеницата от Торино има ясни отпечатъци от подутини по лицето; последните се образуват обикновено от удари. За такива именно се говори  в  Евангелието:  Тогава  Го „биеха  по  лицето,  а  други  My  удряха плесници” (Матей 26:27). На отпечатъка от плащеницата лесно се разпознават петна  от  кръв  по  челото  и  по  врата.  Светият  евангелист  съобщава: „И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха My го на главата” (Иоан 19:2; Матей 27:29; Марк 15:17). Също и на други места по тялото се забелязват малки подутини. В Евангелието също четем: „Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува” (Иоан 19:1; Матей 27:26; Марк 15:15). Инженер Герард Гордоние чрез фотографиране с инфрачервени и ултравиолетови лъчи посочил чрез плащеницата точните наранявания върху тялото. Общо върху Иисусовото тяло се наброяват повече от петстотин наранявания, от които осемдесет са причинени от римския бич flagrum romanum.Освен това по отпечатъка от плащеницата се разпознават следи от кръв по цялото тяло. Те са произлезли от раните от гвоздеите на ръцете и нозете и от страничната рана в гръдния кош отдясно. Очевидецът на Христовото разпятие апостол Иоан пище: „Един от войниците прободе с копие ребрата My” (Иоан 19:34).

За изследването на тези рани големи старания положил парижкият лекар хирург д-р Пиер Барбе. Резултатите от неговите изследвания са обнародвани през 1933 година в книгата му „Окончателно медицинско разглеждане на петте рани на  Христос  чрез  анатомичен  анализ  и  чрез  непосредствен  преглед”.  Тези резултати  са  удивителни.  Раните  не  отговарят  на  обичайните – както обикновено  се  изобразяват  от  художниците  на  Христовото  разпятие.  С изключение на Ван Дайк, който видял плащеницата от Торино, не е имало друг художник или скулптор, който да е представил Иисус Христос по друг начин освен разпнат с прободени ръце в средата на дланта. Изследванията на д-р Пиер Барбе  върху  плащеницата  позволяват  да  бъдат  установени  точно  местата, където ръцете са били приковани на кръста; гвоздеите били забити преди китките, а не през дланите. Ясно е, че от медицинско гледище художествените изобразявания на Христовото разпятие не са правилни. Също и тук един опит осветли неизследван проблем на плащеницата от Торино. Д-р Пиер Барбе приковал мъртвец на кръст. Раните от гвоздеите в дланите се разкъсали при тежест от четиридесет килограма. През ставата на ръката обаче преминава здраво напречно широко сухожилие, което издържа тежестта на човешкото тяло.Свирепите римски палачи притежавали добри  анатомични познания в това отношение. Практикувайки често своята античовешка професия, те знаели от опит при разпъването на кръст да приковават ръцете върху дървото точно на това място, където ръката издържа тежестта на човешкото тяло, без да се разкъса.

Чрез изследванията  си  д-р Пиер Барбе установил положението на Христовото  тяло  на  Голготския  кръст.  То  било  приковано  на  кръста  в хоризонтално положение, а след това кръстът бил изправен и забит. Поради тежестта на увисналото тяло ръцете останали по-високо от него.

Най-интересни са резултатите от изследвания върху отпечатъка от раната в ребрата, която според евангелския разказ била нанесена на Иисус Христос след кръстната My смърт. Тези резултати удостоверяват по безспорен начин два факта: първо, описанието на Иисусовото разпятие в Евангелието от Иоан е съставено от очевидец и второ, Иисус Христос действително издъхнал на кръста, а не бил свален от него в състояние на привидна смърт. Евангелист Иоан, за когото положително се знае, че е присъствал при разпъването и кръстните страдания на Иисус Христос и бил свидетел на кръстната My смърт, съобщава една подробност, която досега затрудняваше екзегетите; затруднението е изяснено по експериментален път. Евангелист Иоан разказва, че поради настъпващия празник Пасха телата на разпнатите трябвало още същия ден да бъдат свалени от кръстовете. За тази цел юдейските властници помолили  Пилат  да  счупят  пищялите  на  разпнатите,  след  което  бързо настъпвала смъртта, и веднага да свалят телата им от кръстовете. Пилат се съгласил. Тогава войници счупили пищялите на двамата разбойници, разпнати от двете страни на Иисус Христос. Когато дошло до Него, те установили, че Той бил вече умрял и не My счупили пищялите. Все пак да се уверят напълно, един от войниците Го пробол с копието си в ребрата. Тук евангелистът прибавя: „И веднага изтече кръв и вода” (Иоан 19:34).

Чрез своите изследвания д-р Пиер Барбе доказва научно – чрез опити при аутопсия, че при хора, които умират в тежки страдания, в сърдечната им ципа-мембрана (перикардия) се събира вода – кръвен серум, която изтича заедно с кръвта при направен разрез, подобен на този у Спасителя. Следователно тази подробност от евангелския разказ е можела да бъде описана само от очевидец на действителната смърт на Иисус Христос. И да забележим, тъкмо след тази подробност в описанието на Иисусовото разпятие евангелистът пише: „И който видя, засвидетелства, и свидетелството му е истинско” (Иоан 19:35). След тези доказателства  относно   автентичността   на  евангелския разказ и действителността на Христовата смърт не съществуват съмнения. Описаното от евангелист Иоан изтичане на кръв и вода от прободените ребра на Иисус Христос днес опитно е доказано като сигурен белег за настъпилата телесна смърт.Някои медици твърдят, че в следите от рани могат да бъдат различавани два вида кръв, а именно кръв, която е пролята приживе – в плащеницата от Торино тези следи са от главата, ръцете и нозете. Втория вид кръв, пролята от мъртво тяло, те установяват по плащеницата от страничната рана в гръдния кош и от нозете.

Научните   изследвания   върху   плащеницата   продължават   и   не   са изключени изненади. Все пак въз основа на техните досегашни резултати най-правдоподобно изглежда заключението на известния учен Р. Хинек – доктор по медицина. Той в книгата си „Мъченическата смърт на Христос в светлината на модерната медицинска наука” пише: „Аз мисля, че за лекаря автентичността на светата плащеница е доказана като бял ден чрез петте Христови рани. Напълно е изключено някой измамник да разполага с толкова много правдиви медицински подробности, които единствено само природата и истинската действителност познават и от които доскоро целият научен свят не е имал никакво понятие. Никой не е могъл да фалшифицира от медицинско гледище този единствен по рода си документ за страданията на Господа Иисуса Христа… Светата плащеница от Торино е книга, написана с пречистата кръв на Спасителя[146]”.

Ако това заключение ще се потвърждава по безспорен начин от най-точни експериментални изследвания върху плащеницата, ние ще можем да я разглеждаме като акт на Божието снизхождение към мнозина чистосърдечни скептици, подобни на Христовия апостол Тома. В нея ще може да се долови гласът на възкръсналия Иисус Христос: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Нека обаче помним, че тук също се съдържа и божествен укор: „Ти повярва, защото Me видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).

Интересът на вярващи и невярващи към древната християнска светиня – Христовата плащеница, нараства пропорционално на извършваните върху нея научни изследвания. Едва ли друг предмет е бил толкова продължително и многостранно изучаван. През последните тридесет години бяха открити и доизяснени свързани с историята на плащеницата много факти, а също така бяха потвърдени някои от известните до 1959 година.

Известно е, нов хоризонт в историята на плащеницата разкри първото ѝ фотографиране през 1898 година. Фотографирането на плащеницата (която в истинския си вид е негатив на образа и тялото на завития в нея юдеин) възстанови същинското лице на мъченика и подтикна към нови сериозни научни изследвания.

Оттогава до днес съвместно работят и с общи усилия търсят истината медици, химици, богослови, етнографи, историци, физици, антрополози, специалисти  по фотография  и електроника, криминолози, астрономи и други. Заедно те се стараят посредством научни изследвания да отговарят  на  следните  по-важни  въпроси,  които  занимават  ума  на  всеки просветен човек:

– по какъв път са се образували отпечатъците върху плащеницата? — може ли да се нарисува човешко тяло в негатив?

– защо състоянието на плащеницата не се променя?

– била ли е откопирвана?

– Христовият ли е отпечатаният върху нея образ?

– как се е извършило Христовото възкресение?

– по какъв начин Христовото тяло се е освободило от плащеницата, без да повреди отпечатъците?

– какво не може да се обясни в плащеницата?

Съвременната наука почти може да дешифрира запечатаните върху плащеницата тайни от I век след Рождество Христово. Специалисти  установяват  приблизително  точно  движението  на плащеницата до XIV век и с помощта на църковно-исторически паметници допълват сведенията за  местонахождението  ѝ  през  вековете.  Други  учени  внимателно  анализират  следите  от бичуването,  трънения  венец,  кръстния  път  до  Голгота,  разпъването,  кръстната  смърт, изтичането на вода и кръв от прободените гърди на Иисус Христос, свалянето от кръста и погребението My.В съществуващата литература върху плащеницата се открояват приблизително три по-главни константни направления: агностично, направление от изследователи с положително становище и група изследователи, на които досегашните резултати още не позволяват да се присъединят към едно от другите две направления.

В редуцирана форма ще скицираме следните по-важни научни тенденции:

-Някои специалисти допускат, че образът на плащеницата е нарисуван от изкусен художник около XIV век (важно е свидетелството на църковни отци от IV век, които препоръчват на вярващите да почитат плащеницата както гроба Христов) или завитото тяло в нея не е било това на разпнатия Иисус Христос.

-Други поддържат, че не е възможно да се нарисува негатив (какъвто е плащеницата) преди да е била известна фотографската техника: това означава, че плащеницата не е нарисуван върху  лен  образ  на  човек.  Същевременно  патоанатоми  категорично  заявяват,  че  върху плащеницата се е отпечатало тяло на действително разпънат мъж от семитски тип, а не образ на статуя. Също върху плащеницата се намират неоспорими специфични белези на смъртно изстиване, настъпило при разпъване на човека.

-Трета група специалисти продължават да изследват как мъртвото изстинало тяло на Иисус Христос излъчвало радиация, вследствие на която върху ленения саван се отпечатва образът My; какво точно представлява така нареченото термоядрено избухване (както специалистите го наричат) в момента на възкресението на Спасителя.

Макар процесът на изобразяване лика и тялото на Иисус Христос върху плащеницата да е естествен и закономерен и да се поддава на научно изследване, трябва да съзнаваме, че той е и свръхестествен процес, защото плащеницата е едно от Христовите чудеса. В този контекст автентичността на плащеницата се възприема чрез вяра и посредством резултатите от научните изследвания. Двата пътя взаимно се допълват, а не се изключват. От богословско гледище е основателно да мислим, че специалистите не могат да анализират плащеницата толкова прецизно и правдоподобно, колкото биха изследвали погребален предмет на обикновен покойник. Плащеницата е свързана с чудесния акт – възкресението на Иисус Христос, което не може да се обясни по научен път, а не е просто повивка на мъртъв човек. Вярващите чрез сърцето си възприемат възкресението на Иисус Христос за напълно вярно историческо събитие, без да се стараят чрез разума си напълно да го анализират и обясняват. Известно е, че високите човешки интелектуални възможности са ограничени; нашият ум не може да се издигне до висшето познание, което е присъщо само на Бога. На този свят съществуват явления и събития, които не са ни дадени да знаем. Естествено това обстоятелство не ни обезкуражава, а само ни напомня, че периметрите на вярата и разума са различни, без резултатите на вярата и разума да са противоположни. Дали всичко, което човек чувства със сърцето си и вижда с духовните си очи, може да изрази чрез разума си и дали това, което не може да обхване чрез разума си е недействително и не съществува?

Забележително е, че през последните години отрицателите на плащеницата по-често обосновават своите тези, отколкото нейните поддръжници.

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[122]. Joseph Klausner, Jesus von Nazareth, Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Ubers. von Walter Fischel, Berdin 1930, S. 457.

[123]. Der Babylonische Talmud. Pesachim. Fol. 57a. Herausg. und ubers. von Lazarus Goldschmidt. Berlin 1925. Bd. II, S. 524-525.

[124]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 468.

[125]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. IV, cap. VIII. §2; пос. изд., т. I, c. 132 и cл.

[126]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. ІІ. § 2 et 4; пос. изд., т. I, c. 696 и 702.

[127]. Вж. с. 22 и сл.

[128]. Рhilо, De legatione ad Cajum. § 38. Ed. Mangey II. 590. Цит. по Prof. Dr. Emil Schurer, Geschishte des judischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 5 Аufl. Leipzig 1920. Bd. I. S. 488-489. Prof. Dr. Joseph Klausner, пос. съч., с. 216.

[129]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae. lib. XVIII. cap. III—IV; пос. изд. т. I. 698-707.

[130]. R. W. Hunband, The Prosecution of Jesus, Princeton 1916, p. 231-232.

[131]. Suetonius, Vespasianus IV; Claudius XXV. Вж. Joseph Klausner, пос. съч., с. 486.

[132]. Рhilо, De legatione ad Cajum. § 38. Ed.Mandey II. 589 sq. Цит. по Emil Schurer, пос. съч., т. I, 491-492.

[133].Werner Keller, пос. съч., с. 357.

[134]. Josephus Flavius, De bello Judaico. lib. cap. XIV. §9; lib. V. cap. ZXI. § 1; пос. изд. т. II. с. 113 и 261.

[135]. Cicero, In Verrem, V. 64.

[136]. Werner Keller, пос. съч. с. 8.

[137]. Пак там.

[138]. Der Babylonische Talmud, Synedrin,  Fol. 43 а; пос. изд. т. VII. 179-180.

[139]. Werner Keller, пос. съч., 358-359.

[140]. Warner Keller, пос. съч., с. 359.

[141]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 490.

[142]. Werner Keller, пос. съч., с. 359.

[143]. Josephus Flavius, De bello Judaico. lib. IV. cap. V. § 2; пос. изд. т. II. с. 204. Der Babylonische Talmud. Baba Qamma Fol. 82 b; пос. изд., т. VI. с. 297.

[144]. Werner Keller, пос. съч., с. 360.

[145]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 493.

[146]. Сведенията за научните изследвания (до 1959 година) върху плащеницата от Торино са взети от следните специални съчинения: Guiseppe Enrie, La Suaire de Turin revele par la photographie, Paris 1926; Gerard Соrdonnier, Le Christ dans sa passion revele par la Sainte Suaire de Turin, Paris 1935; Dr. med R. W. Hynek, Der Martertod Christi im Lichte der modernen medizinischen Wissenschaft. Endtdeckung des wahren Portrats Christi. Ubers. von Prof. Ant. Rulhanek. 2. Aufl. Praga 1936. (Съкратен превод от архимандрит Прохор в списание „Духовна култура”, година XXXV, книжка 4, С., 1955); Раul Vignon, Le Saint Suaire de Turin devant la Science. 2. edition. Paris 1939; Dr. Pierre Barbet, La passion corporelle de Jesus. Paris 1940; Dr. Pierre Barbet, Les cing plaies du Christ. Nouvelle edition. Paris 1948; Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit, Düsseldorf 1956. S. 326-365; Daniel – Rops. Jesus en son temps. 515 edition. Paris 1957, p. 621-630.

(Бел. ред.).

По-важни съчинения, посветени на светата плащеница след 1959 година: Раul Vigon. Le linceul du Christ, Paris 1938; Le Saint Suaire de Turin, Paris, 1938; Rene Colson, Le Portrait du Christ, Paris 1930; Arthur Loth. Le Portrait de Notre-Seigneur Jesus-Christ, d’apres le Saint Suaire de Turin, 1900; G. Еnrie. Le Saint Suaire revele par la Photographie, 1936; Раul Сlaudel. La Photographie du Christ; Pierre Barbet. La Passion de Notre-Seigneur Jesus-Christ selon le Chrurgien, 1960; Andre Perret. Essai historique sur le Saint Suaire, dans: «Memoires de l’Academie de Savoie, tome IV, 1960; G. de Largeril. La Face du Scigneur, Paris 1965; John Walsch. «The Shroud», Random House, New-York, 1963; Pietro Rinalda. It is the Lord, New-York, 1972;Раul de Gail. Le Visage de Jesus-Christ et son Linceul. Turin 1972; Luigi Fossati. Le Saint Suaire. Turin 1961; Piero Borga. La Santa Sindone, Documentazione Fotografica. Turin 1968.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Иван Панчовски

СЛЕДИТЕ НА СВЕТÒТО СЕМЕЙСТВО В ЕГИПЕТ

„От Египет извиках Сина Си” (Осия 11:1)

Според евангелския разказ когато юдейският цар Ирод Велики узнал от източните мъдреци за раждането на Месия, Който бил наречен от тях Цар Юдейски от първосвещениците и книжниците въз основа на пророчеството на Михей – Вожд на Израил, той се изплашил много за трона си. По това време старият цар Ирод Велики поради разпуснат и порочен живот и поради незаслужени сполуки бил  изпълнен  със  завист  и  злоба.  Дните  и  нощите  на  безчестния  цар  били изпълнени  с  раздразнителни  избухвания  и  нервни  припадъци,  с  неоправдани подозрения и животински страх. Известието на източните мъдреци за изгрялата звезда на новородения юдейски Цар в лицето на Иисус Христос проболо като с остър нож сърцето му и хвърлило в тревога нечистата му съвест. Той се озлобил вместо да се опомни. В ума му отново се появила преследващата го при живота му мисъл,  че  той  като  идумеянин  бил  похитител  на  юдейската  царска  власт  и узурпатор на Давидовия трон. Той веднага решил да действа хитро и лукаво. Като същински хищник се притаил и очаквал невинната си жертва, за да я погълне. Сигурно и към него се отнася апокалиптичното видение, изразено в думите: „Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, когато роди, да изяде детето ѝ” (Откровение 12:4). Ирод взел в порочнрто си сърце чудовищно решение; щом узнае кой е царственият Младенец да Го убие.

Тук обаче се намесил Бог. „Ангел Господен се явява на сън на Иосиф и казал: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет; и там стоя до смъртта Иродова, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „от Египет повиках Сина Си” (Матей 2:13-15; Осия 11:1).Египет поради своята близост, от една страна, и поради своята вековна враждебност към юдейските властелини, от друга страна, винаги бил най-удобното и сигурно убежище за тези, които бягали от Палестина. Само три дни били потребни на беглеца, за да достигне река Риноколур и щом се прехвърлил на отвъдния ѝ бряг той вече е стъпил на египетска земя и се намира извън всяка опасност от юдейски преследвания.

Бягството и престоят на светòто семейство в Египет са засвидетелствани както от евангелския разказ, така и от древната юдейска литература. За тях се говори в лош и кощунствен вид в Талмуда, в Толедот Иешу и в използвания от Целз юдейски първоизвор, както беше вече споменато тук[99].

Интересни  са  някои  предания  и  легенди  относно  това  евангелско събитие.

През време на бягството си за Египет светòто семейство минало през „голямата и страшна пустиня, дето има змии, василиски, скорпии и сухи места, в които няма вода” (Второзаконие 8:15). Тази е същата пустиня, из която израилският народ  странствал четиридесет  години  след  излизането  му  от  Египет.  Една  легенда разказва, че в своето трудно пътешествие през тези пустинни места светòто семейство било нападнато от разбойници. Те искали да отнемат от Божията Майка магарето, което тя яздила заедно с божествения Младенец в ръцете си. Обаче един от нападателите толкова бил поразен от неземния вид на малкия Иисус, че нито се решил сам да извърши каквото и да било насилие над Него, нито на другите позволил това. Той казал на другарите си:– Ако Бог би приел човешки образ, то и Той не би бил no-красив от този Младенец.  В  знак  на  благодарност  Божията  Майка  отговорила  на  този разбойник:

– Вярвай, че този Младенец не ще забрави доброто ти дело. Той ще ти въздаде, защото запази живота My.

Според тази легенда разбойникът бил същият “благоразумен разбойник”, който висейки отстрани на разпнатия Спасител, Го помолил:

– Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си![100] (Лука 23:42).

Къде е престояло светòто семейство в Египет? Нима нито една легенда и нито един спомен не са запазени за това свято място?

Много указания насочват погледа на съвременните изследователи към тихото кътче Матария, където светòто семейство се е укрило от цар Ирод Велики и намерило убежище до деня на мъчителната му смърт. Матария се намира по пътя Палестина-Египет приблизително на десет километра североизточно от град Кайро, на десния бряг на река Нил. Това място било много удобно за убежище. Преди всичко не било потребно да се преминава през широката река. Тук над обширните полета със захарна тръстика се подава куполът на църквицата, издигната в чест на бягството на светòто семейство в Египет. Това показва и латинският надпис на църквицата: „На бягството на светòто семейство в Египет”.

Френски мисионери чули да се разказват из околността прастари легенди, че именно на това място около близката градинка светòто семейство прекарало времето си в Египет. Това ги подтикнало да изградят малката църквица в чест на евангелското събитие. А в Кайро,  недалеч  от  Георгиевския  манастир,  се  издига  православен  храм „Успение  Богородично”, построен в чест на пребиваването   на   светòто семейство в Египет.Днес, както и в старо време, тук идват поклонници от целия свят. Те влизат през скърцащата врата в градината и застават пред огромния загнил ствол  на  една  сикомора (африканска  смокиня),  наречена  от  незапомнени времена „дървото на светата Дева”. В неговия кух ствол – според стара благочестива легенда – се скрила Пресвета Дева Мария с малкия Иисус при бягството си от преследващите ги хора на свирепия цар Ирод. През това време паяк набързо изплел гъста мрежа над хралупата, така че никой не могъл да предположи, че там се скрили бегълците от царския гняв.

Съществувал е спор за действителната възраст на това свещено дърво. Най-старите свидетелства за него, предадени от очевидци, произхождат от преди няколко века. Но друго известие за това място съществува приблизително от преди две хиляди години и приковава вниманието ни.

Градината при Матария през Средните векове била прочута като „градина на билките”, тъй като в нея се намирали благоуханни растения, каквито нямало никъде другаде в Египет. Англичанинът Джон Мандевил видял тази градина през време на пътешествието си през 1322 година. В описанието си той казва, че в нея видял „тънки дръвчета, които не се издигат по-високо от пояса на панталон за езда и приличат на дива лоза”. Очевидно е, че тези дръвчета са били балсамови храсти. Бележитият древен юдейски историк Иосиф Флавий дава сведения по какъв начин са дошли в Египет тези редки растения.

След убийството на Цезар през 44 година преди Рождество Христово дошъл в град Александрия Марк Антоний. Клеопатра, красива, хитра и честолюбива египетска царица, го пленила, увлякла го и по-късно дори му станала законна съпруга (37 година преди Рождество Христово[101]).

Тайно тя  мечтаела да възстанови могъществото на  Египет и  да си възвърне Палестина. Много пъти посещавала Юдея и град Иерусалим и дори се опитвала да хване в мрежата си поставения от Рим цар Ирод Велики и да го привлече на своя страна. Действително не може да се каже, че цар Ирод бил женомразец. Все пак той бил умен и предвидлив; знаел добре, че такава авантюра би могла да възбуди враждата на могъщия Марк Антоний и да му струва не само царската корона, но и главата. Но и отблъскването на Клеопатра не било по-малко опасно. Накърнената суетност на Клеопатра я подтикнала към интрига против цар Ирод. Тя сполучила да бъде извикан юдейският цар в град Александрия пред Марк Антоний, за да се защитава пред издигнати срещу него тежки обвинения. Клеопатра изиграла майсторски своята роля, но и Ирод не се оставил да бъде заловен в клопката. Натоварен със съкровища от злато той се явил пред Марк Антоний и успял да смекчи сърцето на римлянина като го подкупил. Това представлявало ново тежко усмиряване на Клеопатра. Но и тя не  останала  без  печалба.  Цар  Ирод  бил  заставен  да  ѝ  отстъпи  цялото крайбрежие на Палестина с разположените върху него градове. Марк Антоний ги подарил на любимата си като лична собственост. Отгоре на това той ѝ поднесъл в дар и град Иерихон на река Иордан заедно с разположените наоколо плантации с палмови дървета и балсамови храсти, засадени от семена, които някога Савската царица донесла на великия и славен Соломон[102].Новата притежателка отнесла от тях разсад в родината си. Те били засадени в участъка на храма в Хелиополис, означен в Библията като Илиопол (Битие 41:50[103]). Под грижата на опитни юдейски градинари, доведени от Иорданската долина специално за тази цел, редките и ценни растения виреели също и в страната край река Нил – в „градината на билките” до Матария.

Около  четвърт  век  по-късно (Клеопатра  и  Марк  Антоний  вече  се самоубили след разгромяването на тяхната флота от противника им Октавиан Август при Акция[104]) тук вероятно са намерили убежище членовете на светòто семейство Иосиф, Мария и Иисус – в благоуханните балсамови градини на Матария при юдейските градинари.

Много  следи  насочват  вниманието  на   съвременните   научни изследователи  все  към  това  място.  Може  би  някой  ден  ще  се  докаже историческия  характер  на  това  събитие,  което  сега  звучи  като  легенда  и притежава само историческа вероятност[105].

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ОБРАЗ НА ЦАР ИРОД ВЕЛИКИ  И ЗАВРЪЩАНЕТО НА СВЕТÒТО СЕМЕЙСТВО В ПАЛЕСТИНА

Когато звездата на Спасителя изгряла над Витлеемската пещера и известила за Неговото идване на земята в човешки образ, Юдея била управлявана на цар Ирод Велики. Това име той не заслужил и ние го употребяваме само в условен смисъл за различаването на този юдейски управител от останалите членове на неговата династия, които също се наричат иродовци. В евангелията Ирод Велики е представен като жесток и кръвожаден тирании и името му навеки е свързано с желанието му да убие божествения Младенец, поради което той заповядал да бъдат избити всички деца до двегодишна възраст във Витлеем и пределите му[106]. По цялата обширна област се разнасял горък плач на майките, които загубили свидните си рожби и не можели да ги прежалят. След смъртта на цар Ирод светòто семейство се завърнало от Египет. Но благочестивият Иосиф като чул, че в Юдея царува Архелай, синът на Ирод, уплашил се да отиде там; по Божие указание той отвел семейството си в Галилея – в малкия градец Назарет.  Там  отраснал  и  бил  възпитан  Иисус  Христос,  откъдето  идват  и названията му „Галилеянин” и „Назарянин”.Образът на Цар Ирод, както и целия политически живот през време на неговото  управление  в  Юдея  са  обрисувани  само  с  няколко  щрихи  в евангелията.  Съвременните  исторически  изследвания  ги потвърждават  в пълнота, което е пряк аргумент за тяхната историческа достоверност, от една страна, и косвен аргумент за историческия характер на Христовата личност, от друга страна.

Историческият образ на цар Ирод Велики е запечатан за вечни времена в съзнанието  на  човечеството  чрез  летописните  трудове  на  историка  Иосиф Флавий. Ирод бил идумеянин по произход. Благодарение на негови всенни и политически  способности  и  най-вече  на  хитростта,  подкупничеството  и ласкателството му той твърде млад бил назначен през 40-та година преди началото на християнската ера от римския сенат за юдейски цар. Юдеите още от самото начало на управлението му го ненавиждали, защото той бил чужденец, римски агент, узурпатор и похитител на Давидовия престол. За да се сроди с юдейския народ, да свърже кръвно себе си и династията си с царския Давидов род и да утвърди престола си, Ирод се оженил за Мариамна, внучка на авторитетния първосвещеник  Хиркан  ІІ.  Нищо  обаче  не  било  в  състояние  да  смекчи народната ненавист и да сломи опозицията срещу него. Това го озлобявало и озверявало още повече, защото и без това той по природа бил склонен към тирания и жестокост и притежавал див нрав. Така той се оформил като подозрителен и кръвожаден деспот, който жестоко унищожавал всички свои действителни и предполагаеми врагове. Той избил почти всички no-близки и по-далечни членове на асмонейската династия, защото били потомци на законните управители на юдейския народ.

Образът на човека и управителя цар Ирод Велики е обрисуван най-подробно от Иосиф Флавий: „Той не бе цар, но най-свирепият тиран, достигал някога до управлението. Той изби голям брой хора, а и съдбата на тези, които остави живи, беше толкова печална, че убитите трябваше да бъдат облажавани. Той измъчваше не само отделни поданици, но и целия народ. За да пощади чуждестранни градове, той ограбваше собствените си и поднасяше на чужди народи подаръци, които бяха заплащани с кръвта на юдеите. В резултат на това на мястото на предишното благосъстояние и на добрите древни обичаи настъпи пълно обедняване и покваряване на народа. Въобще в малкото години юдеите претеглиха от Ирод повече, отколкото техните предшественици изтърпели в дългия период от излизането им от Вавилон и връщането им при Ксеркс[107].”

Според научни изследвания през времето на 37-годишното управление на Ирод едва ли може да се намери ден, в който да не била произнесена и изпълнена  смъртна  присъда.  Ирод  не  щадил  никого:  нито  собственото  си семейство, нито близки приятели, нито знатни представители на народа, нито дори  невинни  деца.  По  негова  заповед  бил  удавен  назначеният  от  него първосвещеник Аристовул, брат на жена му Мариамна. Не закъснял да падне под меча на Ирод и 80-годишният му тъст Хиркан – последният представител на асмонейската династия. В безкрайния списък на избитите от Ирод се намира името и на собствената му жена Мариамна. Макар да била най-любимата измежду десетте му жени, неоснователно била заподозряна и убита. Скоро след това Ирод осъдил и убил също и нейната майка Александра, както и синовете на Баба, само защото се намирали в далечно родство с асмонейската династия. По заповед на Ирод били убити двамата мъже на сестра му Саломия. Наред с това той изпитал чудовищна наслада, когато по негова заповед били изгорени живи видни фарисеи заради опозиционното им настроение; между тях били и двамата учени мъже: Юда, син на Сарифей и Матиас, син на Маргалот. По-късно, страхувайки се, че синовете му от Мариамна – Александър и Аристовул – могат да му отмъстят за убийството на майка им, заповядал да ги обесят. Последните дни от царуването на Ирод били ознаменувани с невъобразими ужаси  поради  умопомрачението  на  кръвожадния  тиранин.  Техен  венец представлява убийството на третия негов син  Антипатър. То станало само пет дни преди смъртта на Ирод. Изпълнен с чудовищни страсти, обзет от ненаситна кръвожадност и алчност, непрекъснато преследван от подозрения и съмнения и треперещ от страх, в старческата му възраст сърцето му изтръпвало дори от шумоленето на листа и от мяркането на случайни сенки. С такова съзнание Ирод изтръпвал при всяко съобщение за действителен или мним претендент за узурпирания от него юдейски престол.Разгледан в тази светлина евангелският разказ за намерението на цар Ирод Велики да погуби Иисус Христос е верен исторически и психологически. Той не съдържа в себе си нещо неправдоподобно и невъзможно за Ирод. Приписваното му позорно деяние напълно подхожда на моралния му образ, обрисуван така вярно от историка Иосиф Флавий. Нима този, който не пощадил собствените си деца и който облял ръцете си в тяхната кръв, би се спрял да убие няколко  хиляди  чужди  деца,  щом  бил  убеден,  че  заедно  с  тях  ще  бъде унищожен и последният му ненавистен и вдъхващ ужас потомък на Давидовата династия и претендент за узурпирания от него царски трон? При това в тази епоха с жестоки нрави избиването на деца често се практикувало както при военни походи, така и като наказателна мярка.

Бог не допуснал в зверската уста на Цар Ирод да попадне заедно с другите невинни витлеемски младенци новороденият Спасител на света. Той по това време спокойно пътувал за Египет или бил вече настанен там в тихо убежище, за да чака смъртта на чудовищния тиранин и тогава да се върне в родината Си. Ужасната смърт, която поради безбройните си престъпления цар Ирод заслужил, не закъсняла да го сполети. Цар Ирод Велики умрял от най-ужасна и мъчителна болест, която подробно е описана от Иосиф Флавий. Тялото му било разяждано от червей и още приживе започнало да се разлага. Краката му изгаряли от температура, като че ли били посипани с разпалени въглени. Дишането му било тежко и целият му организъм се тресял от хрипове. Той бил непоносим дори за самия себе си и се опитал да прекрати живота си, като се прободе с нож на трапезата. Най-после в 70-годишната му възраст ударил последният час от земния му живот. Това било през 4 година преди началото на християнската ера. Гърчейки се в предсмъртни мъки, убиецът на витлеемските младенци изпитвал ненаситна кръвожадност. Тогава той издал последната си заповед: в часа на неговата смърт да бъдат застреляни всички знатни юдеи, които той по-рано чрез измама повикал при себе си и задържал в хиподрома[108].

По недоразумение точно установената година на Иродовата смърт е повод за някои да говорят за анахроничност на евангелския разказ на Иисусовото раждане, а оттук да проявяват съмнение в историческия характер на Христовата личност.

От една страна, Евангелието категорично свидетелства, че Иисус Христос е роден през времето на юдейския цар Ирод Велики. Евангелист Матей пише, че Иисус Христос е роден „във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода” (Матей 2:1; Лука 1:5). Същият евангелист разказва по-нататък, че мъдреците, които дошли от изток, за да се поклонят на божествения Младенец се срещнали в град Иерусалим с юдейския цар Ирод, че той искал да погуби Богомладенеца, заради което по негова заповед били избити всички младенци под двегодишна възраст  във  Витлеем  и  пределите  му,  и  накрая  че  светòто  семейство  се завърнало от Египет след бягството си след смъртта на цар Ирод.

От друга страна, исторически безспорно е установено, че цар Ирод Велики умрял четири години преди началото на християнската ера. Древният юдейски историк Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Велики умрял тридесет и седем години след провъзгласяването му за юдейски цар от Рим[109]. За такъв го провъзгласил римският сенат през 714 година от основаването на Рим или през 40 година преди началото на християнската ера. Известно е, че Иосиф Флавий винаги брои годините от месец нисан до месец нисан. От това следва, че след 37-годишното си управление над Юдея цар Ирод Велики умрял между месец нисан на 750 година и месец нисан на 751 година от основаването на Рим. Иосиф Флавий съобщава още една подробност във връзка със смъртта на цар Ирод Велики, която помага да бъде точно установено през коя година е настъпила тя. Той пише, че цар Ирод Велики умрял скоро след лунното затъмнение и седем дни преди Пасха в същата година[110].Според  точни  астрономични  данни  единственото  лунно  затъмнение, което е могло да бъде видяно в град Иерусалим през 750 година от основаването на Рим или през 4-та година преди началото на християнската ера е регистрирано между 12 и 13 март. Пасха през същата година била на 12 април. Следователно съвсем сигурно е, че цар Ирод Велики умрял на 4 април през 750 година от основаването на Рим или през 4 година преди християнската ера.

В този случай лесно е да се предположи, че евангелският разказ е анахроничен и оттук да се прояви съмнение въобще в историческия характер на съобщаваното от него събитие за раждането на Иисус Христос. И все пак това предположение   не   се   оказва   вярно.   Споменатият   анахронизъм   не   е действителен, а привиден. Той се дължи на грешка в християнското летоброене, а не на грешка в евангелския разказ.

Съвременните учени – астрономи, историци и богослови, са напълно единодушни, че християнското летоброене не е изградено на точни научни изследвания и че в основата си е грешно. Известно е, че християните през първите 6-7 века след Рождество Христово използвали различни стари календари. Те се придържали към местното пресмятане на времето съответно на страната, в която живеели. Някъде те изчислявали времето „от сътворяването на света”, другаде – от основаването на Рим (ab urbe conditа), на трето място – „от царуването на вавилонския цар Набонасар” („ера на Набонасар”), на четвърто място –  от  царуването  на  сирийския  цар  Селевк,  на  пето  място  –  от царуването на римския император Диоклетиан, което започнало през 284 година след Рождество Христово (anni Diocletiani), на шесто място – според годините на управлението на византийските императори.

Едва през V век били поставени основите на християнското летоброене. Негов основоположник е Дионисий Малки. Той по произход бил скит, но по-голямата част от живота си прекарал в Рим като монах. Дошъл тук в края на V век, където останал до края на живота си. Дионисий строго спазвал всички правила на монашеския живот, украсявал се с аскетични добродетели и най-много проявявал смирение, поради което той наричал себе си Exiguus, тоест Малки.   На   него   дължим   редица   богословски   трудове   и   християнското летоброене.  През 525  година  той  се  заел  да  установи  годината  на  Рождество Христово,  за  да  се  преустанови  летоброенето  от  царуването  на  римския император Диоклетиан – гонителят на християните. По такъв начин били поставени основите на християнското летоброене; годините да се изчисляват от Рождество Христово (annia nativate, ab incarnatione Christi, anni domini).В своите изчисления Дионисий Малки стигнал до убеждението, че Иисус Христос е роден на 25 декември 754 година от основаването на Рим. Тази година той поставил като първа от християнската ера. Новото летоброене, наричано на Запад до VІІІ век Дионисиево било възприето във Франция, а след това постепенно било въведено във всички страни в Европа, както и в другите християнски страни в света.

Починът   на   Дионисий   Малки   да   се   заменят   старите   езически летоброения с християнско е похвален. Обаче в своите изчисления той направил няколко грешки, които днес са очевидни.

Дионисий Малки забравил нулевата година, която трябвало да бъде поставена между годините първа преди и първа след Рождество Христово. Щом датата на Рождество Христово била определена на 25 декември, ясно е, че християнското летоброене следва да започне от 1 януари следващата година, а не от 1 януари същата година, в която е роден Иисус Христос. Защото ще се разбира, че християнската ера води началото си почти цяла година (само без шест дни) преди Рождество Христово.

Но най-голямата грешка на Дионисий Малки се съдържа в неговите пресмятания; той пропуснал четири години от царуването на римския император Август, когато той управлявал под името Октавиан (31 до 27 година преди началото на християнската ера). От това следва, че годината на Рождество Христово, а заедно с това и началото на християнската ера, трябва да бъде поставена пет години по-рано от тази, която Дионисий Малки счел за изходна на своето летоброене. Следователно Иисус Христос е роден най-късно през 749 година от основаването на Рим, а не през 754 година, както погрешно пресметнал Дионисий Малки.

На Московското съвещание на предстоятелите и представителите на автокефалните православни църкви, състояло се през 1948 година по случай празнуването на 500 години от автокефалията на Руската православна църква, в заседанията на Комисията по въпроса „За Църковния календар” било изтъкнато от А. И. Георгиевский, доцент при Московската духовна академия, че за начало на нашата ера се счита 754 година от основаването на Рим; „тази дата, произволно установена от Дионисий Малки, намерила всеобщо признание. Ако тя бъде счетена за вярна, то тогава би се получило, че Ирод е умрял четири години преди Рождество Христово, а няма съмнение, че той е умрял след Рождество Христово[111].”

Следователно Иисус Христос е роден през времето на юдейския цар Ирод Велики. Като вземем под внимание събитията, които според евангелския разказ настъпили през времето на Иродовото царуване в Юдея, следва да предположим, че Иисус Христос е роден най-късно през 749 година, а най-вероятно през 747 година от основаването на Рим, когато според приведените пo-горе научни изследвания станало преброяването на населението в Палестина при Квириний и когато изгряла Витлеемската звезда. Това означава, че Иисус Христос е роден най-късно през 749 година, а най-вероятно през 747 година от основаването на Рим, когато според приведениге по-горе научни изследвания станало преброяването на населението в Палестина при Квириний и когато изгряла Витлеемската звезда. Това означава, че Иисус Христос е роден най-късно през 5 година, а най-вероятно – през 7 година преди началото на установената от Дионисий Малки наша ера.Но да се върнем към историческите събития, които последвали смъртта на юдейския цар Ирод Велики и да разберем какво е било тяхното отражение върху земния живот на Иисус Христос!

Войната, във връзка с която Иосиф Флавий споменава за св. Иоан Предтеча и Кръстител и го обрисува, избухнала през 35-36 година след Рождество Христово. Както е известно от историята, тя завършила с победа на арабския цар Арета IV над Ирод Антипа. Напълно естествено било тогава за народа да си обяснява поражението  на  Ирод  Антипа  като  Божие  наказание  заради  неотдавна (вероятно през 29 или 30 година след Рождество Христово) извършеното от него злодеяние над Божия праведник и пророк.

Иоан Кръстител – пише историкът Арчибалд Робъртсън – е историческа личност. В съчинението си, озаглавено „Произход на християнството”, авторът подхожда към проблема за произхода на християнството от марксическа гледна точка.  Основавайки  се  на  приведеното  свидетелство  на  Иосиф  Флавий, Арчибалд Робъртсън определя, че Иоан Предтеча бил убит малко време преди 36 година след Рождество Христово от Ирод Антипа, син на Ирод Велики и тетрарх на Галилея и Трансиордания.  Това  злодеяние  Ирод  Антипа  извършил  без  съд,  за  да предотврати  избухването  на  предполагаемо  въстание.  Според  този  учен историческото известие на Иосиф Флавий за Иоан Кръстител е, истинско[118]. Това събитие било известно на Ориген още в началото на ІІІ век. Той говори за него в съчинението си „Против Целз[119].”Евангелията само съобщават, че Ирод Антипа затворил св. Иоан Предтеча и Кръстител в тъмница, без да посочват къде се намира тя. Иосиф Флавий като историк отбелязва, че св. Иоан Кръстител бил затворен в тъмницата на укреплението Махерус.

Крепостта Махерус се намирала сред пустинната местност на източния бряг на Мъртво море. Тази местност и днес е изолирана от културния свят. Там по каменистите места търсят оскъдна паша за стадата си само бедуински семейства.

Според съобщението на познавача на Палестина Вернер Келер там, сред планинската местност недалеч от река Арнон, могат да се забележат развалини. „Ел Машнака” – висящ дворец – така наричат бедуините това изоставено селище;  тук  някога  се  намирала  крепостта  Махерус,  където  Христовият Предтеча и Кръстител прекарал последните дни от земния си живот[120].

Евангелията подробно описват повода, поради който бил обезглавен св. Иоан Предтеча. Подбудителка за злодеянието била Иродиада, която силно ненавиждала Иоан заради неговите изобличения за незаконния ѝ брак с Ирод Антипа. Тя хитро търсила подходящ случай за своето отмъщение. Наскоро такъв ѝ бил предоставен. На пира, който Ирод Антипа организирал по случай рождения си ден на своите велможи и воеводи и на галилейските старейшини, Иродиадината дъщеря възхитила с прекрасния си танц Ирод и сътрапезниците му. Може би в знак на благодарност и любов към нея Ирод ѝ обещал клетвено да ѝ даде каквото поиска – дори половината от царството си. По съвета на непочтената и коварната си майка тя поискала главата на Иоан Кръстител. Обещанието било изпълнено. Главата на Иоан била отсечена и поднесена на блюдо на Иродиадината дъщеря, която пък я занесла на майка си (Матей 14:6-11; Марк 6:21-28).

Според Иосиф Флавий името на Иродиадината дъщеря било Саломия. Тя била родена през 10-та година след Рождество Христово. Нейният образ е запазен върху една малка монета, на която тя била изобразена заедно със съпруга си Аристовул, когото император Нерон назначил за владетел на Мала Азия. Монетата носи гръцкия  надпис: „Basilews  Aristoboulon,  Basilissa  Salwmhs” (На  цар Аристовул, на царица Саломия). Предполага се, че Саломия е била 19-годишна, когато поради неразумното ѝ желание бил обезглавен Христовият предтеча – св. Иоан Кръстител.Личността на св. Иоан Кръстител била толкова популярна, че още тогава се зародило силно духовно движение от негови почитатели и поклонници. То под названието мандеизъм съществува и досега в долна Вавилония – Шат ел Араб. Неговото учение се изгражда върху поклонението на „Иоана, сина на Захария”. Мандеистите отхвърлят божествеността на Иисус Христос, Когото кръстил  Иоан  Предтеча,  но  заимствали  от  св.  Евхаристия,  например  за причастие употребяват хляб и вода[121]. Появата и съществуването на мандеизма е пряко  историческо  доказателство  за  съществуването  на  Иоан  Кръстител  и косвено за историческия характер на Христовата личност.

Името и дейността на Христовия Предтеча и Кръстител са записани с незаличими  букви  на  страниците  на  историята.  Поради  това  неговото свидетелство за Иисус Христос, на което Господ обръщал голямо внимание и придавал високо значение и днес притежава извънредна ценност и валидност. Христовият Предтеча и Кръстител издига авторитетния си глас от страниците на Евангелието и на историята и приканва всички хора да приготвят пътя и да направят прави пътеките, по които Господ може да достигне до техните сърца. Това може да стане, като снижат планините на високомерието си и се покаят за греховете си; тогава „ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види спасението Божие (Исаия 40:5; Матей 3:3-4; Марк 1:2-3; Лука 3:4-5).

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[99]. Вж. по-горе очерка за Целз.

[100]. Ив. Ювачев, Христос в Египте — В: Русский паломник, год. XVIІІ. № 51, M., 1903, с. 887.

[101]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XIV, cap. XIII. § i. (Opera. Graece et tatine. Recognovit Guilelmus Dindorfius. Paris 1865. Vol. I. p. 556).

[102]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XV, cap. IV. § 1—2. De bello Judaico, lib. I. cap. XVIII. § 5; пос. изд. т. I. 582—583; т. II. 45-46.

[103]. Патриарх Иосиф се оженил за Асенета, дъщеря на илиополския жрец Потифера.

[104]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XV. cap. VI. § 1; cap. VII. § 3. De bello Judaico, lib. I, cap. XX. § 1; пос. изд. т. I. с. 585, 589, 594; т. II. 48-49.

[105]. Ср. Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit, Düsseldorf 1956, S. 340-342.

[106]. В евангелския текст е записано, че били убити всички младенци не само в град Витлеем, но  и „във  всичките  му  предели,  от  две  години  и  надолу” (Матей 2:16).  Поради  това обстоятелство броят на избитите младенци бил голям; според църковния календар – 14 000.

[107]. Josephus Flavius, De bello Judaico, lib. II, cap. VI, § 2; пос. изд. Т. II. 92-93.

[108]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XIV. cap. IX – lib. XVII. cap. VIII. De bello Judaico. lib. I. cap. XXII-XXXIII. (Opera. Graece et tatine. Recognovit Guiletmus Dindorfius, Paris 1865. Vol. I, 540-685; vol. II, 54-79).

[109]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. VIII. § 1. De bello Judaico. lib. I. cap. XXXIII. § 8. (Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorfius, Paris 1865.Vol. I. p. 674; vol. II. p.81).

[110]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. VI, § 4; cap. IX, § 3. De bello Judaico. lib. II. cap. I, § 3; пос. изд. т. I. c. 671 и 676; т. II. с. 86.

[111]. Деяния совещания, М., 1949, т. II, с. 291.

[112]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XVІІ, cap. IX. § 1-3. De bello Judaico. lib. ІІ. cap. 1. § 1-3; пос. изд. т. I. 675-677; т. ІІ. 85-86.

[113]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІ, cap. IX. § 3-4. De bello Judaico, lib. II, cap. § 1-3; пос. изд. т. I. 676-678; т. II. 86-87.

[114]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. X. § 1-2. De bello Judaico, lib. II, cap. III, § 1-3; пос. изд. т. I. 680-682; т. II. 88-89. Мина и талант са големи парични единици. Златният талант е равен на около 62,800 лв., а сребърният – на 3,500.

[115]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. X, §9-10. De bello Judaico. lib. II. cap. V. § 1-3; пос. изд. т. I. 684-685; т. II. 91-92.

[116]. Специално за историческия образ на цар Ирод Велики вж. Steward Perowne, Herodes der groBe Konig in der Zeitwende, Stuttgart, 1957.

[117]. Josepfus Flavius, Antiquitates Judaicae. lib. XVIII. cap. VI. § 2 (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorfius, Paris 1865. Volumen 1, p. 704-705).

[118]. A. Робертсон, Происхождение христианства, М., 1956, 111-112.

[119]. Origenes, Contra Celsum, lib. I, cap. 47 (J. P Migne, Patrologiae cursus completus, Series graeca. Paris 1857. Tomus XI, col. 745).

[120]. Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956. S. 348.

[121]. По-подробно за произхода, учението и сегашното състояние на мандеизма вж.: проф. прот. В. Зенковский, Апологетика, Париж 1957, с. 12 и Prof. Dr. Walter Bauer. Mandaer (Die Religion der Geschichte und Gegenwart. 2 Aufl. Tübingen 1929. Bd III. Sp. 1953 ff).

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Иван Панчовски

Историческият образ на Иисус Христос според Откровението на св. Иоан Богослов (Апокалипсиса)

Напълно естествено и логично е, когато издирваме сведения за Иисус Христос да се обръщаме на първо място към първоизворите на християнската религия – към новозаветните книги, а не към езически документи и светски историци. От съвременниците на Иисус Христос най-достоверно и сравнително пълно свидетелстват за Него апостолите, които живеели заедно с Него и Го познавали  отблизо, а не проюдейските писатели и летописците  на  римските императори.

Който търси обективната истина за Иисус Христос нека отвори Новия Завет и да го изучава без предубеждения. Тогава той ще бъде поразен, от една страна, от безмерната обич към истината, която ръководила новозаветните писатели в тяхната работа, и, от друга страна, от тяхната непринудена убеденост в истинността на описваните от тях лица и събития. При това всички новозаветни автори основават своите сведения на личните си впечатления, които те придобили от съвместния си живот с Иисус Христос или от разкази на Христови съвременници и очевидци на евангелските събития.Ако се отнесем към християнските първоизвори като към истински истории, както се отнасяме към всички други исторически документи и паметници, ние чистосърдечно ще признаем, че едва ли има друга личност от историята на древния свят, която да е засвидетелствана от толкова много и достоверни свидетели, както личността на Иисус Христос. Новият Завет се състои от двадесет и седем книги, написани от девет различни автори. Като сравним техните сведения за земния живот на Иисус Христос ние ще останем поразени от единството помежду им и от цялостния исторически образ на Иисус Христос, които въз основа на тях се очертава пред съзнанието ни. Освен това нито един ръкопис от класически автор не е дошъл до нас в приблизително толкова много автентични и стари екземпляри както книгите на Новия Завет. Техният брой е огромен и най-древните от тях ни отделят от времето на земния живот на Иисус Христос само с няколко десетилетия.

Критиците отнасят времето на написването на повечето новозаветни книги между началото и средата на II век след Рождество Христово. С това те се стараят да подценят тяхната автентичност и да омаловажат историческата достоверност на предадените от тях сведения за земния живот на Иисус Христос.  Но  между  всички  новозаветни  книги  има  една,  чиято  датировка критиците единодушно отнасят към първия век. Тя е Откровението на св. Иоан Богослов (Апокалипсис).„В Новия Завет – пише Фридрих Енгелс в съчинението си -„Към историята на ранното християнство” – има една-единствена книга, времето на написването на която може да се установи с точност до няколко месеца; тя вероятно била написана между юни 67 година и януари или април 68 година; тази книга следователно се отнася към най-ранните времена на християнството и отразява представите на тогавашните християни с най-наивна правдивост и съответен идиоматичен език; ето защо тя според мен е много по-важна за установяване истинската същност на ранното християнство, отколкото всички останали книги на Новия Завет, текстът на които – в този вид, в който е стигнал до нас, – е написан много по-късно. Тази книга е Откровение на Иоан… Тази книга, сякаш най-трудна в цялата Библия, сега стана… най-разбираемата и най-ясната[72].” В края на същото си съчинение Фридрих Енгелс заключава: „В това, че нашата книга (Апокалипсиса – 6. а.) с нейната толкова своеобразно установена дата – 68 или 69 година – е най-старата от цялата християнска  литература,  не  може да  има съмнение… Толкова  no-важно е обстоятелството, че тук ние имаме книга, времето на написването на която е установено с точност до няколко месеца – книга, която ни показва християнството в неговата най-неразвита форма[73].”

ПРЕБРОЯВАНЕТО ПРИ ПУБЛИЙ КВИРИНИЙ

Евангелието от Лука е написано по такъв начин, че отговаря на изискванията дори на съвременната историография. Това не трябва да ни учудва, защото неговият автор – евангелист Лука – притежавал широка култура. По професия той бил лекар. Неговите занимания обаче не се ограничавали само в областта на медицината. Според свидетелството на блажeни Иероним, който бил забележителен филолог и владеел превъзходно литературния гръцки език, „Лука между всички евангелисти владеел най-добре гръцки език и бил без съмнение лекар[90].” Той се заловил да напише Евангелието си поради обстоятелството, че мнозина негови съвременници  започнали  да  съчиняват  разкази  за  живота  на  Иисус  Христос. Събитията из живота на Иисус Христос били напълно известни на него, защото той непосредствено  общувал  с  тези, „които  от  самото  начало  бяха  очевидци  и служители на словото” (Лука 1:2) – Христовите апостоли. Въпреки че събитията около земния живот на Иисус Христос били много добре известни на евангелист Лука, той преди да започне да ги описва, счел за потребно грижливо да проучи всичко отначало. Следователно описаните в Евангелието от Лука събития от земния живот на Иисус Христос са проверявани много пъти; те били премисляни и обмисляни грижливо и едва тогава били описани. Заради това пък написаното е исторически напълно достоверно.Евангелист Лука говори съвсем определено, без колебание и без съмнение точно кога е роден Иисус Христос. Това не било „отдавна”, „в незапомнени времена”, „един ден” или „някога”, както обикновено започват митологичните разкази и приказки. Евангелист Лука съобщава точно, че Иисус Христос е роден през времето на римския император Август, когато по негова заповед се извършило преброяване в Римската империя. Това съобщение все още не било достатъчно точно за евангелист Лука, който прецизирал своите писания. И ето той уточнява времето на Рождество Христово. Наистина ние знаем, че в Римската империя често се извършвали преброявания – обикновено един път в период от четиринадесет години. Затова евангелист Лука определя при кое от тези преброявания през времето на римския император Август е роден Иисус Христос. Това преброяване било първо, когато Квириний управлявал Сирия. Тогава Мария и Иосиф – родителите на Иисус Христос, – отишли в град Витлеем, където трябвало да бъдат преброени. Там в това време се родил Иисус Христос (Лука 2:1-7).

Известно е кой е император Август и кога е управлявал римската държава. Той е осиновен син на Юлий Цезар. Веднага след убийството на Юлий Цезар той дошъл в Рим и пожелал да наследи властта на своя велик предшественик, като започнал да се именува Гай Юлий Цезар Октавиан.

Отначало той участвал в управлението на римската държава като член на втория триумвират – заедно с Антоний и Лепид. След поражението, което претърпял през 31 година преди Рождество Христово Антоний във войната си против Октавиан, последният станал почти пълновластен владетел на Римската империя. Обаче Октавиан се провъзгласил официално за император през 27 година преди Рождество Христово, когато приел новото си име „Император Цезар Август, божествен син” (Imperator Caesar Augustus, divi filius). Август умрял на 76 години – през 14 година след Рождество Христово. Днес е установено, че през  времето  на  Август  в  Римската  империя  станали  три  преброявания  на населението.  За  това  споменава  и „Всемирна  история[91].”  Първото  от  тези преброявания се извършило през 28 година, второто – през 7-6 година преди Рождество Христово, а третото – през 6-7 година след Рождество Христово.От разказа на евангелист Лука е ясно, че Иисус Христос е роден по време на едно от тези три преброявания. Там същевременно са приведени други данни, според които можем да определим по време на кое от тези преброявания е роден Иисус Христос. Евангелистът съобщава, че това преброяване било извършено, когато Квириний управлявал Сирия. Тук ни помагат също римските документи и летописци. Те доказват, че евангелският разказ говори за действителни лица и си служи  с  точна  хронология.  Квириний  е  известният  римски  сенатор  Публий Сулпиций Квириний (Publius Sulpicius Quirinius или Cyrenius), когото император Август ценял много заради големите му способности на военачалник и управител[92]. Квириний бил роден в Тускулум сред албанските планини. Това курортно място било любимо на знатните римски фамилии.

Римските документи свидетелстват, че Квириний дошъл през 6 година след Рождество Христово като легат в Сирия. Заедно с него Рим изпратил Колоний за пръв прокуратор на Юдея. Те двамата провели между 6 и 7 година след Рождество Христово преброяване на населението[93]. Сигурно е, че евангелист Лука не говори за това преброяване, защото времето на неговото извършване не отговаря на паралелните събития, за които се съобщава в същия текст, именно че тогава Юдея била управлявана от цар Ирод Велики. Известно  е,  че  цар  Ирод  умрял  през 750  година  от  основаването  на  Рим,  която съответства на 4-та година преди Рождество Христово според Дионисиевото летоброене. Следователно когато станало третото преброяване на населението в Римската империя през време на нейното управление от Август, което в Палестина било извършено от Квириний, Иисус Христос бил вече роден и бил голямо момче. Още по-малко вероятно е Иисус Христос да е роден по време на първото преброяване при Август през 28-ма година преди Рождество Христово. Остава да приемем второто преброяване при император Август за рождената година на Иисус Христос. От историята обаче знаем, че по това време римски управител на Сирия бил Сенций Сатурнин (6-4 година преди Рождество Христово), а не Квириний. Това затруднение, за чието разрешение са създадени в миналото много хипотези и е написана огромна литература, сега е отстранено. В открития близо до Тиволи  римски  надпис  върху  откъслек  от  мрамор  е  записано  за  двукратно управление на Публий Сулпиций Квириний в Сирия (iterum Syriam obtinuit). Според намерения в Антиохия фрагмент от римски надпис е ясно, че Квириний пребивавал и по-рано в Сирия. Това било по времето на споменатия проконсул Сенций Сатурнин. Тогава Квириний отишъл в Сирия по поръчение на император Август между 10 и 6 година преди Рождество Христово. Тук Квириний бил изпратен като военен комендант, за да потуши бунта на хомонадите[94] (планинско племе от областта между  Фригия,  Киликия  и  Ликаония).  Следователно,  когато  в  Сирия  военен комендант бил Квириний, а проконсул – Сенций Сатурнин, било проведено преброяването, за което говори евангелист Лука и което той за разлика от другото преброяване, извършено от Квириний през 6-7 година след Рождество Христово, нарича „първо, когато Квириний управляваше Сирия” (Лука 2:2). Това заключение се потвърждава също и от едно съобщение на Тертулиан, основано вероятно на неизвестни за нас документи, според което преброяването в годината на Рождество Христово било произведено от Сенций Сатурнин[95].Чрез тези научни открития и изследвания се доказва историческата достоверност на евангелската датировка относно времето на Христовото раждане; Спасителят е роден през 7-6 година преди началото на нашата ера, както това ще бъде обосновано по-обстойно в следващите страници въз основа и на други научни данни[96].

ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА И ПОКЛОНЕНИЕТО НА МЪДРЕЦИТЕ

Евангелист Матей е не по-малко точен от евангелист Лука относно съобщаваните от него събития из земния живот на Иисус Христос. Своето Евангелие той нарича „книга за живота на Иисуса Христа” (Матей 1:1). Съответно на това той започва разказа си с родословието на Иисус Христос. Цялото родословие е записано с удивителна историческа точност, като всички споменати лица са добре известни от старозаветната история и са подредени в хронологичен ред. Тук няма никаква следа от митология с нейните измислени лица и теогонистични имена.

В своята „книга за живота на Иисуса Христа” евангелист Матей съобщава, че Иисус Христос е роден в дните на юдейския цар Ирод Велики. В този разказ има една  интересна  астрономическа  подробност,  която  векове  наред  занимавала учените и която днес изглежда получала задоволително научно обяснение.

Звезда на Изток с яркия си блясък ознаменувала Христовото раждане и посочила пътя на тримата мъдреци от Изток до Витлеемските ясли. Подтикнати от звездата на новородения Спасител на света те дошли да My се поклонят (Матей 2:2).

Когато се изследва Витлеемската звезда, както е описана от евангелист Матей, в светлината на съвременните астрономични знания тя по всичко изглежда да е била Nova, тоест нова звезда. Така се нарича звезда, която изведнъж изгрява на небосвода и може да бъде видяна ясно с просто око. Знаменателно е, че още бележитият църковен учител Ориген (живял в град Александрия около двеста година след Рождество Христово) с гениална прозорливост нарекъл Витлеемската звезда „нова”. Той пише: „Ние сме на мнение, че видяната на Изток звезда била нова[97]”.Ние се интересуваме най-много от резултатите на новите астрономични изследвания относно появяването и характера на Витлеемската звезда. Те водят началото си от световноизвестния математик и астроном Иоханес Кеплер. Малко преди рождественския празник през 1603 година, на 17 декември този астроном седял в обсерваторията си в град Прага и със своя телескоп наблюдавал приближаването една към друга на две планети. Пред неговите очи се разкрило величествено явление, което астрономите наричат „конюнкция”, или сближаване на две небесни тела. Понякога две планети дотолкова се приближават една до друга, че изглеждат една голяма и блестяща звезда. През тази нощ Юпитер и Сатурн образували конюнкция в съзвездието Риби. При изследването на това явление Кеплер си спомнил за труда на знаменития еврейски учен Абарбанел (починал 1508 година) „Извори на спасението”.  В  него  този  учен  съобщавал,  че  според  юдейските  астролози конюнкцията на Юпитер и Сатурн била предзнаменование на велики исторически събития; според тях очакваният Месия щял да се яви на света именно при такава конюнкция на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби.

Веднага на Кеплер пробляснало гениалното предположение, дали Витлеемската звезда, с която се ознаменувало Христовото раждане, не била подобна конюнкция на тази, която той видял по време на рождественския празник през 1603 година.

Кеплер се заел с внимателни и точни астрономични изчисления, в резултат на които установил, че през 747 година от основаването на Рим или през 7 година преди началото  на  установеното  от Дионисий Малки християнско  летоброене,  се осъществила най-малко три пъти конюнкция на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби и че планетата Марс се срещнала и се присъединила към тях през пролетта на 748 година от основаването на Рим (в 6 година преди началото на християнската ера).

Това свое откритие Кеплер публикувал в трактата си „De nova Stella in pede Serpentarii”, излязъл от печат в град Прага през 1606 година. Заключенията на знаменития Кеплер били приети и поддържани и от други видни астрономи по това време. Все пак тогава астрономичната наука не била на съответната висота, за да бъдат изследванията доказани по безспорен начин. Днес те обаче са установен научен факт.През 1925 година немският учен П.Шнабел дешифрирал нововавилонските клинописни  таблици  на  прочутата  древна  астрологична  школа  в  Сипар  във Вавилон.  Между  безкрайните  редици  от  показания  за  точни  астрономични наблюдения  той  намерил  една  бележка  за  разположението  на  планетите  в съзвездието Риби. Юпитер и Сатурн най-грижливо са обозначени в продължение на пет месеца, когато се приближавали една към друга и се намирали в конюнкция. Пресметнато според нашето летоброене, това било през 7 година преди началото на християнската ера.

Това указание е потвърдено от съвременната астрономия. Действително през 7 година преди началото на християнската ера Юпитер и Сатурн се срещнали три пъти  в  съзвездието  Риби,  както  било  открито  още  от  Кеплер.  Освен  това математическите изчисления установяват, че тази конюнкция на планетите Юпитер и Сатурн била особено добре виждана в средиземноморската област.

Според  съвременните  астрономични  изчисления  първата  конюнкция  на Юпитер и Сатурн станала около края на месец февруари през 7 година преди началото на християнската ера. Юпитер излязъл от съзвездието Водолей и се движил към Сатурн в съзвездието Риби. Едва на 29 май двете планети блестели в пълна конюнкция.  Втората  конюнкция  станала  на 3  октомври.  Третата  и  последна конюнкция станала на 4 декември същата година.

Следователно според най-точни съвременни  астрономични  изследвания Витлеемската звезда могла да бъде конюнкцията на планетите Юпитер и Сатурн през 7 година преди началото на християнската ера.Евангелист Матей свързва Витлеемската звезда с поклонението на мъдреците от Изток (magoi apo anatolwn). Според едно старо предание, дошло до нас чрез Беда Достопочтени (VII век), те били трима и се наричали Мелхиор, Каспар и Балтазар. Те, подтикнати от необикновено ярката звезда и направлявани от нейната светлина, отишли във Витлеем и се поклонили на новородения божествен Младенец.

Древните звездобройци били астролози и придавали особено значение на всяка звазда. Според халдейските схващания Риби били съзвездието на Запад, на страните  при  Средиземно  море.  Юдейските  астролози  пък  считали  Риби  за съзвездие на Израил, по-специално на Месия. Съзвездието Риби стои в края на едно старо и в началото на едно ново слънчево обръщение. Оттук астролозите лесно могли да заключат, че Риби са знак за края на старата и за началото на новата ера.

Освен това Юпитер бил считан за звезда на щастието и за царска звезда. Според  древноюдейско  предание  Сатурн  пък  покровителствал  Израил. Тацит отъждествява  Сатурн с бога  на  юдеите. Вавилонската  астрология означавала украсената с пръстени планета като специална звезда на Сирия и Палестина.

От времето на Навуходоносор много хиляди юдеи живеели във Вавилон. Някои от тях може да са следвали в астрологичната школа в Сипар. Срещата на Юпитер – звездата на щастието, със Сатурн – небесния покровител на Израил в Риби – съзвездието на Запад и на Месия, –  сигурно силно впечатлило юдейските астролози. Известно е, че според астрологичното тълкувание тя означава появата на могъщ цар на Запад, в страната на техните бащи. Дълбоката причина, която подтикнала мъдреците от Изток да предприемат пътешествие до свещения град Иерусалим била лично да преживеят и с очите си да видят Месия – великия Цар Изкупител, Освободител и Спасител!

Всичко това вероятно се случило по следния начин.

На 29 май през 7-ма година преди началото на християнската ера те са наблюдавали първото приближаване на двете планети от покрива на астрологичната школа в Сипар. Това знамение ги подтикнало към усилени астрономични изчисления и астрологични тълкувания. Те ще да са установили, че следващата конюнкция на двете планети ще настъпи на 3 октомври. Това съвпадало точно с юдейския празник на помирението. Тук те може би са открили ново предзнаменование за идващия Месия, защото Той бил описан и представен от старозаветните пророци и очакван от народите като велик Помирител и Цар на мира. Желанието на тримата мъдреци  да  предприемат  дълго  и  трудно  пътешествие  сигурно  се  засилило извънредно  много.  Озарявани  от  тайнственото  сияние  на  чудната  звезда  на небосклона и от светлата надежда в душата си те се отправили на път и вероятно са пристигнали в свещения град Иерусалим към края на месец ноември. Тук те узнали чрез цар Ирод Велики от юдейските книжници и фарисеи, че Месия трябва да се роди във Витлеем Юдейски, защото за Него е писано в книгата на пророк Михей: „И ти, Витлееме, земя Юдина, никак не си най-малък от Юдините началства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля” (Матей 2:6; Михей 5:2; Иоан 7:42). Тримата мъдреци потеглили от Иерусалим за Витлеем. „И ето, звездата, която бяха видели на  изток,  вървеше  пред  тях,  докато  дойде  и  се  спря  на  мястото,  дето  беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост” (Матей 2:9-10).

Витлеем е разположен на седем километра от Иерусалим. Старият път води от северните порти на града на юг. При своята конюнкция планетите Юпитер и Сатурн изглеждали като една голяма ярка звезда. При свечеряването те се виждали в южна посока, така че източните мъдреци по пътя си от Иерусалим към Витлеем имали яркото съзвездие винаги пред очите си. Звездата действително вървяла пред тях, както пише евангелист Матей[98].