Таня Димитрова

Във връзката „религия – общностна културна идентичност” един от най-популярните и значими образи е религиозното. Става дума за интерпретирането на религията и вярата като традиция. Този образ е комплексен. Самото понятие за традиция на всекидневно равнище се разбира като единство между „устойчивост и промяна”, „тъждественост и различие”, „континюитет и интегритет” в общностен и личностен план. „Разбирането на религията като част от традицията, като елемент от родовата и културна принадлежност на индивида, може да обясни запазването на чувствителността към религиозното във времето”[Елчинова 1999:9].

Централно място сред обредите на кръщението заемат традиционните практики около избора на името на новороденото и съобщаването му на родителите. Най-характерната особеност при тези обреди е така нареченото подновяване на името, тоест наричането на детето с име, носено от някой от неговите по-възрастни роднини – по кръвно родство или по кумство.

Именуването на едно дете е било и си остава акт, който отразява подборно отношение на родителя към определен кръг имена или едно име, което да съдържа понятие или понятия за качества, пожелавани на именуваното дете като постоянни белези за през целия му живот. Така, че с оглед на отношението на родителите към избраното име, то никога не е случайно. Разбира се, определянето му зависи от наличния семеен репертоар и от културната степен на родителя, от семейната, родовата, народностната обвързаност с известни морални предписания или норми.

В съзнанието на средновековния, крайно суеверен и религиозен човек, дълбоко било вкоренено убеждението, че личните имена имат магическо значение и даже заместват носителите си в поверия, обреди и магически действия. Съдържанието на името придавало съответните физически и психически качества или способности на човека. Затова то се е избирало с насоченост в едно или друго смислово направление, съобразно пожеланията на бащи и майки за характера и житейската съдба на потомците им. Тази основна социална линия ръководела преди всичко имеобразувателния процес през Средновековието, който приел традицията в наследство от по-стари обществено-исторически стадии на развитие. Тук става дума за научни констатации, направени в историческата етнография на религиите, които са общи места и които само припомняме, за да изясним по-нагледно жизненото значение на личните имена.

Традицията за даване магически жизнезащитни имена на новородените е била сред народа така устойчива, че се е запазила в селската среда до нашата съвременност. Тя бе в сила допреди три-четири десетилетия, а се помни и обяснява правилно и до днес, като е оставила в именния репертоар редица имена, отстъпващи на заден план днес.

Но в славянобългарския репертоар на имена от XV век има и такива, с чийто смисъл се целяло по косвен път да се получи същият резултат, като се „надхитрят и заблудят злите сили, духове и демони”, като се отклони вниманието им от детето. Много често се използвало във всички краища на страната името, произхождащо от съществителното вълк, по-слабо застъпено в източните и западните славяни.

В България именуването е консервативен елемент от културата. В българската традиция обредният комплекс „Кръщане-Именуване” представлява един от най-важните елементи на следродилната обредност, свързан непосредствено със социализацията. Придобиването на нова идентичнист и човешки статус се знаменува с получаване на име. В народната вяра именуването и кръщенето на младенеца са две тъждествености, взаимнообусловени и неделими една от друга.

Подновяването на името, в контекста на патриархалността на българската традиция, е натоварено с особен символен смисъл, тъй като посредством своя носител, името осигурява и поддържа родовото единство през поколенията. То се използва като код, обозначаващ връзката между генерациите, която символично включва в себе си представителите на целия род – от починалите предци до бъдещите внуци. Особена гордост е за всеки представител на рода да даде името си на новокръстеното, като по този начин бива подновен приживе. Последното се схваща като част от социалната реализация на индивида, поради което на подновяването на името се отдава такова важно значение. Оттук произтичат и често съпътстващите избора на име семейни конфликти, в които се сблъскват желанията на роднините имената им да бъдат подновени от кръщелника.

Името на детето зависи от волята на кръстника. За това всякога имената от семейството на кръстника се предават в семейството на кумеца. Много рядко дете се кръщавало на името на дядо си, баба си, а още по-рядко на баща си и майка си. Да се кръсти детето на името на някого, казват: „Поднови му се името”. Името на детето не трябва да знаят домашните, а особено майка му, преди да дойде определеният ден. Ако някак узнаят името на детето, преди да го е казал кръстникът, означава зло за самото дете, за това и те сами избягват да го научат. Казване името става по следния начин: „На втория ден след кръщението, още рано сутринта стават приготовления, за да посрещнат кръстника, който ще дойде да каже името на детето. Кръстникът е дошъл, дошла е и бабата, без която не бива. Детето се окъпва и слага пред иконата. Кръстникът ще се прекръсти, ще поеме детето и гласно ще произнесе тия думи: „Да е честито и благословено името Стоян”. Това се повтаря до 3 пъти[Маринов 1984:503].

В българската традиция са познати няколко вида основни номинационни практики [Кръстева-Благоева 1999:56-154]. Там, където кръстникът запазва пълната власт над избора на име на детето, той най-често го нарича на себе си, на жена си или на някое от своите деца. По този начин се постига споменатото подновяване на името, което няма начин да се изгуби. В случаите, когато името бива избрано от родителите на детето, то задължително трябва да бъде харесано и одобрено и от кръстника. Изключителното право за избор на име, което се предоставя на кръстника, произтича от функцията му на наместник на Бога на земята и авторитетът, с който се ползва той в семейството и рода. Кръстникът е живата брънка, осъществяваща приобщаването на новокръстеното към рода и обществото, поради което именно на него се пада правото да легитимира своя кръщелник като му даде име.

Съществува и друга практика, при която името на детето се дава от кръстницата. На нея като на духовна майка е било поверено правото да сложи на детето такова име, което най-пълно ще съответства на семейната традиция, на настроенията, на желанията на дома[Семов 1979:15].

На територията на страната са разпространени различни и често противоречащи си номинационни практики. Трябва да се има предвид, че с модернизацията на обществото, все повече започват да се пренебрегват старите традиции в избора на име. При все това, една от най-разпространените и до днес номинационни практики е кръщаването на кръщелника на името на кръстника. Практиките за кръщаване на името на кръстника преминават през няколко етапа на развитие, всеки следващ от които бележи отслабването властта на кръстника при избора на име[Кръстева-Благоева 1993:116].

В първия етап кръстникът избира имената на всички деца в семейството, но тези имена не подновяват нито неговото име, нито имената на членове на неговия род. Във втория етап кръщелниците получават имената на кръстника или негови роднини, а във следващите се кръщават на свекър/свекърва и по-рядко на тъст/тъща. Името на кръщелника в тези случаи изцяло се избира по волята на кръстника, откъдето произтича и вярването, че именно кръстникът е този, който държи ключа към съдбата на своя кръщелник и посредством наричането на името предопределя бъдещия му живот.

Сред християнското население в Средните Родопи, власите в Оряховско и Видинско, както и гребенците в Силистренско е разпространено поверието, че ако на кръщелникът не бъде дадено името на кръстника или на някое от неговите деца, то той в близко време ще умре. В района на Добруджа, Лудогорието и Южна България е разпространена друга практика – кръстникът да не се намесва при определянето на имената на първите деца в семейството, които обикновено се кръщават на своите баби и дядовци, но затова пък да кръсти последното дете и то със собственото си име. В Стара планина и Видинско битува вярване, според което, ако едно семейство не иска да има повече деца, последното дете трябва да се кръсти на името на кръстника. Съществуват свидетелства, че в района на Ниш пък, когато бащата отиде да пита кума за името на детето, кръстникът му съобщава три имена, от които бащата избира едно от тях – обикновено такова, което липсва в рода [Кръстева-Благоева 1999:59-61].

Друга основна номинационна практика е свързана с подновяването на името на бабата и дядото (първо по мъжка, а после и по женска линия). Древността на тези практики се изследва от В. Бешевлиев:

„Измежду многото неща от бита и обичаите на старите траки е и въпросът, как са получавали имената си, дали това е ставало безразборно или се е спазвал някакъв определен обичай, например синът се е наричал по името на бащата или дядото, както това се среща у много народи”[Бешевлиев 1965:5].

В своите изследвания В. Бешевлиев стига до следните заключения: „У траките са съществували четири начина за даване на лични имена:

– различни имена, които не стоят във връзка с имената на родители и прадеди;

– част от името се съдържа в името на дядото, прадядото или родителите на братята и сестрите или тези части звуково си приличат;

– дядо, внук, правнук, или племенник носят едно и също име;

– баща и син имат еднакви имена.

И четирите начина имат съответствия у други индоевропейски народи, което показва, че обичаите, които са съществували у траките за даване на лични имена, са били едни и същи с тези на останалите индоевропейски народи”[Бешевлиев 1965:13].

Тъй като пряката цел на именуването на бабата или дядото е продължаването на рода и родовата памет във времето, голямо значение се отдава на  подновяването на името на мъжкия род, посредством предаването на имената от дядо на внук. Съхраняването на майчиното име обикновено е възможно при раждането на повече деца в семейството, на които се дават имената на тъста или тъщата. По традиция мъжките деца се кръщават с имената на дядовците, а женските – с тези на бабите. В случаите, когато пред обществената съвест бабата и дядото са изгубили моралното право да им унаследяват името, на новороденото се дава друго, за да не се пръкнат лошите качества и във внучето, да не се пренесат чрез името и занапред [Семов 1979:15].

Практиката за кръщаване на първородните деца в семейството на баби и дядовци е разпространена повсеместно из цялата страна, но един от редките случаи, в които не се допуска първородно дете да бъде кръстено на бабата или дядото е, ако то  се роди на голям църковен празник. В тези случаи се вярва, че детето с името си е дошло, поради което се прави кръщаване на името на светеца, на когото се чества празника. Промяната в обичайната номинационна практика се налага от желанието светецът да покровителства новороденото и да бди над него през земния му път. По своя произход и функции образът на светеца в този случай е свързан с образа на дохристиянския покровител [Гандев 1989:251].

Налагането на християнския светоглед като културен модел в българската духовност и народопсихология е свързано и с влиянието, което оказва религиозната книжнина върху религиозно-митологичните представи на етноса.

Именуването на светци може да се докаже в християнските култури от третото столетие, но като доминиращ принцип. Причините са различни: при вяра, че детето е дар от някой светец или че при изговаряне на името му се призовава светеца. Преди всичко обаче се търси закрилата и примера на светеца [Митерауер 1999:39].

Широко е разпространен обичаят дете, родено на празник, независимо дали е първородно или не, да получава името на светеца [Вакарелски 1974:427] и по този начин да се извършва своеобразното му обричане[Шиваров, Киров 1992:101].

От гледна точка на църковния канон, пречки за кръщаване на името на умрял няма, тъй като за Бога душата е жива и след смъртта. В народната вяра обаче, страхът от преждевременна смърт на младенеца надделява, като на много места се нарушава традицията децата да се кръщават с името на дядо и баба, в случай, че те са починали. Друг път детето не получава името на светеца, на чийто празник се е родило, ако това име съвпада с починал наскоро човек от рода[Кръстева-Благоева 1999:83]. Основание за това е вярването, че новороденото идва от отвъдното и получавайки името на починал, не ще може да прекъсне връзката си с другия свят и скоро след това ще умре. Въпреки това, кръщаване на името на починал се допуска в случай, че е минала година от смъртта и по своеобразен начин се е извършило неутрализиране на възможността детето да умре. Кръщаването на името на починал е възможно и преди изтичането на една година, но за целта името на новокръстеното се изменя (обикновено се възприема умалителното име), за да не е съвсем същото[Кръстева-Благоева 1999:83].

Особен интерес представляват ритуалите около съобщаването името на детето. По времето, когато кръстникът сам е определял името, той го е пазел в тайна до самото кръщение. Съобщаването му се е правело след разменянето на даровете, преди или след угощението, като кръстникът е предавал детето на родителите с думите: „Честито ви име...”[Генчев 1985б:172]. Понякога обявяването на името не се извършва от кръстника, а от свекървата или от бабата акушерка. Сред православните български преселници в Румъния се среща практиката на празничната трапеза кръстникът да се пита за името на детето, а той да отказва да го съобщи под предлог, че иска още вино. После той лъже родителите за името като съобщава имена на хора от неговия род, които те трябва да заявят, че не харесват или нарочно избира грозни имена. На третия път кръстникът трябва да обяви истинското име на детето и всички да приветстват новокръстенето [Кръстева-Благоева 1999:46]. Друга практика [Гавраилова 1999:338] е след като кумът обяви името в храма комшийските и роднинските деца да тичат от църквата, за да го кажат и да вземат мюждето (мюжде – награда за най-напред съобщена радостна вест).

Във фолклорната култура името на човека се смята за атрибут, неотменна характеристика на носителя си – то е въплъщение на неговата същност, отъждествява се с него. Така възникват многобройните за архаичните култури форми на табу върху имената. На тази основа името на човека във фолклорната култура се използва в заклинателни и гадателни практики, при правенето на магии. Това е в основата на включването в определени обреди на хора със специални имена (единствени в селището или съдържащи някаква магическа формула), като Стоян/-ка/, което съдържа заклинателна сила на глагола „стоя”, тоест задържам се, устойчив съм, не умирам и така нататък [Елчинова 1996:124]

В някои села, на другия ден след раждането, свекървата (или бабата) носи на кръстницата китка от цветя с паричка и оповестява официално раждането с думите: „Честито ви кръщелник”. След като я нагости кумата изрича името на бебето.

Понякога кръщават детето по-рано. Ако децата на някоя жена умират, когато роди отново, викат жена, на която децата и „траят”. Тя взема детето, неповито още от бабата и го прекарва 3 пъти през ризата си (отгоре-надолу), като казва: „Туй дете е мойто”. Бабата казва: „Кажи му едно име”. Жената отговаря: „Желязко” и му става кръстница (Рад.)”[Ганева-Райчева 2002:26].

Проблемът за личните имена отдавна занимава поколения български езиковеди. „Вярата в магическата роля на словото от древността намира отражение в смисъла на личните имена. Днес подобна роля в имената играят етико-естетически, идейно-исторически и политически подбуди и убеждения”[Ковачев 1968:3].

Идването на славяните на Балканския полуостров, а по-късно и на прабългарите е повратна точка в именуването. Тя „има две морални и социални основи. Едната подчертава нравствените и обществените качества на човека – да е трудолюбив, също отзивчив и весел (Рад.), да е добър, социабилен (Добр.) и да е приятен, да има чар сред хората (Драг.). През средновековието се е държало извънредно много на магическата сила на името – името е човекът; с името се правели магии, с името се отблъсквали магии, с името се утвърждавали и изявявали човешки качества. Тъкмо магическата страна на името е допринесла най-вече да се задържи славянобългарската антропонимия толкова векове. На много хора църковното име първоначално не е говорило нищо, не е означавало нищо и не е изявявало нищо”[Гандев 1989:251].

„Ролята на етнокултурните модели при номинацията с християнски теоними най-пълно се проявява при разгръщането на общата образна схема, същност на Бога, и чрез анализите на конкретните номинационни признаци, когато се установява тясното взаимодействие между етнокултурните, семантичните и етимологичните характеристики на названията”[Попов 2006:98]. Но освен в теонимите, с името на Бог Отец и Христос е свързана една устойчива традиция при даването на имена – Божидар, Божан, Богдан и други. С християнската религия и в частност с „Новия завет” са свързани имена като Петър и Павел, Апостол, Христо и други.

На пръв поглед личноименната система има своя специфика, която до голяма степен се определя от екстралингвистични фактори. Една от старите български традиции – кръщаването на новороденото дете с името на баба и дядо, днес не само е опорочена, но и почти забравена. Често имената носят само една буква от името на баба и дядо. Тази традиция се наблюдава в няколко посоки. Първата е нахлуването на все повече филмови чуждестранни продукции, от които имената на главните герои се превръщат в модел за именуване – Есмералда, Бриджит, Памела и др. От друга страна, голяма част от родителите търпят влияние от модерни и авангардни за времето си исторически и политически личности. Така след 1944 година масово децата се кръщават с руски имена – Олег, Таня, Алексей, а така също и Сталин, Будьони и дори Ленин.

В един период от време се давали доста странни имена – Геройка, Петилетка, Прогрес и пр. (Става дума за след 09.09.1944 година)

Към третата група се обособяват така наречените странни имена, давани от по-неуки хора.

„Проблемите, породени от кръщаването на малките деца, намират често отговор и в причини като смесен брак, в който единият от родителите е от чужд произход. Статистиката показва, че модерната традиция да се дава чуждо име на българските деца неумолимо си проправя път и се превръща в нещо естествено за родната действителност”[Миланов 2001:52].

Кръщението не е прост обред на влизане в обществото на вярващите, то не е само знак за съюз между Бога и човека, а е установено от Бога тайнство за умиване и прощаване на греховете на човека. Този именно Адамов грях, който преминава във всеки човек, се нарича прародителски или всеобщ грях.

Кръщението е първото от седемте тайнства, които признава Източноправославната църква.

Кръщението се предшества от така нареченото „наречение”, тоест наричане на християнското име на кръщелника. Според българската традиция името се нарича в деня на раждането от родителите или кръстника – на някой светия или свещено библейско събитие, на бабата или дядото. Често се дава име на светията по православен календар, който се чества в деня на раждането на детето. В този случай рожденият и именният ден съвпадат.

Във всеки  вариант – кръщаване на кръстниците, на бабата и дядото или на светец – именуването се оказва форма за поддържане на определен тип отношения, било то на равнище семейство, родова група, селищна или друга общност. Важните знакови функции на името се проявяват най-ясно при съпътстващия неговото предаване – получаване обмен на разнообразни символи, ценности и блага, както в рамките на социума, така и между хората и света на „отвъдното”. Освен преноса на част от сакралната родова информация между поколенията, подновяването на имената в семейно-родовата група се свързва и с поддържането на по-тесни връзки между отделните представители в този кръг.

Една от най-устойчивите във времето традиция при кръщаването е функцията на даряването. Тя се оказва с устойчиво проявление, както в миналото, така и днес. Явява се израз на социално-регулативен фактор за различните групи и индивиди в общността.

Библиография

Бешевлиев 1965: Бешевлиев, В. Проучвания върху личните имена у траките, С., 1965, с. 5-13.

Вакарелски 1974: Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 1974, с. 427.

Гавраилова 1999: Гавраилова, Р. Колелото на живота, С., 1999.

Гандев 1989: Гандев, Хр. Българската народност през ХV век, С., 1989 , с. 251.

Ганева-Райчева 2002: Ганева-Райчева, В. Обичаи и обреди, свързани с раждането и отглеждането на детето. – В: Сакар. Етнографско, фолклорно и езиково изследване. С., 2002, с. 255-266.

Генчев 1985б: Генчев, С. Семейни обичаи и обреди. – В: Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. С., 1985, с. 167-199.

Елчинова 1996: Елчинова, М. Етносемиотично. – Български фолклор, № 5-6, 1996, с. 103-134.

Елчинова 1999: Елчинова, М. Етносемиотично. – Български фолклор, № 4, 1999, с. 3-34.

Ковачев 1968: Ковачев, М. Социалистическите ритуали и задачите на народните съвети, С, 1968, с.3

Кръстева-Благоева 1999: Кръстева-Благоева, Е. Личното име в българската традиция, С., 1999, с. 46-154.,

Маринов 1984: Маринов, Д. Избрани произведения, т. ІІ Етнографско (фолклорно) изучаване на Западна България, С., 1984, с.503

Миланов 2001: Миланов, В. Българските лични имена. Български ? Докога? – Българска реч, №1, 2001, с. 46 -58.

Митерауер 1999: Митерауер, М. Система за именуване в сравнителен план. – Българска етнология, №1-2, 1999, с. 28-42.

Попов 2006: Попов, Б. Ролята на етнокултурните модели при номинацията с християнски теоними в българския език. – Български език, № 1, 2006,  с. 84-102.

Семов 1979: Семов, М. По стъпалата на живота, С., 1979,  с. 15.

Шиваров, Киров 1992: Шиваров, Н. Киров, Д., Беседи по религия, Университетско издателство, С., 1992, с. 101.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 249-256. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Таня Димитрова. Източник – Гугъл Бг.